Нобелови лауреати – 1961 година

Иво Андрич (Ivo Andrić)

10 октомври 1892 г. – 13 март 1975 г.

Нобелова награда за литература

(За епичната сила, с която проследява темите и изобразява човешките съдби, свързани с историята на неговата страна.)

Хърватският поет и прозаик, автор на романии разкази, Иво Андрич е роден в село Долак в Босна. Неговият баща, занаятчия, умира, когато Андрич е на три години, и майката се премества със сина си при леля му, живееща близо до Вишеград, където момчето получава строго католическо възпитание.

От най-ранна възраст Андрич има възможността да наблюдава живота на различните народи, населяващи Балганите, пъстра смесица от култури. В различно време Босна се оказва под властта на православните византийци, на мюсюлманите турци и на немногочислената славянска аристокрация, поради което продължително време се намира в изолация, далече от магистралния път на развитие на европейските народи. Въпреки това през XIX в. регионът е обект на растящите имперски амбиция на Русия и Австро-Унгария. През 1908 г. Босна, след като разделя съдбата на балканските си съседи, е анексирана официално от Австро-Унгария.

Скоро след анексията, като ученик в гимназията в Сараево, Андрич се включва в революционната организация „Млада Босна“, която се бори срещу австро-унгарското управление на Хабсбургите и се стреми към обединяването и независимостта на южните славяни. Когато Гаврило Принцип, член на тази организация, убива на 28 юни 1914 г. ерцхерцога Франц-Фердинанд, сред арестуваните е и Андрич, когото осъждат на три години затвор. В затвора Андрич чете Достоевский и датския философ Сьорен Киркегор. Под въздействието на особено песимистичния възглед на тези автори той пише две книги стихитворения: „От морето“ („Ex Ponto“, 1918 г.) и „Вълнения“ („Nemiri“, 1920 г.). „Няма друга истина, различна от смъртта, и друга реалност, различна от страданието“ – пише той в едно от стихотворенията.

След войната Андрич пътешества и изучава филология, философия и история в университетите в Загреб, Виена, Краков и Грац, където през 1923 г. получава докторска степен, защитавайки дисертация за културата на Босна.

Скоро след това започва дипломатическата кариера на Андрич, който представлява в Европа Кралството на сърбите, хърватите и словенците, създадено след войната и получило след 1929 г. името Югославия. По това време Андрич оставя поезията и се обръща към прозата; първият му разказ е публикуван през 1920 г. Заемайки дипломатически постове в различни европейски столици, Андрич няма възможност да отделя много време на литературата. Въпреки това от 1924 до 1936 г. публикува три сборника с разкази, значително място в които заемат историята и фолклорът на различните народности в Босна и в които се усещат мотиви за безполезността и суетността на човешкото съществуване.

През 1939 г. Андрич е назначен за югославски посланик в Германия и остава в Берлин до началото на германското нахлуване в Югославия през 1941 г. Като получава съобщение, че нападението е неотвратимо, той се връща спешно в родината си и идва в Белград няколко часа до началото на първата немска бомбардировка на града.

По време на немската окупация Андрич се намира фактически под домашен арест в белградското си жилище. Лишен от възможността да участва в Съпротивата, той започва отново да пише. От 1941 до 1945 г. писателят създава трилогията, която ще се превърне в негов шедьовър: „Мостът на Дрина“ („Na Drini ćuprija“), „Травнишка хроника“ („Travnička hronika“) и „Госпожицата“ („Gospođica“). Трите романа излизат през 1945 г.

Най–популярен роман от босненската трилогия е „Мостът на Дрина“. В този роман, който е превеждан най-често, се описва борбата между юдеите, мюсюлманите и католиците в продължение на три и половина столетия от босненската история. Мостът на река Дрина, построен от турците през XVI в., е символ на това, че „животът е непостижимо чудо, защото постоянно се губи. Но въпреки това… продължава и остава несъкрушим“. В прозата на Андрич постъпките и характерите на отделните хора са дадени в контекста на историята.

Във втората книга от трилогията, „Травнишка хроника“, Андрич описва нравствената колизия, която възниква, когато френският и английският консул се борят за влиянието на турския везир в Босна в началото на XIX в. В „Госпожицата+ авторът рисува достоверен, психологически правдив портрет на една свидлива и нещастна жена. Действието на романа се развива между двете световни войни; изобразената в него историческа панорама е по-тясна от тази в предшестващите две книги от трилогията, което говори за значителни промени в стила и метода на писателя. Всяка от трите книги е напълно оригинална, което говори за техническото майсторство и за многостранността на таланта на техния автор.

След войната известността на Андрич в Югославия расте с всеки изминал ден; сега той е смятан не за провинциален битов писател, а за един от най-известните творчески личности в страната, който успява да напипа най-съществените черти на сложната югославска история, да отрази сложните проблеми на югославското общество. Привърженик на министър-председателя Тито, който признава Босна за една от шестте републики, съставящи Югославската федерация, Андрич влиза след войната в комунистическата партия, а по-нататък става президент на Съюза на югославските писатели. Към значителните му произведения от този период са отнасят „Нови истории“ („Nove pripovetke“, 1848 г.), сборник разкази, посветени на събитията през Втората световна война и следвоенния период, и „Проклетият двор“ („Prokleta avlija“, 1934 г.) – повест, в която от първо лице на един босненски затворник се разказва за тежката съдба на затворниците по време на турското владичество.

През 1959 г. Андрич се жени за Милица Бабич, декораторка в Белградския национален театър. Приблизително по същото време е избран за депутат в Съюзната народна скупщина от името на Босна и заема този пост в продължение на редица години.

Остатъкът от своя живот Андрич прекарва в Югославия, където става първият културен деец, удостоен с наградата „За труд през целия живот“, ежегодна награда, която обикновено се присъжда на политици или учени. Когато умира внезапно от инсулт, Тито заявява, че „смъртта на писателя е голяма загуба за многонационалното изкуство на Югославия, за цялата страна“.

Макар че творчеството на писателя е малко известно на Запад, Андрич има почитатели, които ценят високо неговите книги. Както отбелязва югославският критик Петер Драшкович, в своята книга „Мостът на Дрина“ Андрич „прави опит да изтълкува значението на човешката съдба“. Чешкият поет и литературен критик Е. Д. Хой отбелязва, че „въпреки значителните разлики между ранните и късните произведения на Андрич, неговото творчество е неделимо“. Според литературоведа Томас Екман в своите произведения Андрич прониква „в такива удивителни по своето богатство дълбини на човешкия дух, които са скрити от нормалната логика и от нормалните възприятия… Описвайки съдбоносни, извънредни ситуации, Андрич показва най-възвишеното и най-скромното, достиженията и неуспехите в човешката съдба, които са мимолетни и в същото време играят важна роля за човешкото битие“.

„Макар че в творчеството на Андрич се усеща дълбок песимизъм, мотиви за нищожността и суетността на съществуването – казва американският литературовед от югославски произход Николай Моравсевич, – в неговите произведения въпреки това намира място вярата в успеха на човешката борба срещу злото. Пластичността на повествованието, дълбочината на психологическия анализ и универсалността на символизма на Андрич остават ненадминати в сръбската литература“ – завършва Моравсевич.

Превод от руски: Павел Б. Николов