ПРОКАЖЕНИТЕ КРАЛЕ: ПЕТИМА ВЛАДЕТЕЛИ, КОИТО БИЛИ БОЛНИ ОТ ЛЕПРА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Борхес има един забележителен разказ - „Хаким от Мерв, бояджията с маска“: за прокажен пророк, застанал начело на въстание и провъзгласил се за халиф. Участта му била печална: неговите сподвижници го пронизали с копията си, когато разбрали, че под свещената маска се крие болен от лепра.

Като знаем как през Средните векове се отнасяли към прокажените, как ги гонели от обществото и ги опявали живи като „предварително мъртви“, съдбата на Хаким от Мерв ни се струва единствен възможен изход за владетел, поразен от ужасната болест. Но историята говори иначе и ни дава множество примери за това как прокажени владетели – феодали, крале и даже императори – оставали на трона, често печелейки любовта на поданиците си, които ги уважавали въпреки обезобразената им външност.

БАЛДУИН IV ЕРУСАЛИМСКИ

Прокаженият крал кръстоносец

Балдуин IV е най-знаменитият от всички прокажени в световната история. Той бил крал кръстоносец, владетел на Ерусалимското кралство, и вие вероятно го помните от епичната драма на Ридли Скот „Царството небесно“. Мистичната фигура на воина със сребърната маска е именно той.

Възпитателят на Балдуин бил истински велик човек – това е знаменитият историк, кръстоносец, ерудит и остроумец Гийом Тирски. Именно той забелязал у възпитаника си първите признаци на лепра. Децата в двореца обичали да се щипят по време на своите игри и бъдещият крал понасял леко болката, в което другите придворни виждали проява на мъжество. Само умният Гион осъзнал с мъка, че загубената чувствителност на кожата не е нещо друго, а първият стадий на проказата.

Балдуин Ерусалимски живял с лепрата практически през целия си живот и починал на двадесет и четири години. Но дори за това кратко време той успял да се прояви и като велик воин, и като майстор на интригите. Той лично водел отряд кръстоносци, сражавайки се с войниците на легендарния Саладин. По-късно Саладин завзел Ерусалим, но това било след смъртта на младия крал. Краткото му управление се помрачавало само от това, че бил много импулсивен. Като знаел, че му предстои ранна смърт, той се опитал да осъществи максимум велики дела, използвайки своя меч, златото и интригите.

Балдуин IV откупил от мюсюлмански плен прославения пълководец Рено дьо Шатильон, който между другото бил и роднина на византийския император. Като дал грандиозната сума от 120 000 златни монети, вече отслабващият Балдуин се надявал, че великият воин ще поведе армията му към Египет и ще помогне да се постигне договореност с Византия. Но Рено дьо Шатильон починал скоро след освобождението си и Балдуин се опитал да победи сарацините със силите на своето малко кралство.

Балдуин IV се сражавал с мюсюлманите, бил два пъти тежко раняван по време на сражения и два пъти спасяван от своите рицари. На само религиозният ентусиазъм не бил достатъчен – без активната подкрепа на Византия кралят кръстоносец няма шансове. Победите му – и военни, и дипломатически – едва стигали да се сдържа паритета и да не се позволява на Салаидн да завземе Ерусалим.

Във всичките му действия се виждала прибързаност, прокаженият крал на Ерусалим живеел всеки ден като последен и се стремял да завземе Близкия Изток, дори разбирайки, че това е невъзможно. Грандиозните му планове се сринали окончателно, когато починал на двадесет и четири години от лепрата. И това било началото на падането на Ерусалимското кралство.

СЕКЕЛЕТУ

Африканският крал, който „се лекувал“ с марихуана и бира

Секелету бил вожд на някога великото, но потънало в мързел и алчност племе макололо, което завзело обширните земи на Баротсиленд (днешна Замбия). Описания на този владетел е оставил великият пътешественик и мисионер от XIX век Дейвид Ливингстън.

Дейвид Ливингстън

Секелету, подобно на Балдуин Ерусалимски, се заразил с лепра в ранна възраст, още като юноша. Така че цялото си управление прекарал в затворен дворец, където почти нямало достъп за обикновените поданици. Ето защо сред народа се носели слухове за ужасно уродство на владетеля, но пристигналият в столицата на племето макололо Ливингстън открил, че болестта е засегнала само леко лицето на Секелету.

