понеделник, септември 30, 2019

Пионерката Грета Тунберг

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Използването на деца в идеологически битки е класически признак за тоталитарна идеология.

Един от любимите ми персонажи от световната история е петнадесетгодишното момиче Нонгкавузе.

Нонгкавузе живяла в Африка през XIX век и произлизала от скотовъдното племе хоса. През 1856 година тя се върнала от реката и съобщила, че духовете на предците са ѝ казали, че хоса трябва да убият всичкия си добитък. След това мъртвите ще възкръснат, духовете на предците ще прогонят белите, ще дадат на хоса нов добитък и изобщо ще настъпи рай на земята. Хоса послушали момичето и започнали да убиват добитъка си. Духовете на предците, обаче, не идвали.

Тогава хоса разбрали кой е виновен: виновни били тези хоса, които още не са убили добитъка си. И започнали да ги колят и убиват.

Всичките животни били убити, посевите били забранени (също от духовете на предците), а духовете на предците все не се появявали и не се появявали. Започнал страшен глад: от всеки четирима хоса умирали трима.

Подобна история се случила в колониалния Масачузетс през 1692-1693 година. Имам предвид знаменитите процеси над салемските вещици – един от класическите примери за случаи на масова истерия. Там всичко също започнало от едни момичета.

Дванадесетгодишната Ан Пътнам обвинила съседката си робиня, че я омагьосала и внезапно придобитото всевластие завъртяло бързо главите на момичето и нейните приятелки. След няколко месеца цяла бригада малки мъченици ходели по улиците, сочейки къщите на омразните си съседки като обиталища на вещици. Деветнадесет вещици и магьосници били обесени.

Историите на Нонгкавузе и Ан Пътнам са доста типични от гледна точка на психологията. Дванадесет-петнадесет години са именно възрастта, когато подрастващите искат да утвърдят себе си като независими личности. В традиционните общества по това време те преминавали през обреда на инициацията и после се смятали за възрастни; в съвременното общество, където процесът на обучение продължава повече, това е така наречената „трудна възраст“. Възраст, когато предишната детска любов към родителите се сменя с разединение, когато подрастващите желаят да надскочат възрастните, които са глупави и които не ги разбират – нито тях, нито каквото и да е друго нещо. И фрустрацията на подрастващите е толкова по-силна, колкото е по-развито обществото и колкото по-дълго им предстои да учат, преди наистина, а не в мечтите си да изпреварят предишното поколение – или поне да застанат наравно с него.

На мене дълго ми се струваше, че историята на Нонгкавузе е невъзможна в съвременното западно общество – докато не видях шестнадесетгодишното шведско момиче Грета Тунберг, говорещо от трибуната на ООН.

Грета, момичето, което страда, по собствените му думи, от анорексия и депресия (като също така има, по данни на средствата за масова информация, диагностиран синдром на Аспергер, който може да се смята за най-лека форма на аутизъм), изведнъж разбрала, че светът скоро ще загине от глобалното затопляне и за да предотврати това, престанала да ходи на училище всеки петък. След това смелото момиче Грета стана световна героиня, като прекоси Атлантика с платноходка и се изказа от трибуната на ООН.

„Аз не би трябвало да съм тук – заяви Грета, - аз би трябвало да съм в училище на другата страна на океана. Но всички вие идвате при нас, младите хора, за надежда. Как смеете!“

Така от речта на Грета излезе, че не тя бяга от училище. Възрастните са виновни, че не ходи на училище. „Ние ще ви наблюдаваме!“ – предупреди шведската пионерка [1].

„Как смеете – продължаваше тя, – със своите празни думи вие откраднахте моите мечти, моето детство… Хората страдат, умират. Разрушават се цели екосистеми. Ние стоим в началото на масово измиране. А вие говорите само за пари, храните ни с приказки за непрекъснато икономическо развитие. Как смеете?“ „Вие сте въплъщение на злото“ – гърмеше момичето от трибуната.


Това беше реч на момиче, което живее в една от най-благополучните страни в света, което използва невероятни за миналите векове блага на цивилизацията, което не мръзне, не гладува, което може да попадне от Стокхолм в Ню Йорк за девет часа полет.

Това момиче живее в свят, където има томографи и компютри, интернет и редактиране на генома; в свят, в който по-малко от два процента население, заето в селската стопанство, събира от едни хектар земя реколти, превишаващи десет пъти тези, които са събирали техните предци – и всичко, което тази петнадесетгодишна Нонгкавузе можа да каже на тези хора, беше: „Вие сте въплъщение на злото“, „Със своите празни думи вие откраднахте моето детство“.

Светът рядко е виждал толкова безсъдържателна и толкова инфантилна реч от страна на едно неуравновесено момиче, на което му се е замаела главата от собствения триумф.

След речта на Грета левите от цял свят трепнаха в единен пароксизъм на възхищение. „Гардиан“ сравни Грета с Абрахам Линкълн! И не само това, става дума за „важна реч в историята на човечеството“! Учениците от цял свят последваха примера на смелата Грета и обявиха климатична стачка.

Какво да кажем…

Всички тоталитарни идеология са експлоатирали с удоволствие тази черта на психиката на подрастващите – отчаяното желание да се утвърдят за сметка на възрастните, съчетано с внушаемост и инфантилност.

Първи в това дело бил знаменитият Савонарола. С какъв ентусиазъм през 1495 година флорентинските подрастващи чукали по вратите на богатите къщи, сваляли от минувачите разкошните украшения и изгорили „Леда“ на Ботичели върху „Кладата на суетата“!

След това дошло времето на пионерите: Сталин прекрасно осъзнал какви преимущества има за тоталитарната държава шпионирането на родителите от подрастващите, на които лесно могат да се промият мозъците, като се настроят срещу възрастните, недостатъчно верни на високите идеали. Истински майстор обаче в използването на подрастващите за внедряване на тоталитарно единомислие е Мао Цзедун със своите хунвейбини.

Хунвейбини на площад Тянънмън, 1966 година.

Идеята на хунвейбините била все същата – много проста. Ще разрешим на подрастващите да преобърнат реда на нещата, който толкова мразят. Ще им разрешим да не ходят на училище! Ще разрешим на децата с неукрепнала психика да поучават учителите, да бият учителите, да унижават професорите. Ето как знаменитият китайски историк Юн Чжан описва в своите спомени възпитаването от хунвейбините на „въплъщението на злото“, което „им е откраднало детството“ и е имало наглостта да иска от учениците знания.

„Те ритаха моята учителка, тя се търкаляше от болка по пода, косите ѝ бяха раздърпани. Когато започна да вика да спрат, момчетата, които се бяха нахвърлили върху нея, казаха отмъстително: „Сега ти молиш! Нима ти не беше жестока? Моли се сега така, както трябва!“

Те започват отново да я ритат, а след това ѝ заповядват да застане на колене, да им се поклони и да каже: „Моля, пощадете живота ми, господари“.

