понеделник, август 31, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ – ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

Всички последователи на Исус, от гледна точка на римляните, били терористи от „четвъртата секта“.

Но вярно ли било обратното? Били ли са всички терористи от „четвъртата секта“ последователи на Исус?

Ние смятаме, че не са били.

Читателят вероятно е забелязал, че отложихме разговора за Йоан Кръстител. И мислим да го оставим за следващата книга.

Но ще споменем набързо няколко неща.

Първо: като се започне от I в., по цяла Юдея започнали да се разпространяват стремително секти, които кръщавали хората във вода. На гръцки се наричали емеробаптисти, иначе казано - кръщаващи всеки ден.

Йосиф Флавий, който пише през I в., знае само за една секта: есеите. А християнският историк Хегесип, който пише през 40-те години на втори век, иначе казано – петдесет години след Флавий, знае вече няколко такива секти: есеите, галилейците, емеробаптистите и масбутеите. „Масбута“ на арамейски означава потапяне. Иначе казано, масбутеите също били баптисти.

Нещо повече, през III и IV в. такива секти били буквално десетки. Епифаний Саламински изброява назореите, есеите, осеите, доситеяните, сабеите, сампсеите, елхасаитите и пр., и пр.

Основна особеност на тези секти било това, че те всекидневно (а не един път в живота) се кръщавали във вода и дори кръщавали плодовете, с които се хранели. Освен това, повечето от тези секти спазвали веганска диета. Хранели се с това, което растяло по дърветата. Елхасаитите например не ядели даже хляб, което станало причина за разногласия между тях и пророк Мани.

Ако вярваме на славянския Йосиф, същия когото цитирахме вече за Ирод като Месия, родоначалник на тези секти бил някакъв си „див мъж“. Той започнал своята проповед в края на царстването на Архелай, иначе казано – около 6 г., и бил екзекутиран от Ирод Антипа през 36 г. Този „див мъж“ проповядвал същото, което проповядвали пророците от „четвъртата секта“, можел да тълкува сънища, кръщавал хора в Йордан, носел власеница и се хранел с това, което раждат дърветата.

Иначе казано, славянският Йосиф идентифицира Йоан Кръстител със страшния Цадок, основателя на „четвъртата секта“. Той твърди, че Йоан не се хранел със скасалци (ακρίδες), а с дървесни плодове (ακροδρυα) [1].

Този „див мъж“, Йоан и Цадок едновременно, не проповядвал половин година, както пише Лука, а най-малко тридесет години, от 6 до 36 г. Той започнал да проповядва преди Исус да се появи на сцената и бил екзекутиран след него.

Една от религиозните секти, която почитала Йоан Кръстител и именно него смятала за истинския Месия, се е запазила и до днес. Това е сектата на мандеите, живеещи в Ирак. В свещените книги на мандеите се казва, че Йоан Кръстител е дошъл в Ерусалим в облекло от водни облаци. Той изцелявал сакати и отварял очите на слепи. Проповядвал в храма четиридесет и две години и се възнесъл на небето [2]. И именно той кръстил Лъжемесията на евреите Исус.

Освен Йоан Кръстител мандеите почитат и Енох. Енох и Йоан Кръстител са свързани в техните книги с тесни отношения. В „Харан Хавайт“ се твърди, че веднага след кръщенето си Йоан е бил пренесен от Енох в Рая и е възпитан там под Дървото на живота [3]. Когато Йоан станал на седем години, Енох написал за него книги. А когато Йоан навършил дведесет и две години, Енох го научил на съкровено вълшебство [4]. В „Харант Хавайт“ последователите на Йоан се наричат последователи на Енох [5].

Във втората книга на дясната Гинза, „Книгата на великия Господ“, Енох се отъждествява директно с Йоан. Там се казва, че Енох се е върнал на този свят по времето на Пилат. Той изцелявал болни, връщал зрението на слепи, очиствал прокажени, изправял на крака сакати, карал да проговорят неми. Победил смъртта със силата на Великия цар на Светлината. Направил множество евреи свои ученици [6]. Той слязъл в Ерусалим с одежди (иначе казано, с тяло) от водни облаци, които скривали неговото сияние. „Одеянието му не беше телесно“ [7]. Имал 365 ученици. След като учениците му били убити от евреите, Енох разрушил Ерусалим по заповед на Всевишния, като се преобразил на гигантски бял орел [8].

Интересно е, че славянският Йосиф е запазил също сведения за тъждеството на „дивия мъж“ и Енох. Там „дивиятк мъж“отговаря на въпрос на Архелай: „Човек съм, а бях там, където ме водеше Божият дух“. В обратен превод на арамейски той отговаря „Енос ани“, иначе казано – „Аз съм Енох“. „Аз към Енох и бях там, където ме водешие Божият дух“. Отговорът на „дивия мъж“ е кратък конспект на „Книгата на Стражите“.

Най-сетне, не можем да подминем още един текст, описващ ярко отношенията между Исус и Йоан. А именно „Толедот Йешу“ или по-скоро тази версия на „Толедот“, която обхваща групата интерпретации под названието „Пилат“.

Там се разказва как Понтий Пилат наредил да арестуват магьосника Исус, който вършел своите чудеса с помощта на древни магьоснически книги, които наричал книги, написани от пророк Валаам. Но по време на разпитан а Йешу станало ясно, че в действителност книгите били написани от бояджията Йоханан.

Имаме пред себе си сатиричен разказ за произхода на кумранското Петокнижие на Енох. Тези книги се представяли за книги на древния пророк, но в действителност били написани от бояджията Йоханан.

Както е известно, по-нататък мирните и изпълнените с любов към ближния християни проявявали необикновена способност да се делят на фракции и да се наричат помежду си Лъжци, Синове на Дявола и Лъжемартуси.

