ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 34

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

* * *

Какво имаме предвид, когато говорим за форма на повествованието? Преди всичко това е неговата структура, иначе казано – развитието на някаква история, нейните перипетии; изборът на герои и това как авторът ги използва; тяхната взаимна връзка, различните теми, тематичните линии и тяхното пресичане; различните сюжетни пертурбации с цел да се предизвика едно или друго пряко или косвено действие; подготовката на резултатите и следствията. Накратко казано, имаме предвид изчислената схема на произведението на изкуството. Това е структурата.

Другата форма е стилът, иначе казано, това как действа тази структура: това е маниерът на автора, даже неговата маниерност, всевъзможните хитрости; и ако това е ярък стил, каква образност се използва и доколко успешно; ако авторът употребява сравнения, как ще употреби и разнообрази метафорите и подобията – отделно или заедно. Ефективността на стила е ключ към литературата, магически ключ към Дикенс, Гогол, Флобер, Толстой, към всичките велики майстори.

Формата (структурата и стилът) = съдържанието; защо и как = какво. Първото, което отбелязваме в стила на Дикенс, е извънредно емоционалната образност, неговото изкуство да предизвиква емоционален отклик.

(Следва)

РЕЗУЛТАТИ ОТ МЕСТНИТЕ ИЗБОРИ, ЦЕНОВО-ПИПЕРКОВО

В неделя, както знаем, имаше избори, местни избори.

Затова днес тук я няма обичайната неделна публикация.

Защото е грях голям, когато има избори, човек да прави нещо друго, освен да отиде да гласува и след това да следи цял ден изборите.

А ето ги и резултатите:

Накрая, като бонус: три снимки на избирателната секция в село Пиперково:

КИМЕРИЙЦИТЕ – ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ НА СКИТИТЕ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Войнствените номади държали в страх Асирия и държавите в Мала Азия.

КИМЕРИЯ И НЕЙНИТЕ ОБИТАТЕЛИ

„Най-западната хайборейска държава, лежаща на север от Аквилония, е Кимерия. Дивите ѝ обитатели не се отказали от номадския живот. Те са потомци на атлантите. Благодарение на връзката си с хайборейската култура те се развивали много по-бързо от своите древни врагове – пиктите, населяващи джунглите на запад от Аквилония...“

Така описва родината на култовия фентъзи герой Конан неговият създател – американският писател Робърт Хауърд. Разказвайки за приключенията на жестокия, но харизматичен варварин, който става в крайна сметка крал на измислената Аквилония, родоначалникът на жанра „феттъзи“ в литературата се вдъхновява от „доисторическите“ времена, от така наречените „тъмни векове“ в историята на Средиземноморието и от епохата на полумитичния Омир.

Сцена от филма „Конан варваринът“

Легендарната Кимерия не е нещо повече от измислица на Хауърд, квинтесенция на повърхностните знания от първата половина на ХХ век за народите, които са населявали Северното Причерноморие още преди времената, когато там идват скитите. Какви са били в действителност кимерийците?

КИМЕРИЙСКИТЕ ПЛЕМЕНА И БЛИЗКОИЗТОЧНИТЕ ДЪРЖАВИ

За кимерийците съобщават множество древни писмени източници – от асирийски до гръцки. В поемата на Омир „Одисея“ може да се срещне откъс, отнасящ се за този древен народ. Страната на кимерийците се намирала в местност, където „никога сияещото слънце не поглежда към тях със своите лъчи“. Така древногръцкият поет отъждествява Кимерия с предверието на царството на Аид. Но географски Омир е определил региона на обитание на народа вярно – недалече от Колхида, където Язон и аргонавтите ходили за Златното руно.

Походи на кимерийците към Колхида и Урарту

За кимерийците писал и „бащата на историята“ Херодот. В произведението му „История“ могат да се открият голямо количество различни топоними, локализирани в района на Керченския пролив: Кимерийски Боспор (самият пролив), Кимерийски стени, Кимерийски места за преминаване на другия бряг. Той съобщава също така за изтласкването на този народ от пришълците скити, които се появили на територията на Северното Причерноморие през VIII век преди новата ера.

Една от най-голямата ценност за реконструкцията на политическата и военната история на загадъчния народ са за изследователите асирийско-вавилонските източници за историята на древната държава Урарту.

Първата записка за кимерийците в асирийските хроники е от 715 година преди новата ера, по времето на управлението на Саргон II. Съобщението съдържа известие за победата на нахлули на територията на Урарту племена над войската на цар Рус I, който се опитвал да ги подчини. Именно този факт станал отправна точка за старателно подготвения поход на Саргон II срещу Урарту.

След това кимерийците изчезват от радарите на източните летописци за цели 35 години, за да „възкръснат“ отново по страниците на хрониките. По това време могат да се отделят две разклонения на племето: условни „западни“ и „източни“ кемерийци. Първите ще участват активно в историческите събития на територията на Мала Азия. Вторите ще съществуват относително мирно на границите с Асирия, асимилирайки се постепенно с местното население.

Източното Средиземноморие през ранния Железен век

Но именно източните кимерийци ще изиграят не най-последна роля във въстанието на Каштарити, лидер на мидийците, в резултат от което на политическата карта на Близкия изток през 673 година преди новата ера се появява нова сила – Мидийското царство. След това събитие източните кимерийци не се споменават – те се разтварят в „котела“ от най-разнообразни етноси в новообразуваната държава.

Въпреки сложните отношения с Асирия, източници съобщават за доста значително присъствие на кимерийци в асирийската войска. По всяка вероятност става въпрос за наемници, попълващи въоръжените сили на държавата от Междуречието.

ФРИГИЯ

Западното разклонение на кимерийците тормозело дълго време границите на Асирийската държава. В съюз с остатъците от Хетското царство кимерийците няколко пъти предприемали открити военни действия срещу държавата на Асархадон.

През 679 година преди новата ера асирийците надделели при сражението в Кападокия над кимерийския вожд Теушпа. По всяка вероятност тази победа нямала голямо значение, тъй като след няколко години значителни събития се развивали по на запад – на границата на Фригийското царство.

Фригия, разположена в западната част на Мала Азия и взаимодействаща си тясно с гръцките държави, достигнала разцвета си през 7-8 век преди новата ера. Този подем е свързан с името на цар Мидас, който станал прототип на едноименния герой от древните гръцки митове. По всяка вероятност стремителното нарастване на богатствата на тази област повлияло върху знаменития образ на царя, който превръщал в злато всичко, до което се докоснел.

Като получили отпор на изток, кимерийските номади обърнали погледа си на запад. Богатите области на Фригия примамвали варварите и в крайна сметка те нахлули там. Кимерийците завзели голяма част от процъфтяващата държава и убили Мидас. Бисерът на Мала Азия не успял да се оправи от този удар. Увяхващото царство станало арена за борба на различни политически сили, докато, в края на краищата, не се превърнало в част от Персия. Като персийска сатрапия Фригия просъществувала до идването по тези земи на Александър Македонски.

Но кимерийците не се спрели с разгрома на Фригийското царство. Следваща мишена станала Лидия, която излязла на преден план след падението на държавата на Мидас. 660-те години преди новата ера са пълни с безкрайни сблъсъци на лидийци и кимерийци. В този конфликт Лидия била подкрепяна от асирийския владетел Ашурбанипал. Първоначално алиансът имал успех и атаките на варварите били отбивани успешно. Но през 644 година преди новата ера номадите начело със своя предводител Дугдами успели да обърнат хода на войната в своя полза. Столицата на Лидийското царство, Сарди, била превзета, а цар Гит бил постигнат от същата участ, каквато постигнала преди няколко десетилетия Мидас.

