неделя, юни 29, 2014

От любов ли?

Автор: Виктор Шендерович

Превод от руски: Павел Николов

Ако се опитаме да определим с една дума това, което направи Путин с Русия, думата вероятно ще бъде „разтление“.

Това не беше насилие, нали? Нали той само ѝ предложи, а тя, глупачката, го последва, съгласете се, съвсем доброволно. Той я поласка, като отбеляза нейната красота и нейното величие, прелъсти я с евтиния, погъделичка носталгичното ѝ чувство… Той искаше да властва над нея, но нейната готовност да си затвори очите, мисля, беше изненада и за самия него.

Всичко се получи доста лесно.

Тази леснота му даде основание да я презира и ние няма да го съдим за циничната усмивка, застинала на лицето му – тя е така разбираема! Той знае какво ѝ трябва, а на нея, глупачката, ѝ трябва толкова малко… Някога, в демократичната си младост, тя имаше някакви смътни нравствени искания, но сега – сега те са вече прекалено дълго заедно при неговите условия, за да се променят правилата.

Тя е негова, докато той има сили (тя обича силата) и пари за водка, и за дрънкулки. Водката тя е обичала винаги, а към дрънкулките той я приучи. Тя вече не си представя как може да живее по друг начин.

„Ако не е той, кой тогава?“ – пита се тя между втората и третата (инаугурация) – и пие до дъно, за да не е за последно… И отива при огледалото да се полюбува на себе си, защото много се харесва?

Това е малко учудващо за околните, които виждат в какво се е превърнала през тези години. Но тя се гледа с влюбени очи, без да се отвлича от това занимание даже по време на законодателните актове. Макар да ни се струва, че би могла вече да почувства.

Но на нея, глупачката, ѝ е хубаво. И тя е готова все така да му предоставя себе си и своите деца.

събота, юни 28, 2014

Крилете на Икар

Ентусиазмът е хубаво нещо.

Но прекаленият ентусиазъм, като всяко прекалено нещо, може да изкриви в крайна сметка срещу нас една не много красива гримаса.

Заветната дата сега е 5 октомври.

Ура! – викнаха ентусиастите. – Най-сетне!

Все едно найсетнето не се е отлагало никога досега.

Както може да се отложи и в случая.

Защото кой определи датата 5 октомври?

Станишев, Местан и Бойко.

Които никога, ама никога досега не са ни лъгали за нищо, така ли?

Вярвайте им, ако искате, аз не им вярвам.

И тримата са патологични лъжци.

За да има предсрочни избори на посочената дата, в началото на август трябва да се случат две неща: първо, правителството да подаде оставка и второ, парламентарните групи да се откажат от проучвателен мандат.

Да сте чули Ореха да е заявил, че ще подава оставка?

Защото аз не съм.

А проучвателният мандат е още по-тъмна Индия.

Я си представете, че БСП и ДПС предложат на ГЕРБ коалиционно правителство с премиер Бойко Борисов в рамките на този парламент!

Пред реалната перспектива в следващото народно събрание ГЕРБ да се окаже отново първа политическа сила, но все пак с (доста?) по-малко гласове от гласовете на БСП, ДПС, „България без цензура“ и евентуално АБВ, които неминуемо ще играят от едната страна на мрежата, как ли ще реагира на предложението Бойко Борисов?

Аз почти сто процента съм сигурен как.

Така че не горя от ентусиазъм по отношение на датата 5 октомври.

А това, че я били посочили, не означава нищо, те ще измислят как да се извъртят - и Ореха, ако не подаде оставката на правителството, и парламентарните групи, ако завъртят рулетката за ново правителство: във всеки случай ще ни говорят за спасението на България и колко са загрижени за нашето добруване.

Попара, която вече не един път сме сърбали.

Така че – добре е човек да лети с крилете на ентусиазма, но крилете на прекаления ентусиазъм са криле на Икар: от восък.

А как е свършила историята с Икар, знаем…

сряда, юни 25, 2014

За „мръсните мангали“ и „чистите българи"

Покрай трагедията във варненския квартал „Аспарухово“ талази антициганизъм заляха българския интернет.

Отново куцо и сакато, грамотно и неграмотно, осъзнало се и неосъзнало се, дорасло и недорасло, мозъчно и безмозъчно хукна да пише за циганията на циганите.

И подмина, както винаги, циганията на българите.

Защото, ако я нямаше циганията на българите, нямаше да я има и циганията на циганите.

Строили били в дерето „мръсните мангали“.

Ами строили, защото някои „чисти българи“ са им позволили.

Били изсекли гората.

Ами пак някой „чист българин“ си е затворил очите.

Защото избори ще дойдат, нали?

И там пак някои „чисти българи“ ще раздават пачки и ще пекат кебапчета. (Честно казано, и на мене да ми пекат кебапчета, и аз ще лапам като разпран).

Между другото, не вярвайте на „чистия българин“ Костадинов от Варна, защото лъже като дърт циганин – опровергаха го български доброволци, които са били на място, докато той е гледал събитията от прозореца на общинския съвет (фразата „ние чистихме“ в блога му е пуст звук: няма свидетелство да го е видял някой как чисти).

А на 5-ти - хайде на София прайд!

И не ми казвайте, че това е извън темата…

вторник, юни 24, 2014

ПОДПОРУЧИК ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – ОЩЕ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ПОСМЪРТНОТО МУ БИТИЕ

Автор: Акад. Иван Радев

Безвъзвратно са отминали дните на сраженията, в които Димчо Дебелянов намира своята смърт. Широко известни са спомените на тогавашни негови близки за ситуацията, в която се оказва той като командир на 8-ма /5-та/ рота от /2-ра/ дружината на майор Тома Томов към /22-ри пехотен тракийски полк/ от Седма пехотна Рилска дивизия в боевете край с. Горно Караджово в района на гр. Демир Хисар. Разполагаме с известни данни и за начина на неговото погребение в двора на храма „Св. Богородица” на 4 октомври 1916 г., които при нужда се възпроизвеждат. Обикновено и за едното, и за другото прибягваме до описанието, което ни е оставил Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”/1957/. Самият автор не е присъствал на погребението, но е разговарял с очевидци, предполага се, че е посетил след време църквата. Ето според неговия разказ как се подреждат фактите, а те са важни, за да се съпоставят с документираното състояние на картината през 1942 г. - за пръв път сега оповестявана, която ще ни занимава: „Изглежда, първото нареждане е било убитите офицери да бъдат погребани в село Христос, дето беше нашата нестроева рота, обаче вестта за смъртта на капитан Стоянов, който имаше близък човек в щаба на дивизията, е предизвикала да се отмени това нареждане. От с. Христос трупът на капитана бил пренесен в Демир Хисар... Капитан Стоянов бил погребан отделно, а подпоручиците Соколов и Арнаудов – в общ гроб.

Същия ден, 2 октомври, в комендантството били докарани труповете на двама други офицери: майор Иванов Христо и поручик Българенски Михаил от 22 пех. полк. Следния ден те били погребани.

На 3 октомври, късно след обед, в моргата на военното комендатство върху дървени нарове лежали четири нови трупа. Между тях бил и трупът на подпоручик Дебелянов. Погребението на Димчо и другарите му, запасни подпоручици, Костов Илия Тодоров от 14 пех. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 пех. полк и на фелдфебела Георгиев Христо Ст., също от 13 пех. полк, станало на другия ден…

… В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредно до гробовете на майор Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка. В първата заровили поручик Стоянов Григор, във втората – подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев Христо”/Вж. Тих. Геров, цит. книга, с. 206-207/.

И така – съдбата превръща градчето Демир Хисар в крайна точка на зловещо прекъснатия живот на поета Димчо Дебелянов. Вярна на дотогава отрежданата му несретническа орисия, тук тя го прави частица от онази „безбройна рат” по фронтовете на войната, за която се отнася неговия стих:

Кои са те? – Безименни – и ти безимен между тях

Потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби –

И чакаш примирено празника на кървавия смях,

Когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.

По това време Демир Хисар вече има в биографията си вписано, че е последна станция за няколко стотин български офицери и войници, участвали в боевете през 1912-1913 г. Стигнали до нас фотографии ни разказват, че тяхното „място злачно и упокойно” е респектираща с простотата и величието си картина от губещи се в далечината „колони” надгробни кръстове, която тогава не бърза да стане минало. Може би единственият благосклонен знак на провидението е, че гробът на поета Димчо Дебелянов не се е оказал там, за да остане и днес необозначен, а в двора на църковен храм, по своему в някаква степен защитен от лесна забрава и обезличаване.

Налага се изрично да подчертая, че при цялата си отдаденост на жаждата за победи, на преследваните мегаломански цели и предначертания – може би не толкова в институциите на централната държавна власт, колкото в практиките на самата българска армия – своевременно сработва осъзнатата потребност да се увековечи по подобаващ начин паметта на жертвите. И докато българските войски са по тези места – от есента на 1912-та до 1918 година – според ритуалите на християнския канон, но и в името на дължима почит към падналите в боевете, за техните гробове се полагат необходимите грижи. В случая имам предвид голямото военно гробище край гр. Демир Хисар, където още тогава, наред с единичните гробове е изграден общ паметник с вписаните на паметна плоча имена на 595-те жертви. По същия начин е постъпено и с погребаните в двора на храма „Св. Богородица”, намиращ се в покрайнините на града.

По обясними политически причини в междудържавните отношения, в периодичния печат и в спомените през годините след 1918-та почти нищо не се говори за лобното място на Димчо Дебелянов и за състоянието на неговия гроб. Не се срещат автентични свидетелства на поддържан интерес към него, липсват каквито и да е позовавания за състоянието му. Диктатът на Ньойския заробващ договор, наложил своя похлупак над цялостния живот на покрусена България, през следващите петнайсетина години не отваря никаква пролука за култово завръщане към паметта на жертвите, чийто гробове остават зад граничните телени ограждения.