Това бил истински триумф на младото поколение, което отърсило праха на миналото от нозете си. Няма нито един лозунг на хунбейвините, който не би предизвикал одобрението на днешните ученици, които героично, като Грета Тунберг, бягат от училище всеки петък, и на ековойните, протестиращи срещу замърсяването на околната среда, оставяйки след себе си купища боклуци.

„Вече тридесет години – заяви Грета Тунберг в своята реч – науката е кристално ясна. Как смеете да гледате настрани!“

Демонстрация на екоактивисти в Берлин с лозунг „Как смеете?“ – от речта на Грета Тунберг.

Уви, именно речта на Грета показва, че истерията на левите по повод на ужасните капиталисти, които унищожават целия свят с глобалното затопляне, не се основава на науката.

  • Нито една наука няма за свои емисари шестнадесетгодишни неуравновесени момичета, обвиняващи възрастните във всички въображаеми беди по света от трибуната на ООН.
  • Нито една наука не организира протестни акции в резултат от откровения, получени в процеса на наркотично опиянение, не прегражда с лодки Regent Street и не се приковава с белезници към бензиностанции.
  • Нито една наука не използва методи от арсенала на тоталитарните режими с цел да внедрява в обществото единомислие.
  • Никой не ходи на демонстрации в подкрепа на теорията на Айнщайн и никой още никога не е преграждал шосета в защита на закона на Бойл-Мариот.

Затова пък тоталитарните идеологии, които се маскират като наука – например, научния комунизъм – правят именно това и теорията за глобалното затопляне съвсем не случайно смени в главите на левичарите от цял свят теорията за прибавената стойност. Преди левичарите обясняваха за капиталистите, че са откраднали прибавената стойност, а сега, след кончината на СССР, левичарите обясняват, че проклетите капиталисти развалят климата, и плашат човечеството с ужасни истории за суша, наводнения и край на света, действащи безотказно върху тълпата още от времето на Откровението на Йоан Богослов.

Но не става въпрос за Нонгкавузе, за хунбейвините и за момичето Грета. Става въпрос за възрастните, които използват нестабилната и инфантилната психика.

От изчезването на пролетариата като класа левичарите от цял свят търсят нови групи по интереси, на които могат да се опрат в своето перманентно въстание срещу всички достижения на съвременната западна постиндустриална цивилизация. Те се опитваха да намерят такава група по интереси в мигрантите от ислямските страни и в жените, на които обясняваха, че всичките бели мъжкари ги потискат. Сега те намериха още една група обидени, която с удоволствие ще се разбунтува – подрастващите.

Така че не трябва да говорим за „наука“: използването на деца за принуждаване на обществото да мисли еднакво е класически признак за тоталитарна идеология. И аз силно подозирам, че когато вълната на левичарството, заляла съвременния Запад, се отдръпне, пионерката Грета няма да се окаже в историята до Абрахам Линкълн, а до Павлик Морозов, до момичето Нонгкавузе и до епидемията от масова истерия в Салем.

БЕЛЕЖКА

1. Пионери в някои бивши комунистически страни се наричаха членовете на юношеската организация на комунистическата партия, членуването в която организация беше задължително. В България също имаше такава организация.

Статията на Юлия Латинина и в предаването "С две думи" (сгрешил съм годината в началото и на два пъти казвам "хунбейвини" вместо "хунвейбини", но не стреляйте по пианиста - той толкова си може)...


неделя, септември 29, 2019

Нобелови лауреати – 1960 година

Албърт Джон Лутули (Albert John Lutuli)

30 ноември1897 г. – 21 юли 1967 г.

Нобелова награда за мир

(За ролята му като водач на Африканския национален конгрес в Южна Африка.)

Южноафриканският политически деец Албърт Джон Мвумби Лутули е роден в мисия на свидетелите от седмия ден край Булавайо (Родезия, днес Зимбабве). Лутули принадлежи към знатно зулуско племе, преведено, името му Мвумби означава „Продължителен дъжд“. Родителите на момчето, Джон Бунян Лутули и Мтоня (Гумеде) Лутули са родени в Южна Африка, но отиват в Родезия, където бащата на Албърт е мисионер и преводач. Той умира скоро след раждането на сина си.

Някъде към 1908 г. майката на Лутули се връща в провинция Натал и семейството се заселва във ферма при християнски мисионери. Като възнамерява да даде на сина си добро образование, Мотоня го изпраща да живее при чичо му, който е вожд в Гроутвил. Там той тръгва за първи път на училище. През 1915 г. Лутули постъпва в методисткото педагогическо училище в Ивъндейл и го завършва след една година, а после става директор и единствен преподавател в училището в Блаубосх (Натал). Тогава е ръкоположен и започва да работи като свещеник в методистката църква.

След като получава награда от департамента по образованието в провинция Натал, Лутули продължава да учи в колежа на мисията „Адамс“ (две години), а след това преподава там тринадесет години. Той основава Дружество за език и литература на зулусите, дирижира хор и е секретар на Южноафриканската футболна асоциация. През 1927 г. се жени за Нокухане Бехенгу, местна учителка и внучка на золуски вожд; семейството има седем деца.

През 1933 г. група племенни старейшини се обръщат към Лутули с молба да се кандидатира на изборите за вожд. След две години, като отстъпва пред настойчивостта им, Лутули напуска колежа и през 1936 г. става вожд. В Гроутвил, административен център на резерват, той поема грижите за около пет хиляди души. Но икономическото положение и експлоатацията от страна на бялото малцинство не му дават покой.

През същата година южноафриканското правителство обнародва два закона, които накърняват сериозно правата на негрите. Те са 80% от населението, но са отстранени от избирателните списъци в провинция Кейп. В законодателното събрание черните имат само трима представители (които са бели), докато белите имат сто и петдесет. Земята на негърските семейства обхваща четири-пет акра, а на белите – триста седемдесет и пет акра.

Макар че успява да организира захарен добив и постига от правителството някои отстъпки, Лутули започва да разбира, че при бялата власт успехът е малко вероятен, че племенната система е хитра уловка на управляващите и „цели да създаде у африканците илюзията за автономия“ при запазване на командните позиции на белите. Лутули все още няма ясен план за съпротива, но вярата му в църквата като средство за политически и социални промени се разклаща. През 1945 г. той се присъединява към наталския отдел на Африканския национален конгрес (АНК), организация, създадена през 1912 г. за обединяване на племената в борбата им за избирателни права.

По време на Втората световна война цветното население на Южноафриканския съюз (ЮАС) подкрепя правителството, надявайки се, че неговата лоялност ще бъде възнаградена след победата. Но през 1946 г. министър-председателят Ян Смуте започва политика на апартейд, или на разделно развитие на расите. Черното население е окончателно лишено от избирателни права, въвеждат се пропуски за пътуване на негрите, междурасовите бракове са забранени. Накърнени са правата на мелезите и азиатците.

