четвъртък, юни 30, 2011

Троскот

Върви му на Божодимитров, пак ще го спомена.

И как да не го спомене човек, словесните му хитове са не по-малко забавни от тези на любимия ни министър-председател.

Затова двамата душа дават един за друг, както казват в моето село – халваджията за бозаджията.

Та рече Божодимитров, че когато ни нарекъл кучета, министър-председателят всъщност ни направил комплимент, а думите му били извадени от контекста.

Ех, този контекст, когато някой каже някоя простотия, все контекстът излиза виновен, че го няма.

Макар че всички видяхме видеозаписа с репликата – и в контекст нищо от рода на комплиментите няма, направо бяхме наречени кучета, които трябва да бъдат държани изкъсо.

Но аз малко се отвлякох.

В хода на своята защита Божодимитров си призна, че и той веднъж направил комплимент на българския народ.

Не за това, че го нарече „шибан“, това – казва той – също било извадено от контекста.

Нарекъл го веднъж троскот.

Защото:


„...троскотът е едно неунищожимо растение - сечеш го, прекопаваш го, таковаш го... и въпреки всичко той пак пораства...“


Хубаво, ама аз съм човек от село, виждал съм троскот.

Виждал съм да го секат.

Виждал съм да го прекопават, по-точно – да го изкопават с корените.

Само че, честно казано, да го таковат не съм виждал!

Затова ще изляза днес към центъра на селото, ще вляза в кръчмата, ще си викна един ром (студено е, не е за бира), ще седна при постоянното присъствие, което е много мъдро и вещо по всички въпроси.

И ще попитам за троскота и таковането му.

Може пък наистина да съм пропуснал нещо.

Все пак не съм толкова всеобхватен, колкото е Божодимитров...


сряда, юни 29, 2011

Даскалска поезия

Когато споменем за поезията през Възраждането, се сещаме преди всичко за Христо Ботьов, Петко Рачов Славейков и Добри Чинтулов.

С голям напън някой ще спомене също Любен Каравелов (целокупният народ иначе знае една „Хубава си, моя горо“ и то не цялата), Стефан Стамболов (много по-популярен от Ботьов сред хъшовете в Румъния по онова време, днес забравен като поет и правилно, не му е там силата), „Горски пътник“ на Раковски (тази поезия и на най-големия си враг не пожелавам да я чете), много ранния Вазов (осмян от Ботьов в „Защо не съм...“) и... до тук.

А за „даскалската поезия“ (има такъв термин, не съм си го измислил!), плод на творческия изблик в сърцата на множество знайни и незнайни български възрожденски даскали, кой да се сети?

Вярно е, че тя също не е белязана със знака на високото творчество и ни поднася шедьоври от рода на


„Бивол, бивол, бивол -

черно същество,

седиш си на двора

като тържество“,


но фактът на нейното съществуване си остава неотменим.

Та и аз така, разхождайки се от време на време из новините, се усещам подпрян отвътре от творческо вдъхновение, но се въздържам строго от стихоплетене, че и без това има много маймуни на клона.

Това с българите като кучета обаче направо ме взриви и ето моя принос към съвременната „даскалска поезия“:


Ех, защо...


Ех, защо не съм копой,

мисля си с въздишка,

за да ме разхожда ТОЙ,

вързан на каишка.


Ще скимтя с приятен глас

във походка ниска

и ще се умилквам аз

като журналистка.


Ще му лижа със език

предано ръката,

верен ще съм му длъжник,

предан за храната.


Ако ритне ме със крак

българското Дуче,

„бау!“ ще кажа – няма как,

затова съм куче.


Ще съм малък, той - велик,

та не ме съдете:

"бау!" на кучешки език

значи "Извинете!"


Ах, защо не съм копой...


вторник, юни 28, 2011

Александър и ние

Да се хвалиш с Александър Македонски не е много добър ход.

От една страна – голям пълководец, от друга обаче - пияница, развратник, изключително жесток човек с мания да налапа целия свят, нищо явно неприхванал от великия си учител; накрая саморазсипал „великото“ си дело и намерил смъртта си твърде млад, за да осъзнае дивотиите, които е вършил.