Едва в началото на 30-те години, като единичен акт се подема идеята костите на големия български поет, загинал в боевете край с. Горно Караджово и погребан в Демир Хисар, да бъдат пренесени от станалата чужда територия в родната Копривщица. Инициативата за този акт принадлежи на видни представители на художествено-творческата интелигенция и артистичния ни елит, но тя бива подкрепена и от определени държавни институции. Самото й осъществяване е широко отразено в периодичния печат и спомените, ангажира обществеността главно в София и Копривщица, по своему активизира интереса към личността и поезията на Димчо Дебелянов.

Доколкото мога да съдя от библиографската справка, след 1931 г. заради липсата на политически договорености и практически възможности, не се правят опити за поддържане на военните гробища, не се полагат никакви грижи от страна на близките и на държавните институции към съдбата на онези паметни знаци, които до 1918 г., са поставени в селища и по места, оказали се отвъд границите на Отечеството. Точно обратното – през седващите две десетилетия те са подложени на тотално заличаване.

Това състояние се променя едва в новосъздадената ситуация през 1941 г., когато тук отново се настаняват българската администрация и наши военни части. Съществуващият към Министерство на войната отдел „Военни музеи, паметници и гробове” веднага активизира своята дейност в тази посока. Впечатлението е за утвърждаването на една мащабна програма във връзка с тяхното възстановяване, която е своевременно задвижена, като включва и органите на местната власт. Не е в задачата ми да проследявам цялостната й реализация, да обобщавам пълната картина на свършеното. Новоиздирените архивни материали, които ще привлека и коментирам, ме убеждават със сигурност, че поне във връзка с военните гробища край гр. Демир Хисар, са били налице и резултатите от нея.

Насочвам се именно към това селище по две причини. Първата е, че тук е лобното място на подпоручик Димчо Дебелянов, един от големите ни поети, с чието творчество и съдба се занимавам/Вж. Иван Радев, „Димчо Дебелянов. Обреченият на ранна смърт и вечен живот”, В. Търново, изд. „Абагар”, 2013/. Втората – че след издаването на книгата, имам възможност да се възползвам от свитък публично неоповестени архивни свидетелства с надслова „Преписка по възстановяването на военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар”, съхранявани в Държавен военно-исторически архив – Велико Търново. Именно те ми предоставят възможност да допълня и доуплътня картината, свързана с посмъртното битие на поета.

За какво свидетелстват съхранените документи, специално отразяващи занимаващата ни тема по повод на жертвите край Демир Хисар, сред които е и поета Димчо Дебелянов? Говоря не за издадените общи заповеди и предписания, каквито непременно е имало, а за конкретно насочените, за онези, които документират реални практически усилия и последици. Вече отбелязах, че тях ни ги предлага специално обособен свитък - „Преписка по възстановяването на военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар”/Вж. Държавен военно-исторически архив, фонд 39, опис 2, дело 571/. За да се схване отговорността и значението, което отдел „Военни музеи, паметници и гробове” към Министерство на войната възлага на необходимостта от възстановката, ще привлека официално изготвен и изпратен под № 12515 документ и изпратен с дата 25. 12. 1941 г. до административната управа в Демир Хисар:

„Гр. Демир Хисар

Кмета на града

В отделението има сведение, че в землището на общината Ви през време на Войните 1912-1913 и 1915-1918 г. са загинали и погребани 595 български офицери, подофицери и войници, на които Ви се изпраща списъка за сведение. Разпоредете да се издирят, възстановят и украсят гробовете на тия герои, като необходимата сума за това ще трябва да гласувате в редовния или допълнителен бюджет на общината за 1942 година.

На всички отделни и разпръснати гробове в землището на общината ще трябва да се направят и подходящи огради, за да се предпазят гробовете от повреда на злосторници и добитъка. На братските могили и груповите военни гробища ще трябва да поставите след възстановяването и украсяването им и по едно кандило, което да се пали срещу и на всеки празник от специално назначеното лице за това. Много са градските и селски общини в новоосвободените земи, които взеха инициативата за построяването в центъра на площада и специални паметници на тия герои-освободители, което може да направи и поверената Ви община, за което Отделението е готово винаги да Ви дава необходимите упътвания и разяснения по строежа на паметника, за да не изпаднете в някоя грешка.

Когато през идната пролет гробовете на тия 595 герои бъдат възстановени, оградени, украсени и добият първоначалния си вид, налага се общината да изпълни следното:

1. да се направят от братските могили и груповите военни гробища скици с точно разпределение на груповите гробове, братски могили и отделни гробове, както и по една снимка от военно гробище и ни се изпратят, за да бъде докладвана преписката на Началник Щаба на войската. От отделните разпръснати гробове да ни се изпрати само по една фотографическа снимка.

2. общината да възложи на свое служебно лице, което след така подреждането на военните гробове да има в бъдеще винаги грижата да поддържа в добър ред гробовете, градинките около тях и техните огради, а скандилата на общите гробища да пали редовно срещу и на празник…

За направеното ще трябва да ни съобщите до към края на май 1942 година.

Приложение: 1 списък на 595 души загинали…”. /цит. фонд, л. 106/.

Съхранен, приложеният „Списък на погребаните български военни чинове през Войните 1912-1913, 1915-1918 г. в гр. Демир Хисар” е под формата ръкопис, изготвен в София с дата 23 декември 1941 г. В него имената на жертвите се подвеждат в няколко раздела, първият от които е „През войната 1912-1913 г. в гробището на гр. Демир Хисар”, а графите са: военен чин, трите имена, войскова част, месторождение, дата на смъртта.

Специално интересуващият ни раздел в случая е с надслова „През войната 1916-1918 г. В гр. Демир Хисар, в дворът на църквата „Св. Богородица”/цит. фонд, л. 109/. Според него тук са погребани 28 души офицери и войници от различни бойни части. Поради вече споменатата причина, сред тях липсва името на подпоручик Димчо Дебелянов. От неговия 22 пехотен полк срещаме отбелязани следните офицери:

* подпоручик Михаил Българенски/№ 17/, родом от София, загинал в същото сражение на 2 октомври 1916 г.;

* капитан Методи Иванов Стоянов /№ 19, сгрешено името /, родом от Търново, загинал на 1 октомври;

* майор Христо Иванов Кантарджиев/№ 24/ от Котел, загинал също в боевете на 1 октомври…

Имайки предвид поименния списък на 28-те загинали и погребани в двора на храма „Св. Богородица”, ще напомня разликата спрямо броя на случаите, за които знаехме досега от свидетелствата единствено на Тихомир Геров и книгата му „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”. Там са упоменати само 9 имена: капитан Методи Стоянов, подпоручик Соколов, подпоручик Арнаудов, майор Христо Иванов, поручик Михаил Българенски, подпоручик Дебелянов, подпоручик Илия Тодоров Костов, подпоручик Григор Стоянов и фелдфебел Христо Ст. Георгиев… Но въпросът с разминаването няма да ни занимава.

И в разглежданата тук документация от 1941-1943 г. не срещнах никъде – въпрос вече поставен! - посочени мотивите защо за загиналите през 1915-1918 г. не е отредено място във вече оформеното военно гробище от 1912-1913 г., а се използва двора на храма „Св. Богородица”. Причината, изтъкната в спомените на Тих. Геров едва ли е била определящата. По-важното е, че благодарение на това решение през есента на 1916 г., през 1942-ра тук много скоро започва реализацията на мащабното начинание за възстановка на гробищния парк. Командирът на 11 трудова дружина, на която е възложена задачата, с дата 5 януари 1942 г. уведомява началника си за следното:

„Изпратената на работа в Демир Хисар 1/2 работна рота, намерила в околностите на града няколко парчета от възпоменателната плоча, на която били написани имената на загиналите през войните в Демир Хисар и около него български войници. Останалите парчета били намерени в жилището на гръцкия учител в махала „Варуша”. Пиедестала на паметника бил запазен и до сега невредим”.

Въз основа на това сведение, получено от Демир Хисар идва следното нареждане на началник отдел „Военни музеи, паметници и гробове” с дата 12 януари 1942 г.:

„С молба да се нареди по прибраните парчета и намерените такива в учителя в махалата „Варуша” да се възстанови старата плоча и постави на паметника, като средствата се вземат от виновниците, които са повредили паметника, или пък кмета да предвиди необходимите средства в бюджета за 1942 г.”.

Изненадва оперативността, както на чиновниците в Министерство на войната, така и на конкретно ангажираните в Демир Хисар лица във връзка с очертаната мащабна идея. В този дух говори и отправенната молба към Министерство на земеделието, която ни убеждава, че на задачата не се гледа формално, а се отчита и нейния естетически аспект:

„Известявам Ви г-н Началник, че е дадено нареждане от г. Министъра на Войната да се издирят и украсят всичките военни гробове в новоосвободените земи от Македония, Тракия и Моравско.

В гр. Демир Хисар имаме военно гробище, като на геодезиста от Географския институт при Министерството на Войната, г. Българенски е възложено да възстанови и украси същото гробище. За да може това лице да украси добре военните ни гробоове в този град, моля наредете да се отпуснат безплатно от разсадника в Борисовата градина 20 броя кипариси, бръшлян и чемшир, които ще допринесат доста за украсата и разхубавяването на гробището.

За направената служебна услуга предварително ви благодаря.

НАЧАЛНИК НА ОТДЕЛЕНИЕТО: /не се чете/”.

Не е необходимо в случая да възпроизвеждам цялата съхранена документация за осъщественото в района на гр. Демир Хисар през 1941-1942 г. във връзка с увековечаване пометта на загиналите и погребани тук български войни. Официално декларираната позиция и предприетите практически мерки несъмнено се вписват в мащабната и не кампанийно разбирана готовност на държавните институции в ситуацията на 1941-1942 г. да се възроди и поддържа жива паметта и почитта към жертвите от 1912-1918 г. Обобщят ли се фактите от картината в нейната цялост, ще разполагаме с необходимия доказателствен материал за онази далновидна национална политика, която наистина е била в основата на начинанието.