Нищо не ни кара да предполагаме, че тази традиция е започнала едва в началото на II в. Разликата на мненията между последователя на Исус Лука, който твърди, че Йоан Кръстител е бил само Предтеча на Исус, и на мандеите, които твърдят, че Исус е еврейски Лъжемесия, а истинският Месия е възпитаникът/аватарът на Енох Йоан, отразява по всякаква вероятност един от най-първите разколи в „четвъртата секта“. Кога именно е настъпил този разкол и каква причина го е предизвикала, ще обсъдим в следващата книга.

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Eisler. Jesus Messiah, p. 236.

2. Пак там с. 7.

3. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953, p. 5–6.

4. E. S. Drower. Посоч. съч., p. 7.

5. Пак там, p. 8.

6. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer, Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136, р. 48.

7. Пак там.

8. Wilhelm Brandt. Die mandäische religion, Leipzig, 1889, p. 155.

(Следва)

събота, август 29, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ: АТАНАС П. ХИНОВ ДО ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20, Част 21, Част 22, Част 23, Част 24, Част 25, Част 26, Част 27, Част 28, Част 29, Част 30, Част 31, Част 32, Част 33

№ 341

Анастас п. Хинов до Левски [1]

Приех писмото ви и разумях съдържанието му. Гледам, че ми казваш, че съм рекъл, че като не ща да бъда съдружник аз, то и брат ми не щял бил да следва в съдружеството. Явиш ми, че и нему пишеш колкото заради мене. Аз съм казал днес и утре пак казвам, че с лъжа работа няма да върша, както ти. А дето казваш, че съм рекъл за брата си, то лъжеш и лъжата, когато и да е, ще излезе наяве. Аз им изпратих зимъс до тебе нарочно, и аз изпратих вечерта до тебе човек, че да се срещнем да се разговорим. А ти казваш, че нямаш време. И като си се срещнал с братята ми, тия те попитали заради мене, а ти си казал, че ме било страх да отида да се срещна с тебе. Ето че си лъжец. Дето бях проводил човек до тебе, та да се видим, попитай го. Той ти каза на дюкяна си, ако те попитат в града ти срещал ли си, а ти кажи, че сте се срещали. Аз му тъй казах: „Брате, аз лъжа некабола, трябва право да им обадя". В ортакламата знаете добре, че лъжа не бива. И сега да казваш, че съм бил рекъл, че аз, като оставам, че и брат ми остава, е това е втора лъжа. Но ако да беше жив А. [2], то всичко щеше да излезе наяве, но занапред пак няма да оставим тъй, с Д. [3] кривото трябва да го поправим. Аз с него ще отида в Бу[курещ] при К. в. [4] и ще му разправя всичко: няма-има пари, да се стои на едно място по 3-4 месеца и да се яде. Знаете добре, че и пчелите до едно време отдават чест на бръмбарите, а после им изсичат крилете, като видят, че само наготово искат да ядат. Укоряваш Д. [5], но нямаш ни едно право. Той ти принася па(ри), а не ти нему. Но знаеш, че пак сме ний причина. Ако да бяхме слушали тебе, щеше и до днес да стои на хана. И тъй сбогом. Всички приятели.

Същия [6]

Н.Б.II.А., п. 102, № 37а

1. Това писмо е без дата. Отнася се към началото на есента 1872 г.

2. Ангел Кънчев.

3. С Димитър Общи.

4. Каравелов.

5. Димитър Общи.

6. Писмото е адресирано: За Господин Марин По. Луканов в Ловеч, председателка Ловчанския комитет, чрез когото и Левски отговаря. Ср. отд. I, писмо № 91, стр. 161.

(Следва)

ГРОУВЪР КРАНЦ И НЕГОВОТО КУЧЕ. ИСТОРИЯТА НА ЕДНА СНИМКА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ


Вижте тази снимка: тя изобразява човекът Гроувър Кранц и неговото куче Клайд. Те били неразделни приятели в живота и останали такива след смъртта си, превръщайки се в музейни експонати. И, разбира се, зад снимката се крие една интересна история, защото Гроувър Кранц бил крайно ексцентрична личност, а Клайд – доста необикновено куче.

ЧОВЕКЪТ

Гроувър Кранц е американски антрополог и приматолог, който през целия си живот изучава еволюцията на човека. Той разкопава останките на първобитни хора в Европа, Китай и на остров Ява, а неговите изследвания често завършват със скандали. Например древният хоминид рамапитек, който той изучава, се оказва не отделен вид, а женски екземпляр на сивапитеките. А битките за скелета на кеневикския човек, който индианците искали да бъде погребан отново, направили Гроувър световно известен.


Родителите му били ортодоксални мормони, така че даже решението му да учи за антрополог било бунтарско. Кранц не изгубил метежния си дух до края на своя живот. Вторият му научен профил станало проучването на голямата стъпка (бигфут). Гроувър е сред първите „сериозни“ изследователи на снежния човек. Той посветил на търсенето му изключително много време и му се струвало, че почти е доказал съществуването на саскуоча.

Само да се появяло някакво свидетелство – било то от пиян ловец или от събиращи гъби туристи – Кранц скачал в своя кадилак от 66-та година и запрашвал да взема интервю. Заедно с него на пътешествие тръгвало и старото му добро куче Клайд.

КУЧЕТО

В по-късни времена Кранц имал още три кучета, но никое не обичал колкото Клайд

Гроувър Кранц бил импулсивен, прекалено увлечен от науката и затова не бил особено щастлив в семейния си живот. Първите му три брака рухнали под ударите на голямата стъпка и в кризата на поредния бракоразводен процес Гроувър си купил кученце. Ирландският вълкодав Клайд се превърнал в двуметров здравеняк и станал най-добрия приятел на Кранц. Те ходели заедно на разкопки, търсели заедно голямата стъпка по горите – кучето било истински боен другар на антрополога.

