сряда, март 31, 2010

Защо Русия не е Европа

(из блога „Вперед к победе путинизма-медведизма!” на журналиста Олег Панфилов)


Премиер-министърът на Испания Х.М.Аснар след терористичните актове през 2004 г.:


„Престъпниците, които предизвикаха толкова много смъртни случаи, ще бъдат арестувани, съдени и осъдени от съда...”


Президентът на Русия Д.А.Медведев след терористичните актове през 2010 г.:


„Що се отнася до бандитите, те ще бъдат открити и унищожени...”


вторник, март 30, 2010

Баланиади

Освен като езиковед, литературен историк и библиограф академик Александър Теодоров-Балан е известен и като един от не многото български пуристи. Пуристите са лингвисти, които ратуват за изчистване на езика от чужди думи чрез заместването им с новоизмислени (неологизми). Да не се бъркат с върлите националисти. И те са радетели за „чист български език”, но за разлика от пуристите, които са начетени и висококултурни хора, върлите националисти са по правило неграмотници (справка – писанията им по интернет форумите).

На Александър Теодоров-Балан днес дължим думите възглед, дейност, общувам, творба, украса, усет, хижа и изразите въз основа на..., влияние върху..., съгласно със..., тъй че... Има и други, но и тези са достатъчни като примери.

Не всички словотворчески усилия на Балан обаче са били толкова сполучливи (понякога новите думи на пуристите са доста чудати), за което Христо Смирненски не е пропуснал да намигне в стихотворението си „Баланиади”.



Гърбосложен на кревата,

аз жадувам твоя стан

и в унесница благата

от мечти съм пак пиян.


Себеспомням скъпи срещи

из Борисов дървосад,

ръкостисници горещи,

отлетели безвъзврат.


Пеперудени одежди

себеспомням си с тъга;

ластовичокрилни вежди

пак тревожат ме сега.


Себеспомням лунни нощи,

себеспомням всеки ден.

Устодопреници още

нощем мир не дават мен.


Сърцесладките минути

кат зърна на нижел скъп,

сетне ядовете люти,

сетне душетровна скръб...


Гърбосложен на кревата,

аз жадувам твоя стан

и в унесница благата

стих въртя а ла Балан.


понеделник, март 29, 2010

Връщането задължително!

Написах един път нещо за времето, когато мъдрата Партия с мъдрите Вождове ни водеше към Най-светлия строй.

И получих по мейла това: „Защо да се връщаме назад, трябва да се гледа напред, нови перспективи има пред нас, към тях трябва да насочат своите погледи блогърите!”

Че трябва да се гледа напред, няма спор.

Но че трябва да се гледа и назад, извинявам се, също няма спор.

Защото иначе историята се повтаря.

Но не като фарс, както е казал Маркс (поне така се твърди, че той е казал това, защото много неща, за които се твърдеше, че са негови, се оказаха преписани).

Но дали го е казал Маркс, или не – няма значение. Тъй като това – така или иначе - не е вярно.

Историята се повтаря, но... като трагедия.

Да вземем Исус Христос и Френската революция.

Идеята е една и съща. Свобода, братство, равенство.

Имаме обаче един разпънат на кръст проповедник на идеята срещу не един, обезглавен по-късто от гилотината проповедник на същата идея.

С ескалация се повтаря историята, а не като фарс.

Затова трябва да се връщаме назад.

Задължително!

За да знаем какво е било.

И да не се повтаря историята!!!



неделя, март 28, 2010

Соленцара

Времето внезапно застудя и се одъжди.

Облякох си пак топлите дрехи.

Но си останах с пролетното настроение.

Даже за лятото си мисля вече.

И слушам «Соленцара» на Енрико Масиас.



Превод:


На плажа на Соленцара

се срещнахме ние...

Един рибар със своята китара

пееше в лятната нощ

песен нежна и протяжна.

На плажа на Соленцара

танцувахме всяка вечер

и в деня на твоето заминаване

аз разбрах, че те обичам

и няма никога да те оставя.


В Соленцара...

О, какво сладостно щастие.

В Соленцара

по е хубаво все пак.


Когато слушам мелодията,

която ми донесе толкова радост,

аз зная, че през тази нощ

нашата любов роди се

в сърцето на Соленцара.


(Инструментал)


В Соленцара

ще се връщам всяко лято.

В Соленцара

по е хубаво все пак...

По е хубаво все пак...


събота, март 27, 2010

Песен

Изпълнението на български и волният превод на английски са на Джейсън.




Who is crying, good girl?
Which young heart is wounded?
Two tears, two tears come together
Beneath your beautiful eyes

Maybe that's why there is salt
In the glistening waves of the sea.
Forever, forever they have been made
Of these young tears.

My little, sad girl
With crying blue eyes
I can't cry, I don't want to cry
Because you're crying in front of me.

Между другото Джейсън се яви на изпит за ниво на владеене на български език и получи сертификат с много добра оценка. От мене честито, а от него почерпката!


Волейбол

Петък, след часовете. Жесток сблъсък между моя отбор и отбора на Данчето (колежката ми по физическо).











Отборът победител. Моят отбор, разбира се!



петък, март 26, 2010

The Writing Circle – Десета тема

Досега в The Writing Circle: Втора тема, Трета тема, Четвърта тема, Пета тема, Шеста тема, Седма тема, Осма тема, Девета тема.