Лутули навлиза все повече в политическия живот. Той държи речи пред племената, а през 1948 г. пътува до САЩ, за да предупреди за кризата в ЮАС и да моли за помощ. След завръщането си е избран за председател на наталския отдел на АНК, който започва кампания за неподчинение, „за да достигнат чувствата на черните до белите хора“. Чернокожите нарушават съзнателно комендантския час и правилата за сегрегация, без да се съпротивляват при ареста. Лутули също е арестуван в Натал, макар че е освободен за неопределено време. Представители на правителството му предлагат да напусне поста на председател на АНК или на вожда на резервата, но той отказва. По-нататък Лутули е отстранен от задълженията си на вожд. Като поддържа съществуването си с работа на малък земеделски участък, той продължава своята политическа дейност.

Един месец след отстраняването му Лутули е избран за председател на АНК. Той започва да пътува по страната, осъждайки законите за пропуските и за образованието (в съответствие с които се затварят училищата към мисиите) и призовава за ненасилствен протест. В отговор правителството му забранява да се появява в големите градове и по време на митинги в продължение на две години. В края на този срок той възобновява ораторската си дейност. Лутули се готви да оглави протестна кампания срещу изселването на седемдесет и пет хиляди негри, когато сам е изселен в Гроутвил за още две години. През 1955 г. е преизбран за председател на АНК.

Пет месеца след края на второто изселване властите арестуват Лутули и сто и петдесет други активисти за държавна измяна и ги хвърлят в йоханесбургския затвор. Процесът укрепва положението на Лутули като фактически вожд на черното население на ЮАС и му донася международна известност. Даже от затвора той организира протестни кампании, една от които е „седи си у дома“: черните бойкотират работата. В крайна сметка обвиненията на Лутули и на шестдесет и четирима активисти са снети.

Лутули подновява своите речи, като се обръща и към белите, и към черните в провинциите Натал и Кейп. Правителството го изселва отново, този път за пет години, „за разпространяване на вражда между европейските и неевропейските наследници“. След шарпевилския разстрел през 1960 г., когато шестдесет и четирима невъоръжени негри са убити по време на демонстрация срещу закона за пропуските, Лутули изгаря пропуска си и призовава останалите африканци да последват примера му. Правителството обявява извънредно положение и забранява дейността на АНК. Осемнадесет хиляди африканци са арестувани, сред тях и Лутули. Осъждат го на 6-месечен затвор, който е отложен заради слабото му здраве и високото му кръвна налягане.

През следващата година по време на срещата на министър-председателите от Общността на нациите в Лондон Лутули изпраща телеграма до вестник „Таймс“ с молба да се прекрати членството на ЮАС в общността. Без да дочака гласуването, правителството на ЮАС само излиза от организацията. През пролетта на 1961 г. белите ръководители на Южна Африка приемат нова конституция, обявяваща Южноамериканския съюз за независим под името Южноафриканска република (ЮАР).

При завръщането си в ЮАР след получаването на Нобеловата награда (наградата е за 1960 г., връчването ѝ обаче става през 1961 г. – бел. П. Н.), Лутули е посрещнат от ликуваща тълпа, но не му разрешават да произнесе реч; заточението в Гроутвил е подновено. Една година след това се появява автобиографията му „Освободи моя народ“ („Let my People go“). В съответствие със закона за саботажите книгата е забранена, а Лутули е отстранен окончателно от публични изяви. Даже цитирането на книгата е смятано за сериозно престъпление. Зрението и слухът на Лутули се влошават сериозно и на 21 юли 1967 г. при преминаването през железопътен мост той е ударен от влак и умира от получените рани. Девет дена по-късно е погребан в Гроутвил.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, септември 28, 2019

Ленин и Грета...


ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД
СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

ЕСЕИТЕ

Етимологията на думата „есеи“ е забулена в мрак и е неясна. Думата е свеждана към гръцката дума „осеос“ (иначе казано – светец), към арамейската дума „ашшайа“ (целител), към древноеврейското „хасидим“, с други думи – „благочестиви“ и към „осей а ТКора“, което ще рече - „спазващи Тората“.

Но има още един вариант за етимология на думата „есеи“. Есеите са иесеи, иначе казано – привърженици на дома на Давид, чийто баща е Иесей.

„Тези, които повярвали в Христос, се наричали иесеи, преди да станат християни, защото, както казах вече, Иесей е бил баща на Давид“ – пише Епифаний от Саламис [1].

И наистина, не може по-кратко да се изобрази космическата и политическата програма на авторите на „Псалми на Соломон“. Иесеите твърдели, че неуспехите на техните предшественици за въдворяване на Царството божие на земята са свързани с неправилно ръководство. Ръководители са били всякакви грешници.

А общината трябва да ръководи Господ Месия от дома на Давид, потомък на Иесей.

На пръв поглед в това твърдение нямало нищо удивително. Ерусалим бил превзет, а Хасмонеите били изтребени: трябвало да се чака някой друг.

Но не трябва да подценяваме едно нещо: изключително прагматичния характер на юдейската теология. По времето на цар Йосия тази теология отразявала удивително добре интересите на Йосия, по времето на Ездра отразявала удивително добре интересите на Ездра, а по времето на Хасмонеите отразявала прекрасно интересите на Хасмонеите.

Всичките пророчества, които вече цитирахме в тази книга (и които още не сме цитирали), са правени изключително със задна дата и в полза на съвършено конкретен политически адресат. А когато не се сбъдвали, тяхното действие се пренасяло в неопределено бъдеще.

Иначе казано, ако някой след превземането на Йерусалим започва да пее химни за рода на Давид, ние сме в правото си да предположим, че този някой принадлежи към група, ръководена от представител на рода на Давид, или е някой, който се представя за такъв.

Разбойническите шайки и фанатичните секти имат обикновено строга, ригидна йерархия. Йерархията на есеите, както ще видим малко по-нататък, била напълно тоталитарна. „Всичко, което правят, е само по указание на лицата, които ги ръководят“ – пише за тях Йосиф Флавий [2]. Той съобщава също така за непоклатимата йерархия вътре в сектата: „Постъпвайки в братството, те се делят на четири класи; като младите членове са толкова далече от по-старшите, че старшите, когато ги докоснат, мият тялото си, все едно ги е осквернил чуждоземец“ [3].

Трудно е да си представим, че начело на тази ригидна тоталитарна йерархия, чиито ръководители се смятали за осквернени даже при докосване на низшите си събратя, и чиито членове се кълнели със страшната клетва да пазят в тайна идеологията на сектата и имената на ангелите, е стоял някой, който да не е претендирал за върховната власт.

По целия свят, във всяка една епоха, при всички народи месианските движения винаги са се ръководели от живи и очевидни Месии. Едва след смъртта им вярващите започвали да чакат тяхното завръщане.

И ако „Псалмите на Соломон“ твърдят, че нацията трябва да се ръководи от Месия от рода на Давид, ние имаме правото да предполагаме, че общината, написала псалмите, вече се е ръководела от такъв.

