ГРАДИНСКА МЕБЕЛ ОТ БИРЕНИ КУТИИ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

От 420 бирени кутии, споени заедно, може да се направи екзотична градинска мебел (маса и два стола), каквато е показана в употреба по-долу.

Бърнард Дайър от Чикаго сътворява това чудо за десет дена през 1936 година.

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / М. ИВ. МАРКОВСКИ ДО НАРОДНИЯ КОМИТЕТ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 526

М. Ив. Марковски до Народния комитет [1]

Плевен, 22 януари 1923 г.

Многоуважаеми г-н Кацев [2]

Притежавам почитаемото Ви писмо с дата 17. I. 923 г. Благодаря за вниманието Ви върху моя скромен труд. Относно неиздаването на II книжка „Спомени и очерки“ много правилно сте отгатнали. По-голямата част от материята съм отпечатал в списанията „Българска сбирка“ и „Илюстрация Светлина“.

От въпросните 4 оригинални писма на Левски, споменати в предговора на книгата ми, притежавам само две, а другите две се намираха у Димитър П Попов, бивш машинист по железниците, който живееше в София, обаче той се е поминал преди 7-8 години. Жена му беше гъркиня и тя се оженила за друг, но не зная за кого. Димитър П. Попов е сват на Кръстю Диловски от Орхание, който има магазин в София някъде около палата. Ако Ви е известна тая фирма Кр. Диловски, оттам ще можете да изучите дали съпругата на Димитър П. Попов (покойника) е запазила тия оригинални писма на Левски.

Извинявайте, моля, че нямам възможност да Ви доставя портретите на деятелите от Троянския революционен комитет с къси биографични бележки, защото няма запазени такива. Също нямам възможност да Ви доставя снимки от Къкринското ханче, от Троянския манастир и от къщите, дето Левски е спирал, защото в Руско-турската война 1877 г. башибозуците изгориха целия град Троян, включая и къщите, дето е спирал Левски. За снимката на Троянския манастир може Вие да изискате направо от игумена на същия манастир, който, вярвам, с удоволствие ще Ви услужи. А снимка на Къкринското ханче може да поискате от кмета на гр. Ловеч Иван Пъшков, който е син на Димитър Пъшков, бивш другар на Левски. Ако няма готова снимка, помолете го да изпрати с градския файтон един фотограф в Къкрина да направи снимка на ханчето, ако разбира се стои, на общински разноски и да Ви я препрати.

Тука има един Попов, който е ловченски зет, ще се срещна с него да проверя дали знае нещо за тръбата на Левски, за което ще Ви съобщя допълнително.

Относно установяването на факта за истинския предател на Левски, това не мога да проверя, защото трябва да отивам в Ловеч, а пък нямам възможност да направя това. И по този въпрос може да замолите ловчанския кмет да провери и Ви съобщи.

По този въпрос знам, че преди 15-16 години чух от устата на Стоян Заимов, който току-що беше дошъл от Ловеч, че там се носела мълва, че не поп Кръстю е бил предателят на Левски, а некой друг. Защото при някой си стар ловчанлия, които бил на смъртно легло, отишъл некой си свещеник да го изповяда и да го причести, тогава болникът се изповядал, че не поп Кръстю е предал Левски, а той (болният) го е предал.

В списание „Развитие“, брой II от 1 август 1918 г. София, на стр. 151 е поместена една статия, с която се силае (се опитва) да установи годината, от която Левски е почнал своята деятелност. И намира, че аз съм дал най-точни сведения в моята книга за годината, когато Левски е почнал своята деятелност, и тя е 1859 г., а сведенията на биографиите на Левски от Ст. Заимов и Захари Стоянов не били верни.

Приложени тук, изпращам Ви двете оригинални писма на Левски, за които се говори по-горе, с дати 15 юни 1872 г. (от 1 1/2 стр.), и 18 януари 1872 г. (от 1/2 стр.). [3]На първото на гърба има написано с молив: „сто лири турски дадох на В. Левски“. Това е почеркът на касиера на Троянския революционен комитет. Познавам го много добре.

На второто писмо адресът е на гърба - Махмудая Филибили, което значи Васил Спасов Ханджият, член на Троянския революционен комитет.

Изпращам Ви и фотографията на трето писмо (без дата), което го има във факсимиле в книжката ми.

Изпращам Ви също и три оригинални квитанции от три вида, за които се говори в писмото на Левски.

Със сърдечен поздрав

М. И. Марковски

БЕЛЕЖКИ

1. Народен комитет „ВасилЛевски“ - инициатор на настоящото издание и негов притежател.

2. Секретар на Народния комитет.

3. Тия две оригинални писма Ви изпращам под условие, щото, след като си послужите с тях, да ми ги върнете обратно, защото имам и др. истор. документи и предмети. (Бел. на М. Ив. Мар.)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ ЗА МАСАДА

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ? / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ / ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ / ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ / ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА УЧЕНИЕТО НА ИСУС / УЧЕНИЕТО НА ИСУС: ПРОМЯНА НА СЪЩНОСТТА / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА ДЕЛАТА НА ИСУС / СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА

6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / ЗА КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: МОРИС ХАЛБВАКС / ЯН АСМАН И ИЗСЛЕДВАНЕТО НА „ИСТОРИЯТА НА ПАМЕТТА“

КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ ЗА МАСАДА

Много американци от моето поколение научиха най-напред за Масада от популярния телевизионен сериал „Масада“ (1981 г.) с Питър О'Тул в главната роля. Израелците знаят тази история от първа ръка: Масада се е превърнала в част от „мита за основаването“ на съвременната държава Израел.

Масада е и място, и събитие.

Място. Първоначално тя била планинска крепост, построена през I век пр. н. е. на върха на плоско плато с надморска височина от 450 метра, на разстояние три километра от западния бряг на Мъртво море и на стотици километри югоизточно от Ерусалим. Малко преди раждането на Исус цар Ирод Велики построил и укрепил там голям комплекс. Останките от крепостта са оцелели до днес и са една от основните туристически атракции в Израел, въпреки че Масада не се споменава нито в Стария, нито в Новия завет.

Събитие. Става въпрос за случилото се на това място по време на Юдейската война срещу Рим (66-73 г.). Основен източник на информация е Йосиф Флавий, еврейски историк от I век. Отначало той участвал също във въстанието, дори ръководел няколко еврейски отряда, но след това се предал в плен. Римляните го използвали като парламентьор по време на обсадата на Ерусалим, която завършила през 70 г. с превземането на града, разрушаването на стените, опожаряването на Храма и избиването на хиляди евреи.

Но падането на Ерусалим не белязало края на бунта. Някои бунтовници избягали от Ерусалим. Последна тяхна крепост станала Масада.

Трябва да кажем, че непосредствено преди началото на войната през 66 г. еврейски бойци атакували римския гарнизон, намиращ се в Масада, и го превзели. С оръжията, взети от римляните, бунтовниците стигнали до Ерусалим и отприщили там граждански бунт, убивайки много римски войници. Това довело до голямо въстание: народът се вдигнал срещу римляните, които някога превзели земята им. Тогава от Сирия дошли римски легиони и започнала война, която продължила три години и половина и завършила с разрушаването на Ерусалим.

Но бунтовниците, които започнали въстанието, се оттеглили в Масада преди това, където изчакали края на войната. Ако броим жените и децата, там имало над 950 души. Три години и половина след падането на Ерусалим, когато римляните прочиствали района и ликвидирали останките от съпротивата, техните войски се появили край Масада. Било невъзможно да се превземе крепостта с пряка атака: тя била много надеждно укрепена. До върха водел само един тесен път, който бил лесен за защита.

Тогава римляните започнали да строят огромен обсаден вал откъм западната страна, откъдето можели да атакуват с военни машини. Евреите на върха нямали друг избор, освен да седят и да гледат какво става. Според Йосиф Флавий, когато валът бил почти завършен, те взели решение. Нямало къде да бягат и не било възможно да се защитят. За предаване в плен също не можело и дума да става: за мъжете това би означавало екзекуция, а за жените и децата - робство. Затова лидерът им на име Елеазар произнесъл две вдъхновени речи, наричайки масовото самоубийство единствен достоен изход. Така и направили. Войниците убили жените и децата си и след се умъртвили един друг. Последният останал войник се самоубил. Когато римляните пробили най-накрая стените, били посрещнати от тишина. Две жени и пет деца оцелели, укривайки се от клането. От някого от тях Йосиф научил тази история.

Масада продължава да живее в израелската памет. Но миналото се помни заради настоящето. И през ХХ век „последната крепост“ на евреите срещу римляните често се помнела като случай, когато Израел (като сега!) бил в обкръжението на враговете си, но евреите предпочели „да се бият до последния човек“ , „до последна капка кръв“. Именно така разказват и преразказват днес историята за Масада в Израел. Всеки турист, който попадне в Масада (може да се стигне до върха с фуникулер), чува разказа, вижда останките от крепостта и размишлява за смелата непоколебимост на воините, които не се подчинили на завоевателя. За евреите в Израел, особено след 1948 г. (годината на създаването на държавата), разказът е не е само за събитието отпреди две хиляди години. Всичко е изключително актуално: старата история оживяла като съпротива на хората, борещи се за независимост срещу множество врагове.

