МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 14

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Между другото, офицерските звезди имаха забележително малък ефект върху мъжете. Бях разочарована. Никой не се чувстваше обезпокоен в комфорта си от ранга на Анатол. Той също седна доста мирно, засмя се и побъбри с останалите, напълни чашите им и ги остави да вземат кухненските прибори. Започвам да се притеснявам малко за моята защита. Пруската военна йерархия, с която сме свикнали, изглежда не е приложима тук. Тези със звездите не идват от определена социална класа, по никакъв начин не са над другите по произход и образование. Те нямат специален кодекс на честта и със сигурност нямат различно отношение към жените. Западните традиции на рицарството и храбростта изобщо не са засегнали Русия. Доколкото знам, не са имали турнири, нямали са пеещи минезингери, нямали са трубадури, нямали са пажове. Откъде да дойде всичко това? До един са момчета от село. Анатол също. Разбира се, моят руски не е достатъчно добър, за да разбера от думите и начина на говорене каква точно е професията или образованието на един човек, както бих могла на други езици. И все още не съм успявал да говоря с някого за литература и изкуство. Но усещам, че тези хора, колкото и гръмогласно да разговарят с мене, са несигурни, защото са обикновени, неразглезени хора, деца на народа.

В края на краищата Анатол е поне едър стокилограмов мъж. Може би теглото му върши работа, когато звездите на лейтенант не помагат. Във всеки случай не променям мнението си. Анатол влачеше като комета опашка от млади хора след себе си, млади войници, които междувременно са намерили подслон в изоставеното жилище. Истинско дете сред тях, с малко лице, със строг, вторачен поглед на черните си очи, е Ваня, на шестнадесет години. Вдовицата ме дърпа настрана и прошепва, че може да е бил той, онази нощ на площадката - с толкова малко, гладко лице и толкова слабо тяло. Ваня обаче не дава никакви признаци, че я знае, а сигурно и няма как да дава, защото само е усетил жената, която е хванал по момчешки, без да я вижда. Все пак имам чувството, че той се досеща; понеже чу гласа ѝ, а вдовицата ми разказа как плачела и молела. Във всеки случай Ваня следваше вдовицата като куче, носеше измити чаши и миеше използваните на мивката.

Тази вечер пих много, исках много да пия, да се напия, което успях да направя. Оттук и пропуските в паметта ми. Намирам Анатол отново до себе си, неговите оръжия и неща са разпръснати край леглото... Многото копчета и чанти, и всичко, което има в тях... Приятелски настроен, услужлив, по детски... Но роден през май - Телец, Телец... Чувствах се като безчувствена кукла, шокирана, облъскана, направена от дърво... Изведнъж някой стои в тъмната стая, свети с фенерче. А Анатол крещи грубо на този с фенерчето, заплашва с юмруци и другият изчезва... Или това беше сън?

На разсъмване виждам Анатол да стои в стаята и да гледа навън, докато червена светлина нахлува в стаята и жълта проблясва по тапетите. Чуваме катюшите да вият, а Анатол протяга ръце и казва: „Пее петел“. И наистина, когато гърмежите стихват за малко, отдолу се чува да пее петел.

Когато Анатол си тръгна, станах веднага, измих се в банята с малкото останала вода, изтърках масата, изметох остатъците, опашките от херинга, конския тор, навих килима и го занесох в килера. Погледна в съседната стая, където вдовицата, закриляна от своя наемател, си беше приготвила легло на дивана, и заварих и двамата да хъркат. Леденостуден въздух свистеше през парчетата картон на прозорците. Чувствах се бодра и отпочинала след пет часа здрав сън. Малко махмурлък, но не повече. Преживях още една нощ.

Реших, че е неделя, 29 април. Но неделя е много цивилна дума, безсмислена в момента. На фронта няма недели.

ПОГЛЕД КЪМ НЕДЕЛЯ, 29 АПРИЛ 1945 ГОДИНА

Първата част от деня беше изпълнена с пукот на изстрели. Долу вървяха камиони, отдалечаваха се. Груби викове, цвилене и дрънкане на вериги. Полевата кухня изпраща дима си през нашия кухненски прозорец без стъкла. Огнището, в което сме хвърлили дъски и летви, дими така, че очите ни се насълзяват.

През дима вдовицата ме пита: "Кажи ми, не се ли страхуваш?"

- Имаш предвид руснаците ли?

„Да да. Имам предвид Анатол. Толкова е як“.

- О, той яде от ръката ми.

