ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ – ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ

До нас са достигнали малко официални римски документи, насочени срещу християните.

Най-известният от тях е вече споменатата кореспонденция между Плиний и Траян, която според особеностите на римското право имала сила на закон.

В тази кореспонденция наместникът на Витиния и Понт съобщава на императора, че представителите на последната, арестувана и пусната от него група християни, били забележителни хора. Те „възпяват, редувайки се, Христос като Бог и се кълнат да не вършат престъпления, а да се въздържат от кражби, грабежи, прелюбодеяние и нарушаване на дадената дума“ [1].

Този удивителен панегирик на Плиний Младши е цитиран ad nauseam в продължение на седемнадесет века и без съмнение е главната причина, поради която кореспонденцията се е запазила.

Но, както вече казахме, ако текстовете на Плиний и Траян се четат изцяло, а не се спираме само на избрани места, впечатлението е съвсем друго.

От тях се вижда, че Траян и Плиний Младши знаят прекрасно какво представляват „християните“. И двамата не се съмняват, че християните заслужават екзекутиране. Нещо повече, те не се съмняват, че християните заслужават екзекутиране точно защото са християни. Самото име „християнин“ е за императора и неговия респондент престъпен факт.

Проблемът на Плиний е само в това, че той не знае: а) трябва ли да се екзекутират децата християни, б) трябва ли да се екзекутират и тези, които са се разкаяли, и в) „трябва ли да се наказва заради самото име, даже при отсъствие на престъпление (flagitia), или само престъпленията, свързани с името“ [2].

Този проблем ни се струва толкова поразителен, защото Римската империя се отличавала с абсолютна веротърпимост. За цялото съществуване на Рим в него били преследвани само два култа. През 186 г. пр. н. е. Сенатът издал сенатусконсулт, който забранявал култа към Дионис, а Тиберий издал аналогичен закон, който забранявал религията на друидите.

И в двата случая причина за забраната не били религиозните различия, а човешките жертвоприношения. Освен това, през 136 г. император Адриан забранил юдаизма, но отново не заради религиозни разногласия, а заради въстанието на Симон бар Кохба.

И излиза така, че в тази веротърпима империя, която никога не преследвала никого заради религията, която изповядвал – колкото и да била чужда на Рим, - просветеният император Траян и неговият приятел и наместник Плиний даже не подлагали на съмнение въпроса, че християните, където и да бъдат срещнати, трябва да бъдат екзекутирани! - не било ясно само нужно ли е да се екзекутират децата или тези, които са се отказали да бъдат християни!

Какво прихванало веротърпимите римляни? Нима наистина ги обладал Сатаната, както предполагали по-късно благочестивите християнски историци?

Още един рескрипт, достигнал до нас, е писмото на император Адриан (117-138 г.) до проконсула на Азия Минуций Фондан, запазено като приложение към „Апологията“ на Юстин. За него вече говорихме по-рано.

Да припомним: в това писмо Адриан заповядва да се наказват авторите на лъжливи доноси, иначе казано – тези, които обвиняват хора, че са християни, а те не са такива. Освен това Адриан иска обвинението в християнство да се доказва в съда.

„Ако поданиците от провинцията – пише Адриан - могат да подкрепят петицията си срещу християните, така че да дадат отговор в съда, нека използват само този метод, а не да викат гръмко и да роптаят... Ако някой ги обвини и докаже, че нарушават закона, вземи решение според подлостта на престъплението. Но кълна се в Херкулес! Ако някой обвини някого, клеветейки го, накажи този човек според злодеянието му“ [3].

Иначе казано, Адриан, както и Траян, не се съмнявал, че християните трябва да бъдат наказвани и че престъпление е самият факт, че някой е християнин. Това престъпление било дотолкова разпространено, че станало повод за лъжливи доноси с обвинения в християнство, и понеже лъжливите доноси били винаги бич за римското правосъдие, Адриан, както и Траян, бърза да ги предотврати.

Това са двата единствени автентични документа за преследване на християните, които са стигнали до нас. Тези документи се отнасят към категорията на рескриптите (буквално: „писмени отговори“ – бел. П. Н.) – императорски писма, отговарящи на нечий въпрос. Но ние знаем, че тези документи са били повече.

Така например едикт или даже едикти (публични документи, провъзгласяващи официална политика) срещу християните издал Марк Аврелий. За тези едикти споменава Мелитон Сардински, когато пише в своята „Апология“, че „сега в Азия според новите едикти гонят и преследват благочестивите хора“ [4].

Мелитон изразява съмнение дали едиктите са издадени от императора. Може би те са фалшификати на провинциалните власти, макар че, както вече успяхме да отбележим, с действително фалшифициране на императорски писма се занимавали именно християните.