Пълноценната професионална характеристика на заявената тогава държавна позиция към паметта на жертвите от Войните, чийто кости остават отвъд граничната бразда след Ньойския договор от 1918 г., е редно да е дълг на българската историческа наука. Моята задача е съвсем скромна и произтича от надлова – доколко актуализираният интерес през 1941-1942 г. към съдбата на загиналите в сраженията край Демир Хисар, макар и не пряко, но в някакаква степен, дообогатява представите ни за посмъртното битие на поета Димчо Дебелянов. А той е една от дадените скъпи жертви тогава, чийто гроб - от смъртта му в началото на октомври 1916-та до 1931 г., - е бил на тази исконно българска, но превърнала се в чужда територия, земя. Друг показателен момент както в съхранената документация, така и в практическите усилия да се възстановят знаците на поддържана памет към загиналите в този район, е лицето на което в случая е възложена основната роля. Той се оказва син на воювалия заедно с подпоручик Димчо Дебелянов и погребан на същото място поручик Михаил Българенски, родом от София. И двамата служат в една и съща дружина на 22 пехотен полк, стават жертва на едни и същи сражения.

Със сигурност трябва да приемем, че поручик Българенски е сред офицерите, с които Димчо Дебелянов успява да се сближи на фронта, да поддържа тесни дружески връзки. Запознаем ли се със стиховоренията му, създадени през тези месеци, ще се убедим, че единственото конкретно лице, с което директно се свързва едно от публикуваните/”На фронта”/, е поручик Михаил Българенски. Творбата не е христоматийна за присъствието на поета в развоя на българската лирика, тя има хумористично-епикурейски характер. Но е от определено значение, когато портретуваме създалия се около Дебелянов приятелски кръг на фронта и атмосферата, от която така жестоко го е изтръгнала смъртта….:

„О-хо-хо! Ще има край

на края – стари хора викат…

Стоиле, матарата дай,

че ми засъхна пак езикът.

А после тичай и речи

на подпоручик Българанов

да дойде тук да излечи

и той сърцето си продрано.

Със тоя балсам от Петрич,

т.е. черничева ракия,

че и без тоя „тифирич”

нас няма да ни има хич

в таз кървава неуправия…”.

Стихотворението „От фронта” е публикувано във в. „Българан” - брой 7 от 10 юни 1916 г. Споменавам тази подробност, защото тя документира степента на реалната установила се близост между Дебелянов и Българенски на фронта - близост, по своему продължила и във вечния им живот в църковния двор на „Св. Богородица” в Демир Хисар.

Именно Константин Българенски – геодезист по професия и на служба към Министерство на войната, син на същия този поручик Михаил Българенски, е официално натоварен да се заеме с възстановка на гробищния парк при храма „Св. Богородица”. Повече от сигурно е, че този избор не е случаен, че е последица от готовност, съдбовно преплела патриотичната повеля с дълбоко заседнало лично желание на незаглъхнала скръб по убития му и погребан тук баща. За характера на задачата му свидетелства и следното, официално изпратено писмо до Началника на гарнизона в Демир Хисар:

„Съобщава Ви се, че съгласно Министерска заповед № 31 от 1942 г. на геодезиста от Географския институт при Министерството на Войната, г. Константин Българенски, е възложено да възстанови и украси военното гробище в града Ви. Съгласно издадените до сега нареждания от Вътрешното министерство, община Демир Хисар е задължена да даде необходимите работници и материали за възстановяване на гробището.

Съгласно окръжното под № II – 340 от 9.7. 1942 г. от Командующия I-ва Отделна армия, гарнизона също е задължен да даде при нужда всичкото необходимо съдействие, за да можеме по този начин по-скоро да украси гробището. Моля направете необходимото, за да се даде всичката възможност и подкрепа на това техническо лице и изпълни във възможния най-кратък срок възлоожената му работа” /Вж. цит. фонд, л. 133/.

Сред разглеждания свитък документи „Преписка по възстановяването на военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар” от особено значение е писмено направения отчет на официално упълномощения геодезист Костнатин Българенски да възстанови автентичната картина на по-скромния вариант на общо военно гробище, в което се е превърнал двора на енорийския храм „Св. Богородица” в самия гр. Демир Хисар. Като син на един от тук погребаните в началото на октомври 1916-та български офицери – пратеникът от София не само влага професионалната си готовност, но и синовните си изстрадани поплаци на сирака, на личност от поколението, което именно заради Войните расте без бащини ласки и подкрепа.

Може би точно заради това, г-н Константин Българенски оставя изложение не за цялостната си дейност в района на Демир Хисар, а само и единствено във връзка с реконструираната картина в двора на църквата „Св. Богородица”, приютил навремето костите на ония жертви, които в първите дни на октомври дава 22 пехотен полк от Седма пехотна Рилска дивизия. Сред тях са: баща му подпоручик Михаил Българенски, поета подпоручик Димчо Дебелянов, котленеца майор Иванов, търновеца капитан Методи Стоянов…

Дори и само тези текст да беше оцелял от начинанието през 1941-1942 г. з района на Демир Хисар, макар и да е с характера на „служебно донесение”, заговорим ли за Димчо Дебелянов и неговата гибел, изложението на геодезиста Константин Българенски заслужава да бъде извадено на показ. То добавя, макар и скромните си, но редица интересни подробности, вписващи се в посмъртното битие на поета-ненадминат лирик. Ето защо ще си позволя да го възпроизведа в неговата цялост. Онова, което Конст. Българенски е счел за необходимо да сподели за завареното в двора на храма „Св. Богородица” през 1942 г. и за извършеното под негово ръководство тогава, реконструира последната по време автентична картина на така очерталия се гробищен парк там. Защото, само след някоя и друга година, дворът на тази църква за пореден път ще добие коренно нов, вече на безлична циментова площадка облик, за да бъдат изцяло и окончателно заличени гробовете на погребаните тук български офицери и войници, а и гробът на изключителния поет-лирик Димчо Дебелянов. По същата причина, за да е още по-сигурен „печатът” на забравата, не само градчето Демир Хисар е вече с новото си име Сидерокастро, но и църквата вече се нарича „Св. Преображение”, а не „Св. Богородица”…

От казионен документ-отчет пред Министерството на войната за извършената в двора на храма „Св. Богородица” дейност, текстът на геодезиста Константин Българенски от 1942 г. се превръща в последна по време предоставена ни автентична картина на лобното място за достойни наши предходници, загинали в боевете край Демир Хисар през есента на 1916 г., сред които е и копривщенеца-поет Димчо Дебелянов. В нашите очи цената на засвидетелстваното от Константин Българенски тогава, през 1942-ра, добива особена стойност. Защото е известно, че след това, та до скоро, във връзка със съдбата и паметта на дадените жертви във войните през 1912-1918-та у нас властва официално наложената немара, мълчание и незаинтересованост. Ето пълния текст на въпросното „донесение”:

„ТУК – Началника на Отделението за военни музеи, паметници и гробове

Донасям, че по възложената ми работа по намиране и възстановяване гробовете на убитите през войната офицери и войници, погребани в гр. Демир Хисар извърших следното:

На 19. IV. т. г. пристигнах в гр. Демир Хисар и веднага потърсих черквата „Св. Богородица”, сега преименована на „Св. Преображение”. От гробовете нямаше никаква следа. Самата черква не е в същото положение, в което е била през време на войната, а е пристроено преди 3-4 години крило от южната й страна /защриховано със синьо на приложената скица/.

След измерванията, които направих, се оказа, че в олтара попадат гробовете на капитан Михаил Българенски и подпоручик Илия Тодоров, а в черквата гробовете на майор Христо Иванов, редник Алекси Пенев и Димчо Дебелянов/костите на последния са били извадени преди седем години и донесени в България преди да е направена пристройката/.

След като говорих с Н. В. Преосвещенство Митрополит Борис и кмета на града, решихме да се извадят костите, за да не се ходи върху тях и да се погребат в двора при другите загинали офицери и войници, гробовете на които се оказаха при измерванията, че са извън черквата.

На 20. IV. пристъпихме към разбиване на бетоновия под и изваждане на костите. При разкопаването костите се оказаха на определените места, като на капитан Българенски и подпоручик Тодоров не можахме да намерим костите на краката, които са били извадени при правене основата на пристройката и според сведенията на клисаря били заровени вън до олтара на мястото, където се намира гроба на капитан Стоянов. В гроба на майор Иванов намерихме запазени пагоните и ботушите му. В гроба на капитан Българенски – пагоните, кокардата и каишка от шапката му. В гроба на редника Алекси Пенев – ботушите му съвършенно запазени. Костите на всеки отделно се прибраха, измиха добре и поставени в специални торбички, бидоха положени в малки дървени сандъчета. Останалите гробове: на капитан Стоянов, подпоручиците Соколов, Арнаудов и Стоянов бидоха възстановени без да се разкопават.

Гробовете на останалите по списъка убити офицери и войници бидоха възстановени в един общ дълъг 20 метра гроб, поради това, че не се знае точното място на всеки един от погребаните. Гробовете бяха украсени с кипариси и много добре подредени.

На 23.IV. биде извършена тържествена панихида от архиерейския наместник Отец Дудин в присъствието на всички офицери от гарнизона и граждански власти. След панихидата костите на майор Иванов, подпоручик Тодоров и редника Алекси Пенев бяха положени в гробовете на техните бойни другари/както е показано в приложената скица - с червени букви А, Б и В/. Костите на баща ми по изричното желание на майка си пренесох в София. За поддържането на гробовете общината назначи специално лице.

