НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1985 г. / ИКОНОМИКА / ФРАНКО МОДИЛЯНИ

Франко Модиляни (Franco Modigliani)

18 юни 1918 г. – 25 септември 2003 г.

Нобелова награда за икономика

(За основополагащите изследвания в сферите на спестяването и на финансовите пазари.)

Американският икономист Франко Модиляни е роден в Рим, Италия. Той е син на Енрико Модиляни, детски лекар, евреин, и Олга (по баща Флашел) Модиляни, специалист по детско развитие. След като завършва лицея „Висконти“, Модиляни постъпва в медицинския факултет на Римския университет. Като се убеждава, че не може да понася гледката на кръв, той се премества да учи право и получава докторска степен по право през 1939 г. от Римския университет. В опит да разбере причините за Голямата депресия, Модиляни учи също така и икономика. Страстта му към икономиката се задълбочава след като спечелва през 1939 г. първа награда на национален студентски конкурс за ефективността на ценовия контрол.

Тъй като антифашистките убеждения на Модиляни и неговият еврейски произход не позволяват да живее в Италия, през 1939 г. той бяга първо във Франция, а след това в Съединените щати. На следващата година подновява обучението си по икономика в Ню Йорк в „Новото училище за социални изследвания“ („New School for Social Research“), по това време водещ център за научни изследвания за емигранти. Работейки под ръководството на Джейкъб Маршак, Модилянисе приобщава към кейнсианската макроикономика и използването на формални модели при икономическия анализ.

Завършвайки аспирантура в „Новото училище“ през 1942 г., Модиляни преподава едновременно с това в Женския колеж в Ню Джърси, а през 1942-1944 г. е асистент в катедрата по икономика и статистика в колежа „Бард“ към Колумбийския университет. През 1943-1944 г. чете лекции и в „Новото училище“. През 1944 г. получава докторска степен по социални науки, а от 1946 г. става асистент по математическа икономика и иконометрия в „Новото училище“. Тази длъжност заема две години. От 1945 до 1948 г. работи и като научен сътрудник и главен статистик в Института за световни проблеми в Ню Йорк.

Премествайки се през 1949 г. на работа в Чикагския университет, Модиляни се присъединява към Комисията на Коулс за икономически изследвания като научен консултант и остава в нея до 1954 г. В същото време е отначало доцент по икономика (1949 г.), а след това професор по икономика (1950-1952 т.) в Илинойския университет.

Между 1952 и 1960 г. Модиляни е професор по икономика и индустриален мениджмънт в Технологичния институт „Карнеги“ и гостуващ професор в Харвардския университет (1957 - 1958 г.). През 1960 г. става професор в Северозападния университет, но напуска този пост две години по-късно, за да постъпи на работа в Масачузетския технологичен институт (МТИ) като асистент по икономика и финанси. През 1970 г. е назначен за професор в МТИ.

През цялата си кариера Модиляни работи като лидер на направление, което се стреми да интегрира кейнсианската политическа икономия с неокласическата икономическа теория и паричния анализ, съгласувайки кейнсианската макроикономическа теория с теориите, според които хората действат ефективно, за да увеличат максимално своето благосъстояние. В ранните си разработки Модиляни обяснява сложността на периодите на икономическа депресия и висока безработица, прибягвайки до кейнсианската концепция за „твърдостта на работната заплата“ (хипотеза, че заплатите не се адаптират веднага към промените в търсенето).

В статията си от 1944 г. „Предпочитане за ликвидност и теорията за лихвата и парите“ („Liquidity Preference and the Theory of Interest and Money“) ученият посочва, че ако заплатите не се адаптират незабавно към променящите се пазарни условия, трудът на работниците може да бъде надценен в сравнение с отслабената икономика, което води до безработица. Така той свързва паричния проблем на финансовите пазари с безработицата и със спада на реалната икономическа активност.

В дългите спорове между монетаристите и кейнсианците Модиляни не заема никога непримирима позиция. Той ясно разбира ролята на парите, но за разлика от Милтън Фридман, едновременно с това се стреми да разбере въздействието, което парите имат върху икономическата активност чрез различните механизми на финансовите пазари. Той работи върху тези въпроси, докато изгражда финансовата част от иконометричния модел на МТИ и следователно не може да приеме съкратените форми на опростения метод на Фридман. Въпреки това, като цяло, Модиляни е близо до съвременната версия на кейнсианската теория и нейните политически заключения. Той изразява своето кредо през 60-те години със следните думи: „Ако частната пазарна икономика трябва да бъде стабилизирана, тя трябва и може да бъде стабилизирана“.

В опит да подобри „потребителската функция“ на Кейнс и да намери рационална основа за макроикономическото поведение в действията на отделните индивиди, Модиляни е първият, който описа създаването на модели на „жизнения цикъл“, които трябваше да обяснят закономерностите на формиране на личните спестявания. Той твърди, че "основният мотив (за спестяване) се състои в това да можем да поддържаме сравнително постоянен жизнен стандарт."

Спестяванията, казва той, отразяват разликата между това стабилно желано ниво на потребление и променящото се ниво на доходите, което се покачва систематично от първоначално ниско до максимално в течение на трудовия живот на дадено лице и след това намалява до много ниско ниво при пенсиониране. Позовавайки се на желанието на човек да поддържа постоянно ниво на потребление, въпреки колебанията в доходите си, Модиляни извежда своята формула: „младите спестяват, старите харчат“.

За първи път своя модел за спестяване, базиран на жизнения цикъл, Модиляни публикува през 1949 г. в статията си „Колебанията в съотношението спестяване – доход“ („Fluctuations in the Saving – Income Ratio“) и след това го задълбочава през 1954 г. в статията „Анализ на полезността и потребителската функция“ („Utility Analysis and the Consumption Function“), която пише със своя студент Ричард Брамбърг.