- И ще ти направи бебе — казва вдовицата и бърка в огъня.

Да, зная! Това виси над всички нас. Но засега беше най-малкото ми притеснение. Защо? Опитвам се да го обясня на вдовицата. Има една поговорка, която веднъж чух: „Трева не расте по добре утъпкана пътека.“ И тъй като вдовицата не приема това, добавям: „Не зная, имам чувството, че бих могла да направя така, че да не се случи. Съвсем физически казано, бих могла да се затворя за това крайно нежелателно положение“.

Вдовицата не приема и това. Нейният съпругът е бил фармацевт и тя знае какво говори. Казва, че за съжаление няма нищо под ръка в добре заредената си аптечка, с което да се предпазя при подобни случаи.

„А вие?“ – питам в отговор.

Тя отива бързо до чантата си, която е на кухненския шкаф, вади личната си карта и ми я подава, като ми посочва рождената си дата, толкова смутена, сякаш се разголва пред мене. Всъщност ще стане на петдесет тази година, а бих предположила, че е с половин дузина години по-млада.

„Поне се отървах от притесненията си“, казва тя. И след това: „Е, няма значение. Трябва да помислим при кого ще отидем, ако се случи.” Тя все още има връзки, уверява ме, чрез нейния покоен съпруг. „Нека аз се справя, ще намеря някого, ще се отървеш от него, сигурна съм.” Тя кима решително, докато налива в малцовото кафе водата, която най-накрая завира. И аз стоя там с отпуснати ръце и се чувствам глупаво. Но все още съм убедена, че мога да преградя пътя на това нещастие, просто като не го искам.

Странно как мъжете винаги питат първо: „Имаш ли мъж?“ Кой е най-подходящият отговор? Ако кажете „не“, веднага ще останат. Ако някой каже „да“ и вярва, че това ще му осигури спокойствие и тишина, въпросите продължават: „Къде е? Остана при Сталинград ли?“ (Много от нашите мъже се биха при Сталинград и бяха получили специални медали.) Ако има жив човек, който може да се изправи пред тях (както прави вдовицата с хер Паули, въпреки че той е само неин наемател и нищо повече), правят крачка назад. Но всъщност не ги е грижа много какво ще се случи, вземат и омъжени жени. Предпочитат обаче да държат съпруга настрани, да го изпратят някъде, да го заключат или нещо подобно. Не от страх. Те вече са видели, че тук няма голяма вероятност съпругът да избухне. Но се безпокоят, ако не са се гипсирали напълно.

Не зная обаче как да отговоря на този въпрос за съпруга ми, дори и да искам да бъда честна. Без войната двамата с Герд щяхме да се оженим отдавна. Но когато Герд получи повиквателна, всичко свърши, той не искаше да продължаваме повече. „Да раждам сираци от войната? Не, това е изключено, аз самият съм сирак, зная какво е.” Така си остана и до днес. Все пак се чувстваме също толкова привързани един към друг, колкото двойките с пръстени. Освен че не съм го чувал повече от девет седмици; последното му писмо дойде от линията „Зигфрид“. Вече почти не помня как изглежда. Всичките ми снимки бяха бомбардирани и самата аз унищожих единствената останала снимка в чантата си заради униформата. Дори и да беше само ефрейтор, страхувах се. Из цялата сграда са премахнали всичко, което напомня за войници, което може да дразни руснаците. И всички горят книги. Поне все още ни дават топлина и супа, докато се превръщат в дим.

Едва бяхме допили малцовото кафе с намазани с масло филийки, отново се появиха хората на Анатол, за които ние сме нещо като ресторант - само дето гостите сами си носят храната. Този път доведоха един добър човек, най-добрият, който съм срещала сред тях досега: Андрей, сержант, учител по професия. Тясно чело, леденосини очи, тих и интелигентен. Първи политически разговор. Това не е толкова трудно, колкото може да се помисли, защото целият политически и икономически речник е от чужди думи, много подобни на нашите. Андрей е ортодоксален марксист. Той не обвинява Хитлер лично за войната, а капитализма, който ражда Хитлер и натрупва военни потенциали. Смята, че германската и руската икономика се допълват взаимно, че Германия, изградена на социалистически принципи, ще бъде естествен партньор на Русия. Този разговор ми донесе голяма полза, като изключим темата, която не владеех толкова добре, колкото Андрей - просто един от тях се отнасяше с мене като с равностоен събеседник, не ме докосна дори с поглед, не видя в мене женската плът като всички останали досега.

(Следва)