Десетата тема зададе Дейвид с началото на „Второто пришествие” от Уилям Бътлър Йейтс:


'Turning and turning in the widening gyre

The falcon cannot hear the falconer;

Things fall apart; the centre cannot hold;

Mere anarchy is loosed upon the world,

The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere

The ceremony of innocence is drowned;

The best lack all conviction, while the worst

Are full of passionate intensity....'


(Развива се, развърта се спиралата -

соколът вече губи соколаря.

Оста не стяга. Всичко се разпада.

Анархия се плисва над земята.

Плющи кръвта и дето поглед стига,

обрядът на невинността се дави.

Не вярват в нищо най-добрите. Злите пък

са пълни с целеустремена страст...)


Дейвид пожела на всички да напишат този път нещо ужасяващо и морално осъдително. Не съм много по ужасяващите истории, но няма начин – такава е темата.


НОЖЪТ


Гърлото ми внезапно пресъхна. Отивам в кухнята. Пия бавно, на дълги глътки. Имам още време. Време за какво?

Децата заспаха отдавна. Жена ми също си легна. Напоследък е много уморена. Разбирам я: работата, къщата, двете деца и аз. Седем месеца след катастрофата нещо като че ли не е като преди. Няколко дена бях в кома. Когато камионът се обърна в канавката, главата ми се удари с размах в страничното стъкло и изгубих съзнание. Друг на мое място нямаше да е вече между живите, но моята глава е корава. После лекарите казаха, че всичко е наред. Но аз усещам, че нещо не е така. Не мога обаче да разбера точно какво. Жена ми изглежда чувства същото, но и тя вероятно като мене се губи в догадки.

Връщам се в хола, сядам на фотьойла, облягам се назад, затварям очи и потъвам в тишината на къщата, в тишината на града, в тишината на целия свят. Така стоя може би пет минути. А може би и повече. В такива моменти обикновено губя чувство за време.

Спокоен съм. Много съм спокоен. Очите ми са вече отворени и погледът ми е отправен в една посока. Шкафчето. Единственото място в цялата къща, което е само мое. Ключът е винаги с мене. Това е моето шкафче с моите неща.

Вече зная какво трябва да направя. Зная каква е моята мисия. Ставам и отивам до шкафчето. Отключвам го със странното усещане, че всичко си е дошло на мястото, че е настъпила безкрайна хармония.

На горния рафт са вестниците. Вземам последния. Новината е на първа страница. С едри букви. „Нова жертва на убиеца с ножа”.

...............

Всичко започна преди половин година. Една сутрин в малка уличка близо до центъра намериха момиче на седемнадесет години с прерязано гърло. Никакви други следи от насилие. Убиецът, предполагаха от следствието, се е приближил спокойно - може би е познавал момичето, а може би не, но все пак е започнал разговор с него, - след което внезапно, светкавично е замахнал с нож, много остър нож.

Градчето се развълнува, но не за дълго. Вълненията, ако не са лични, утихват за броено време. Реката на всекидневието повлича хората и те бързо забравят чуждата болка и чуждото нещастие.

След няколко седмици намериха нов труп. Този път на възрастен мъж. С прерязано гърло. И никакви други следи от насилие.

Електрически ток разтърси градчето. Началникът на полицията се появи по градската кабелна телевизия, за да успокои хората, обещавайки, че убиецът бързо ще бъде заловен. Но в края на краищата не заловиха никого.

И тъкмо нещата започнаха да утихват, след един месец убиецът с ножа - така го нарече местната преса - отново напомни за себе си.

Градчето настръхна. От столицата пристигна специален екип, за да се заеме със случая, но това не даде никакви резултати.

Плъзнаха най-различни слухове. От съвсем реалистични и битови, до най- фантастични и космополитни. Едновременно с това, още със залязването на слънцето, улиците опустяваха, оставени единствено на скитащите кучета.

Но страхът от конкретното не е нещо, което живее дълго в сърцата на хората, а и няма как да уплашиш някой импулсивен млад човек, чиято пролетна кръв пулсира до скъсване на вените, така че би го изправила дори срещу всичките сили на ада, или някой закоравял пияница на връщане от кръчмата, в чието сърце алкохолът е влял смелостта на средновековен рицар от фантастична сага, тръгнал да се бие с всичките сили на злото.

И за половин година жертвите станаха шест. На всеки месец по една...

....................

Слагам вестника при другите вестници. Време е за кутията. Изваждам я и вдигам капака. Усмихнах ли се? Или така ми се стори?

В кутията е НОЖЪТ. Голям кухненски нож. Остър като бръснач.

А утре вестниците ще напишат за още една жертва на убиеца с ножа.


сряда, март 24, 2010

Това лесно занимание патриот

Някой питал ли се е защо през Възраждането патриотите са се броели на пръсти, а днес са под път и над път? На бунището да отиде човек и да тропне с крак – и оттам поне хиляда патриоти ще изскочат.

Отговорът е лесен.

През Възраждането да си патриот е означавало да даваш нещо от себе си, понякога да даваш всичко.

Ето известното стихотворение на Петко Рачов Славейков „Народен“. (Народен ще рече патриот.)


С идеали все боравих -

всичко друго смятах грях,

с тях и себе си забравих,

на света свят не видях.


Все за другите залягах,

трябва, казвах, тъй е ред,

свойте работи отлагах -

чуждите все по-напред.


Минах живот любороден,

със неволи бол и бол...