Споменът за Масада обаче не винаги е бил такъв. Това установяват изследователи на колективната памет. Важна статия, написана от гореспоменатия Бари Шварц, както и от специалистите по паметта Яел Зерубавел и Бърнис Барнет, посочва, че от древността до началото на ХХ век Масада не играла никаква роля в колективното съзнание на евреите. Не се споменава в Талмуда, нито в друг свещен текст. Няма празник, свързан с нея. До неотдавна евреите не пишат нищо за нея. Почти две хилядолетия тя тъне в забрава.

Масада започва да навлиза в еврейското съзнание от първата половина на ХХ век. Всичко тръгва от поемата "Масада" (1927 г.), написана от Ицхак Ламдан, който напуска Украйна и заминава за Израел. Разбира се, през 20-те години на миналия век държавата Израел все още не съществувала и следователно била под военна обсада. И в поемата на Ламдан не се оприличава положението на масаданците с положенито на израелтяните по негово време. Тя говори само за съпоставимост на социалната ситуация. Защото по това време на евреите от Източна Европа е отказан достъп до Запада. Както се произнесъл някой „За един евреин има само две места – място, където не може да отиде, и място, където не може да живее“. Палестина оставала единствената надежда и възможност.

Ламдан не знае дали тази надежда нямало да подведе евреите. Както било в случая с Масада, можело да се окаже, че ще попаднат в капан. Но други варианти нямало.

Така през 1927 г. Масада била припомняна във връзка с актуалната ситуация. След като Израел станал суверенна държава (1948 г.), обстоятелствата се променили. А с това се променило и значението на Масада. Оттогава и през следващите десетилетия, „подобно на обсадените и малобройни защитници на Масада, съвременните израелци се оказали заобиколени от враждебни сили, далеч превъзхождащи ги числено.“ И Масада се превърнала в „символ на воинската доблест, на верността към своя народ“. Повечето израелци осмислили масовото самоубийство „като героично утвърждаване на националното достойнство и воля“.

Впоследствие хебраистът Яел Зерубавел, написал интересно изследване за колективната памет за Масада: „Преоткрити корени: колективната памет и възникването на израелска национална традиция.“ В това произведение той посочва как ръководителите на съвременния Израел използват историята за Масада в интерес на своята национална програма, превръщайки я в „един от основните национални митове на израелското общество.” Три особености на Масада допринесли за колективната памет, свързана с нея: разказът за Масада е ярък и вълнуващ; крепостта е внушителна; запазени са внушителни останки от обсадния вал и римските лагери. Има от какво да се впечатли всеки, който посети Масада и чуе нейната история. За израелските евреи Масада се превърнала в символ на принадлежността към Израел.

Ръководителите на Израел разбирали това почти от самото начало. През 1963-1965 г. разкопките на Масада били ръководени от археолога Игаел Ядин, който някога заемал длъжността началник на израелския генерален щаб. Както отбеляза той в едно радиопредаване: „Чрез посещаване на Масада можем да научим [нашите братя от диаспората] на това, което наричаме „ционизъм“, по-добре от хиляди високопарни речи“ (27 април 1966 г.). Израелците отдавна са усвоявали този урок чрез разкази за Масада, туристически екскурзии и дори училищни учебници. Както казва Шмаряху Гутман в предговора си към една детска книга за Масада (на иврит): „Масада е символ на еврейския и човешки героизъм в целия му блясък. С Масада е израснало цяло поколение млади хора. Това е поколението, което създаде държавата, поколението на отбраната в различните ѝ проявления. Масада остава източник на силата и смелостта да се освободи страната, да се пуснат корени в нея и да се защитава цялата ѝ територия“.

Но изследователите на колективната памет се чудят: доколко всичко това се се случва за сметка на реалната история (както е описана в древни източници). Зерубавел отбелязва, че типичният разказ за Масада, както звучи в израелската култура от ХХ век, е постигнат чрез „крайно избирателна подборка от историческите свидетелства на Йосиф. Подчертавайки едни аспекти от неговия разказ и пренебрегвайки други, мемориалното повествование е прекроило разказа и е трансформирало неговия смисъл“.

Никой не се е занимавал с този въпрос повече от израелеца Нахман Бен Йехуда. Самият той израснал с мита за Масада, но колкото повече изучавал историческите факти, толкова повече те го обърквали. В книгата си „Митът за Масада: колективната памет и митотворчеството в Израел“ Бен Йехуда отбелязва, че съвременният мит описва хората от Масада като „борци за свобода“. Но според Йосиф Флавий те са били „сикарии“ (sicarii). Както посочва Йосиф, сикарите (иначе казано – „хората с кинжали“, от латинската дума sicarius, „кинжал“) са били убийци: убивали са онези свои събратя евреи, които са били заподозирани в сътрудничество с римляните. И докато се вихрела Юдейската война, не дочакали тихо своя край на върха на планината. Те вършели ужасни актове на насилие срещу други евреи. По-специално организирали нападение на селото Ейн Геди, където убили много евреи, а запасите им отнесли в Масада. Съвременен мит гласи, че хората от Масада държали обсадата в продължение на три и половина години постоянни битки. Всъщност най-вероятно обсадата е отнела не повече от няколко месеца. Според съвременния мит въстаниците се биели храбро "до трагичния си край", "до последен дъх", "до последна капка кръв". Но от разказа на Йосиф Флавий дори не се вижда, че те изобщо са се биели! Не е имало нито битки, нито въоръжени сблъсъци - това се потвърждава и от археологическите разкопки. Вместо да устоят докрай, водачите на сикариите убедили (със сила?) стотици хора да се самоубият. Вместо да се сблъскат в бой с римляните, те предпочели да се умъртвят. Според Яел Зоровабел, за да създаде мита за Масада, разказвачът „говори за това, за което Йосиф мълчи, и мълчи за това, за което Йосиф пише в подробности“.

Изследването на колективната памет понякога дава повече информация за помнещите, отколкото за помнените. Разбира се, събитието от миналото и паметта за него са взаимосвързани. Съвременната легенда за Масада не е измислена от нулата. Имало е римска обсада на мястото, което станало толкова почитано, и стотици евреи загинали в резултат от това. Но общоприетата версия на тази легенда не отразява (и не се опитва да отразява твърде много) реалните исторически събития. Тя интерпретира събитието в светлината на настоящата ситуация.

Социолозите, които изучават колективната памет, ще кажат, че това е почти винаги така, когато си спомняме миналото. Винаги нашите обстоятелства влияят върху начина, по който помним. Следователно спомените осигуряват материал не само за историците, за да се опитат да изградят някаква историческа реконструкция, но и за историците мнемоници: да открият как и по какви причини се помни миналото.

Малко по-долу и в следващата глава ще приложа тези изводи към ранните християнски спомени за Исус. Тук не е възможно да се изследва всеки спомен във всяка християнска община: това изисква отделна книга, че и повече от една. Вместо това първо ще обсъдим подробно спецификата на образа на Исус, разкрит в три важни текста: „Евангелието от Марк“, „Евангелието от Йоан“ и „Евангелието от Тома“. След това ще се докоснем много по-накратко до колективните спомени в редица други раннохристиянски текстове, за да добием по-добра представа за пълната палитра от възможности. Тези книги са писани по различно време и в различни общини. Всяка от тях има своя история и свои обстоятелства. Съответно и образът на Исус в тях е малко по-различен.

(Следва)

ЮЛИЯ ЛАТИНИНА / ВЗЕМАТ ПУТИН ПОД ЗАКРИЛА. ФСБ КАТО ОСНОВЕН БЕНЕФИЦИЕНТ НА МЕТЕЖА НА ПРИГОЖИН

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Не съм привърженичка на теориите за заговори и на дългите комбинации с много ходове. Заговорите се срещат в реалния живот по-рядко, отколкото в книгите, а комбинациите с много ходове съществуват основно в параноичното въображение на сътрудниците на специалните служби - всички им ги приписват и самите те се опитват да ги реализират.

Въпреки това, следи от комбинация с много ходове се очертава ясно в произтеклите вълнения и, парадоксално, предимно успешна.

Главната цел на тази комбинация с много ходове беше безпощадното отслабване на Путин, представянето му като незначителен политик, загубил властта и контакта с реалността, и прехвърлянето на реалната власт в ръцете на онези, които успяха да спрат Пригожин / да преговарят с него. Ако е така, тогава целта по същество е постигната. А това, което видяхме, беше само първият сезон на сериала. Във втория сезон чакаме отстраняването на Путин от власт (без гражданска война) и преминаването на властта в ръцете на онези, които спряха Пригожин.

