събота, януари 31, 2015

Даскалици за разстрел

Една информация, която ми попадна случайно вчера, ме вбеси крайно много.

Ето я такава, каквато е представена на сайта на NEWS 7:

До края на тази седмица се очаква решението на Комисията за защита от дискриминация по един нестандартен казус - майка на младеж с увреждания от плевенското село Чомаковци е завела дело, понеже синът ѝ Иван не е допуснат до абитуриентския бал - щял да разваля настроението на празнуващите. За изключването му от бала гласували всички от випуска, а никой от педагозите не се намесил да го защити.

Нелепата случка е станала миналата година в Професионалната гимназия по хранителни технологии в Червен бряг, а дискриминацията засегнала жестоко още една девойка от помощната паралелка за деца със специални образователни потребности. Родителите и досега не могат да забравят болката и унижението, което са изпитали те и техните деца, за които полагат толкова грижи.

Още по-тревожно е, че дискриминацията е станала по най-демократичен начин - с гласуване на зрелостниците от випуска по този "неудобен проблем". И с мълчаливото съгласие на техните учители и възпитатели, които явно са забравили да им предадат уроците по човечност и толерантност...

Това са сухо изложените факти, но като стар училищен вълк аз изобщо не мога да приема за реално това „мълчаливо съгласие на техните учители“.

Напротив - убеден съм, че точно техните даскалици, барабар с директорката на училището, която между другото отказала коментар по случая, стоят в дъното на цялата тази гнусна история, че те са подсторили всичко.

Не са искали да си развалят рахатлъка по време на празника, защото все пак децата с увреждания изискват малко повече внимание.

Малко повече и, както писах вече на едно друго място, точно тава е крачката, която дели варварството от човещината.

В моето училище също има деца със специални образователни потребности и живата практика ме е убедила, че останалите ученици се отнасят към тях с разбиране, уважение и подкрепа, когато същото отношение имат и учителите.

Всичко друго е измъкване по допирателната.

Вярно е, че учителите са навикани и нарочени едва ли не за греховете на целия свят, но има и такива от тях, които напълно си заслужават навикването.

Има и такива, които трябва да бъдат незабавно изритани с горещ шут от училищата.

А има и такива, които направо са за разстрел…

четвъртък, януари 29, 2015

В защита на клоуните

Автор: Лев Рубинщейн

Превод: Павел Николов

Ще кажа честно и откровено. Не ми харесва, когато наричат „клоуни“ някакви симулиращи държавно-патриотични припадъци депутати или някакви сумрачни субекти с шарещи очички от „администрацията“, или някакви дребни, но шумливи бесове от телевизора.

Това е съвсем неправилно и съвсем несправедливо. И съвсем обидно за старата почтена професия, за насъщно важната и необходимата в контекста на трудната история на европейската цивилизация социално-културна функция.

Клоунът не е глупак, както си мислят някои. Клоунът е рентген, който ни показва собствената наша глупост, нашата пошлост, нашето безчестие. Клоунът се изявява на цирковата арена или на панаирджийската площадка, или отива в хосписа, за да подкрепя духа на онези, за които смехът е последно, но силно обезболяващо средство.

Защо хората се радват на клоуна? Защото той приема върху себе си, върху своя нелеп, но обаятелен, беззащитен, но и неуязвим персонаж всичко това, от което ние се страхуваме, че ще открием случайно в огледалото. Особено сутрин, когато сме най-уязвими за своя поглед.

Той е огледало. Но криво, но смешно и затова утешаващо. „Ами че това не съм аз! – мислим си ние облекчено, гледайки симпатичното му кривене. – Нима аз имам такъв огромен червен нос? Такива разчорлени фъндъци вместо коса? Такива възшироки и вечно изхлузващи се панталони на големи карета? Такава отровнозелена на червени капчици омачкана шапка? Нима имам такъв идиотски писклив глас? Нима се движа така суетливо? Не, не! Слава Богу, това не съм аз! Браво на рижия!“

А тези? Какви клоуни са те? Единственото, което ги сближава с клоуните е това, че също не се страхуват да изглеждат смешни. А и защо наистина да се страхуват? Помните ли стария детски виц? „Глупава, не глупава, ама десетачка на ден си докарвам!“* Такива ми ти работи…

Никакви клоуни не са те. Тях никой няма да ги вземе за клоуни – заради бездарността им, заради алчността им, заради безсърдечието им и пълната липса на въображение и чувство за хумор.

Те не са клоуни, не. Не са клоуни тези, които кресливо и истерично генерират омраза, призовавайки за заграбване, за насилие, за убийства. Клоуни са по-скоро тези, които от време на време несклонните към шеги хора с черни маски вместо лица, с „калашников“ вместо ръце и с празни черни торбички вместо сърца убиват само за това, че са клоуни.
---------------------------------

* Ето го и вицът:

Стои една маймуна на брега на реката и мие обелка от банан. Приближава се лъвът и пита:

- Какво правиш, маймуно?

- Дай два лева и ще ти кажа.

Постоял, помислил лъвът, а любопитството направо го разкъсва. Дава два лева, а маймуната му казва:

- Мия обелка от банан.

Лъвът със злост:

- Ти какво, толкова ли си глупава?

- Глупава, не глупава, ама десетачка на ден си докарвам!



сряда, януари 28, 2015

Учебници и учители

Мога да пиша по въпроса и много дълго, и много кратко.

Дълго и усукано, както е в учебниците на моите ученици.

Кратко и разбираемо както би трябвало да бъде в същите тези учебници.

Избирам краткото, разбираемото и илюстративното.

Ето първата страница от урока за нелични глаголни форми в учебника по български език за шести клас на издателство „Просвета“.


Необходимата информация от горната страница аз преподавам съвсем елементарно и разбираемо със следната кратка "разработка" (работя с компютър и проектор, „разработката“ ми е на Word и позволява актуално писане в нея, понякога по предварителен замисъл, понякога според ситуацията, импровизирано).


Това е.

Каквито и учебници да бъдат написани, от когото и да бъдат написани, както и да бъдат написани, все ще има недоволни от тях – един за едно, друг за друго.

Аз определено не си харесвам учебниците по предмета най-вече заради тяхната усложненост и претрупаност в изказа, което понякога ме кара и мене да се позамисля, да не говорим за децата.

Но в края на краищата за какво съм там, ако не мога да кажа на учениците си: „Я дайте да ги научим тези причастия, без много да се мъчим“.

И резултатът да е по-добър, отколкото ако караме по академичната линия на учебника...

вторник, януари 27, 2015

Една жена и един мъж

Друго мислех да напиша днес, но нещо ми мина ентусиазмът и се отказах.

Ето в замяна на това две неща, които вчера ми направиха най-силно впечатление.

Първо една снимка.


Това е Хариет Тъбман, не зная през коя година е снимана, но е на преклонна възраст.

По време на Гражданската война в САЩ (1961-1965) е изглеждала много по-иначе.


Удивителна жена е мисис Тъбман: робиня от Юга, тя зарязва страхливия си съпруг и бяга на север, където се включва активно в аболиционисткото движение, близка е с Джон Браун и помага за въоръжаването на отряда му, по време на Гражданската война се сражава с оръжие в ръка на страната на Севера в негърски партизански отряд, а след войната се бори активно за правата на жените (по-специално – за избирателни права, т.н. движение на суфражетките).

Изобщо: жена, на която повечето мъже и на малкия ѝ пръст не можем да стъпим.

А ето и един мъж, истински: Киану Рийвс, сниман от любител в метрото; няма да коментирам.


понеделник, януари 26, 2015

И аз за учебниците

Че избликът от възмущение срещу учебниците, използвани в българските училища, си има както всяка крушка опашка, изобщо не се съмнявам.

Просто се постави остро въпросът за липсата на учебен материал, разкриващ истината за комунизма в България, и веднага беше натиснат лостът за отвличане на вниманието.

По телевизията гледах едни протестиращи родители (с безумни ултиматуми – тях няма да ги коментирам), които разлистват учебници и показват какво има и какво няма в тях.

Горките канарчета, изобщо не знаят, че в образователната система има едно нещо, наричащо се Държавни образователни изисквания (ДОИ) и определящо фактически съдържанието на учебниците.

ДОИ по български език и литература (фрагмент от началото им, иначе са цели 16 страници)

Във въпросните ДОИ по моя предмет в графата „Социокултурни компетентности“ пише следното: „Разбира (ученикът – бел. П.Н.) основните ценности в етническата организация на човешките общности. Коментира ги в изучени произведения и ги съпоставя с личния и обществения си опит“.

Ето защо в учебника по литература за пети клас има урок и за Коледа (не единствен за българските празници – там са уроци за Сирница, кукерите, Великден, Еньовден, българската сватба) , но и урок за Курбан байрам и урок за Пасха.

В това няма, разбира се, нищо лошо, но го давам като пример, за да стане ясно защо нарекох по-горе протестиращите родители канарчета.

Боксират учебниците и авторите им, а проблемът, така както го поставят, изобщо не е там.