И личи, че съм народен -

гладен, жаден, бос и гол.


Това е положението: блъскаш се за народа си и наградата е лишаване от лично благополучие.

При други случаи наградата е още по-сурова.


А днес у нас всеки е що-годе нахранен, напоен, обут и облечен. Бесило за патриотизъм никого не заплашва.

Ами как тогава да не бъдеш патриот!

Отваряш едни големи кресливи уста, тръбиш наляво и надясно, да речем, че българинът Джон Атанасов е измислил компютъра, наричаш всеки усъмнил се в това предател на „...всичко българско и родно...”, може и комунист да го наречеш, много е модерно, след което се нареждаш в редиците на великите днешни патриоти и радетели за българското.

О, ако се появи дори и намек за истинско отдаване на народа, което ще коства някому нещо, за бесилка изобщо да не говорим, тогава всичките тези словоохотливи патриоти, бъдете сигурни, ще изчезнат като дим и няма изобщо да чуете за патриотизма им.

Помните ли защо Бенковски изпраща Захари Стоянов с един отряд да пали къщите на въстаналите селяни, отсичайки им пътя за връщане назад? Защото добре знае докъде се простира патриотизмът на мнозинството от българите. До първата трудност. И тогава, казва Бенковски, те ще отидат и ще се скрият зад полите на жените си.

Днес обаче пред патриотизма няма спънки. И затова патриотите у нас са повече от планктона в световния океан.

Лесно е да си патриот сега.

Защото днешният патриотизъм е всъщност едно яко чешене на езиците.


вторник, март 23, 2010

Пролет

Рума-сан от далечна Япония се похвали с дошлата пролет.


Нямам в двора си сакура, но и аз мога да се похваля с нещо пролетно.

Минзухарите в градината цъфнаха.


И още едно цвете цъфна, само че не му зная името.


Освен това видях щъркел.


Не, не такъв щъркел като на картинката, пазил ме Господ!

Този, който видях, нямаше нищо в човката.

И веднага вързах мартеницата на една от малините.


За да има много малини. Защото ако съществува плод, по който най-много си падам, това е малината.

-------------------------

Току-що получих по мейла писмо от Николай Никифоров със следното съдържание:


Здравейте,

Цветето под минзухара е Иглика.

Детските ми спомени за Пролет са свързани с нея.

Благодаря за напомнянето!


Поздрави, Николай


И аз благодаря за уточнението, защото по цветята, дърветата и христите хич ме няма.


понеделник, март 22, 2010

Кулинарно

Тези, на чиито плещи тежат доста години, помнят как някога един спортист борец, народен любимец, каза едни много мъдри думи: „Рънътъ праи бурбътъ”. Което на книжовен език (знаете, спортистите са скарани с книжовния език) ще рече: „Храната прави борбата”. По-късно зевзеците добавиха: „Партията ни рани и ния съ борим”, но това беше в рамките на родилия се по този повод виц.

Като казвам „мъдри думи” обаче, аз изобщо не се шегувам. И децата даже знаят кое дава сили за „борба”.



А когато сам си направиш нещо, е още по-сладко.




А, ето ме и мене!


На тези, които ще кажат: „Ей, даскалите ядат сандвичите на децата!”, държа да напомня, че този лаф е много стар и отдавна прашасва в гардероба на пенсионираните любезности. Измислете нещо по-ново!

Аз например си нося сандвичи от дома, ама не ги показвам, защото – както пише на мейла ми един мой почитател и редовен читател на този блог - съм твърдоглав комунист, закърмен с рабфаковски идеи, следователно съм отявлен пинтия, поради което си ям сандвичите скришно, далече от всички, та да не вземае някой да ми поиска малко...


неделя, март 21, 2010

Писмо - 2

Вчера публикувах едно писмо от елекронната си поща.

Днес публикувам още едно, антиподно, за баланс. С което слагам край на епистоларността в този блог, освен ако не става въпрос за коментари, които не засягат лично мене в какъвто и де е аспект - ругателен или похвален. Поех пред автора на писмото и задължението да отговоря на поставения от него въпрос.


Здравейте Павел,


От известно време следя с голям интерес блога Ви. Намирам го за интересен и оригинален. Радвам се, че в иначе догматичната и мухлясала българска образователна система има и учители като Вас – разкрепостени, отворени към света, с желание да вървят напред. Тъжно е, че такива учители често биват духовно потискани в училищната среда, където обикновено са налице междуличностни конфликти между преподавателите, интриги ,консервативен директор, който спъва всяка по-нетрадиционна инициатива на учител – система, която в някои отношения живее още някъде в 80-те години.

Видях, че в блога е изчезнала опцията за коментари, затова ви пиша и-мейл. В блога засягате много интересни теми, но бих искал да се спра по-специално на един въпрос, на който аз самият не мога да си дам отговор – а именно – българската култура през втората половина на 20 век (ако има такава). Ясно е, че тя няма как да не е била повлияна от социалистическия режим, но все пак създадено ли е нещо стойностно не благодарение, а въпреки режима?

