събота, март 31, 2012

Лицемерното обединение

“Трагедията обединява“ – мярна ми се някъде заглавие, изникнало след вестта, че Стилиян Петров е болен от левкемия.

Заглавието веднага ми напомни за „Българската Коледа“.

Когато българинът хуква да покаже милосърдие, съчувствие и щедрост.

Един път в годината!

Същото е сега и с болестта на Стилиян Петров.

Множество хора боледуват и умират от левкемия.

За тях обаче малцина се сещат.

Освен техните близки и лекари.

И сега изведнъж – обединени!

Стискам палци на Стилиян Петров да се оправи.

Но не се чувствам обединен с никого.

Защото и аз съм от тези, които се сещат за човешкото страдание от дъжд на вятър.

Или при инцидентни случаи…

петък, март 30, 2012

Право в целта

Глутница бездомни кучета нахапали жестоко възрастен човек в София.

Та да кажа във връзка с това нещо съвсем сериозно: ако някой реши да организира изтребването на скитащите песове според принципа "шут ту кил", да ме извика непременно.

Нямам разрешително за огнестрелно оръжие, но стрелям прилично с арбалет и с обикновен лък.

А мерне ли се някой кучелюбец по време на акцията, и за него ще има шут.

По задника, як...

четвъртък, март 29, 2012

„Ронят восък свещите…“

Мислех, че съм изслушал всичко на Владимир Висоцки.

Ама не било така.

Ей това го чух за първи път вчера.

Оплавляются свечи
На старинный паркет,
Дождь стекает на плечи
Серебром с эполет.
Как в агонии бродит
Золотое вино...
Пусть былое уходит
- Что придет - все равно.

И, в предсмертном томленье
Озираясь назад,
Убегают олени,
Нарываясь на залп.
Кто-то дуло наводит
На невинную грудь...
Пусть былое уходит,-
Пусть придет что-нибудь.

Кто-то злой и умелый,
Веселясь, наугад
Мечет острые стрелы
В воспаленный закат.
Слышно в буре мелодий
Повторение нот...
Все былое уходит,-
Пусть придет что придет.

 

Капе восък от свещите
на старинния паркет,
дъждът се стича на раменете
сякаш сребро от еполетите.
Като в агония броди
Златното вино...
Нека миналото си отиде...
А какво ще дойде - все ми е едно.

И във мъка предсмъртна,
оглеждайки се назад,
бягат бързо елените,
а насреща им - залп.
Някой дуло прицелва
към невинната гръд...
Нека миналото си отиде...
Нека нещо да дойде.

Някой зъл и умел,
веселейки се, ей така
остри стрели изстрелва
към възпаления залез.
Чува се в бурята на мелодиите
повторение на нотите...
Всичко минало минава...
Нека дойде, каквото ще дойде.

вторник, март 27, 2012

„Касапница“

Съвсем не мога да разбера защо наричат филма „Касапница“ („Carnage“, 2011 г.) на Роман Полански черна комедия или трагикомедия.

Не намерих в този филм нищо комично.

Напротив, през цялото време не ме остави чувството, че ако героите имаха оръжие, а не се замеряха само с думи, касапницата щеше да се състои в истинския смисъл на думата.

Силен филм: предполагаемо нормални хора се срещат, правят всичко възможно да си опънат нервите до краен предел и не стигат като резултат до никакво разумно решение; минимодел на света, в който живеем.


понеделник, март 26, 2012

Сиренето - с пари

Община Ихтиман издава едно вестниче.

То си е направо агитационен бюлетин, но да не се набутваме чак в такива подробности.

И ми искат от това вестниче да им напиша един материал.

За без пари.

За потупване по рамото.

За слава.

Аз пък не искам орден, искам ордер! (цитат)

И докато не чуя някаква що-годе приемлива сума, няма да натисна и един клавиш на компютъра.

Не че не правя неща за без пари.

Правя и то доста.

Но само за приятели…

неделя, март 25, 2012

Защото си отиваш

Който е гледал „Отгледай гарвани“ („Cría cuervos“, 1976 г.) на Карлос Саура, няма как да не помни не само този изключителен филм, но и песента „Защото си отиваш“ („Porque te vas“) на Jeanette, която - въпреки бодрия си ритъм - е много-много тъжна.