Точно затова Езекия имал толкова сериозна подкрепа. Точно затова не кой да е, а част от членовете на управляващия Синедрион поискали да бъде умъртвен заради убийството му Ирод. И точно затова тази ранна схватка между рода на Ирод и рода Езекия определила много неща в по-нататъшното развитие на събитията.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Епифаний из Саламиса. Панарион, 29, 4, 9.

2. Иосиф Флавий, Иудейская война, 2, 8, 6

3. Пак там, 2, 8, 10.

петък, септември 27, 2019

Дървосекачи

Някога пусках от време на време в блога интересни снимки от стари времена.

Но скоро не съм.

Затова, ето ви днес – въпреки че лъмбърджак модата нещо щеше да идва, но като Годо у нас поне не дойде – малко дървосекачи от време оно.


четвъртък, септември 26, 2019

Уроци по атеизъм. № 31

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 31. Руската православна църква отзовава светци, които се оказват бракувани

В японската кухня има едно ястие, което се казва одори. Това е риба, частично сготвена, частично жива. Зрелището, меко казано, не е много приятно: пържено, димящо, изпускащо пара тяло и въртящи се очи, и разтваряща устата си глава. Легендарният готвач Набусато, говорейки за сортовете риба, които се използват за приготвянето на това ястие, отбелязва: Рибата е добра от всяка една гледна точка, но единственият ѝ недостатък е, че не може да се пържи сама“.

Руската православна църква премина тази граница и започна да се пържи сама. Съвсем в края на 2012 година се случи едно много любопитно събитие, което можеше да остане почти незабелязано, а аз не бих искал да остане почти незабелязано, а още повече да бъде забравено.

Работата е в това, че в процеса на отразяване на агресията на църквата и на нейните опити да се намеси във всички сфери на гражданския, политическия, и културния живот бяха проведени няколко набега в тила на неприятеля, резултат от които стана историята с часовниците, с жилищата и прочее (Невзоров намеква за скандални обстоятелства около руския патриарх Кирил – бел. П. Н.). И трябва да кажем, че това имаше някакъв ефект, защото поповете станаха страхливи, но се научиха и да се пържат сами. Какво се случи?

В комисията, която се занимаваше с канонизация на нови мъченици – Синодалната комисия за канонизиране на светци – беше подхвърлена информация, че някаква инициативна група е получила достъп до архивите на ОГПУ, МГБ и КГБ (репресивни органи по време на комунистическия режим – бел. П. Н.). До тези архиви, които непосредствено са се занимавали с новите мъченици, иначе казано – с тези свещенослужители, които са били уж заради вярата изтезавани, разстрелвани, хвърляни в дупките на леда и т. н. Страхът от възможен скандал доведе до това, че от списъка на светците бяха веднага и безследно премахнати такива персони като Ювеналий Рязанский, Василий Кинешемский, Макарий Днепропетровский, Васиан Тамбовский, Пьотр Космодемианский – всичко тридесет и пет души. Те току-що са станали светци, вече са били канонизирани от Руската православна църква и изведнъж ги изхвърлят от състава на светците, смъкват им нимбите без всякакви обяснения, все едно такива светци никога не е имало.

Разбира се, църковните дейци са почувствали, че им дишат във врата и че по всяка вероятност тези нови мъченици ще бъдат инспектирани, поради което са предпочели да се избавят от най-спорните персонажи. Наистина, всичките тридесет и пет души едва ли съответстват на нашите представи за така наречената вяра, които представи е прието да се влагат в това понятие. Някои от тях са сътрудничели на следствието, някои са предавали всички останали, някои са писали доноси, някои изобщо не са имали нищо общо с мъченичеството, а са пострадали заради ярко изразена подривна и антисъветска дейност или други прегрешения. Накратко казано, тридесет и петима светци изчезват безследно – а в чест на някои от тях вече са били построени храмове, нарисувани икони, в тяхно име са кръщавани деца и поповете са събирали не малко пари за свещи по време на мероприятията, посветени на новите мъченици. Единственият, който се добра до тази история, беше вестник „Известия“, ако не се лъжа, от 14 декември 2012 година, но всички опити на журналистите да се обърнат към Синодалната комисия за канонизиране на светци не получиха никакъв отклик, което свидетелства за паника.

Но да оставим новите мъченици. Ясно е, че там наистина всичко е пределно спорно. От този пример обаче виждаме, че само да се появи някакъв дори и малко разбираем и ясен документален материал, който може да бъде проверен, църквата, опасявайки се от скандал, веднага вади от обръщение своите светци – вече прославени, вече канонизирани! – все едно никога не ги е имало и се прави, че е забравила за тях. Лесно е да си представим какво би станало, ако се появи възможност да се ревизират документално всички останали така наречени светци, за които можем да съдим само от заявленията на някакви полуграмотни личности с бурна фантазия, често не много с ума си, плюс това нямащи реална представа за предмета, защото не са били съвременници на светците. Ясно е, че там ще се сринат не тридесет и пет, а сигурно всичките налични имена. И това е много характерно и показателно, а на много православни нека им бъде тема за вътрешни размисли.

Втора точка от днешния ни урок ще бъде продължението на разговора за това, че много учени са били вярващи.

Като начало ще отбележа, че тази формулировка е некоректна. Наистина, когато ни дават за пример някакъв цитат, свидетелстващ за религиозността на един или друг учен, никога не ни казват през кой именно период от живота си този учен е произнесъл или написал дадените думи. Защото, както помните, даже Иван Михайлович Сеченов е бил в ранните си години идеалист, едва ли не вярващ, и напълно си е позволявал различни дуалистични и прочее изказвания. А заключителните, крайните, финалните, поставящи черта под живота думи – били не Дарвин, на Айнщайн и на много други – най-често остават неизвестни и ни се предлагат като плънка някакви реплики, направени под въздействието на младостта, незрялостта или недостатъчното разбиране на ситуацията.

За кого искам да се застъпя сега? Искам да се застъпя за Иван Петрович Павлов, защото много често попските йерарси сочат името му като пример за вярващ човек. За Иван Петрович това би било крайно оскърбително. Аз вече говорих за това, като се позовах на спомените на племенника на Павлов, Сергей Александрович, който е разговарял с Иван Петрович и Мария Капитоновна Петрова, несменяем заместник и помощник на Иван Петрович. А сега да се обърнем към най-авторитетния източник, а именно – към „Павловската енциклопедия“. Цитираните там изказвания, направени от Павлов през последните дни от живота му, са пределно еднозначни: „Хората на науката трябва да бъдат врагове на религията, когато тя отрича науката и оспорва правото ѝ да печели вниманието на хората и да ги ръководи“.

На прекия въпрос в анкета, изпратена от Кентърберийския епископ до много учени по света – „Вярвате ли в бог, или не“, Павлов отговаря: „Не, не вярвам“.