Да вземем за пример киното – един от най-известните български актьори Георги Калоянчев . Това е човекът, който в интервюта и спомени говори с открита симпатия за Тодор Живков, за социализма, който и след промените е в добри отношения с всички политици , без значение от партийната им принадлежност – с две думи, винаги успешно лавиращ. Някои от филмите, в които се снима също са си откровена социалистическа пропаганда – “Димитровградци” примерно. Да, но това е и човекът, който блестящо изигра ролята на началника в “Кит” – един цензуриран, но все пак излязъл на екран през 1970 година филм, който е смазваща критика на соц-режима, показваща със средствата на хумора цялата му абсурдност. От една страна имаме актьора, готов да прави компромиси, за да остане на върха, а от друга – неоспоримият талант, допринесъл за осмиването на режима. Можем ли да го заплюем за едното, а да не му признаем заслугата за другото? Въобще ако наречем цялото българско кино боклучаво и пропагандно, не зачеркваме ли всички онези филми, които са успели индиректно да критикуват властта – а такива има много. А една актриса като Невена Коканова, която за мен притежаваше невероятен талант и излъчване – можем ли да я отречем само защото е снимала филмите си през периода на социализма?

Друг аспект на културата – музиката. В блога си казвате, че никога няма да слушате Лили Иванова – предполагам за Вас е символ на соц-кича в изкуството. В същото време сте сложил клипове на полски певци от периода на социализма – значи ли това, че и тогава е имало добри певци и песни, и просто стилът на Лили Иванова не Ви е допадал? Едно и също ли е Лили Иванова и Емил Димитров?

При положение, че Емил Димитров е пеел песни, които не са се харесвали от властта, негов телевизионен концерт е спрян заради неприлично облекло и стилът му е бил по-западно ориентиран. Примерно една известна певица от 60-те години Маргрет Николова има много добър глас и е безспорно талантлив , но стилът й е подчертано соц – като се слушат нейни песни и на Емил Димитров от един и същ период си личи разликата. Можем ли в такъв случай да сложим под един знаменател Лили Иванова, Маргрет Николова и Емил Димитров като “соц-певци”? Последно сте качил една много хубава руска песен на Юрий Визбор – певец, също творил през епохата на социализма в СССР. Тоест не всичко в музиката е било обвързано с партизански песни тип “На всеки километър”.

Размислите ми са провокирани от писания на различни блогъри, които правят обобщения за българската култура от времето на социализма като некачествена, пропагандна, поставяща се изцяло в услуга на режима и не се замислят, че ако е имало 90% боклук, все пак може и да е имало 10% качествени неща. Аз лично съм голям почитател на българското кино и смятам,че и преди 1989 година то е успяло да каже много истини – универсални и български. Тъй като Ви считам за мъдър човек, който е живял и по онова време, ще се радвам да видя в блога ви статия на тази тема и да чуя Вашето мнение, за мен то е важно и ценно. Ако не смятате темата за толкова интересна, ще се радвам просто да ми отговорите по и-мейл ако имате време.


С уважение, Василев


Отговор:


Господин Василев,


Беззспорно сте прав за това че и по времето на соца у нас се създаваха стойностни неща в областта на културата и изкуството, колкото и малко да бяха те. Понеже заговорихте за киното, а това е и моя слабост, достатъчно е да споменем само „Козият рог” и никакви възражения няма да минат пред силата му като кинематографично произведение. Е, тъжно ми е все пак, че нашето кино по това време си остана само „наше”, докато Анджей Вайда, Кшиштоф Зануси, Марта Месарош, Ищван Сабо, изброявам първите четири имена, за които се сещам, бяха (и продължават да са) световноизвестни, въпреки че също живееха и създаваха произведения в соцстрани.

А с Лили Иванова проблемът е лесен. Не съм й почитател, защото просто не я харесвам като певица, а не защото е някаква емблема на соца (дали изобщо е емблема на каквото и да било – спорен въпрос). Никога не се водя в оценките си за изкуството от политически съображения.

Емил Димитров – да! Харесвах много Стефан Воронов, Константин Казански, Георги Кордов. В техните изпълнения виждах драма, в изпълненията на Лили Иванова – преструвка и лигавене.

Господин Василев, смятам, че с това отговорих на основния Ви въпрос. А дали ще напиша нещо в подобна насока? На този въпрос за съжаление не мога да отговоря. При мене писането – с много малки изключения - не е въпрос на предверително планиране, а на внезапни хрумвания.


P.S. Между другото – не само директорите на училищата са консервативни, самото учетелско съсловие в по-голямата си част е консервативно, колкото и невероятно да изглежда на някого това. И оттам идват много беди. Златен министър да има, златни учебници и учебни програми да се напишат, закостенялостта ще наругае министъра, че нищо не разбира, няма да хареса учебниците и програмите и ще продължи по принципа „каквото баба знае, това си бае”...


събота, март 20, 2010

Писмо

Получих по електронната поща писмо.

Псувателно, както казва един герой на Вазов.

Разходил се някой си из блога ми, не му харесал и решил да ми пише и да ме наругае.

Все едно някъде съм декларирал, че пиша блог, за да се харесвам някому.

Няма такова нещо. И няма да има.

А ако на някого не му харесва, да ходи и да чете на друго място. В интернета има за всекиго по нещо.

И да не си губи времето да ми пише. Няма да се хвана на въдицата да си губя времето да му отговарям, макар че - стига да реша - мога да го навра словесно на кучето в... знаете къде. Аз съм обаче на принципа на Пушкин:


„Хвалу и клевету приемли равнодушно

И не оспоривай глупца”.


(„Хвалба и клевета приемай равнодушно

и със глупака не спори”)


Цял живот съм бил така, няма сега заради Сульо и Пульо да си променям навиците я!..