Hoy en mi ventana brilla el sol,
y el corazón se pone triste,
contemplando la ciudad,
porquе te vas.
Como cada nochedesperté
pensando en ti
y en mi reloj todas las horas vi pasar
porquе te vas.

Todas las promesas de mi amor
se irán contigo,
me olvidarás, me olvidarás.
Junto a la estacionón
hoy lloraré
igual que un niño,
porquе te vas...

Bajo la penumbra de un farol,
se dormirán
todas las cosas que quedaron por decir,
se dormirán.
Junto a las manillas de un reloj,
esperarán
todas las horas que quedaron por vivir,
esperarán.

Todas las promesas...

Днес в прозореца ми свети слънце
а сърцето се натъжава,
гледайки града,
защото си отиваш.
Будя се като през всяка нощ,
мислейки за тебе,
и виждам по часовника как времето минава
защото си отиваш.

Всичките надежди на любовта ми
ще си отидат с тебе.
Ще ме забравиш, ще ме забравиш.
Пред гарата
ще заплача
като дете,
защото си отиваш...

Под полумрака на уличната лампа
ще заспят
всички останали за казване неща,
ще заспят.
До стрелките на часовника
ще почакат
всичките останали ни за живот часове,
ще почакат.

Всичките надежди...

----------------------------------

Ако искате да чуете още песни на Jeanette, качил съм няколко ТУК.

За превода не ме замеряйте с яйца, не съм на "ти" с испанския, пък и яйцата са скъпи...

събота, март 24, 2012

С главата надолу

Появих се по разните му туитъри, фейсбуци и гугълплюсове ей така:

Питат ме: „Защо си с главата надолу?“

Отговарям им: „Цялата ни държава е с главата надолу, защо пък аз да правя изключение!..“

петък, март 23, 2012

Спокойно, патриоти!

В публикацията си "Нищо в Нешвил" Комитата е увековечил едни високопатриотичен нашенски вестник.

Там, на първата страница, както сами забелязвате, един читател-патриот възкликва: „Вече крадат вестник Велика БОЛГАРИА“.

Но бъдете спокойни оттук насетне, скъпи великоболгарци!

Зимата мина.

Хората вече не палят печки.

И няма да ви крадат вестника…

четвъртък, март 22, 2012

За Димчо Дебелянов

На 28 март ще се навършат 125 години от рождението на Димчо Дебелянов.

Както вече посочих тук, на тази дата Копривщица ще почете достойно паметта на своя син.

А сега помествам един твърде любопитен текст на поета Георги Н. Киров, първи носител на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“.

Дебелянов и бездарниците

На 28 март преди 125 години в най-българския от градовете, Копривщица, се ражда Димчо Дебелянов. Когато прочита името му, маститият корифей от кръга “Мисъл” Пенчо Славейков безцеремонно отсича: “Човек с такъв дебелашки псевдоним не може да бъде поет!” Той дори не подозира, че това е истинското име на младежа от Копривщица. И не желае да прочете стиховете му дори когато Димитър Подвързачов и Яворов неколкократно настояват за това. Така поне се твърди в литературната история.

Аз обаче си мисля, че е станало друго. Колкото и самовлюбен да е бил, Славейков е прочел стиховете на Дебелянов. Няма начин той да не е знаел за многократно споделяното от самия Дебелянов твърдение, че Славейков е бил неговият поетичен кумир през юношеските години. Но когато е прочел стиховете на поета от Копривщица, синът на П. Р. Славейков вероятно е разбрал с колко голямо явление може да се сблъска в литературния живот на България. А след като е признал за величина в поезията Яворов, едно ново признание е можело да му дойде малко в повече. И налага поне в списание “Мисъл” великата тактика на мълчанието около името на евентуалния нов конкурент за престола му на поет номер едно в България по това време. Тогава доктор Кръстев и Славейков вече работят по въпроса за Нобеловата награда. И появата и признанието на един Дебелянов са можели да им объркат плановете. Та професор Йенсен от Нобеловия комитет на няколко пъти идва в София. А там някъде през 1910 и 1911 г. са се случили неща, за които историята предпочита да си замълчи. Прословутата рецитация на Вазовото “Елате ни вижте” на сцената на “Славянска беседа” се оказва с фатални последици за рецитатора. Каквото и да напише в последствие, той разбира, че някой зъл гений е наредил за него да няма място в българската литература.