Заедно живели заедно само десет години, от 1963 до 1973 година. Смъртта на Клайд била тежък удар за Гроувър. Но ученият си остава учен дори когато губи своите приятели: Кранц погребал тялото на Клайд в задния двор на своята къща, където гниели и дузина други животински скелети. Те лежали там заради естественото „очистване“ на костите и по-нататъшното им проучване. След няколко години Кранц изровил очистения скелет на Клайд и си го запазил за спомен.


През 202 година вече, умирайки от рак на панкреаса, Гроувър Кранц завещал тялото си на науката. След смъртта му то трябвало да бъде откарано във „фермата за трупове“ – научно учреждение, където се изследва гниенето на човешките останки при различни условия. След това, когато природата очистила костите от плътта, скелетът на Гроувър станал музеен експонат. Заедно с него поставили и кучето му Клайд в прегръдките на своя стопанин – също като на знаменитата им снимка от 70-те години.


петък, август 28, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1967 ГОДИНА – ЛИТЕРАТУРА – МИГЕЛ АНХЕЛ АСТУРИАС

Мигел Анхел Астуриас (Miguel Ángel Asturias)

19 октомври 1899 г. – 9 юни 1974 г.

Нобелова награда за литература

(За яркото му литературно достижение, дълбоко вкоренено в националните черти и традициите на индианските народи от Латинска Америка.)

Мигел Анхел Астуриас е гватемалски прозаик, поет и журналист, роден в град Гватемала. Той е по-големият от двамата синове на съдията Ернесто Астуриас и учителката Мария (Розалес) Астуриас. Заради несъгласие с политиката на гватемалския диктатор Естрада Кабрера, който идва на власт през 1898 г., родителите на Мигел остават без работа и семейство Астуриас е принудено да замине за град Салама при свои роднини. В столицата семейството се връща едва през 1907 година.

Като студент в Гватемалския университет „Сан Карлос“ Астуриас участва във въстанието срещу Кабрера (1920 г.), което довежда до падането на диктаторския режим. Скоро след това бъдещият писател съдейства за създаването на Народния университет на Гватемала, безплатно вечерно учебно заведения за работници, където преподават учители на доброволни начала. През 1923 г. Астуриас получава научна степен по право в университета „Сан Карлос“ за разработката си „Социалните проблеми на индианците“.

Макар че Кабрера е свален от власт, политическата атмосфера в Гватемала продължава да е много напрегната: различни военни групировки не спират борбата за власт. След като един от приятелите на Мигел е пребит жестоко заради изразяване на политическите си възгледи, родителите на Астуриас, страхувайки се за своя син, го изпращат да продължи образованието си в Европа. Отначало Астуриас има намерение да учи икономика в Лондон, но се озовава в Париж, в Сорбоната, където силно влияние му оказва Жорж Райно, специалист по митология и култура на индианците мая. Астуриас учи при Райно пет години и през това време превежда на испански език основните му произведения. Като попада под влиянието на френските сюрреалисти, чийто мироглед му се струва по-близък до латиноамериканската действителност от традиционния западен рационализъм, Астуриас започва да пише стихотворения и проза.

Намирайки се в Европа, Астуриас пише „Гватемалски легенди“ („Leyendos de Guatemala“) – поетическа интерпретация на митологията на маите. Книгата е издадена в Мадрид през 1930 г., а през 1932 г. получава наградата „Сил Монсегур“. По това време Астуриас пише и първия си роман „Господин Президентът“ („El señor Presidente“), мрачен сюрреалистичен разказ за латиноамериканската диктатура, основаващ се на спомени за режима на Кабрера. По политически съображения романът е издаден едва през 1946 г., при това в Мексико и за сметка на автора.

През 1828 г. Астуриас пътува по Гватемала и Куба с лекции, които през същата година са публикувани под заглавието „Изграждането на новия живот“ („La Arquitectura de la Vida Nueva“). Пет години по-късно писателят се връща да живее в Гватемала, която по това време се намира под режима на диктатора Хорхе Убико. Астуриас пише стихове, работи като журналист – по-специално за радиопрограмата „Въздушен вестник“. Когато вместо от сваления Убико страната е оглавена през 1844 г. от Хуан Хосе Апевало, президент с по-демократични възгледи, Астуриас постъпва на дипломатическа служба и заминава като културен аташе в Мексико и Аржентина, а след това в Салвадор. Работейки в Буенос Айрес, Астуриас пише романа „Царевичните хора“ („Hombres de Maiz“, 1946 г.), който някои критици смятат за най-доброто му произведение. В тази полуфантастична, написана в ритмична проза книга Астуриас изобразява вълшебния свят на индианците мая и противопоставя техните ценности на ценностите ва латинската култура, срещу която индианците се бунтуват.

След „Царевичните хора“ следват три романа, наричани понякога „Бананова трилогия“: „Ураган“ („Viento Fuerte“, 1950 г.), „Зеленият Папа“ („El Papa Verde“, 1954 г.) и „Очите на погребаните“ („Los Qjos de los Enterrados“, 1960 г.). Във всичките три романа звучи протест срещу насилието и беззаконието. Според много критици Астуриас е жертвал изкуството заради политиката. В отговор на това обвинение в едно от интервютата си той казва: „Смятам, че призванието на нашата литература е било винаги да разказва за страданията на народа. Мисля, че подобна литература не може да бъде чиста литература, доставяща удоволствие и съсредоточена само върху прекрасното“.