Павлов бил доста непримирим и емоционален по тези въпроси – емоционален до такава степен, че понякога това водело до трагедии. Известни са спомените на академик Евгений Михайлович Крепс, намерили място във всички сборници със спомени на съвременници за Павлов: професор Богоявленский, някогашен другар на Павлов от семинарията, отишъл веднъж при него, потресен от нещо, и попитал: „Ти, Иван Петрович, достигна върховете на науката, разбра как работи мозъка, вместилището на душата. Кажи ми, има ли нещо отвъд, какво ни чака след смъртта? Само на тебе ще повярвам“. Павлов му се присмял, като казал: „Как ти, лекар, естествоизпитател, можеш да говориш такива глупости?!“

Последиците от този рязък отговор се оказали чудовищни. Като си отишъл, професор Богоявленский се обесил. Станало ясно, че предната вечер починала съпругата му и в разговора със своя приятел той се опитвал да намери за себе си надежда, че някога, някъде ще се срещне с любимата си жена отново. След тази трагедия Иван Петрович започнал, разбира се, да се изказва много по-внимателно на тема религия, стараейки се изобщо да избягва подобни разговори, но се отнасял към религията крайно враждебно.

Същевременно не трябва да се забравя, че през 30-те години на миналия век, когато политиката на държавата по отношение на вярващите била наистина, да кажем така, затегната, Павлов се застъпвал за църковни колективи, които се обръщали към него за подкрепа, и се опитвал да пречи на затварянето на храмовете. Просто той, като атеист и абсолютно свободно мислещ човек, винаги признавал правото на другите да мислят така, както те пожелаят. Според Павлов религията имала място в живота на човека, но само някъде редом с хохломската живопис, гжелския порцелан, балалайките и сувенирните лапти.

Това място, между другото, е пределно почетно. И всички претенции към религията, които имаме, се появяват само тогава, когато тя се опитва да се откъсне от това място и да заеме отново пространството, което е заемала обичайно в продължение на двадесет века.


(Следва)

сряда, септември 25, 2019

Лаура Кьовеши и вицът за вътрешния глас...


ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД

Домът на Давид изиграл по-късно огромна роля в юдейския месианизъм.

От дома на Давид произлизал Исус. Месия от дома на Давид очаква и до ден днешен Талмудът. Пророчеството: „Скиптърът няма да се отнеме от Юда и жезълът ще стои здраво между нозете му, докато не дойде Шило. На Него ще се подчинят народите“ (Битие, 49:10) било главното пророчество, въодушевяващо „четвъртата секта“ [1].

Този общоизвестен факт не трябва да остава скрит от нас зад удивителното обстоятелство, че до позорния край на Хасмонеите за дома на Давид било забравено от всички.

Ездра и Нееемия положили огромни усилия, за да отстранят дома на Давид от управлението на Юдея. Те учредили колективно теократично управление, което към III в. пр. н. е. станало главна особеност на нацията.

Те даже внесли в Тората правило, според което амонитяните и моавитяните не могат да станат евреи след което и да е поколение (Второзаконие, 23:4). Това правило биело пряко по рода на Давид. Давид, син на Йесей, бил потомък на моавитянката Рут. А внукът му Ровоам бил син на амонитянка (3 Царе, 14:21). От това пряко следвало, че домът на Давид при никакви обстоятелства не можел не само да ръководи евреите: той не можел да бъде даже член на общината на вярващите!

Основни книги, които от времето на Ездра описвали историята на юдейското царство, били шестте книги, съчинени от Девтерономист/Еремия. Собственият опит от общуването на Еремия с царете (той бил във фанатична опозиция с четирима от тях) го довел до крайно скептично отношение към царската власт. В цялата история на Девтерономист царете постоянно се назначават и отстраняват от пророците. При всеки сблъсък на цар и пророк прав се оказвал пророкът.

Нещо повече, Девтерономист твърди, че избирането на цар е пореден акт на измяна от страна на Израил към Бога, толкова отвратителен, колкото направата на Златния телец и поклонението на Ашера и Баал. „Те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам повече над тях“ (1 Царе, 8:7).

В случаите, когато садукейските текстове споменават за цар Давид, те не свързват с него никакви месиански надежди. В книгата за премъдростите на Исус, синът на Сирах, написана в Египет през 180 г. пр. н. е. – съвсем малко преди въстанието на Макавеите, - месианизмът показно отсъства. Там цар Давид е представен единствено като добродетелен владетел, на когото Господ дал „царствен завет и престола на Славата в Израил“ (Сирах, 47:13) – но нищо повече от това.

С идването на фарисеите ситуацията не се променя. Те мечтаят за Месията, но никъде по времето на Хасмонеите не намираме да се споменава, че този Месия трябва да произлиза от дома на Давид.

В глава 7 на Книга Даниил Месията е наречен просто Човешки син. Даниил няма понятие, че той трябва да е потомък на Давид. В Първа книга Макавеи се казва, че след смъртта на Юда и Йонатан техният по-малък брат, Симон, поел властта, „за да се грижи за светците“, докато „не се въздигне верен пророк“ (1 Макавеи, 14:41-42) – с други думи, пак пророк, а не цар от рода на Давид. Иначе казано – някой от идеолозите и организаторите на въстанието.

Хасмонеите управляват нацията като Месии – отначало като първосвещеници, а след това като царе – и не показват никакво желание нито да се сродят с някого от дома на Давид, нито да се провъзгласят за Давидови потомци. Последното всъщност е доста трудно: родословните списъци на евреите се пазят в Храма и за Хасмонеите е добре известно, че те са свещеници от Модин.

Даже по време на войната срещу Александър Янай фарисеите не споменават за никакъв дом на Давид. Нищо чудно, ако имаме предвид, че според Талмуда Симеон бен Шетах е бил шурей на Александър Янай. Би било странно, ако Симеон бен Шетах подкрепя род, който не е свързан с Хасмонеите. Най-добър инструмент за неговото идване на власт били неговите сестри и племенници.

Ситуацията се променя едва през 60-40 години пр. н. е. – след религиозния терор, упражняван от Симеон бен Шетах, залеза на Хасмонеите и превземането на Храма от римляните. Имено по това време се появили „Псалмите“ на Соломон – осемнадесет химна, популярни сред ранните християни [2].

Войнствената община, съчинила „Псалмите на Соломон“, притежава някои отличителни черти. Тя продължава да нарича своите членове светци, както в Книгата Даниил, но освен това започва да използва и друго самоназвание: праведници. Тя е уверена, че праведниците и светците ще живеят вечно и даже ги нарича „дървеса на живота“ (Псалми на Соломон, 14:2) [3].

Тази община мрази Хасмонеите. От нейна гледна точка те са грешници, завзели със сила престола на Давид, който не им принадлежи. Заради техните грехове Господ ги „низвергнал и унищожил семето им на земята“ (Псалми на Соломон, 17:8). Той направил това с помощта на чуждестранен владетел, който превзел Ерусалим със сила, но след това бил убит в Египет и тялото му лежало непогребано на брега (Псалми на Соломон, 2:30–31).

