Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)
Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов
Бях на около 10 годишна възраст, когато за първи път почнах да уча българската история по учебника на Д. В. Манчов. При изучаването на тая история аз си казвах: „значи ние сме имали царство и турците са ни го взели". От същата история узнах, че и Тесалия някога е била населена с българи, които гърците са ги погърчили. И тогава пак си казах: „Значи и гърците са наши неприятели. Тогава, защо нашите бащи не въстават да си вземат царството от турците и да си повърнат погърчената Тесалия? Всред българските земи се простира Стара планина, където могат да се съберат всички въстанали българи и оттам да тръгнат към Цариград, Солун и Тесалия“. От Битиписанието пък научих, че Мойсей, като видял, че един египтянин да бие един израилитянин, отървал израилитянина и убил египтянина. И тогава си казах: „ако видя някой инородец или иноверец да бие българин, последния ще защита, а първия ще набия“. И наистина, случи се да приложа това скоро. Един път виждам две турчета в нашата махала да бият едно българче. Спуснах се, набих турчетата и отървах българчето. Оттогава тия турчета не закачваха българчетата в махалата ни.
Свърших класното училище в града ни, което тогава беше двукласно, и останах да помагам на баща си във фурната (баща ми беше хлебар). Пораснал и движещ се в чаршията, можах да схвана лошите обноски на възрастните турци, на административните и съдебни чиновници, както и на деребеите турци към българите, които много пъти невинни страдаха. Всички тия впечатления втълпяваха се в паметта и душата ми и лека полека в мене зрееше идеята за бунт против потисниците — турците, и когато през м. април 1875 год. прочетох във в. „Зорница“, че в Босна и Херцеговина избухнало въстание против турците, развълнуван, пък си казах: Ха, сега е време да въстанат всички българи и заедно с въстаналите бошнаци и херцеговинци да изпъдят турците от Старопланинския полуостров и да образуват отново своето царство, което да граничи до трите морета: Черно, Бело и Адриатическо“. Заседнала вече тази мисъл в душата и съзнанието ми, аз почнах да мисля, как ние от Кукуш можем да въстанем и, най-сетне, дойдох до ясна представа за онова, което требва да вършим, а именно, че требва да се основе една революционна организация, която да подготви населението за въстание. Но как да се почне? На кого най-напред да поверя тайната си? След дълги размишления най-сетне реших да поверя тайната си на бившия мой съученик Гоце Вангелов — гърбавия, 3-4 години по-възрастен от мене. Беше м. септември 1975 г., когато се реших да отида при него и му предложа да основем революционен комитет, който да подготви българите да въстанат против турците и освободят България. Той се съгласи с мене и решихме да посветим на същата идея другарите си, бивши наши съученици: Ичо Вълчев, Вано Дупков, Кольо Тодоров и др., които един по един бяха посветени в къщата на Гоце Вангелов. До края на 1875 година посветените наброявахме вече 8 души. В началото на 1876 год. почнахме да посветяваме наши другари извън града — от селата. До Великден успяхме да привлечем още 4-ма души, между които беше Дине Занков, братовчед на Гоце Гърбов и по-възрастен от него с 2—3 години. Като по-възрастен и по-опитен той често се присмиваше на нашите смели планове и ни коригираше, но винаги се съгласяваше с нас. Така, един ден след Великден на 1876 год. всички бяхме се събрали в къщата на Гоце Гърбов. Аз предложих следния смел план за организиране и въстание: всеки един от нас да привлече по 2—3-ма свои роднини или познати от всяко село, които да бъдат посветени от града и селата, наброй до 3,000 души, преоблечени и със скрити пушки, да се съберат в Солун и тук, разпределени на три групи, да завземат Топхането, Еди-куле и казармата. Станали господари на града, с турските топове няма да се допусне пристигането на каквито и да са параходи, а с пушките на обезоръжените турски войници да бъдат въоръжени всички българи от Солун. Също и желаещите евреи, но по никой начин гърците. Дине Занков със свойственото си опозиционерство пак зададе неизменните си въпроси: „Ами ако не се съберат 3,000 души? Ами ако не успеят да завземат Топхането и да обезоръжат войската? . . .“ В края на краищата всички събрали се на съвещание 12 души съзаклятници възприеха и одобриха моя план. Това бе през м. септември 1875 г.
Иван х. Николов
В началото на 1876 г. бяхме готови със списъците на другарите ни от селата, които требваше да бъдат посветени в съзаклятничеството. След Великден се пристъпи към посветяването им, като се повикваха в града един по един или се отиваше в техните села.