Прави поразително впечатление фактът, че точно през тия години Дебелянов, заедно със своя приятел Подвързачов, издава първата антология на българската поезия у нас. Пак тогава той кандидатства заедно с другия си приятел, Николай Лилиев, за следване във Франция. И най-интересното: точно тогава започва да пише направо гениални стихове. И когато в министерството на външните работи се разгаря международен скандал във връзка с публикация във вестник “Таймс”, където, без да се споменава име, се говори за “прокълнат български поет”, който спи по градинките и няма дори постоянна квартира, се привикват за обяснение няколко от софийските “прокълнати” поети, но не и Дебелянов. Ала въпреки това подир този скандал вечно безпаричният копривщенин пътува до Гърция. Ала не го допускат да следва във Франция. “Убиха ме тия некадърници, разсипаха ме!” – споделя с братовчедка си Елисавета огорченият поет.

Очевидно нещо важно се е случило тогава. Оттам насетне става все по-ясно, че някой е направил така, че Дебелянов да си отиде от света, тъй както е дошъл, бездомен, спокоен като песента, навяваща ненужен спомен – както гласи последната строфа от последното му стихотворение, “Сиротна песен”.

Дори и прословутата история с предчувствието му, че ако замине на фронта, няма да се върне, изглежда някак нагласена. Та нали точно на фронта той споделя с доктор Кесяков, че ще се върне след войната в София, ще си наеме квартира край Витоша, ще спре с пиянските си щуротии и ще започне да пише романи. Та нали до януари 1916 г. са минали почти четири години от няколкото съдбоносни за България войни. През всичкото това време Дебелянов ясно защитава каузата, че не може да си представи как тая ръка, която пише стихове, ще вдигне пушката да стреля по някой, който също като него може да пише стихове. И изведнъж пацифистът става доброволец. И участва в нещо, в което много добре знае, че се стреля. Някак си не се връзва тая красива дума “доброволец” с личността на Димчо Дебелянов. Вярно е, че в ония години на велик патриотизъм хиляди българи се връщат от другия край на света, за да изпълнят дълга си към род и отечество. Но Дебелянов е разбирал дълга си другояче. И затова неговата кончина и до днес е замъглена от някаква тайна. Гео Милев пръв споменава, че той е бил пожертван, а не се е пожертвал. Но ако е пожертван – историята не казва от кого и за какво. А това са въпроси, евентуалният отговор на които може да разкрие много неща около Дебелянов в съвсем друга светлина.

Факт е обаче, че през цялата 1915 г. Дебелянов не пише стихотворения. Даже не се знае какво е правил извън заниманията си като докладчик във Върховната сметна палата тогава. Тези месеци са забулени в тайни. Тайни, които естествено се запълват с легенди, които обаче целят само едно: да скрият от хората безспорната истина, че Димчо Дебелянов е най-съвършеният поет на България. В неговите стихотворения се оглежда тъжната истина, че в България няма нищо по-жестоко от това да бъдеш надарен с изключителен талант. Точно това е, което не се прощава от бездарниците в тази страна.

Не са простили и на Димчо Дебелянов.

Копривщица, август 2011 г. С автора на текста Георги Н. Киров в навечерието на националните Димчови празници.

вторник, март 20, 2012

Неясната тънка граница

Март влияе явно не само на котараците, които вият сексуално-призивно под моя балкон.

Влияе забележимо и на простаците.

И рече Вежди Рашидов, че Бог му бил колега.

Независимо дали вярва човек в Бог, или не вярва (като мене), подобна реч би трябвало да му звучи откровено просташки.

И не е нужно да обясняваме защо.

Чудя се обаче как така в случая не реагира богоблагословеносвишепомазаната наша Православна църква.

Преди време същата скочи срещу Мадона, че взела прозвището на Божата майка.

Искаше да бъде забранен концертът ѝ у нас.

Значи, да се пишеш колега на Бог – може, да се наречеш Мадона – не може.

Къде е тънката граница между двете неща, не ми е ясно…

понеделник, март 19, 2012

Гафове

В училището снимаме с децата едно малко игрално филмче.

И като при всяка работа, не минаваме без гафове.

Които не ни разстройват, разбира се, а стават повод за много смях и шеги.

Интересно нещо се получи например, когато забравих камерата включена след заснемането на една от сцените.

По този начин бях увековечен неволно за поколенията как обяснявам на изпълнителката на главната роля (колежката ми по математика) следващата за снимане сцена.