Само че кой ти мисли: важно е шум да се вдига, патрЕотичен и близък до сърцето на широките простолюдни маси, защото току виж някой вземе още по-упорито да настоява учениците да учат, че по време на любимия им Тодор Живков България е фалирала три пъти като държава и че някогашната „фафла от пет с`тинки" я плащаме днес с лихвите.

Да, в учебниците има много недомислия, грешки, пропуски, но в края на краищата, ако пред учениците има истински, мислещи, а не повтарящи като папагали написаното, учители – пак не виждам проблемът да е в учебниците.

Но за това ще нахвърля няколко реда утре…

петък, януари 23, 2015

Там

Омск, Русия.

Жена, починала на улицата.

Минувачи, трима души си говорят нещо само на няколко метра.

Снегът вали и затрупва мъртвата жена.

А Волен, идиотът, разправя по телевизията, че нямало да бъде лошо, ако се присъединим към Евразийския съюз…

четвъртък, януари 22, 2015

„Левиатан“

Бях планирал да гледам руския филм „Левиатан“ („Левиафан“, 2014 г., реж. Андрей Звягинцев), получил девет международни престижни награди и номиниран в момента за „Оскар“, малко по-нататък във времето.

Но острата реакция срещу лентата в Русия ме накара да променя мнението си и да го видя още сега.

Не е току-така да се иска в страната на Путин от неслучайни хора забрана на филма, да се поставя условие режисьорът да върне на Министерството на културата парите, отпуснати му за снимането, пък и църквата да скърца ядосано със зъби (актьорът, изпълняващ ролята на митрополита едва не загуби работата си!).

И честно казано – има за какво да негодуват високопоставените.

Филмът, чието действие се развива в дълбоката руска провинция, разкрива в лицето на всемогъщия провинциален кмет (вижте, между другото, чий портрет виси в кабинета му!), който държи в ръцете си полицията, съда и прокуратурата, един свят без милост и състрадание, свят, в който всеки, изправил се на пътя на управника, бива смачкван без всякакво подбиране на средства.


Църквата също върви в крак с властта и си затваря очите за нейните своеволия, макар пред миряните да говори за всеблагия и милостив Христос, когото трябва да носим в душите си.


Но най-отчайват в кинокартината обикновените герои – смазани от живота, безперспективни, безцелни, пустодейни, изгубили всякакви ценности (приятелите бързо се оказват предатели), живеещи ден за ден, от едно напиване до друго.


Казах по-горе "дълбока руска провинция".

Мога да го кажа и по друг начин - миниатюрен модел на днешна Русия...

сряда, януари 21, 2015

Разказче от Фейсбук

Автор: Yevgeniya Leshchinskaya (много такива разказчета има на профила ѝ)

Превод: Павел Николов

Драмата каквато е. Една моя московска приятелка отишла и си направила вълшебни подмладяващи инжекции отдолу до горе по цялата физика. И буквално разцъфнала пред погледа като пролетна вишня. А за да изглеждат цветчетата още по-убедително, решила да лъсне и да избели до свежо блещукане всичките си останали зъбки. Холивудска победна усмивка – като бонус!

На опашката при зъболекаря тя обърнала неволно внимание на дипломата в рамка, която красяла стената на приемната. И си спомнила смътно, че едно красиво високо момче със същата фамилия и име е учило с нея в един клас почти преди четиридесет години. Наистина, щом приятелката ми прекрачила прага на зъболекарския кабинет, веднага я обзела друга мисъл. Не-не, не може тази шкембеста сбръчкана гъба с побеляло венче около обширната плешивина да е нейният съученик.

Въпреки това, след процедурата, тя попитала дядката кое училище е завършил. А гъбата казала номера на нейното училище.

- В коя година - уточнила тя.

- Хиляда деветстотин седемдесет и еди коя си… А защо питате?

- Помня ви от училището! – възкликнала смаяната ми приятелка.

Доктор Ахболи ахнал и радостно се заусмихвал:

- Каква среща! Колко се радвам! А вие по какво ни преподавахте?..

вторник, януари 20, 2015

Ако ви погребат жив

Ето ви едно малко практическо ръководство какво да правите, ако изведнъж се събудите и разберете, че сте под земята в мъртвешки ковчег, жив погребан:

1. Пестете въздуха. В класическия ковчег има запас от въздух за един час, максимум два. Вдишвайте дълбоко, издишвайте бавно. Не палете кибритени клечки или запалка, това отнема от кислорода, но в замяна на това може да се използва фенерче. Не викайте: викането засилва паниката, ускорява сърцебиенето и дишането, а следователно и разхода на въздух.

2. Разклатете капака с ръце; в най-евтините ковчези даже може да направите дупка (с венчален пръстен, с токата от колана).

3. Скръстете ръце на гърдите, хванете се с длани за раменете и издърпайте ризата си нагоре, като я завържете на възел над главата; при това положение тя ще ви защити от задушаване, когато попадне пръст върху лицето ви.


4. Удряйте по капака с крака. Евтините ковчези успяват да се счупят под тежестта на пръстта веднага след закопаването им!

5. След като капакът се строши, изтласквайте пръста от главата към краката си, а когато остане малко място, опитвайте се да утъпквате пръстта с крака в различни посоки.

6. На всяка цена се опитайте да седнете, пръстта ще запълни празното място и ще ви освободи пространство, не спирайте и продължавайте да дишате спокойно.

7. Започвайте да ставате!

Помнете: пръстта в пресния гроб е винаги рохка и е относително лесно човек да се пребори с нея, много по-сложно е да се измъкнеш по време на дъжд: мократа пръст е по-плътна и по-тежка. Същото може да се каже и за глината.

На тези съвети, които преведох за вас от руски език, ако беше жив, би се зарадвал безусловно Едгар Алън По: той, както знаем, страдал от влудяващата го мисъл, че може да бъде погребан жив, защото имал особен вид припадъци, по време на които трудно можело да се различи дали е жив, или не е (резултат от този реален ужас на писателя са няколко негови изключително силни разказа от жанра horror fiction).


Иначе вие, където и да срещнете подобни "указания", не им хващайте изобщо вяра, пълна измишльотина са.

Не вярвайте и на всякакви истории за излезли от гроба живо погребани хора, това са всъщност градски легенди (вид съвременен фолклор).

Ловците на митове Джейми Хайнеман и Адам Савидж от едноименното американско телевизионно шоу (на англ. Mythbusters) са доказали експериментално, че човек, погребан жив в земята, не може да оцелее повече от половин час и няма абсолютно никакви шансове да се измъкне на повърхността.


Така че – уви!

Тропне ли пръстта върху капака на ковчега – завинаги оставаш долу…

понеделник, януари 19, 2015

Путин и Ким Чен Ун – сближаване на идеологиите

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Миналата седмица Ким Чен Ун най-сетне прие поканата на Владимир Путин да посети Москва и да участва в празнуването на 60-годишнината от Деня на победата. За което радостно съобщиха севернокорейските СМИ, а веднага след тях и руските. През последните дни във връзка с това събитие идваха и други съобщения – няколко западни лидери заявиха за отказа си да празнуват с Путин. Няма да отидат Барак Обама и президентите на Литва и Естония. Тъй като до 9 май има още пет месеца, списъкът на отказващите ще се попълва. Още отсега с увереност може да се каже, че от възможността да стоят редом с Путин ще се откажат и президентите на Украйна, Грузия и Молдова. Но радостта от идването на севернокорейския лидер вече не се крие в Москва. Като в поговорката – „ако няма риба, и ракът е риба“.

Преди половин година 31-годишния (точната му рождена дата не се знае, сочат се 1982, 1983 и 1984 година) диктатор на Северна Корея изпрати на Владимир Путин поздравление за държавния празник Деня на Русия, в което изрази надеждата си за по-нататъшно сътрудничество и укрепване на връзките между страните, които са имали дружески отношения и в миналото. „Руският народ постигна много и в укрепването на националната си отбрана“ – отбеляза севернокорейският Ким Чен Ун. Второ писмо беше предадено на 18 ноември.

Посланието на Ким чен Ун, както съобщи руският вестник „Комерсант“, беше предадено от специалния представител на КНДР Цой Рен Хе по време на лична среща. Пресслужбата на Кремъл не съобщи никакви подробности от разговора. Както отбелязва изданието, за писмото до Путин се градят най-различни догадки. Така според една от тях Ким Чен Ун се опитва да си спечели подкрепата на Русия по личен проблем – да не се допусне разглеждане от Международния съд в ООН и Хага въпроса за отговорността на севернокорейския лидер за нарушаването на правата на човека в КНДР.

Също така се предполага, че причината за посланието се дължи на това, че Ким Чен Ун не излиза никъде, никъде не го приемат, даже в съседен Китай, а пътуването до Русия може да се превърне в своеобразно признание. Стремежът на Ким Чен Ун да поддържа дружески отношения с Русия са напълно разбираеми – през май 2014 година Владимир Путин опрости на Северна Корея почти целия ѝ дълг от 11 милиарда долара, като урегулира задълженията на републиката по кредитите, предоставени от СССР. На 5 юни миналата година министърът на Руската федерация по развитието на Далечния изток Александр Галушка заяви, че КНДР и Русия ще уреждат сметките си в рубли.