Между другото кралят имал представа до какво води проказата – от проказа бил болен чичо му. Затова търсел активно лекари по цяла Африка. Ливингстън се възползвал от това и предложил помощта си в замяна на разрешение да проповядва свободно по неговите земи. Британците се опитали да излекуват Секелету с разтворен сребърен нитрат: болестта леко отстъпила, но кралят не успял да се излекува. А докато лечението продължавало, Ливингстън живеел при краля и си водел бележки:

“Болестта на Секелету донесла със себе си поредица от бедствия. Смятайки, че са го омагьосали, той заподозрял много от своите високопоставени сановници и умъртвил някои от тях заедно със семействата им; други избягали при отделни племена и живеели в изгнание. Вождът се затворил и не пускал при себе си никого освен своя чичо Мамире... Страната страдала и великата държава на Себитуане се разпаднала на части... Секелету не продължавал мъдрата политика на своя баща, който се отнасял към покорените племена като към своето племе макололо“.

Управлението на Секелету било нещастно за страната му. Той бил доста ловък политик и умел интригант, на лош крал. Суша и глад поразили страната му, а той в същото време харчел пари за задморски удоволствия: арабски и португалски коне, консервирани плодове и бира.

Воин от племето макололо

Освен това Секелету, като повечето свои съплеменници макололо, бил напълно уверен,че победителят е просто длъжен да прекарва живота си в безделие и удоволствия. Яздейки коне, пиейки бира и опивайки се ежедневно с канабис, Секелету се опитвал да забрави за своя недъг. И раболепните лекари с радост го подкрепяли, като му казвали, че бхангът в съчетание с бира е най-прекрасното средство за лекуване на проказа.

Лечението със сребърен нитрат не дало особени резултати и Ливингстън със своите другари се отправил по-нататък, в самите дълбини на Черна Африка. А Секелету показал по-късно истинското си лице: когато следващите след Ливингстън християнски мисионери дошли в двореца, кралят на Баротсиленд ги нагостил с отровно говеждо месо, от което осем от дванадесетте пътешественици починали. А след смъртта на Секелету властта на макололо паднала и контролът над земите си варнали народите, които живеели там от по-рано.

ОТАНИ ЙОШИЦИГУ

Прокаженият самурай

Отани Йошицигу е един от най-изтъкнатите участници в битката при Секигахара. Това било грандиозно сражение, най-мащабното и вероятно най-значимото в историята на Япония; в него участвали повече от сто и шестдесет хиляди войници. Именно в тази битка бъдещият шогун Токугава Иеясу победил своите последни опоненти и с това сложил началото на нова ера в управлението на страната. На бойното поле се сблъскали така наречената „Източна коалиция“ (привържениците на Токугава) и „Западната коалиция“, чийто лидер бил Ишида Мицунари.

Ишида Мицунари

Прокаженият самурай Отани Йошицигу подкрепял отначало Токугава, но Мицунари му бил приятел, затова минал на негова страна, макар да разбирал прекрасно, че „Западната коалиция“ е обречена на поражение. Има полулегендарна история за това как един път, когато двамата били съвсем млади, Йошицигу бил поканен на чайна церемония. Още по това време той бил поразен от болестта и като пил от общата чаша, оставил в нея гной от своите устни. Никой от присъстващите не се осмелил да пие след него, макар че обичаят го изисквал. Но Мицунари взел чашата и пил от нея все едно нищо не се е случило. След това юношите се сприятелили и останали приятели до смъртта си. Отани Йошицигу не можел да откаже на единствения човек, който не се отвърнал от него в младостта му.

Йошицигу бил прекрасен воин, майстор на копието и при това лоялен офицер и добър стратег. В епохата на гражданските войни, Сенгоку, тези черти му позволили да се издигне от обикновен самурай до даймьо (едър военен феодал – бел. П. Н.). Йошицигу, както и приятелят му Мицунари, служел при прославения пълководец Тойотоми Хидейоши, който обединил под властта си раздробената някога Япония. Хидейоши също произлизал от селско семейство и знаел прекрасно цената на вярността и ума, така че даже прокаженият Отани Йошицигу имал възможността да се прояви. Издигайки се служебно, той получил почетната титла гьобу сьою, младши съветник по наказанията, и в задълженията му влизало потушаването на въстания, с което той се справял отлично.

Има легенда, че Отани Йошицигу се заразил с проказа, докато смазвал метежа в Осака, когато лично съсякъл хиляда души. И уж нечистата кръв на прокажените селяни, която попаднала в раните му, донесла заразата. Според друга легенда той носел бяла маска, за да скрие следите от недъга си, поради което получил прозвището Хакуто – Бяло лице. Както не е трудно да забележим, почти целият живот на Йошицигу се състои само от легенди и романтични догадки. Реални факти от неговата биография практически не са се запазили.

