понеделник, май 31, 2010

Китайска роза

В една от стаите, в които проверяваме изпитните работи на седмокласниците, видях един храсталак.


Колежките ми казаха, че не е храсталак, а китайска роза.

Аз обаче държах на своето – храсталак е!

До вчера.

Когато „храсталакът” ни посрещна сутринта с разкошен цвят.

Разбрах, че цветът ще живее само едно денонощие, затова побързах да го снимам.



неделя, май 30, 2010

Марк Дженкинс

Да не мислите, че знаех за него преди няколко дена.

Няма такова нещо.

Но научих случайно.

Прави човешки тела от гъвкава материя, облича ги и ги поставя на различни места в различни градове.






Плюс това Марк снима с камера как разни хора реагират на произведенията му (в случая на "човек", който е забол главата си в стена).




събота, май 29, 2010

На преден план

На преден план – стратегическа цел.

Така ми хрумна да нарека тази чудесна снимка на Джеймс, която той направи с новия си фотоапарат на гара Ихтиман.


На заден план е Джейсън, който е привлякъл по-слабо интереса на фотографа.

Но Джейсън няма да се разсърди.

Защото стратегическата цел е нещо много важно.

И заслужава повишено внимание.


От сутрин до здрач

Около една седмица няма да имам време за дълги писания.

От вчера съм един от „важните” госпожи и господа, които проверяват писмените работи на седмокласниците по български език и литература за София-област.

Сутрин рано ще пътувам за Елин Пелин и ще се връщам вечер късно.

Работата не е тежка, но е много уморителна за очите и мозъка.

Върна ли се, ще се старая преди всичко да си почивам.

Ще влача със себе си компютъра, но най-вече за да гледам нещо по пътя във влака.

Сега съм на тема „Вселената” („The Universe”).


Документален филм, близо 50 серии (4 сезона).

Досега съм изгледал само десет.

Много е интересен, много неща могат да се научат.

Освен знания за Вселената има и доста други любопитни факти.

Като този например, че срещу свалянето на Плутон от пиедестала на планетите е имало граждански протести.



четвъртък, май 27, 2010

Стар вол

Поговорката казва, че стар вол по-дълбоко оре.

С други думи – по-добре си върши работата.

Дали са чули това народно правило железничарите и са решили да го следват, дали някаква друга муха им е влязла в главата, не зная, ама от няколко дена по линията София-Пловдив изчезнаха влаковете „Дезиро“ и се появиха старите руски електрички.

Които, каза ми един железничар, трябвало да бъдат пенсионирани още преди тридесет години.


Е, можеше да бъдем и така.


Но да се сравняваме с по-изостаналите не е голяма утеха.

Защото можем да бъдем и така.


Можем, ама не зная дали сме дорасли ощe за TGV.

Един друг железничар ми каза например, че модерното "Дезиро" износвало много бързо нашите немодерни релси.

И трябвало да се сменят по-често.

Вярвам му, защото ние все такива ги вършим.

Внасяме, да речем, добри влакове, ама на - релсите не стават.

Което много ми напомня за нашата образователната реформа.

Внасяме разни лъскави идеи, кърпим ги върху продраното сако на българското образование и се чудим защо влакът на просветата и културата боксува на едно място.

Че май и назад дърпа.


Ролята на клещите в Евросъюза

Валерия Новодворская - „Грани.ру“


Владимир Высоцки пътувал много до Париж. Летял при Марина Влади, която споделяла с руския гений ако не европейските ценности, то поне европейските радости. А той, и зван, и избран, направил все пак съвсем правилния извод: "Мы в Париже нужны, как в бане пассатижи". («Ние сме нужни в Париж, колкото в банята клещи»). Че този извод е правилен, потвърди пред мене и покойният Егор Гайдар (още един руски гений), който беше поканен в същия този Париж да учи тамошните министри и икономисти как се излиза от криза. И въпреки това беше усетил себе си като «клещи».

А ние с Константин Боровой *, съвсем не гении, а просто таланти и бродещи музиканти (всичките те са били бродещи демократи), след като посетихме Естония също не и в качеството си на окупатори и мигранти (гости на президента все пак), усетихме съвсем неочаквано, че не сме нужни не само в Париж, като същите тези клещи в сауната, но и в Талин, и в Евросъюза, и в другите прилични западни места.

Конференцията в Хелзинския център беше на тема «Ролята на руснаците в Евросъюза». А тъй като совките ** са несправедливо приемани за руснаци, в действителност се разбираше това: „Ролята на клещите в Евросъюза“. Нали никога още не се е провеждала конференция на тема „Ролята на немците (французите, финландците, поляците, чехите…) в Евросъюза“. Всичко е правилно, не надувайте устни, драги руснаци, и най-вече, не надувайте бузи. Тази птица-тройка, на която ние (иди разбери къде са тук руснаците, къде совките) дойдохме през 1940 година в Европа (по-специално в Естония и другите страни от Балтика, а във Финландия – най-напред), беше танкът Т-34. Така че там руската литература са я учили не по Гогол, а по Сталин.

Самата постановка на въпроса по време на конференцията свидетелстваше за нашата историческа непохватност. Знаете ли как наричат в Естония нощта, когато «Нощният дозор (позор)» *** безчинстваше заради поредната статуя на бронзовия Командор, който се появил на естонската вечеря без да е канен и се опитал да повлече след себе си в съветската яма цяла Естония? «Бронзовата нощ». По аналогия с «кристалната нощ». Да, пълен знак на равенство. С Хитлер или със Сталин – естонците не усетили разлика. А и да са усетили, не е в наша полза. Хитлеристите не депортирали естонския елит: нямало къде. Те нямали нито Сибир, нито Колима.

