Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 15

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14.

15.

Един ден по-късно вече изпитвах безмилостната огнена неприятност, от която бях съвсем отвикнал през болничните месеци. Трудно беше да свикна отново, особено когато скоро към нас тръгнаха немски танкове. Веднъж при смяна на позициите налетяха шест "юнкерса", които унищожиха изцяло батареята и ние останахме без оръдия.

Стана така, че пехотата тръгна напред, а ние изоставахме и трябваше да си сменим позицията. Докарахме каруците, закачихме оръдията... Но веднага след хълма се натъкнахме на едно лозе, което тръгнахме да обиколим, за да излезем на пътя. И точно тогава налетяха немските бомбардировачи. Един от тях зави към нас и пикира към едно от оръдията. Първата бомба направи на парчета каруцата, изкриви станините с рилниците на оръдието, рани единия кон, който обаче се дърпаше, опитвайки се да стане. Тогава два други самолета пикираха към оцелялото оръдие, което конярите гонеха с пълна сила край лозето. Него най-напред обстреляха с картечниците и убиха конете. След това всичко беше лесно. Войниците, естествено, избягаха в лозето, а единият от самолетите с два захода унищожи напълно оръдието.

Там бяха убити двама от войниците (конярите), двама бяха ранени, снарядите от каруцата се взривяваха, разхвърлени по цялото лозе. А ние с командира на батареята само си деряхме гърлата да викаме, но не можехме да направим нищо. Всичко стана за някакви си пет минути.

Оцеляха дванадесет войници, аз и командирът на батареята - капитан. Войниците бяха изпратени в батальона за попълнение, а ние седим на командния пункт до хълма. Настроението ми - по-лошо не може и да се измисли: едва дойдох в дивизия, на която ѝ "върви" и ето ти - отново разгром. Капитанът не унива: той получава ново назначение - началник на артилерията в съседния полк. А началник на артилерията не е като командир на батарея, изкачваш се нагоре и рискът е минимален - ще живееш. Ето - извади манерка със спирт, пийнахме малко. Капитанът чака коняр с кон, който вече са му изпратили от новата служба. Ето го и конярят, води за поводите хубав кон за новия началник на артилерията. Разделяме се. "Е, Биков, пожелавам ти да доживееш до победата". Ти може и да доживееш, мисля си. А аз... Изпратих го с мълчалива завист. Нашият команден пункт е може би на километър от предната линия, но е до хълма. А той трябва да отиде в тила, през същия хълм, разкопан между другото от взривили се мини. Наистина, има и друг път - обходен, по един овраг. Гледам, моят капитан стигна до разклона, забави леко ход, може би решавайки накъде да тръгне. И препусна направо, през хълма. Движеше се много елегантно. И ето че изскочи на хълма, а мините веднага - бум, бум! Той по-бързо. А мините отново бум, бум, бум! И всичко там се обви в дим и пламък. А когато вятърът разсея облака, гледам, конят препуска надолу по хълма, поводите се мятат, а ездачът го няма. Конярят се върна сам. А вечерта измъкнаха тялото на убития капитан. Ето, такава е военната съдба!

Край Унгени - има такава гранична гара преди Румъния (където по-късно митничарите практикуваха своя прословут съветски "тараш"), заехме отбранителна позиция. Превземахме гарата и след това отстъпвахме от нея. Пред нея се намираше "Проклетата височина" (име на повест от Васил Биков - бел. прев.). Понеже нямах оръдия, ме изпратиха на предния наблюдателен пункт на командира на полка да дежуря през нощта. Командирът на полка спи на своя команден пункт (почива си, казано с езика на устава), а ние не трябва да спим, трябваме да гледаме и да слушаме.

Подчинени са ми един разузнавач и един телефонист. Предният наблюдателен пункт е в общи линии един земен изкоп, покрит нарядко с тънки пръти, върху които е метната плащ-палатка. На предната линия беше настъпило някакво затишие, особено през нощта. Пред нас малко встрани в неутралната зона се намира малко молдавско селце, може би от 10-15 къщи. Оттам хората, разбира се, са избягали в тила, кой ще стои на това място под обстрела. Няколко къщи вече са опожарени, а останалите са все още цели. Моят разузнавач попадна там през нощта на някакъв чичо, който останал да си пази къщата. А той, разбира се, има няколко кокошки и вино. И ето че един път... Командирът на полка може да позвъни в дванадесет часа през нощта, а иначе - тишина. Телефонистът остава, а ние отиваме, още повече че е близо, може би на стотина метра надолу по склона. Чичото ще ни улови кокошка, ще я оскубе, ще ни я свари (през нощта димът не се вижда), ще донесе гърненце с вино. Ще похапнем на топло и за телефониста ще вземем в канчето. В полето е студено, а в къщата е хубаво. Решихме, че можем и да подремнем един час на топло. Така се усвоихме там. Не мога да кажа, че ходехме често, но четири пъти бяхме. И ето че един път - кокошката още не се е сварила - какво става?.. Стрелба, избухват гранати, нечии викове... Ние, разбира се, тичаме през градините... Наблизо тича още някой, като стреля с автомат, нищо не може да се разбере в тъмнината. Дотичахме до предния наблюдателен пункт, а там телефонистът вече се оправдава, командирът на полка вика в слушалката: какво става, къде е Биков? В селото горят къщи - стрелбата, наистина, стихна. Започнах да обяснявам: ходил съм да разбера какво става. А беше станало това, както се изясни по-късно, че там сме отишли не само аз и разузнавачът, но е отишъл и командирът на батальона с началник щаба, а като добавка са отишли и немците. И се натъкнали там един на друг. Избили нашите, а началник щаба пленили. След това започна разследване, с нас се занимаваше СМЕРШ, но някак си ни се размина. Нито аз, нито разузнавачът, нито телефонистът издаде нашите походи през нощта, а можеше да стане иначе. Можеха да ни припишат връзки с немците.