P.S. Ето го за десерт и самото писмо. Подателят Красимир Колев, подписал се като Българин, не ми е познат. Каруцарско-патриотарският стил на написаното от него обаче ми е до болка известен. Забавно-трогателен е този Колев-Българин в комбинирането на заучени от форумите фрази и няма как да не допадне на всеки, който надникне тук. Оставям пунктуационните и правописните грешки без корекция.


Неуважаеми Другарю Учител (по Български език),


Който не допуска, че може да има Българин овладял 6000 думи от всичките приблизително 60000 думи в Българския език (според Тълковния речник)... Не бих си позволил да Ви пиша на личната Ви електронна поща, ако Вие в настоящето си превъплащение на демократ бяхте разрешили коментари към дълбокомислените си, велемъдри, проникновени, политкоректни, нищо-неказващи, безпомощно-злъчни, злобно-комплексарски словоблудства в отчайващо безхаберното си подобие на блог... В който впрочем е трудно да се наброят повече от 250 използвани думи (на това място в скобите се съдържа текст, в който се отправят обидни думи към мои приятели, поради което с чиста съвест му тегля сатъра - бел. П.Н.)

Маската Ви на демократ щеше да е по-достоверна, ако не бяхте наблегнали толкова на алкохолизираната стихоплетстваща руска сволочь, въпреки че неприкритата Ви омраза (неприязън, непоносимост, отвращение и пр.) към "..всичко Българско и родно..." издава непогрешимо непоправимите комбайнеро-интелЕгентски поражения нанесени от РабФака на невинната Ви пейзано-комуно-интернационална душевност... Дано римо-мангалите, към които сте толкова привързан, не разбият/разрушат/унищожат лицемерната Ви клиентелистка кариерка...


С Неуважение,

Българин

(по рождение и убеждение...)


P.P.S. Утре ще публикувам друго писмо, което завършва: "С уважение".


Още един послепис от 22.03.: Авторът на писмото си позволи - пак по мейла, разбира се, такива типове никога не излизат лице в лице - да ме заплаши с адвокати, че съм публикувал в интернет "литературното" му произведение (писмото значи, да паднеш от смях - "литературно"; може би е искал да каже "некултурно"), което попадало под закрилата на авторските права. Точно това чакам, да го видя този анонимник кой е и откъде е, за да му трясна аз едно дело за обида, та да види звезди по бял ден!


петък, март 19, 2010

Сугесто(глу)педия

Попаднах на един сайт, който уж трябва да е нещо като двери към образованието.

А там една публикация за сугестопедията.

Мале, какви велики неща вършела тази измишльотина на Георги Лозанов!

Хиляда думи от чужд език научаваш само за един ден.


Което ще рече: за една седмица – седем хиляди думи!

Колкото не знаеш и никога няма да знаеш дори и в родния си език.

А под публикацията една мадама плаче и нарежда: „За съжаление разбирам, че няма изгледи скоро да бъде прилаган (методът на сугестопедията – бел. П.Н.) в българските училища”.

Ами естествено, че няма да бъде прилаган. Не само „скоро”, изобщо няма да бъде прилаган.

Защото сугестологията е лъженаука, а сугестопедията дава прекрасни резултати само във фантазиите на Георги Лозанов!

Прескочих обаче по въпроса и до „Свежото”, а там същата песен: „Д-р Лозанов: Запомнете 6000 думи/месец със сугестопедични курсове по английски, испански, френски, италиански, гръцки, руски, немски, китайски, японски, португалски и арабски.”

И знаете ли на какво ми прилича в края на краищата всичко това?

На онези реклами, които от време на време изскачат из интернета и ни препоръчват да си купим чудодейно лекарство, след чиято употреба членът ни ще се удължи с цели десет, че може и повече сантиметра.

И в двата случая резултатът обаче ще е един и същ – нито ще научите чужд език по метода на сугестопедията, нито ще ви порасне пишката, като гълтате хапчета.

Глупаците обаче кълват на такива червеи.


четвъртък, март 18, 2010

Реклама

Още малко остава до поредния телевизионен бълвоч.


Този път ще участват и деца!


сряда, март 17, 2010

Хулиган

Вчера бях на една конференция в София.

Внезапно на конференцията цъфна Янка Такева.

Да, същата тази, която води учителския синдикат (има такова животно, нищо че ползата от него е колкото от пръч мляко!) и много държи да нарича учителите „колеги”, макар че лично на мене ми е колежка точно толкова, колкото ми е колега котаракът Спас от вакарелската гара.

Дадоха й думата.

Янка Такева пипна микрофона и отвори уста.

При коего аз станах бавно, обърнах се кръгом, пъхнах ръце в джобовете и напуснах залата с тържествена крачка.


Изображение: вестник "Капитал"


вторник, март 16, 2010

Думите

Голям скандал, голямо нещо станало в Кабул!

В презентация за 3 март майор Даниела Благоева от българския военен контингент в Афганистан употребила словосъчетанието „турско владичество”.

А трябвало да употреби словосъчетанието „османско владичество”.

Глупости на търкалета, разбира се!

Някои хора живеят на доста пещерно равнище в разбирането си за думите, схващайки ги като единна същност с това, което означават.

Тоест – смениш ли думата, сменя се и същността на нещата.

Само че не е така – същността си е една и съща, независимо от това с каква дума е назована.

