НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1970 ГОДИНА – ЛИТЕРАТУРА – АЛЕКСАНДР СОЛЖЕНИЦИН

Александр Солженицин

11 декември 1918 г. – 3 август 2008 г.

Нобелова награда за литература

(За нравствената сила, с която следва незаменимите традиции на руската литература.)

Руският прозаик, драматург и поет Александр Исаевич Солженицин е роден в Кисловодск, Северен Кавказ. Макар че са по произход от селска среда, родителите му получават добро образоване. Когато започва Първата световна война, баща му, Исай Солженицин, напуска Московския университет и заминава като доброволец на фронта, награждаван е три пъти за храброст и загива по време на лов половин година преди да се роди синът му. За да изхрани себе си и Александр, майката на Солженицин, Таисия Захаровна (с моминска фамилия Шчербак), започва да работи след смъртта на мъжа си като машинописка, а когато момчето става на шест години, се мести с него в Ростов на Дон. Детските години на Солженицин съвпадат с установяването и укрепването на съветската власт. Когато се ражда, в Русия започва кръвопролитната гражданска война, завършила с победа на болшевиките под ръководството на Ленин.

Като завършва успешно училище, Солженицин постъпва през 1938 г. в Ростовския университет, където, въпреки интереса си към литературата, учи физика и математика, за да си осигури по-нататък постоянни доходи. През 1940 г. се жени за сваята състудентка Наталия Решетовская, а през 1941 г. получава диплома на математик, като освен това завършва задочно и Института по философия, литература и история в Москва.

След завършването на университета, Солженицин работи като учител по математика в ростовското средно училище. През 1941 г., когато започва войната с фашистка Германия, той е мобилизиран и служи в артилерията. През февруари 1945 г. е арестуван внезапно, лишен е от званието си капитан и е изпратен в Москва, в следствения изолатор на „Лубянка“. Съдебен състав от трима души го осъжда на осем години затвор с последващо заточение в Сибир за антисъветска агитация и пропаганда: в ръцете на НКВД са попаднали писма на Солженицин до негов приятел с нападки срещу Сталин, а също така скици и чернови на разкази, намерени при обиска в офицерския му планшет.

В продължение на една година Солженицин лежи в московски затвор, а след това е преместен в специализиран затвор в Марфино, край Москва, където математици, физици и учени от други специалности правят секретни научни изследвания. Много по-късно Солженицин ще каже, че дипломата на математик е спасила всъщност живота му, защото режимът в марфинския затвор е много по-лек от режима в останалите съветски затвори и лагери.

От специализирания затвор в Марфино Солженицин е прехвърлен в Казахстан, в лагер за политически затворници, където откриват на бъдещия писател рак на стомаха и го смятат за обречен. Но, пуснат на 5 март 1953 г. (деня, в който умира Сталин), той преминава успешна лъчева терапия в ташкентската болница и оздравява. До 1956 година Солженицин живее на заточение в различни райони на Сибир, работи като учител, а през юни 1957 г., след като е реабилитиран, се заселва в Рязан, където също работи като учител по математика в средно училище. Жена му, която - докато писателят е в заточение – сключва брак с друг мъж, се развежда и се връща при Солженицин. През 1956 г. съветският лидер Н. С. Хрушчов започва кампания за десталинизация, за борба с „култа към личността на Сталин“, който, по-най-скромни изчисления, унищожава и репресира от началото на 30-те години над десет милиона съветски граждани. Хрушчов лично разрешава публикуването на повестта на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, която се появява през 1962 г. в списание „Новый мир“. Написана реалистично, живо, на достъпен език, първата книга на писателя разказва за един лагерен ден на главния герой, затворника Иван Денисович Шухов, от името на който се води повествованието. Повестта е приета възторжено от критиката, която сравнява „Един ден...“ със „Записки от мъртвия дом“ на Достоевский.

Една година по-късно Солженицин публикува в „Новый мир“ няколко разказа, сред които „Случаят на гара Кречетовка“, „Домът на Матрьона“ и „За полза на делото“. Писателят даже е предложен за Ленинска награда за литература през 1964 г., но не получава наградата, а след като Н. С. Хрушчов е освободен от постовете, които заема, престават да го печатат. Последното публикувано в Съветския съюз произведение на Солженицин е разказът „Захар Калита“ (1966 г.).

След като през 1967 г. Солженицин изпраща до Конгреса на писателите отворено писмо, в което призовава да се прекрати с цензурата и разказва как КГБ конфискува ръкописите му, писателят е подложен на гонения и на вестникарски тормоз, произведенията му са забранени. Въпреки това романите му „В първия кръг“ (1968 г.) и „Раковият корпус“ (1968-1969 г.) попадат на Запад и излизат там без съгласието на автора, което само усложнява тежкото положение на Солженицин в родината му. Писателят отказва да носи отговорност за публикуването на произведенията му в чужбина и заявява, че властите са съдействали за изнасянето им от страната, за да имат повод да го арестуват.

