ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

ИРОД И МАРИАМНА

Две могъщи сили – стремежът на Ирод към абсолютна власт и омразата на юдейския истаблишмънт към идумейския Син на Беззаконието – превърнали личния живот на Ирод в ад и разкъсали семейството му на части, както Юпитер и Слънцето разкъсали някога на части планетата Фаетон.

За да легитимира своята династия, Ирод се оженил за последната принцеса от династията на Макавеите, Мириамна, която обичал до безумие.

Условия за брака им било помазването на по-малкия ѝ брат Аристобул за първосвещеник. Аристобул станал първосвещеник на седемнадесет години и когато облякъл свещеническите одежди, юдеите били обхванати от екстаз при вида на последния представител на законната династия [1].

Тази радост се оказала съдбоносна за Аристобул. Той бил убит, преди да навърши пълнолетие. След това Ирод убил жена си, която не престанал да обича и след нейната смърт, а после двамата ѝ синове, които не криели омразата към убиеца на майка си и които, като потомци на Хасмонеите, били в очите на народа по-легитимни от самия него.

Синовете на Мариамна, и особено по-големия, Александър, били двама надути безделници, прекалено високомерни, за да крият от околните своите планове, и прекалено глупави, за да ги осъществят успешно. Александър обещал на трима млади евнуси, които развратил, планини от злато след детронирането на Ирод, когото наричал „стар негодник, който си боядисва косите“ [2], а брат му, който мразел жена си, не преставал да ѝ разказва с упоение как, като дойде на власт, ще постави мащехите си на тъкачните станове [3].

Синовете на Мариамна били осъдени на смърт от римски съд под ръководството на проконсула Сатурнин и на прокуратора Волумний. Срещу тях се намерили множество свидетели: спартанецът Еврикъл, когото наели да убие царя, и даже Трифон, бръснаря на Ирод, когото наговарял да убие Ирод бащата на поредния любовник на Александър.

Но юдейският елит, който мразел Ирод, а след него и нашият основен източник Йосиф Флавий, обявили глупавите, бъбривите и вероятно стремящите се към смъртта на баща си младежи за невинни жертви, наклеветени от жестокия тиранин. Също като в случая с рави Баба бен Бута присъдата на римския съд била обявена за следствие от всеобщ заговор, а признанията на бръснаря – „за някакво умопомрачение“ [4].

Веднага след смъртта на синовете на Мариамна фарисеите организирали срещу Ирод нов заговор с участието на по-малкия му брат Ферор. Освен това те въвлекли в заговора дворцовия евнух Багой, обещавайки да му върнат мъжкото естество с помощта на магическите си способности. Ирод наредил да екзекутират и фарисеите, и Багой, и тези „всички свои близки, които са повярвали на предсказанията и думите на фарисеите“ [5].

След това в страната се възцарил терор.

„Събранията били забранени за гражданите… навсякъде бил установен стражеви надзор. Много хора били явно и тайно откарвани в крепостта Хиркания и там ги убивали. Както в градовете, така и по пътищата имало наблюдаващи за ставащото шпиони“ [6].

Още по-неприятна от заговорите и въстанията била за Ирод упоритата теологична опозиция. От невнимателно четене на „Юдейските древности“ можем да си създадем впечатлението, че юдейският елит се е примирил с владичеството на римляните, а недоволството е било дело на санкюлотите от „четвъртата секта“ – разбойници, бедняци, нещастници и маргинали.

Нищо не може да бъде по-далече от истината. Революциите, за разлика от бунтовете и погромите, никога не са дело на лумпени. Също като Френската революция през 1789 година или Октомврийския преврат през 1917 година, Юдейската война имала своите източници в мирогледа на интелектуалците и елита, в тоталното, глобалното неприемане от фарисеите на чуждата власт: властта на идумееца и на китим.

Хората, които защитавали Храма от Помпей през 63 г. пр. н. е., били фанатици, но не маргинали. Членовете на Синедриона, които поискали през 48 година да бъде екзекутиран Ирод, били фанатици, но не маргинали. Още повече не били маргинали членовете на Синедриона, които отказали да го признаят за Месия, и рави Менахем, който напуснал Ерусалим заради Божите дела със своите сто и шестдесет ученици със златни брони.

Именно по това време, още по времето на Ирод и съвсем не в маргинална среда, а сред образованите и мразещите го познавачи на закона продължават да еволюират основните идеи на юдейския миленаризъм, появили се за първи път при въстанието на Макавеите, и преди всичко идеята за това, че мъченикът, който падне за свободата, придобива физическо възкресение и вечен живот.

Нашето виждане за фарисеите се е формирало дефинитивно по време на две хилядолетия пропаганда. Талмудът ги представял като невинни жертви на проклетия Ирод. Християните ги клеймели, както Ленин клеймял меншевиките. Йосиф Флавий, подобно на Талмуда, оправдавал юдейския елит и стоварвал отговорността за войната върху „разбойниците“ и „зилотите“.

Поради удивително стечение на обстоятелствата всичките тези съвсем различни източници – равинския юдаизъм, ортодоксалното християнство и даже римският поданик Флавий – били жизнено заинтересовани в едно: да представят фарисеите като верни слуги на истаблишмънта.

Но простата историческа истина се състои в това, че именно фарисеите – официалният национално-теократичен елит, частично унищожен в самото начало на управлението на Ирод – са били основната негова опозиция, както след двадесет века именно официалното мюсюлманско духовенство ще стане основна опозиция на иранския шах. Точно фарисеите са създали и развили практиката на мъченичеството с цел да се получи вечен живот. И нещо повече, самата идея за вечен живот и възкресение била разработена изключително за военно-приложни цели, за успокояване и ободряване на свидетелите/шахидите.

Въпреки своето противопоставяне на римляните и на идумейската династия, фарисеите – калена теократична бюрокрация – били скелетът на юдейското общество: именно те водели книгите, разрешавали споровете и произнасяли присъдите. Римската държава, особено в колониите, била съвсем рудиментарна и местният административен апарат получавал безпроблемно от нея на лизинг управлението на завзетите провинции.

Ето защо Юдея управлявал от името на римляните и на Ирод административен апарат, чиято идеология се градяла върху очакването на истинския Месия и върху възхваляването на мъчениците, получили вечен живот в борбата срещу неверниците.

Римското владичество стояло върху буре с барут.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 15, 36, 3.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 24, 7.

3. Пак там, 1, 24, 3.

4. Пак там, 1, 27, 5.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 2, 4.

6. Пак там, 15, 10, 4.