Когато американското протеже полковник Кастильо Армас завзема през 1954 г властта, Астуриас е лишен от гражданство и е изселен в Южна Америка. Сборникът разкази „Уикенд в Гватемала“ („Week-end in Guatemala“), посветен на вероломното завземане на властта от Армас, е издаден през 1956 г. в Буенос Айрес. Отначало Астуриас живее в Чили заедно с поета Пабло Неруда, а по-късно – в Буенос Айрес, където авторът работи като кореспондент на венесуелския вестник „Насионал“ („Nacional“), а също така като консултант на аржентинско издателство. Тогава писателят се жени за аржентинката Бланка Мора и Аруахо, от която има две деца. Първа жена на писателя е Клеменсия Амади.

През 1962 г. политическата ситуация в Аржентина принуждава отново Астуриас да емигрира и той заминава за Италия. В Генуа пише два исторически романа за сблъсъка на индианската и европейската (католическата) култура: „Мулатка като мулатка“ („Mulata de tal“, 1963 г.) и „Непохватният крадец“ („Maladron“, 1969 г.). Цикълът стихотворения от живота на индианците мая „Пролетно ясновидство“ („Clarivigilia primaveral“) – може би най-известното стихотворно произведение на писателя – е публикуван през 1956 г. През 1966 г., когато Астуриас е награден с Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“, новият президент на Гватемала Хулио Сесар Мендес Монтенегро го назначава за посланик във Франция.

През 1970 г. Астуриас напуска дипломатическия си пост и се отдава изцяло на литературата. До смъртта си публикува още няколко книги, сред които сборници с есета и разкази.

четвъртък, август 27, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ – ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“

Тук трябва да кажем, че проблемът за юдейските апокалипсиси от I век вълнува християнските изследователи не от вчера. Такива апокалипсиси има много – доста повече от изброените тук и във всичките Месията се описва или пряко като Исус Христос, или има черти, позволяващи да бъде отъждествен с него.

Изследователите отдавна са намерили начин да се борят с тази напаст. И този начин се обозначава с вълшебния израз „християнска добавка“.

Някога, когато нямало хелиоцентрична система и се смятало, че Слънцето обикаля Земята, астролозите, за да изчислят правилното положение на планетите, измислили така наречените „епицикли“. С помощта на епициклите можело да се пресметне правилно движението на планетите по отношение на Земята, дори ако се смята за вярна геоцентричната система.

„Християнската добавка“ е именно такъв епицикъл в съвременната библеистика. Тя е като „флогистона“ или „етера“ – красив термин, създаден, за да се поддържа изкуствено животът на отдавна изтъркани хипотези.

Всичките еврейски апокалипсиси от началото на нашата ера, достигнали до нас – и „Успението на Мойсей“, и „Откровението на Авраам“, и „Завещанието на дванадесетте патриарси“, и „Апокалипсисът на Барух“, единият на гръцки, другият на сирийски – всичките имат „християнски добавки“.

По-нататък ще поговорим за тези текстове и за този удивителен термин по-подробно, а сега ще отбележим, че избрахме специално четири текста, за които това обяснение е очевидно невалидно.

„Откровението на Йоан Богослов“ и „Апокалипсисът от Петър“ са християнски текстове. Може, разбира се, да се предположи, че отначало някакви лоши кумрански терористи са написали текста за ангелите, изливащи чашата на гнева върху земята, за светците, праведниците и златните скакалците, а след това Йоан е заимствал този текст и при това е успял да надживее царстването на Нерон. Но тук възниква въпросът: каква е всъщност разликата? Ако аудиторията на Йоан е била съгласна с този текст за чашата на гнева, скакалците, Христос и светците, каква е разликата добавка ли е това, или не е?

Ако аудиторията на християнския „Апокалипсис от Петър“ е била обладана от фантазиите на Джак Изкормвача и е мечтаела за това как пред нея вечно ще разчленяват, варят и дупчат всички, които не са част от сектата, каква е разликата дали тези описания на мъченията са заимствани от жестоките зилоти, или са били лично съчинение? Във всеки един случай те са отразявали мирогледа на тази аудитория.

Що се отнася до „Възнесението на Исая“, ако се извади от неговата арамейска (довоенна) част „християнската добавка“, от него просто няма да остане нищо. Този текст е написан, за да може от името на пророка, екзекутиран заради проповядването на Христос, да се заяви на вярващите, че Второто пришествие ще се случи през 57 г.

Същото се отнася за „Апокалипсиса от Илия“. В него наистина има добавка, но тя не „християнска“, а просто по-късна. След като Исус не се явил, през III в. новият редактор добавил сред текста фрагмент, от който следва, че Месията ще се яви след династията на Северите. Това свидетелствува, че за част от египетските християни месианските настроения са останали актуални и през III век.

Без тази добавка текстът се разпада на две части. Едната съдържа изречения на Исус. Те принадлежат именно на Исус и той ги изрича, когато идва на земята за първи път. Никакъв друг Месия, който още не е идвал, не би могъл да ги каже.

Всичките тези изказвания са посветени на изкуството да се води магическа война. Те обещават на привържениците на Исус неуязвимост, победа и тронове.

Що се отнася до втората част, написана по времето на обсадата на Ерусалим, тя съдържа прекалено много характерни подробности, правещи я християнско произведение. Тя говори за мъченията на Табита, която се споменава в „Деянията на апостолите“. Говори и за двама възкръснали апостоли, явно същите „две маслини“, за които споменава Йоан Богослов.

Трудно е да си представим, че християните са взели един кръвожаден миленаристки текст, написан по времето на Юдейската война, преправили са го според Исус и това е станало преди текстът да е остарял безнадеждно, иначе казано – преди падането на Ерусалим. Което прилича на някакъв епицикличен епицикъл.