Дори да не отхвърлим съмненията на Мелитон като явно абсурдни, можем да бъдем сигурни, че новите едикти на Марк Аврелий са били истински. Можем да бъдем сигурни в това, имайки предвид едно писмо на лионските християни, разказващи за преследванията през 177 г.: когато лионският легат отправил до императора писмено питане какво да прави с християните, чиито роби ги обвиняват в ядене на деца, императорският рескрипт му наредил да не се занимава с глупости и всички християни, които принесат жертва, да бъдат пуснати, а тези които не се разкаят, да бъдат убити [5].

Така Марк Аврелий издал срещу християните поне два документа. Единият бил общодържавен едикт, другият бил рескрипт до лионския легат.

Освен това Мелитон споменава, че рескриптът на Адриан до Минуций Фундан не бил единствен и че аналогични рескрипти, забраняващи да се убиват християните без съд, издавал Антонин Пий [6].

Още една бележка за поредна серия от антихристиянски едикти се е запазила случайно у Иполит Римски в неговите коментари към Книгата Даниил. По всяка вероятност става дума за едикти на Септимий Север (193-211 г.). Оплаквайки се от печалното положение на църквата, Иполит съобщава, че доносници „са се сговорили да унищожат светците, те чакат необходимото време и влизат в Господния дом, когато всички се молят и възхваляват Господа, и ги залавят... и ги водят в съда, и ги обвиняват, че постъпват срещу едиктите на Цезаря, и ги осъждат на смърт“ [7].

Но най-интересното свидетелство принадлежи на християнския историк от II в. Хегезип: той пише, че император Домециан разпоредил да бъдат изтребени всички, които принадлежат към рода на Давид. В резултат от това довели при него потомците на един от братята на Исус, Юда, но те успели да убедят императора, че са само бедни земеделци и че царството на Исус, което чакат, няма да е на този свят.

„Домициан – съобщава Хегезип – не намерил в тях вина, сметнал ги презрително за глупаци и ги пуснал на свобода, а гоненията срещу църквата прекратил с указ“ [8]. След това потомците на Юда застанали начело на църквата като мъченици и като произлизащи от Господния род. „Настъпиха мирни времена и те доживяха до възцаряването на Траян“ [9].

От това кратко, но зашеметяващо съобщение следва, че: а) Домициан е знаел прекрасно за християните, б) прекратил е гоненията, които са били учредени най-малко от неговите предшественици.

И наистина, Хегезип съобщава още, че в гоненията на християните се отличил Веспасиан, който „след превземането на Ерусалим заповядат да бъдат открити всичките потомци на Давид, за да не остане на юдеите никой от царския род" [10]. След това по времето на Траян бил екзекутиран вторият епископ на Ерусалимската църква Симеон, син на Клеопа и братовчед на Исус [11].

От казаното по-горе могат да се направят три извода.

Първо: християните са се занимавали преднамерено с унищожаването на насочените срещу тях текстове.

До нас са достигнали текстове на най-невероятни фалшификати: доклади на Понтий Пилат до император Тиберий, Клавдий и Теодор (!), кореспонденция на Павел със Сенека, рескрипти на Тиберий и Марк Антоний за унищожаване на враговете на християните. До нас е достигнал даже фантастичен текст за апостол Петър, който кръщава Нерон, неговия син и целия императорски двор [12].

Но от оригиналните документи за преследванията на християните до нас са достигнали само два, единият – съдържащ хули срещу християните, а другият – забутал се сред фалшификатите. Известията за всички останали са дошли до нас благодарение на случайни споменавания.

Иначе казано, когато Волтер заявил, че „в продължение на два века римляните не са знаели нищо за християнската религия и за Евангелията“, не бил прав.

Той приел за липса на сведения това, което било резултат от хиляда и петстотин години християнска цензура.

Вторият извод се състои в това, че и Веспасиан, и Домициан, и Траян, и Адриан, и Антонин Пий, и Марк Аврелий, и Септимий Север били прекрасно осведомени за християните. Те издавали срещу тях многобройни рескрипти. Нещо повече, всичките тези „нечестиви рескрипти“ срещу християните били събрани, според Лактаций, в началото на III век в „Дигестите“ на знаменития римски юрист Улпиан, в седма книга, отнасяща се за задълженията на проконсулите [13]. Те не биха могли да изчезнат от „Дигестиите“ сами.

Християнството изобщо не било „тънко ручейче“, което течало незабележимо за околните.

И Траян, и Плиний Младши още през 110 г. знаели прекрасно какво представляват „християните“ и не се съмнявали, че заслужават екзекутиране. Плиний просто не бил уверен дали трябва да се екзекутират децата. Освен това той, както и Тацит, твърди, че християните вършат flagitia, иначе казано – престъпление.