При изпълнението на възложената ми работа много голяма помощ в работници и материали и неоценимо съдействие и участие в изваждането на костите и панихидата оказаха кмета на града Александър Антонов, секретаря на обшината Иван Черняев и околийския лекар Хаджи Попов. Моля, от името на Отделението да им бъде изказана благодарност.

Приложение: 1 протокол и 1 скица.

К. Българенски” .

Преди да отредя място на споменатата скица и на „Протокола”, ще отбележа, че в папката с материалите има копия на изпратените от Министерството на войната благодарствени писма до предложените от геодезиста Константин Българенски местни лица.

Колкото до съставената тогава скица на църковния двор като цяло, с точното положение на общата могила и единичните гробове - тя остава единственият последен визуален документ за автентичната картина на това свято място. Защото за пореден път, през следващите години всичкото това е заличено и снимките, направени на храма и на църковния двор от музейната общност на Копривщица при посещение сега в Демир Хисар, с нищо не говорят за загиналите и погребани там.

Като окончателен документ за свършеното през 1941-1942 г. в знак на почит към загиналите в сръженията край с. Горно Караджово и погребани в двора на Демир-Хисарския храм „Св. Борогорида”, ще привлека и съставения официален протокол:

„ПРОТОКОЛ

Днес 23 април 1942 год. комисията под председателството на кмета Демир Хисар - Александър Антонов, и членове: околийския медицински лекар д-р Христо Хаджипопов и Константин Българенски – геодезист от географския институт, на основание писмото под № 2323 от 11 април 1942 г. на Министерството на войната, отделение „Военни музеи, паметници и гробове”, пристъпи към изваждане костите на убитите през войната 1915-1918 год. български офицери и войници, погребани в дворът на църквата „Св. Богородица”, сега преименована „Св. Преображение” в гр. Демир Хисар.

Костите бяха намерени и изкопани в новопостроената част на олтаря и църквата, откъдето бяха извадени костите на майор Христо Иванов Кантарджиев, капитан Михаил Българенски и подпоручик Илия Тодоров и редника Алекси Пенев Марков и поставени в дървени сандъчета, и след заупокойна панихида поставени вън от църквата във възстановените гробове в дворът на църквата, пред олтаря.

Костите на капитан Михаил Българенски не бяха погребани в гробищата при другите паднали, а се предадоха на синът на покойника, за да ги пренесе в София, за да бъдат положени във военната гробница.

Настоящият протокол се състави в два еднообразни екземпляра, единият от които остава в архивата на Демир-Хисарската градска община, а другият да се изпрати на Министерството на войната, отделение „Военни музеи, паметници и гробове” - София.

Председател Кмет: /подпис/….

Окол. мед. лекар: /подпис/….

Геодезист: /подпис/……”./л. 126/.

След приключване на Втората световна война /1941-1945/, през следващите години, състоянието, в което е оставен дворът на Демир-Хисарския храм „Св. Богородица” отново се променя до неузнаваемост. Селищата, където Седма пехотна Рилска дивизия води жестоки боеве, както и самото градче Демир Хисар, са с нови имена. Всичко отново, за пореден път, е подложено на тотално заличаване. Този красноречив акт като че ли налага отпечатъка си върху интереса и у нас. През следващите десетилетия до такава степен заглъхва реалната представа за лобното място на Димчо Дебелянов, че в паметните тържества и в медиите то започва погрешно да се обозначава с топоса „Демир Хисар край завоя на Черна”…

И тук трябва да изтъкнем похвалното начинание на музейния екип в Копривщица, който през 2008 г. предприема специално посещение на местата, където са се водили боевете с участник техния съгражданин поет. Благодарение на тяхното пътуване и публикации, бе отхвърлена погрешната, установила се практика след 40-те години на XX в. и се даде път на истината /Вж. Дойчо Иванов, Лобното място и първият гроб на Димчо Дебелянов, Юбилеен сборник „120 години от рождението на Димчо Дебелянов”, 2009, с. 79 и сл./.

понеделник, юни 23, 2014

БЕНКОВСКИ - ПРЕДПОСТАВКИ ЗА КОНГЕНИАЛНИЯ МУ ПОРТРЕТ В „ЗАПИСКИТЕ”

Автор: Акад. Иван Радев

Точката, от която Георги Бенковски попада в полезрението на бъдещия летописец Захари Стоянов, е свързана с времето, когато героят му вече е изградена личност, с утвърдени представи за психологическия ефект от поведението си, с отработени жестове и изградена житейска философия. Във всяка от тези форми, а и в останалите, чрез които запълва своята публичност, определяща и неприкрита е неговата неприязън към „учените глави”, демонстрациите на рязка граница между разпределяне на симпатиите и антипатиите, на неговото „аз” спрямо „егото” на околните, на осъдителността и оправданието, на оказаното доверие или недоверие, на служене с езика и пр.

Така видян и изобразен, Георги Бенковски с много от чертите в манталитета и поведението си се разминава и рязко контрастира на обобщената ни представа за възрожденската личност. И не само спрямо нея… Многократно осъществяваните от представители на историографията и прозопографията паралели от рода на „Бенковски - Волов”, „Бенковски – Павел Бобеков”, „Бенковски - Петър Бонев”, ”Бенковски – Каблешков” и др., ни убеждават в същото. Нямаме сериозни основания и доказателства да виним автора на „Записките” за така изградения му портрет по страниците на книгата и до го подозираме в проговарящи субективни пристрастия и манипулативност. Ето защо сме длъжни да подирим предпоставките, наложили отпечатък върху характера на самата личност в тази насока, да отчетем онези фактори от биографично, съсловно, а и местно-демографско естество, които са способствали копривщенецът Гаврил Хлътев да добие тази осанка, да заложи на тези ефекти, да изповядва тази философия, чрез които оживява по страниците на „Записки по българските въстания”.

До вписването си в напрегнатите и трагични за българина събития през пролетта на 1876-та - център на „Записките”, както за автора им, така и за читателя, Георги Бенковски не е просто изградена личност. Той е даденост, излъчена от анонимността. В известен смисъл същото може да се каже и за „медвенския овчар” Джендо Стоянов с тази единствена и немаловажна разлика, че неговата поява на сцената се предхожда от една, да я наречем описана, документирана анонимност. Без да знаят до тогава нещо един за друг, обстоятелствата им подготвят онази съдбоносна среща, от която ще се роди тази „най-българска книга”. Наред с останалите си безспорни качества, текстът ни предоставя уникалната възможност да разберем какво мисли единия от тях за другия, но не и обратното. Само ни е подсказано какъв характер щеше да има картината на техните отношения и какъв щеше да е портрета на помощник апостола Захари, ако съдбата им бе разменила местата и бе отредила не на него, а на Бенковски ролята на летописеца. Впрочем – той едва ли щеше да седне да я напише…

Но според историята - по време на Априлската епопея 1876-та – местата на Георги Бенковски и на Захари Стоянов са отдавна определени и защитени с нужните аргументи. Предлаганото изложение няма за цел да ги коригира. За да останат в границите на историко-литературния дискурс, следващите по-долу страници ще ги проследят, но не самоцелно, а съотнасяйки ги и към типа присъствие, реакции и визии на самия автор, оставил ни незаменимия портрет на Бенковски като център на изображението в знаменития си, документирал респектиращо множество от човешки съдби, свой епически разказ. Защото, според личните ми представи, не горепосочените, а именно паралелът „Бенковски – Захари Стоянов” сред тях е най-интересният, с най-усложнената си психологическо-поведенческа конфигурация и последици. Всъщност той предписва на следващите поколения, като устойчив и непоклатим, стериотипа Бенковски. И друго, не по-малко важно - до голяма степен най-пълно припокрива и дублира фазите на основния конфликт на изобразените събития, най-съдбоносно налага отпечатък върху реалния, тогавашен и бъдещ публичен образ и присъствие на личността Захари Стоянов, придава перспектива на претърпяната от „медвенския овчар” еволюция и възмъжаване, задава мярката, въз основа на която - не някой от другите живи, а той - по-късно ще създаде както мощния епически корпус в три тома „Записки по българските въстания”, но така и портретите на Ботев, Левски, Любен Каравелов с тяхното място и заслуги за „общото дело”. И да не се позовава на заседналия в съзнанието му Бенковски-пример в страниците, които посвещава на останалите, ние трябва да имаме предвид истината…

В духа на това разбиране, с известно основание можем да обособим следните три фази в типа поведение на летописеца Захари Стоянов именно като отглас от магнетичното въздействие на Бенковски: първа - до срещата му с Воеводата, втора - краткото време на тяхната съвместна дейност, трета - след неговата гибел в Тетевенския балкан, по време на залавянето и престоите в турските затвори до освобождаването му. Третата фаза, по степента на личностното му аномизиране и обезличаване като поведение и психология, удивително напомня за самочувствието и поведението, познати ни от първата фаза.

И така – насочвам се с бележките си към проблема за предпоставките, които обуславят конгениално постигнатия портрет на Георги Бенковски по страниците на „Записки по българските въстания”. Опитът да го очертая като проблем ни отвежда и към техния автор, видян в „огледалото”, отразило ефекта от срещите и общуването му с тази изключителна личност. Ето защо в повествователния дискурс още на първия том се вмества сцената, залегнала в цялостно обособената глава „Първа среща с Бенковски”, коментират се и се преподнасят редица моменти неговото поведение, стресиращо околните, от предполагаемите опори на самочувствие и необичайна ценностна система на човека, превърнал се в емблема на Априлското въстание в Панагюрския край. В основата им неизменно прозира характер – твърд и непреклонен, рязък и властнически, с успех налагащ грубо-силово волята и вижданията си над всички останали. Това не просто впечатлява бъдещия автор на „Записките” - тези черти на Бенковски безостатъчно го спечелват. И то до такава степен, че и в ситуацията на самите моменти, и по-късно, при тяхното описание и изобразяване, той не си задава въпроса на какво се дължи този негов характер, кои са предпоставките, които са довели до тяхното вграждане в неговия манталитет и поведение?