И това съвсем няма да е Лукашенко.

Кой обикновено прави военните преврати? Военните, а не Сульо и Пульо.

Кой обикновено ръководи военните? Министърът на отбраната.

Кой ще стане министър на отбраната при резултатите от цялата тази история? Със сигурност няма да е Шойгу, чиято оставка, първо, беше едно от условията, поставени от Пригожин, и който, второ, показа удивителната си безпомощност. Четири хиляди души тръгнаха през цяла Русия да го свалят. Изминаха 1200 км. (От Енакиево до Ростов са 200 км и до Москва от Ростов - 1000 км). Край Ростов Шойгу имаше 30 хиляди души само резерви. И какво? И нищо. Този индивид четири хиляди души по време на марш не можа да спре, как смята да се справи с Въоръжените сили на Украйна?

В цялата тази история трябва да следите ръцете на фокусника, който вади заека от шапката, а не неговата асистентка. Ролята на асистента, следвана от всички, беше изиграна, колкото и да е странно, от Пригожин.

Нека обобщим това, което ни е известно.

Американското разузнаване е знаело за предстоящия бунт, казват ни NYT и WSJ.

Ако американското разузнаване е знаело, значи е знаел и Залужний. Очевидно именно затова задържа настъплението. Добре е да настъпвате, когато при противника ви има военен преврат, революция или гражданска война. Така германците настъпвали през 1918 г. Така Путин отряза Крим. Ростов, между другото, е основният логистичен център на воюващата руска армия. Цялата храна и всичките боеприпаси са там. Едно превземане само на Ростов от "Вагнер" сложи край на снабдяването на руската армия. Какви ти Storm Shadow, какъв ти Кримски мост!

Превземането на щаба в Ростов е еквивалентно на взрив от ядрена бомба в главния логистичен, комуникационен и снабдителен център на руската армия.

Американското разузнаване е знаело, защото е прихванало комуникации Кой друг е знаел?

Елементарно, Уотсън, трябва да е знаела ФСБ. Путин е параноик. ФСБ в Русия подслушва всекиго и всичко. Сътрудниците на Путин биха се радвали да скроят заговор и да го свалят, но не могат - ФСБ подслушва.

Още веднъж повтарям: няма начин ФСБ да не е знаела. Първо, защото бунтът се подготвяше предварително. Невъзможно е за един час да се събере ударен юмрук, който да превземе Ростов и да се придвижи към Москва, дори и да няма 25 хиляди, както каза Пригожин, а четири хиляди наемници. Невъзможно е да се качат танкове на платформи за един час (а танковете, видяхме, се движиха на платформи, стабилно и удобно поставени), да се съберат запаси от дизелово гориво и храна. Още, обозът на Пригожин и части от втория ешелон започнаха да напредват много грамотно след щурмовата група. Какво ти! Вижте къде беше лагерът на Пригожин - близо до Енакиево. Вижте къде се намира Енакиево, на 200 км по най-добрата магистрала до Ростов, директен скок.

Пригожин, още когато напусна Бахмут, се настани веднага на това стратегическо място.

Мисля, че ФСБ е знаела всичко.

А кой не е знаел? Очевидно не е знаел Путин, който нареди гръмогласно на Пригожин да подпише договор с Шойгу. Мислеше, че владее ситуацията, но всъщност се оказа в ролята на щастлив дядо, който живее на седмото небе и вярва на басните на Конашенков. Танкове, танкове, само танкове 20 хиляди са унищожени.

Не е знаел, очевидно, и Шойгу. Въпреки цялата му фантастична некомпетентност, да не можеш да организираш удар срещу „Вагнер, ако знаеш всичко предварително, е твърде много дори за него.

Сега нека погледнем по-отблизо самия опит за преврат. Кое е най-забележителното в него? Бързината.

Евгений Пригожин е специалист по организирането на преврати в Африка и, честно казано, в случая се изяви строго по специалността си. Ако Ростов беше столица на Русия, превратът щеше да отнеме няколко часа. Превземат столицата и това е. Но Русия е голяма страна. Ростов не е Москва.

При всеки преврат с малки сили е най-важна изненадата. По време на война е необходима бързина, а по време на преврат - още повече. Държавата е огромна, скърцаща, тромава машина, но когато се задейства, е страшна. Пригожин действаше светкавично. Започна в петък вечерта, сутринта беше в Ростов, вечерта на следващия ден трябваше да бъде в Москва. Сметката се състоеше в това, че едни няма да разберат, други няма да имат време, а трети ще протакат и ще чакат кой ще спечели. Да протака всеки служител може шест часа, десет, ден. След това обаче трябва да направи нещо. Когато държавата се задейства, сее смърт. Пригожин възнамеряваше да мине между зъбчатите колелета, докато не са се завъртели.

И мина. Всички наблюдавахме конвулсивните опити на местните власти да разкопават магистралата с багери и ченгетата, военните и чекистите, които внезапно изчезнаха някъде.

Но всичко по-горе казано се отнася за държава, което не подозира нищо. И е била изненадана.

А ние току-що предположихме, че ФСБ е знаела. Няма възможност да не е знаела. Има хора, които са били поставени да наблюдават Пригожин. Или Путин не е следял собственика на частната армия?

Как тогава държавата е била изненадана? Огромна, тромава, но знаеща предварително, тя би могла да заложи капан на Пригожин. Какво ти там! Може само да намекне, че има капан, и Пригожин ще спре.

А той и спря.

Но не и преди да направи с марша си на пух и прах авторитета на Путин.

Обърнете внимание на кого се противопостави Пригожин. На Шойгу. Говореше за армията и за тиловите тлъсти плъхове. Именно те, твърдеше Пригожин, са виновни за загубите във войната.

Но нима ФСБ не е виновна? Нима ФСБ не докладва на Путин, че го чакат в Киев с цветя? Но Пригожин не каза нито дума за ФСБ.

Струва ми се, че нещата са следните. Пригожин беше притиснат в ъгъла. Той натрупа огромен военен капитал, влезе в конфликт с Министерството на отбраната и разбра, че при предстоящото украинско контранастъпление целият този капитал ще бъде ликвидиран: вагнеровците ще бъдат изпратени на предната линия и там ще си останат.

В Москва е имал съюзници, които са обещали да го подкрепят. Това са били същите съюзници, натоварени със задачата да потушат бунта на Пригожин. На Пригожин му беше дадено време да унищожи авторитета на Путин (който освен това дори не беше в Москва, явно е прекарал цялото това време във Валдай), а след това са му обяснили, че ако влезе в Москва, ще бъде унищожен. Там го чакат. Това не означава, че всичко е минало без проблеми. Едва ли, например, двете страни са очаквали, че гнилото правителство на Путин ще се руши по пътя на Пригожин с такава бързина, а в Ростов тълпата ще хукне към танковете да се радва: „Вагнер, Вагнер!“

Но като цяло първата фаза беше успешна. Още веднъж повтарям: Пригожин е имал съюзници в Москва. Путин нареди на тези съюзници да го спрат. В резултат от това тези, които спряха Пригожин, сега са на крачка от върховната власт, а Путин е само един щастлив дядо.

Целта - елитът е наясно, че войната трябва да бъде спряна, а Путин е неадекватен и няма да я спре. В същото време той разбира, че е желателно да се направи това без разпадането на Русия и без прехвърлянето на властта в ръцете на криминалните престъпници на Пригожин, които ще започнат да грабят награбеното, както през 1917 г. И че Западът ще прости всичко за спирането на войната. Първият етап от тази операция, колкото и да е странно, беше невероятно успешен, въпреки факта, че е комбинация с много ходове.

А кой у нас обича комбинациите с много ходове? Специалните служби.

Чакаме продължение.

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 15

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Хора идваха и си отиваха през цялата сутрин, докато Андрей седеше на дивана и пишеше доклад. Докато е там, се чувстваме сигурни. Той донесе вестник на руската армия, аз видях познати имена на берлински квартали. Не е останало много от нашия град, което все още да е немско.

Иначе винаги и постоянно сме изпълнени с чувството, че сме напълно изоставени. Когато сме сами, всеки звук и всяка стъпка ни плаши. Вдовицата и аз се събираме около леглото на хер Паули, както правим сега, докато пиша това. С часове седим в тъмната мразовита стая. Иван ни държи в подчинение от горе до долу. Отчасти буквално, защото все още има неразкрити домакинства в нашия блок, семейства, които живеят в мазето и изпращат хора за вода само рано сутринта. Нашите мъже, струва ми се, трябва да се чувстват дори по-нечисти от нас, нечистите жени. На опашката при помпата една жена разказа как съсед от мазето ѝ извикал, когато Ивановците я дърпали: „Хайде с тях, застрашаваш всички ни!“ Малка бележка под линия за упадъка на Запада.