Отани Йошицигу – японски фестивал на историческите реконструкции

Известно е, че като като се разболял сериозно и изгубил способността си да се сражава, Отани Йошицигу създал превъзходен флот и даже станал негов умел командир, с което заслужил още по-голямо уважение от страна на на Тойотоми Хидейоши. Верността на прокажения воин го издигнала много високо: когато започнала войната срещу Корея, именно той и приятелят му Мицунари били назначени за военачалници, отговарящи за инвазията.

Но точно тази вярност погубила Йошицигу. Когато дошло време да избира на коя страна да застане по време на последната битка, той, както вече казахме, последвал Мицунари, макар че по това време не бил способен даже да ходи и, ако се съди по всичко, бил ослепял. Знаейки дори, че в коалицията има предател, те отишли да се сражават. Защитавайки за последен път приятеля си Мицунари, Йошицигу поел удара на войските на Токугава върху своята армия, преди да си направи харакири на бойното поле.

Между другото, прославеният майстор на катаната (японския меч – бел. П. Н.) Миямото Мусаши, автор на книгата „Ръкопис на петте пръстена“, се сражавал също на страната на Мицунари, но по чудо се спасил от смъртта.

ЯШОВАРМАН I

Императорът на Кхмерската империя, чийто живот станал притча

Император Яшоварман I бил запомнен от поданиците си като велик строител и реформатор. Той управлявал кхмерската империя през X век и за своето двадесетгодишно управление построил стотици будистки манастири и храмове, а също така пренесъл успешно столицата, което в условията на тропиците изисквало големи усилия и от народа, и от правителството.

Но в историята Яшоварман влязъл като Прокажения крал. А болестта му народното съзнание приело за притча, която се разгръща пред очите на поданиците му. Въпросът е в това, че бащата на Яшоварман, Индраварман I, провъзгласил монарсите на кхмерската империя за богове. И като отмъщение за това „истинските“ богове поразили сина му с лепра, за да не се усъмни никой, че е само човек. Поне така възприели това хората от неговата епоха.

Днес статуята на Прокажения крал може да се види на кралския площад в Ангкор Том, последната столица на кхмерската империя. Формално тя изобразява индуисткото божество на смъртта Яму. Но понеже с времето статуята започнала да се покрива на някои места с мъх, хората я възприемали като изображение на прокажен, все едно Яшоварман I се е проявил в нея. Но не е изключено тя да е правена по негов образ и това да е наистина каменен портрет на монарха.

ХАЙНРИХ VII ХОЕНЩАУФЕН, КРАЛ НА ГЕРМАНИЯ

Син на император, гуляйджия и предател

Бащата на Хайнрих, Фридрих II, бил обикновен крал на Сицилийското кралство, но успял да победи почти всичките си опоненти и заел престола на Свещената Римска империя. Той участвал в шестия кръстоносен поход, бил три пъти отлъчван от църквата, набивал еретиците на кол и написал трактата „Изкуството на птичия лов“ на латински език. Фридрих бил достоен син на XIII век.

Императорът имал в общи линии адски много ангажименти и неговият наследник, Хайрих, бил от малък предоставен сам на себе си. Пред учението предпочитал пиянските сбирки, а военните тренировки заменял с упражнения в бардаците. Не е удивително, че когато баща му го направил крал на Германия (в състава на Свещената римска империя) Хайнрих VII не се справял със задачите си по най-добрия начин. Той тръгнал срещу политиката на империята, която се опирала на лоялни феодали, и търсел съюзници сред свободните градове. Те му отговаряли с уверения за лоялност (които след това се оказали лъжливи), а могъщите феодали останали крайно недоволни и се отвърнали от Хайнрих.

Хайнрих VII по време на кралски прием

Отношенията между бащата император и сина крал се влошавали с всеки изминат ден. В един момент Хайнрих решил, че неговото несъмнено влияние и властта му са толкова силни, че може успешно да се противопостави на родителя си и да заеме императорския трон. Замисълът се оказал неуспешен: практически всичките му съюзници, които го подтиквали към метеж, отказали в последния момент да му помогнат. Хайнрих VII останал с празни ръце и отишъл покорно да моли прошка от баща си.

Остатъка от живота си Хайнрих прекарал в заточение, ходейки се от замък в замък. Той бил най-големият син на императора, но Фридрих – неизвестно защо - отказал да му прости и да му предаде титлата по наследство. Едва през 1999 година станала известна истинската причина, поради която Хайнрих VII не могъл да оглави Свещената римска империя и живял през последните си години като изгнаник.

Останки на Хайнрих VII, поразени от проказа

Проведените изследвания на останките на Хайнрих VII показали, че през последните десетилетия от живота си кралят на Германия е бил болен от проказа и най-вероятно тя станала причина за смъртта му през 1242 година.