И накрая трето – и кореспонденцията на Траян с Плиний, и кореспонденцията на Адриан с Минуций Фундан предполагат по дефиниция съществуването на някакъв закон, според който християните са били преследвани.

За съществуването на такъв закон свидетелстват множество косвени обстоятелства. Първо, християните били преследвани в цялата империя – от I в. до IV в. Държавите нямат навик да преследват цели столетия свои граждани без някакъв закон. Този закон може да бъде абсурден, несправедлив, но го има. Даже в сталинския Съветски съюз хората били разстрелвани въз основа на 58-ми член. Не ги разстрелвали просто така.

Още повече това се отнасяло за римското право, един от основополагащите принципи на което гласял: nullum crimen sine lege (няма престъпление, ако няма закон).

Второ, обстоятелствата около тези преследвания били напълно еднакви. При най-различни императори, в най-различни краища на империята – от Витания до Африка, от Египет до Рим – на християнина задавали един и същи въпрос: „Християнин ли си?“ Ако кажел „да“, давали му време да се разкае и да размисли. Ако кажел „не“, веднага го пускали с облекчение, но не преди да принесе жертва на императора или на боговете.

Иначе казано, законът смятал за престъпление, както пише и Плиний, самия факт, че човекът се признава за християнин. Законът наказвал за името. Точно така се описва този закон в посланието на Петър: „Затова никой от вас не трябва да страда като убиец, крадец, престъпник или като натрапник в чужди дела. Но ако някой страда за това, че е християнин, да не се срамува, че носи това име, а да прослави Бога за него“ (1 Петър, 4:15–16).

Ако нямало такъв закон и християните били преследвани по инициатива отдолу, преследванията всеки път щели да имат различен характер.

Освен в посланието на Петър този закон се споменава постоянно във всички християнски апологии. Така, главите от четвърта до шеста в „Апологетиката“ на Тертулиан, написана в края на II век, са посветени изцяло на оспорването на закон, насочен срещу християните. „Колко жестоко постъпвате, като казвате: „не ви се позволява да ви има“ [14] - пише Тертулиан. Тези думи са съвършено точна формулировка на това, което се предявявало като обвинение на християните.

Вашият закон, формулира Тертулиан, „наказва само заради името [15]. Същото твърдят и други апологети. „Обвиняват ни за нашето име - пише Юстин Мъченик [16]. „Защо самото име е омразно за вас?“ - възмущава се Атинагор [17].

Блаженият Йероним съобщава за „странен закон, според който християните, изправени пред съда, не могат да бъдат освободени, ако не се разкаят“ [18]. Проконсулът Вариан осъжда апостол Андрей за презрението, което проявява „към законите на кесаря“ [19]. „Нима не знаеш закона, издаден от Сената?“ - пита римският префект християнина Аполоний [20].

И така, по някое време в империята бил приет фантастично жесток закон. Този закон не наказвал за постъпки, а просто за принадлежност към секта. Той обявявал известна група от хора за християни (самите те все още не се наричали така) и само за това постановявал да бъдат убивани. Тези хора намирали смъртта си заради името. И този закон бил приет в една тотално веротърпима държава, в чиито краища можело навсякъде да се вярва във всичко – ако искаш, вярвай в гърне, ако искаш - в питка.

Кога бил приет този страшен закон и какво пишело в него?

БЕЛЕЖКИ

1. Плиний Младший. «Письма», 96, 7.

2. Пак там, 96, 2.

3. Юстин Мученик. Посоч. съч., 69.

4. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 4, 26, 5.

5. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 5, 1, 47.

6. Пак там, 4, 26, 10.

7. Hippolytus. Dan. I, 20, 2–3.

8. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 3, 20, 5.

9. Пак там.

10. Пак там 3, 12.

11. Там же, 3, 32, 1–6.

12. M. D. Gibson. Apocrypha Sinaitica, Studia Sinaitica, V., 1896, 52–59.

13. Лактанций, О Божественных Установлениях, V, 11, 19.

14. Тертуллиан. Апологетика, 4, 4.

15. Пак там, 4, 11.

16. Юстин Мученик. Посоч. съч., 4.

17. Athenagoras. A Plea for the Christians, 1; цит. по: Ante-Nicene Fathers, Vol. 2, Buffalo, NY, 1885.

18. Hieronymus. De Viris Illustribus, 42.

19. The Acts of Andrew, 18c, 12, в: Dennis MacDonald, The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

20. The Apology of Apollonius, 13; цит. по: F. C. Conybear, The Apology and Acts of Apollonius and Other Monuments of Early Christianity, New York, Macmillan, 1894.

(Следва)