Отново и отново ме отвращава тези дни собствената ми кожа. Не обичам да се докосвам, почти не гледам тялото си. Спомням си какво разказваше майка ми за малкото дете, което съм била. Бебе толкова бяло и розово, на което се радват гордите ми родители. И когато баща ми отишъл в армията през 1916 г., когато се прощавал с майка ми на гарата, ѝ напомнил никога да не забравя да ми слага сенчестата дантелена шапка, преди да ме изведе на слънце. Вратът и лицето ми трябвало да останат лилиево бели, както изисквали времето и модата за добре поддържаните дъщери тогава. Толкова много любов, толкова много усилия с шапки, термометри за баня и вечерни молитви за мръсотията, която съм днес.

Сега обратно към неделята. Трудно е да върна всичко назад, толкова съм объркана. Към 10 часа всичките ни редовни гости бяха заедно: Андрей, Петка, Гриша, Яша, също и малкият Ваня, който отново мие чиниите вместо нас в кухнята. Ядоха, пиха и си побъбриха. Веднъж Ваня ми каза със сериозно детско лице: „Ние, хората, всички сме лоши. И аз съм лош, правил съм лоши неща”.

Появи се Анатол, донесе един грамофон, не зная откъде. Двама от неговите хора го следваха с плочи. И въртят едни и същи, отново и отново, може би дузина пъти, след като изслушаха за кратко време и изхвърлиха повечето от тях, Лоенгрин и Деветата, Брамс, както и Сметана? Пускат рекламната плоча на текстилната компания C.&A., която даваха в „Spittelmarkt“, ако похарчиш за тях по-голяма сума: „Идете в C.&A., там имат хубави неща...“ И така нататък, цялата конфекция се пее в ритъма на фокстрот, а Ивановците са в най-добро настроение, припяват, харесва им.

Шнапсът отново обикаля масата. Анатол докарва жадния поглед в очите си, който познавам, и в крайна сметка изпраща всички навън под доста очевиден претекст. За тази врата дори няма ключ. Анатол придърпва креслото. Винаги трябва да мисля за това, което обсъждах с вдовицата до огнището онази сутрин, да се втвърдя като парче дърво и със затворени очи да се концентрирам върху своето вътрешно „не“.

Той отново отмества креслото, когато вдовицата иска да влезе със супника. Тя и аз сядаме на масата и дори г-н Паули куцука от съседната стая, перфектно избръснат и маникюриран, в копринена роба... През това време Анатол лежи напречно на леглото, а краката му с ботушите висят надолу, черните му къдрици са разрошени Той спи и спи, дишайки леко.

Анатол спа като дете три часа, сам с нас, тримата врагове. Дори когато спи, ние се чувстваме по-сигурни, отколкото сами, той е нашата защита. Револверът е на колана му, а самият той вече хърка.

Междувременно навън войната продължава, центърът дими, отекват изстрели.

Вдовицата носи бутилка от придобитото бургундско, което донесох от казармата, и ни налива в чашите за кафе, за всеки случай - ако нахлуят руснаци. Говорим си много тихо, за да не събудим Анатол. Добре ни е да сме учтиви и приятелски настроени един към друг, наслаждаваме се на спокойния час, искаме да правим добро един на друг. Душата ни се възстановява.

Около 16 часа Анатол се събуди и побърза да излезе по служебни задължения. Малко по-късно входната врата изтрещя силно. Треперим, сърцата ни препускат. Но е само Андрей, учителят с леденосините очи. Радваме му се, вдовицата го прегръща с облекчение. Той се усмихва в отговор.

Добър разговор с него, този път не за политика, а за човечността. Андрей изнася лекция, че не приема „такива неща“, поглеждайки смутено покрай мене, че в жената вижда приятеля, а не тялото. Той е фанатик, очите му са далечни, когато говори така. Сигурен е в непогрешимостта на своята догма.

Сега си мисля дали е добре или лошо за мене, че мога да говоря малко руски. От една страна това ми дава сигурност, която на другите им липсва. Това, което за тях са груби животински звуци, нечовешки писъци, за мене е човешкият език – богато артикулираният мелодичен език на Пушкин и Толстой. Страхувам се, страхувам се, страхувам се (макар и по-малко заради присъствието на Анатол), но все пак разговарям с тях очи в очи, различавам най-лошото от поносимото, ориентирам се в множеството, създавам си представа за тях. За първи път се усещам като свидетел. Малцина са в този град, които могат да говорят с тях, които са виждали техните брези и села, и селяните с техните обувки от лико, и набързо построените нови сгради, с които толкова се гордеят - и които, като мене, сега са в мръсотията под техните войнишки ботуши. От друга страна, на другите, които не разбират и дума от техния език, им е по-лесно. Те остават непознати за тези хора, могат да копаят помежду си пропасти и да се убедят, че там няма хора, а само диваци, просто добитък. Аз не мога да направя това. Зная, че те са хора като нас; да си призная, струва ми се, на по-ниска степен на развитие, по-млади като народ, но по-близо до корените си от нас. Тевтонците се държали по подобен начин, когато нахлули в Рим и си присвоявали парфюмираните, изкуствено къдрави, маникюрирани и педикюрирани римски жени. При което победеният е непременно със сол в раните.

Беше около 18 часа, когато изведнъж на стълбището се чуха викове. Яростен дактил срещу нашата врата: „Ограбиха мазето!“ Андрей, седнал на дивана, кима. Казва, че знае това от часове, и ни съветва веднага да проверим нещата си.

Долу хаос: разбити дървени прегради, изтръгнати ключалки, разрязани и стъпкани куфари. Препъваме се в чужди вещи, тъпчем все още чисто пране. Палим свещ в нашия ъгъл, грабваме това-онова, кърпи, парче сланина на връв. Вдовицата се оплаква, че големият ѝ куфар, в който е сложила най-хубавите си дрехи, е изчезнал. Тя изхвърля нечий чужд скъсан отворен куфар на пътеката и започва да пълни малкото останали свои вещи. Загребва с ръце разсипаното брашно от пода и го изсипва в куфара, сякаш е изгубила ума си. Съседите ровят наляво и надясно, докато свещите горят. Чуват се пронизителни възклицания и ридания. Пера от легло се вихрят във въздуха, мирише на разлято вино и изпражнения.

Нагоре. Носим си нещата. Андрей е видимо смутен от мародерството. Той ни утешава, казва, че всичко може би просто е разхвърляно и объркано, но не е изчезнало: защото крадците със сигурност са търсили само алкохол. Ваня, детето, което междувременно също се завърна, обещава на вдовицата със сериозен поглед в черните си очи, наполовина като германец, наполовина като руснак, че утре сутринта ще ни придружи долу през деня и ще остане при нас, докато всичко, което ни принадлежи, не бъде намерено.

Вдовицата плаче, ридае отново и отново, спомня си отделни неща от своя куфар: хубавия костюм, плетената рокля, здравите обувки. Аз също съм дълбоко разстроена. Ние сме без права, ние сме плячка и мръсотия. Гневът ни се стоварва върху Адолф. Тревожни въпроси: Къде е фронтът? Кога ще има мир?

Докато си шушукаме до леглото на хер Паули, в което той се е оттеглил след обяд, Андрей в съседство провежда военен съвет с другарите си около махагоновата маса. Изведнъж всички крила на прозорците се отварят, парчета картон профучават през стаята, трясък, хвърлена съм към отсрещната стена. Хрущене, облак варовик в стаята, падаща стена отвън... Както научихме от съседите половин час по-късно, немски минометен снаряд е паднала върху съседната къща, ранил е няколко руснаци и е убил един кон. На следващата сутрин го намерихме във вътрешния двор: месото е старателно отрязано, лежи върху един чаршаф, изцапан с кръв, до него мазни преплитащи се вътрешности на червената влажна пръст.

Как мина вечерта, не си спомням в момента. Вероятно шнапс, хляб, херинга, консерви, полов акт, Анатол. Опитвам се да върна спомена: цяла група руснаци, познати и нови, около нашата маса. Отново и отново вадят часовниците си, сверяват времето, московското време, което донесоха със себе си и е с един час по-напред от нашето. Един от тях имаше дебела, респектираща фермерски луковица, източнопруска марка, с масленожълт циферблат и висок купол над него. Защо са толкова пристрастени към часовниците? Това не е заради паричната им стойност, защото изобщо не търсят толкова много пръстени, обеци и гривни, те ги пренебрегват, когато могат отново да се сдобият с часовник. Вероятно защото там в тяхната страна не всеки може да има часовник. Трябва да си наистина някой, за да имаш желан ръчен часовник, който държавата ти дава. А сега часовниците изведнъж растат като репички в неочаквано изобилие за всеки, който иска да ги бере. С всеки нов часовник собственикът се чувства по-силен. С всеки часовник, който може да подари у дома, нараства личният му статут. Сигурно е така. Защото не знаят как да различат часовниците по парична стойност. Те предпочитат часовници с дреболии, например със секундомер или с въртящ се циферблат под металната обвивка. Цветните картинки на циферблата също ги привличат.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА - КИНО НЯМА ДА ИМА

КАЗУО ИШИГУРО / „НИКОГА НЕ МЕ ОСТАВЯЙ“

Винаги съм казвал, че когато по една книга има заснет филм, първо трябва да се прочете книгата, а след това да се гледа филма.