Авторът на „Псалмите на Соломон“ мрази и фарисеите. Той се надява, че те скоро ще бъдат унищожени като Хасмонеите. „Врани да изкълват очите на лицемерите“ – възкликва той (Псалми на Соломон, 4:22).

Авторът на „Псалми на Соломон“ нарича фарисеите лицемери, опропастяващи домовете, и „човекоугодници, които провъзгласяват лицемерно закона“. Те сриват семействата; техните сладострастни очи следят всяка красива жена и всичките им думи са лъжа, за да се удовлетворят порочните им страсти. Душите им се ненаситни като Шеол.

„Да разкъсат диви зверове плътта на човекоугодниците!

Врани да изкълват очите на лицемерите!

Защото опустошиха много домове

И ги унищожиха със своята алчност“. (4:21-23)

Както виждаме, претенциите на общината, съчинила „Псалмите на Соломон“ са напълно конкретни. Фарисеите, които са на власт, според тази община, само се преструват на ревнители. В действителност те са лицемери и похотливци и именно тяхното лицемерие, тяхната похот и тяхната алчност са станали причина за гибелта на Ерусалим.

На кого възлага надеждите си общината, написала „Псалмите на Соломон“?

На Месията от дома на Давид.

„Псалмите на Соломон“ са първата за много години група от текстове, в която месианските надежди се свързват с фигура на цар от дома на Давид, който „ще очисти Ерусалим и ще го направи свят“ (Псалми на Соломон, 17:33) [4]. И нещо повече – този цар в „Псалмите на Соломон“ се нарича не просто Месия, иначе казано – Помазаник, а Господ Месия – тоест въплъщение на Яхве на земята.

„И ще има над тях праведен цар, наставен от Бога. И няма да има несправедливост сред тях в тези дни, защото всички ще бъдат светци и техният цар ще бъде Господ Месия“ (Псалми на Соломон, 17:35-36).

Кога са се появили „Псалмите на Соломон“?

Те са били съчинявани в продължение на известно време. Така например, вторият псалм споменава за гибелта на Помпей, чието тяло било изхвърлено на морския бряг през 48 г. пр. н. е., а седемнадесетият псалм съобщава за пълното унищожаване на семето на Хасмонеите, под чието унищожаване вероятно се разбира смъртта на последния от синовете на Аристобул, екзекутиран след превземането на Ерусалим от Ирод през 37 г. пр. н. е.

Това ни позволява да датираме поне някои от псалмите между 40-те и 30-те години пр. н. е.

Освен това авторът на „Псалмите на Соломон“ твърди, че праведниците и светците не са пострадали при щурма на Ерусалим от римляните през 63 г. пр. н. е. Пострадали – заради греховете си – само грешниците. А праведниците се спасили в пустинята (Псалми на Соломон, 17:19). „Защото Господ се показа праведен в своя съд над народите на земята и благочестивите в лицето на Господ бяха като невинни овце сред тях“ (Псалми на Соломон, 8:27-28).

Иначе казано, ако вярваме на „Псалмите на Соломон“, общината, която ги е написала, е действала именно по времето на предводителя Езекия, а е напуснала Ерусалим в началото на 60-те години пр. н. е., още преди да е бил превзет от римляните. Прогонили са я лицемерите и опустошителите на домове.

Коя е била тази община?

Аз предполагам, че това са били есеите.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Как да се преведе думата „шило“, или „Силом“, се водят горещи спорове в руски език. Синодалният превод предлага „Примирител“ (така е и в българския синодален превод – бел. П. Н.) и това е доста вярно. При всички случаи в този контекст Шило е една от титлите на Месията.

2. Leonhard Rost. Judaism outside the Hebrew canon: An introduction to the documents, Abingdon, 1976, p. 118.

3. Psalms of Solomon, A new translation and introduction by R. B. Wright, в James H. Charlesworth, The Old Testament Pseudepigrapha, vol. 2, Doubleday and Co, 1985: pp. 639–670.

4. Пак там.

вторник, септември 24, 2019

Как да регистрирам домейн на кирилица .бг?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Василена Христова

Наскоро започнах свой бизнес и искам да си направя уебсайт, с който да го рекламирам и разширявам. Благодарение на pravatami.bg научих какво е домейн и как да регистрирам такъв. Много държа обаче домейнът ми да бъде изписан на кирилица, защото смятам, че ще е по-изгодно за бизнеса ми. За съжаление, никога не съм виждал подобен домейн! Въобще съществува ли такъв вариант и какво трябва да направя?

Мога ли да регистрирам домейн на кирилица?

Да, мога. За домейните на кирилица отговаря регистърът ИМЕНА.БГ.

Как да регистрирам домейн в областта .бг?

  1. Влизам в сайта на ИМЕНА.БГ, където въвеждам името на домейна, който искам да създам. Не всяко име обаче е позволено:
    • Името може да включва само буквите от “а” до “я”, цифрите от 0 до 9 и знака “-” (минус).
    • Първият и последният символ задължително трябва да са буква или цифра.
    • Дължината на името трябва да е между 3 и 63 символа.
    • Не мога да използвам като име на домейн нецензурни думи или изрази.
  2. При избора на име за моя домейн имам опцията да избера дали ще предоставя документи за основание за ползване на името – т.е. дали искам да регистрирам защитен домейн. Препоръчително е ако имам подобни документи, да ги предоставя още при регистрирането на домейна.
  3. Трябва да попълня формуляр с информация за себе си – име и фамилия, ЕГН, адрес, телефон и имейл за контакт и др., както и да посоча поне два DNS сървъра. Такъв формуляр мога да попълня както на хартия, така и онлайн.
  4. Ако съм подал заявката онлайн, следва да я потвърдя в срок от 24 часа. Има 2 начина да направя това:
    • потвърждаването е автоматично, ако при подаването на заявката съм използвал електронен подпис;
    • ако не съм използвал електронен подпис, ще получа имейл от ИМЕНА.БГ и ще трябва да потвърдя информацията в него.
  5. След потвърждаването на заявката ще имам 30 дни да довърша регистрацията на домейна. Ако съм подал документи за регистрация на защитен домейн и в тях има някаква неизрядност, трябва да я отстраня. Също така трябва да заплатя домейна. Цената ще зависи от това дали регистрирам защитен домейн или не. Защитен домейн ще ми струва около 80 лв. годишно, а незащитен – около 20 лв. Таксата се заплаща през сайта на избрания от мен регистратор. Ако до изтичането на тези 30 дни заявката ми не е напълно изрядна, регистърът прекратява процедурата по регистрация и домейнът отново е свободен за регистрация
  6. Регистраторът трябва да провери дали всички предоставени от мен данни и документи са валидни. Проверката се извършва в срок от три работни дни. Когато регистраторът установи, че данните и документите ми са валидни и че съм платил за домейна си, той подава към регистъра заявка за регистрирането на домейна. След като регистраторът подаде тази заявка, домейнът ще бъде регистриран в срок от 60 минути.