Получавайки властта на 17 декември 2011 година след смъртта на баща си Ким Чен Ин, Ким Чен Ун традиционно стана диктатор, като наследи всичките съпътстващи я титли и длъжности – Висш ръководител, лидер на партията, армията и народа на КНДР, Върховен главнокомандващ на Корейската народна армия, Първи секретар на Централния комитет на Трудовата партия на Корея, маршал на КНДР, депутат във Върховното народно събрание на КНДР. А също така и всичките епитети, с които са награждавани от 1948 година диктаторите на Северна Корея – „Велик ръководител“, „Ръководен гений“, „Нова звезда“, Великолепен другар“, „Гений над гениите“. Въпреки западното си образование (през 1998-2000 година учи в международното училище в Берн, Швейцария) той продължава традициите на баща си и дядо си, като държи страната в жестока изолация от останалия свят. За Путин, който се сблъска със засега по-мека изолация на западния свят от Русия, започва нов етап за търсене на геополитическо място. Част от приятелски настроените източни диктатори паднаха още преди четири години по време на „арабската пролет“ – революционната вълна в Египет, Тунис и Йемен, загубата на близките приятели в Либия и Ирак подтикват Путин да търси нови привърженици, сродни не само идеологически, но имащи и диктаторски наклонности. След скорошната загуба на влияние в Куба, изборът на Путин се съкрати буквално до няколко страни – Венецуела, Никарагуа, Зимбабве, Сирия, КНДР и автократичните режими в постсъветското пространство, които са се събрали в Евразийския съюз.

Северна Корея дълго чакаше, без да разбира защо я пренебрегват Горбачов и Елцин. И най-сетне дочака Путин. През юли 2000 година Путин посети Пхенян, а през август 2001 година в брониран вагон, заради страха си да лети със самолет, премина през Русия Ким Чен Ир. Западът започна да гадае на какво се дължат активните контакти, надявайки се, че Москва ще може да стане координатор между Вашингтон и Пхенян. Може би Путин и да е споделил нещо със САЩ, но след „украинския капан“ ситуацията се промени кардинално и Кремъл започна да играе самостоятелна игра. Историята се повтаря – през 1949 година другарят Сталин приветства пристигналия в Москва основател на Северна Корея Ким Ир Сен (дядото на Ким Чен Ун).

„Другарят Ким Ир Сен – казва Сталин – е истински привърженик на пролетарския интернационализъм, показал е ярък пример в комунистическата движение, като с цената на кръвта си, с оръжие в ръце защити Съветския съюз от империалистическата агресия на Изтока. Своето социалистическо строителство в днешната мирна обстановка Съветският съюз дължи на борбата на истинските комунисти, такива като другаря Ким Ир Сен“.

Положението на Путин днес е долу-горе същото като на Сталин. Като се зарадва на „презареждането“, Путин така и не се отказа от диктаторските методи във властта, предполагайки, че е изгодно да се дружи със Запада, но че вътре в страната ще се държи като авторитарен ръководител, унищожавайки независимите СМИ и опозиционните партии, потискайки бизнеса и създавайки си образ на „непоколебим мачо“. През всичките четиринадесет години той вървеше вярно по пътя на Ким Ир Сен, Ким Чен Ир и Ким Чен Ун. Идеологически те са почти братя. Те еднакво се страхуват от Запада, мразят демокрацията и единственият им начин да запазят властта си е самоизолацията.

Още един общ детайл – идеологията. В света има няколко примера за създаване на собствена идеология, която да оправдава авторитаризма. Така беше създадена либийската Джамахирия със „Зелената книга“ на Моамар Кадафи, изпод перото на Туркменбаши излезе книгата „Рухнама“, а още през 1955 година основателят на КНДР за първи път произнесе думата „чучхе“ – свои правила, по които трябва да живеят корейците в „най-щастливата държава на света“. Не се съмнявам, че Путин е запознат с основните идеи на „чучхе“, които по странен начин се повтарят в идеологията на „руския свят“.

Според Конституцията от 1972 година КНДР е суверенна социалистическа държава, ръководеща се в дейността си от идеите на „чучхе“, което означава, че всичките въпроси на вътрешния живот трябва да се решават от позицията на собствените сили. Основните постановки на „чучхе“ изглеждат така: субект на общественото движение са народните маси; нацията, притежаваща високо чувство на национална гордост и революционно достойнство, е непобедима; за разлика от капиталистическата икономика, стремяща се към печалби, главна цел на социалистическата самостоятелна икономика е удовлетворяването на потребностите на страната и населението (спомнете си рекламата „Газпром – народно достояние“); народът на всяка страна трябва да се бори не само с агресията и поробването, за последователна защита на своята самостоятелност, но и срещу империализма и доминационизма, които посягат към самостоятелността на народите от други страни (например народите на Крим и Източна Украйна); за да се установи общонародна и общодържавна отбранителна система, трябва да се въоръжи целият народ и да се превърне цялата страна в крепост.

Но основният принцип на „чучхе“, позволяващ на КНДР да съществува 57 години, е беззаветната преданост на вожда: „За да се възпита правилен възглед за революцията, е необходимо в основата на възпитанието да се постави задължително чувството за беззаветна преданост на вожда“. „Чучхе“ проповядва също така идеите на вождизма, милитаризма и потребителското отношение към природата. „Руският свят“ в представите на Путин е почти идеологията „чучхе“, основаваща се на вождизма, на предаността на идеята и на защитата с оръжие в ръка. Ако си спомним изказванията на идеолозите на „руския свят“, за разлика от постановките на „чучхе“, „руският свят“ в действителност може да се простира малко по-навън от границите на Русия – там, където хвърли поглед Путин. Но излизайки извън границите на днешна Русия, „руският свят“ все така трябва да обича вожда, да слуша и да се съгласява с идеите му. Иначе това няма да бъде „руски свят“, а независима демокрация.

Във всичко останало днешна Русия не отстъпва по нищо. Путин постепенно сближава с КНДР не само идеологията, но и живота, когато началниците в Кремъл решават самостоятелно какво трябва да ядат руснаците, а какво не трябва, къде трябва да пътуват, а къде е категорично забранено. Едни депутати искат да забранят използването на чуждата валута, други – да забранят интернет. С редки изключения руската преса вече е почти севернокорейска.

Остава само да се направят 140 милиона значки с профила на Путин и да се научи масово съчинената в Пхенян през 2000 година песен: „Ето ти моята ръка – дружбата ни е за векове. Ние ще сме заедно – светът ще е щастлив. Ким Чен Ир – Путин, Путин – Ким Чен Ир“. Трябва да се пее бодро, изразително и със сълзи на умиление в очите.

четвъртък, януари 15, 2015

Най-кратките световни разкази

Превод от руски: Павел Николов

Във Великобритания през 1980 година се появява особен жанр на разказа – a drabble. Историите са от 100 думи и проверяват способността на автора да изразява завършена идея в максимално сбита форма. В родината си – Бирмингамския университет – жанрът съществува като форма на словесна игра, а вече по-късно, през 1987 година, приема вид на истински литературен конкурс. Редакторът на вестник New Time" Стив Мос преразглежда каноните на жанра и обявява конкурс, участниците в който трябва да напишат разказ с обем само 55 думи. Останалите изисквания остават непроменени: строен сюжет, отработени герои и необичаен край. Стив Мос получава толкова писма с разкази, че издава цяла книга, наречена „Най-кратките световни разкази“ („The World’s Shortest Stories“)“.

Цялата книга на руски език можете да намерите на този адрес - http://vk.com/topic-58896022_29303500.

На английски език излизат тук-таме отделни разказчета, ама цялата книга – няма я, поне аз не успях да я намеря.

Затова ето няколко превода от руски, които направих в ситуация на жестока борба с грипа (не съм гледал дали думите са точно 55, защото щеше да ми дойде в повече).

СРЕЩА

Звъни телефонът.

- Ало – прошепна тя.

- Виктория, аз съм. Да се срещнем на пристанището в полунощ.

- Добре, скъпи.

- И моля те, не забравяй да вземеш със себе си бутилка шампанско – каза той.

- Няма да забравя, скъпи. Искам да бъда с тебе през тази нощ.

- Побързай, нямам търпение! – каза той и постави слушалката.

Тя въздъхна и след това се усмихна.

- Интересно, кой ли беше това – каза тя.

КАКВО ИСКА ДЯВОЛЪТ?

Двете момчета стояха и гледаха как сатаната се отдалечава бавно. Блясъкът на хипнотичните му очи все още замъгляваше главите им.

- Чакай, той какво поиска от тебе?

- Душата ми. А от тебе?

- Монета за телефонния автомат. Трябвало някъде да позвъни спешно.

- Искаш ли да отидем и да хапнем?

- Искам, но сега нямам никакви пари.

- Нищо страшно. Аз съм пълен с пари.

СЪДБА

Имаше само един изход, защото нашият живот се сплете в прекалено объркан възел от гняв и блаженство, за да решим всичко по някакъв друг начин. Ще се доверим на жребия: тура – ще се оженим, ези – ще се разделим завинаги.