Филмът, колкото и да върви по сюжета на книгата, е в края на краищата различно произведение, при това „колективно“: на сценариста, режисьора, оператора, актьорите...

Затова, въпреки, че първо ми попадна филмът „Никога не ме оставяй“ по едноименния роман на Казуо Ишигуро, потърсих, преди да го гледам, книгата.

Не обичам силните думи, но в този случай мога единствено да кажа – поразителен роман.

Неговият автор, пак да го споменем - Казуо Ишигуро, е роден в Нагасаки през 1954 г., живее от 1960 г. в Англия и пиеше на английски език (досега има издадени шест романа).

Ишигуро е лауреат на Нобелова награда за литература (2017 г.) - „за това, че в романите си разкрива с голяма емоционална сила бездната под нашето илюзорно чувство за връзка със света“, и на наградата „Букър“ за романа „Остатъкът от деня“ („The Remains of the Day“, 1989 г.).

Филмът заслужава да се гледа, но не е все пак толкова силен като книгата (най-отдолу – трейлър).

Исках да напиша няколко думи за книгата, но попаднах на цели две добри нейни рецензии в сайта „Аз чета“ и понеже те са на много по-високо равнище от това, което аз бих съчинил, предлагам ви ги тях вместо моите писания.

(Павел Николов)

МИЛЕНА ТАШЕВА / „НИКОГА НЕ МЕ ОСТАВЯЙ“ – РОМАН КАТО ДЪЖДОВЕН СЛЕДОБЕД

„Никога не ме оставяй“ е тъжна и леко гадна история със сериозни (като теми, не като количество) антиутопични моменти. Макар тези въпроси уж да не са засегнати в самия роман, той наистина буди разсъждения за стойността на човешкия живот. Скоро книга не ме беше потрисала толкова дълбоко.

Отношенията между тримата герои са безкрайно сложни, но и безкрайно човешки, дори без да намесваме специалния им статут в обществото. Кати, Рут и Томи наистина израстват в пансион в дълбоката английска провинция, но това не е интернат за богати, привилегировани отрочета на аристократични семейства. В края на книгата се оказва, че този пансион е един социален експеримент. Опит да бъдат отгледани, възпитани и показани като нормални хора деца, които не просто са изоставени от родителите си. Те никога не са били родени, а клонирани, както казва Рут, „от измета на обществото – наркомани, просяци и проститутки“. Клонирани с една единствена цел – да достигнат възрастта от 18 години и да легнат на операционата маса за поредица от експлантации. Иначе казано, тези деца са отглеждани, за да се превърнат в парчета месо, от които лекарите ще вземат органи, за да удължат живота на „нормалните“ хора.

Интересното е, че този факт се разбира може би едва след като си прочел 3/4 от книгата – през цялото време се говори за „донорство“, за „задължения“, но когато знанието, разбирането, думите те блъснат в лицето, чувството е просто поразително. Лично на мен ми се повдигна и бях на косъм да се разрева. Цялата сцена, в която това се случва, е просто покъртителна. Две деца си говорят, споделят мечтите си – най-обикновени, детски мечти, каквито сме имали всички – да бъдем актьори, да работим в супермаркет, просто да пораснем. Прекъснати са от учителка, която им казва, че те нямат право да пораснат. Нямат и право да мечтаят. Единственото им право е да даряват. Да дарят себе си. Да умрат.

Това, че са клонинги, не прави тези деца по-различни от обикновени младежи – и те имат проблеми, и те имат копнежи, и те не разбират добре собствените си чувства и емоции. Рут е типичната „вижте-ме-аз-съм-тук“ кукла, която държи да е не просто център на вниманието, а лидер, обожествяван от масите. Томи е едно объркано момче, което не се вписва в средата си – просто защото се оказва, че му трябва малко повече време да развие талантите си. Кати е… Кати е момиче с трезва преценка, от която израства трезва жена. Но в нея, в думите ѝ (повествованието се води от нейно име) има някаква огромна тъга, някакъв копнеж. Макар често да повтаря, че е щастлива от живота си, през думите ѝ сякаш прозира въпросът: „Какво ли щеше да бъде, ако…?“ Ако Рут не беше обсебила Томи, ако бяха обикновени деца на обикновени родители, водещи обикновен живот?

Научнофантастичният и антиутопичният елемент изобщо не са толкова силни, че да класифицираме романа като научна фантастика или антиутопия. Но присъстват. Без да ни описва директно английското общество, допуснало една такава реалност, Ишигуро сякаш допълнително „нормализира“ това така наречено донорство – до такава степен то се е вписало в културата, в живота на хората, че никой, дори самите донори не го считат за нещо извънредно, камо ли за нещо грозно и престъпно.

И все пак… и все пак тези деца, тези юноши искат да живеят. Искат да се обичат, да се нарадват на младостта си. И макар да не могат да имат деца – да споделят любовта си. Живеят с надежди. И когато става ясно, че тези надежди са безпочвени, неоправдани и неизпълними, остава им да живеят за деня.

Рядко ми се отдава случай да чета книга с главен герой жена, на която да не личи, че е писана от мъж. С „Никога не ме оставяй“ беше точно така – по текста, разказан от жена, не можеш да познаеш, че авторът е мъж. Не знам това за разбиране на жените ли говори, за огромен талант ли, но е изключително. И много, много хубаво.

СТЕФАНИ КАЛЧЕВА / „НИКОГА НЕ МЕ ОСТАВЯЙ“ – НЕВЪЗМОЖНИТЕ КОПНЕЖИ В ЕДИН АЛТЕРНАТИВЕН СВЯТ

„Никога не ме оставяй“ е разтърсваща история с антиутопични и научнофантастични елементи от английския писател с японски произход Кадзуо Ишигуро.

Една от най-нелепите анотации, които съм чела, е именно за този роман. Единственото, което се разбира от нея, е, че става дума за три деца, израснали в училище-пансион за богати, в което са били особено привилегировани и специални. И тъй като някак умишлено не потърсих повече информация, не бързах да започвам книгата, която ми звучеше като „Ориндж каунти“ за деца.

Да, наистина Рут, Томи и Кати отрастват в тихата английска провинция и наистина са специални. Но чак към средата на романа осъзнах защо повечето хора, които са го чели, го определят като история, от която ти става мъчно и противно едновременно.

Възпитаниците на пансиона „Хейлшам“ живеят спокойно, кротко и… празно. Обитателите му са създадени с една единствена функция – да станат донори след определена възраст и да спасят „истински“ човешки живот. Просто плът, която служи за определени цели, нищо повече. Децата обаче, макар и създадени по изкуствен път (най-често от измета на обществото – наркомани, проститутки, алкохолици), имат чувства, имат мечти, рисуват, играят и обичат.

Ето тук идва моралният въпрос – защо те да са по-различни и недостойни от нас? И колко добри сме всъщност ние? Тези копия правят секс и се влюбват, но не могат да имат деца, нямат и нужното време да създадат брак или дълго партньорство, защото твърде рано са привиквани на експлантации – даряват органи веднъж, два, три пъти, докато не се скапят и не умрат. Ужасяващ алтернативен свят, който е плашещо възможен…

Донорите невинаги са знаели, че са донори. В детството си те смътно осъзнават някои неща, но никога не получават конкретен отговор от своите настойници, които се грижат за тях. Точно тези настойници се гнусят и донякъде страхуват от възпитаниците си, приемат ги като нещо чудато, неестествено, противно, което трябва да бъде отгледано здраво, за да се принесе в жертва на нормалната част на обществото, която вече не страда от нелечими страшни заболявания, благодарение на успешния си експеримент.

Заглавието на книгата идва от песен, на която Кати тайно танцува, прегърнала възглавница. Точно тази сцена трогва една от възпитателките и променя отношението ѝ към донорството (според мене не променя нищо за никого и за това говори краят на романа – бел. П. Н.):

„Докато ви гледах да танцувате, пред очите си виждах съвършено различна картина. Виждах как стремително се заражда един нов свят. Да, по-технологичен, да, по-ефективен. Нови начини за лечение на старите болести. Изумително! Но едновременно с това един по-суров и по-безмилостен свят. И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си – по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умолява да не си отива. Ето какво видях. Това не бяхте точно вие, не беше точно онова, което правехте в онзи миг и аз го осъзнавах. Но продължавах да ви гледам, докато сърцето ми кървеше от мъка. Запомнила съм го завинаги”.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1985 г. / ИКОНОМИКА / ФРАНКО МОДИЛЯНИ

Франко Модиляни (Franco Modigliani)

18 юни 1918 г. – 25 септември 2003 г.