Изображение на кимерийци върху етруска ваза, VI век преди новата ера

Номадите не спрели при този успех и продължили движението си към Средиземно море. Именно тогава за първи и последен път те се сблъскали с гърците – на нападения били подложени крайбрежните градове Магнезия на Меандър и Ефес. Но въпреки успехите си, Дугдами избрал за постоянно обитание на кимерийците далечната Кападокия в североизтока на Мала Азия.

Като не се ограничавали само с йонийските и гръцките градове, кимерийците възобновили набезите си срещу Асирия. Но по време на един от походите прославеният Дугдами починал. Около това време на териториите, които се населявали от кимерийците, проникнали скитите – между двата номадски народа започнали сериозни сблъсъци. През 620 година преди новата ера кимерийците били разбити от скитските отряди на цар Мадий, а малко по-късно ответен удар нанесли и лидийците начело с цар Алиат. С това сведения за кимерийците в писмени източници не се срещат повече.

КИМЕРИЙСКАТА КУЛТУРА

В съвременната наука няма еднозначно мнение откъде са дошли кимерийците, на какъв език са говорили и какво е станало с тях след сблъсъка със скитите. В литературните паметници са запечатани само имена на царете – от такива данни е трудно да се предположи към каква езикова група са принадлежали древните номади. Практически нищо не е известно и за техния бит. Само на основата на писмени източници от съседни страни може уверено да се каже, че кимерийците предпочитали кожено облекло, а на главата си имали островърхи шапки. Също така номадите носели панталони, които били удобни за язденето на коне. Археолозите имат термин „кимерийска археологична култура“, но неговото съдържание е извънредно размито. Обикновено терминът се употребява за паметниците от времето преди скитите, макар че много историци отбелязват сходството на скитската и кимерийската култура. При погребенията си номадите полагали керамични предмети, конска сбруя, а и оръжие.

***

Реалните кимерийци се различават много от образа, който създава Робърт Хауърд. Конан е по-скоро варварин от римската епоха, повече приличащ на пикт или гал. Историческите кимерийци били номади, които държали много преди скитите в напрежение съседните държави и оставили забележима следа в културата на народите от Средиземноморието.

ПРЕДИЗБОРНО

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / ДЯДО П. СТОЯНОВ ДО НАРОДНИЯ КОМИТЕТ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 541

Дядо П. Стоянов до Народния комитет

Левски е учителствал във Войнягово близо 2 години - от Гергьовден 1864 г. до март месец в началото на 1866 г., т.е. избяга. Това го знам, че десетъкът (запчалък) [1] на посевите на селото ни не беше продаден тогава, та го събираше дядо Добри Заралията от село и си имаше турчин писар от Карлово, името му беше Кондолат. Селяните, не зная по коя причина, нямаха доверие на Добри чорбаджи и Кондолата, та през лятото на 1865 г. около един месец училището ни беше на Беглишки харман. Имаше колиба, покрита с ръженица, в която пишеха емляк четал тевтеръ [2] - турчинът по турски, а Левски на български. Предаде се житото по принадлежност, а десятъкът в пари остана да се събира в пари през зимата до края на годината [3]. Събра парите Добри Чорбаджи и не ги внесе по принадлежност, и в края на февруари месец, като се изгуби Левски, той (Добри чорбаджи) се представи пред турците и каза, че Даскала откраднал парите и избягал. Селяните протестираха, че парите са в дядо Добри, но той се закле. На онова време клетвата беше доверена. Парите останаха в Добри чорбаджи, с които си купи една хубава нива с 12 уврати, а турците почнаха да дирят Левски. Тогава като комита затвориха няколко души, които другаруваха с него, като Ангел Брайков, Петко Колюв Грошат, Колю Къчът. Изпитваха ги, те отказаха - не знаели, че даскала им бил комита, и се освободиха под гаранция, а парите събраха втори път от длъжниците. По това зная, че до Гергьовден, тогава се изгуби от село и втората година не можа да се довърши. После 2 години нема в село никак[ъв] даскал. След това се потрудиха и едва в края на 1868 г. през ноември месец главиха от Сопот Иван Симеонов, който си имаше берат за даскал, издаден от силистренски паша, защото беше учителствал по-рано в гр. Силистра, сега Румънско. Той, Иван Симеонов, знаеше и турско писмо малко и много го уважаваха турците, и догдето учителства той в село (близо две години – бел. ред.), Левски по никой начин не смееше да се яви в село. По онова време се беше запознал с дъбинските даскали (от съседното село Дъбене – бел. ред) Лило и Минчо. Минчо после се ръкоположи за свещеник, сега известен поп Минчо, а Лило си остана даскал. И двамата умрели - поп Минчо убит от турците, а даскал Лило от българско партизанство (като кмет-председател на тричленна комисия).

Имената на учениците са следващите:

1. Димитър Добрев Кочанатъ, жив, на манастира [в] Стара Загора

2. Ганчо Иванов Балъков е кметувал в село и в Кури-Химитли

*3. Илия Мичов Газинов, убит в Сръбско-българската война 1885 г. [4]

4. Иван Петков Танков, жив, но забравил всичко.

5. Иван Колев Грошев, умрял

6. Ивана Добрева, умряла, женена, има и наследници

8. Ивана Иванова Балъкова, умряла, женена има и наследници

*8. Павли Гергов, жив, забравил

*9. Петър Стоянов, кметувал през 3 мандата и писар през годините 1881 до 1886 г. - 4 г. във Войнягово, 2 в Синдт. и Хис. Кисилер.

*10. Петър Райчинов Пръмов, умрял, кметувал 2 г. във Войнягово

*11. Петър Ниделчев Пиронков, умрял, кметувал 6 г. в с. Анево, изселен

12. Петър Лингов Драганов, обесен от турците в Пловдив, в Освободителната война.

13. Петър Митев Тирзиски, жив

*14. Пенчо Колев Боюклиски, умрял през1889 г.

15. Колю Илинов Газинов, умрял през 1876 г.

16. Тодор Чонов Карамачов, умрял през 1925 г.

*17. Янкол поп Иванов, поп, умрял през 1910 г.

18. Ганчо Димитров Пиронков от с. Дъбени, умрял

19. Тинко от Карлово, на когото бащиното име не зная, а знам само, че беше на Левски лелин син [5]

На воденичарите имената, които са седели на воденицата, на която Левски се е крил между Дъбени и Войнягово (на х. Али Агошов) край реката Сряма: Бечо Иванов Беров, Бошко Колюв Котов, Стоян Марин Петков [6], а Иван Генчов тогава не беше воденичар. Баща му Ганчо Иванов, които седеше на воденицата на ахмедолар в селото. Иван Ганчов почна да прави воденчарлък през 1885 г., и то пак на същата воденица в село, на която и баща ми. Всички са умрели засега от своя смърт, освен Стоян Маринов Петков - го убиха турците през 1877 г. на овчилерската воденица, принадлежаща на х. Паша х. Мустанов, братовчед на х. Яли, брат на Тосун бей.

Портрети не можах да намеря на учениците, освен един в читалището ни „Левски“, общ, на които има няколко от учениците фотографирани. Ако ви заслужава, ще ви изпратя един. И аз се каня да се фотографирам, може би и от мен да ви пратя.