Естествено е така формулираните въпроси да нямат точен отговор на базата на автентични свидетелства, на лични изповеди и признания. Знаем, че от главния двигател на въстанието в Панагюрския край Георги Бенковски не са стигнали до нас - било в ръкопис, било в периодическия печат - негови текстове, дневници, писма или спомени. Да не говорим за годините на детство и юношество, на бродничество в чужбина. Документиран е единствено чрез практическите дела от момента на вклюването си в проекта за революция през 1876-та - и то най-вече чрез описанието в „Записки по българските въстания”.

А за така формирания характер и стериотипи на поведение у Георги Бенковски, е необходимо да се има предвид, че първият фактор, който си казва думата, е личната му психологическа травма. Поради ранната смърт на бащата - след три години в училището с връстниците си - десетина годишният Гаврил Хлътев е принуден да го напусне и да се откъсне от естествената си детска среда в Копривщица. И никога по-късно да не намери възможност да продължи, да посегне към книгите и образованието. Дори и Захари Стоянов, въпреки безспорната си нагласа за апологетизиране на неговата личност, в „Записки по българските въстания” е принуден да направи уговорката, макар и поднесена някак между другото, „под линия”: ”По-преди Бенковски е продавал по букурещките улици дребни работи за по един-два бана. Той можел твърде слабо да прочита и да писва, но отпосле, между емигрантите, поотракал се”/Вж. Съчинения в три тома, 1965, т. 1, с. 508/.

Не бива да ни изненадва, че при една такава подготовка в областта на познанието и предварително натрупания опит, Гаврил Хлътев поема към широкия свят и го виждаме да се подвизава в другия край на Империята - из градовете на Анадола и на Египет. Във възрожденско време много примери от този род са налице. Достатъчно е да привлека случая с Христо Иванов-Големия, който подобно на него, с цялата си неукост и неподготвеност от всяко естество, едва се домогва до Цариград. Но тръгва от там със заканата да продължи живота си не другаде, а в далечна Америка. Стигнал с двамата си съмишленици до Марсилия, е принуден през Египет и престой по строежите на Суецкия канал, да се озове отново в имперската столица, за да откликне на повика на Васил Левски и да се завърне в Търново…

Не е тук мястото да се отправят упреци или да се търсят оправдания на опитите, които предлага художествената ни литература, поднасяйки екзотични сюжети, запълнени с тайнствена романтика и загадъчни приключения от реквизита на Изтока, като версия на преживяното от Гаврил Хлътев през годините, преди да се появи на гюргевска сцена. Може би най-амбициозният и разгърнат като страници пример в този му вариант е романът „Бенковски” на Яна Язова...

Но така представеният Георги Бенковски по страниците на „Записките” - с тази натрапваща се черта както в поведението му, така и в „разпределяне” на симпатиите и антипатиите му към всички онези, които са успели да подстигнат завидно образование и да получат „дипломи”, към „учените” и „даскалите” спрямо „простите” и „неуките”, посветили се на „светото дело” – не е последица единствено от така сложилия му се личен живот. Откровено изповядваната и демонстрирана от негова страна позиция очевидно стъпва и върху наложена жилава местна традиция на неотчитане ролята на училището, на недоверие към ползите от него за практическия живот.

Какво имам предвид?

Представителните за житейски просперитет личности и родове в Копривщица през XVIII и първата половина на XIX в,. почти без изключения, го постигат не чрез книгата и знанието, не благодарение на училището, на някаква високо издигната просветна среда. Фамилиите на Вълко Чалъков Големия, на Вълко Куртович Малкия или на Петко Доганов, не залагат на тях. Именно благодарение на своите пари и богатство те властват с влиянието и волята си почти над цялата българска земя, с реално присъствие са и в Цариград пред Високата порта.…

Показателни в тази насока са данните, свързани с появата и равнището на просветното дело в Копривщица. Строго погледнато, в това селище не са налице обичайните през робството пречки за неговия ранен, пълноценен развой. Знае се, че макар и с изцяло българско население, тук липсва затормозяващата роля на нашественика като житейско присъствие и институции – мидюринът като представител на официалната власт е изцяло зависим от местните първенци. Доказано е, че в Копривщица не се чувства похлупака на елинизма и диктата на гръцкия елемент чрез висшето духовенство върху просветното дело и богослужението. А е документирано, че тук училище се открива едва в 1822 г. Макар и наричано „общинско”, то си е килийно с първи учител „даскал Никола” - пришълец от Самоков, където има такова поддържано училище още от средата на XVIII в. Справката ни убеждава, че през първите десетилетия на XIX век, като изключим носителя на килийната практика х. Геро Мушек, тук продължават да се търсят учители отвън. При цялата си материална замогнатост, широта на контактите, връзки с Атон и специално с Хилендар, звучи доста необичайно, но е факт и другото като показател за духовно-гражданска активност – в Копривщица изобщо не попадаме на очакваните следи от активно поддържан просветен живот, от интерес към книжовни занимания, към разпространяваната „История славянобългарска”. Та нали – при цялата си материална възмога и поддържано национално самочувствие на редицата тежки фамилии – в този град липсват дори и най-бегли, съмнителни предания за интерес към Паисиевото дело, за осъществени или битуващи преписи на неговата „История”?...

Занимаващата ни тема не го предполага пряко, но наистина е проблем, който със сигурност трябва да получи обяснението си. А той е – защо селище като Копривщица, с тази активност и широта в кръгозора на първенците си, остава глухо към заряда на „История славянобългарска”. Досегашната инерционна практика върху териториите на Паисиевата рецепция по българските земи предполага насочването на интереса единствено към селища, в които са открити преписи на „История славянобългарска”. И когато сме в „полите на Средногорието” имаме възможност - и тя е реализирана в редица проучвания – да говорим за Пирдоп и двата преписа на Тодор Пирдопски, за Панагюрище и там осъществения вариант на „Историята”, но не и за Копривщица! Парадоксът може да бъде преодолян, но чрез опита да се положат усилия и се даде отговор чрез разкриването на онези предпоставки и обстоятелства, които са в основата на тази демонстрирана нечувствителност.

На практика се получава така, че в Копривщица едва след карджалийските набези и разруха, т.е. едва от 20-30-те години на XIX в., настъпва истинското време за живот и реализация на Паисиевите послания. В случая с това проспериращо селище - по отношение на „История славянобългарска” - не изолираност, изостаналост, гражданска апатия и страх, са си казали думата, а нещо друго. Да, и първият учител в градеца – пришълецът от Самоков даскал Никола, не е сред преносителите на „Историята”. Но малко преди той да стъпи на копривщенска земя, като манастирски пратеник през 1816-1817 г. тук пребивава йером. Пантелеймон Хилендарец. А знаем, че той не се разделя с лично осъществения от него през 1809 г. препис на Паисиевата „История” – значи ръкописът е бил у него и тогава. Нещо повече – по повод освещаването на тукашния храм „Св. Богородица” през 1817-та таксидиотът-хилендарец Пантелеймон оставя като дарение екземпляр от руското издание на историографския труд „Анали” на Цезар Бароний, ползвано от Паисий Хилендарски.

Позовавам се на тези познати черти в характеристиката на водения в Копривщица живот – с този трайно установен, доминиращ статут на прагматичното за сметка на духовното, защото жилавата традиция налага своя отпечатък върху ценностната система и на следващите поколения в по-ново време. Тя формира манталитет, който въплъщава и личността, която ни занимава в случая – Георги Бенковски. Израснал в тази среда, където представата за пълноценен живот и удовлетвореност от него стъпва единствено върху броя на притежаваните овце и тяхната покупко-продажба, или на търговията с Изтока, и у тази личност липсата на образование не поражда комплекс за малоценност, а точно обратното. Така както е при другите копривщенци…

Нека си послужа и с конкретни примери. Единият от тях ни го предлага в съчинението си „Записки за България и българите” Любен Каравелов. Когато го изпращат 16 годишен да продължи образованието си в Пловдивското гръцко училище – а това е 1850 година - ето какъв характер имат съветите на дядо Либен към внука:

„Не слушай баща си, той иска да направи от тебе дявол знае какво. Не учи се там ония глупости, които учеше преди две години момчетата хаджи Геровият син. Тебе не трябват – как се казваха - никакви пизики-мизики. Ти и без тия физики ще да се научиш да мериш сиренето и да впрягаш воловете…. Да ти кажа право, многоучените хора са глупави добичета. Погледайте на Найден Герова и ушийте му аба… седя в Русия толкова години, изхарчи толкова пари, остаря под даскалската тояга, а донесе празна кошница… Ние мислехме, че той ще да сваля и звезди от небето, а излезе дявол знае какво”/Вж. Л. Каравелов, Събрани съчинения, 1966, т. 4, с. 410/.

Любопитното и показателното в случая е, че дори и самият Найден Геров, макар и в опоетизирана форма, в определен момент от живота си изглежда споделя същата философия на недоверие към книгите, към ролята на знанието. Доказват го следните строфи, които срещаме в цикъла от четири фрагмента „Вакхически песни”. В първия фрагмент със своята красноречива натовареност идва рефренно повтарящият се стих:

Ще да пия да се опия,

Та сърцето да с`омия,

И умът си да замая,

Злото веке да не зная.

… Ще да пия, да с,омия,

Грижите си да отбия.

…Ще да пия, да с,опия,

Ленността си да надвия…

Наред със застъпниците на това хедонистично, епикурейско начало, в същата степен показателни са строфите и в третия фрагмент от „Вакхически песни”:

Вънка скоро, книги!

Огън вас да изгори;

Де бре, изхвърли ги,

За кои ми са беди!

…..

Тънко перо я хвърли,

Бъклицата навири,

Весели да бъдем,

Вино да си вадим,

Сладко да си попием

и при чепът да умрем!