Ние проверихме всичко, чак до мястото, където стоеше същият този «бронзов Альоша», който може би е бил на 19-20 години и е приличал на Боря от филма «Летят жерави» в изпълнение на Алексей Баталов. Имало е и русокоси естонски момичета, които се опитвали да взривят този знак на окупацията и завоеванието и тръгнали заради това по тамошната Владимировка **** към много далечни страни. Ако Альоша не беше дошъл с танк, момичетата биха могли да отидат с него на танци и на кино и дори да се омъжат за него. Но той дошъл с танк и затова не му беше мястото в центъра на Талин. Сега той стои на военното гробище и платените от чекистката хунта с нашия бюджет «дозорни» и посланикът на РФ, някога признал ГКЧП *****, полагат пред него цветя, купени с бюджетни пари. Впрочем, скъпи руснаци, вашите пари, които чекистите дадоха на «дозорните» в Нарва, за да се събират там подписи за отделянето й от Естония, тези провокатори ги пропиха и изядоха напразно. Подписи се събират, но не в Нарва, а в Ивангород, и не за отделяне «от», а за присъединяване «към». Присъединяване към Естония.

Естонците не живеят богато, а достойно. Дай, Боже, на Русия, на моята Русия, някога да живее така, всичките наши 140 милиона с нефта, газа, горите, елмазите, както живеят тези 1,3 милиона, които от полезните изкопаеми имат само едни шисти. Естония някога е била единствената достъпна за нас Европа, а днес този андерсеновски Талин, тази наша печална приказка, наша мечта, работейки като неудържима, е постигнала такива показатели, че през януари ще влече в еврозоната. Европейските звезди са им сияли не напразно. Те са достойни за тези звезди, те са достигнали до тях през тръните, пред които, страхливо хленчейки, се спряхме ние още през 1992 година, след като изгонихме Гайдар. А те направиха реформи, стискайки зъби, те издържаха на всичко. Те имат звезди на фона на синьото европейско знаме, а ние имаме блато, от което стърчат сърп и чук; и из това блато бродят унили чекистки чапли, гълтайки квакащите своето «ура!» съветски жаби.

Естония е малка страна и когато през 1940-та и след войната техният елит и дори обикновените селяни и занаятчии били откарвани в Сибир, на естонците им се струвало, че откарват цялата страна. Те не са забравили умрелия в съветски детски дом внук на президента Пятс и самия президент, хвърлен отначало в затвора, а след това в лудницата. Не са забравили как червеноармейците изнасилвали, убивали, режели гърдите на жените. Не са забравили инквизициите на НКВД, смъртта на своите първи 700 евреи от ръцете на съветските спецслужби и вагона с мъртвите естонски деца, от пеленачета до седемгодишни, които не успели да достигнат до Сибир и умрели от жажда. Естонската история е една рана, във всяко семейство на естонската интелигенция (и не само на интелигенцията) има убити, измъчвани до смърт, заточени. Естонците почитат паметта на своите легионери, които не са били фашисти, а са защитавали Естония от червените орди и загинали почти всичките.

Естонците са незлобливи и справедливи: те отдавна са дали и гражданство, и работа, и място до себе си, в това число и в Сейма, на тези руснаци, които са приели тяхната история, научили са техния език и са влезли в общочовешката западна координатна система. А тези, които викат за права, са злонамерени совки, професионални «лишенци» *******, политически и морални извратеняци. Та нали ние, руснаците, сме толкова малко! Само 5 процента сред многомилионното море от совки. Време е да бъдем обявени за национално малцинство и да бъдем записани в червената книга.

С Константин Боровой напуснахме Талин в едно ранно утро. Никой не ни гонеше, никой не ни канеше да останем. Отивахме към боинга като към столипински вагон. Депортирахме се сами. Пред нас беше студената, бездушната, съветската, безрадостната Москва. Колима може да бъде навсякъде, дори и на слънчевата улица «Тверская».

Отивахме към боинга без конвой. Руската интелигенция никога не се е отклонявала от изпълнението на своя граждански дълг и никога не е закъснявала за среща със своя жребий.


Превод със съкращения от руски: Павел Николов


*Константин Боровой - руски предприемач и политик.

**Совки (жарг., ед. ч. `совок`) – за да не се разпростирам в обяснения: изпечени болшевики. И някогашни, и съвременни.

*** „Ночной дозор“ („Нощен дозор“) – организация за защита от демонтиране на бронзовия паметник на съветския войн в Талин. Въпреки масовите безредици, предизвикани от активистите на организацията, за разлика от нас, естонците махнаха паметника на окупатора от центъра на столицата си (2007 г.).

**** Владимировка (село) – днес град Южносахалинск; името Владимировка се свързва с каторгата и заточението още от края на ХІХ век.

***** ГКЧП (Государственный комитет по чрезвычайному положению в СССР) – самопровъзгласил се управленски орган, който направи опит да свали от президентския пост Горбачов през 1991 г.

****** Лишенец – тук: човек, лишен от права.


вторник, май 25, 2010

За блога

Когато създадох този блог, си казах, че ще бъде за моите приятели.

А ако някой друг надникне, здрав да е…

И не съм променил виждането си.

Пък и практиката го доказва, че иначе не си струва.

Напишеш нещо срещу правителството – много читатели.

Напишеш нещо за Йосиф Бродски – малцина.

Ама качествени.

Тези, на които се радвам.


понеделник, май 24, 2010

Бродски

Когато ме попитат за най-значимите хора на миналото столетие, не зная защо, противно на мнозина, не се сещам най-напред за Айнщайн.

Първите имена, които ми идват на ум са Йоан Павел ІІ и Йосиф Бродски.

Покрай ядовете ми за диващините в българската образователна система пропуснах вчера да отбележа (а мислех да го направя), че на 24 май 1940 година е роден руският поет и есеист Йосиф Александрович Бродски.

Смъртно ненавиждан от болшевиките, осъден за „паразитизъм“ (!) и изгонен от родината си в чужбина (1972 г.).

Нека да си спомним за него, макар и с един ден закъснение.


Част от съдебния разпит на Бродски:


Съдия Савелева: И изобщо каква е вашата специалност?

Бродски: Поет. Поет-преводач.

Съдия Савелева: А кой ви е признал, че сте поет? Кой ви е причислил към поетите?

Бродски: Никой. А кой ме е причислил към човешкия род?

Съдия Савелева: А учили ли сте за това?

Бродски: За кое?

Съдия Савелева: Да бъдете поет. Не сте ли се опитвали да завършите вуз, където подготвят… където учат…

Бродски: Не съм мислил… не съм мислил, че това се дава с образование.

Съдия Савелева: А с какво?

