Уроци по атеизъм. № 39

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37, УРОК 38.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 39. Християнската злоба

Появи се интересен въпрос. Ако се опитаме да намерим и да формулираме някакво определящо, обобщаващо за християните качество и чувство – какво ще бъде това качество и какво ще бъде това чувство?

Аз мисля, че най-характерната, най-присъщата за християните черта е злобата. И сега ще поговорим с вас за християнската злоба като за най-ярка и най-забележима особеност на тази идеология. Повтарям – ние не говорим за така наречената вяра, не за частните дела на някои граждани. Ние говорим именно за идеологията.

В това, че злобата е най-характерната черта на християните, сме могли да се убедим, проследявайки своеобразния рецидив на средновековните гонения на вещиците, проявяващи се като процеси над нещастни млади жени, които не са направили нещо както трябва. Но ако се обърнем, да речем, към по-свежи исторически примери, ще видим тази изключителна злоба във всичко и у всички. Православните християни смятат например за мерило на добросърдечие и благодатност някой си Иван Сергиев, чийто църковен псевдоним е Йоан Кронщадский. Да видим с какво се е отличил той и с какво се е запомнил. А се е запомнил с това, че през 1908 година, когато Лев Николаевич Толстой се разболял тежко и за него се безпокояла цяла Русия, Йоан Кронщадский се молел за смъртта на престарелия писател, призовавайки своя бог да го убие. В дневника си от 1908 година Йоан Кронщадский записва своята молба: Не му давай да доживее до празника. Вземи го от земята – този зловонен труп, овонял с гордостта си цялата земя. Амин“ – и така нататък.

Християнската злоба, кладите, нетърпимостта и свирепостта, които сме виждали по отношение на картините на Иля Ефимович Репин, на поемите на Александр Сергеевич Пушкин, на многобройните изложби и спектакли, имат, разбира се, много дълбоки, сериозни корени. Да не говорим за Библията, която е пронизана от край до край с призиви за мъст и с омраза, с изисквания за да се убива безжалостно по национален и расов признак. При което трябва да се помни, че всичко там съвсем не е безобидно – древните евреи обичали много мащабните изтребления. Ако не се лъжа, в Четвърта книга Царе, в глава 19, се съобщава радостно как бог мигновено за някакво малко провинение убива ни повече, ни по-малко от сто осемдесет и пет хиляди асирийци. А в Трета книга Царе пророк Илия убива едновременно осемстотин пророци на планината Кармел.

Но в Евангелията нещата не са по-добри. Не трябва да забравяме, че от множеството Евангелия, съществуващи вече през III век, са били избрани само четири, при това избрани по такъв, меко казано, анекдотичен признак, че не си струва да го споменаваме. А в действителност всичките Евангелия – и първото Евангелие от Яков, и Евангелията от Никодим, Петър, Тома или Мария, и Евангелието „Детство Исусово“, и Книгата за Рождеството на блажената Мария и за детството на Спасителя – са имали от историческа гледна точка абсолютно равно право на съществуване и всички са имали възможността да станат канонични книги. Но въпреки това били избрани четири. Другите останали да се използват от християните като апокрифни – не ги четат на глас в църквата, но те съществуват.

Сред апокрифните Евангелия се намира забележителната книга за Рождеството на блажената Мария и за детството на Спасителя. В глава 26 четем: Исус, който беше вече на четири години, играеше с другите деца в съботния ден на брега на Йордан. […] Тогава едно от децата […] събори това, което Исус беше направил. И Исус му каза: горко ти, сине на смъртта, сине на сатаната! ти се осмели за събориш това, което направих! И веднага умря този, който стари това. Иначе казано, умряло малката момче.

В глава 29 едно дете се осмелило да блъсне малкия Исус: ”Но Исус му каза: ти няма да се върнеш здрав от пътя си. И веднага момчето падна и умря.

В Евангелието „Детство Исусово“, в глава 46, отново срещаме – наистина, в друг контекст – момче, което тичайки през гората, блъсва случайно Исус: “И той каза на детето: Така, както ти ме блъсна, падни и не ставай. И детето падна веднага на земята и умря“.

А в глава 48 малкият Исус убива своя учител, който му обяснява неправилно значението на буквата алеф. И така нататък.

Иначе казано, базата за злоба, базата за омраза на християните е много богата. Така че не си струва да се учудваме от това, което е ставало в продължение на хиляда и няколко години руска история, когато не просто убивали хората по религиозен признак, а ги убивали с някакво невиждано зверство. Да си спомним много положителния, колкото и да е странно, исторически персонаж Дмитрий Иванович – император Дмитрий, известен повече като Лъжедмитрий. Прието е той да бъде порицаван, макар че, ако си помислим, никой не може да каже какво лошо е направил. Известно е само, че в първата година на съвсем краткото си царуване сменил Болярската дума със Сенат, дал на хората пълна свобода да се предвижват по страната, отменил по същество крепостното право и се опитал да основе университети. Иначе казано, направил това, което дълго време след него ще започне да прави Пьотр Алексеевич [1].

А сега да си спомним как завършил житейският път на този така наречен Лъжедмитрий – с каква образцово показателна злоба бил унищожен, а трупът му бил изложен за поругаване.

Всичко това е много важно да се помни и знае. Макар че християнството безусловно се е фосилизирало, вкаменило се е, изгубвайки живите си черти, те въпреки това все още присъстват някъде. И ние трябва добре да помним, че именно злобата е отличителна черта на християнството.

БЕЛЕЖКИ

1. Цар Пьотр I.

(Следва)