Осъзнато или не – може би изненадващо рязко и драстично в нашите очи – но по същество Георги Бенковски въплъщава именно тази жилава и широко залегнала в копривщенската общност неприязън и подозрителност към личностите-носители на книжното и школското знание. За него те са синоним на безпомощност, наивитет и непригодност на фона на обикновените, простите селяни и занаятчии, които не са изкушени и покварени от високоучена благовъзпитаност. Така родово унаследената и присъща на предхождащата го в Копривщица практика, чрез личните си възгледи и разбирания Бенковски я превръща в основна предпоставка и критерий за пълноценно участие в „святото дело”. За летописеца Захари тя е напълно приемлива, защото решава и собствената му раздвоеност между обречеността му на безпросветност и ламтежа към учението.

Личността Георги Бенковски, така проявяващ се в събитията през пролетта на 1876-та, със своята неотразимост и магнетизъм на въздействието, всъщност решава изключително важен и за самия Захари Стоянов проблем – проблема за неговата неученост, за липсата на получено образование. Именно срещата му с Воеводата изиграва ролята на опора и основание тази своя слабост летописецът да я превърне в свое предимство, да започне да я третира изцяло в духа на онова, което изповядва и демонстрира неговият идол.

Защото самият Захари Стоянов ни е оставил безспорни свидетелства за това – какво е бил той преди въздействалия му с примера си Бенковски. На всеки би трябвало да направи впечатление противоречието – между ясно дефинираната му негативна позиция в предговора към „учените глави” за сметка на „лудите” и „простите”, спрямо откровено възстановената картина на опитите му в главата „Няколко подробности” да получи образование, да се домогне до познанието и „дипломата”. Достатъчно е да се запознаем с неговите признания, направени оше при пристигането му в Русе:

„В няколко дена аз обиколих и руското консулато, и българската община, и народното училище, места, които ми показаха, че може да се достигне учението… На една маса имаше няколко книги, които аз преспокойно разгледах една по една, без да искам за това нужното позволение. Моето любопитство беше безгранично”/Вж. Захари Стоянов, Съчинения в три тома,…. т. 1 с. 67/.

В същия дух са признанията му и за стръвта, с която се насочва към книгите в русенското читалище „Зора”: „Четох аз час, четох два, без да си подигна главата да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило”… „Наустницата”, „Псалтира” и „Чудесата на Св. Богородица” аз презирах вече от всичкото си сърце и душа”. Нали в името на ламтежа си към просвета и знание, е готов да слугува, но да има достъп до книгите. Нали за това говори и изповедта за самоделния му опит непременно, по същото време да усвои и някакъв чужд език, за който едва по-късно узнал , че това „бил френският” и пр.

Срещите с Бенковски, запомнящите се категорични негови оценки, присъди, нареждания и повелителни предписания, сблъсквайки се с демонстрирания манталитет, наблюдавайки конкретните жестове в поведението му, пораждат у бъдещия летописец представата за неговото собствено дълбоко вътрешно, неизявено „Аз”. То е документирано с вече претърпяния си неуспех да се нареди сред „учените глави”, с абсурдната невъзможност да се превъплъти в истински лидер, да излъчва обаянието на народен „апостол”, да подчинява на волята си околните.

Още в предговора на „Записки по българските въстания” достатъчно на брой и красноречивост пасажи ни приканват да повярваме в едно - че авторът им изповядва философия за движещите сили на революцията, за нейните истински „двигатели”, напълно припокриваща се с това, което изповядва и следва като практика в отношенията Бенковски воевода в книгата. Да не избързвам с цитатите и позоваванията… Всичките те ни подготвят за среща с най-убедителния пример, съсредоточен в осанката, поведението и философията на Бенковски, са призвани да ни накарат да приемем неговия портрет като единствено възможният и магнетично въздействащият по страниците на „Записките”. Благодарение на художническия талант на летописеца той е плод на конгениално взаимопроникване, на пълно сродство между душите на автор и герой, на така удобна за споделяне и от автора гледна точка… Няма как да не направи впечатление – сред стотиците страници в трите тома на „Записките”, описващи подготовката, триумфа и краха на въстанието, е застъпено едно-единсвено лично име и то поставено в центъра на три самостоятелни глави: „Първа среща с Бенковски”, „Четата на Бенковски по селата”, „Убийството на войводата Бенковски”…

Едва ли има читател на „Записките”, който да не е впечатлен от начина, по който летописецът документира първата си среща с Георги Бенковски, високия градус на изпитаната възхита и преклонение:

„Ужас! Аз скочих на крака в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждане; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах отпреде си… … аз благоговеех напреде му, чаках да ме попита, че тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч – изповядвам се чистосърдечно, - аз бях омаян от Георги Бенковски.”

Съвсем не е проста случайност, че Захари прибягва до думи, които са ни познати от Марко Балабанов при първия му контакт с Раковски /Бенковски?/: „Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметнатата мушама не беше друг някой, освен сам Георги Бенковски”. Тази безпрекословна захласнатост има и една друга последица – примерът, който е пред очите му, е неговото оправдание за собствената му необразованост, пример, който в някаква степен го освобождава от комплекса за малоценност сред околните.

Вероятно и тогава в употреба е била фразата „благородна завист”. Считам, че тя може да бъде с основание отнесена към Захари Стоянов спрямо неговото отношение към осанката и поведението на Георги Бенковски. Именно тя е проработила – след тази стресираща сцена на запознаването, а и по-късно за да промени и летописецът отношението си към даскалите и „университантите”, да заговори и у него предимството пред тях на неуките, обикновените, редовите сред участниците в съзаклятието. Но не напълно…

Защото до края на описваните събития, летописецът е бил достатъчно обективен към присъствието на собствената си персона в тях, за да не си позволи и най-малък щрих на героизиране, нито една сцена от така наречената си апостолска дейност, която да е добавила нещо реално към подготовката, да е спечелила поне един съмишленик за революцията: - тръгва за някое от селата, но не стига до хората; пребивава в Калугеровския манастир на отец Кирил, но го третират като ратай и прост бездомник; присъства на заседанията в местността „Оборище”, но не се чува гласа му, участващ в препирните…

Изводът е, че в промененото си след първата среща с Бенковски амплоа, Зах. Стоянов не демонстрира описанието на особени лични успехи в неофициално или полуофицииално му удостояване за помощник апостол. Благодарение на присъщата си коректност, в изложението по следващите страници на „Записките”, не откриваме опити да героизира себе си. Читателят така и не заживява с убеждението, че той наистина е влязъл в правата си на помощник-апостол чрез осъществена агитационна дейност, чрез учредяването на комитетски ядра в някое от селищата на Четвърти революционен окръг. Не добиваме сигурност и в дребна на пръв поглед подробности - дали през дните на избухналото въстание бъдещият летописец поне веднъж е гръмнал по противника…

Ето защо в известен смисъл - след смъртта на своя идол - помощник-апостолът от Четвърти революционен окръг Захари Стоянов се превръща отново в същия Джендо от Медвен, какъвто лично ни се представя в главата „Няколко подробности” на „Записките”. Настъпилата нова промяна и превъплъщението, на които сам летописецът ни прави свидетели на пръв поглед са стъписващи и изненадващи. В новото му амплоа няма и следа от „уроците”, които му е давал в дните и часовете на общуването воеводата Георги Бенковски. Ще припомня едно от многото му откровени признания в този дух, което е замислено като оправдание, а фактически ни убеждава в неговите трайни вътрешни нагласи и манталитет. Прави го по повод на престоя сред затворниците в Ловеч:

„Един от тях, основаващ се на моите външни черти, осмели се да ме попита не съм ли от „техните”, т.е. циганин, като ми и заговори на своя тънък език… Беше ли умно, имаше ли някаква логика да взема да се курдисвам, че съм бил комита, че съм излязъл по гората за народни права, че вразя турците и тяхното царство? Кому ще да говоря това?... Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на самоунижение, дордето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и мъки”/Вж. Съчинения… т. 1, с. 626/.

Признанията на автора – довчерашен помощник-апостол на Георги Бенковски и Волов в този дух са не едно и две. Съчетани с постъпките и реакциите му, те възстановяват пълно и убедително картината на поведението му до неговото неочаквано за читателя освобождаване.

Една от безспорните заслуги – вече на летописеца, за която му дължим голямата благодарност като потомци е, че от така описаната „първа среща” до специално построеното мостче от дядо Вълю над рекичката Костина, поддържа винаги будно окото си за постъпките на Воеводата, съумява да поддържа доверието ни, че поднася реалните му постъпки, речи и заповеди. И така - до трагичната ситуация край Тетевен, където Бенковски намира своята смърт. Летописецът у Захари, за разлика от него като четвърти в групата на обречените, изцяло оказали се в плен на изненадата, страха и ужаса, прозрява избранническата си мисия на единствен свидетел, запазва самообладание и запаметява последните жестове на Бенковски, реакциите, с които той посреща смъртта. Дори в някаква степен поднесените подробности и да се разминават с автентичното им протичане, да са с приблизителна точност възстановени – а трябва да сме повече от сигурни, че има такива - те са за нас истината.

Но след кървавата сцена на мостчето преди Тетевен, самият летописец чрез страниците на собствената си книга, ни подтиква да говорим вече за едно съвсем друго негово лице. В очите на читателя това е бившият въстаник Захари Стоянов, изпаднал в пълна амнезия за дотогавашното си временно няколкомесечно битие и роли – на помощник-апостол, на един от най-приближените въстаници до воеводата Бенковски и пр. Или по-точно и по-близко до реалността е да се каже – според собственото му летописание, той прави всичко възможно да си възвърне изначалното битие, познато ни от картините, проявите и самопризнанията, залегнали в раздела „Няколко подробности” – т.е., да е пак аноним и да потъне в „масата”, готов да се превъплъти в какъв ли не, но с нищо да не напомня за дните, когато се е нареждал в помпозните кадри „до” или „зад” Бенковски.