Бродски: Аз мисля, че това… е от Бог…


И част от стихотворение:


Коньяк в графине - цвета янтаря,

что, в общем, для Литвы симптоматично.

Коньяк вас превращает в бунтаря.

Что не практично. Да, но романтично.

Он сильно обрубает якоря

всему, что неподвижно и статично.


(Коняк в гарафата – с цвят на янтар,

което в общи линии за Литва е симптоматично.

Конякът ви превръща във бунтар.

Което не е практично. Да, но е романтично.

Той силно къса котвите на всичко,

което е неподвижно и статично.)


неделя, май 23, 2010

Върви, народе изродени!

Казват, 24 май е празник.

На науката, просветата и културата.

Друго обаче каза проф. Николай Василев: „Задачата на науката е да произвежда човеци, ние ще продължим да произвеждаме тъпанари“.

Това по отношение на Софийския университет.

Аз пък от своя страна бих допълнил: „И за училищата се отнася същото!“

За училищата, които днес би трябвало да празнуват.

Но лично на мене не ми е до празник.

И ще отида на училище, колкото да отбия номера.

Защото вече ми дойде прекалено много от глупости и недомислици.

В петък например, подготвяйки печатането на свидетелствата за завършен ІV клас, опряхме до поредната диващина в образователното законотворчество.


Чл. 112. (Изм. - ДВ, бр. 51 от 2009 г.) (1) Учениците от I клас, които не са усвоили учебното съдържание, както и ученици от II до IV клас включително, които имат годишна оценка слаб (2) по един или повече учебни предмети от задължителната или задължителноизбираемата подготовка, не повтарят класа.


Цитатът е от Правилника за прилагане на Закона за народната просвета.

С една дума – от І до ІV клас всички минават!

Вярно е, че следва още нещо:


(2) За учениците по ал. 1 се организира допълнително обучение по време на лятната ваканция при условия и по ред, определени със заповед на директора на училището. При необходимост допълнителното обучение може да продължи и през следващата учебна година.


Но само толкова по въпроса.

Да си блъскат директорите персонално главите какво ще бъде това „допълнително обучение“!

Целият материал, пропуснат през годината, ли ще се учи? Или някакъв минимум? За колко време? А какво ще стане, ако някои ученици не се явят на допълнителното обучение (не са предвидени никакви санкции, така че ще има и такива случаи!)? А ако някой мързеливец отново откаже да възприеме преподаваното, както е отказвал да го възприема през цялата година?

Въпроси, на които отговорът е един: и научилите, и ненаучилите, и работливите, и калпазаните в края на краищата ще преминат в по-горен клас.

Стимулиране на мързела, безхаберието и неграмотността в рамките на закона.

Като в проекта за нов образователен закон е заложено дословно същото идиотско положение.

Да му мислят учителите! Те ще са пак на топа на устата.

Особено тези в пети клас, на чиито глави ще се изтърсят пет-шест неграмотника, прекарали четири години в търкане на гащи по чиновете, но не и в учене.

И ако попитате защо спят синдикатите и не се намесят, ще ви кажа, че изобщо не спят.

Ето какво писмо е изпратила Янка Такева до началниците на РИО на МОМН.

То започва така:


Както виждате, синдикатите не спят. Ръка за ръка с госпожа Коджабашева са се заели да осигурят разпространението из училищата на един търговски продукт. Едва ли само от гол ентусиазъм.

Така че те може би имат повод да празнуват.

Аз обаче нямам.

И затова днес ще отида на училище да отбия номера.

Даже не смятам да се обръсна.


събота, май 22, 2010

След време


След време, след много време,

когато повикам

тези, които съм обичал,

моите изгубени приятели,

кой ще ми отговори,

кой ще ми помаха

от дълбините на моето минало?


Ще повикам момчето,

което не обичаше огладалата.

Момче, аз вече забравих

каква е тайната на великаните. *

Ще повикам безумеца,

какъвто бях на двадесет години,

нека ми върне за миг

вкуса на най-хубавите мои пролетни дни.


След време, след много време

в своя замък от карти

след време ще организирам

бал в чест на отминалите дни.

След време, след малко време

ще те намеря отново

тебе, вечна моя,

и ние ще танцуваме.


Ще танцуваме безкраен танц

под цигулките на миналите дни.

Звезден танц,

който ще ни върне в началото на времето.

Ще танцуваме с живота

от вчера до сега

от слънцето до дъжда,

до любовта, войната и след това забравата.


И ще са върне назад времето.

Ето го момчето.

Момчето, което е пораснало.

Не ме оставяй сам, мамо!


* Тайната на великаните (le secret des géants) – израз, който Адамо използва, когато говори за детството. Не зная точно с какво е свързан.


четвъртък, май 20, 2010

Кобургиади

Лъжлив дедо от Мадрид рече, че никога не се е чувствал чужденец в България, защото „кръвта вода не става“.

За първата част от откровението на Кобурга няма защо да се съмняваме.

Той дойде у нас с определеното самочувствие, че тук му е бащиния.

И раззина лакомо паст, на която и триглавата ламя от приказката може да завиди.

А помните ли го как ни лъгогеше в интервюто с Кеворкян?



Що се отнася до „кръвта“, Кобургът изобщо да не се прави на ударен с мокър парцал.

Баща му е немец, майка му - италианка.

Така че в жилите му тече българска кръв, колкото в моите марсианска.

И да се разберем: фамилията му изобщо не е Сакскобурготски.

А Сакс-Кобург и Гота (Saxe-Coburg und Gotha).


сряда, май 19, 2010

Бивол за курбан

Според Доган България не можела да се управлява без ДПС.

Глупости на търкалета, разбира се.

Не само може, но е плюс това и здравословно за България да се управлява без ДПС.

Както без БСП.

Както без партията на лъжлив дедо от Мадрид.

Само че както са я подкарали гербаджиите, точно догановци, станишевци и лъжливдедовци ще ни управляват през следващия мандат.

Щом и синът ми, който досега не е гласувал никога, се заканва да не пропусне следващите избори, само и само за да гласува антигербово, какво повече има да си говорим.

То бива оливане бива, ама – както казва поговорката – бивол за курбан не бива.

Всяко нещо си има мярката.

Гербаджиите вече я надскочиха.