Хвърлихме монетата. Тя звънна, завъртя се и се спря. Тура.

Вторачихме с в нея с недоумение.

След това, в един глас, казахме: „А може би още един път, а?“

ВЕЧЕРНА ИЗНЕНАДА

Блестящите чорапогащи плътно и съблазнително обвиваха прекрасните бедра – чудесно допълнение към лятната вечерна рокля. От крайчетата на диамантните обеци до връхчетата на изящните обувчици на тънки токове – всичко беше просто шик. Главата с току-що поставените сенки разглеждаше отражението в огледалото и начервените с ярко червило устни се разтягаха от удоволствие. Внезапно отзад се чу детски глас:

- Татко?!

БЛАГОДАРНОСТ

Вълненото одеяло, което му дадоха неотдавна в благотворителния фонд, обгръщаше удобно раменете му, а обувките, които намери днес в контейнера за боклук, изобщо не му стискаха.

Уличните светлини така приятно сгряваха душата му сред цялата тази леденяща тъмнина…

Извивката на пейката в парка му се струваше толкова позната на отрудения му гръб.

- Благодаря ти, Господи – помисли си той, - животът е просто възхитителен!

ВИСШЕ ОБРАЗОВАНИЕ

- В университета ние само търкахме гащи – каза Дженингс, като миеше мръсните си ръце. – След всичките съкращения на бюджета няма да научите много, просто ви поставят оценки и всичко върви по реда си.

- Как тогава учехте?

- Ами не учехме. Впрочем, можете да погледате как работя.

Медицинската сестра отвори вратата.

- Доктор Дженингс, викат ви в операционната.

РЕШАВАЩ МИГ

Тя почти чу как се захлопва вратата на затвора ѝ.

Свободата си отиде завинаги, съдбата ѝ вече е в чужди ръце и никога няма да живее на воля. В главата ѝ се замяркаха безумни мисли колко добре би било сега да отлети далече-далече. Но тя знаеше, че няма как да се скрие.

Обърна се с усмивка към жениха и повтори:

- Да съгласна съм.

КРИЕНИЦА

- Деветдесет и девет, сто! Кой се скрил, скрил се, отварям очи!

Мразя аз да жумящия, но за мене така е по-лесно, отколкото да се крия. Влизам в тъмната стая и шепна на тези, които са се затаили вътре:

- Пу за мене!

Те ме изпращат с поглед по дългия коридор и във висящите по стените огледала се отразява моят фигура с дълга черна роба и коса в ръката.

КРЕВАТНА ИСТОРИЯ

- По-внимателно, мила, зареден е – каза той, като се върна в спалнята.

Гърбът ѝ се опираше на таблата на леглото.

- Това за жена ти ли е“

- Не. Би било рисковано. Ще намеря наемен убиец.

- А ако наемният убиец съм аз?

Той се усмихна.

- И кой е толкова изкукал, че да наеме жена да убие мъж?

Тя облиза устни и насочи дулото.

- Жена ти.

В БОЛНИЦАТА

Тя караше с бясна скорост колата. Господи, само да успее навреме. Но по лицето на лекаря от реанимационното отделение разбра всички.

Тя зарида.

- В съзнание ли беше?

- Мисис Алертън, - каза меко лекарят, - трябва ад сте щастлива.

Последните му думи бяха: „Обичам те, Мария“.

- Благодаря – произнесе хладно Джудит.

НАЧАЛОТО

Тя му беше много сърдите. В своя идиличен живот те имаха почти всичко, но тя жадуваше за едно – това, което никога не се беше случило между тях. Само неговата страхливост му пречеше.

След това ще се избави от него, но засега е рано. По-добре е да бъде спокойна и хитра. Прекрасна в своята голота, тя хвана плода.

- Адам – повика го тихо тя.

ПРОЗОРЕЦЪТ

Откакто убиха жестоко Рита, Картър седи до прозореца. Никакъв телевизор, четене, кореспонденция. Животът му е това, което вижда през завеските.

Все му е там кой му носи храна, кой плаща сметките, той не напуска стаята. Животът му е притичващите физкултурници, смяната на годишните времена, минаващите коли, призракът на Рита.

Картър не разбира, че обвитите с филц изолатори нямат прозорци .

В ГРАДИНАТА

Тя стоеше в градината, когато видя, че някой тича към нея.

- Тина! Цветенцето ми! Любовта на моя живот!

Най-сетне го каза.

- О, Том!

- Тина, цветенцето ми!

- О, Том, аз също те обичам!

Той се приближи, застана на колене и я избута настрани.

- Цветето ми! Настъпила си любимата ми роза!

В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

Накрая търсенето му завърши в това затънтено, уединено селце. В овехтяла къщичка до огъня седеше Истината.

Той никога не беше виждал оп-стара и уродлива жена.

- Вие ли сте Истината?

Старата набръчкана кранта тържествено кимна.

Кажете какво да кажа на света? Каква вест да му предам?

Старицата се изплю в огъня и отвърна:

Че съм млада и красива!

сряда, януари 14, 2015

History Porn

Ще ме прощавате, ако съм ви подвел с това „porn“ и сте налетели тук да видите нещо голо, но няма да има нищо подобно.

History Porn е термин, с който се означават редки и интересни исторически снимки.

Има цели колекции в Интернет, които непрекъснато се обновяват, макар че много често можем да срещнем едни и същи фотографии.

Ето едно такова място – https://www.facebook.com/historyprn.

И още едно – http://vk.com/history_porn.

И трето, любимото ми - https://twitter.com/HistoryInPics.

Тук обаче за нагледност ще дам част от една малка колекция в публикация на AdMe.ru.

Салвадор Дали и Коко Шанел

Лечение на болен гръб с мечка; Румъния, 1946 г.

Уйлям Харли и Артър Дейвидсън – основателите на Harley Davidson

Пушка за лов на патици, началото на 20 век

Снимане на заставката на Metro Goldwyn Mayer

Пилот се опитва да пусне спрял по време на полет двигател

Дрю Баримор пали цигара на Стивън Кинг

Ърнест Хемингуей в бар

Далай лама на 2 години, 1937 г.

Полярният изследовател Петер Фрейхен със съпругата си

Войник храни коза с банани; Сайпан, 1944 г.

понеделник, януари 12, 2015

КГБ създава основите на ислямския тероризъм

Източник: „Эхо России“

Превод: Павел Николов

Йон Михай Пачепа, най-високопоставеният офицер от разузнаването на съветския блок, избягал на Запад, издаде книгата „Дезинформация“ („Disinformation“), от която става ясно, че причините за ислямския тероризъм се крият в секретна операция на КГБ от 70-те години на миналия век, пише Daily Mail. Юрий Андропов, който оглавява КГБ петнадесет години, изпраща стотици агенти и хиляди копия с пропагандна литература в мюсюлманските страни, за да нанесе удар на САЩ и Израел.

През 1972 година дезинформационната машина на Андропов работи цели денонощия, убеждавайки ислямските страни, че Израел и Съединените Щати искат да превърнат целия свят във феодално владение на ционизма.

За Андропов ислямският свят е блюдо на Петри, в което КГБ може да отглежда вирусния щам на омразата към Америка от бактериите на марксизма-ленинизма.

Андропов оглавява КГБ само няколко месеца преди Шестдневната война, в която съюзниците на СССР Сирия и Египет претърпяват унизително поражение. Тогава бъдещият генерален секретар решава да върне топката, като подготвя палестински терористи за завземане на самолети на израелската авиокомпания El Al и за извършване на терористически актове в Ерусалим.

Твърде удивително е това, че Андропов пръв нарежда да се преведе на арабски език книгата „Протоколи на ционските мъдреци“ – пропаганден фалшификат, изфабрикуван от агентите на руската тайна полиция, които работели в Париж в края на 19 век.

До бягството си в Америка през 1978 година и получаването на политическо убежище там Пачепа оглавява Службата за външно разузнаване на Румъния и взема активно участие в проекта на Андропов.

Пачепа пише, че „Протоколите“ стават основа на хитлеристката антисемитска пропаганда (използват се и в Русия, за да се оправдаят еврейските погроми в началото на 20 век – бел. прев.). КГБ разпространява хиляди екземпляри от фалшификата в мюсюлманските страни през 70-те години.

По спомени на автора през 1972 година неговата служба получава от КГБ арабски превод на „Протоколите“ и „документ“, доказващ, че САЩ е ционистка държава. Задачата на Пачепа е да разпространи тайно пропагандните материали в определени арабски страни.

Пачепа си спомня, че по време на негови срещи с колеги от унгарските и българските спецслужби разбира, че те също са разпространявали пропагандни материали в посочени им арабски държави.

Освен това, генерал-лейтенантът от Секуритате (Департамента за държавна сигурност на Социалистическа република Румъния) твърди, че по време на неговата работа в румънското разузнаване КГБ е поела тайно отговорността за 11 терористични акта на територията на Израел, сред които нападението на летището „Бен Гурион“ на 30 май 1972 година (загиват 22 души, 76 са ранени) и взривовете на площад „Цион“ в Ерусалим на 4 юли 1975 година (загиват 15 души, 65 са ранени).