За хора като Божодимитров обаче тези неща нямат значение.

Така е, когато носиш съзнание от преди век и нещо.

През Възраждането е било нормално Раковски да се опитва да докаже, че всички езици са произлезли от българския, а неизвестен автор да напише „Веда словена“ в опит да я противопостави на гръцкия епос като български, обявявайки го за не по-малко древен и не по-малко величествен.

Днес подобни напъни обаче са жалки, смешни и мухлясали.

Но луд умора няма.

Ето какво казва Божодимитров:


"Известно е, че Александър Македонски при походите са на изток достига до държавата Бактрия. Тази държава е единствената, която му се е опълчила успешно, издържа на неговия първи удар, след това започват жестоки сражения и войни, в които бактрийците доста успешно не само му се противопоставят, но и громят александровата армия".

Александър Македонски се видял в чудо (и това е отбелязано от много антични писатели) и намерил един чудесен начин да се разбере с бактрийците. Предложил и техният цар приел – 10 000 александрови воини да се оженят за бактрийски девойки, т.е. – за български девойки.

С течение на времето така се получил един нов народ. Какво става с тези хора? Когато започват българските походи по времето на хан Аспарух и на хан Кубер, единият – по белградско-нишко-скопското направление, другият – към Плиска, Преслав и Тракия, много византийски писатели казват, че българите са използвали като аргумент за своите завоевателни походи това, че те се връщат да вземат земята на дедите си. Т.е. – земите на Александър Македонски".


Тук можем да се впуснем в известни разсъждения за секса като решаващ фактор в нашата история, но аз намерих друга връзка: с онази теория, която казва, че българският език не е славянски, а има тонгуро-монгуро-лонгурски произход; чудесно се връзва от гледна точка на географията, остава само да докажем, че тонгуро-монгуро-лонгурците са бактрийци.

А на Божодимитров можем само да пожелаем да дръпне по-назад и в един следващ момент да поласкае патриотичното ни самочувствие с разкритието, че първият пещерен човек, който чукнал един о друг два кремъка, от което хвръкнала искра и се запалил първият огън, дело на човешка ръка, също е бил българин.

В името на родолюбието ще преглътнем и това...


понеделник, юни 27, 2011

Първа грижа

Ако на Боко първа грижа е да реже ленти и да ръси простотия след простотия, като тази за българите, които били като неговите кучета и трябвало да се държат здраво, моята първа селска грижа вчера беше друга.

Колелото!




неделя, юни 26, 2011

Как не станах герой

Обикновено не сънувам, защото спя бързо и гъсто.

Иначе казано – късно си лягам, рано ставам.

Но тук, на село, е друга работа.

Спя повече и току ми се яви някой сън.

Тази сутрин например сънувах, че са ме арестували тайните служби.

Кои тайни служби – не зная, но има ли значение.

И ме карат да подпиша една декларация.

Много неща съдържаше, обаче не помня всичките.

Едно от тях беше да не пиша в блога срещу правителството и президента.

Разбираемо.

Друго – да не нося и да не слушам радио, когато съм на хижа в планината.

Странно, но тайните служби си знаят работата.

Още едно странно нещо – когато карам колелото, да се движа в колона.

Изобщо не ми обясниха как се прави този номер.

„Подписвай!“ – озъби се едното тайно ченге, облечено като шпионин в американски филм от периода малко след нямото кино, и опря пистолет в слепоочието ми.

Скова ме космически страх, но въпреки това отворих уста да изрека едно категорично „НЕ!“.

Точно тогава обаче се събудих.

И отново пропуснах да стана герой!..


петък, юни 24, 2011

Анонимките не са от вчера

Долната снимка публикува във Фейсбук Олег Панфилов със забележка: „Писмо в съветски вестник“.


Вестникът не е кой да е, а някогашният партиен болшевишки флагман „Правда“.