Можем само да предполагаме как би се държал Войводата, ако беше попаднал в плен и изминал през затвори, побоища, разпити и унижения своя път до бесилото. Но от самия летописец знаем за достойното поведение на други, някои наблюдавани лично от него – на Тодор Каблешков, на Васил Петлешков, на габровеца Цанко Дюстабанов… Помощник-апостолът на Четвърти революционен окръг, по собствените му признания, за да „спаси кожата”… е нямал нищо против да го възприемат дори като циганин. Неочаквано проявената му артистична дарба за превъплъщения има за режисьор страха и жаждата за продължен живот, запълнили редица описани сцени, включително и наложената му от Тодор Каблешков роля в Ловчанския затвор – пред очите на епископ Иларион и тукашния турчин-каймакамин…. Леснотата, с която Захари Стоянов като обект на летописанието постига това поредно превъплъщение и отказ от примера на Воеводата, ни доубеждава в двойственото му битие като психология, съзнание за лично достойнство и характер. Двойственост, благодарение на която обаче, именно като резултат от обсебилото го временно амплоа, дължим оставения ни проникновен и единствен портрет на поведението, манталитета и поредицата от конкретни ситуации и случки, разкриващи същността на Георги Бенковски. Без извършеното и чрез него станало достояние на историята – тази изключителна личност, лишена и от уплътнена биография за предишните години, щеше да си остане едно име-фантом, с каквито изобилства българското минало. Разбира се, причините за открояващите се промени в съдбата и държането на Захари Стоянов като пряк участник в събитията са обективно наложени и обясними. Но и лекотата, с която загърбва въстанническото си битие в името на физическото си оцеляване; изненадата, че десетки редови въстанници намират смъртта си или поемат пътя за Анадола, а той, помощник-апостолът на Георги Бенковски и Панайот Волов в Четвърти революционен окръг, бива освободен – е факт, който по своему ни убеждава, че истинското си амплоа, предопределено от Естеството, той тепърва ще има възможност да разкрие. Резултатът е тритомния епос „Записки по българските въстания”.

БЕЛЕЖКА НА ДОЙЧО ИВАНОВ, УРЕДНИК НА МУЗЕЯ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ“ В КОПРИВЩИЦА

Този текст на акад. Иван Радев не бе включен в юбилейния сборник за 170 г. от рождението на Георги Бенковски, издаден през 2013 г. от Дирекция на музеите - Копривщица. Като съставител е обявен проф. Пламен Митев, но не вярвам да го е чел, подборът е копривщенски…. Текстът бе нарочен за оскърбителен, клеветнически, позорящ и какво ли още не лошо за Копривщица!?... Щото анализира и показва нещата нетрадиционно, но обективно, от друг ъгъл, с друг инструментариум, и по начин негероически и канонически-легендаризиран, както е от век и кусур.

И требе и да е завсякога според ... Друг поглед не требе да има…

НО НЕЙСЕ… ЗАПУШИ Я…

неделя, юни 22, 2014

Инкубатор за идиоти

Автор: Алексей Заводюк

Превод от руски: Павел Николов

Вероятно за някои много важни неща, за които аз не зная, на Бог са му необходими не само умни, но и глупави хора. Затова за умните хора Бог е създал Америка, Израел и Украйна, а за идиотите е създал Русия. Един голям резерват за размножаване на идиоти.

От идиотизъм като медицинска диагноза в Русия е болно около 85% от възрастното население. Именно такъв е общият рейтинг на Путин, Зюганов и Жириновский. В Украйна действащата власт никога не е имала повече от 25% и за мене това е неоспоримо доказателство, че украинците са 3 пъти по-умни от руснаците.

Нито в една страна по света няма такава мръсотия в коментарите към интернет постовете както в Русия и у хората, ориентирани към Русия. Езикът им е тъпа тролска мръсотия. Главата им не може да роди нито една умна мисъл. Само проклятия и тонове злъч върху всичко наоколо. След четене на руските коментари оставаш с усещането, че Русия има шампионат по идиотизъм и жителите на тази страна участват активно в него.

Любима тема на руския идиот е Украйна. Щом стане дума за омразните хохли, потокът на руската безсъзнателност не може да бъде спрян. Цялата същност на черната руска душа застава разгърдена пред нас. Мегатонове помия се изсипват върху народа, който уж се смята за братски.

Руският идиот много обича съревнованията. Любимо занятие на руския идиот е да се съревновава с Америка. Но тъй като руският идиот не може да се съревновава с Америка по мозък, поради отсъствието на такъв у него, той се съревновава с Америка по това, в което най го бива – по идиотизъм. Всъщност, американците ще бъдат много учудени, когато разберат, че Русия всъщност си съперничи именно по такъв начин с тях в геополитиката.

Руският идиот е високо духовно същество. Резултат от дългото присъствие във високите духовни сфери е, че одухотвореното руско същество не може да стои редом с по-малко одухотворените същества от други националности. Когато до руските високо духовни организми има американци, прибалтийци, поляци, грузинци или не дай боже украинци, руският идиот започва да бълва обилни мръсотии във вид на словесна диария.

Най-духовни същества в Русия са офицерите от КГБ Путин и Гундяев. На трето място по духовност е Рамзан Кадиров. Той не е служил в КГБ, но затова пък всички се страхуват от него, а това е основен показател за равнището на духовност в руския организъм.

Домът на руския идиот е винаги в пълен ред. Той вече се е научил да не говори глупости, от една седмица не бие жена си, построил е ултрасъвременни автомагистрали по цяла Русия, науката и медицината в страната му са световно известни със своите невероятни постижения, канят руските футболисти да играят в националния отбор на Бразилия, но те отказват заради ниската духовност на бразилците, в Русия няма корупция, там са най-честните съдилища, прокурорите живеят само със заплатата си, а милицията е изобщо отменена, защото няма бандити. Вместо милиция там вече има полиция, която поради пълната липса на престъпност се занимава с разгромяването на митинги срещу войната с Украйна, които се провеждат от последните единици бездуховни същества, само по някакво чудо оцелели в Русия.

И тъй като руският идиот няма какво повече да прави вкъщи, всичките радости на своя високо духовен руски свят той носи на съседите си. В това се състои главната му жизнена мисия – да отиде там, където никой не го е викал, и да дава съвети на тези, които нямат нужда от тях.

Руският идиот знае точно кой е виновен и каква е националността на виновника. Руският идиот знае как ще свърши всичко. Руският идиот е способен да предсказва бъдещето. Понякога от предсказанията му се изпотява даже и Господ Бог.

Няма такава гадост, която руският идиот да не е готов да направи заради духовността. В името на тържествуващата духовност руският идиот е способен да извърши всякакви престъпления и с невиждана лекота да намира оправдания за тях.

Както свидетелства цялата история на руския идиотизъм, той не се лекува. Нещо повече, съществува мнение, че руският идиотизъм не трябва да се лекува, защото той в действителност е защитна реакция на изплашения организъм среща такива дразнещи руския идиот фактори като ум, чест, съвест и човешко достойнство.

Основни признаци на руския идиотизъм:

Вяра в Путин.

Вяра в това, че руската телевизия казва истината.

Вяра в това, че Русия е велика страна.

Вяра в това, че целият свят е враг на Русия.

Вяра в това, че има две мнения: на руския идиот и неправилно.

Вяра в това, че Сталин е пращал руските идиоти в Сибир, за да ги направи велики.

Вяра в това, че ако издигнеш паметник на своя палач, той ще стане по-мил от родната ти майка.

Живот с натрапчивата мисъл да спасиш света от америкосите и бандеровците.

Ако руският идиот е изживял живота си и не са го цапнали нито един път по мутрата заради неговата духовност, такъв живот руските идиоти смятат за изживян напразно!

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА

И друг път съм казвал, че всичко преведено в този блог, дори да се отнася за друга страна, засяга живо България и българите.

Приложете горните думи от статията (с малки изменения, налагащи се преди всичко от регионалността и националността) към тези наши патрЕоти на долната снимка, които дават ум на Европа, носейки плакат с две крещящи правописни грешки, и ще видите как ще им дойдат точно по мярка.

Идиотизмът и у нас е доста на мода...


вторник, юни 10, 2014

Кой какво ще хвърля

Боко рече: „"Орешарски да отиде и с флекс да разреже заварката, която беше направил за "Южен поток", след това да си хвърли оставката."

Боко, както всички знаем, помни колкото маймуните: три минути.

След това забравя миналото във вид на направено и изречено.

Затова Атанас Чобанов го репликира: „А Лилето да иде в Анапа да си изтрие подписа и след това да си хвърли сутиена.“


Защото Боко вече е забравил, че именно неговият министър на регионалното развитие и благоустройството Лиляна Попова подписа договора за Южен поток.

Но хората помнят като хора, а не като маймуни.

Иначе казано – като Боко.

Писаното слово също е останало, ето в тази например статия от 7 декември 2012 година: http://www.novinite.com/articles/145868/Bulgarian+Representative+'Signs'+South+Stream+Pipeline

четвъртък, юни 05, 2014

Със смъртен акт в джоба

Европейският съюз всячески ни предупреждава, че за строежа на Южен поток ще последват неминуеми санкции.

Управляващите у нас всячески заявяват, че ще строим Южен поток.

Някои съзират в това тяхно упорство огромна любов към Москва, но аз мисля, че нещата са доста по-прозаични.

Помните ли този човек?


Помните го, разбира се.

Помните и как свърши земният му път.

Изпратиха му професионален убиец, който го надупчи професионално с четири куршума: три в тялото и един в слепоочието (така наречения „контролен изстрел“).

За какво, за черните му очи ли?

Естествено, че не – Луканов явно настъпи нечии силни финансови интереси.