Иначе, ако назовем брезата тигър, би трябвало шумящото тихо с листата си дърво да се превърне веднага в огромна, хищно озъбена котка.


А и какво казва Христо Ботьов:


„...страшен беше хайдутин за чорбаджии и турци...”


(Не е „за османци” нали?)


А Добри Чинтулов:


„...да си прославим имената,

да гинат турски племена!”


(В някои читанки и книжки някои умници са сменили „турски” с „вражи”, ама да имат много здраве – в оригинала е „турски”!)


А любимият ми Яворов в любимите ми „Хайдушки песни”:


„Да бяха, либе, да бяха,

да бяха маргар мъниста

твоите бели зъбици...

Мяна бих сторил мило за драго

сабя по воля, мяна за благо,

турци да коля!”


Мога да продължа с още много цитати, но и това е достатъчно.

След което питам: „Скандални ли са Ботьов, Чинтулов и Яворов, щом не говорят за „османци”, а за „турци”?”

И ако не са скандални, защо трябва да е скандален един днешен човек, който вместо „османско владичество (робство)” казва „турско владичество (робство)”?


Послепис първи. Този материал не е антитурски, а чисто лингвистичен. Така че не се радвайте, националисти, скинари и прочее тъпанари. Няма да ме видите от вашата страна на барикадата.

Послепис втори. Същото е положението и с думите „циганин” и „ром”. Лично за мене думата „ром” е означавала и винаги ще означава едно-единствено нещо – алкохолно питие.


понеделник, март 15, 2010

Товарищ Сталин

Легенди за Сталин – с лопата да ги ринеш.

Подобно на всяка религия и комунизмът не можеше без легенди за своите божества.

Знаем онази песен на Юз Алешковски, която нарича в началото си Сталин „велик учен” (подигравателно, разбира се!):


Товарищ Сталин, Вы большой ученый,

В языкознаньи знаете Вы толк...


(„Другарю Сталин, Вие сте велик учен,

с езикознанието нямате проблем...)


Е, песента продължава така:


А я простой советский заключенный,

И мне товарищ — серый брянский волк.


(...а аз съм обикновен съветски затворник,

приятел ми е сивият брянски вълк.”),


но това е друг проблем.


А ние знаем, че не само велик учен е Сталин в легендарните сказания на комунистическата библия. Той е и велик пълководец. Толкова велик, че само благодарение на него руснаците са спечелили Великата отечествена война.

И това не са препратки към миналото.

Предстои да се чества 65-годишнина от победата над хитлеристка Германия. И по този повод в Москва ще бъдат изложени големи информационни платна, разкриващи ролята на Сталин за спечелването на войната.

Напразно представители на правозащитни организации заявяват, че войната е спечелена не от Върховния главнокомандващ, а от руските войници и офицери, не благодарение на Сталин, а въпреки него.

Платната ще бъдат монтирани, защото това го искат властите. Мил им е „товарищ Сталин”, обичат го. За тях той не е само велик учен, велик пълководец, но и велик учител.

Иначе относно Сталин и неговите заслуги много по-подходящо би било да се изложи на огромно пано една снимка на Ана Бушуева (художник-фотограф), която снимка самата Бушуева коментира така: „Отивам в Патерсон*, а там – Сталин на власт”.


Дали е бил Сталин велик пълководец, няма да споря. Празните магазини обаче по времето на Сталин (и не само тогава, както виждаме) са неоспорим факт. А не иконография. И по този въпрос спор изобщо не може да има.


*Патерсон `верига универсални магазини в съвременна Русия; въпреки неруското име, са чисто руска марка`


неделя, март 14, 2010

Сини планини

Времето взе да се затопля и подметките започнаха да ме сърбят.

Планините ме викат.


Настройвам се.

Засега с песни.

Сред които „Синие горы” („Сини планини”) на Юрий Визбор е на едно от първите места.



Аз помня този край окрилен,

там планините като весела тълпа

се сбираха при зелената река

все едно на водопой.

Аз помня просторите на Баксан*,

върховете във златен сняг,

ех, планини, вие сини планини,

върхове, покрити с лед.


Тук често с небивала тъга,

аз мислех, мечтаех за тебе,

мъглите пълзяха от проходите

за среща с неясна съдба.

Звъняха със струни китари

и слушаха ги под прозореца

планините, сините планини,

върховете, покрити с лед.


Нека реката шуми при залез

и да плиска зелена вълна.

Ти вечно заминаваш нанякъде,

а планините са навсякъде с мене.

Аз няма да те видя скоро,

но щастлив съм само с едно:

с планините, със сините планини,

с върховете, покрити с лед.


*Баксан `ледник в Северен Кавказ`


събота, март 13, 2010

Два свята

Някога у нас имаше режим на тока.

Три към едно.

Три часа без ток, един час с ток.

Плюс това пускаха и спираха тока различно в различните части на България.

Затова зевзеците разправяха, че от въздуха страната ни приличала нощно време на дискотека: светва и угасва на различни места.

Само на едно място светело постоянно.

Където живеел дисководещият.

Намек за бай Тошо.

Трябва да е било истина, но така или иначе - всичко това е в миналото.

Уви, не за всички по света.


На снимката са Северна и Южна Корея през нощта.

Два свята.

Единият свят строи „светло бъдеще” за своя народ и стои на тъмно.

Даже и на дискотека не прилича.