Нобелова награда за икономика

(За основополагащите изследвания в сферите на спестяването и на финансовите пазари.)

Американският икономист Франко Модиляни е роден в Рим, Италия. Той е син на Енрико Модиляни, детски лекар, евреин, и Олга (по баща Флашел) Модиляни, специалист по детско развитие. След като завършва лицея „Висконти“, Модиляни постъпва в медицинския факултет на Римския университет. Като се убеждава, че не може да понася гледката на кръв, той се премества да учи право и получава докторска степен по право през 1939 г. от Римския университет. В опит да разбере причините за Голямата депресия, Модиляни учи също така и икономика. Страстта му към икономиката се задълбочава след като спечелва през 1939 г. първа награда на национален студентски конкурс за ефективността на ценовия контрол.

Тъй като антифашистките убеждения на Модиляни и неговият еврейски произход не позволяват да живее в Италия, през 1939 г. той бяга първо във Франция, а след това в Съединените щати. На следващата година подновява обучението си по икономика в Ню Йорк в „Новото училище за социални изследвания“ („New School for Social Research“), по това време водещ център за научни изследвания за емигранти. Работейки под ръководството на Джейкъб Маршак, Модилянисе приобщава към кейнсианската макроикономика и използването на формални модели при икономическия анализ.

Завършвайки аспирантура в „Новото училище“ през 1942 г., Модиляни преподава едновременно с това в Женския колеж в Ню Джърси, а през 1942-1944 г. е асистент в катедрата по икономика и статистика в колежа „Бард“ към Колумбийския университет. През 1943-1944 г. чете лекции и в „Новото училище“. През 1944 г. получава докторска степен по социални науки, а от 1946 г. става асистент по математическа икономика и иконометрия в „Новото училище“. Тази длъжност заема две години. От 1945 до 1948 г. работи и като научен сътрудник и главен статистик в Института за световни проблеми в Ню Йорк.

Премествайки се през 1949 г. на работа в Чикагския университет, Модиляни се присъединява към Комисията на Коулс за икономически изследвания като научен консултант и остава в нея до 1954 г. В същото време е отначало доцент по икономика (1949 г.), а след това професор по икономика (1950-1952 т.) в Илинойския университет.

Между 1952 и 1960 г. Модиляни е професор по икономика и индустриален мениджмънт в Технологичния институт „Карнеги“ и гостуващ професор в Харвардския университет (1957 - 1958 г.). През 1960 г. става професор в Северозападния университет, но напуска този пост две години по-късно, за да постъпи на работа в Масачузетския технологичен институт (МТИ) като асистент по икономика и финанси. През 1970 г. е назначен за професор в МТИ.

През цялата си кариера Модиляни работи като лидер на направление, което се стреми да интегрира кейнсианската политическа икономия с неокласическата икономическа теория и паричния анализ, съгласувайки кейнсианската макроикономическа теория с теориите, според които хората действат ефективно, за да увеличат максимално своето благосъстояние. В ранните си разработки Модиляни обяснява сложността на периодите на икономическа депресия и висока безработица, прибягвайки до кейнсианската концепция за „твърдостта на работната заплата“ (хипотеза, че заплатите не се адаптират веднага към промените в търсенето).

В статията си от 1944 г. „Предпочитане за ликвидност и теорията за лихвата и парите“ („Liquidity Preference and the Theory of Interest and Money“) ученият посочва, че ако заплатите не се адаптират незабавно към променящите се пазарни условия, трудът на работниците може да бъде надценен в сравнение с отслабената икономика, което води до безработица. Така той свързва паричния проблем на финансовите пазари с безработицата и със спада на реалната икономическа активност.

В дългите спорове между монетаристите и кейнсианците Модиляни не заема никога непримирима позиция. Той ясно разбира ролята на парите, но за разлика от Милтън Фридман, едновременно с това се стреми да разбере въздействието, което парите имат върху икономическата активност чрез различните механизми на финансовите пазари. Той работи върху тези въпроси, докато изгражда финансовата част от иконометричния модел на МТИ и следователно не може да приеме съкратените форми на опростения метод на Фридман. Въпреки това, като цяло, Модиляни е близо до съвременната версия на кейнсианската теория и нейните политически заключения. Той изразява своето кредо през 60-те години със следните думи: „Ако частната пазарна икономика трябва да бъде стабилизирана, тя трябва и може да бъде стабилизирана“.

В опит да подобри „потребителската функция“ на Кейнс и да намери рационална основа за макроикономическото поведение в действията на отделните индивиди, Модиляни е първият, който описа създаването на модели на „жизнения цикъл“, които трябваше да обяснят закономерностите на формиране на личните спестявания. Той твърди, че "основният мотив (за спестяване) се състои в това да можем да поддържаме сравнително постоянен жизнен стандарт."

Спестяванията, казва той, отразяват разликата между това стабилно желано ниво на потребление и променящото се ниво на доходите, което се покачва систематично от първоначално ниско до максимално в течение на трудовия живот на дадено лице и след това намалява до много ниско ниво при пенсиониране. Позовавайки се на желанието на човек да поддържа постоянно ниво на потребление, въпреки колебанията в доходите си, Модиляни извежда своята формула: „младите спестяват, старите харчат“.

За първи път своя модел за спестяване, базиран на жизнения цикъл, Модиляни публикува през 1949 г. в статията си „Колебанията в съотношението спестяване – доход“ („Fluctuations in the Saving – Income Ratio“) и след това го задълбочава през 1954 г. в статията „Анализ на полезността и потребителската функция“ („Utility Analysis and the Consumption Function“), която пише със своя студент Ричард Брамбърг.

Той доразвива този модел в поредица от публикации, написани заедно с Алберт Алдо, сред които се открояват: „Тестване на хипотезата за жизнения цикъл на спестяванията“ („Tests of the Life Cycle Hypothesis of Savings“, 1957 г.), „Постоянният доход и хипотеза за жизнения цикъл на спестяващото поведение“ („The Permanent Income and the Life Cycle Hypothesis of Saving Behavior“, 1960 г.) и „Хипотезата за жизнения цикъл на спестяването: съвкупни изводи и тестове“ („The Life Cycle Hypothesis of Saving: Aggregate Implications and Tests“, 1963 г.).

В тези публикации Модиляни посочва, че нивата на спестяване са тясно свързани с темпа на нарастване на населението, тъй като този темп влияе върху съотношението на хората в млада възраст и пенсионерите и населението в най-трудоспособна възраст. Той също така подчертава, че високият икономически растеж също повишава нормата на спестяване, тъй като увеличава доходите на работниците (и от тези доходи се спестява), без да увеличава потреблението на пенсионерите, защото техните разходи съответстват на по-ниско ниво на доходи през минал период от време. Модиляни използва своите открития, по-специално в статията „Хипотезата за жизнения цикъл на спестяването и междудържавните разлики в коефициента на спестяване“ („The Life Cycle Hypothesis of Saving and Intercountry Differences in the Saving Ratio“), публикувана през 1970 г., за да обясни промените в международните норми на спестяване. Той също така използва теорията за спестяванията, която ги разглежда в дългосрочен план, за да тества алтернативни пенсионни програми.

Интересът, проявен от Модиляни към монетарната теория и финансовите пазари, го насочва към нова работа, свързана с така наречената теорема на Модилиани-Милър. Тази теорема, разработена от Модиляни заедно с Мъртън Милър, който тогава работи в университета „Карнеги-Мелън“, е представена в тяхната разработка „Цената на капитала, корпоративните финанси и теорията за инвестициите“ („The Cost of Capital, Corporation Finance, and the Theory of Investment“), публикувана през 1958 г. Там те се основават факта, че рационалният инвеститор взема предвид само бъдещата рентабилност на компанията, а не размера и структурата на нейния дълг.

Тази теория прокарва нови идеи за общата цена на капитала и предефинира моделите за инвестиционни решения на отделната фирма по начин, който ги прави различни от нейните финансови решения. Първоначално тази теорема е отхвърлена от мнозина. Сега тя се смята за очевидна и служи за един от крайъгълните камъни на съвременната теория за финансиране на корпорациите. Модиляни и Милър посочват, че индивидуалният инвеститор трябва винаги да държи различни ценни книжа в своя портфейл, за да балансира възможния риск и очаквания доход от компании с различно равнище и надеждност. Методологията, която те разработват за изчисляване на очакваната бъдеща възвръщаемост на ценните книжа, вече е норма. Но най-простата версия на теоремата на Модилиани-Милър се основава на няколко опростяващи допускания, като например съществуването на съвършени пазари на ценни книжа, и тези допускания трябва да се имат предвид.