Освен Петър [х]айдутина, Петър Петков Топалов имаше още двама - Иван Минчов Кисьов и Георги Колюв Бузрев, който отпосле бе известен опълченец - Георги Комитата. Петър и Иван дружаха все заедно, а Георги се беше запознал с Левски в Бесарабия, Болград, по разказа на самия. Също Иван и Петър Хайдутови. Иван и Петър били хванати много по-рано. Иван избягал. Заловили на дядо Пенчо Бухала сина Тоню срещу откуп. Пак го заклали, защото го познали. Работят тамка Иван, откакто избягаха с Петър от Пловдивския затвор 1868 г., живее все в Болград, Бесарабия, до Освободителната война и 1877 г. заедно с русите се завърна в село. Та той ни е разправял, че Левски ги намерил там в някое село с Петър и им разправил за село, че седял учител, и ги канил да се върнат пак на айдутлук в Турция. Георги Комитата и Петър го послушали и се върнали, а той, Иван, си останал там, догде се почнала войната. После Петър се залови около Дряновския манастир същата година, когато се появи там въстанието, и го докараха сюргюнъ пак в Пловдивския затвор. По първото им престъпление не се яви никой да ги обвинява, то турците го освободиха под гаранция, която гаранция му се даде от х. паша Мостанов от Увчелари с условие, че ще му бъде пастир на овцете и козите до живот. През февруари го освободиха, пасе му кози до юни месец същата година и като се яви Левски около селото Дъбени, се изгуби от мандрата. Това го разправяха дружината му деца и сега вече жив Цвятко Ненов от Войнягово, че пред излиза ходили някои си хора на мандрата, но не могли да ги видят какви са, защото Петър им заповядал още като издоили овцете и козите, да си налягат по местата, а ако и да чуят нещо през нощта, да си спят, да не стават. Сутринта, когато станали, една торба с 2 селски квасника била окачена в колибата, едно шише с ракия и билник с вино, които доста време се бояли да ги употребят. Хлябът се развалил, та нахранили некое куче, и като видели, че му не станало нищо, тогава и другия хляб го дали на кучета, а пък виното и ракията изпили, а от по-рано се бояли да не би да са направени с отрова, че турците от Овчелари се канили на Петра да го убиват, че ги биели псувал. Петър се изгуби, Иван живя до 1904 г. и умря, жена му също. Има дъщери, но нищо не знаят за него. От Петър остана само Петко Петров, когото убиха малък. Той (Петко) се надяваше след войната, че баща му е жив, и ходи да го дири кадя Плевен уж, че там се бил заселил, но нищо не излез(е). И сега синовете на Петко ги знаят. Голям Петър умря в с. Хвойна, секретар бирник. Симо е в София чиновник, а Митю си работи у тях. Георги Колюв Бузрев Комитата се завърнал пак в Бесарабия и като почнало да се образува българското опълчение през 1877 г. в Кишинев, в Румъния, записал се войник. И още първия ден в боя на Шипка, понеже бил в първа дружина, се ранил. Върнали го на лекуване в Русия и там бил. Император Александър го е наградил с орден Геор. Кръст. И умрял [Комитата]. Наследник има, малолетен син Александър, който се роди след Освободителната воина. Откак се завърна баща му, получаваше пенсия инвалидна на баща му, щото и (баща му), догдето беше жив, я получаваше от Русия. И те, неговите наследници, нищо не знаят освен това, което ви пиша.

Напоследък ме питате дали се е зародила идея за постройка на паметник. Такава [идея] във Войнягово, откакто сме се отказали да се месим в селски и политически работи, всичко си замръзна и си седи, както го завари войната. Читалището ни „Васил Левски" с 500 тома отбрани книги библиотека седят затворени в кръчмата на брат ви Стефан [7]. На даскалите целта беше такава, откакто се завърнаха от войната, го удариха на комунизъм - читалището затвориха, всякаква друга организация забраниха само и само да вирее социализма. След девети юни пак се не оставиха, догде държавата не положи върху тях най-голяма строгост на законите и ги лиши от учителство. Засега се мъчат уж да работят селска работа, но не им иде от ръце, а все се сърдят на своите противници. Засега в село са учители Маринови - двама синове, и ваш Никола, двама от Казанлък — брат и сестра, и една калоферка, женена в село, тъй че интелигенцията спи спокойно и само гледат да дойде месеца, за да си получат заплатите. Тъй че не сега, но и след година няма да се зароди идея за паметник в с. Войнягово, на хорището дето заедно с Левски са играли моми и момци.

Георги, извинявай, че не можах да ви услужа на уреченото време, понеже беряхме гора, а пък синът Георги пострада - раната от едно малко нараняване се възпали и досега не е оздравял. Затова денем ходих в гората, а нощем уморен не мога да пиша. Чак днес се поосвободих и се потрудих, доколкото си спомням. Твърде правилно, т.е. неграмотно съм писал, но зная, че ще ме извините, защото знайте по кое време сме учили и сега де живеем.

В първите две листчета съм отговорил на първата точка на писмото ви, а за последната - в листа. Затова ще ги четете, както са завързани поред страниците.

Друго няма що да ви пиша, то приемете поздрав от мен и поздравете жена ви Парашкевин и Петър Попов, които беше член в Софийски окръжен съд, ако се виждате.

С. Войнягово, 6.1,1896 г.

С поздрав

П. Стоянов

Арх. на Нар. комитет „В. Левски“

БЕЛЕЖКИ

1. Запчалък - запчия милтязим - закупвач на десятъка.

2. Двойно сметководство.

3. Само данъкът на житото се събирал в натура, а другите данъци - като например овощията - трябвало в пари да се платят.

4. Снабдените отпред със знак имена на учениците на Левски от Войнягово се срещат и в „Спомени по учителстване на В. Левски във Войнягово” от Г. Станев. В последните се среща и Тоню Паунов, преселен отпосле в с. Овчеларе, който липсва в настоящия списък. В „Спомени...“ прочее се изброяват от Г. Станев 8 ученика на Левски, към тях настоящия списък прибавя още 12 души. („Спомени...“ вж. сп. „Сливница“, брои 19 и 20, стр. 3, от 18 юни 1910 г.)

5. Погрешно: Тинко е братът на Левски, а Начо Андреев (сестриник), идвали често от Карлово да му донасят прани долни дрехи, нещо за ядене и пр.

6. По събрани от нас сведения този Стоян Петков е бил воденичар по- късно.

7. Писмото си дядо Петър е отправил лично до Георги Станев, секретар на Народния комитет „Васил Левски", покойник вече. Брат му наистина държеше кръчма във Войнягово - и той също покойник.

(Следва)

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ / Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА (27 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК: „СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Веднъж една група духовници и книжници излязла от Ерусалим и тръгнала по пътя, който водел към бреговете на река Йордан. Да предприемат пътешествието си ги подтикнал слухът за младия пустинник Йоан. За кратко време той станал известен по цялата страна. На пратениците било поръчано да изяснят какви са исканията на този човек, на какво учи и не е ли опасен смутител на народа.

Йоан наричал себе си "глас на викащия" [1], което по същество говорело много.

Преди пет века, когато свършили дните на изгнанието и юдеите могли да си дойдат от Вавилон, великият учител на вярата Исая Втори съчинил химн за Богоявлението. В него се описва шествие през безплодната пустиня, която разцъфтява пред лицето на Повелителя и се превръща в градина. Отпред върви глашатай. Той зове да се разчисти пътя за Идващия.

Оттогава месианските надежди се свързвали с това видение. Хората очаквали, че предтеча [2] на Спасителя ще стане пророк Илия, който ще бъде изпратен отново на земята.