неделя, януари 11, 2015

„Папуша“

Полският игрален филм „Папуша“ („Papusza“, 2013 г.) проследява интересния, но изпълнен с много несгоди, премеждия и тревоги живот на полската циганска поетеса Бронислава Вайс, известна повече с детското си име Папуша (Кукличка).

Бронислава Вайс (Папуша), 1978 г.

Добро решение на двамата режисьори (съпрузите Йона Кос-Краузе и Кшиштоф Краузе – автори и на сценария) е да запечатат произведението си на черно-бяла лента и да вложат в устата на своите герои не полска, а автентична циганска реч, което прави филма много близък по внушение до документалистиката.

В съдържанието на „Папуша“ няма своеволни отклонения от историческата достоверност.

Бронислава Вайс се ражда и живее в цигански табор.


Когато е малко момиче, у нея се заражда желанието да чете и пише, но това таборът не може да ѝ даде – всички в него са безкнижни; спомняйки си за тези времена, по-късно тя разказва как трябва да краде кокошки, които носи на една еврейка, за да я учи на четмо и писмо; след това, вече съпруга и майка (омъжена е принудително на 16 години), Бронислава Вайс започва да съчинява първите си стихотворения, които рецитира и пее, без обаче да ги записва.


През 1948 година в табора на Папуша попада и живее в него до 1950 година Ежи Фицовски – полски поет, литературен историк и преводач, който по това време се крие от новата комунистическа власт, пред която е изпаднал временно в немилост като бивш войник от Армия крайова и участник във Варшавската въстание; Фицовски е впечатлен силно от поезията на Бронислава Вайс, насърчава я да я записва и по-късно, когато вече не е преследван от властите, представя някои от стихотворенията ѝ, които сам превежда от цигански език, на живия класик на полската поезия Юлиан Тувим.


Следват първи публикации, книгата „Песните на Папуша“ („Pieśni Papuszy“, 1956 г.), известност, но не и щастлив живот; поведението на Бронислава Вайс излиза извън рамките на позволеното за една жена в затворената циганска общност, която я отлъчва с обвинение, че издава тайните на общността на „гаджо“ (нециганите); изключително чувствителна, Папуша приема това много болезнено и макар и по-късно, останала встрани от близките си хора, самотна – тя се срива душевно; настанена е в психиатрична клиника, където умира; „Дали ако не бях се научила да чета, нямаше да бъда по-щастлива?“ – пита горчиво героинята на филма…


А тук като добавка – едно стихотворение на Бронислава Вайс в мой превод от полски:

ИДВАМ ПРИ ВАС

Не дойдох при вас, за да ми дадете храна.

Идвам, за да ми повярвате.

Не дойдох при вас за вашите пари.

Идвам, за да ги раздадете на всички.

Идвам при вас от прокъсаните шатри,

вятърът ги раздърпа, прогниха от водата.

Моля ви всички, моля старите хора

и малките дечица, и хубавите момичета –

изградете къщи, сребърни като шатрите,

които са в гората, побелели от студа!

Не дойдох при вас за вашите пари.

Идвам, за да се съгласите всички

и в черна нощ да не превърнете

белия ден.

1953 г.

петък, януари 09, 2015

Ким и клин

Ким Чен Ун бил одобрил военен план за нахлуване в Южна Корея, съобщават някои издания.

Дали е вярно, дали не е, няма да се задълбочаваме чак толкова, но ако е вярно, вярно е също така, че Ким не е чел „Панчатантра“.

Защото, ако я беше чел, щеше да е попаднал на следната твърде поучителна за въпросния случай история:

„Имало в една страна град. Недалеч от него, сред малка горичка, някакъв търговец строял храм. Всеки ден по пладне майсторът и всички работници отивали в града на обед. Веднъж към този недовършен Храм се приближило стадо маймуни. А един работник бил оставил там полуразцепено стебло от анджана, в което вбил клин от кхадира. Весело започнали да играят маймуните: по върховете на дърветата, върху постройката, върху купчината цепеници. И тук една от тях, близо до своята гибел, безразсъдно седнала на стеблото. "Кой е поставил този клин и защо е тук?"- се заинтересувала тя и като го хванала с двете си лапи, започнала да го измъква. През това време мъдете ѝ попаднали в цепнатината и ти сам ще разбереш, без излишни думи, какво е станало, когато тя изтеглила клина!. . .“

Ким, приятелю, не вади клина, че…

четвъртък, януари 08, 2015

IN MEMORIAM

За всички губители, душители, мъчители и мракобеси - един единствен категоричен отговор!



вторник, януари 06, 2015

За многознайковците

Някога българинът беше много прост.

Разбираше само от две неща: от футбол и от политика.

Сега обаче не е така.

Каза нещо министър Танев за Ломоносов и веднага се оказа, че нетът е пълен с ломоносоведи.

Ако ги попиташ какви точно са научните заслуги на Ломоносов, 99% от тях ще хлъцнат и ще млъкнат.

Защото многознайковците ще ги познаете по това – знаят всичко и… нищо.

(В скоби ще подхвърля само, че Ломоносов е бил и поет, ама няма да казвам, че в сравнение с Пушкин е кръгла нула - което си е така, разбира се, - защото и на мене ще ми одерат кожата.)

Рече също министър Танев нещо и за Жолио-Кюри.

И се оказа, че ломоносоведите са плюс това и жолиокюроведи.

Ако ги попиташ за какво точно е получил Жолио-Кюри половин Нобелова награда (половин, половин – не спорете!), 99% от тях ще хлъцнат и ще млъкнат.

Защото многознайковците… да не се повтаряме.

И спомена още министър Танев нещо за Наполеон.

След което хоп – пълен нет с наполеоноведи, „името им – легион“.

Ако ги попиташ с цената на какво „малкият капрал“ е станал император, 99% от тях…

Хайде да не продължаваме, знаем вече за какво става дума.

Само ми се иска да цитирам нещо друго, пак наполеоновско: „Пари, пари, пари! - рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят…“

И сега, след като многознайковците прочетат тук това явно непочтително, саркастично-язвително изказване за Наполеон и се възмутят искрено от него, да ровнат все пак в нета (полезно е да се рови и да се търси информация!) и да видят кой е авторът.

Ако нямат време или ги мързи, ще им спестя усилията.

Казва се Христо Ботьов.

Ботьов, повтарям, не Ботев, това Ботев са го измислили многознайковците…

понеделник, януари 05, 2015

Типични примери за лъженауки и суеверия

Примерите са от книгата "Свят, изпълнен с демони: науката като свещ в тъмнината", последната книга на знаменития американски астроном и популяризатор на научни знания Карл Сейгън, публикувана посмъртно.

Превода направих от руското издание, но всички понятия сравних след това с английския оригинал (ТУК), нанасяйки съответни корекции (само една илюстрация: в руския текст срещаме понятието „снежен човек“, а в оригинала е Big Foot, което съвсем не е едно и също нещо).

В крайна сметка ето го списъкът на Карл Сейгън, както е представен в книгата и за който авторът специално подчертава, че изобщо не е изчерпателен:

"Астрологията; Бермудският триъгълник; Голямата стъпка и чудовището от Лох Нес; призраците; „лошите очи“; многоцветната аура около главата на всеки човек (с индивидуална разцветка); екстрасензорните възприятия като телепатия, пророкуване, телекинеза и способност да се виждат отдалечени места; вярата, че 13 е „нещастно“ число (поради което много офисни сгради и хотели в Америка нямат означен тринадесети етаж – защо да се дърпа дявола за опашката?); кървящите статуи; убеждението, че ако носите със себе си отрязан заешки крак, ще бъдете късметлия; багетата, биолокацията и вълшебното търсене на вода; „улеснената комуникация“ с аутисти (използване на компютърна клавиатура или специални таблици при аутисти, които не могат да контактуват вербално – бел. прев.); вярата, че ако държим бръснача в малка картонена пирамида, острието му няма да се затъпи и други подобни препоръки на „пирамидолозите“; телефонните обаждания от умрели хора (за тяхна сметка); пророчествата на Нострадамус; предполагаемото откритие, че необучени плоски червеи, след като изядат други, обучени на нещо, плоски червеи, ще приемат от тях съответното знание; идеята, че при пълна луна се вършат повече престъпления; хиромантията; нумерологията; използването на полиграфа; пророкуването по комети, чаени листа (у нас гледането на кафе – бел. прев.) и новородени „уроди“ (плюс модата да се гадае в минали епохи по животинските вътрешности, пушека, езиците на пламъка, сянката и екскрементите; вслушвали се и в къркоренето на стомаха, та дори през един кратък период от време търсели пророчества и в логаритмичните таблици); „снимките“ на древни събития, като например разпъването на Исус; руският говорещ слон (слонът Батир от алмаатинския зоопарк всъщност е бил само звукоподражател – бел. прев.); „екстрасенсите“, на които като им завържеш небрежно очите, четат книги с пръстите си; Едгар Кейси (предсказал, че през 60-те години на миналия век потъналата Атлантида ще излезе от водите) и всякакви други „ясновидци“, пророкуващи на сън и наяве; шарлатанските диети; извънтелесните (например, случващи се на границите със смъртта) преживявания, интерпретирани като реални събития в друг свят; измамата, наречена изцеление с вяра; дъските уиджа; емоционалният живот на мушкатото, открит с „детектор на лъжата“; водата, запомняща какви молекули са били разтворени в нея; определянето на характера по чертите на лицето или издатините на черепа; ефектът на стоте маймуни и други мистификации, че когато една малка част от нас признава нещо за истина, то е истина; хората, които пламват спонтанно, в резултат от което се овъгляват; трицикличните биоритми; вечните двигатели, които обещават неизчерпаеми запаси от енергия (но по една или друга причина не могат да бъдат изследвани от скептиците); систематично несбъдващите се предсказания на Джийн Диксън (която през 1953 година „провидя“, че съветските войски ще нахлуят в Иран, а през 1965 година, че руснаците ще кацнат първи на Луната) и на други професионални „екстрасенси“; несбъдналото се пророчество на Свидетелите на Йехова за края на света през 1917 година и множество подобни пророчества; дианетиката и сциантологията; Карлос Кастанеда и „магията“; търсенето на останки от Ноевия ковчег; „Ужасът на Амитивил“ и други къщи с призраци; малките бронтозаври, бродещи в наше време из тропическите гори на Република Конго. [Задълбочени дискусии по много подобни фантасмагории могат да бъдат открити в Encyclopedia of the Paranormal, Gordon Stein, ed., Buffalo: Prometheus Books, 1996.]".