Той доразвива този модел в поредица от публикации, написани заедно с Алберт Алдо, сред които се открояват: „Тестване на хипотезата за жизнения цикъл на спестяванията“ („Tests of the Life Cycle Hypothesis of Savings“, 1957 г.), „Постоянният доход и хипотеза за жизнения цикъл на спестяващото поведение“ („The Permanent Income and the Life Cycle Hypothesis of Saving Behavior“, 1960 г.) и „Хипотезата за жизнения цикъл на спестяването: съвкупни изводи и тестове“ („The Life Cycle Hypothesis of Saving: Aggregate Implications and Tests“, 1963 г.).

В тези публикации Модиляни посочва, че нивата на спестяване са тясно свързани с темпа на нарастване на населението, тъй като този темп влияе върху съотношението на хората в млада възраст и пенсионерите и населението в най-трудоспособна възраст. Той също така подчертава, че високият икономически растеж също повишава нормата на спестяване, тъй като увеличава доходите на работниците (и от тези доходи се спестява), без да увеличава потреблението на пенсионерите, защото техните разходи съответстват на по-ниско ниво на доходи през минал период от време. Модиляни използва своите открития, по-специално в статията „Хипотезата за жизнения цикъл на спестяването и междудържавните разлики в коефициента на спестяване“ („The Life Cycle Hypothesis of Saving and Intercountry Differences in the Saving Ratio“), публикувана през 1970 г., за да обясни промените в международните норми на спестяване. Той също така използва теорията за спестяванията, която ги разглежда в дългосрочен план, за да тества алтернативни пенсионни програми.

Интересът, проявен от Модиляни към монетарната теория и финансовите пазари, го насочва към нова работа, свързана с така наречената теорема на Модилиани-Милър. Тази теорема, разработена от Модиляни заедно с Мъртън Милър, който тогава работи в университета „Карнеги-Мелън“, е представена в тяхната разработка „Цената на капитала, корпоративните финанси и теорията за инвестициите“ („The Cost of Capital, Corporation Finance, and the Theory of Investment“), публикувана през 1958 г. Там те се основават факта, че рационалният инвеститор взема предвид само бъдещата рентабилност на компанията, а не размера и структурата на нейния дълг.

Тази теория прокарва нови идеи за общата цена на капитала и предефинира моделите за инвестиционни решения на отделната фирма по начин, който ги прави различни от нейните финансови решения. Първоначално тази теорема е отхвърлена от мнозина. Сега тя се смята за очевидна и служи за един от крайъгълните камъни на съвременната теория за финансиране на корпорациите. Модиляни и Милър посочват, че индивидуалният инвеститор трябва винаги да държи различни ценни книжа в своя портфейл, за да балансира възможния риск и очаквания доход от компании с различно равнище и надеждност. Методологията, която те разработват за изчисляване на очакваната бъдеща възвръщаемост на ценните книжа, вече е норма. Но най-простата версия на теоремата на Модилиани-Милър се основава на няколко опростяващи допускания, като например съществуването на съвършени пазари на ценни книжа, и тези допускания трябва да се имат предвид.

От 40-те години. Модиляни е една от водещите фигури в развитието на макроикономическата теория и икономическата политика. В своята теоретична работа той посочва високи образци на абстракция, като прилага икономическата теория за максимизиране на богатството към макроикономическото поведение. Тази негова работа допринася за разпространяването в края на 60-те и 70-те години на школи за "рационални очаквания" в теорията на макроикономиката. Някои приписват появата на този подход на статията „Предсказуемостта на социалните събития“ („The Predictability of Social Evants“), написана през 1954 г. от Модиляни заедно с Емилия Грундберг.

По-късно теоретиците икономисти, които приемат концепцията за рационалните очаквания, отиват много по-далече в развитието на аргументите на Модиляни и Грундберг, отколкото авторите им са очаквали. Те твърдят, че правителствената политика никога не може да подобри функционирането на икономиката, защото рационално мислещите и действащи хора винаги ще предвиждат действията на правителството и ще предприемат мерки за неутрализирането им. Самият Модиляни обаче критикува остро тези твърдения и отказа да се присъедини към подобни заключения. В своята приложна разработка, написана заедно с Лорънс Клайн и други, и очертаваща кейнсианския иконометричен модел на МТИ-Пенсилвания, както и в редовните си икономически прегледи в италианския вестник „Кориере дела сера“, Модиляни твърди, че настойчивата твърдост във връзка с адаптирането на цените и очакванията ограничава ценността на моделите за рационални очаквания, когато се прилагат към интерпретации на макроикономически събития.

През 1939 г. Модиляни се жени за Серена Калаби. Семейството има двама сина. Модиляни е дребен, набит мъж и живее в Белмонт, Масачузетс. През свободното си време се занимава с тенис, ски, ветроходство и плуване. Той е натурализиран американски гражданин.

Освен с Нобелова награда Модиляни е удостоен с Почетния знак Греъм и Дод на Федерацията на финансистите аналитици (1974, 1978 г.) и с наградата Джеймс Килиан младши за постижения, присъждана на членове на колектива на МТИ (1985 г.). Член е на Американската икономическа асоциация. на Американската финансова асоциация, на Иконометричното дружество и на Италианското икономическо дружество. Удостоен е с почетни степени от различни университети. От 1966 г. е научен съветник на Управителния съвет към Федералната резервна система, а от 1971 г. е старши съветник на Брукингската комисия за икономическата активност. Заема и други важни професионални постове.

Превод от руски: Павел Б. Николов