Бихме могли като Джаки Чан да сложим в края на филмчето гафовете.

Ама то е толкова малко, че ще се загуби покрай тях…

неделя, март 18, 2012

Филм без много приказки

Има филми, за които не трябва много да се говори.

Те просто трябва да бъдат гледани.

Такъв е и филмът „Алберт Нобс“.

Една печална история с трогателен край…


събота, март 17, 2012

“Метек”

"На моя баща, на всички чужденци и всички раси, известни и неизвестни, които са допринесли за величието на Франция" (Жорж Мустаки, автор и изпълнител на песента).

Avec ma gueule de métèque
De Juif errant, de pâtre grec
Et mes cheveux aux quatre vents
Avec mes yeux tout délavés
Qui me donnent l’air de rêver
Moi qui ne rêve plus souvent
Avec mes mains de maraudeur
De musicien et de rôdeur
Qui ont pillé tant de jardins
Avec ma bouche qui a bu
Qui a embrassé et mordu
Sans jamais assouvir sa faim

Avec ma gueule de métèque
De Juif errant, de pâtre grec
De voleur et de vagabond
Avec ma peau qui s’est frottée
Au soleil de tous les étés
Et tout ce qui portait jupon
Avec mon cœur qui a su faire
Souffrir autant qu’il a souffert
Sans pour cela faire d’histoires
Avec mon âme qui n’a plus
La moindre chance de salut
Pour éviter le purgatoire

Avec ma gueule de métèque
De Juif errant, de pâtre grec
Et mes cheveux aux quatre vents
Je viendrai, ma douce captive
Mon âme sœur, ma source vive
Je viendrai boire tes vingt ans
Et je serai prince de sang
Rêveur ou bien adolescent
Comme il te plaira de choisir
Et nous ferons de chaque jour
Toute une éternité d’amour
Que nous vivrons à en mourir

Et nous ferons de chaque jour
Toute une éternité d’amour
Que nous vivrons à en mourir

С моята мутра на метек*,
на Скитника евреин, на пастир-грък
и с разрошените ми коси,
с избелелите ми очи,
които ми придават вид на мечтател,
макар че не мечтая вече често,
с ръцете ми на мародер,
на музикант и на скиталец,
които обраха толкова градини,
с устата ми, която пиеше,
която целуваше и хапеше,
без никога да се насити,

с моята мутра на метек,
на Скитника евреин, на пастир-грък,
на крадец и на бродяга,
с моята кожа, която докосваше
слънцето на всичките лета
и всичко, което беше със пола,
с моето сърце, което носеше страдания,
колкото страданията негови бяха,
без да прави от това проблем,
с моята душа, която няма
никаква възможност за спасение,
за да избегне чистилището,

с моята мутра на метек,
на Скитника евреин, на пастир-грък
и с разрошените ми коси,
аз ще дойда, моя пленнице нежна,
моя родствена душа, мой извор жив,
ще дойда да изпия твоите двадесет години
и ще стана по рождение принц,
мечтател или може би юноша,
както ти предпочетеш,
и ние ще направим от всеки ден
цяла вечност от любов,
в която ще живеем до смъртта си...

И ние ще направим от всеки ден
цяла вечност от любов,
в която ще живеем до смъртта си...

----------------------------------------------

*Метек:

1. В древността – непълноправен жител на Атика, преселник от друга страна.

2. Във Франция – презрително название на преселник от Средиземноморието. ----------------------------------------------

Забележка: Критики към превода приемам всякакви...

петък, март 16, 2012

Ръкописите горят


Автор: Борис Акунин, из блога „Любовь к истории“

Превод от руски: Павел Николов

Уви, така е. Булгаков е лакирал действителността. И още как горят, и нищо от тях не остава. На мене като на писател подобни загуби ми се струват по-трагични от смъртта, защото текстът е много по-дълговечен от човешкия живот.

Разбираемо е все още, ако авторът сам изгаря своето творение.

Той родил, той убил. (Рис. М. Клод)

Но ако не е унищожил творението си, а само е завещал да го унищожат – значи, не е могъл сам да го направи. Щом е така – всяко съмнение се тълкува в полза на осъдения.

Даже волята на скъпия покойник, от моя гледна точка, не е в такива случаи свещена. Затова изобщо не осъждам Дмитрий Набоков, публикувал „Лаура и нейният оригинал“ въпреки желанието на своя баща, а на Макс Брод всички ние трябва да сме му безкрайно благодарни. Ако Брод беше изгорил всичките ръкописи на Франц Кафка, никакъв Кафка нямаше да има.