Санитарните инструктори във войската често биваха млади момичета. Наистина, на предната линия обикновено се срещаха тези, които не са потрябвали в тила. По-хубавите, по-младите, разбира се оставаха в щабовете, на различни тилови длъжности. А щабове, както и тилове, имаше достатъчно: освен войсковите щабове съществуваха щабове на политическите отдели, тилови щабове и щабове на контраразузнаването СМЕРШ. Макар че според щата момичетата се водеха санитарни инструктори, свързочници и снайперисти, те живееха с началството. Всеки майор, полковник, още повече - генерал, си има ППЖ (походно-полева жена - бел. прев.) и това беше като нещо законно. Рядко някоя млада и красива се озоваваше в батальона, да не говорим за ротата. И те не бяха глупави, не напираха много за предната линия. По пътя за дивизията срещнах едно момиче, старшина или сержант по звание, която също отиваше в нашата част. Красиво момиче, младо, с пиперлив език, струва ми се. Тя търсеше свързочния батальон на дивизията, но аз си помислих, че едва ли ще се задържи дълго там. Говорехме си тогава точно за това и тя отговаряше много остро. После аз продължих нататък към полка, към батальона, а момичето остана в щаба на дивизията. След известно време я срещам в нашия полк, питам: какво правите тук? А тя казва: преместиха ме. А после вече, когато бях командир на взвод автоматчици и тичах под огъня от единия фланг до другия, чух внезапно познат глас. До командния пункт на батальона. Стана ми малко чудно, надникнах в окопа, а там на телефона - същото момиче. Питам: какво, пак ли ви преместиха? Да, казва, не се спогодихме с ротния в полковата свързочна рота... Значи не е поискала да спи с него и той я беше натикал в батальона. Така заради своя характер се беше озовала на най-предната линия. А би могла да дочака края на войната в тила, с награди. Дали е останала жива тук, не зная.

Младежите във войската, още повече на фронта, се намираха под магичното въздействие на оръжието, особено на стрелковото. Нашите "драгунки", да не говоря за "СВТ" (самозарядна винтовка на Токарьов - бел. прев.), не се харесваха на никого. Всеки боец при случай гледаше да замени това дълго неудобство с някаква карабина или трофейна немска пушка. Същото беше и с автомата ППШ (картечен пистолет на Шпагин - бел. прев.) - прославен (като всяко наше оръжие от пропагандата) и неудобен. Разбира се, немският "шмайзер" беше във всяко едно отношение по-добър, но той трябваше "да се намери". Както и патрони за него. А и началството гледаше тези замени доста накриво, в това можеше да видят политически подтекст. По-лесно беше с пистолетите - не биеха така на очи. На първо време карах без ТТ (пистолет "Тулски Токарьов" - бел. прев.), който ми се полагаше [заради званието], но който не ми дадоха, в пехотата имах ППШ, те бяха в изобилие. Но след това си намерих "парабелум", който дълго носих на кръста. Наистина, когато заехме отбранителни позиции в Молдавия, нямаше немски патрони и аз, при необходимост, стрелях с наши, от ППШ - ставаха, макар че бяха по-къси от немските. После получих ТТ, а "парабелума" замених с "Валтер" - така и си ходех с два пистолета на колана. Само в болницата останах без оръжие, за което едва не ме разстреля заградителният отряд при переправата на Дунава в Унгария.

Да стрелям с пистолет в жив немец, за щастие, не ми се случи, при автоматчиците стрелях с автомат - отдалече, по тези, които бягаха, и също така по тези, които атакуваха. Имаше един бой в окопите, който съм описал в "Неговият батальон", но там повече от ППШ се използвха гранати - наши "лимонки" и немски "яйца".

(Следва)