На едно място обаче задължително свети.

Там, където живее „любимият ръководител” на севернокорейския трудов народ.


петък, март 12, 2010

Татуировка

Джейсън ще си направи татуировка за спомен от България.

Няма да кажа каква, после ще излезе наяве.

И понеже Джейсън харесва Владимир Висоцки, го поздравявам по този случай с песента „Татуировка”.



Превод на английски за Джейсън и за моите приятели от Корпуса на мира (не е мой, изрових го от Интернет):


We didn’t share you and didn’t fondle

As for we loved you - so, it’s behind

Valya, I keep your light image in my soul

And Alex pricked your image on his left breast side.


On that day we were parting at the station

I promised to remember you till death.

I said: "I won’t ever forget Valya!"

"Me even more", - Alex replied for that.


And now solve - for whom of us it’s harder

And for whom of us it’s worse - try to decide:

As for him - your profile’s pricked outside him

And as for me - my soul’s stung inside.


And when I’m so sick I wish to be beheaded

Don’t get insulted by my words, I beg you,

I ask Alex that he undo his long shirt

And for hours I look, I look at you.


But, recently, my good friend and comrade

Has overcome my trouble by the skill.

From Alex’s breast he copied out you

And he pricked your profile on my breast skin.


It’s embarassing to blacken friends, I know

But you’re closer and more intimate for me

’Cause my tattoo, well, ’cause your tattoo is

So much better and more beautiful than his.


Хайде и превод на български (мой):


Не те делихме ние, не те милвахме,

а че те обичахме – далече е това.

Аз нося в душата си твоя светъл образ, Валя,

а Льоша татуира образа ти на гърдите си.


И в този ден, когато се прощавахме на гарата,

обещах ти да те помня аз до гроб.

Казах аз: „Няма да те забравя цял живот, Валя!”

„А аз и повече” – Льоша отговори.


И сега реши на кого от двамата ни е по-лошо

и на кого е по-трудно опитай се, разбери:

твоят профил е продупчен върху него,

а моята душа е продупчена отвътре.


И когато ми стане тежко, че няма накъде

(дано моите думи не те оскърбят),

моля Льоша да си разкопчае ризата

и те гледам, гледам те цели часове.


Но неотдавна един мой добър приятел,

с изкуство открадна моята беда –

той те копира от гърдите на Льоша

и на моите гърди твоя профил татуира.


Зная, че не е добре приятели да черниш,

но ти си ми по-близка и по-скапа от това,

че моята – по-точно твоята – татуировка

е много по-добра и по-красива от неговата...


четвъртък, март 11, 2010

Вън!

От това дали Първанов ще изкара докрай президентския си мандат, или ще бъде отстранен преждевременно, животът ми няма да се промени нито на йота.

И въпреки това...

Ако започне процедура по отстраняване на Първанов, ще стискам палци до посиняване процедурата да се увенчае с успех!

Да обяснявам ли защо?

Вече се изписаха тонове мастило. Няма нужда да повтарям казани неща. Нито за агент Гоце, нито за стрелеца по вълци по време на национален траур, нито за проводника на нездрави руски интереси (нездрави за нас, естествено!), нито за обезличителя на най-високото държавно отличие, нито... списъкът е дълъг.

Първанов трябва да си отиде, защото е негоден.

Не от вчера, не от завчера.

Отдавна е негоден.

Винаги е бил такъв.

Затова – вън!


сряда, март 10, 2010

Тухачевски

Руснаците изфабрикуваха игрален филм за Тухачевски.


Филмът се казва „Тухачевский. Заговор маршала” („Тухачевски. Заговорът на маршала”).

Абсолютна фантасмагория как един високопоставен болшевишки военачалник „времен культа личности” („от времето на култа към личността”) организира заговор срещу Сталин, плямпайки наляво и надясно за негодуванието си срещу него. В епоха, когато всеки подслушва всекиго, всеки доносничи за всекиго и първата дума срещу Първия веднага би стигнала там, където трябва. Така че, ако филмът отразяваше истината, би трябвало да свърши много преди края си.

„Тухачевски” беше излъчен най-напред по руския телевизионен „Первый канал” („Първи канал”), излъчил и документалния филм „Падение красного маршала” („Падението на червения маршал”), в който вината за разправата на Сталин с Тухачевски се хвърля върху „Абвера” (германското разузнаване) и провокативните действия на английските и френските специални служби. Иначе казано – друга фантасмагория, този път от типа: „ако не бяха враговете, какъв рай щяхме да построим”.

Иначе за Тухачевски, извън фантазиите и митологията, наложена в следкултовата епоха (велик военачалник и реорганизатор на руската армия!), могат да се кажат твърде малко неща. Жесток по болшевишки в разправата си с антиболшевишките бунтове (Кронщад и Тамбов), абсолютен провал в Полската кампания (Полско-болшевишката война, както я наричат поляците), а концепциите му за модернизация на руската армия се оказват крайно нереалистични.

Очаквам обаче сега някой в Русия да направи филм за заговора на „лекарите вредители” и изобщо да потече една филмова сага за всички онези заговори, които е раждала болната глава на Диктатора. И които в действителност не са съществували.

Така руският народ, вторачен в измислени заговори, ще забрави много скоро за онези, истинските противници на сталинизма (иначе казано - комунизма!), намерили смъртта си зад телените мрежи на ГУЛАГ. Ще забрави и за ГУЛАГ. А това за путиново-медведевия режим ще е като балсам за сърцето.