Живеещите край Мъртво море есейски монаси твърдели, че на тях именно ще се падне ролята да бъдат глашатаи. Те смятали, че светът е затънал прекалено дълбоко в беззакония и само "синовете на светлината" са достойни да посрещнат Месията. Жителите на Кумран гледали на себе си като на единствените избраници. Есеите се придържали към мнението, че историята на света е претърпяла неуспех и всички, освен тях, са обречени. Те живеели зад стените на своите селища, като спазвали стриктно обредите и вярвали, че само с тях ще бъде сключен Новия завет, предсказан от пророк Еремия.

Разбира се, и сред сектантите се срещали хора, които се тревожели за съдбата на "синовете на тъмнината". Не всеки от тях можел да се радва на гибелта на света или да се примири спокойно с нея. Един от кумранските богослови пише: "Нима всички народи не мразят Неправдата?... Нима гласът на Истината не се разнася от устата на всички народи?" [3] Но веднага признава с горчивина, че на дело никой не следва Божата истина. А ако е така, грешниците няма на какво да разчитат. Светите хора трябва да бъдат на поста си. Какво ги засяга, ако нечестивците получат според заслугите си?..

Проповедта на Йоан вероятно е объркала есеите. Те не можели да го упрекнат в нищо и още повече не можели да причислят отшелника към "синовете на тъмнината". Йоан водел аскетичен живот, още по-строг от този на кумранците. Обличал се с груба пастирска власеница от камилска вълна, спазвал назорейските обети, което ще рече, че не стрижел косата си и не пиел вино. Храната му се състояла от изсушени на слънцето скакалци и див мед. Но пустинникът не споделял студеното самодоволство на есеите, не се отвърнал от света, а започнал да проповядва "на целия израелски народ".

Йоан произлизал от свещеническо съсловие. Той изгубил рано родителите си и бил отгледан от чужди хора. Много е вероятно да са го осиновили не други, а есеите, които често вземали сирачета, за да ги възпитават. Но когато Йоан станал на тридесет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му разкрито, че на него е възложена мисията да стане "глас на викащия", предшественик на Спасителя.

От пустинята Йоан дошъл в граничещата с нея долина на река Йордан, където започнал да проповядва. "Покайте се - казвал пророкът, - защото е близо Небесното царство!" Думите му намерили благодатна почва и веднага получили широк отзвук. Към реката се стичали тълпи хора от околните градове и села. Ходели там книжници и войници, чиновници и селяни. Впечатлението от думите и самия облик на пророка било огромно. Той говорел за Съда над света и като че ли навсякъде около Йордан се долавяло предчувствие за близостта на велики събития.

За символ на навлизане в месианската ера Йоан избрал обреда потапяне във водите на Йордан, река, която от древни времена се смятала за граница на светата земя. Както водата измива тялото, така и покаянието пречиства душата. Когато някой езичник се присъединявал към Старозаветната църква, бил подлаган на тевила, умиване. Пророкът искал това и от юдеите като знак, че са се родили за новия живот. Затова Йоан бил наречен Хаматвил, Кръстител [4].

Много израелтяни се засягали, че им се предлага да минат през умиването като новопокръстени друговерци. Нима самата принадлежност към Божия народ не освещава? Но Кръстителя без колебание обявил това схващане за заблуда. Като видял на брега книжниците, той заговорил с тях рязко и сурово: "Змийско семе! Кой ви научи да бягате от бъдещия гняв? И не мислете да си речете: "Авраам е наш баща", защото ви казвам, че Бог може от тези камъни да си издигне деца на Авраам" [5]. Не с раждането си хората стават синове на Завета, а като спазват заповедите на Повелителя.

Йоан упреквал в лекомислие тези, които разчитали, че само обредът тевила е достатъчен за прощаване на греховете. Той искал преоценка на целия живот, искрено разкаяние. Преди кръщенето хората "изповядвали греховете си". Но и това било малко. Необходими били реални резултати от вътрешната промяна. "Създайте - казва пророкът – достоен плод на покаянието!.. А брадвата вече лежи до корена на дърветата; така че всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огъня" [6].

Какво искал Йоан? Призовавал ли хората да бягат от света и да се затварят зад манастирските стени? Това би звучало напълно естествено в устата на един аскет. Но Кръстителя искал нещо повече: като останат там, където живеят, хората да запазят вярата си в Божето слово.

Йосиф Флавий свидетелства, че Йоан учел хората "да живеят пречистени, да бъдат справедливи помежду си и да благоговеят пред Предвечния". [7] Като подчертавал важността на етичните норми на Закона, Кръстителя следвал традициите на древните пророци. Говорейки малко за ритуалите, той поставял на първо място нравствения дълг на човека: "Който има две ризи, да си ги подели с този, който няма, който има храна, нека да направи същото" [8]. Пророкът не предлагал на войниците да напускат службата си и казвал, че за тях е най-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъдил дори презрения занаят на събирачите на данъци - митарите, а само поискал да не вземат повече от полагащото се. [9]

В същото време по отношението на силните на деня Йоан се държал толкова независимо, че скоро предизвикал недоволство. Според едно предание веднъж Кръстителя отишъл в Ерусалим и там се изказал срещу членовете на Съвета. Когато го попитали кой е и откъде е, Йоан казал: "Човек съм и съм живял там, където ме е водил Божият дух, хранейки ме с корени и дървесни филизи". На заплахата да се разправят с него, ако не престане да смущава множеството, Йоан отвърнал: "Вие трябва да престанете да вършите долните си дела и да се привържите към Повелителя, своя Бог". Тогава един есей на име Симон, който се оказал на събранието, отбелязал презрително: "Ние всеки ден четем свещените книги, а ти днес излезе от гората, като звяр, и смееш да ни учиш и да съблазняваш хората с метежни думи". [10] След това Кръстителя повече никога не стъпил в столицата.

Обикновено Йоан живеел близо до Бетания, или Бетавара - речен брод, където кръщавал идващите при него хора. Скоро около него се образувала община, на която Йоан дал свои правила и молитви. Но ние знаем само двама от учениците на Кръстителя - Андрей от Бейтсайда и юношата Йоан, син на Зеведей. Двамата били рибари и дошли от бреговете на Галилейско море.

Как са гледали йоанитите на своя учител? Най-вероятно са виждали в него есхатологичния Пророк, чието идване се очаквало от много хора. Но у някои се оформило убеждението, че Кръстителя е обещания Месия.

Влиянието на Йоан нараствало с всеки изминат ден. Той започнал да засяга с думи и Ирод Антипа, на когото принадлежала Йорданската област. Ето защо, пише Флавий, тетрархът "започнал да се опасява да не би властта на Йоан над масите да доведе до някакви безредици". [11]

Разтревожен бил и Синедрионът и точно затова при река Йордан били изпратени свещеници с пълномощия от него.

- Кой си ти? Не си ли Месията? - попитали те Кръстителя.

- Не съм Месията - отвърнал той.

- А кой си? Илия ли?

- Не съм Илия.

- Пророк ли си?

- Не.

- Тогава кой си, за да дадем отговор не тези, които ни изпратиха. Какво ще кажеш за себе си?

- Аз съм гласът на този, който вика в пустинята: "Изправете пътя за Повелителя", както е казал пророк Исая.

- Защо тогава кръщаваш - попитали го те, - щом не си Месията, не си Илия и не си пророк?