Домейнът, който искам, вече е регистриран – мога ли да направя нещо?

В повечето случаи, ако попадна в такава ситуация, ще ми се наложи да измисля ново име за моя домейн. Ако обаче имам основание за използване на името на домейна, който опитвам да регистрирам, има начини да защитя правата си.

Да кажем, че фирмата ми носи името Пекарната на Иван ЕООД. Когато се опитвам да регистрирам домейна пекарнатанаиван.бг, установявам, че той вече е регистриран от някой друг. В такъв случай все пак трябва да подам заявка за регистриране на искания от мен домейн, а след нея трябва да подам заявка за арбитриране в сайта на ИМЕНА.БГ. Арбитриране на домейн може да се проведе само ако настоящият регистрант на домейна се съгласи. При арбитраж мога да претендирам за заличаване на регистрацията на домейна само ако:

  • името на регистрирания домейн съвпада с пълното име, което имам основание да ползвам – например името на моята фирма; и
  • аз имам приоритет пред сегашния регистрант на домейна – възможно е и аз, и настоящият собственик на домейна да имаме основание за неговото ползване. В тази ситуация трябва да се вземе под внимание кой първи се е сдобил с такова основание.

Арбитражният съд може да реши да прехвърли домейна на мен, ако споменатите условия са изпълнени и съдът реши, че регистрираното име води до объркване.

Ако настоящият регистрант не се съгласи да разрешим спора чрез арбитраж, мога да се обърна към компетентния съд

неделя, септември 22, 2019

Нобелови лауреати – 1960 година

Питър Брайън Медъуар (Peter Brian Medawar)

28 февруари 1915 г. – 2 октомври 1987 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Франк Макфарлейн Бърнет)

(За откриването на придобитата имунна поносимост.)

Английският биолог Питър Брайън Медъуар е роден в Рио де Жанейро (Бразилия), син е на Николас Медъуар, международен търговец, и Едит Мюриел (Даулинг) Медъуар, родена в Ливан, но получила британско гражданство. Когато момчето е на четири години, семейството се премества в Англия, където Медъуар остава за цял живот. Като получава средно образование в колежа „Марлборо“, той постъпва през 1932 г. в колежа „Модлин“ към Оксфордския университет.

В началото Медъуар учи зоология и прави няколко оригинални изследвания за развитието на тъканите. Когато става през 1935 г. бакалавър, той получава две стипендии от колежа, за да продължи изследванията си към университетската катедра по патология под ръководството на Хауърд У. Флори. Медъуар съчетава учебната си натовареност с работа над проблемите на тъканните култури, на математическите теории за развитието и морфогенезата при животните и на регенерирането на нервите. През 1938 г., след като се явява на специални изпити, става сътрудник на колежа „Модлин“, където работи до 1944 г. След това се премества в колежа „Сейнт Джон“ (Оксфорд) и в продължение на две години заема длъжността старши научен сътрудник.

Скоро след началото на Втората световна война Медъуар започва да се занимава проблемите, засягащи присаждането на тъкани, в отделението за изгаряния на Кралската болница в Глазгоу (Шотландия). Преливането на кръв и антибиотиците помагали да се спаси животът на тежко ранените със силни изгаряния. Но начини да се избегнат белезите, обезобразяващи външността, не били намерени. „Най-просто беше да присаждаме върху изгореното място парче кожа от доброволни донори“ – казва по-късно Медъуар, но тази идея била абсолютно безнадеждна, защото кожата, присадена от един човек на друг, просто не се задържала заради реакцията на отхвърляне.

Тогава Медъуар разработва методи, позволяващи да се използва собствена неповредена кожа на болния за лечение на раните от изгаряния. От живите клетки на кожата се приготвя своеобразно „пюре“, което веднага се поставя върху раната или се замразява, разрязва се на тънки слоеве и една тогава се слага върху изгорените участъци. Но нито един от тези методи не позволява да се избегне образуването на белези.

Като продължават изследванията си в областта на трансплантирането, Медъуар и неговите колеги експериментират върху мишки и зайци, но работят и с хора. Те стигат до извода, че организмът отхвърля „чуждата“ тъкан заради индивидуални разлики в имунологичните характеристики. Отхвърлянето на тъканите наистина е имунологичен процес, но не е свързано с образуването на антитела, както в случаите, когато организмът мобилизира всичките си сили за борба с инфекциите или с болестите. Действащ фактор при отхвърлянето на тъканите, както се оказва, са лимфоцитите – разновидност на белите кръвни клетки (левкоцитите).

Изследванията на Медъуар в областта на имунологията показват, че у всички млекопитаещи клетките, които имат ядро, съдържат протеини, способни да действат като антигени (вещества, предизвикващи имунологични реакции). Преливането на кръв, което по същество е вариант на трансплантация, е възможно благодарение на това, че червените кръвни телца (еритроцитите) нямат ядра и, следователно, не съдържат антигенни протеини. Структурата и функциите на тези протеини, наречени основни хистосъвместими антигени, са проучени от Барух Бенасераф /1980/, Жан Досе /1980/ и Джордж Д. Снел /1980/. Именно разликата между хистосъвместимите антигени довежда в крайна сметка до отхвърлянето на присадената тъкан. Единствено изключение са еднояйчните близнаци, които имат идентични хистосъвместими антигени и затова при присаждане на органи помежду им те не страдат от неблагоприятни имунологични реакции.

Работейки над присаждането на периферни нерви, Медъуар изобретява биологично „лепило“ – концентриран протеинов препарат от кръвна плазма, който може да се използва за съединяване на повредени нервни окончания при присаждане на кожа и други видове хирургични операции. Заради това свое изследване Медъуар е избран през 1949 г. за член на Кралското дружество – най-голямата почест, с която може да бъде удостоен един британски учен.

През 1947 г., след години работа в оксфордския колеж „Модлин“, Медъуар става професор по зоология в Бирмингамския университет. Неговите изследвания за имунологичните основи на отхвърлянето при трансплантациите са толкова успешни, че, както си спомня по-късно, той и неговият аспирант Рупърт Билингъм, с благословията на доктор Х. П. Доналд, се опитват да разработят „надежден метод за диагностика на монозиготността на еднояйчните и дизиготността на разнояйчните близнаци“. С присаждане на кожа на телета-близнаци искат да определят моно- и дизиготността на животните. Отхвърлянето би трябвало да свидетелства за това, че телетата са разнояйчни, а в противен случай - че са еднояйчни.