Освен това е неразбираемо защо мирните християни са добавяли своите добавки към подобни кръвожадни и маргинални текстове. Ако е трябвало да го направят, да са го направили направо към Книга Битие.

Най-сетне - още една важна особеност на тези текстове, потвърждаваща чистокръвния им християнски произход, е това, че версиите, предложени в апокалипсисите, една след друга се оказват по-ранни от версиите на каноничните Евангелия.

У Илия Христос обещава на своите привърженици златни тронове, а Марк заимства това. В „Откровението на Йоан“ „двете маслини“ убиват всички срещнати и противоречащи с огън от устата си, а Лука забранява тази практика.

В „Апокалипсиса от Илия“ девицата Табита възкръсва, след като е била убита от Антихриста. В „Деянията на апостолите“ също има девица Табита и тя също възкръсва. Но не извършва никакви бойни подвизи. Тя е просто ученичка на Господа, която била възкресена след молитва на апостол Петър (Деяния, 9:40).

Не е трудно да забележим, че версията на „Деянията“ е в подножието на Илия. У Илия възкресението на Табита има явно и очевидно оправдание. Тя е умряла от мъченическа смърт. Борила се е с Антихриста и е възкръснала в плът. След възкресението си е продължила борбата. С какво е заслужила девицата Табита възкресението си в „Деянията“, изобщо не се знае.

Ако нещо расте като ябълка, виси като ябълка, хрупа като ябълка и има вкус на ябълка, най-простото е да предположим, че това е ябълка. Ако имаме голямо количество апокалипсиси на „четвъртата секта“, обещаващи, че Юдейската война ще завърши с Второто пришествие на Исус Христос с войски върху облаци, справедливо е да предположим, че значителна част от „четвъртата секта“ е чакала именно връщането на Исус Христос.

Или, по точно, че „християни“ е било просто римското название на това, което Йосиф Флавий нарича „зилоти“ и „четвърта секта“.

Именно затова са ги забранили.

Именно в това се е състояла флагитията (flagitia) на християните. Именно затова те се смятали за смъртоносно суеверие.

сряда, август 26, 2020

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СБХ

До господин Любен Генов,

Председател на съюза на българските художници

Уважаеми господин Генов,

Съвсем в покрайнините на село Антон, Софийска област, до рекичката Дълбок се намира паметник, придружен с каменен надпис (частично изгубил се), който съобщава, че паметникът е поставен от близките на наш сънародник, убит при сраженията край река Драва.


Ако се съди по стилистиката на паметника, изобразяващ скърбяща майка, може да се предположи, че има вероятност той да е дело на именития наш скулптор академик Иван Лазаров.


Явно обаче от община Антон няма никаква заинтересованост да бъде установено дали това е така, или става въпрос за произведение на друг, неизвестен скулптор.

Ето защо се обръщаме към Вас с молба за съдействие от страна на Съюза, чийто Председател сте, да бъдат изпратени експерти, които да установят дали авторството на въпросната скулптора е наистина на академик Иван Лазаров.

Защото, ако това е така, мястото на скулптурата най-малко се полага да бъде в края на село Антон.

С най-добри пожелания:

Дойчо Иванов - тел. ................,

Павел Николов - тел. ................

вторник, август 25, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ: СЮЛЮМАНОГЛУ ДАУД ДО ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20, Част 21, Част 22, Част 23, Част 24, Част 25, Част 26, Част 27, Част 28, Част 29, Част 30, Част 31, Част 32

№ 340

Сюлюманоглу Дауд [1] до Левски

Господин Аслан Дервишоглу Кърджалъ!

Ето че прихождаме пак с настоящето си писъмце да ви поздравим братски, и ви изпращаме още три писма, които ни дойдоха, откакто излезе пощаринът ни за при вас; още го нямаше, докато пратихме и тия. Научихме се за Селим Мургашоглу, че отишъл в Аврамачо Юсофиков. Един, който го е превел от Елезе Джутов нататък, ни обади. При тия [обстоятелства] Ви явяваме, защото Иллерически е в голямо подозрение и от българи, и от турци вече, които питат: „Абе, този П. къде току ходи, та се не прибира тука никога? А пък тия, като нямат ни членове, ни пощари, по-добре е да са общи с Хасан-Касановите членове и да работи едното име и единият печат. Защото вече казват: „От Иллер. ако не дойде писмо със С. на Н. тир, [2] няма да го приемаме". За което сме премислили и ние да не ги приемаме поради неговите постъпки, от които може лесно да излезе святото ни дело на бяло пред неприятеля. Друго няма какво да ви пишем и оставяме в надежда Ваши единомишленици.

Силиманоилу дауд В с-ие и люб.

Българско, 8 август 1872 г.

Оса... Нашият кетипин още е запрян. [3]

Н.Б.II.А., п. 60, № 8070

1. Криптоним на частния революционен комитет в Орхание (днес: Ботевград) – бел. П. Н.

2. Смърт на нашите тирани.

3. Бележка на Левски: Сюлюманоглу Дауд, №11.

(Следва)

понеделник, август 24, 2020

ФИЛМЪТ НА АЛФРЕД ХИЧКОК „ПСИХО“ НАВЪРШИ ШЕСТДЕСЕТ ГОДИНИ: КАК Е БИЛ СНИМАН И КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО МУ ЗА КИНОТО

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Преди шестдесет години (на 16 юни 1960 г. – бел. П. Н.) в Лос Анджелис е прожектиран премиерно филмът „Психо“. Той е насмешка на Алфред Хичкок над Холивуд и в същото време - дълбоко авторски, новаторски проект, който променя жанра хорър и американците. След „Психо“ никой не се чувствал сигурен в собствения си дом! Но, което е удивително, филмът изглежда добре даже и днес – въпреки над половинвековната си възраст и жестоката икономия по време на снимането му.