Текстът е следният:


Искам да се върна у дома


Уважаема редакция на „Правда“! Помогнете ми, спасете ми от неминуемата гибел, от черния американски живот. Искам да се върна у дома, където съм се родила, където съм израсла, учила съм и съм получила образование. Обичам своя град Киев, своята Родина. Искам, искам, искам да се върна у дома!

Аз съм на 18 години. Моите родители, заминавайки за САЩ, ме принудиха насила да отида с тях. Живеейки в Америка, видях толкова ужасни неща, страх, разбрах какво означава безработица. И ето че сега плача ден и нощ. Мразя родителите си за това, че ме доведоха тук.

…Няма по-добър живот от този в Съветския съюз. Всичко бих направила – само да се върна в родината.


А.Д.

Сан Франциско, САЩ


Не зная кой какво ще рече, но на мене тази анонимка от съветско време много ми напомня за анонимките по интернет форумите днес: и по стил, и по лексика, и по липса на въображение, и по тъпизъм.

А че е пълна измишльотина - за това изобщо и дума не може да става...


Книга

През следващата година община Ихтиман ще празнува не зная колко години образователно дело.

Дотук добре.

Има идея да бъде издадена книга, която да проследи историята на образованието в общината.

Дотук – също добре.

Когато обаче ме викат заедно с други колеги, за да поемем това нелеко дело, въпросът със заплащането се оказва нерешен.

А това вече никак не е добре.

Защото времето на бригадирското движение отдавна е изтекло…


Добавка от по-късно: Имам вече уверението, че заплащането ще бъде подобаващо. Така че всичко да е добре. Както е редно при всяка сериозна работа...


четвъртък, юни 23, 2011

Между два шпагина и една п*тча въшка

Докато се мотаех из любимата ми Копривщица, София унищожи най-голямата си забележителност.

Която привличаше хората буквално на тумби.


Сега паметникът е отново скучен и непривлекателен.


Народът ще минава покрай него като през турски гробища.

Някой да се снима ли?

Че кой е луд да си прави снимка между два шпагина и една п*тча въшка!.. [1]


1. П*тча въшка (арм. жаргон) – 25-милиметрово противотанково оръдие (задната му част се вижда на скулптурната група).


сряда, юни 22, 2011

неделя, юни 19, 2011

Сигналът е даден

Че ще се опитат да върнат на боядисаната скулптурна група около паметника на Иван с шпагина предишния й грозен сив вид, ще се опитат.

Яко търкане ще падне, ама луд умора няма.

Чегеварчета и пенсионирани партийни секретари ще се явят с кофи и парцали и цяло лято каква им е работата.

Сигналът обаче е даден.

И след време паметникът ще се озове с нова украса.

После пак търкане и пак украса.

Докато най-сетне тези, които си искат паметника, ще вдянат, че е по-добре да бъде преместен някъде на спокойствие, за да ходят там и да бият поклони пред него, молейки се необезпокоявани на своя вече несъществуващ бог.

А нали точна това се иска в задачата…


София прайд 2011 година

Какво ми направи впечатление?

Беше още по-весело от други години.

Имаше повече колеги велосипедисти (миналата година видях само един).

Минах покрай една групичка момчета и момичета (около десети клас), дошли и те като мене да подкрепят парада и да се повеселят, без да се притесняват от каквото и да е; не зная защо, но ми стана много леко на душата.

Няколко родители бяха с малките си деца и явно не робуваха на глупотевината, че като гледат еди какво си, децата им ще станат еди какъв си.

По време на шествието видях от един балкон спуснато многоцветно знаме, а от един прозорец ни махаха жена и малко момиченце; момиченцето имаше на главата си хартиена пъстра шапчица.

Ето и краткото ми филмче от парада (снимките – във Фейса):




събота, юни 18, 2011

В Лозен

Каквото и да сте си помислили за мене, не е вярно.

Три дена ме нямаше почти никакъв, защото бях на едно обучение в Лозен.





А днес – на парада в София!


вторник, юни 14, 2011

Ако

“Ако бях кмет, нямаше да има гей парад“ - рекъл политическият труп Софиянски.

Аз пък, ако имах отзад фуния, щях да се движа със собствена реактивна тяга, а не с велосипед.

Ако...


