МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 15

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Хора идваха и си отиваха през цялата сутрин, докато Андрей седеше на дивана и пишеше доклад. Докато е там, се чувстваме сигурни. Той донесе вестник на руската армия, аз видях познати имена на берлински квартали. Не е останало много от нашия град, което все още да е немско.

Иначе винаги и постоянно сме изпълнени с чувството, че сме напълно изоставени. Когато сме сами, всеки звук и всяка стъпка ни плаши. Вдовицата и аз се събираме около леглото на хер Паули, както правим сега, докато пиша това. С часове седим в тъмната мразовита стая. Иван ни държи в подчинение от горе до долу. Отчасти буквално, защото все още има неразкрити домакинства в нашия блок, семейства, които живеят в мазето и изпращат хора за вода само рано сутринта. Нашите мъже, струва ми се, трябва да се чувстват дори по-нечисти от нас, нечистите жени. На опашката при помпата една жена разказа как съсед от мазето ѝ извикал, когато Ивановците я дърпали: „Хайде с тях, застрашаваш всички ни!“ Малка бележка под линия за упадъка на Запада.

Отново и отново ме отвращава тези дни собствената ми кожа. Не обичам да се докосвам, почти не гледам тялото си. Спомням си какво разказваше майка ми за малкото дете, което съм била. Бебе толкова бяло и розово, на което се радват гордите ми родители. И когато баща ми отишъл в армията през 1916 г., когато се прощавал с майка ми на гарата, ѝ напомнил никога да не забравя да ми слага сенчестата дантелена шапка, преди да ме изведе на слънце. Вратът и лицето ми трябвало да останат лилиево бели, както изисквали времето и модата за добре поддържаните дъщери тогава. Толкова много любов, толкова много усилия с шапки, термометри за баня и вечерни молитви за мръсотията, която съм днес.

Сега обратно към неделята. Трудно е да върна всичко назад, толкова съм объркана. Към 10 часа всичките ни редовни гости бяха заедно: Андрей, Петка, Гриша, Яша, също и малкият Ваня, който отново мие чиниите вместо нас в кухнята. Ядоха, пиха и си побъбриха. Веднъж Ваня ми каза със сериозно детско лице: „Ние, хората, всички сме лоши. И аз съм лош, правил съм лоши неща”.

Появи се Анатол, донесе един грамофон, не зная откъде. Двама от неговите хора го следваха с плочи. И въртят едни и същи, отново и отново, може би дузина пъти, след като изслушаха за кратко време и изхвърлиха повечето от тях, Лоенгрин и Деветата, Брамс, както и Сметана? Пускат рекламната плоча на текстилната компания C.&A., която даваха в „Spittelmarkt“, ако похарчиш за тях по-голяма сума: „Идете в C.&A., там имат хубави неща...“ И така нататък, цялата конфекция се пее в ритъма на фокстрот, а Ивановците са в най-добро настроение, припяват, харесва им.

Шнапсът отново обикаля масата. Анатол докарва жадния поглед в очите си, който познавам, и в крайна сметка изпраща всички навън под доста очевиден претекст. За тази врата дори няма ключ. Анатол придърпва креслото. Винаги трябва да мисля за това, което обсъждах с вдовицата до огнището онази сутрин, да се втвърдя като парче дърво и със затворени очи да се концентрирам върху своето вътрешно „не“.

Той отново отмества креслото, когато вдовицата иска да влезе със супника. Тя и аз сядаме на масата и дори г-н Паули куцука от съседната стая, перфектно избръснат и маникюриран, в копринена роба... През това време Анатол лежи напречно на леглото, а краката му с ботушите висят надолу, черните му къдрици са разрошени Той спи и спи, дишайки леко.

Анатол спа като дете три часа, сам с нас, тримата врагове. Дори когато спи, ние се чувстваме по-сигурни, отколкото сами, той е нашата защита. Револверът е на колана му, а самият той вече хърка.

Междувременно навън войната продължава, центърът дими, отекват изстрели.

Вдовицата носи бутилка от придобитото бургундско, което донесох от казармата, и ни налива в чашите за кафе, за всеки случай - ако нахлуят руснаци. Говорим си много тихо, за да не събудим Анатол. Добре ни е да сме учтиви и приятелски настроени един към друг, наслаждаваме се на спокойния час, искаме да правим добро един на друг. Душата ни се възстановява.

Около 16 часа Анатол се събуди и побърза да излезе по служебни задължения. Малко по-късно входната врата изтрещя силно. Треперим, сърцата ни препускат. Но е само Андрей, учителят с леденосините очи. Радваме му се, вдовицата го прегръща с облекчение. Той се усмихва в отговор.

Добър разговор с него, този път не за политика, а за човечността. Андрей изнася лекция, че не приема „такива неща“, поглеждайки смутено покрай мене, че в жената вижда приятеля, а не тялото. Той е фанатик, очите му са далечни, когато говори така. Сигурен е в непогрешимостта на своята догма.