ФИЛМЪТ Е СНИМАН ПО РОМАНА НА РОБЪРТ БЛОХ, НО ТАМ УБИЕЦЪТ НОРМАН БЕЙТС Е РАЗЛИЧЕН

Едноименният роман излиза през 1959 година. Хичкок научава за него от възторжените рецензии и веднага купува правата за екранизиране – анонимно и само за девет хиляди долара. Над сценария за филма работи Джоузеф Стефано и почти не променя първоизточника. По-късно Блох, не без възхищение, признава, че филмът съответства на книгата му деветдесет процента – а това, според него, е голяма рядкост за Холивуд.

Основната разлика от първоизточника е външността и поведението на маниака Норман Бейтс. В книгата той е над четиридесетгодишен, дебел е и не е красив, а маниакалните му наклонности могат да се забележат лесно във всекидневния му живот. Един неприятен тип, от когото ти се иска да страниш, не е подходящ за екрана. Затова в киното Бейтс е красив и млад – той е само на 25 години, срамежлив е, но е приятен събеседник, който почти не издава гнилата си природа. Всичко това прави „холивудския“ вариант на Норман още по-ужасяващ, по-реалистичен, което Робърт Блох също признава.

Робърт Блох пише две продължения на „Психо“ – „Психо 2“ и „Домът на психопата“, но те не са екранизирани.

ОБРАЗЪТ НА НОРМАН БЕЙТС Е ВНУШЕН ОТ РЕАЛЕН УБИЕЦ – ЕД ГИЙН, НО ТОВА СТАВА СЪВСЕМ СЛУЧАЙНО

Ед Гийн е арестуван недалече от американското градче Плейнфилд през 1957 година. Съдят го за две убийства, но е доказано също така, че осквернявал гробове. В къщата му са намерени дрехи и битови предмети, направени от човешка кожа и части от тела. За формирането на маниака Гийн повлияла несъмнено майка му, властна и жестока пуританки, внушаваща на Ед и брат му в детските им години, че сексът е грях, а всички жени са курви. И това заедно със систематичен побой и забрана да се общува с другите деца. По-късно Грийн признава, че е изкопавал тела на жени, които приличат на майка му.

Авторът на „Психо“ Робърт Блох живеел сравнително близо до фермата на Ед Гийн – на около шестдесет километра. Арестуването на убиеца, разбира се, развълнувало местната общественост и вдъхновило Блох да създаде своя литературен маниак – живеещо наблизо дебнещо чудовище. Но Блох не знаел подробности по делото на Гийн и подробностите от биографията на Норман Бейтс, включително и отношенията с майка му, измислил сам. По-късно, когато детайли от делото започнали да се появяват във вестниците, Блох бил удивен колко Норман Бейтс се оказал подобен на Ед Гийн.


ЗА ХИЧКОК „ПСИХО“ БИЛ АРТХАУСЕН ЕКСПЕРИМЕНТ И ПАРИ ЗА ФИЛМА ПОЧТИ НЯМАЛО

Филмът бил финансиран от „Paramount“, но по отношение на „Психо“ собствениците на филмовата студия не изпитвали особен ентусиазъм. За тях нещата приличали повече на шега (и правилно), защото съвсем наскоро, през 1959 година, Хичкок представил успешния си и красив приключенски филм „Север-северозапад“. А ето че сега се е заел с някакъв неясен експеримент!

Затова бюджетът на „Психо“ според холивудските мерки бил съвсем скромен – около 800 000 долара. Това е основната причина филмът да бъде заснет на чернобяла лента. За снимането на „Психо“ в студията „Paramount“ даже не се намерили павилиони, поради което Хичкок трябвало да снима на територията на „Universal“. Фасадата на хотела и къщата на семейство Бейтс, изградени за филма, стоят и до днес – даже могат да бъдат посетени. Заради тръпката срещу туристите излиза актьор в образа на Норман Бейтс: отначало слага в багажника на кола тялото на млада жена, а след това вади нож и тръгва към зяпачите. Много атмосферно! И се вписва добре в думите на Хичкок за филма: „Заснех някога един филм, много провокативен – казва се „Психо“. Този филм беше шега, ужасих се, когато разбрах, че някои го възприемат сериозно. Исках от този филм хората да викат, да се почувстват като на американско увеселително влакче“.

Паркът на „Universal“ в Лос Анджелис

ЗА ДА СНИМА „ПСИХО“, НА ХИЧКОК МУ СЕ НАЛОЖИЛО ДА ИЗПОЛЗВА ТЕЛЕВИЗИОННИЯ ЕКИП ОТ ШОУТО „АЛФРЕД ХИЧКОК ПРЕДСТАВЯ“, ЗАЩОТО РАМКИТЕ НА БЮДЖЕТА ГО ОГРАНИЧАВАЛИ

Около „Психо“ започнала да се оформя някаква мрачна атмосфера. Ръководителите на „Paramount“ били уверени в провала на филма. Наложило се да се води борба и с цензорите, имало вероятност филмът да бъде спрян заради голотата и жестокостта, затова бил сниман така, че при монтажа, в краен случай, да могат да се изрежат жестоките сцени. А след това „Психо“ бил разнищен от критиците, които нарекли филма скучна манифактура, недостойна за гения на Хичкок. Но прожекциите събрали 32 милиона – около триста милиона по съвременния курс. И само след няколко години филмът заслужил званието жива класика.