неделя, януари 04, 2015

Крим като комплекс за непълноценност на руски шовинисти

Автор: Петро Кралюк

Превод: Павел Николов


Напоследък Владимир Путин често споменава Крим. Това започва да ни отклонява в исторически план, все едно в Крим има някакви източници, свързани с Рус-Русия, защото в Корсун (Херсон) се е кръстил княз Владимир. А в действителност въпросът е какво отношение има този княз към днешна Русия, иначе казано – към Московията. Даже в новогодишното си обръщение Путин не забрави да спомене за „нашия Крим“: виждате ли, Севастопол и Крим „се върнаха в родния си дом“. Създава се даже впечатление, че Крим е за Русия някаква „сакрална територия“, без която Русия е непълноценна.

Наистина, Крим е играл не един път основна роля в историята на Русия. Друго нещо е, че руските историци предпочитат да си мълчат за това. За да не травмират съзнанието на своите съотечественици.

Московията – васал на Кримското ханство

Московията, или Русия (така започнала да се нарича при Петър), се формирала преди всичко като провинция на Златната орда. Московските князе били васали на владетелите на Златната орда – чингисидите. Именно от тях те получавали писмени укази с правото да управляват. През XV век приемник на Златната орда станало Кримското ханство. И московските князе станали поданици на кримския хан. Официални отношения между Крим и Москва се установили през 1474 година. Оттогава кримският хан Менгли Гирей започна да контролира своя нов васал, московския княз, редовно изпращайки в Москва свои представители.

Впрочем, когато в Москва пристигал татарски пратеник, князът го посрещал край стените, слязъл от коня си. Той даже хранел конете на пратениците с овес от своята шапка. Този унизителен обичай, който показвал васалната зависимост на московския княз, се запазил дълго време. Освен това московските князе плащали данък на кримския хан.

В запазили се грамоти московските князе наричат себе си по-малки братя на рода Гирей, а кримските ханове – свои царе. Например московският княз Иван III, когото руската историография изобразява като един от стожерите на руската държавност, се заклел върху Библията да бъде верен на династията Гирей. Случвало се в московските храмове да се молят първо за „единия цар“ – кримския хан, а чак след това за московския княз. Имало даже моменти, когато кримските ханове наричали московските владетели свои роби.

Това положение на нещата се запазило до края на XVII век. Едва при управлението на Петър I васалната зависимост на Московията от Кримското ханство била прекратена. Петър решил да изгради своя империя, която трябвало да обхване балто-черноморското пространство. За него било важно да се утвърди не само на Балтика, но и на Северното Причерноморие, изтласквайки оттам турците и кримските татари.

“Крим е наш“ като руски проблем

За да се осъществи „пълноценна“ Руска империя, трябвало да се ликвидира Кримското ханство. Нали неговите владения обхващали не само Крим, но и територии от днешна Южна Украйна, Кубан и достигали до Северен Кавказ. Тази цел била постигната при управлението на Екатерина II, когато се разгърнала сложна борба за Кримското ханство с последвалата негова окупация. През 1783-1784 година земите на ханството били включени в състава на Руската империя.

Екатерина II разглеждала това събитие като събитие с голямо значение. Темата за окупацията на Крим тя обсъждала в писма до френските философи просветители, по специално до Волтер и Дидро. Този факт се представял като важна крачка за „цивилизоването“ на Източна Европа. През 1787 година Екатерина II даже осъществила специално пътуване по завзетите територии, преди това контролирани от Кримското ханство.

Но анексията на ханството не била проста работа. Крим се превърнал за дълго време в пробле м на Русия. Тези територии трябвало да бъдат заселвани със „свое“ население, което не било толкова лесно, също така трябвало да се направи нещо с кримските татари, които не изпитвали любов към своята „нова родина“. Много татари още по времето на Руската империя били принудени да напуснат родната си земя.

В голям проблем за Русия се превърнала Кримската война през 1853-1856 година, когато страни от Западна Европа (Англия, Франция и Сардинското кралство) заедно с Османската империя нанесли съкрушително поражение на Руската империя. Главната база на руския Черноморски флот, Севастопол, който днес в съзнанието на руснаците се възприема като „град на руската слава“, била обкръжена и се изправил въпросът за нейното падане. Русия фактически капитулирала.

Войната завършила с Парижкия мирен договор от 1856 година, който лишавал Русия от правото да има флот на Черно море, крепости и крайбрежни арсенали. Руската империя се отказала от претенциите си за Молдавия, Влахия и Южна Бесарабия. Руският цар бил лишен от покровителството си над християните в Османската империя. Планът за разширяване на руското влияние на юг се провалил безславно. Кримската война разкрила загниването на Руската империя. Събитията от тази война се превърнали за Русия в „черен белег“.

Струва си също така да се отбележи, че Крим не е бил лесен и за съветска Русия. Там се намирала една от главните бази на белогвардейската контрареволюция. В опит на съветска Русия да реши окончателно „кримския проблем“ се превърнала депортацията на кримските татари през 1944 година.

Но да се постави Крим на крака, когато бил „избавен“ от коренното си население, не било лесно. Наложило се да се използва Украйна. Не затова ли през 1954 година, „като се имат предвид историческите, икономическите връзки и географското разположение“ (така формулирали това тогава), Президиумът на Върховния съвет на СССР взема решение за предаване на Кримска област от състава на РСФСР в състава на УССР?

Като разглеждаме историята на Крим и сложните му отношения с Русия, виждаме, че той е бил и е голям проблем за руската „геополитика“ и руското съзнание. Кримското ханство дълго време се е смятало за господар на Русия-Московия. С Крим е свързано едно от най-големите поражения на Руската империя – Кримската война през 1853-1856 година. По време на СССР руснаците така и не можаха да усвоят самостоятелно Крим. Не определят ли всички тези посочени фактори кримския комплекс за непълноценност на руските шовинисти, техните опити да създават митове за „руския Крим“, за „града на руската слава“ Севастопол и т.н.? Не са ли тези митове бягство от реалността? Нали реалността е такава: Крим никога не е бил достояние на руснаците, а по-скоро им е създавал проблеми.

Още днес се вижда, че окупацията на Крим от Путин се е превърнала за руснаците в сериозен проблем. И няма ли да завърши тази окупация примерно така, както е завършила Кримската война през 1853-1856 година?

събота, януари 03, 2015

Неудобни теми от руската история

Автор: Ярослав Бутаков – кандидат на историческите науки, политолог

Превод: Павел Николов

Григорий Мясоедов (1834 — 1911) - "Изгарянето на протопоп Авакум"

В историята на Русия има не малко страници, които руската историография винаги се е стараела да скрие. Да се опиташ да ги прочетеш беше и си остава опасно. Рискът за историка, в зависимост от характера на политическия режим, варира от професионална обструкция до разстрел. Върху премълчаването на тези страници се гради цялата митология за „духовните стожери“ или (както заради пълната дискредитация на този термин, започнаха днес все по-често да казват) „историческите устои на Руската държава“.

Да започнем с източниците. Няма, наистина, да засягаме специалните въпроси за додържавната, дописмената история на славяните и Русия. Тук ситуацията е любопитна. От една страна, някои „патриотични“ кръгове (както църковни, така и чисто академични) са ярки противници на разкопаването на по-дълбоката древност на руската история от приетото по традиция – от края на IX век.

От друга страна, именно по тази тема се разгръщат спекулации за тъждеството на „русите“ едва ли не с древните кроманьонци (а защо тогава не направо с австралопитеците?), които изцяло се подкрепят отново от някои „патриотични“ кръгове. В действителност тук има редица напълно сериозни научни проблеми, които би трябвало да се представят прекалено дълго и специализирано. Затова е по-добре да преминем към времена, които не са толкова далечни.