При което чули отговор, изпълнен със смирение и вяра, който ясно определил призванието на Йоан като Предтеча на Христос:

- Аз кръщавам с вода, но сред вас е този, когото не познавате, дошлият след мене, който ще застане пред мене и на когото не съм достоен да развържа ремъка на обувката... Той ще ви кръсти със Светия дух и с огън. Лопата е в ръцете му, той ще очисти своя харман и ще събере своята пшеница в хамбарите, а плявата ще изгори с неугасим огън. [12]

Всички разбрали какво означава това. Светът трябва да премине през огъня на Божата истина, а Йоан е само предвестник на очистителната буря.

За Месията се говорело отдавна, но само йорданският учител известил, че дните на неговото идване най-сетне са настъпили.

Като слушали Предтечата, хората "били в постоянно очакване". Мнозина знаели, че Спасителя дълго време ще се крие от хорските погледи, затова думите на Йоан: "Той е сред вас" карали сърцата да бият по-бързо.

В същото време на брега сред множеството се появил Човекът от Назарет.

Неговото идване едва ли привлякло нечие внимание, още повече че той се готвел да бъде кръстен от Йоан заедно с другите. Но когато се приближил до водата, всички били поразени от странните думи на пророка, отправени към Галилееца: "Аз трябва да се кръстя от тебе".

Знаел ли Йоан предварително или едва в този момент е почувствал, че пред него не стои обикновен човек, а някой по-голям от него? Отговорът на Исус: "Остави ме сега, защото така трябва да изпълним всяка справедливост" не обяснил нищо на околните. [13] Искал ли е да каже, че ние, хората, трябва да започваме с покаяние? Искал ли е да даде пример? Или е гледал на кръщенето като на действие, което отбелязва началото на мисията му? Във всеки случай за Йоан тези думи са имали определен смисъл и той се съгласил да извърши обреда.

Срещата била символична. Отшелникът с власеницата, с почернялото от слънцето изнемощяло лице, с лъвската грива на косите си въплъщавал трънливия път на дохристиянската религия, а новото откровение се носело от Човек, който като че ли не се отличавал външно от всеки един обикновен галилеец.

В момента, когато Исус стоял в реката и се молел, станало нещо тайнствено. По-късно Йоан говорел на своите ученици: "Видях Духа да слиза от небето като гълъб и да застава над него. И аз не го познах, но този, който ме изпрати да кръщавам с вода, ми каза: "Над когото видиш да слиза Духът и да застава над него, той е, който кръщава със Светия дух". И аз видях и свидетелствах, че той е Божият син" [14].

След кръщенето Исус напуснал веднага Бетания и се отдалечил в пустинята, простираща се на юг от река Йордан. Там, в околностите на Мъртво море, сред голите безжизнени хълмове, където мълчанието се нарушавало само от воя на чакалите и крясъците на хищните птици, той прекарал в пост повече от един месец. Според евангелистите в тези дни пред прага на своята служба той бил "изкушаван от дявола".

Имал ли е Исус видение, както обикновено обичат да изобразяват това художниците, опитвал ли се е някой от жителите на пустинята да го поведе по лъжлив път или всичко е станало незримо в душата на Христос? За това не може да разкаже никой, освен самият Исус. Но той е казал на учениците си само същността на това, което се е случило. Сатаната предложил на Месията три свои начина за завоюване на света. Първият се състоял в това да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, "превърни камъните в хляб" и те ще тръгнат след тебе навсякъде, казал изкусителят. Но Исус отказал да използва такава примамка: "Не само с хляб живее човекът...".

Друг път Назаретянина стоял на висока планина. В краката му лежали пепелявите зъбери на скалите, зад които се мержелеели в далечината "всички царства на света". Някъде далече крачели непобедимите римски легиони, по морето плавали кораби, вълнували се народните маси. Какво ги движи, какво царува над този свят? Не е ли силата на злото, властта на меча, стихията на егоизма, жестокостта и насилието? Цезарят управлява народите само защото е признал владичеството на тъмните начала в човека. "Ще ти дам цялата тази власт - казал Сатаната - и славата на тези царства, защото на мене е дадена тя и аз я давам на когото поискам. Стани като повелителите на империите и хората ще ти паднат в краката“. Такъв Месия воин чакали юдейските зилоти. Но Исус не отстъпил пред изкушението на меча. Не е дошъл, за да върви по стъпките на поробителите. "Махни се от мене, Сатана - бил неговият отговор, - защото е писано: на Повелителя, твоя Бог, се покланяй и на него единствено служи".

От пустинята Исус отишъл в Ерусалим. Но и там духът на злото не го оставил. "Хвърли се долу" - предложил му той, когато Христос стоял на една от високите храмови площадки. Нали като види човек, който е паднал на камъните и е останал невредим, множеството сигурно ще го помисли за велик чародей. Но и пътят на ефектното чудо, по който тръгнали както лъжливите мистици, така и поклонниците на "техническите чудеса", не можел да бъде приет от Исус. Той винаги ще се старае да крие своята сила, избягвайки духовното насилие над хората.

Евангелията казват, че победеният Сатана се отдръпнал "за известно време" от Исус. Иначе казано, изкушенията не се ограничили с тези преломни дни в неговия живот.

Като се връщал в Галилея, Исус отново спрял за известно време в Бетания. Когато го видял, Йоан се обърнал към заобикалящите го хора и казал: "Ето го Божето агне, което поема върху себе си греха на света" [15]. Думата "агне" напомняла за пророците, които били преследвани и убивани, а в Книгата на Исая "агне" е наречен Божия служител, който ще понесе мъчения, за да изкупи греховете на човечеството.

Кръстителя повторил своето свидетелство и в кръга на близките си ученици, след което Андрей и Йоан потърсили среща с Исус. Когато го видели веднъж, те тръгнали плахо след него, като не знаели как да започнат разговор. Исус се обърнал и попитал:

- Какво искате?

- Къде живееш, рави? - попитали те, леко смутени.

- Елате и ще видите.

Те отишли с него в къщата, където бил отседнал, и прекарали с Исус целия ден. Ние не знаем за какво са говорили, но на следващия ден Андрей открил брат си Симон и заявил възторжено: "Намерихме Месията..."

Поразителната вест се разнесла мигновено сред галилейците, които били дошли край река Йордан. Някои се колебаели. Един от земляците на Андрей, Натанаил, клател недоверчиво глава: Месия от Назарет? Но му отговорили просто: "Иди и виж". Натанаил се съгласил и първите думи на Назаретянина пронизали душата му. Един намек, който разкрил прозорливостта на Исус, разпръснал всички съмнения.

- Рави, ти си Божия син, ти си Царят на Израел! - възкликнал Натанаил.

- Истина, истина ви казвам - отвърнал Исус, - че ще видите небето отворено и Божи ангели да се издигат и слизат над Човешкия син.

Исус не споменал думата "месия", но и изразът "човешки син" бил разбираем за тях. Той означавал, че новият учител е този, когото всички са чакали с нетърпение.

Най-вероятно тези простосърдечни хора са решили, че намереният от тях цар се крие само временно, но ще дойде час и около него ще се сплотят смели хора, небесни сили ще го възкачат на престола, а те, които са познали първи Христос, ще придобият слава в месианското царство…

И така, на север Исус дошъл вече не сам, а съпроводен от свои привърженици.

БЕЛЕЖКИ

1. Глас на глашатай, на вестител. - Бел. авт.

2. Старобълг. дума предтеча означава ‘който идва преди (някого), предшественик’. - Бел. прев.

3. Книга Тайн, 8-11. - Бел. авт.

4. Думата тевила означава потапяне във вода, умиване. На руски (и на български - бел. прев.) обикновено се превежда като ‘кръщене’. - Бел. авт.

5. Мт 3, 7-9. Тук има игра на думите банайя 'синове' и абнайя 'камъни'. - Бел. авт.