Последна справка: циркаджилъците с промените в Закона за здравето.

Пламен Цеков: "Ние не се стремим към гласовете на пушачите, а към гласовете на тютюпроизводителите".

Не са ли нагли, а?


вторник, май 18, 2010

Paroles, paroles

Бойко Борисов: „АЕЦ "Белене" може да се превърне в един от най-значимите и големи проекти, както на Балканите, така и в Европа".


Няма начин да не се превърне.

Особено след като стана ясно, че в грандиозното начинание може да се включат сърби и китайци.

Известно е, че шта je србин све jе jунак.

А китайците такава централа ще ни построят, че да се вижда чак от космоса.

Като Великата китайска стена.

За която разпространителите на съвременен фолклор казват, че се виждала от космоса.

Ама ядец – не се вижда.

Така ще бъде и с централата.

"Значима" и "голяма", ама във фолклора.

А Бойко?

Нищо друго, освен да го поздравим с една песен.

„Paroles, paroles“ („Думи, думи“).

Изпълнение на Далида и Ален Делон.



„Пак думи…

Все думи…

Същите думи…

Нищо освен думи…“


понеделник, май 17, 2010

Някога, сега

Годината е 1959-та.

Градът е Москва (Съветски съюз).

По московския ГУМ (Главен универсален магазин) се разхождат модели на Dior fashion show.

Изразите на „щастливците“ да живеят на изток от Желязната завеса говорят недвусмислено за „щастието“ да не можеш да си позволиш това, което могат да си позволят „лошите капиталисти“.



Годината е 2010-та.

Градът е Киев (бивш Съветски съюз).

Представителка на движението ФЕМЕН протестира срещу посещението на Дмитрий Медведев в Украйна и проруската политика на Виктор Янукович.


Сами се досетете какво говори втората снимка по отношение на първата.


неделя, май 16, 2010

Безделници

“Като сме безделници, да не сме без празници“ – беше казал някога Радой Ралин.

А думата празник идва от „(да стоиш) празен“, иначе казано – да не работиш.

И ето че моето училище стоя „празно“ в петък.

Ще стои „празно“ и днес.

Защото има Държавен зрелостен изпит.

Само че в моето училище такъв изпит няма, основно училище е, до 8-ми клас!

Въпреки това ще профукаме два учебни дена.

И не само ние.

Всички основни училища ще профукат два учебни дена.

Понеже много сме цъфнали и вързали: всичките ни ученици са научени, ограмотени и подготвени за живота.

Защо тогава да не безделничим цели два дена.

Миналата година също нямаше да учим в дните за зрелостен изпит.

Но в последния момент някой „отгоре“ все пак се сети, че училищата, в които няма изпит, няма защо да не учат.

И дойде второ нареждане да се учи.

Тази година министерските чиновници изобщо не се сетиха.

Когато преди няколко дена писах, че кашата в просветното министерство става все по-голяма, да не мислите, че съм си го изсмукал от пръстите!


събота, май 15, 2010

Измъкване

Дарик радио: "Силата на словото в "Левски" на Вазов“, "Невъзможното завръщане в "Да се завърнеш в бащината къща" и "Магията в любовта във "Ветрената мелница" - чета ви, така във форумите и в скайпа са си разменяли преди отварянето на матурите, според едно разследване на Дарик радио, темите .. . това ли са трите теми наистина?

Министър Сергей Игнатов: Темите не мога да ги коментирам. Трябва политическият кабинет да ми разреши да съобщя кои са темите, другите…


Браво! Ние, будалите, си мислим, че господин министърът е „слуга на народа“, както е във всяка нормална държава, а той бил слуга на политическия кабинет.

А работата е ясна: и да има изтичане на информация за темите, виновни най-вероятно няма да има.

Чиновниците са майстори да се измъкват като мокра връв.

И не чакайте да има шумно рекламирана полицейска акция „Министерски чиновник“.

Тях не ги лови нищо.


петък, май 14, 2010

Лесният проблем с „продадената“ матура

Умниците от Министерството на просветата щели да правят проверка дали е изтекла информация за темите на матурата по литература.

Ами че тя проверката не е никак трудна.

Просто да видят дали останалите две теми, които не бяха изтеглени и огласени, съвпадат с изнесените в медиите заглавия.

Ако не съвпадат, значи става дума за партенка (което на стар казармен жаргон ще рече „невярно сведение“).

И край на предаването.

Ако съвпадат, значи наистина е изтекла информация.

И тогава всичките министерски чиновници, които отговарят за матурата, начело със зам.-министър Милка Коджабашева, да бъдат моментално изритани на трудовата борса.

И край на предаването.


четвъртък, май 13, 2010

Сини номера ** срещу сини кофички ***

Обичам Русия.

На Пушкин, на Репин, на Есенин, на Бородин.

И мразя Русия.

На болшевиките, на милицията *, на Путин, на Медведев.



* Милиция (болшевишки новговор) – същото като полиция. И у нас се наричаше така. Имаше израз: „Прост като милиционер“.

** Сини номера имат милиционерските автомобили в Русия.

*** Дружество на сините кофички – обществено движение в Русия, което протестира срещу неоснователното използване на сини лампи от вип персони, най-вече от олигарси, приближени до властта, и висши чиновници. При последната акция на „Сините кофички“ – разходка из Москва – милицията задържа част от демонстрантите без всякакво основание (да се разхождаш все още не е незаконно в Русия), без служителите й да се представят и без да дадат каквито и да е обяснения (момичето от клипа казва: "Арестуваха приятелката ми... дойдоха... не казаха нищо... не си показаха документите"). По-късно беше обяснено, че арестите са извършени, защото участниците в разходката носели „опознавателни знаци“ и агитирали. „Е не са ли идиоти? – попита журналистът Олег Панфилов. – Синята кофичка – опознавателен знак“.


Добавка за тези, които разбирт руски: Милиционери спират кола, на чийто покрив е закрепена синя кофичка, наподобяваща синя лампа (една от формите на протест, които използва Дружеството на сините кофички).



сряда, май 12, 2010

С главата надолу

Ето това е положението с нашето просветно министерство.

И от ден на ден все по-лошо става.