През последните десетилетия отново, като непоклатим канон, се утвърди версията за „кръщенето“ на Русия само от Византия. Съвсем сериозно, като истински разказ за това събитие, на ученици и студенти се преподава христоматийната легенда за „избора на вярата“ от княз Владимир I (измислена в действителност през XVII век, както отдавна са доказали историците). Изобщо, в тази област само през 70-те и 80-те години на миналия век се забелязва истински научен пробив.

Преди комунистите бяха напълно удовлетворени от тази „византийска“ легенда. Тя позволяваше, без много да се мъдрува, да се свърже „изостаналостта“ на Русия с приемането на „реакционния вариант“ на християнството. И само благодарение най-напред на работите на историците А. Г. Кузмин и О. М. Рапов започна да се прояснява истинската историческа картина на проникването на християнството с Киевска Рус и на постепенното му утвърждаване там.

Стана ясно, че християнството е прониквало в Рус поне по пет различни пътища: от Византия в Южна Рус, от България пак там, от Северен Кавказ (от аланите и абхазите) също в Южна Рус, от Германия на север и на юг и от Ирландия в Северна Рус. За множеството източници на руското християнство свидетелстват както разликите в устройствата на църквите и в църковната терминология в различните части на древна Рус, така и запазилите се до ден днешен невизантийски, западни термини „поп“ (от латинското „папа“) и „църква“ (от латинското „циркус“ – кръг; ср. нем. Kirche, англ. Church и т.н.; на гръцки църква е „еклезиа“, откъдето идва и названието в романските езици: итал. Chiesa, фр. Eglise и т.н.).

Първата църква, построена в Киев от Владимир I след „кръщенето“, била наречена Десетинна, защото за нейното издържане отивала една десета част от княжеските доходи. Но обичаят да се дана църковна десетина бил характерен за западната, католическата църква и никога за византийската. Още любопитно нещо е, че в Рим дълго време прославяли руския княз Ярополк – предшественик на „свети“ Владимир – като „кръстител“ на Рус…

Но да търсиш историческата истина в тази област означава да подкопаваш авторитета на Руската православна църква, нейните претенции за идеологически монопол и преди всичко привилегията ѝ да представлява цялото „историческо руско християнство“.

Първи „светци“ сред руските владетели станали Борис и Глеб, убити според по-късно предание от брат им Святополк (наречен заради това Окаяния). Но според скандинавската „Сага за Еймунд“, в която се описват княжеските разпри в Рус след смъртта на Владимир, убийците на Борис и Глеб са били изпратени от Ярослав. По-късно по подобен начин Ярослав убил и Святополк. Освен скандинавския източник има и други аргументи в полза на версията, че Святополк е невинен за убийството на братята си.

Така че вероятно именно княз Ярослав, известен като „Мъдрия“ (преди няколко години даже канонизиран от Руската православна църква), би трябвало да бъде наречен Окаяния. Впрочем, тези страници принадлежат не толкова към историята на Русия, колкото към историята на Украйна.

Да преминем към непосредствените източници за това, което по-късно е започнало да се нарича Русия. Тук като мощен монумент се издига фигурата на княз Александър по прозвище Невски. Светец, разбира се. Победител в неотдавнашния конкурс „Имя Россия“ (конкурс за най-популярна историческа личност; на трето място излезе Й. В. Сталин – бел. прев.). Изобщо, опора на националното самосъзнание. И затова всеки опит да се осмисли рационално политиката му и неговото значение за историята на страната се натъква на обичайното: „Посегнаха на светинята!“

Разбира се, днес е невъзможно да се обоснове дали в онова време съпротивата на Рус срещу Ордата би била по-успешна, ако Александър беше решил да подкрепи тези князе, които са започнали да се противопоставят, а не да се опре на Ордата, за да ги отстрани като препятствие пред личната си власт. Не е възможно също да се докаже точно, че тогавашните походи на шведските и ливонските войски в Северна Русия са били по същество дребни феодални гранични стълкновения. Всички съждения от подобен род винаги ще си останат субективни.

И все пак имат пълно право на свое законно място в историографията оценките на специалистите като тази, която дава академик В. Л. Янин, големият познавач на новгородската история: „Като сключва съюз с Ордата, Александър Невски подчинява Новгород на влиянието ѝ. Той разпространява татарската власт върху Новгород, който никога не е бил завземан от татарите. Като при това избождал очите на несъгласните новгородци и много още грехове всякакви има“.

Също такъв душител на руската съпротива срещу чуждоземните поробители, слуга на Ордата, даващ ѝ възможност да разорява руските земи, е първият велик московски княз Иван I по прозвище Калита, както и да се опитвате да го оправдавате и идеализирате. И изобщо цялата история на „възхода на Москва“ е история на непрекъснато вероломство и насилие на московските князе към останалите руски князе и на тяхното раболепие към Златната орда.

Може, разбира се, да се възрази, че в онези времена почти всички са постъпвали така, стараейки се да извлекат полза, и естествено това ще е част от истината. Но все пак нещата трябва да се наричат с техните имена, а не да се превръщат пороците и престъпленията в нравствени добродетели. Да, всяка европейска държава през Средните векове (че и по-късно) се е утвърждавала с желязо и кръв и Русия не прави в случая изключение. Но именно – не е изключение. Следователно няма никакви основания да се счита процеса на възникване на Русия с нейната деспотична власт за нещо по-възвишено и по-„духовно“ от процеса на възникване на централизираните монархии във Франция, Испания и Англия примерно по същото време.

За „духовността“ на Московска Рус могат да ни кажат много постановленията на Стоглавия събор през 1551 година, свързани с изкореняването на „разврата“ и „содомията“ във великоруските православни манастири. Под „разврат“ се разбирало съществуването на смесени – женско-мъжки – манастири, много разпространени по това време. А еднополовите връзки, сред които и с непълнолетни, срещали доста търпимо отношение (и безусловно широко подражание) в различни кръгове на православното руско общество. Един от руските църковни трактати от XVI век по тази тема се наричал доста политкоректно: „Зо момчелюбенето“. Успехът на царската власт и на официалната църква с тези явления се изразил само в това, че с течение на времето просто започнали да ги крият по-усърдно, само това.

Никак не обичат нашите историци да говорят за изгарянето на „еретици“ в Русия. Но в това отношение нашата страна не се различавала принципно по нищо от останалата Европа. Горели останалите все още езически (вероятно от финските племена) влъхви в Новгород през XIII век, горели хуманисти („еврействащи“) в Москва между XV и XVI век, горели старообрядци с хиляди през XVII век. Така наречените „самоизгаряния“ на старообрядци с жените и децата им в скитовете били актове на отчаяние. И да се предадат на властите, според Съборния кодекс от 1649 година също ги чакал огънят. А колко хора в Русия били изгорени по сами, през различни времена обвинени в хулене на държавната църква или в магьосничество (както по това време обикновено преценявали лечението на болести) – едва ли ще може някога да се пресметне дори приблизително.

Ето това е „православната Рус“. Отново някъде около една трета от руснаците не приели реформите на Никон, не се подчинили до една или до друга степен на официалната църква. Когато при Петър „Велики“ бил направен опит да бъдат заведени на списък, за да плащат двоен поголовен данък, мнозина се спасили с още по-масово бягство от преди. Цифрите на намалялото плащащо данък население в Русия между ревизиите през 1708 и 1724 година точно с една трета ни показват примерния дял на „вътрешните емигранти“ сред населението по това време.

Разбира се, имало и физическо намаляване на населението в страната заради „реформите“ на Петър. Още В. О. Ключевский ни разказваше, че Петровите наказателни експедиции за събиране на просрочени задължения са разорили Русия по-ефективно и от Батиевите орди. Но тези наблюдения на големия историк останаха нарочно незабелязани от неговите по-нататъшни колеги, които до ден днешен прославят „държавната мъдрост“ на царя-синоубиец.

Цареубийството обаче е стара руска традиция. Като оставим настрани княжеските разпри през старите времена, да отидем във времената на Руската империя. За Петър I като убиец на собствения си наследник вече казахме. Екатерина II, като се възкачва на престола, веднага се разправя със своя детрониран съпруг – Петър III. След две години по нейна заповед е убит хвърленият от младенчеството си в затвора и свален през 1741 година цар Иван VI.

Самата Екатерина узурпирала престола, който след гибелта на Петър III би трябвало по право да принадлежи на неговия (и нейния) син Павел. Но това не е всичко. Царстването на Екатерина е епоха на най-жестоко засилване на крепостното право, превърнало се по същество в робовладелство, и на неговото разпространение в области, които преди това не го познавали (преди всичко в Украйна). Присвояването на държавни средства и фаворитизмът достигнали по време на нейното царуване много високи върхове. И тази императрица ние до ден днешен, следвайки нейните придворни блюдолизци, наричаме „Велика“? Народът изразил ярко своето отношение към нейното управление с въстанието на Пугачов, свирепо смазано впрочем с решаващото участие на Суворов. Разправата с въстаналия руски народ се превърнала в първата крачка към издигането на този пълководец, нееднократно впрочем (за което историографската легенда мълчи) претърпявал поражения и от турците, и от поляците, и от французите, та и от самите пугачовци.