А когато у някого попадне ръкопис, неосъден изобщо от автора на унищожаване, и той го затрие по някакви свои съображения, това вече е от тези престъпления, които нямат срок на давност.

Ще дам два примера за подобни злодеяния: единият е повече или по-малко христоматиен, другият е слабо известен.

На 17 май 1824 година се извършило черно дело. Изпълнителите на завещанието на Байрон изгорили двутомните спомени на великия поет и великия неблагочестивец. Уестминстърското абатство току-що отказало погребение на носителя на „съмнителен морал“, но това, както се казва, е проблем на Уестминстърското абатство, което се лишило от ценна забележителност. Унищожаването на Байроновите записки обаче е необратима загуба за цялото човечество.

Инициатор на аутодафето станал издателят, комуто предстояло да публикува ръкописа.

Ето го този гад: издателят Джон Мюрей.

Той убедил останалите изпълнители на завещанието, че скандалният манускрипт трябва веднага да бъде предаден на всеизгаряне. Нещо повече – участниците в злодеянието дали клетва да не разгласяват съдържанието на мемоарите. И удържали на думата си (да ги вземат мътните).

Господи, че какво толкова ужасно би могло да има в тях? Някакви полови лудории, несъвместими с тогавашните представи за приличие? Ами да не бяха ги издавали, да бяха го затворили в банков сейф за сто години. Едва ли целите два тома са били изцяло посветени на любовни утехи, това все пак е Байрон, е не Казанова. Лицемери проклети! Изгорените спомени на Байрон се смятат за най-знаменитото от всички безвъзвратно изгубени произведения в световната литература.

Другият унищожен англоезичен ръкопис едва ли е бил литературен шедьовър, но на мене ми е жал и за него, както за Байроновия двутомник. Защото авторът му бил една от най-оригиналните и най-безразсъдните фигури в британската история.

Наричали го Мордаунт – като сина на Миледи. Този човек притежавал две титли и живял дълъг живот, цели 77 години. Това е невероятно дълго за човек, който непрекъснато попадал от една конфузна ситуация в друга и като че ли бил лишен напълно от инстинкт за самосъхранение.

Чарлз Мордаунт, граф Питърсбъро, граф Монмут (1658 – 1735).

На портрета е величав и строен, макар че в общи линии, по свидетелства на съвременниците му, бил невзрачен и уродлив. В продължение на десетилетия този анфан терибл вълнувал общественото мнение, вършел подвизи и безумства и се носел безкрайно от единия край на Европа до другия. Приятелят му Джонатан Суифт написал:

„Всички принцове в Европа той познава,

като пеперуда на место си не остава,

да го стигне никой не успява“.

Ще отбележа с пунктир обстоятелствата, съпътстващи този удивителен живот.

На шестнадесет години Мордаунт се отличил в морско сражение с алжирските пирати.

До двадесетата си година успял да убие трима души на дуел.

На тридесет години помогнал да бъде свалена династията на Стюартите.

При новия крал станал първи лорд на финансите, но за ругатни по адрес на негово величество се озовал в Тауър.

Участвал активно в парламентарния живот, изпокарал се с всички на света, омръзнал на всекиго с непоносимия си характер и бил изпратен да командва армията в Испания. Където победил един куп врагове и се сдърпал с всичките си съюзници.

Изпратили го посланик в европейските дворове – там също размътил водата.

За чудачествата и необичайностите на Мордаунт са се запазили множество анекдоти. Веднъж не харесал безвкусното облекло на един минувач. Негова светлост изскочил от каретата и погнал нещастника по улиците с оголена шпага. След това се успокоил и наградил щедро изплашеното конте.

Друг път графът бил заобиколен от тълпа недоброжелатели на великия „Малбрук“, която сбъркала Мордаунт с херцога и искала да го разкъса. Мордаунт казал хладнокръвно на бунтовниците: „Аз не съм херцог Малборо и лесно ще ви го докажа. Първо, имам в джоба си само пет гвинеи. Второ, чисто и просто ще ви ги дам, а Малборо по-скоро би се обесил“. Фаворитът имал славата на користолюбив и стиснат човек. Затова метежниците повярвали веднага на Мордаунт и го пуснали.