От 40-те години. Модиляни е една от водещите фигури в развитието на макроикономическата теория и икономическата политика. В своята теоретична работа той посочва високи образци на абстракция, като прилага икономическата теория за максимизиране на богатството към макроикономическото поведение. Тази негова работа допринася за разпространяването в края на 60-те и 70-те години на школи за "рационални очаквания" в теорията на макроикономиката. Някои приписват появата на този подход на статията „Предсказуемостта на социалните събития“ („The Predictability of Social Evants“), написана през 1954 г. от Модиляни заедно с Емилия Грундберг.

По-късно теоретиците икономисти, които приемат концепцията за рационалните очаквания, отиват много по-далече в развитието на аргументите на Модиляни и Грундберг, отколкото авторите им са очаквали. Те твърдят, че правителствената политика никога не може да подобри функционирането на икономиката, защото рационално мислещите и действащи хора винаги ще предвиждат действията на правителството и ще предприемат мерки за неутрализирането им. Самият Модиляни обаче критикува остро тези твърдения и отказа да се присъедини към подобни заключения. В своята приложна разработка, написана заедно с Лорънс Клайн и други, и очертаваща кейнсианския иконометричен модел на МТИ-Пенсилвания, както и в редовните си икономически прегледи в италианския вестник „Кориере дела сера“, Модиляни твърди, че настойчивата твърдост във връзка с адаптирането на цените и очакванията ограничава ценността на моделите за рационални очаквания, когато се прилагат към интерпретации на макроикономически събития.

През 1939 г. Модиляни се жени за Серена Калаби. Семейството има двама сина. Модиляни е дребен, набит мъж и живее в Белмонт, Масачузетс. През свободното си време се занимава с тенис, ски, ветроходство и плуване. Той е натурализиран американски гражданин.

Освен с Нобелова награда Модиляни е удостоен с Почетния знак Греъм и Дод на Федерацията на финансистите аналитици (1974, 1978 г.) и с наградата Джеймс Килиан младши за постижения, присъждана на членове на колектива на МТИ (1985 г.). Член е на Американската икономическа асоциация. на Американската финансова асоциация, на Иконометричното дружество и на Италианското икономическо дружество. Удостоен е с почетни степени от различни университети. От 1966 г. е научен съветник на Управителния съвет към Федералната резервна система, а от 1971 г. е старши съветник на Брукингската комисия за икономическата активност. Заема и други важни професионални постове.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО МИНИСТЪРА НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 525

Данаил Хр. Попов до Министъра на просвещението

Високопочитаеми г-н Министре на просвещението

В София

Понеже тези дни идва при мене на посещение внук ми Мих. А. Попов от Плевен, който е син на покойния ми брат - народен страдалец - Анастас Хр. Попов, който вследствие откриването от турците на комитетските ни действия биде уловен и той, и откакто ги съдиха в София заедно с покойния В. Левски, брат ми биде осъден на вечно заточение - в окови - и проводен с други още нар. труженици в Диарбекир, но благодарение на застъпването на руското правителство след войната биде освободен и се завърна, че си свърши дните в родината ни. Внук ми, синът му, като дойде тука, донесе ми няколко български вестници, между които и „Нар. Права“, брой 149 т. м., в който с голямо душевно удоволствие видях, че Вие, високопочитаеми г-н Министре, взели сте инициатива, че се е издала вече книга - I том „Архив на Възраждането“, в която са описани ценни документи по политическото ни възраждане и преписките на разните нар. Дейци, между които видях да се споменава и моето име. Не зная доколко е било възможно да се съберат по-голяма част на такива документи, защото върху това имам убедителни и неоспорими вече доказателства, като зная, че има много, много нашенци, които притежават разни важни документи. Но за жалост много от тези лица, с цел може би спекулативна, не искат да ги дадат, както подобава, а ги задържат, че може да им се представят случаи, че да ги продадат на някой си издател, които би се заел с вписването им за обща народна полза. Пиша в това [писмо] и настоявам за мнението и убеждението си, защото имам достатъчни доказателства в ръцете си, че действително има такива хора с такива позорни и противопатриотични характери! А за да не би защото вие, Г-н Министре, да се подвоумите върху моите изказани със сърдечна горест обвинения върху лица с такива низки, спекулативни характери, но аз ще да Ви кажа с пълна откровеност такива доказателства, които, откакто видите, че действително съм в правото си да ги наричам Злодеи на народните ни права! И в заключеше, Вие, Г-н Министре, ще да имате вече право да направите такива разпореждания, щото волю-неволю да се заставят тия мерзави спекуланти да предадат вече всичко, което им е поверено, с цел да му се даде гласност в печата, за което потомството ни да може да се радва и да изказва своята признателност към онези, които са се стараели по всячески начин да се освободи отечеството ни от тиранските тогавашни угнетения и пр.

Понеже Ви казах, че ще да Ви дам действителни доказателства върху обвиненията, които отправям към такива недоброжелатели народни, то нека почна да Ви разкажа кои именно лица са такива. Ето ги. Първият е Филип Симидов из Русе, когото познавате. Тоя г-н, понеже ме е знаел кой съм и какво съм работил по народното ни възраждане, решил се да почне да събира от видните народни дейци разни сведения - писма, биографии, портрети и пр. - с цел да ги обнародва в своето периодическо списание „Поборник-Опълченец", което беше почнал да издава в 1899 г. Писа ми няколко пъти и най-после дойде сам при мене нарочно, и откакто ми изложи решението си, моли ме до небеса да му предам всичко, което имам запазено по народните ни действия. Аз понеже знам що за стока са народните ни хора, почти му отказах, но той не ме остави, догдето най-после ме убеди, като ми даде честно слово (такива честни слова като неговите повече се намират у циганите), че щом се напечати всичко, което се съдържа в документите ми, обрече се велегласно, че оригиналите по мое нарочно желание и право ще да внесе в Народната библиотека в София, за да стоят там на съхранение завинаги като ценни документи и пр. Реших най-после и му ги предадох. Той възхитен, не знаеше как да ми изкаже своята благодарност, замина си и почна издаването на периодическото си списание. Издаването, ако и да вървеше някак си бавно, но при все това следва година, а за втората издаде едва до петата книжка и спря вече, не зная по какви съображения. В това разстояние обнародва се в книга десета - лист 9-ти, част от биографията ми заедно с портрета ми и в книга 5-та - година втора — лист 12-ти, последва с описване биографията ми с част от документите ми и със снимката на бащината ни къща в Плевен, в която се е укривал покойният В. Левски, където е бил съставен и първия Плевенски комитет и пр. С тая пета книжка се прекрати издаването на реченото списание, но от поверените ми нему документи едва една твърде малка част биде почната да се описва в списанието, а остатъкът от многото други важни документи останаха в него и до ден днешен. Аз, като видях, че няма вече да ги описва, писах му няколко пъти, за да ми ги възвърне, защото те са мое притежание, или според обещанието и задълженията си да ги внесе в Народната библиотека в София за съхранение, а той, откакто замълча за дълго време, най-после отговори, че ги няма вече, защото се изгубили, и работата остана блато и до днес. Между многото важни документи ще ви разкажа и за един, който според моето скромно мнение е от голяма важност! Това е оригиналът на клетвата, писана на голям лист бяла дебела хартия, който е писан от мене текста на клетвата, все там фигурират подписите на всеки член на комитета, но така също е приложен под под текста ѝ и печатът на ЦБРК. Той, Симидов, сам казва в брой 5-ти, г. 2-ра, лист 14-ти, че има в ръцете си тоя важен документ, който по прав смисъл може за нас да се нарича Една важна Реликва, и казва, че в последвалите броеве на списанието ще да я преведат - в-к „Фак-Симиле“, а оригиналът ѝ с други много документи ще да бъдат предадени в Нар. музей - библиотека, за съхранение. Освен тоя важен документ, предал му съм и важната книга, издадена от покойния Раковски (с когото съм работил лично) и в която се описва на български и на румънски ходът на черковния ни въпрос. От нея (същата) книга нищо не е писано в списанието му. Освен тези дотук указани важни документи, дал съм му твърде много писма по народните ни действия и все тъй много писма, приемани от Диарбекир от мъченика брат ми, в които се описват разни интересни неща за историята ни. Всичко наконец е у тогова Народен Зломислец, защото, ако да не беше такъв, то той трябваше да изпълни обещанията и задълженията си към мене. И понеже не му е било възможно да следва с издаването на списанието, то в тоя случай длъжен беше да ги внесе в Народната библиотека за пастрене, а не да ни отговаря, че ги няма вече и че не знае що са станали. Хич позволено ли е на един честен човек (ако сам честен да е) щото да ми възразява, че не знае що са станали едни такива важни документи, които са му поверени с морално задължеше, че откакто си послужи с тях в списанието, да ги внесе веднага за съхранение в обществената Народна библиотека? Такива осъдителни постъпки не се прощават никому, а още повече на едного като него, който е писал доста писма, с които не е имал достатъчни думи, за да ми благодари за доставените ми нему документи, и тия негови благодарителни заявления са изказани от него към мене в самото му списание и пр. Вярвам прочее, г-н Министре, че откакто видяхте моите дотук описани доказателства, сам Вие ще да ми дадете право, че действително справедливо наричам такива хора Народни злодеи и злоупотребители на Народни правдини! Дотук за Симидова.