Макар че нарекъл „Психо“ шега и провокация, Хичкок се гордеел със своя филм и се стремял да го снима като артхаусно кино – използвайки нови режисьорски техники и увеличавайки равнището на ангажираност на зрителя. Той се вълнувал много за вероятни спойлери, поради което изкупил книгата „Психо“, за да могат колкото се може по-малко хора да знаят обратите на историята, и изрязал от копията на сценария за актьорите спойлерните моменти. Когато филмът тръгнал по екраните, Хичкок наредил да не бъдат пускани в кината закъснелите за прожекцииште зрители. Той смятал, че „Психо“ може да се гледа само от край до край - изпуснеш ли един момент, магията вече няма да работи.


ФИЛМЪТ ПСИХО БИЛ ЗАСНЕТ САМО ЗА 35 ДЕНА, КАТО ЕДНА СЕДМИЦА ОТ СНИМКИТЕ Е ОТДЕЛЕНА ЗА ЦЕНТРАЛНАТА СЦЕНА С УБИЙСТВОТО

Млада жена се къпе под душа, тя се чувства извън всякаква опасност. Но ние вече виждаме сянката на убиеца през прозрачната завеса на банята. Той дръпва завесата, в ръката си държи нож – маниакът започва да нанася удари на извиващата се жертва и накрая във ваната остава мъртвото ѝ тяло. Кръвта изтича през сифона, а към камерата гледат застиналите очи на младата жена. Ужасяваща класика, до ден днешен плашеща и цитирана вече милион пъти.

Това е кулминацията не само на филма, но и на майсторството на Хичкок като режисьор. Стегнат от тесните рамки на цензурата, бюджета и техническите ограничения, той е искал да покаже максимално реалистична, плашеща сцена на убийство. Искал е „да си поиграе с чувствата на зрителя така, както се свири на орган“, и е успял. Но защо тази сцена се врязва така в паметта?

По характерния за него начин Хичкок е изградил майсторски съспенса. Героинята не подозира нищо, но ние можем да се досетим какво ще стане и даже виждаме убиеца. Отривисти, високо свирещи цигулки, които бият по ушите, съпровождат момента на убийството. Но те стихват и преминаван в басови ноти, когато героинята пада и умира. Това музикално оформление, дело на Херман Бърнард („Гражданинът Кейн“, „Джейн Еър“) придава половината от атмосферата на сцената. Другата половина е монтажът. 78 кадъра за 45 секунди. Почти не виждаме как ножът нанася рани на младата жена, но резките преходи, смяната на плановете и съединяването на къси кадри създават динамичен ефект и придават на сцената ужасяващ, панически реализъм. Композицията, скоростта и музиката – всяка част от секундата в тази сцена е премислена до най-малката подробност.

Монохромът позволил да се запази приемливо равнище на насилието при страховит реализъм – в цветен филм тази сцена би могла да не съществува. А също така благодарение на чернобялата лента Хичкок можел да икономиса специалните ефекти и като кръв използвал шоколадов сироп.

„Психо“ е велик филм. Той е вече музеен експонат, но не е престанал за бъде остро, все още въздействащо развлечение. Филмът е добре изучен и разглобен винтче по винтче, като тези подробни разбори не само ни потапят в Холивуд през 60-те години, но и ни учат да разбираме по-добре киното. Подробности за филма можем да разберем от книгата „Alfred Hitchcock and the Making of Psycho“, от биографичния филм „Хичкок“ (2012 година; струва си да го видите дори и само заради отново заснетата сцена под душа със Скарлет Йохансон), направен по тази книга, и от документалния филм „78/52“. Той е много интересен – не само разказва детайлно за снимките на „Психо“, но и дава думата на съвременни актьори и режисьори, свързани с трилърите и хорърите.

Ако говорим за „Психо“ като холивудски продукт, то и тук всичко е добре. Филмът има телевизионен спин-оф и три нелоши продължения (поне така можем да кажем за втората част), макар че не са толкова значими като оригинала. Те, разбира се, не са заснети от Хичкок. А през 2013 година беше пуснат сериалът „Мотел Бейтс“, предистория на „Психо“, който продължи цели пет сезона.

неделя, август 23, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ: ХАСАН КАСАН ДО ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20, Част 21, Част 22, Част 23, Част 24, Част 25, Част 26, Част 27, Част 28, Част 29, Част 30, Част 31

№ 339

Хасан Касан [1] до Левски

Господине Аслан Дервишоглу К.!

Приехме устава заедно с окръжното писмо и няколко печатни билета срещу взети пари, за което се твърде възрадвахме, и се трудим да изпълняваме закона (устава) буквално, доколкото допущат обстоятелствата.

Така също и работата ни върви на добре и нямаме спънки отникъде, само поп Иллерически ни пречи в някои работи със своето незапирание, а само ходи накъдето и не трябва, а пък хората от махалата му всеки ден се оплакват, че няма кой да им попува, а пък някои от по-простите и неизвестни хора казват, [че] попът ходи по селата да вдига бунт. Той сам си е съставил частен к[омитет] под название Иллерически, но там има известни и почти [годни] за работа само двама-трима. Те са и за пощари, и за членове, и за пощари, и за работници, а по таз причина са попадали някои писма на съвсем прости и неизвестни човеци да ги носят от едно място за друго; което нещо е опасно. А за да си настани човеци за членове, той ходи при някои от нашите членове и ги убеждава всякак да оставят нашия комит[ет] и да се присъединят с [към] него. Та отпосле да ходи Хасан Касан да се допитва от Иллерически и други такива, като прави само да сее несъгласие. Ние го съветвахме няколко пъти да остави тия лоши постъпки, които може да докарат и лош край, но той се не оставя. Затова Ви явявам да му докажете и да го съветвате и Вие да се откаже от това си намерение, за да не принесе вместо полза вреда.