Нечувано чудачество станал бракът на носителя на две графски титли с безродната певица А. Робинсън.

Обикновено хората, които не знаят покой и се впускат хазартно в приключения, не оставят спомени. Не е такъв темпераментът им. Но Мордаунт на стари години изписал с дребен почерк три въздебели тома. Графът видял толкова неща през живота си, притежавал толкова остър език и такъв отвратителен нрав, че мемоарите му сигурно са били завладяващо четиво – извън въпроса за тяхната достоверност.

Но вдовицата, подреждайки затрупания с книжа кабинет на току-що починалия Мордаунт, хвърлила без всякакво съмнение сензационните записки в камината.

Има дебели спомени за Мордаунт – монотонно описание на походи, обсади и дипломатически преговори. Проучих внимателно този скучен фолиант, когато се занимавах с Войната за испанското наследство.

Четях и мислех: ех, прави са били снобите англичани. Не е трябвало лордът да се жени за тъпоумната певачка!

четвъртък, март 15, 2012

Чествания на 28 март в Копривщица


125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

100 години от публикуването на „Да се завърнеш в бащината къща...”


П Р О Г Р А М А

за честванията на 28 март 2012 година в Копривщица

1. Къща музей „Димчо Дебелянов” - Откриване на тържествата (11.00 часа).

2. Поклонение на гроба на поета, поднасяне на венци и цветя (11.45 часа).

3. „Димчови четения” – среща на литератори, поети и лауреати на НЛН „Д. Дебелянов“, родственици, музейни работници, представители на училища с името на Димчо (14.00 – 16.00 часа – Старото училище).

4. „Рецитираме Дебелянов” – Конкурс рецитал за изпълнение на Димчови творби (16.15 - 17.30 часа – Старото училище).

5. Концерт-спектакъл (19.00 часа - Читалище „Хаджи Ненчо Д. Палавеев”).

ЗА КОНТАКТИ: ДОЙЧО ИВАНОВ – 088/ 635 35 19; doicho54@abv.bg.

сряда, март 14, 2012

Ръката, която замахва


Кукумагерът Калиник ударил с вестник (или замахнал да удари – за едно духовно лице разликата е без каквото и да е значение) журналистка, която го попитала нещо.

Мазният висш църковен клир отдавна не може да ме учуди с нищо.

Тези са потънали до дъното в калта (да не употребя друга дума!) и повече няма накъде.

Много по-интересни обаче са ми онези, които по религиозни празници ще отидат и ще целуват същата тази замахваща да удря ръка.

Ще целуват и ще шепнат смирено: „Отче, благослови!“

Вместо да изритат този подлец яко по богопомазания задник...

вторник, март 13, 2012

Пак за чудовището, но на кино


В края на разказа си за Жеводанското чудовище Борис Акунин споменава филма „Сговорът на вълците“ („Le Pacte des loups“) и понеже прави уговорката, че не го е гледал и не знае как се интерпретира в него историята за звяра човекоядец, реших да проверя това на свой гръб.

Макар предварително да подозирах, че само ще си изгубя времето.

И подозренията ми се оправдаха.

Чудовището от Жеводан и неговото житие-битие се оказаха само фон на битки от вида „сам срещу много“…

…и една плесенясала любовна история.

Още в самото начало ми дойде доста в повече индианецът, владеещ до съвършенство хватки от източните бойни изкуства (през 18 век във Франция!).

Към края на филма пък, когато Жеводанският звяр изчезна даже и от фона, се пръкна едно тайно сдружение, което съвсем отвя интереса ми в пространството, като се има предвид какъв "любител" съм на тайните общества, които все пак се оказват, че не са чак толкова тайни.

Накратко казано – наистина си изгубих времето с този филм…

понеделник, март 12, 2012

Време за поезия - 2

Хайде, приятели, филмчето от литературното четене на Бени вече е готово!

За съжаление сървърът не приема формат 16:9 (широк екран) и това леко деформира образа, но от диска ще се възпроизвежда нормално.

Ако забележите нещо не както трябва, свиркайте, да го оправя, преди да съм го врътнал окончателно.