През същата 1876 година на 24 април в Солун бидоха убити от фанатизираната турска тълпа френският и германският консул. Това злодеяние ни обнадежди, предполагайки, че французи и немци ще изгонят турците от Македония и ще ни освободят. И наистина, скоро научихме, че в Солунското пристанище са пристигнали много военни параходи. Ние, младите, тържествувахме, но след една седмица настъпи разочарование: след като турското правителство обеси един арапин, който уж убил консулите, военните параходи на великите сили напуснаха солунското пристанище. На 2 май — летни св. Атанас, аз заминах за с. Дурсанлий, час и половина далеч от Кукуш. Там живееше един бивш мой съученик на име Димитър Дурсанлийски, когато подпомагах в решаването на задачите по аритметика, та поради това той и баща му бяха ми благодарни. Смятах да го посветя в нашата идея, а след това той да привлече свои другари от същото село. Но той не беше в селото — бе отишъл на гости в съседно село, та се върнах обратно в града. Както на отиване, така и на връщане по пътя не срещнах никакъв човек. Когато се прибрах вкъщи, родителите ми почнаха да ми се карат, задето съм отсъствал от къщи. Аз им казах истината, а те ми казват: „Нас тук турците искат да ни колят, а ти си тръгнал да ходиш по друмища и села. Как не са те заклали турците по пътя?" После те ми разказаха, че в България имало въстание, поради което турците от града били много наежени и искали да избият всички българи. За тази цел първенците турци дошли в къщата на кадията, съседна на нашата, да искат неговото съгласие. Кадията, обаче, не се съгласил. Новината ме изплаши, но в душата си се радвах, че българите от Средногорието и Стара планина са въстанали. По-късно узнахме, как е било потушено въстанието и какви жертви дадоха българите. Униние и чувства на отмъщение в едно и също време ме обхванаха.
Поради станалите събития 12-те души решихме Да не ходим за известно време в селата, а да се ограничим с агитационна работа само в града. През това време аз завеждах касата на фурната ни и ми се падна да прочета историята на о. Паисий, второ издание, печатано в Будим в 1842 г. На края на книгата забелязах, че има изобразен лъв и надпис: „свобода или смърт“. По образеца на това изображение реших да се извезе знаме за организацията ни. Купих плат и разноцветни конци и в продължение на един месец извезах знамето. Когато на Петровен се събрахме в къщата на Гоце Гърбов, извадих знамето, заковах го на върлина и дълго марширувахме в стаята, пеейки бунтовническата песен „Вятър ечи, балкан стене“. Знамето остана в къщата на Гоце на съхранение.
След Петровден почна да се говори, че Сърбия и Черна гора ще обявят война на Турция. Тия новини ни зарадваха и обнадеждиха, смитайки, че вече ще бъдем освободени. Свиканите турци доброволци от околията се събраха в града и се отдадоха на грабеж по чаршията и къщите. През м. септември доброволците заминаха на север. Когато по-късно узнахме, че турците победиха сърбите, униние отново ни обхвана. Почнахме да се сърдим на Русия, че не помогна на своите сестри, толкоз повече, че Турция след войната е доста отслабнала.
Войната още не бе свършена и почнаха да се носят слухове, че ще се свикат представители от великите сили на конференция в Цариград, която да изработи реформи за Европейска Турция и специално за България. Вестниците почнаха да пишат за работата ѝ и ние с интерес следихме работата на конференцията. Същевременно почнаха да се носят слухове, че Русия се готви за война с Турция и си казахме: „Щом Русия обяви война, свършено ще е с Турция“. Тревожихме се от обстоятелството, че обявяването на войната се бавеше. Най-после, през април 1877 г. чухме, че Русия обявила вече война на Турция и почувствахме облекчение. Подир малко разнесе се новината, че русите са стигнали балкана и настъпили в Тракийското поле. Всички се радвахме на руските успехи, защото уверени бяхме, че ще се освободим от турците, но при неуспехите в военните действия, обхващаше ни униние и страх. До падането на Плевен времето прекарахме изобщо тревожно — смесено с надежди. След пленяването на Осман паша се успокоихме и възрадвахме, а след пленяването на Вейсел паша и падането на Одрин без бой, ние съвършено се успокоихме и освобождаването ни считахме за осигурено. Вече почнахме да се готвим за посрещането на руските войски, които трябваше да дойдат в Македония и да я освободят. Известието за сключването на Санстефанския мир ни увери, че освобождението ни е напълно осигурено, но тревожеше ни обстоятелството, че руските окупационни войски още ги нямаше в Македония.
Но ето че се заговори, какво великите сили искали да ревизират Санстефанския мир! Почнахме да негодуваме и да казваме: „Що работа имат тия велики сили в този въпрос? Дали воюваха те и жертви дадоха, та си присвояват това право?“ Една сянка от съмнение ни налегна. Недохождането на руските войски да окупират Македония още повече засили съмнението ни, но след като се заговори за Берлинския конгрес се утешавахме от мисълта, че Санстефанския мир требва да се санкционира от великите сили. А когато узнахме резултата от Берлинския конгрес, гръм ни порази! Разочарованието и отчаянието ни нямаха край. Плаках безутешно като дете. Нямаше какво да се прави, требваше да се примирим с положението. И какво да се прави сега? Един ден свиках в училището 12-те души другари, съобщих им решението на Берлинския конгрес и в края им казах: „Каквито въстания и да правим сега, няма да ни помогнат. Едно изменение решенията на Берлинския конгрес може да стане най-рано подир 20 години, когато интересите и отношенията на военните сили се изменят, та при едно наше въстание някои от тия сили да вземат нашата страна. Но запомнете, че докато Македония не стане втори Батак, т. е. докато не въстане, няма да се освободи“. Разотидохме се и турихме точка на нашата революционна организация.
Блестящи исторически истини,но както и днес без единомислие за адекватни и екстремни действия срещу статуквото ! Нация подобна на замръзнало есенно зеле !
ОтговорИзтриване