Ще попитате: „Че от това по-лошо може ли?“

Ами нали знаете какво е казал оптимистът: „Може, може!“

Аз също съм оптимист.

Едно момиченце от моя клас (VІІ-ми) иска да се яви на изпит по пеене за проверка на способностите.

За да се запише и да учи в училище с профилирана паралелка по музика.

По въпроса за подаване на документи за изпита обаче няма никаква яснота.

Цял ден моята директорка се разкапа да върти телефони къде ли не и отникъде не дойде конкретна информация.

Всеки запитан - със свое мнение.

Момиченцето чака цял ден, но така и не можахме да му кажем нищо определено.

Излагаме се като краставичари без краставици, но да не мислите, че на онези дебелокожи бюрократи отгоре им дреме на шапката.


вторник, май 11, 2010

Во Йордане крещающуся…

Чета, че в САЩ кръщавали децата си на имена на вампири.

Според някои сериали, които там гледат.

Вампирски.

Не турски.

Турските са у нас.

И бас ловя, че вече се кръщават български деца на герои от турски сериали.

Което си е тъпа работа.

Но не бързайте да са радвате, ултраси, скинари и прочее тъпанари!

Не съм от вашата вяра и няма да бъда.

Просто искам да кажа, че да кръстиш детето си според нещо, което гледаш по телевизията, си е тъпа работа.

Независимо дали е турско, патагонско или занзибарско.

И няма значение къде се случва.

В САЩ, в България или „в далеком созвездии Тау Кита“, както казваше Висоцки.

Все си е тъпа работа.


понеделник, май 10, 2010

Обеца на ухото

“Народът е мъдър“ – учеха ни някога в училище.

А и досега някои даскалици (учителките са съвсем друго нещо!) учат децата на тази глупост.

Защото колективна мъдрост няма.

Историята го доказва категорично.

С „мъдрия“ народен избор на Хитлер, да речем.

Съвремието също го доказва.

С „мъдрия“ народен избор на Янукович, например.

Сега украинците си хапят лактите, ама „късно е, либе, за китка“.

И да викат Неволята, все тая.

Няма кой да ги спаси от руското creepshow.

Не по Стивън Кинг, а по Вова Путин.

А на нас това да ни е обеца на ухото.

Че то и ние едни „мъдри“ избори правим!


неделя, май 09, 2010

„Тетро“

Тази история, ако я беше напипал един калпав режисьор, такава лигава мелодрама щеше да извърти, че любителките на турски сериали щяха да викнат вкупом: „Aşkolsun!“

Копола обаче не е калпав режисьор.

И любителките на ревливи сериали този филм изобщо да не започват да го гледат.

На десетата минута вече ще се прозяват, а на петнадесетата ще са заспали.

Защото там сълзи и сополи няма.

Една тежка житейска драма е представена с изключителна пластичност на киноезика без всякаква сантиментална нотка.

В края на филма оставаш потресен, но не посягаш за кърпичката да бършеш очи.

Рядко ми се случва да гледам толкова силен филм.



събота, май 08, 2010

Желано и действително

Някога военните паради на Червения площад бяха обект на съсредоточено внимание.

Военните аташета внимателно следяха техниката.

Кремъл я изкарваше на площада, за да не се губи обонянието.

И за да плаши „империалистите“.

„Да ги е страх…“

Сега вече военните паради не са предназначени да плашат Запада.

Там и така прекрасно знаят в какво състояние са въоръжените сили на Руската федерация.

Сега парадите са за вътрешна употреба.

За да се поддържа духът в останалите живи ветерани.

За да потекат слюнките на младите „нашисти“ и подобни на тях патриотично настроени младежи.

Реално погледнато, това е потьомкинско село*.

Това е прах в очите, глупост.

И докато тя въздейства поне на част от населението, тези паради ще съществуват.

Такава е традицията…


Олег Панфилов, руски журналист


* Потьомкинско село (рус. "потемкинская деревня") - бутафория. (Благодаря на Стойчо Димитров за напомнянето да сложа това пояснение под черта.)


петък, май 07, 2010

Милан Кундера защитава Полански

Когато арестуваха Роман Полански, българската блогосфера не остана назад в отношението си към събитието. Едни викнаха патетично: „Отрежете му главата!“, други също толкова патетично отвърнаха: „Смилете се!“ и млъкнаха. Всяко чудо за три дена. Бързо се палим, бързо гаснем.

А същевременно случаят Полански продължава. И тези, които наистина се интересуват от съдбата на режисьора, не престават да следят събитията без излишен телешки възторг.


„GAZETA WYBORCZA“


Известният чешки писател Милан Кундера, който живее от години във Франция, защити Роман Полански в статия, публикувана в "Le Monde". Чешкият творец твърди, че не може да се мълчи пред лицето на „абсурдното положение“ на режисьора.


Кундера отбелязва в своята статия, че цени високо от самото начало творчеството на Полански, а живота му смята „за европейски образец от гледна точка на неговия сблъсък от ранни години с антисемитизма, миграцията и класическата и прекрасна полско-френска близост“. Писателят добавя, че не познава лично режисьора, който продължава да се намира под домашен арест в Швейцария, но за никого другиго не мисли през последните осем месеца толкова, колкото за него.

„Представям си го затворен и надзираван във вилата в Швейцария, където се опитва да работи, и много добре зная, че не е в състояние да прави това. Един човек, когато е обвинен, се намира в непрестанен затвор.“ – пише Кундера.

Той отбелязва, че не иска да засяга правния аспект на случая, водейки се в своята защита на режисьора от това, което е добро за „европейската култура“. „Верен на тази култура, отказвам да си затварям очите за абсурдното положение, в което се намира Полански, преследван за деяние, което е извършено преди 33 години и за което отдавна са му простили всичките актьори в тази пиеса; продължаването на процеса няма да донесе на никого, ама на никого, нищо добро – подчертава Кундера. – Ако Европа е Европа, ако все още е наследница на собствената си култура, не би трябвало да понася мълчаливо абсурдността на тази ужасна пантомима, която се разиграва в швейцарската вила.“ – завършва статията си писателят.

81-годишинят Кундера живее от средата на 70-те години във Франция (от 1981 година е и френски гражданин), а родината си посещава спорадично. Рядко дава интервюта за пресата.