Но да се върнем към руските цареубийствени традиции. Синът на Екатерина, когато все пак заел престола след смъртта ѝ, бил зверски убит от велможите в спалнята си със знанието и одобрението на сина му. Революционерите, убили Александър II, а след това и цялото семейство на последния император само приели от династията щафетата на нейното изтребление.

Впрочем, защо тази последна династия на руските монарси се нарича „династия Романови“? Последният мъжки представител на Романови на руския престол е внукът на Петър I и син на убития Алексей – Петър II. Със смърта на Елизавета Петровна през 1761 година династията угасва. Мъжката линия на следващите руски самодръжци, като се започне от Петър III, е Холщайн-Готорп – по-младо разклонение на Олденбурзите. От уважение към националната легенда управляващата руска династия в началото на XX е била наричана по целия свят „Холщайн-Готорп-Романови“. Първите две имена не се харесвали никак на Алиса Хесенска, последната руска императрица, по време на която се създала легендата за непрекъснатата „династия Романови“. През 1813 година за „200 години от дома Романови“ никой не помнел – нямало такава династия.

Като се върнем към началото на нейното възцаряване, ще отбележим, че е неправомерно да се свързва това събитие с края на Смутното време. Смутното време продължило още шест години – до началото на 1619 година. И войските на първия Романов разорявали при това Русия не по-малко от „шайките“ (а защо не също войските?) на Заруцки или другите „полеви командири“ и разни самозванци. В хода на това разорение различните претенденти за трона били ликвидирани. Сред тях – първата венчана от московския патриарх за царството руска царица Марина Мнишек (уморена от глад в тъмница) и нейния тригодишен син. Въпреки възрастта си, младенецът бил обесен, след което тълпата романови верноподаници се гаврила с малкия му труп. Но след похода на княз Пожарски Москва повече не могла да бъде превзета от никого. Затова укрепилата се в нея партия след десетилетия успяла да създаде легендата за уж всенародната подкрепа, който ѝ била оказана, и за „всенародното“ ѝ „призвание“ да царства.

Не зная струва ли си още един път да се говори за такъв фетиш като „доброволното влизане“ на народите в състава на Русия. Достатъчно е да се прочете Н. М. Карамзин, за да разберем с какви методи подобно влизане се е осъществявало по отношение на народите от Севера и Поволжието. Впрочем, в своята „Руска история“ В. Н. Татишчев, основавайки се на недостигнали до нас летописи, разказва достатъчно ясно и за покоряването на славянското племе вятичи под властта на великите князе (по онова време – XI век – още киевски). Това по нищо не се отличавало от покоряването и християнизацията на саксите по времето на Карл Велики и от покоряването и християнизацията на балтийските славяни и пруси от германските крале.

Изобщо, би ли могла Русия да се разпростре на толкова огромно пространство, ако нейната управляваща класа и „държавообразуващ“ народ не са били достатъчно агресивни? С миролюбие подобни империи не се създават. Това изобщо не е порицание, а просто призив да бъдем по-обективни и да не лицемерим.

Наистина, значителна роля за експанзията на руския език по имперските простори изиграва асимилацията. В това нагледно ни убеждава сравнението на броя на руския народ с другите славянски народи. Изходните условия за всички са били равни, а русите (великорусите) в крайна сметка се оказали повече от всички останали славяни, взети заедно. Разликите в антропологичните типове на руснаците по паспорт от различни региони на Русия също доста нагледно сочат продължаващата с векове асимилация. Това е още една тема, която у нас не обичат да засягат.

Говорещите руски език в по-голямата част от Русия днес се отнасят примерно така към руснаците от времето на Иван III (да не говорим за Киевска Рус), както съвременните испаноезични латиноамериканци се отнасят към испанците от епохата на Колумб, Фердинанд и Изабела.

През последните 30 години научихме не малко за престъпленията на болшевиките – толкова, че за мнозина това заслони напълно какъвто и да е обществен прогрес, който малко или много все пак е съществувал по време на десетилетния комунистически режим. Но в последно време се наблюдава засилена тенденция да се оправдават техните престъпления именно с този прогрес, все едно единствено диктатурата, терорът и репресиите са позволили да се индустриализира страната. Фактически даде заден ход разследването на такива кървави деяния като смазването на съпротивата на селяните по време на сталинистката колективизация или разстрела на работниците от Новочеркаск по заповед на Хрушчов. И най-вече – все така лежи табуто върху много страници от историята на Великата отечествена война. Отново: „Не пипайте светинята!“

Митовете за СССР в периода на Великата отечествена война са обширна тема и се надявам, че все още ще имам възможността да я засегна. Тук ще посоча само един епизод, характеризиращ ярко управляващите кръгове в СССР и тяхното отношение към народа по това време.

Известно е, че военното и партийното ръководство на отбраняващия се Севастопол е избягало от обсадения град на 1 юли 1942 година с подводница. Всеки западноевропейски главнокомандващ или би заповядал при подобни условия на войските да капитулират, за да се избегнат по-нататъшните безсмислени жертви, или (което е по-вероятно) би капитулирал заедно с тях, за да сподели тяхната участ. Но съветското командване в Севастопол, със знанието на Сталин, просто изоставило своите войски на произвола на съдбата, по-точно – да бъдат унищожени. Не били предприети никакви мерки нито за евакуацията на войските, нито за спасение поне на болниците с ранените и персонала. Бягството се осъществило без знанието на войските и населението на Севастопол, на които не било съобщено нищо. И в града продължила да се лее кръв още шест дена, загивали хора (сред тях – хиляди мирни жители), докато накрая немците не овладели последната опора на нашата отбрана. Това шестдневно изтребление, след като нашето командване се примирило с това, че градът е обречен, изобщо не задържало немското настъпление на юг.

Добре известно е също така, че както директивата на Сталин от 29 юни 1941 година, така и по-нататъшните му разпореждания за разгръщане на партизанска борба в тила на врага, нарочно са си поставяли за цел да провокират жесток терор от страна на немците в окупираните от тях територии. За това обаче едва ли може да се упрекне ръководството на СССР. Твърде вероятно е на една държава, която при това положение не предприеме подобни мерки, да ѝ се наложи да капитулира като Франция през 1940 година. Твърдо вероятно е само жестоката изтребителна война да е давала на Съветския съюз шанс за победа. Затова тук концентрирам вниманието си само върху едно: обричайки съзнателно своя народ на допълнителни многомилионни жертви от страна на мирното население, много партийни ръководители дори от средното звено (Севастопол е ярък пример), срещайки разбирането и одобрението на Сталин, не са смятали за необходимо да жертват и своя живот заедно с народа.

До ден днешен е неудобно да се признава фактът, че без помощта на американските „империалисти“ Съветският съюз не би успял да осъществи своята индустриализация (по-точно – щеше да я осъществява много по-бавно и по-малко ефективно). Нямаше да може да спечели и войната с Хитлер (може би нямаше да се окаже завоюван, но и в Берлин съветските войски нямаше да влязат). Без американските доставки просто нямаше да имаме военна авиация, защото легираната стомана и авиационният бензин са се доставяли у нас от САЩ по линията на ленд лиза (англ. lend lease; предоставяне на въоръжение и продоволствия от страна на САЩ по време на Втората световна война за държавите от антихитлеристката коалиция – бел. прев.). Голяма част от автомобилния парк (знаменитите „катюши“ например са монтирани предимно върху „студебейкъри“ – бел. прев.), медикаментите и превързочните материали, огромна част от продоволствията също са били помощи по ленд лиза.

Трябва да отбележим, че американската помощ за СССР – както по време на индустриализацията, така и по време на войната – е сродна с по-късната помощ на СССР за развиващите се страни в Африка. В смисъл, че СССР не е дал практически нищо на САЩ в замяна. Наистина, доларите на „пресметливите“ американски капиталисти, за разлика от „дървените рубли“ (иронично-пренебрежително название на бързо обезценяващата се съветски и днес руски пари – бел. прев.) не потънали просто в пясъка – те отишли за укрепването на една враждебна на Щатите свръхдържава!

Разбира се, това може да служи за потвърждение на „държавническата мъдрост“ на Сталин – виждате ли, той преметнал „педеругите“ и сталинистите са прави да се гордеят с това. Но тогава не трябва да казваме, че „ние сами“, опирайки се само на собствените си сили и средства, „сме извършили индустриализацията, въоръжили сме страната и сме спечелили войната“.

Но пък по-нататъшната зависимост на СССР от вноса на зърно от САЩ и от газово-нефтения износ е в много отношения закономерно следствие от едностранчивата сталинистка индустриализация. Като модернизира няколко отрасъла, важни за позиционирането ѝ като свръхдържава, нашата страна по много отрасли на народното стопанство през целия ХХ век си остана на същото равнище, с което влезе в този век.

А накрая ще припомним известния афоризъм на Козма Прутков: „Настоящето е следствие от миналото, затова обръщай непрекъснато поглед назад, с което ще се предпазиш от значителни грешки“.