Сега си мисля дали е добре или лошо за мене, че мога да говоря малко руски. От една страна това ми дава сигурност, която на другите им липсва. Това, което за тях са груби животински звуци, нечовешки писъци, за мене е човешкият език – богато артикулираният мелодичен език на Пушкин и Толстой. Страхувам се, страхувам се, страхувам се (макар и по-малко заради присъствието на Анатол), но все пак разговарям с тях очи в очи, различавам най-лошото от поносимото, ориентирам се в множеството, създавам си представа за тях. За първи път се усещам като свидетел. Малцина са в този град, които могат да говорят с тях, които са виждали техните брези и села, и селяните с техните обувки от лико, и набързо построените нови сгради, с които толкова се гордеят - и които, като мене, сега са в мръсотията под техните войнишки ботуши. От друга страна, на другите, които не разбират и дума от техния език, им е по-лесно. Те остават непознати за тези хора, могат да копаят помежду си пропасти и да се убедят, че там няма хора, а само диваци, просто добитък. Аз не мога да направя това. Зная, че те са хора като нас; да си призная, струва ми се, на по-ниска степен на развитие, по-млади като народ, но по-близо до корените си от нас. Тевтонците се държали по подобен начин, когато нахлули в Рим и си присвоявали парфюмираните, изкуствено къдрави, маникюрирани и педикюрирани римски жени. При което победеният е непременно със сол в раните.

Беше около 18 часа, когато изведнъж на стълбището се чуха викове. Яростен дактил срещу нашата врата: „Ограбиха мазето!“ Андрей, седнал на дивана, кима. Казва, че знае това от часове, и ни съветва веднага да проверим нещата си.

Долу хаос: разбити дървени прегради, изтръгнати ключалки, разрязани и стъпкани куфари. Препъваме се в чужди вещи, тъпчем все още чисто пране. Палим свещ в нашия ъгъл, грабваме това-онова, кърпи, парче сланина на връв. Вдовицата се оплаква, че големият ѝ куфар, в който е сложила най-хубавите си дрехи, е изчезнал. Тя изхвърля нечий чужд скъсан отворен куфар на пътеката и започва да пълни малкото останали свои вещи. Загребва с ръце разсипаното брашно от пода и го изсипва в куфара, сякаш е изгубила ума си. Съседите ровят наляво и надясно, докато свещите горят. Чуват се пронизителни възклицания и ридания. Пера от легло се вихрят във въздуха, мирише на разлято вино и изпражнения.

Нагоре. Носим си нещата. Андрей е видимо смутен от мародерството. Той ни утешава, казва, че всичко може би просто е разхвърляно и объркано, но не е изчезнало: защото крадците със сигурност са търсили само алкохол. Ваня, детето, което междувременно също се завърна, обещава на вдовицата със сериозен поглед в черните си очи, наполовина като германец, наполовина като руснак, че утре сутринта ще ни придружи долу през деня и ще остане при нас, докато всичко, което ни принадлежи, не бъде намерено.

Вдовицата плаче, ридае отново и отново, спомня си отделни неща от своя куфар: хубавия костюм, плетената рокля, здравите обувки. Аз също съм дълбоко разстроена. Ние сме без права, ние сме плячка и мръсотия. Гневът ни се стоварва върху Адолф. Тревожни въпроси: Къде е фронтът? Кога ще има мир?

Докато си шушукаме до леглото на хер Паули, в което той се е оттеглил след обяд, Андрей в съседство провежда военен съвет с другарите си около махагоновата маса. Изведнъж всички крила на прозорците се отварят, парчета картон профучават през стаята, трясък, хвърлена съм към отсрещната стена. Хрущене, облак варовик в стаята, падаща стена отвън... Както научихме от съседите половин час по-късно, немски минометен снаряд е паднала върху съседната къща, ранил е няколко руснаци и е убил един кон. На следващата сутрин го намерихме във вътрешния двор: месото е старателно отрязано, лежи върху един чаршаф, изцапан с кръв, до него мазни преплитащи се вътрешности на червената влажна пръст.

Как мина вечерта, не си спомням в момента. Вероятно шнапс, хляб, херинга, консерви, полов акт, Анатол. Опитвам се да върна спомена: цяла група руснаци, познати и нови, около нашата маса. Отново и отново вадят часовниците си, сверяват времето, московското време, което донесоха със себе си и е с един час по-напред от нашето. Един от тях имаше дебела, респектираща фермерски луковица, източнопруска марка, с масленожълт циферблат и висок купол над него. Защо са толкова пристрастени към часовниците? Това не е заради паричната им стойност, защото изобщо не търсят толкова много пръстени, обеци и гривни, те ги пренебрегват, когато могат отново да се сдобият с часовник. Вероятно защото там в тяхната страна не всеки може да има часовник. Трябва да си наистина някой, за да имаш желан ръчен часовник, който държавата ти дава. А сега часовниците изведнъж растат като репички в неочаквано изобилие за всеки, който иска да ги бере. С всеки нов часовник собственикът се чувства по-силен. С всеки часовник, който може да подари у дома, нараства личният му статут. Сигурно е така. Защото не знаят как да различат часовниците по парична стойност. Те предпочитат часовници с дреболии, например със секундомер или с въртящ се циферблат под металната обвивка. Цветните картинки на циферблата също ги привличат.

(Следва)