През 2008 година Кундера беше обвинен от няколко чешки историци, че през 50-те години като студент е сътрудничил на комунистическата държавна сигурност и е направил донос за свой колега. Самият Кундера нарече рапорта лъжа, а един друг чешки литературен историк, Зденек Пешат, се изказа в негова подкрепа. Въпреки съмненията около основанията за тези обвинения, те подкопаха репутацията на побелелия писател.


Превод от полски: Павел Николов


четвъртък, май 06, 2010

Мъртви листа

Моят учител по френски в гимназията имаше голяма библиотека с книги, които в градската библиотека не можеха да се намерят. Повечето от тях бяха отпреди болшевизацията на България. Там за първи път видях иманета на Едгар По, Пол Верлен, Шарл Бодлер, Артюр Рембо и много други все „упадъчни автори“ (според болшевишката новговорна терминология), които не се учеха в училище.

Моят учител имаше и много плочи, донесени от Франция. Върху техните обложки за първи път прочетох имената на Едит Пиаф, Жорж Брасенс, Далида, Енрико Масиас, Ив Монтан, Шарл Азнавур, Ги Беар… В магазините за плочи тези имена липсваха: несъвместими бяха със „соцреализма“.

Ходех често у моя учител, пиехме чай или домашен плодов сок, говорехме за литература, за музика, а след това щастлив отнасях у дома по някоя книга и някоя плоча. Книгата прочитах (ако беше със стихотворения, ги преписвах в една тетрадка), а плочата записвах от грамофона с микрофон на една очукана „Тесла“ (като тази на снимката), която не зная как беше попаднала у дома (май някой я беше дал на баща ми, за да се отърве от нея).

А една от любимите ми песни на ролката с тези записи от онова време беше „Мъртви листа“ ("Les Feuilles mortes") в изпълнение на Ив Монтан, по текст на Жак Превер и музика на Жозеф Косма.



О, как бих искал да си спомниш

щастливите дни, когато бяхме приятели;

тогава животът беше по-красив

и слънцето по-ярко от днес.


Мъртвите листа изхвърляме изцяло…

Виждаш ли, не съм забравил…

Мъртвите листа изхвърляме изцяло…

Спомените и съжаленията също.


И Северният вятър ги отнася надалече

в студената нощ на забравата.

Виждаш ли, не съм забравил

песента, която ми пееше.


Това е песен, която ни напомня,

че ти ме обичаше, че аз те обичах,

че ние бяхме двамата заедно,

ти, която ме обичаше, аз, който те обичах.


Но животът разделя тези, които се обичат,

съвсем тихо, без всякакъв шум,

и морето изтрива върху пясъка

стъпките на разделените влюбени.


сряда, май 05, 2010

Коммунисты мальчишку поймали

Направо в сърцето им бръкнаха на някои хора двете мои публикации за крадливите болшевики. Какъв ли не ме нарекоха, явно без да знаят, че данък чуждо мнение не плащам, поради което са си изгубили напразно времето да ме сатанизират.

Но понеже сега съм в настроение, с най-голямо удоволствие искам да ги поздравя с една руска песен от съветско време.

Песента се казва „Коммунисты мальчишку поймали“ („Комунистите момче заловиха“; в случая разбирайте думата „момче“ като „млад човек“, а не като „малък човек“). Създадена е през 1973 година по текст на Николай Вилямс, преподавател по математика и бивш затворник в сталинските трудови лагери, но чия е музиката – не се знае. Иначе казано, типично произведение на руския градски фолклор.

След 1990 година позабравената вече песен става отново много популярна в Русия благодарение на рок-музиканта Борис Гребеншчиков, който я включва като постоянна в репертоара на ръководения от него състав „Аквариум“.


Комунистите момче заловиха,

повлякоха го те в КГБ:

„Ти разкрий кой ти даде книгата –

ръководството за нелегална борба!


Ти защо вършеше престъпления,

клеветеше нашия ленински строй?“

„Да сера аз на вашия Ленин“ –

отговаряше им младият герой.


„Зная, че присъда ще ми дадат голяма,

от лагерите и от затвора не се страхувам,

скоро глутницата акули на капитала

ще помете Съветския съюз!


И образът на свободното общество

за истината ще ни отвори очите.

И да живее частната собственост!“ –

зачервявайки се, скромно каза им той.


Нелегалната машинописка Клава

горчиво плаче във нощния мрак,

спомняйки си как къдрокосият момък

клеймеше пролетарските палачи.


Тази песен се създаде сред народа.

Ех, гори, до края догаряй!

Това момче се казваше Володя,

той сега замина за Израел.


По всяка вероятност в песента се намеква за Анатолий Якобсон, поет, преводач и литературен историк, близък приятел на Вилямс, който през 1973 година е принуден от властите да емигрира в Израел.

А като истинско фолклорно произведение песента «Коммунисты мальчишку поймали“ днес е претърпяла развитие. Текстът е почти същият, но Ленин е заменен с Путин, КГБ с ФСБ, а Израел с Париж.



В периферията на историята

Максим Пешка

Всички вестници сигурно са написали, че заместник-министърът на образованието на Беларус Казимир Фарино предложи да се създаде общ учебник по история за горните класове в страните от ОНД.

У руските му колеги тази идея не предизвика възторг. От Министерството на образованието на РФ заявиха, че това по принцип е невъзможно. А жалко, би ни се искало да погледнем в такъв учебник. Интересно е какво ли ще бъде написано там за историята на СССР например през 1918 година или през 30-те и 40-те?

Във връзка със 70-годишнината от катинските разстрели висшите ръководители на Русия (и Путин, и Медведев) осъдиха сталинските престъпления, както и съветската тоталитарна система като цяло. И двамата казаха, че за тези престъпления не може да има никакви оправдания. Но как да се разкаже за това на беларуските ученици например в сталинския резерват край Минск? Да не би пък да ги водят на екскурзия в Курапати…

Трябва да се отбележи, че определен прогрес в отразяването на историята през последните години има. Така, ако по време на 60-годишнината от Победата на празничните плакати в Минск имаше портрети на Сталин (във вид на медали с профила на вожда), то през тази година по улиците могат да се видят единствено изображения на съветски ордени, свързани с Победата и Великата отечествена война.