понеделник, юни 13, 2011

Истински патриотизъм

От блога на Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов


Думата „патриотизъм“ в днешна Русия обикновено се свързва с висококултурни, миролюбиви и трогателно разпалени в любовта си към Отечеството симпатяги, които изглеждат примерно така:


И искат те да постигнат ето това (на плаката пише: „Руски марш. 4 ноември 2008. Изгонихме окупаторите тогава, ще ги изгоним още един път! Руснаците идват.“ - бел. прев.):


А аз ще ви кажа ето какво. Меки са и плитко газят нашите патриоти. За този, който с цялото си сърце обожава Родината, е малко да прогони от свещената своя земя врага-окупатора-непатриота. Истинският патриот ще опече и ще изяде един такъв гад.

Мислите, че се шегувам ли?

Ето сега ще ви разкажа какво е Истински Патриотизъм.


Тази славна история се случила не в дивите джунгли и не в древните времена, а в просветената Франция през 1870 година. Било по време на войната с прусаците. Патриотично-верноподаническите чувства у французите клокочели и бълбукали. Колкото по-далече от сраженията, толкова по-силно. А къде да намериш враг в дълбокия тил, за да излееш върху него патриотичната си душа? Трудно е.

Но на селския панаир в идиличния Дордон дошъл 34-годишният земевладелец Ален дьо Монеис д`Ордиер.


Той не бил чужденец, а известен в тези краища човек, градски съветник и всички местни жители се отнасяли като цяло добре към него (което прави по-нататъшните събития още по-невероятни, даже мистични). Наистина, било в навечерието на монархически празник и публиката успяла порядъчно да се натряска, пиейки за здравето на негово величество Националния Лидер, а е известно, че употребата на спиртни питиета влияе благотворно върху градуса на патриотичните емоции.

Някакъв бдителен човек подочул случайно, че братовчедът на Ален дьо Монеис чете на глас вестник, в който се говори за поредното поражение на френската армия. Това се оказало достатъчно. Без да разбере всъщност за какво става дума, патриотът започнал да вика: „Дръжте предателя! Този е прусак!“.

Ален се опитал да обясни на притичалите от всички страни хора, че е станала грешка. Но лицата им вероятно са били като на горната снимка – опитай се да обясниш нещо на такива. Братовчедът постъпил по-умно – плюл си на петите и останал жив и здрав.

Всички като че ли се побъркали едновременно. Някой уж чул със собствените си уши как Монеис се радвал на германската победа и дори викал: „Да живее републиката!“. Върху стъписания дворянин се посипали удари: отначало с юмруци, после с тояги, мотики и железни куки.

В продължение на цели два часа мъкнели нещастника по целия панаир, като го биели. Той бил целият в кръв, падал, влачели го по земята. Опитал се да избяга – настигнали го. Окончателно изтормозен, дьо Монеис започнал да моли да го застрелят. Но на тълпата това се сторило недостатъчно. Запалили огън, хвърлили в него своята жертва и според свидетелства на очевидци някои особено самоотвержени патриоти късали овъгленото месо със зъби. „Правим това за Франция!“ – викали те.

Но Франция не казала на героите мерси. Монархията скоро рухнала, националният лидер емигрирал. За патриотичния канибализъм написали вестниците.

Имало съдебен процес. От 200 души, които разкъсали Ален дьо Монеис, пред съда застанали двадесетина най-активни. Четирима от тях били екзекутирани на същото място, където било извършено престъплението.


А французите и до ден днешен пишат за онези патриотични людоеди монографии и даже романи (заглавието на книгата е „Изяжте го, ако искате“ - бел. прев.).


Всички се опитват да разберат какъв бяс се е вселил в мирните им богобоязливи съотечественици.

Нима патриотизмът е бяс? Не е. За какво става дума в такъв случай? Може би наричаме с тази почтена дума нещо съвсем друго?..


неделя, юни 12, 2011

Сила

Това е Август II.

На когото викали Силния.

А той наистина бил силен – трошал с ръце конски подкови като гевреци.

