НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1969 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – САЛВАДОР ЛУРИЯ

Салвадор Лурия (Salvador Luria)

13 август 1912 г. – 6 февруари 1991 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Макс Делбрюк и Алфред Хърши)

(За откритията му, засягащи репликационния механизъм и генетичната структура на вирусите.)

Италианско-американският биолог Салвадор Едуард Лурия е роден в Торино (Италия), син е на Естер (Сачердоте) и Давид Лурия. През 1929 г., след като получава начално и средно образование в местните безплатни училища, той постъпва в медицинското училище към Торинския университет. Занимавайки се под ръководството на Джузепе Леви, професор по анатомия и хистология, Лурия разработва прибор за получаване на култури от живи клетки. След като му присъждат научната степен „summa cum laude“ („с похвала и отличия“) през 1935 г., той служи в продължение на три години като офицер от медицинските войски в италианската армия. През това време чете литература по физика и математика, а когато се демобилизира, се занимава с медицинска физика и радиология в лабораторията „Кюри“ към Института за проучване на радия в Париж. През 1938 г. у Лурия се събужда интерес към бактериофагите (вируси, атакуващи бактериите) и скоро той се заема с експерименти, при които облъчва частици от бактериофаги с рентгенови лъчи, за да предизвика генетични мутации. Когато през 1940 г. става ясно, че Италия е готова да участва във Втората световна война на страната на Германия, Лурия решава да напусне Франция. Заминава за Съединените щати, където приема предложението да заеме длъжността научен асистент в Колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет в Ню Йорк. По време на конференция на Американското физическо дружество, проведена през следващата година в Калифорния, той среща Макс Делбрюк, който прекарва няколко дена в лабораторията на Лурия в Ню Йорк, където двамата учени планират провеждането на съвместни експерименти. През 1942-1943 г. субсидия на фонда „Гугенхайм“ позволява на Лурия да прави както самостоятелни изследвания в Принстънския университет, така и съвместни с Делбрюк в университета „Вандербилт“ в Нашвил (щат Тенеси). През 1943 г. Лурия е назначен за преподавател в бактериологичното отделение към университета в Блумингтън, Индиана. След две години той получава длъжността асистент-професор, а през 1947 г. - адюнкт-професор.

По това време бактериолозите вече са запознати с явлението резистентност – появата на щамове на бактерии, устойчиви както на въздействието на вирусите, така и на антибактериалните препарати. Изказва се предположението, че резистентността възниква или като резултат от адаптацията на бактериите към въздействието на някакъв фактор от околната среда, или като спонтанно генетично изменение – мутация, позволяваща на новия щам да оцелее с променени наследствени признаци. Работейки с Делбрюк, Лурия иска на първо място да си изясни „дали устойчивите бактерии са спонтанно възникнали мутанти или резидентността на клетките е резултат от въздействието на фага върху нормалните във всяко друго отношение бактерии“ (така пише ученият по-късно).

По време на една от танцовите вечери за членове на факултета в извънградски клуб Лурия обръща случайно внимание на това как работи игралният автомат, когато пускат в него монети. Внезапно го озарява мисълта, че между печалбата, която получава играчът, и колонията от мутантни бактерии има определена аналогия. Игралният автомат връща голямата част от вложените в него пари, но размерът на печалбата е случаен; понякога е няколко монети, в редки случаи – значително тяхно количество. По подобен начин в бактериалните култури колониите са събрани в групи от една, две, четири, осем и така нататък „плюс по-големи образувания – хазартни банки“, както ги нарича Лурия, „чието формиране би могло да се обясни много по-скоро с няколко предходни поколения, отколкото с игра на простия случай“. Основавайки се на наблюденията върху колебанията в размерите на печалбата, връщана от игралния автомат, Лурия разработва експериментален метод, позволяващ да се различи състоянието на индуцираната резистентност от резистентността в резултат от предходна спонтанна мутация. Този така наречен флуктоационен тест, чието описание публикува през 1943 г. заедно с Делбрюк (който разработва математическия модел на анализа), става първото свидетелство в полза на мутациите на бактериите. „Това беше решаваща крачка напред в генетиката“ – казва по-късно Лурия. „При нито едни друг организъм не беше възможно да се пресметне скоростта на спонтанната мутация за един специфичен ген или фактически за всички гени. Ако гените на бактериите са същите структури като гените на другите организми, бактериите веднага стават любим обект за генетични изследвания“, превъзхождащи даже плодовата мушица или плесента с огромното количество и скоростта на поява на нови поколения.

Около същото време Лурия и Делбрюк започват да си сътрудничат с Алфред Херши – биолог, който се занимава с проучването на бактериофагите във Вашингтонския университет в Сент Луис (щат Мисури). Тримата учени образуват ядрото на група за изследване на фагите. Членовете на това „неформално обединение“ се договарят да работят само със седем щама бактериофаги, които нападат чревната пръчица Escherichia coli, за да могат резултатите от експериментите, получени в различни лаборатории, да бъдат сравнявани. Работейки независимо един от друг Делбрюк и Хърши установяват през 1946 г., че различните щамове на бактериофага могат да обменят генетичен материал, ако една и съща бактериална клетка е заразена с вируси на повече от един щам.

През 1950 г. Лурия е назначен за професор по бактериология в Илинойския университет в Ърбана-Шампейн. През следващата година той публикува неопровержимо доказателство, че гените на бактериофагите (и вирусите) претърпяват спонтанни мутации и този процес е сходен с процеса при бактериите. Той планира да прочете доклад на конференцията на Дружеството по обща микробиология в Оксфорд (Англия) през 1953 г., но политическият курс на САЩ, провеждан по това време от Джоузеф Маккарти, не позволява на Лурия да получи изходна виза, макар че е гражданин на Съединените щати още от 1947 г. В доклада, прочетен от бившия му студент Джеймс Д Уотсън, е изказано мнението, че генетичната информация се пренася от протеина на фага, а не от дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). Но на основата на модела на ДНК, предложен от Уотсън и Франсис Крик, става ясно, че мутациите възникват в резултат от загуба или замяна на пуринопиримидиновите бази на молекулата на ДНК.

През 1959 г. Лурия е назначен за професор и ръководител на отдела по микробиология към Масачузетския технологичен институт (МТИ) в Кеймбридж. Там той разгръща социална програма за подготовка на млади специалисти, интересуващи се от генетиката на бактериите и вирусите. Лурия се занимава също с изучаване на биохимията на мембраните на бактериалните клетки. През 1965 г. той става професор-консултант в института за биологични изследвания „Сколково“ в Сан Диего.

През 1970 г. Луриа получава званието професор в отдела по биология на МТИ. От 1974 г. той е също така директор на Центъра за ракови изследвания. Обсъждайки възможностите за генно инженерство, Лурия предупреждава за необходимостта „да се създаде такова общество, в което технологията би била специално ориентирана към достигане на социално значими цели“. Критикувайки големите разходи за национална отбрана и американските космически програми за пилотирани полети до Луната, Лурия дава част от получените като нобелов лауреат средства на различни антивоенни групи.

През 1945 г. Лурия се жени за Зела Хурвиц, психоложка. Семейството има един син. Художник и скулптор-любител, Лурия чете също така лекции по световна литература.

Умира в Лексингтън.

Наградите и почетните звания, получени от Лурия, включват наградата Ленгли на Италианската национална академия на науките (1965 г.) и наградата Луиза Грос-Хорвиц на Колумбийския университет (1965 г.). Той е член на Американското микробиологично дружество, на Националната академия на науките, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката и на Американското философско дружество.

Превод от руски: Павел Б. Николов