неделя, март 11, 2012

Истинска приказка за сивия вълк (Жеводанското чудовище)


Автор: Борис Акунин, из блога „Любовь к истории“

Превод от руски: Павел Б. Николов

В Европа, където няма нито лъвове, нито тигри, нито крокодили, нито смъртоносни отровни змии, най-страшен фолклорен звяр се оказал скромният вълк. С него плашат децата от незапомнени времена. Например моят най-ранен спомен не е оригинален: „Придет серенький волчок и ухватит за бочок“ („Ще дойде сивото вълче, ще те захапе за хълбочето“) – пееше моята бавачка. В действителност не се плашех, защото думата „волчок“ свързвах с истинската си въртяща се играчка (на руски „волчок“ означава „вълче“, но и „пумпал“ – бел. прев.), а песента оценявах адекватно като художествена хиперболизация и за своето хълбоче изобщо не се притеснявах.

Но сега ще ви разкажа една наистина страшна приказка за сивия вълк. И най-ужаснонто в тази приказка е, че тя е истинска. А освен това е и детективска история с неочевидна разгадка.

В средата на 18 век, в цивилизована Франция, в разгара на Века на Просвещението, се разгърнали невероятни събития, които предизвикали много шум. Трудно би могло да се повярва в тази история, ако протичането й не било подробно документирано.

В горите на Лагендок се появил страшен звяр людоед, който нарекли Жеводанското чудовище (френски: La Bête du Gévaudan – бел. прев.), защото първата си жертва, 14-годишно момиче, чудовището разкъсало в провинция Жеводан. Това се случило през пролетта на 1764 година.

Свидетели описвали някакво животно, по-едро от вълк, но по-малко от мечка, с рижа козина, огромна тъпомуцунеста глава и завита опашка.

От този момент нападенията на чудовището (повечето от източниците все пак го наричат „вълк“) вече не преставали. В общи линии, според официалните данни, от зъбите на тайнствения звяр загинали повече от сто души (основно жени и деца). Още тридесет били изпохапани, но оживели.

Дойде сивото вълче…
Жените са по-вкусни от мъжете (www.betedugevaudan.com)

Паника обхванала не само региона, но и се разпространила по цяла Франция. Най-добрите ловци на кралството търсели в горите звяра убиец. Напразно.

Тогава Луи ХV изпратил със специален едикт в Лангедок своя главен ловец Антоан дьо Ботерн. Много седмици Ботерн залагал капани, правел засади и в края на краищата чак през септември 1765 година неговите ловци застреляли ненормално едър вълк. Трупът на животното бил доставен триумфално във Версай и изложен на всеобщ показ. От най-високо било наредено де се прекратят слуховете за Жеводанското чудовище.

Показват чучелото във Версай.

Но убийствата не престанали. Още цели две години чудовището ядяло жени и деца, само че за това вестниците вече не пишели. Било рапортувано, че проблемът е решен – значи вече няма проблем. Славата на истинския победител на Жеводанския вълк принадлежи на един обикновен ловец на име Жан Шател. На 16 май 1767 година звярът нахапал до смърт едно момиче, негова родственица. Шатал вървял по следите на кръвожадната твар три дена, в края на краищата я намерил и я застрелял. Този път несъмнено било то, Жеводанското чудовище: разпознали го свидетели. А и нападения от този ден нататък вече нямало.

Паметник на Жан Шател в родното му село.

Точните размери на звяра са известни. Не бил чак такъв исполин: дължина на тялото само 99 сантиметра, а отвора на устата му широк 19 сантиметра. Малко по-едър от немска овчарка. Наистина на страха очите са големи.

Това са фактите. Нататък започват въпросите.

Първо, не се разбира какво е било все пак животното: вълк или не?

Малко странна опашка за вълк.

Второ, вълците почти никога не нападат човека сами, само на глутница.

Трето, очевидци на героичната победа на Шател разказвали, че когато ловецът най-сетне видял чудовището, то само тръгнало срещу него, едва ли не махайки с опашка. Защо?

Днес повечето от историците са склонни да приемат следната версия.

Жан Шател бил необщителен човек, живеел уединено, с глутница „молоси“ – особена порода ловни кучета, произлизащи от кръстоска между вълк и куче. Има вероятност едно от кученцата да е израсло по-едро и по-зло от другите. Има вероятност Шател да е бил мизантроп, който специално да е научил метиса да лови хора. Защо? Дявол го знае. Да допуснем, че е бил социопат, наслаждаващ се на зловещата си слава и на тайната си власт над живота и смъртта на околните. Срещат се подобни екземпляри. Във всеки случай тази версия обяснява логично развръзката на драмата. Когато родственицата на Шател умряла в мъки, изпохапана от звяра, ловецът решил да унищожи своята опасна „играчка“. Той вероятно знаел къде да търси людоеда – и застрелял хладнокръвно чудовището, когато то се спуснало към стопанина си.