Дори кметството на Москва начело с Юрий Лужков като че ли все пак ще се откаже от намерението си да постави за 9 май табла с портрети на генералисимуса.

Но това е засега. Всичко все още може да се промени. Историята на Съветския съюз през ХХ век, както се знае, се е пренаписвала нееднократно в зависимост от това кой се намира в Кремъл. Днес този процес се нарича „борба с фалшификациите“. В съответствие с тази линия всеки, който твърди, че престъпления срещу мирното население по време на войната са вършили не само хитлеристките, но и съветските войски (например НКВД) и че сред съветските партизани е имало не само герои, но и бандити, е пълен фалшификатор. Както и този, който се съмнява във военния гений на Сталин. Срещу такива в столицата на Беларус провеждат демонстрации ветераните и беересемовците. А в Москва се готви демонстрация срещу радио "Эхо Москвы", което уж фалшифицира в предаванията си историята на Великата отечествена. Организаторите на тази акция неизвестно защо изобщо не са загрижени, че в столицата на Русия открито се събират истински фашисти, които изповядват нацистка идеология.

Лужков и подобните нему се представят не за сталинисти, а за руски патриоти. По-рано Лужков нееднократно заявяваше, че Крим принадлежи на Русия и Москва няма да даде Севастопол на врага, тоест на суверенна Украйна. Украинските власти се отнасяха към Лужков, меко казано, недружелюбно. Но властта в Украйна се смени и сега нищо не пречи на московския кмет отново да ходи в Севастопол.

Тази година Парадът на Победата ще протече в Москва на фона на историческа сделка – евтин руски газ за аренда на военната база на руския черноморски флот до средата на ХХІ век. Журналистите нарекоха сделката „Газофлот“. Мненията за нея се разделиха. Едни смятат, че наличието на руски ВМС в Черно море, освен ако Русия няма намерение да воюва с Турция, не е от голямо значение и че в руския бюджет не достигат пари, за да се модернизира флота, а значи неговите кораби ще ръждясват там още тридесет и пет години. Според други флотът е нужен на Русия, за да заплашва Грузия. Но е известно (по резултатите от военната кампания през август 2008-ма), че бойните действия там се водеха предимно на суша и че руските войски доста лесно успяха да завземат например грузинското пристанище Поти.

Работата обаче не е в това. Подписвайки съглашението с Янукович, Русия се стреми не към икономическа изгода (за това открито заяви Путин) и дори не към военно-стратегическа. За Москва е крайно важна външната, така да се каже, парадната страна на въпроса. Русия се представя за главен победител във Втората световна война и за наследник на велика държава – Съветския съюз. Тя е готова да сподели до известна степен славата с бившите си съюзници – САЩ, Великобритания, Франция, но не и с бившите съюзни републики – Украйна и Беларус, които формално бяха заедно със СССР основатели на ООН през 1945-та. Ето защо за Москва е толкова важно да бъдат лишени от званието Герой на Украйна Бандера и Шухевич – дейци на УВА, които са се борели за украинска независимост както с немците, така и със Съветите. Ето защо Министерството на образованието на РФ не иска да има „обща история“ за ОНД. Историята от гледна точка на Москва може да бъде само руска.

Залавянето за стари митове – сред които мита за гениалния пълководец Сталин и за „морално-политическото единство на съветския народ“, е жалко. Това никак не издига международния престиж на Беларус. Ние все още се чувстваме страна в периферията на чужда история.


Превод от беларуски: Павел Николов


понеделник, май 03, 2010

Нова външна политика

Юлия Латинина – икономически публицист


Едно от най-неразбираемите за мене неща е защо в днешния Кремъл се възхищават на Сталин. Какво общо имат с него тези хора?

Сталин е бил лично непретенциозен. Той се интересувал само от властта. Имал Кремъл, имал близка вила и далечна вила и целия си живот прекарал във военен френч. Можете ли да си представите Сталин на яхта? На ски? Сталин, чиито съратници летят с „Глобъл експрес“, обслужван от финландска компания, и купуват вили на Сардиния? Какво би направил Сталин с Путин, с неговите часовници „Патек Филип“, с неговите яхти, резиденции, навик да се пързаля със ски, да се снима гол до кръста и да позира в кабините на бойни самолети? Сталин проектирал бойни самолети, Сталин работел над тези проекти по 16 часа на денонощието, но да сте виждали някога снимка на Сталин в кабината на боен самолет или с оръжие в ръце?

Тогава защо е тази любов към Сталин?

Аз мисля, че отговорът на този въпрос е прост: правилата (не целите, а именно правилата) на путиновата външна политика много напомнят сталинските. Тези правила са три.

Правило първо: ако искаш да направиш мръсно, не го прави сам. Избери най-големия мерзавец и го подкрепи. Сталин е използвал Хитлер – точно както Путин използва Ахмадинеджад. И в този смисъл всичките опити на САЩ да заставят Путин да действа съвместно срещу иранския Хитлер не просто са обречени на провал. Путин ги използва също така, както Сталин е използвал преговорите със западните държави: за да изплаши Ахмадинеджад и да го застави да действа по-бързо. Путин иска да противодейства на войната между иран и Израел също така, както Сталин е искал да противодейства на войната между Германия и Полша.

Правило второ: на европейските демокрации не трябва да се обръща внимание. Те се състоят от полезни идиоти, които можеш да привлечен на своя страна с пари и лъжи, и страхливци, които не искат да се свързват с хулигани. В разгара на войната в Испания, когато Сталин се опитал да използва Испания като площадка, на която да сблъска във взаимна изнурителна война Хитлер и западните демокрации, той нямал по-усърдни съюзници от „полезните идиоти“ във Франция и Англия, с праведен трепет в гласа си призоваващи правителствата на своите страни да помогнат на губещата кръв Испанска република.

Путин прекрасно знае, че въпреки всичките сополи в защита на свободата, когато се стигне до действие, демокрациите се съгласяват с всеки Мюнхен, отстъпват всяка Чехословакия, всяка Грузия, защото стратегическият хоризонт на демокрацията е ограничен от три-четери години до следващите избори и никой не иска да обяснява на избирателя, че той, избирателят, трябва да воюва.