„В първия кръг“ (в заглавието има алюзия за първия кръг на Дантевия ад) е предимно сатиричен роман, чието действие протича в специализиран институт затвор в Маврино, аналог на института затвор в Марфино, където се намира Солженицин в края на 40-те години. Много западни критици оценяват високо романа за широката му панорама и за дълбокия правдив анализ на сталинската действителност. Другият роман на писателя, „Раковият корпус“, също има автобиографичен характер: героят на романа, Русанов, както някога и авторът, се лекува от рак в средноазиатска провинциална болница. Макар в „Раковият корпус“ да се забелязват и политически акценти, главната тема на произведението е борбата на човека със смъртта: писателят прокарва мисълта за това, че жертвите на смъртоносна болест постигат по парадоксален начин свобода, от каквато здравите хора са лишени.

Една година след получаването на Нобеловата награда Солженицин разрешава произведенията му да бъдат публикувани в чужбина и през 1972 г. в лондонско издателство излиза на английски език „Август 1914 година“ – първата книга от многотомна епопея за руската революция, която често сравняват с „Война и мир“ на Толстой. В „Август 1914 година“, според мнението на американската изследователка Патриша Блейк, „е показано блестящо въздействието на войната върху живота на отделните хора и върху нацията като цяло“.

През 1973 г. КГБ конфискува ръкописа на основното произведение на Солженицин „Архипелагът ГУЛАГ, 1918-1956 г.: Опит за художествено изследване“. Работейки по памет, а също така използвайки свои записки, които си води в лагерите и по време на заточението, Солженицин си поставя за цел да пресъздаде несъществуващата официално съветска история, да почете паметта на милионите съветски затворници, „стрити в лагерния прах“. Под архипелага ГУЛАГ се подразбират затворите, трудовите възпитателни лагери, селищата за заточеници, разхвърляни по цялата територия на Съветския съюз. В книгата си писателят използва спомени, устни и писмени свидетелства на повече от двеста затворници, с които се среща в местата за лишаване от свобода.

Скоро след конфискуването на ръкописа Солженицин се свързва със своя издател в Париж и се разпорежда да започне набирането на изнесения там екземпляр на „Архипелага“, който излиза през декември 1973 г., а на 12 февруари 1974 г. писателят е арестуван, обвинен в държавна измяна, лишен от съветско гражданство и депортиран във Федеративна република Германия. На втората му жена, Наталия Светлова, за която Солженицин се жени през 1973 г. след развода си с първата, е разрешено по-късно да отиде с тримата си синове при мъжа си. След две години в Цюрих Солженицин се мести със семейството си в САЩ, където писателят завършва третия том на „Архипелагът ГУЛАГ“ (издаден на руски език през 1976 г., а на английски през 1978 г.). Той продължава също така работата си над цикъла исторически романи за руската революция, започнат с „Август 1914 г.“ и наречен „Червеното колело“. По думите на Солженицин това е „трагична история как руснаците... са унищожили и своето минало, и своето бъдеще“. През 1972 г. писателят отбелязва, че за целия цикъл може да му потрябват двадесет години и има вероятност да не доживее, за да го завърши.

След заминаването на Солженицин на Запад около името му се води бурна полемика, а репутацията му се колебае в зависимост от неговите изказвания. Така например, в обръщението си през 1978 г. към студенти от Харвардския университет, след като му е присъдена там почетна степен, писателят осъжда материализма на капиталистическия Запад толкова рязко, колкото и репресиите на социалистическия Изток и противниците му ( на Запад – бел. П. Н.) веднага го наричат „утопичен реакционер“. Произведенията на Солженицин също предизвикват не винаги еднозначни оценки. През 1972 г. американският критик Джоузеф Ъпстайн отбелязва, че за Солженицин „нравственият конфликт е основа за всяко действие“. Рецензирайки през 1972 г. „Август 1914 година“, югославският писател политолог Милован Джилас пише, че „Солженицин запълва вакуума, образувал се в руската литература и руското съзнание. Той връща на Русия нейната душа – тази, която са разкрили за света Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевский, Чехов и Горкий“. Според американския изследовател Джоузеф Франк, „основна тема на Солженицин е прославата на нравствеността, единствената възможност да оживееш в кошмарния свят, където само нравствеността гарантира човешко достойнство и където идеите на хуманизма придобиват свръхценен характер“.

Превод от руски: Павел Б. Николов