6. Мт 3, 8, 10. - Бел. авт.

7. И. Флавий. Арх. XVIII, 5, 2. - Бел. авт.

8. Лк 3, 10 и сл. - Бел. авт.

9. Като събирали имперските данъци, митарите обикновено се замогвали за сметка на населението. - Бел. авт.

10. И. Флавий. Юдейская война (славянская версия). II, 2. Присъствието на есей на Съвета е било напълно възможно. Някои от есеите живеели в градовете и се ползвали с влияние. Ирод ги покровителствал. Един от есеите, Менахем, той дори направил ръководител на равинския Съвет. И. Флавий. Арх. XV, 10, 5. - Бел. авт.

11. И. Флавий. Арх. XVIII, 5, 2. - Бел. авт.

12. Ин 1, 19 и сл.; Лк, 3, 16-17; Мт 3, 11-12. - Бел. авт.

13. Мт 3, 14-15. - Бел. авт.

14. Ин 1, 32-34. - Бел. авт.

15. Ин 1, 29 и сл. От общия контекст на Йоан става ясно, че това свидетелство на Предтечата е било казано преди отиването на Исус в Галилея и следователно след неговия престой в пустинята. Фактически IV Евангелие започва разказа със събития, които стават след кръщенето на Христос и изкушаването му от дявала. - Бел. авт.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 33

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

VIII. ЛОШИТЕ И НЕ МНОГО ЛОШИ ГЕРОИ СТАВАТ ПО-ДОБРИ

Един от повратните моменти в романа е молбата на Естер към Гапи да престане да се грижи за нейните интереси. Тя казва: „Зная моя произход и мога да ви уверя, че няма да можете да подобрите моята съдба с никакви разследвания“. Мисля, че авторът е решил да изключи линията на Гапи (вече наполовина загубила смисъл заради изчезването на писмата), за да не се смесва с темата за Талкингхорн. „Лицето му стана леко засрамено“ – това не съответства на характера на Гапи. Тук Дикенс прави мошеника по-добър, отколкото е. Забавно е, че въпреки неговото вълнение, когато вижда обезобразеното лице на Естер, и неговото отстъпничество показват, че не я обича истински (загуба на една точка), отказът да се ожени за некрасива жена, дори ако тя се оказва богата аристократка, е една точка в негова полза. Но, въпреки всичко, това е много слаб фрагмент.

Сър Лестър научава от Бакет ужасната истина. „Като закрива лицето си с ръце, сър Лестър моли със стон мистър Бакет да замълчи за малко. Но скоро дръпва ръцете от лицето си, така добре запазвайки достойния си вид и външното си спокойствие - макар че лицето му е също толкова бяло, колкото и косите му, - че на мистър Бакет му става даже малко страшно“. Това е повратен момент за сър Лестър, когато той - независимо дали това е добре или зле в художествен смисъл – престава да бъде манекен и се превръща в страдащо човешко същество. Въпросното преображение ще му донесе мозъчен удар. Като се оправя, сър Лестър прощава на лейди Дедлок, показвайки се като любещ човек, способен на благородни постъпки, и той се вълнува дълбоко от сцената с Джордж, както и от очакването да се върне жена му. „Декларацията“ на сър Лестър, когато казва, че отношението към жена му не се е променило, сега „предизвиква дълбоко, трогателно впечатление“. Още малко и пред нас ще се изправи двойник на Джон Джарндис. Сега аристократът е толкова добър, колкото е добър и човекът от простолюдието!

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 28

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 8 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ ПОНЕДЕЛНИК

Вечерта бяхме сами, хер Паули, вдовицата и аз. Слънцето залезе червено. Отвратителен образ, напомня ми за всички пожари, които съм виждала през последните години. С вдовицата отидохме до малкото езерце, за да съберем сред боклуците вода за миене. (Като германци все още трябва да отделяме около час на помпата за питейна вода.)

Може да беше осем, ние живеем без часовник; защото будилникът, увит в кърпа и скрит в задната част на шкафа, е станал малко досаден и спира, когато си поиска. Тишина около езерото. В мътната вода плуват дървени парчето, парцали и зелени паркови пейки. Наливаме от мътния бульон в кофите и се тътрим обратно, а третата кофа се плиска между нас. Има нещо, което лежи до изгнилите дървени стълби на тревистия склон. Човек, мъж; легнал е по гръб на тревата, с изпънати колене.

Спи ли? Да, спи неподвижно, мъртъв е. Стоим двете и го гледаме. Устата му е толкова широко отворена, че може да пъхнеш юмрук в нея. Устните му са сини, ноздрите му - восъчни и вдлъбнати. Около петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, плешив. Изглежда много спретнат, облечен в светлосив костюм и ръчно плетени сиви чорапи в старомодни, излъскани обувки с връзки. Опипвам ръцете му, които лежат до него на тревата, пръстите им са свити нагоре. Хладки са, изобщо не са мъртво студени. Но това не значи нищо, може да е от слънцето, което го е огрявало. Няма пулс, мъртъв е. Но все още не е ограбен; във вратовръзката му има сребърна игла. Обмисляме дали да бръкнем в жилетката му, да потърсим документи и да уведомим близките. Чувстваме се ужасно. Оглеждаме се за хора. Не се вижда никой. Направих няколко крачки надолу по улицата и съгледах двойка до една входна врата, младо момиче и млад мъж, които повиках да дойдат с мене, защото там лежи тяло... Те ме следват колебливо, остават с мъртвеца за известно време, но не докосват нищо и накрая си тръгват, свивайки мълчаливо рамене. Стоим там още малко безпомощни, след което си тръгваме и ние. Сърцата ни са натежели. Въпреки това на връщане очите ми забелязват механично всяко парче дърво, а ръцете ми също така механично го прибират в чантата с презрамка, която сме взели специално за тази цел.

Пред нашата сграда срещаме нашия стар приятел Шмид, заедно с войника дезертьор. Изумена съм, че двамата се осмеляват да излязат на улицата. Разказваме за мъртвия, вдовицата имитира отвора на устата му. „Инсулт“, мърмори бившият войник. - Трябва ли да отидем заедно?“ „О, не, казва Шмид, след това нещо ще липсва от джобовете му и ще кажат, че сме били ние.“ Но в следващия миг мъртвецът е забравен и от нас, защото Шмид казва: „Руснаците. Няма ги.“ Опразнили сградата, изнесли се отвсякъде, докато носим мръсната вода, и си заминали с камионите. Шмид казва, че са ги обвили добре с части от матраци и възглавници за дивани от изоставените жилища.

Далече! Всички са далече! Трудно е за вярване, поглеждаме неволно нагоре към пътя, сякаш оттам трябва да се появят камиони с нова войска. Но няма нищо, само тишина, странна тишина. Няма вече коне, няма конско цвилене, няма го и петелът. Само конска тор, а най-малкият син на портиера я измита от коридора. Гледам шестнадесетгодишното момиче, единствено от моите познати, за което зная, че е загубило девствеността си от руснаците. То има същото глупаво, самодоволно лице, каквото винаги е имало. Опитвам се да си представя какво би било, ако това преживяване ме беше сполетяло по този начин за първи път. Но се спирам, това е немислимо. Едно нещо само е ясно: ако момичето беше подложено на сексуално насилие от страна на някой скитник в някакъв момент в мирно време, щеше да има обичайната мирновременна бъркотия от жалби, доклади, разпити, дори арести и съдебни спорове, репортажи във вестниците и съседска суматоха, при което момичето щеше да реагира различно, щеше да претърпи нов шок. Но тук имаме колективно преживяване, познато предварително, страх преждевременно - нещо, което се е случило на жените отляво, отдясно и от съседното жилище, което в известен смисъл е част от всички. Тази колективна масова форма на изнасилване може да бъде преодоляна само колективно. Всеки помага на всеки, като говори за това, като служи за отдушник, като дава възможност на другите да кажат болката си, да изрекат това, което са изстрадали. Но което, разбира се, не изключва възможността по-деликатни жени от това нахално берлинско момиче да се пречупят или да получат белег за цял живот.