вторник, март 09, 2010

The Writing Circle – Девета тема

Досега в The Writing Circle: Втора тема, Трета тема, Четвърта тема, Пета тема, Шеста тема, Седма тема, Осма тема.

Деветата тема, зададена от Питър, е: "Once you have given up the ghost everything follows with dead certainty, even in the midst of chaos." При мене тя се трансформира в поезия. Така и така, викам си, Мрежата е пълна с пишман поети, един в повече няма да натежи, защо този път да не бъде стихотворение. И биде стихотворение.


КОКИЧЕТО



След бурята снежна надигна глава

кокичето бяло – поглежда!

Как искам да видя във всичко това

искрица от малка надежда.


Искрица, която ще пламне в пожар

и зимният студ ще изчезне

зад зидове здрави на друг календар,

заключен зад порти железни.


Но времето мрачно на зъл небосвод

след облака облак притуря,

отново се вихри мъглив хоровод,

отново надига се буря.


Кокичето тръпне от снежен шамар,

огъва се - миг - ще се скърши,

далече от всички, без дом, без другар,

животът му кратък ще свърши...



Интерпретация на темата вижте при Джейсън.


понеделник, март 08, 2010

Осми март (деветомартенски анекс)

Вчера написах нещо за осми март.

Зная, че на мнозина написаното сигурно не се е харесало. Но това изобщо не ме вълнува.

Ето защо днес искам да продължа по темата. Но не за банкетния аспект на „празника”. По тази линия само бих цитирал Валерия Новодворская: „Не искам да чувам нито за 8 март, нито за 1 май… в Русия празниците ги отбелязваме само като повод да не работим и да се напием”. Бих добавил – и у нас в общи линии е така.

А думата ми ще бъде за нещо друго, което казах: осми март (освен за банкети) се използваше и като средство за комунистическа пропаганда, което обяснява защо беше натрапен за „празник” в бившите комунистически страни, както и стимулиран горещо (с финикийски знаци, естествено!) извън границите на комунистическия блок.

Да разказвам обаче истории от минало време на хора, които не са живели тогава или които имат къса памет, не си струва.

Затова ще си послужа със съвременен пример.

С една статия от блога „Хранить чучхейский и национальный характер революции и строительства нового общества” („Да пазим чучхейския и националния характер на революцията и строителството на новото общество”). Блогът излиза на руски език, но е севернокорейски. Иначе казано – желязно комунистически.

И така: представям ви статията „Отличный подарок женщинам к 8 марта! И Каталог” („Отличен подарък за жените на 8 март! И Каталог”), като прилагам изображенията и преведения от руски текст едно към едно (само на две места не се сдържах от коментар).


Близка е датата 8 март. За много мъже днес стои остро въпросът какво да подарят на своите съпруги, майки, приятелки, колежки в работата. Подаръкът трябва да носи в себе си смисъл и заедно с това той трябва да бъде удобен, красив, естетичен и оригинален, за да може споменът за него да се запази за дълго у този, който го е получил.

Големият, предназначен за подарък албум "Ким Чен Сук – майка на Корея" е прекрасен, изящен и изпълнен с дълбок символизъм, както всичко, създадено в КНДР. На 160 страници скъпа гланцова хартия ще Ви чака завладяващата история на един героичен и самоотвержен живот.

Героинята от антияпонската въоръжена борба, жената-Пълководец - другарката Ким Чен Сук – е именно този човек, от когото трябва да вземат пример много и много представителки на прекрасния пол. Тя е била изтъкната патриотка и най-близката, най-преданата и безусловно най-надеждната съратничка на партизанския Пълководец Ким Ир Сен. Тя умело съчетавала в себе си не само партизанската борба, но и нелегалната дейност.

За нейния героизъм и за пълната й самоотверженост в името на делото на революцията в представения на Вашето внимание биографичен албум са разказани много трогателни и поучителни истории. Там ще научите как в партизанския таен лагер с една игла и една шевна машина са били ушити за 20 дена 600 комплекта мундири, как другарката Ким Чен Сук, грижейки се за здравето на Командването, сушала върху себе си бельото му (Господи, точно така пише, не си го измислям! – бел. П.Н.), как в критическа минута закрила с тялото си от вражеските куршуми Ким Ир Сен. За нейната любов и готовност на всякакви жертви за освобождението на Отечеството говори историята, когато си отрязала косите и направила от тях стелки за краката на командващия, отиващ да освобождава Родината, и много, много други неща.

Изобщо, това ще бъде добър, незабравим и, което е много важно, поучителен от гледна точка на всестранното възпитание подарък за близкия и скъп на Вашето сърце човек.


Героичната история за Тримата Пълководци от планината Пекту ще се предава вечно от поколение на поколение.


В албума са предадени грижливо самоотвержените подвизи на партизанката.


НЕЙНАТА първа среща с другаря Върховен.


Свързани с нейното име знакови събития. (Много знаково събитие има на картината: безвкусен пейзаж, на чийто фон Ким Чен Сук, облечена и ухилена като за първомайска манифестация, държи в ръката си маузер – бел. П.Н.).


Представен е богат фотографски материал.


Други възможни книги


Следва дълъг списък на още книги от същия сорт, които могат да бъдат подарени за 8 март.


А аз нямам какво повече да коментирам.