Правило трето: злата воля може много неща. Разбира се, тази зла воля се проявява по различен начин. В случая със Сталин през 1939 година тя се състояла просто в окупация на съседни територии, която в дипломатическата кореспонденция на Молотов с Рибентроп се нарича „успехи на нашата външна политика“, а в челните статии на „Правда“ – „освободителни походи“.

Първите опити на кремълските „освободителни походи“ бяха рядко непохватни. Те се свеждаха до изказванията на екс-ръководителя на КГБ на Грузия Игор Гиоргадзе за това, че Грузия е задължена до гроб на Русия (и това в разгара на депортирането на грузинците и забраната на „Боржоми“), побоя над полските дипломати в Москва или безсмисленото хвърляне на пари за президентските избори в Украйна с последвалия вик: „За всичко са виновни САЩ!“

Но през последните години „успехите на нашата външна политика“ качествено нараснаха. Вместо да отказваме просташки на поляците по всички въпроси за Катин виждаме един коленопреклонен Путин и разсекретяване на документите за Катин; вместо карикатурния Гиоргадзе Путин приема в Кремъл къде по-приличната Нино Бурджанадзе; а съглашението „газ за флот“ би предизвикало уважението на самия Йосиф Висарионович. В него двете страни продават това, което не им принадлежи, а в замяна получават нещо важно за тях, като донецкият покрив на Янукович се оказва здраво вързан с отстъпките за газа към политиката на Кремъл. Момчета, искате ли наистина вашите заводи да ви носят печалба? Слушайте Путин.

Политиката на Кемъл в Украйна през последните години беше така успешна, както политиката на Коминтерна във Франция през 30-те – да се руши, не да се строи. Дори и ако нямаш сили да вземеш властта, винаги можеш да направиш мръсно.

Друг е въпросът за целите на тази политика. Целта на Сталин е била проста – да завоюва целия свят. Да се определят целите на Кремъл е по-сложно. Ами да се покачат рязко с война в Близкия Изток цените на нефта, за да могат да се купуват повече вили, яхти и часовници „Патек Филип“. Ами да се покаже на тези поляци, грузинци и украинци какви са овце. Ами. И?


Превод от руски: Павел Николов


неделя, май 02, 2010

Крадливо племе - 2

Интродукция: В пощата си получих гневно писмо заради използваната от мене дума „болшевики“ във вчерашната ми публикация. По този повод държа да отбележа, че как ще наричам съвременните духовни наследници на другаря Ленин, е лично моя работа, а не на тези, които четат написаното.

------------------

Като ровех из Тубата, за да търся песента „Les Feuilles Mortes“ (“Мъртви листа“) на Ив Монтан, ми попаднаха няколко клипа с „Bella ciao“ („Довиждане, любима“ или „Довиждане, красавице“ – както ви хареса).

На единия от клиповете се мъдреше следният надпис:

(В превод: „Да живеят комунизмът и свободата“.)

На няколко други клипа се появи позната бандитска физиономия.

Казах го вчера, ще го кажа и сега: болшевиките са специалисти да крадат неща, които нямат нищо общо с тях, и да ги представят за свои.

Защото общото между италианската НАРОДНА песен „Bella ciao“ и болшевизма е колкото между Бетелгейзе и объл камък от река Мътивир.

Вярно, песента е свързана със Съпротивата в Италия по време на Втората световна война, но тук следва дебело да подчертаем, че италианското партизанско движение – за разлика от нашето, да речем – не e БОЛШЕВИШКО, а ОБЩОНАРОДНО. Затова и песните му не са болшевишки, а общонародни.

В текста на песента няма и помен от болшевишка поетическа риторика. Съдете сами:

В „Bella ciao“

„Погребете ме горе в планината

……

под сянката на едно красиво цвете“.

В болшевишката песен от „На всеки километър“

„Пада другарят в смъртен бой,

пада за теб свобода,

за да изгрее и стане той

малка червена звезда“.

Който не е загрял, да му подскажа: в първия случай смъртта в името на свободата е пречупена през призмата на естетиката, във втория – на новговорната болшевишка апологетика. Разлика наистина огромна.

А ето и песента „Bella ciao“ в изпълнение на Ив Монтан:


Превод:

Една сутрин се събудих…

Довиждане, любима, довиждане, любима!

Една сутрин се събудих

и видях нашественика тук.

О, партизани, далече ме вземете…

Довиждане, любима, довиждане, любима!

О, партизани, далече ме вземете:

по-добре е да умра.

И ако умра като партизанин…

Довиждане, любима, довиждане, любима!

И ако умра като партизанин,

тогава вие ме погребете.

Погребете ме горе в планината…

Довиждане, любима, довиждане, любима!

Погребете ме горе в планината

под сянката на едно красиво цвете.

И хората, които минат…

Довиждане, любима, довиждане, любима!

И хората, които минат,

ще си кажат: „Какво хубаво цвете.

Това е цвете на партизанин…

Довиждане, любима, довиждане, любима!

Това е цвете на партизанин,

който умря за свободата".

събота, май 01, 2010

Крадливо племе

Крадливо племе са това болшевиките!

И най-обичат да откраднат нещо, което по принцип няма нищо общо с тях, и да си го припишат за свое.

Като 1 май.

Не, нямам нищо против Ден на труда.

Ама какво общо има с него БСП?

Защото ето ви един пролетарий, един „парий презрян“, както се пее в „Интернационала“. Специалист по съветски военни униформи и работил досега единствено като министър-председател. Много се е отрудил горкият, жив да го оплачеш.


Ето ви и една пролетарка, „робиня на труда“, пак според горепосочената песен. И тази се е преработила, както виждате от снимката, захарлачила се е от труд, направо се е стопила.


Всеки би могъл да продължи списъка с още имена на знайни знатни пролетарии, но на мене тези двамата са ми достатъчни като крадци, присвоили си празник, който няма нищо общо с тях и тяхното битие.


P.S. Преди да напиша този текст, прочетох в "Gazeta Wyborcza" за първомайското шествие в Катовице. Шествие на бездомни и безработни, без червени знамена, петолъчки и шкембести болшевики начело. Ама Катовице е в Полша, не в България.