За първи път от 27 април вечерта входната врата беше отново заключена. Освен ако не дойдат нови войски, тогава ще започне нова фаза в живота на всеки от нас.

Въпреки това около 21 часа ми се обадиха отвън. С напрегнат глас узбекът повтори многократно името ми (всъщност русифицираната форма на името ми, дадена ми от майора). Когато погледнах навън, узбекът ругаеше, заплашваше и сочеше ядосано към заключената входна врата. Е, дебелако мой, това изобщо няма да ти помогне. Пуснах го вътре, майорът го последва по петите, накуцваше доста. Карането на колело е лошо за него. Вдовицата отново му направи компреси. Коляното изглеждаше опасно подуто, зачервено. Не мога да разбера как може да кара така колело, да танцува и да изкачва стълби. Яки са като коне, ние не можем като тях.

Лоша нощ с неспокойния мъж. Ръцете му бяха горещи, очите му замъглени, не можеше да заспи добре и не ме оставяше и мене да спя. Най-накрая настъпи утрото.

Отведох майора и спътника му долу, отключих им входната врата, сега отново нашата входна врата. После отвратителна работа: узбекът имаше явно някаква дизентерия и беше опръскал тоалетната, стените и плочките. Избърсах с няколко броя от едно нацистко списание за фармацевти, които лежаха наоколо, почистих, доколкото можах и изхабих почти цялата вода за миене на съдове, която бяхме донесли от езерото снощи. Само да знаеше това хер Паули, който и ноктите си оформяше прецизно!

Продължавам, сега е вторник. Около девет сутринта на входната врата се чува кодът на сградата, който все още използваме, въпреки че вътре няма вече руснаци. Беше фрау Венд с екземата, чула слухове, че е настъпил мир. Казват, че последната безредна германска съпротива била смазана на юг и на север. Нашите капитулирали.

Дишаме с вдовицата по-леко. Добре е, че стана толкова бързо. Хер Паули все още ругае „Фолксщурм“, онези, които бяха безсмислено изпратени на смърт през последния час, старите и уморените, онези, чиято кръв изтичаше безпомощно и за които нямаше дори един парцал, за да превържат раните си. Счупени кости стърчат от цивилни панталони; снежно бледи тела лежат върху носилки, от които капе монотонно; топли, хлъзгави локви кръв навсякъде по коридорите... Паули трябва да е преживял това много тежко. Точно затова смятам неговата невралгия, която го прикова повече от седмица на легло, за наполовина психично заболяване, служещо за убежище и отстъпление. Някои мъже в къщата имат подобно убежище. Книжарят има своята партийна принадлежност, дезертьорът - своето дезертьорство, а много други герои имат своето нацистко минало, заради което се страхуват от депортация или нещо друго и затова се крият, когато трябва да донесат вода или трябва да направят нещо друго. Жените също правят всичко възможно да скрият мъжете си и да ги защитят от злия враг. Защото какво още могат да ни направят? Те направиха всичко с нас.

Така че нека дърпаме каруцата. Такава е логиката. Но въпреки това неспокойствието остава. Сега често ми се налага да се замислям каква врява съм вдигнала пред преминаващите отпускари, с какво уважение. Някои от тях идваха от Париж или Осло, градове, които бяха по-далече от фронта от Берлин, който непрекъснато биваше бомбардиран. Или дори от мирни краища, от Прага или от Люксембург. Но когато идваха от фронта до около 1943 г., изглеждаха спретнати и сити както малко хора днес. И обичаха да разказват истории, в които самите те играеха важна роля. Ние, от друга страна, ще трябва да си държим устата затворени и да се държим така, сякаш сме били подминати. Иначе никой мъж няма вече да ни докосне. Поне да имахме истински сапун! Често ме обзема желание да изтъркам старателно кожата си, твърдо вярвам, че след това ще се почувствам и духовно по-чиста.

Смислен разговор следобед, искам да го запиша възможно най-дословно, но все още трябва да го обмисля. Неочаквано се появи отново гърбавият лекар от фабриката за лимонада, почти бях забравила за него, въпреки че разменяхме по няколко думи в противовъздушното убежище. Той оцеляваше през времето до края в неоткритото съседно мазе. Никакви руснаци не се появиха там. Разбира се, лекарят получавал горещи новини от изнасилените жените, които ходели за вода. Едната от тях, много късогледа, си загубила очилата и сега само опипвала наоколо напълно безпомощна. Оказа се, че гърбавият лекар е „другар“. Което означава, че е бил член на Комунистическата партия до 1933 г., дори ходил в Съветския съюз за три седмици с „Интурист“ и знае няколко думи на руски език. Факти, които той не ми довери в мазето, както аз му доверих за моите пътувания и за езиковите ми умения. Третият райх ни отучи да правим прибързани изказвания. Все пак се чудя. „Защо не казахте на руснаците, че им симпатизирате?“

(Следва)

ПАВЕЛ ГОРГУЛОВ – РУСКИЯТ УБИЕЦ НА ФРЕНСКИЯ ПРЕЗИДЕНТ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Пол Думер бил добър френски президент. Но бил застрелян като отмъщение за поражението на белите в далечна Русия. Убиецът бил побъркан на тема патриотизъм.

В Русия през втората половина на XIX век терористите действали доста активно. Покушенията и даже убийствата на първи държавни лица били малко или много редовни. След победата на Октомврийскта революция индивидуалният терор бил сменен от държавен, но модата да се убиват политици се разпространили по Европа. Типично убийство „по руски маниер“ станало в Париж през 1932 година.

На 6 май президентът на Франция Пол Думер отишъл на откриването на литературно изложение на ветераните от Първата световна война. Ръководителят на държавата бил посрещнат радушно и след кратка обзорна екскурзия започнал да разговаря с писателите. Внезапно се раздали три изстрела. Президентът се олюлял и паднал по лице. Един от писателите хванал опитващия се да избяга стрелец, който веднага бил арестуван от полицаите. Думер бил веднага откаран в най-близката болница, но един от куршумите, попаднал в основата на черепа му, не му дал никакви шансове. Пол Думер починал на 7 май в пет часа и половина.

Марка, издадена за годишнината от убийството на Думер

Арестуваният убиец се оказал руският белоемигрант Павел Горгулов, лекар, който след Гражданската война заминал за Франция. По време на разпита Павел не отричал нищо – заявил направо, че е отмъстил на Франция за това, че не поддържала достатъчно белите във войната им с болшевиките. При което заявил това с такава убедителност, че полицията даже се усъмнила в психическото му здраве.

На съда през 25 юли същата година съдебните заседатели отказали да признаят Горгулов за невменяем и осъдили руския емигрант на екзекуция. На 14 септември белият терорист отмъстител бил екзекутиран на гилотината в затвора „Ла Санте“. Последните му думи били: „Русия е моята страна!“.

РОДЕНИ ОТ ГЕРМАНЦИ: ПЛОДОВЕ НА ПОЛОВИЯ КОЛАБОРАЦИОНИЗЪМ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ноември 1944 година. Червената армия освобождава СССР от вермахта. Завоевателите са изгонени завинаги. Но потомците на окупаторите остават – и стават съветски деца.