И си мисля, че нещо подобно има предвид Боко, като казва, че ще извади за изборите силен кандидат за президент.

Защото не мога да си представя в какъв друг смисъл ще е силен Боковият кандидат.

Че нали и Боко също е много силен точно в този смисъл.

От раменете надолу…


събота, юни 11, 2011

Нощ над града

Ето две нощни снимки, които направих.



Радвам се, че този фотоапарат има възможност за нощно снимане, защото предишният нямаше и това ми липсваше понякога.


Буря над Вакарел

Едва не ни отнесе!






петък, юни 10, 2011

Ваканцията наближава

По дъската – вместо формули – дъгоцветни имена...




Забележка: Съвместна публикация с блога на училището във Вакарел.


сряда, юни 08, 2011

Загадка

Чехов казал, че ако по време на спектакъла на стената виси пушка, в края на представлението пушката трябва да гръмне.

Пълна загадка остава обаче какво ще стане, ако на баскетболен кош в училищен двор виси брадва.


Намек, свързан с оформянита на успеха преди края на учебната година ли е, що ли?..


вторник, юни 07, 2011

Първи снимки

Както знаете, преди около месец си удавих фотоапарата по време на eдин поход в Стара планина и той предаде Богу дух.

Но вече имам друг.


Не съм му проучил още всичките възможности (повече са от тези на удавения), но днес направих първите си снимки с него.

Ето някои от тях.

Посвещавам ги всичките на Албена (http://twitter.com/#!/bembeni, http://benikki.tumblr.com/), тя знае защо.













Апаратът е чудесен!




Чук

Преди време едни хора викаха, че двупартийният модел е много лошо нещо, та грабнаха чук да го разбият.

И го разбиха – с чука по главата на избирателя.

Сега пък едни хора викат, че партийният модел e много лошо нещо и също готвят чук да го разбият.

Внимавайте, ей!

Защото чукът е същият…


понеделник, юни 06, 2011

Успехи

През първите няколко години като млад учител ми направи впечатление следното: в края на всяка учебна година училището отчиташе все по-големи успехи на учениците.

И един път в неофициален разговор казвам на директора:

- Така ако продължава, след десет години ще отчетем, че всички са отличници.

- Младо момче си и не ги разбираш тези работи – каза ми директорът, който като директор беше много проклет, но иначе извън работата се отпускаше на всякакви волни приказки. – И след петдесет години ще отчитаме все по-големи успехи, ама пак няма да са всички отличници...

А си спомних този разговор покрай резултатите от матурите, с които министерството не закъсня да се похвали.

Били по-високи от миналата и по-миналата година.

Догодина ще са по-високи от тази.

По-догодина – от догодина.

А познайте обаче дали след двадесет години при тази тенденция всички зрелостници ще имат на матурата само отлични оценки!..


петък, юни 03, 2011

Куче и бълхи

(не е басня, а самата истина)


Чета в един вестник заглавие: „Защо Костов и Мартин се страхуват от Софиянски?“

Под заглавието, разбира се, не чета: духът и смисълът на написаното са ми е предварително известни!

Но си мисля, че Костов и Мартин наистина се страхуват от Софиянски.

Колкото кучето от бълхи.

Върви си кучето, а бълхите вземат, та скочат върху него.

Кучето спира, усмихва се снизходително, разтръсква козина и бълхите се разлетяват на разни посоки.

Кучето продължава пътя си, а снизходителната усмивка все още не слиза от устата му.

Бедните бълхи!..


-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/


четвъртък, юни 02, 2011

В деня на Ботьов

Замислих се кое стихотворение на Христо Ботьов би било най-подходящо за днешната наша действителност.

И не мислих много.

Това е „Елегия“.

Като махнем една-две препратки към времето на поета, всичко останало си е на мястото.


ЕЛЕГИЯ


Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

"Търпи, и ще си спасиш душата?!"


Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!


Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода:

намръщен само с глава той сочи

на сган избрана - рояк скотове,

в сюртуци, в реси и слепци с очи.


Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;

кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!


А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!


-------------------------------

Ако имате време, надникнете непременно тук: http://tv.dsb.bg/