Сега да Ви разкажа още едно такова също злодеяние с друг предмет, който също се крие у другиго - все така Народен злодей! Ето го.

Още в 1870 г. поръчах нарочно и донесох две пушки от една много добре усъвършенствана за тогава система с цел да ги подаря на В. Левски и на Ангел Кънчев, които тогава престояха у мене дълго време, догдето да успея да наредя преминаването им в България за съставяне комитетите. Донесох пушките, заплатих от себе си 250 лева и им ги предадох тука, а те във всичкото време - почти 2 месеца, колкото стояха тука у мене, всякой ден се обучаваха с пушките. После прекарването през Никопол за Плевен на В. Левски успях, че прекарах, ако и с голям риск, едната пушка за В. Л., която биде прекарана от самата ми майка - баба Попадия. Пушката биде разглобена на 2-3 части и наконец прекарахме я благополучно и я занесе майка ми в Плевен, и оттам брат ми я препроводил за Ловеч, гдето беше Комитетът. После жалостното разкриване на комитетските ни действия пушката била прикрита у едни нашенци, троянци, които най-после са я предали по личното настояване на Марин П. Луканов - Ловченец. Това го зная положително! Марин П. Луканов, както и Симидов, и досега мълчат, и тази пушка, която не е негова, а е Народна, защото аз с тази цел съм я донесъл, че да я дам на един народен поборник, с която да защитава народните интереси, а не да я задържи еди-кой си с цел може би някога да се възползва той лично от ценността на такава една реликва! Писа му се, че да я внесе в Народния музей за съхранение, но и той си замълча и отказа - нещо много осъдително! Вие, г-н Министре, ако обичате, имате право, защото имате и средство да разпоредите тъй, щото ще-неще М. П. Луканов да предаде пушката, която да се внесе в Народния музей. Той засега е по баните. Вие можете да наредите, защото имате право да се направи всичко и да се извади на бел свет пушката, а тъй също и гореспоменатите ми документи, задържани от Симидов.

Относно втората пушка, която беше за покойния А. Кънчев, тя остана у мене, непроводена, защото покойният се самоуби в Русе, край Дунава, когато видял, че турските жандари тичали към скелята, за да го уловят. Аз като доблестен изпълнител на дълга си поддържах речената пушка у дома си цели 37 години, а есенес, когато идва тука от Плевен членна делегация, за да положат венец на тукашния военен монумент, то възползвах се от случая и им я предадох с нарочна молба и поръчка, за да я внесат в Народния музей за съхранение, което и стана, защото получих даже официално уведомление от страна на дирекцията на музея (писмо № 115 от 11. III. 1908 г.), че проводената ми пушка е получена и вложена в музея.

Официалното съобщение е от 11 март 1908 г. под № 117. Тя заслужава да се види. На нея има прикачено описание от моя страна, в което се описва от кого е и значението ѝ. Наконец, уважаеми г-н Министре, вярвам, че Вие, който имате неоспоримо право да се застъпвате за изследване, изнамерване и прибиране на всичко, което би послужило за бъдещото наше поколение, за да знае що се е работило някога от техните праотци за добиване свободата на Отечеството ни, ще да се постараете, че указаните лица да предадат първо документите, които Ви описах по-горе, а второ - пушката на покойния В. Левски заедно с ятагана ѝ, който служи като байонет. Не трябва да им вярвате в никакъв вид на техни отказвания или уверявания, че не ги притежават, защото у тези хора няма ни съвест, ни чест, но са истински злоупотребители на народни вещи!

На братовия си син Мих. А. Попов поръчах да внесе право до Вас - Лева 55 - и позволявам си да Ви помоля да дадете разпореждане, за да ми се проводи под пощенски бандерол книгата „Архив на Възраждането“ I том, като го прочета, ще да го подаря на никополското градско читалище за съхранение, гдето всякога провождам даром разни полезни книги - български, румънски, руски, френски и пр. Такова е било всякога моето душевно стремление!

Моля Ви, Високопочетаеми г-н Министър, благоволете да приемете моите към Вас най-почтителни поздрави и благопожелания.

Турну Мъгуреле, 14 юли 1908 г.

Ваш сънародник ветеран

Д. Хр. Попов,

стар народен поборник от Т. Мъгуреле

Р.5. В Народната библиотека вярвам, че трябва да имат всички броеве от списанието на Ф. Симидова „Поборник-Опълченец“. Можете ги взе и ще да видите какво именно той, Симидов, пише върху всичко, що съм му дал за списанието му, а тъй също ще да видите и част от биографията ми.

Същия

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / ЯН АСМАН И ИЗСЛЕДВАНЕТО НА „ИСТОРИЯТА НА ПАМЕТТА“

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ? / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ / ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ / ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ / ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА УЧЕНИЕТО НА ИСУС / УЧЕНИЕТО НА ИСУС: ПРОМЯНА НА СЪЩНОСТТА / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА ДЕЛАТА НА ИСУС / СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА

6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / ЗА КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: МОРИС ХАЛБВАКС

ЯН АСМАН И ИЗСЛЕДВАНЕТО НА „ИСТОРИЯТА НА ПАМЕТТА“

Асман е съгласен с Халбвакс за социалния характер на паметта: спомените за миналото се създават колективно, а не индивидуално; нашите реконструкции на миналото са изградени около рамки, създадени от обществото. Ние организираме своите мисли за това какво е станало преди, основавайки се на нашето общуване с хората. Когато си спомняме „студената война“, Втората световна война или войната във Виетнам, това не е случайно: нещо от днешната ситуация ги извиква в паметта ни. Освен това нашата памет за тези катастрофални събития формира нашата днешна ситуация.

Всичко това е нож с две остриета. От една страна, ако няма съвременен стимул да си спомняме миналото - нищо в настоящето не ни кара да правим това - тази част от миналото ще бъде забравена, изтрита от паметта ни. От друга страна, изследването на колективната памет за минали събития може да разкрие много неща за социалните групи, които са конструирали и запазили тази памет. Както вече казахме, това е "мнемоистория", "история на паметта".

В една от най-важните си книги („Египтянинът Мойсей: паметта за Египет в западния монотеизъм“), Асман се задълбочава в мнемоисторията: как хората са помнили Моисей в ключови моменти от западната цивилизация. Той обяснява:

За разлика от историята в истинския смисъл на думата, мнемоисторията не се интересува от миналото като такова, а от миналото както се помни.

Иначе казано, „мнемоисторията анализира значението, което настоящето приписва на миналото“. Например, тя не се опитва да установи какво е известно за Мойсей: какви факти са относително надеждни. Тя се интересува как Моисей е бил помнен през различните епохи и в различните страни.

Асман проследява този спомен от древността до Зигмунд Фройд. Може напълно да твърдим, че Моисей е най-важният персонаж в Стария завет. Той е велик пророк, избавител и законодател на народа на Израил. Четири от петте книги на „Петокнижието“ (от „Изход“ до „Второзаконие“) разказват пряко или косвено за него.

Според книга „Изход“ (вж. Изход, 1-2), Мойсей е роден от майка еврейка по времето, когато народът на Израил бил в египетско робство. Фараонът, царят на Египет, наредил да убиват всички новородени еврейски момчета, за да не станат израилтяните много. Но майката на Моисей скрила младенеца, сложила го в една кошница, а кошницата оставила на брега на Нил. По удивителен начин детето било открито от дъщерята на фараона. Тя го приютила и го отгледала. Като пораснал, Мойсей се разбунтувал срещу своето египетско възпитание и станал велик вожд на израилтяните, който ги изведе от египетското робство (Изход, 2-15).

Много векове по-късно в новозаветната книга „Деяния“ четем: „И Мойсей беше научен на цялата египетска мъдрост“ (Деяния, 7:22). Старозаветните сказания за Мойсей, макар и подробни, не споменават нищо подобно. За Асман този детайл е поразителен. Той го използва като пример, когато обяснява мнемоисторията:

Мнемоисторията не пита дали Моисей е бил научен на цялата египетска мъдрост. Тя пита... защо през XVII–XVIII век образът на Мойсей се основавал почти изключително не на неговата подробна биография от „Петокнижието“, а на един-единствен стих от „Новия завет“.

Задачата на мнемоисторията е да проучи как тази или онази историческа фигура или историческа реалност е била изобразявана, разбирана и „запомняна“. Но преди да приложим този подход към Исус и да започнем изследване на писмените документи, появили се след смъртта му, е важно да разберем по-добре как работи подходът. За да направим това, нека вземем един важен пример от историята на ХХ век: споменът за Масада, особено сред евреите от Израел.

(Следва)