И си плати за това.

Нищо лично, както казват мафиозите при подобни случаи.

А днес Южен поток е въпрос на много, ама много силни финансови интереси.

Пък и ако някаква предплата е взета за „услугата“?!..

Затова много не се впечатлявам, когато някой каже, че оставката му била в джоба.

Защото е в единия му джоб.

В другия джоб обаче може би е смъртният му акт.

Как да не се запънеш в такъв случай като магаре на мост…

понеделник, юни 02, 2014

Не вярвайте на писаното слово

Преди доста време един приятел ме разприятели във Фейсбук под предлог, че обиждам българското А-Бе и българското слово (бях написал, че седемнадесет букви от българската азбука са гръцки, което си е самата истина).

Сега, рискувайки пак да разсърдя някой патриот, казвам: не вярвайте на писаното българско слово!

Имам предвид, разбира се, новинарското.

Радан Кънев казал еди-какво си, вика едно заглавие.

Слушаш фонограмата, да – казал го е, ама съвсем не така, както е в заглавието и в това под него.

Иван Костов и той казал нещо, дере се друго заглавие.

Гледаш видеозаписа, казал го е, ама .доста по-иначе

Меглена Кунева и тя казала нещо, надува свирката трето заглавие…

А, започна да ми писва!

Приятели, води се целенасочена кампания за разбиване на Реформаторския блок, за противопоставяне на членовете на различните организации в него.

Не ставайте неволни участници в този сценарий, не размятайте из Мрежата разни заглавия и публикации, преди да сте чули фонограма или да сте видели видеозапис.

Бетоноглавието съсипа някога СДС, а сега бетоноглавците (от софийско до провинциално равнище) бият поклони пред истукана на Буда.

Така че, да внимаваме, както пише и в Евангелието, за да не си хапем после лактите.

Когато вече ще бъде късно…

неделя, юни 01, 2014

Донбас. Синдромът на липсващия Янукович

Автор: Денис Казанский, журналист

Превод: Павел Николов

Когато бях на деветнадесет години пастрокът на моя най-добър приятел изпадна в делириум тременс. Не помня много добре предпоставките за този недъг, пастрокът пиеше, но по това време пиеха почти всички, пиянството се смяташе за нещо обикновено, водката я продаваха направо на улицата, от сандъци. И изведнъж той обезумя. Започна да чува гласове, да вижда мишки, да тича с чук за пържоли и да избива вратите на съседните жилища. Семейството едва овладяваше тази неочаквана експресия. Лекуваха известно време пастрока, от лошите медикаменти той понякога се мяташе в епилептични припадъци, но историята завърши добре. Сега той не пие.

Причина за алкохолния делириум е абстинентният синдром. Когато алкохоликът внезапно престане да употребява спиртни питиета, зависимият организъм не издържа стреса и се побърква. Няколко дена болният живее в света на своите кошмарни илюзии, вижда дяволи и елфи, бяга от „преследвачи“ или обратното – сам се нахвърля върху околните, смятайки, че искат да го убият. Спомних си тази история с пастрока, когато преминавах през поредния пропускателен пункт от външни автомобилни гуми по пътя от Донецк. Разбира се, ето го класическият делириум. Една истинска психоза.

Може ли да страда от делириум едновременно цял регион? Както се оказа – може. Донбас сега е в делириум и съвсем в тременс. Синдромът на липсващия Янукович, многолетният символ на донецкото могъщество, предизвика у народните маси остри припадъци на безумие. Не търсете в постъпките им логика – там няма такава и не може да има, както я няма в бълнуването по време на делириум. Ето, преценете сами. Ако просто опишем случващото се, без да посочваме фамилии и географски названия, никой няма да повярва, че това може да става наистина в реално съществуваща страна. Някакъв чешит, който някога е играл пред децата ролята на Дядо Мраз, обяви законно избрания парламент на своята страна за хунта, а себе си за народен управник и при това хората не само не го затвориха в лудницата, ами приеха неговата версия за събитията като основна. След това към него се прилепиха шепа още по-гротескови персонажи, сред които един контузен садист афганец, един мошеник от най-известната руска финансова пирамида и няколко неуспешни провинциални политически технолози, които се обявиха за народно правителство. Като напечатаха на принтер бюлетини, те проведоха в околностите референдум за отделяне от страната си. А гражданите, вместо да завъртят пръст на слепоочието си, започнаха да строят по пътищата барикади, да грабят минаващите автомобили на други граждани и да рушат собствените си градове, основавайки се на това, че новото правителство на страната им уж нарушава техните езикови права.

Да-да, това не е сценарий за филм на Костурица и не е сюжет от книга на Джоузеф Хелър. Това е реалността в Донбас. Там са налице всичките признаци на делириума – и бълнуване за величие, и мания за преследване, и безсмислени, безсъдържателни действия, и агресия. Хората в Донецк вярват, че изпълняват почетна историческа мисия в памет за своите загинали дядовци. Те заграждат пътищата с барикади от външни автомобилни гуми, продължавайки да копират сляпо Майдана и без да си дават сметка, че срещу за авиацията и бронетехниката автомобилните гуми не са препятствие. На пропускателните пунктове стоят говеда, които искрено вярват, че Петро Порошенко, признат със скърцане дори в Русия – е хунта, а Денис Пушилин – легитимен управник. Православни бабички с икони благославят със знака на кръста мюсюлмански наемници от Дагестан и Чечня. Хора, призоваващи към славянско единство на „трите братски народа“, се радват, че в Донецк кавказци убиват украински войници, много от които говорят на руски език. На въоръжените безумци им се привиждат американския „Грейстоун“, „наемници негри“, „юдеомасони“ и „рептилоиди“, които в стройни редици отиват да палят родните им къщи. Ако се прочетат новините в някои от техните групи, ще се окаже, че танковете на Путин са влезли в Донбас още през март, Десен сектор е окупирал досега Донбас няколко пъти, а броят на убитите наемници от НАТО край Словянск вече е надхвърлил 10 000.

Характерно е, че привържениците на Донецката народна република, както подобава на жертвите на делириума, са напълно невменяеми – с тях не може да се води диалог, техните възгледи не могат да бъдат критикувани, не може да им се задават въпроси, изместващи разговора в руслото на логиката. За всеки, който се опитва да подложи на съмнение илюзорния трескав свят на привържениците на донецката независимост, има опасност от побой и мъчения. Активистите на Донецката република не могат да обосноват спокойно и обстоятелствено своите постъпки, защото в минутите на просветление, непременно настъпващи у всички страдащи от делириум, сами осъзнават, че около тях е дяволски ужас. Само че вече няма път назад и остава само с отчаяно упорство „да се върви до края“. Колкото повече трупове има наоколо, толкова по-сложно е да се признаят за напразни жертви.

Каква е връзката между паметта за дядовците, воювали с фашистката нечиста сила, и разграбения магазин „Метро“ в Донецк? Защо хората, заявяващи, че фашистите в Киев искат да забранят руския език, обират автосалоните в Донецк и се разкарват по града с откраднатите леки коли без номера? По каква причина „руската пролет“ трябва да завършва в опожаряването на хокейната арена „Дружба“ в Донецк, където играеше хокейният клуб „Донбас“, участващ в руската лига? Никой от привържениците на Донецката народна република не може да отговори на тези въпроси, защото отговорите им лежат зад границата на здравия разум. Извън логиката на психически здравия индивид. Но ако разглеждаме участниците в тези мародерски оргии като жертва на умствен недъг, ситуацията веднага става пределно обяснима.

Пациентът, страдащ от делириум, понякога си нанася сам травми, обусловени от характера на неговите халюцинации. Например реже с бръснач от себе си мнимите пиявици. Или изскубва въображаеми гъсеници от косата си. Повече или по-малко реалистично това явление е изобразено в епическата сцена от филма „Hellraiser-2“, където с помощта на такъв психично болен човек е извикан демонът Франк. Хората със слаби нерви, впрочем, да не гледат.

Страдащите от масово безумие жители на Донбас днес изтезават своя регион със същия бяс, с който героят от филма къса собствената си плът, за да убие несъществуващите червеи. При това привържениците на Донецката народна република вероятно изпитват и известно облекчение, защото вярват свято, че не вредят на себе си, а на въображаемата хунта. Изгориха двореца на спорта „Дружба“, а са пострадали Турчинов и Яценюк. Ограбиха продоволствения магазин в Данецк, а се мъчи Ярош. Затвориха банките, хората останаха без пенсии и заплати – да трепери Порошенко.

Всички доводи, че мародерството, кавказките наемници с „Камазите“ и бандите въоръжени хулигани най-напред убиват Донбас, остават нечути въпреки своята очевидност. Вменяемите хора, способни да видят мяркащата се бъдеща икономическа катастрофа, сриването на договорите с всичките водещи производства в Донецката област и спирането на местната индустрия, изпадат в ужас от ситуацията, но всички тези факти са като невидими за страдащите от психозата поради липсата на Янукович. Там, където целият цивилизован свят вижда банди разбойници и садисти, привържениците на Донецката народна република виждат нейната млада армия, носеща светлина и свобода. Те са така убедени в това, както нещастникът е убеден, че вижда син заек, който дъвче чорапите му.

Не е за учудване, че в условията на подобно масово умопомрачение всякакви доводи и обещания на украинските власти остават нечути, колкото логични и осмислени да са те. С уговорки, както е известно, сините зайци не могат да бъдат победени. Те си отиват сами. След време, когато трескавият разум постепенно се нормализира и бълнуването премине. Медицински факт, нищо не може да се направи.

Но ще бъде ли по това време жива донецката икономика, или Донбас окончателно ще се превърне в разорено от войната промишлено бунище? Прогнозите по този въпрос могат да бъдат различни. Запасът от здравина у остарелите индустрии не е много голям. И на механизмите, както е известно, не им дреме за човешките мечти.