Истина, той се труди за общо добро, но ние нали затова сме положили всичкото си старание, но пак трябва и да предпазваме.

Завчера, без да се обади никому, е дохождал при Вас, и като си дойде, обажда ни, че сте упълномощили Бочюкоглу да е на мястото Ви. Това ако е тъй, нам ни се види твърде мъчно.

Здравейте!!!

8 август 1872 г.

В Б. на П.

Ваш завсегда

Хасан Касан [2]

Н.Б.II.А., п. 60, № 8069

1. Криптоним на частния революционен комитет в Правец или Гложене (не е установено точно) – бел. П. Н..

2. Бележка от Левски на гърба на писмото: Хасан Касан №10.

(Следва)

събота, август 22, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1967 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – ДЖОРДЖ УОЛД

Джордж Уолд (George Wald)

18 ноември 1906 г. – 12 април 1997 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Рагнар Гранит и Холдън Кефър Хартлайн)

(За откритията му, свързани с основните физиологични и химични зрителни процеси в окото.)

Джордж Уолд е роден в Ню Йорк, син е на родители емигранти: Исаак (англ. Айзък – бел. П. Н.), дошъл от село, намиращо близо до Пшемишл, тогава австрийска територия (днес полска – бел. П. Н.), и Ернестин Розенман от малко село, разположено недалече от Мюнхен, Бавария. Уолд посещава държавни начални и средни училища в Бруклин и получава през 1927 г. бакалавърска степен от колежа „Вашингтон“ към Нюйоркския университет. След това започва да работи върху дипломна теза по зоология в Колумбийския университет и е удостоен със степента доктор през 1932 г. През този дипломен период е студент и научен сътрудник на професор Селинг Хеч.

След като става доктор, Уолд получава стипендия от Националния изследователски съвет по биология (1932-1934). Това му позволява да работи в лабораторията на Ото Варбург в Берлин и именно тогава Уолд открива за първи път наличието на витамин А в ретината. Витамин А е изолиран съвсем наскоро в лабораторията на Паул Карер в Цюрих и Уолд заминава там, за да довърши своите изследвания. След това работи известно време в лабораторията на Ото Майерхоф в института „Кайзер Вилхелм“ в Хайделберг. През втората година от стипендията ученият прави изследвания в лабораториите на катедрата по физиология в Чикагския университет.

Уолд заминава през есента на 1934 година в Харвард, за да преподава биохимични науки и се установява завинаги там: като инструктор и преподавател по биология (1935-1939); като факултетен инструктор (1939-1944); като доцент (1944-1948) и като професор по биология (от 1948 г.). Гостува като професор по биохимия в Калифорнийския университет през лятото на 1956 г.

През 1939 г. Уолд получава наградата Илай Лили за фундаментални изследвания в областта на биохимията от Американското химично дружество. През 1953 г. е удостоен с наградата Ласкър на Американската асоциация за обществено здраве „в знак на признателност за изключителните му открития в областта на биохимията със специален акцент върху настъпващите изменения, свързани със зрението и функцията на витамин А“. През 1055 г. Уолд е удостоен с медал на Асоциацията за изследване в областта на офталмологията, а през 1959 г. – с медала Ръмфорд на Американската академия на изкуствата и науките. През 1966 г. получава медала Айвс на Американското дружество по оптика, а през май 1967 г., заедно със съпругата си Рут Хъбърт, медала Пол Карер на университета в Цюрих. През 1067 г. е удостоен с мемориалната награда Дъкет Джоунс на фондация „Уитни“.

Уолд е избран за член на Националната академия на науките през 1950 г. и на Американското философско дружество през 1958 г. Той е член на Американската академия на изкуствата и науките в Бостън и на Американското дружество на оптиците. През 1963-1964 г. е стипендиант на „Гугенхайм“, работейки една година в Кеймбридж, Англия.

През 1957 г. Уолд получава почетна степен от университета в Берн; през 1958 г. става почетен доктор на Йейлския университет, през 1962 г. – на Уеслианския университет, а през 1965 г. – на Нюйоркския университет.

Уолд е член на Американското дружество на биохимиците и на Американското дружество по оптика.

Превод от английски: Павел Б. Николов


петък, август 21, 2020

ТАМИЛСКИ БРАМИН УЧИ ЗА ИЗПИТ

Този път няма да има серия от снимки, а само една.

Една, но много интересна.

Снимката е правена през 1948 година и изобразява тамилски (от Южна Индия) брамин, студент в университета в Мадрас (днес: Ченай), който учи късно вечерта за изпит.


За да не заспи на масата, прилежният студент си е вързал косата за гвоздей на стената.

Честта на брамина не му дава да се яви неподготвен на изпит, при това в Мадраския университет, един от най-старите и най-престижните в Индия.

И ето го решението, което ще му позволи да чете чак до сутринта…

четвъртък, август 20, 2020

ДИМЧОВИ ПРАЗНИЦИ, КОПРИВЩИЦА 2020 ГОДИНА


Тази година празниците в Копривщица, посветени на поета Димчо Дебелянов, бяха повече от скромни; не беше връчена и ежегодната литературна награда „Димчо Дебелянов“.

Но за това има сериозна причина: ограниченията заради опасността от заразяване със SARS-CoV-2.

И все пак има какво да се покаже.

Ето филмчето от поетичния рецитал, което направих.


Понеже филмирах и едновременно с това предавах на живо по фейсбук (https://www.facebook.com/profile.php?id=1527876069), този път не можах да правя снимки, затова прилагам тук снимките, направени от Дойчо Иванов.

>