За това, че по време на германската окупация съветски жени са имали деца от германците, не било прието да се говори. И най-вече се срамували от това нещастните жени, които били наричани колаборантки и „германски подлоги“. Срамували се дотолкова, че много от тях след завръщането на Червената армия давели германските деца, подправяли детските документи или бягали с децата в други села, страхувайки се от доносите на съседите. Изследващият този проблем историк Б. Н. Ковальов разказва такъв случай: в окупираната Северозападна Русия една жена имала от германците две деца; в деня на освобождението на нейното село тя изнесла децата на пътя, сложила ги на земята и с викове „смърт на германските окупатори!“ ги убила с камъни.

„ЛЮБОВ“ НА ФРОНТА

Разбира се, голям брой от случаите на полови контакти на германците със съветските жени били изнасилванията и другите форми на принуда. Описания на тези ужасни престъпления прозвучали още на Нюрнбергския процес и са добре известни. Но имало и други случаи, особено в тила, където всекидневният живот е по-стабилен, отколкото близо до фронтовата линия: случвали се и косвени насилия (сделки), и истински любовни връзки, даже и неофициални сватби. Впрочем, когато Червената армия влязла на територията на Германия, много съветски военнослужещи завързали любовни връзки с германките – ту също от „делови“ характер (секс заради хляб и защита), ту искрено романтични.

Съветски плакат, 1943 г.

Контактите с руските жени завършвали понякога за германците много плачевно. И в случая не става въпрос само за венерическите заболявания или за това, че някоя млада жена можела да се окаже участничка в нелегалното движение, благодарение на чиито данни дадени германци можели да бъдат застреляни от партизаните по време на марш. Въпросът е в това че половата връзка на ариец с „подчовеци“ се смятала от нацистите за „расов позор“ и увреждане на германската кръв, поради което била забранена. По данни на германската историчка Регина Мюлхойзер само през 1944 година полевите съдилища на вермахта осъдили 5349 германски войници за „забранени сексуални отношения с руското население“ (тоест – извън бордеите). Разбира се, половите контакти били в действителност много повече. В основни линии офицерите гледали на тях през пръсти, а идващите от Берлин забрани и предписания се игнорирали. Така в окупирания Новгород всяка сутрин по града притичвали към казармите германци, които се връщали от местните жителки.

Първите дни на войната

27 юни, 1941 г.

Жените се съгласявали на връзка с окупаторите по много причини: някои наистина гладували и искали да нахранят децата си или да намерят защита от постоянните посегателства, някои се увличали от „красивия живот“ с немските офицери, някои наистина се влюбвали. Но най-често, разбира се, ставало дума за бартерни сделки. Понякога това придобивало неочаквани форми: така испанците от „Синята дивизия“, намирайки се край Новгород, грабели съседните руски села, за да поднесат на „своите“ момичета крави и прасета като подарък; след това испанците се изпоженили за рускини в православните църкви.

Украйна, 1941 г.

Украйна, 1942 г.

В резултат от всичко това половата колаборация достигнала до такъв мащаб, че окупационната администрация трябвало да се оправя някак си с последствията. От март 1943 г. по редица места германците започнали да плащат на руските майки с деца от окупаторите алименти от 200-300 рубли в месец.

НЕМСКИ БОРДЕИ, „ТЕАТРИ“ И „ЛЮБОВ“ ОТ НЕЛЕГАЛНИТЕ ДЪЛБИНИ

Малкото на брой бордеи в тила не можели да удовлетворят потребностите на вермахта. Освен че не били много, германците не можели и да наберат персонал за тях – рускините не отивали там, освен тези, които и преди войната се занимавали с проституция, но и те били малко. Освен това населението се отнасяло крайно отрицателно към отварянето на публични домове. Например в Смоленск в бордея за летци офицери работели само проститутки от Франция и Полша, които били докарани специално за това в Русия. В бордея в Псков набирали местни жени – една част принудително, друга вербували от тези жени, които от безизходица си изкарвали по този начин хляба. Така постъпвали и в други окупирани градове. Позволена била и свободната проституция по улиците. Когато в град Великие луки намислили да организират „Дом за благородни девици“ (така искали да го нарекат!), за управлението му намерили някоя си Дравич, еврейка, която ръководела преди това нелегален бордей в Одеса. Но заведението не било отворено – определеното за тази цел здание било унищожено от авиационна бомба. След което германците разстреляли еврейката Дравич.

Момичета с пилотки на луфтвафе

Освен бордеи германците създавали и „театрални трупи“, заети фактически със същото удовлетворяване на сексуалните нужди на военните. Тези „кабарета“, в които заради прехраната си работели руски жени, обикаляли прифронтовата ивица. След танците и песните започвало неформално общуване с пиене и... останалото е ясно.

Руски танцьорки в Гжатск (днес град Гагарин)

Окупатори в Гжатск (днес град Гагарин)

Танци в Полоцк (днес в Беларус)

Още една категория жени, които се свързвали с германците доброволно, били нелегалните. Момичетата търпели унижения и оскърбления, за да помагат на партизаните. В някои случаи всичко завършвало трагично. Както разказва в спомените си разузнавачката З. Воскресенская („Сега мога да кажа истината...“), една такава нелегална жена на име Олга била оставена като резидент в Орел. Но за нея забравили, нейните донесения с трудно получена информация не четял никой и след освобождението на Орел я осъдили на 25 години „за сътрудничество с хитлеристките окупатори“, тоест – за танци и разпивки с германците. Едва след няколко години Олга успяла да постигне преразглеждане на делото, освобождение, реабилитация и възвръщане на честното си име.

ДЕЦАТА НА ОКУПАЦИЯТА: „НЕМЧИКИ“ И „ФАШИСТЯГИ“

Но голяма част от любовниците на германците не били преследвани наказателно. В някои случаи трябвало да търпят презрението на съседите. „Подлога“ звучи доста меко на фона на това, което им говорели. Родените от германци деца наричали „фашистьонки“, „немчонки“ и тям подобни. Значителна част от германските деца била дадена в детски домове. Случвало се и към такива жени и техните деца хората да се отнасят с разбиране и те живеели като обикновени съветски семейства, но без бащи. Съседите знаели, че често жените бивали принудени да осъществяват връзки с врага и че е глупаво да бъдат обвинявани. Ако ги била защитила Червената армия, нищо нямало да им се случи.

С местни момичета, 1942 г.

Колко германски деца са се родили по време на окупацията в СССР, никой не е броил. В Норвегия за 5 години окупация от германците са се родили около 5 хиляди деца, във Франция – около 200 хиляди. Като се има предвид, че СССР са над 70 милиона души, а през Източния фронт са преминали повече от 5 милиона завоеватели, няма да сгрешим, ако предположим, че става дума за най-малко няколко десетки хиляди. След 2000 г. някои стари германски ветерани започнаха да се интересуват от оставените в Русия деца, понякога даже и ги намираха. Но не получаваха доброжелателни отговори. Един син на германец, когото неговият биологичен баща и ветеран от вермахта намери през 2011 г., реагира на вестта за баща си с думите: „Иска да ме види ли? Той не ми е баща, а курва фашистка. Все едно че е изнасилил майка ми“. Майка му спала с един ефрейтор, за да нахрани болното си дете. След войната тя била принудена да се премести, а по-късно разказала на сина си истината за неговия произход. Но много деца от окупацията така и не разбрали нищо.