Има и една още по-причудлива версия за това, че Шател е действал не по своя воля, а е изпълнявал заповедите на своя господар, маркиз дьо Сент Албан, който минавал за ексцентрик и човекомразец.

Сега вече никой няма да установи достоверно какво наистина се е случило там.

Преди пет години във Франция беше заснет игрален филм, вдъхновен от историята за Жеводанското чудовище, „Le Pacte des loups“, но не съм го гледал и към коя от версиите се придържат създателите, не зная.

събота, март 10, 2012

Време за поезия


Вчера бях в София.

На гости на Албена в читалнята-книжарница на издателство "ЛИК".

Имаше много мили и симпатични хора.


Албена ни чèте свои стихове.


Все още ме бие ток…
--------------------

Друго по темата: при Събина Панайотова, "Нашата София", Издателство "ЛИК", Светла Енчева и, разбира се - Бени.

петък, март 09, 2012

В прегръдките на Нощта


„Майка нощ“ („Mother Night“) - силен филм по едноименния роман на Вонегът със силно изпълнение на Ник Нолти.

Съществуват каузи, с които човек не би трябвало да се обвързва под какъвто и да е предлог.

А обвърже ли се, ако има все пак съвест, краят е един-единствен.

В прегръдките на Нощта.

Тази Нощ, чието друго име е Смърт…


четвъртък, март 08, 2012

сряда, март 07, 2012

Кънчо


Куче, което не знае да лае, вкарва вълка в кошарата.

Нарочно да бяха искали тези от столичната РИОКОЗ, нямаше толкова да се изложат.

Интернетът буквално се задръсти от кънчовизми.

Усетиха риокозците, че нещо не е наред, и пратиха Кънчо през девет земи в десета.

Ама предвидливи граждани междувременно го копираха и мултиплицираха, така че той остана вечно жив за поколенията като паметник на това, че чалгата не е запазена територия само за музиката.

Ето ги Кънчовите незабравими приключения (а стихчетата са незаменим образец за даскалска поезия, което ме изпълва с разбираема гордост):



вторник, март 06, 2012

Заешка работа


Знаете ли стария виц за зайчето?

Което написало реч на лъва, защото - като повечето царе - и царят на животните не бил от много грамотните.

И за да не стане някоя поразия, да не се изгуби речта, клепоухият направил три екземпляра.

А лъвът, като се изправил пред поданиците си, че като захванал да чете, изчел всичко от край до край – една реч три пъти.

Та и с моя блог така се получи.

Сплете се нещо в кода и сега публикациите ми се появяват дублирани.

Мъчих се да го оправя този сакатлък, но не можах.

Не защото не зная как, а защото проклетият Blogger не ми дава да изтрия реда, който прави дублирането.

Досега не съм имал проблеми с редактирането на кода, вероятно е временно явление, така ме уверяват и приятели.

Та засега при мене е направо заешка работа.

Гледайте само вие да не направите като лъва.

Иначе казано – внимавайте за края на всяка публикация, че да не я четете два пъти… :)

понеделник, март 05, 2012

Проект „Успех“



От 7 февруари 2012 година моето училище започна работа по Проект BG051PO001-4.2.05, наречен Проект "Успех" и протичащ под надслов "Да направим училището привлекателно за младите хора".

Проектът е тригодишен и цели организирането на учениците в интересни и полезни извънкласни форми на работа.

През тази година в училището ще се работи по девет извънкласни форми: клуб "Театралия", секция "Млад турист и природолюбител", клуб "Моден дизайн", студио "WEB и FLASH дизайн", клуб "Млад еколог", секция "Здравословно хранене", клуб "Пътешественик", секция "Общуване чрез танци" и ателие "Ръкоделие".

Работата на всяка една от извънкласните форми ще бъде представена на страниците на БЛОГА НА УЧИЛИЩЕТО.

А работата на Студио "WEB и FLASH дизайн" ще може да се следи на техния СПЕЦИАЛЕН САЙТ в Интернет.

Много снимки ще могат да се видят в УЧИЛИЩНИЯ ФЕЙСБУК.

А тук - само четири от тях: