МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри. (Павел Николов)

ПЕТЪК, 20 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 16 ЧАСА

Да, войната вече наближава Берлин. Това, което беше вчера още далечен тътен, сега се превърна в буря. Хората поглъщат звука на оръдията. Ухото глъхне, чуват се само изстрелите на най-големите калибри. Направлението отдавна вече не е нужно да се определя. Ние живеем в пръстен от дула, който се свива ежечасно.

Понякога има часове на зловеща тишина. Внезапно настъпва пролетта. В огненочерните руини на заселените места нахлува ароматът на люляк от запустелите градини. Пъновете на акациите се пенят от зеленина. Само птиците не се доверяват на този април; водосточната ни канавка пустее без врабчета.

Около 3 ч. разносвачът на вестници се приближи до павилиона. Дебнеха го вече две дузини хора. За миг той изчезна между ръцете и парите. Герда, жената на портиера, се сдоби с пакет „нощни издания“ и остави едното на мене. Четях в движение първото съобщение на вермахта. Нови назовани населени пунктове: Мюнхеберг, Зеелов, Бухголц. Звучи дяволски близко до Бранденбург. Бърз поглед към западната страна. Нима те ни засягат в момента? Нашата съдба идва тук от изток и ще промени нашия климат така, както някога е направил ледниковият период. Защо? Всички се мъчат с безплодни въпроси. Сега искам да виждам само този ден и зданията, които ме заобикалят.

Около павилиона навсякъде групи от хора, тревожни лица, мърморене:

„Не, кой би могъл да си го помисли“.

„Има още надежда“.

„Нищо вече не зависи от нас“.

И за Западна Германия:

„На тях им е добре. Всичко за тях е вече минало...“

Думата „руснак“ никой повече не произнася. Устните не искат.

Отново горе в мансардното жилище. Моето домашно огнище не е това. Аз нямам нищо повече. Но и мебелираната стая, която бомбардировката разруши, също не беше моя. Все пак обаче в продължение на шест години я бях напълнила с моя жизнен дух. С моите книги и картини, със стотици вещи, които се трупат наоколо. Моята северна морска звезда от предишното мирно лято. Килимът, който Герд ми донесе от Персия. Будилникът. Снимките, старите писма, цитрата, моите монети от дванадесет страни, започнатата плетка - всичките сувенири, кожите, съдовете, складираните неща, топлите вехтории от изживените години.

Сега всичко това го няма, остана ми само куфарът със старите дрехи и аз се чувствам гола и лека. Тъй като нямам нищо повече, всичко ми принадлежи. Например това чуждо мансардно жилище. То всъщност не е съвсем чуждо. Собственикът на жилището е мой бивш колега. Често съм идвала тук на гости, докато не го призоваха. Имахме общи интереси: неговите датски месни консерви срещу моя френски коняк; моят френски сапун срещу неговите чорапи, които получаваше чрез Прага. Беше ми разрешено да поживея тук. В края на краищата го отзоваха от Виена, където седеше в разпределителния пункт на вермахта. Къде ли е сега? Във всеки случай мансардните жилища не се търсят много. Освен това моето се навлажнява, защото тухлите частично са се напукали.

Не намирам спокойствие горе, през цялото време препускам през три помещения.

Тук имам всичко необходимо за живеене. За съжаление не намерих почти нищо. Явно госпожа Вайер, която чистеше, беше прочистила всичко преди мене. И сега всичко принадлежи на всички. Сега вещите не принадлежат на някого определено.

Намерих в една пукнатина на сандъка писмо от някогашния собственик на жилището. Срамувах се, че го прочетох, но все пак го прочетох. Беше обикновено любовно писмо, аз го хвърлих в тоалетната и пуснах водата. (У нас понякога все още има вода). Сърце, болка, любов, инстинкти. Какво общо имам с далечните чужди думи? Очевидно съвършеният, придирчивият полов живот предполага редовно и достатъчно ядене. Моят център, докато пиша това, е стомахът. Всичките ми мисли, чувства, желания и надежди са само за храна.

Два часа по-късно. Газът гори с умиращ слаб пламък. Няколко часа на него врат картофи. Най-лошите картофи, които се разпадат на гъста маса и имат вкус на картон. Изядох един наполовина суров. От сутринта се тъпча. Пазарувах в „Боле“ с небесносините млечни талони, които Герд ми изпрати за Рождество. Тогава беше най-доброто време. Продавачката гребеше от косо наклонен бидон и говореше, че вече никакво мляко няма да идва в Берлин. Което означава детска смърт.

Отпих на улицата няколко глътки. Напълних у дома корема си със сива каша и отправих там крайче хляб. Н теория съм толкова сита, колкото никога не съм била. На практика постоянно ме мъчи животински глад. От яденето само се почувствах наистина гладна. За това има научно обоснование. Например, че яденето стимулира корема и кара соковете да чакат с нетърпение храносмилането. А когато храната достигне в необходимото количество, до това време малкият хранителен запас е изразходван. И тогава соковете се сърдят.

„...като хвърли бегъл поглед на недокоснатата храна, той се изправи и се отдалечи...“

Бях с десет реда по-долу и след това се върнах като привлечена от магнит към горното изречение. Прочетох го отново и се улових, че драскам с нокти буквите, все едно можех да изчегъртам тази недокосната храна. Начало на леко гладно безумие. Жалко, че не можех да чета отново за това у Хамсун. Даже книгата я нямаше вече. Преди повече от две години ми я откраднаха в метрото от пазарската чанта. Беше с обложка и крадецът навярно си е помислил, че е храна. Колко ли е бил разочарован! Но разказите на Хамсун биха могли да му харесат.

Днес сутринта при хлебаря плъзнаха слухове:

„Ако дойдат, ще отнесат всичката храна от къщите. Няма да оставят нищо там. Решили са, че германците трябва да гладуват осем седмици. В Силезия всички бягат вече в горите и копаят корени. Децата умират. Старците ядат трева като животни“.

Ето го народният глас. Не знаят нищо. Вестник „Фолкише Беобахтер“ вече не лежи на стълбището. Никаква госпожа Вайер не идва и не ми чете по време на закуската дебелите колони за изнасилвания: „Изнасилили 70-годишна старица. Изнасилили монахиня 24 пъти“.

(Следва)