За свое учудване, Медъуар и Билингъм откриват, че при телетата-близнаци се наблюдава свикване с всички кожни трансплантанти, даже ако животните са от различен пол и, следователно, не могат да бъдат еднояйчни. Обяснение на тези факти дава през 1949 г. Франк Макфарлейн Бърнет на основата на разработка на Рей Д. Оуен от Калифорнийския технологичен институт, в която Оуен доказва четири години преди това, че при ембрионите на телетата-близнаци кръвоносните системи са свързани, осигурявайки продължителен обмен на кръв в клетките им още преди раждането. Всяко подобно родено животно има част от еритроцитите на близнака, смесени със своите собствени; в продължение на целия си живот близнакът може да запази стабилна част от еритроцитите, принадлежащи на другия близнак. Според Бърнет изследването на Оуен доказва, че способността да се различава „своето“ от „чуждото“ не се наследява, а се придобива в живота. С други думи, имунната система не може автоматично „да знае“ дали дадени тъкани са свои за организма, или са чужди; в ранна възраст тя причислява всеки антиген към своите, „близките“, и едва с годините придобива способността да реагира на „чужди“ антигени. Бърнет предсказва, че имунната поносимост би могла да се наблюдава в лабораторни условия, ако се подлагат животни на въздействието на чужди тъкани в ранния им стадий на развитие.

Бърнет не успява да потвърди експериментално своето предвиждане, но Медъуар и колегите му имат достатъчно опит в присаждането, за да подложат теорията му на експериментална проверка. През 1951 г. Медъуар отива в Университетския колеж (Лондон), където към него и Билингъм се присъединява аспирантът Лесли Брент. След две години тримата учени публикуват статия, в която съобщават за хода на опитите си за въвеждане в ембриони и в новородени мишки на тъкани от възрастни мишки, които не са родствени с тях. Когато пораснат, на мишките-реципиенти се прави присадка на кожа от първоначалния донор; операцията е успешна като при трансплантиране от еднояйчни близнаци.

През 1962 г. Медъуар е назначен за директор на Националния институт за медицински изследвания в Мил Хил (Лондон). Той ръководи биологичните и медицинските изследователски проекти и продължава да проучва имунологичните проблеми на трансплантирането. От 1968 до 1969 г. е президент на Британската асоциация за развитие на науката. Принуден след прекаран инсулт да напусне института през 1971 г., Медъуар, въпреки това, продължава да работи активно в лабораторията на Центъра за клинични изследвания към Медицинския изследователски съвет близо до Лондон, а през 1975 г. е удостоен със званието почетен директор на института.

Медъуар е известен не само с научната си дейност, но и с философските си съчинения. Неговата първа книга „Уникалността на индивида“ („The Unigueness of the Individual“, 1957 г.) засяга „различните аспекти на лабораторните физиологични изследвания, свързани с еволюционните проблеми“. В нея авторът размишлява по въпроса за стареенето и за „естествената смърт“, анализира произведенията на френския естествоизпитател Ламарк, чиято теория за органичната еволюция твърди, че под влиянието на промените в околната среда растенията и животните търпят структурни изменения, предаващи се на потомството.

Две години по-късно името на Медъуар става известно на широката аудитория благодарение на серията от радиопредавания „Бъдещето на човека“ („Future of Man“), които стават основа на книга, излязла през 1960 г. В лекциите си ученият, анализирайки съвременните научни достижения, търси пътищата, които биха помогнали на хората да разширят възможностите си за контрол над еволюцията на човека. Той предсказва първи „популационния взрив“, при това го прави по време, когато е прието да се смята, че числеността на населението в западните страни намалява. Други широко известни книги на Медъуар са: „Изкуството да намираш решения“ („The Art of the Soluble“, 1967 г.), „Индукцията и интуицията в научното мислене“ („Induction and Intution in Scientific Thought“, 1969 г.) и „Живата наука: съвременни идеи в биологията“ („The Life Science: Current Ideas of Biology“, 1969 г.), написана заедно със съпругата му и публикувана през 1977 г.

Произведенията на Медъуар по философия на науката оказват огромно влияние върху научната общност, а неговите идеи, представени с убедителна яснота, стават много популярни. Наистина, някои учени и критично настроени към него социолози намират мислите му (особено тези, които засягат прогреса и еволюцията) за неверни, но никой не поставял под съмнение обширните му знания и силата на аналитичния му ум. Медъуар смята, че силата на науката не е само в нейната индуктивност, иначе казано – в способността ѝ да обобщава резултатите от много отделни наблюдения, но също така и в „хипотетичната дедуктивност“. Според тази гледна точка ученият, пристъпвайки към своето изследване, „вече има представа за това какво се случва в действителност – пише Медъуар – и използва наблюденията си за проверка на своята хипотеза“.

През 1937 г. Медъуар се жени за Джийн Шинглууд Тейлър, зооложка. Семейството има двама сина и две дъщери.

Сред многобройните награди на Медъуар са Кралският медал (1959 г.) и медала Копли (1969 г.) на Лондонското кралско дружество. През 1952 г. ученият е удостоен с дворянско звание, а през 1972 г. става кавалер на Ордена на честта. Той е член на Кралското дружество, на Американската академия на науките и изкуствата и на Кралския колеж на лекарите.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, септември 21, 2019

Карл VI

ИЗТОЧНИК: СПИСАНЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Безумец или младенец на престола е мечта за придворната камарила. Когато монархът не е способен да управлява страната, елитът поема с готовност тази функция върху себе си. В началото на XV век недееспособността на Карл VI довежда Франция до гражданска война.

Бъдещия крал на Франция Карл VI е роден в разгара на Стогодишната война. Поради което, планирайки съдбата на своя син, неговият баща Карл V се грижел повече не за здравето и образованието на наследника, а за търсене на съюзници. Още в ранното си детство дофинът бил венчан за Елизабет, дъщеря на Баварския херцог. Малкият Карл осиротял на дванадесет години и от негово име управлявали чичовците му. На седемнадесет години се оженил за Елизабет - не по любов , напълно по волята на покойния си баща. В чест на кралската сватба в Париж започнали тържества, които продължили седем години. С помощта на фойерверки и гуляи народът забравял за новините от фронта, където нещата за Франция не вървели успешно.

Марка с профила на КарлVI

Непрекъснатата върволица от тържества подкопала и без това крехкото здраве на юношата. През август 1392 година той изпаднал в първия си пристъп на безумие: въобразил си, че заобикалящите го придворни са диви животни и ги сечал с меча си, докато не го счупил. Като полежал в несвяст няколко дена, Карл като че ли се оправил, но половин година по-късно, след нещастен случай и пожар по време на карнавал, безумието му избухнало с нова сила. Кралят бродел по коридорите на Лувъра, виейки като див звяр, без да може да разсъждава и да познае жена си, което обаче не ѝ пречело да ражда със завидна регулярност наследници. Кралската двойка имала дванадесет деца.

Делата на Франция започнал да управлява братът на краля Луи Орлеански. Това право било оспорено от Жан Безстрашния, могъщ херцог на Бургундия. Схватките между двамата велможи завършили през 1407 година с убийството на Луи. Това станало причина за гражданската война между арманяките и бургиньоните, която разтърсвала Франция в продължение на четвърт век.

Кралят гледал всичко това от дълбините на своето безумие. Като монарх управлявала жена му. Под нейно ръководство през 1420 година Карл сключил с англичаните мирен договор в Троа, който фактически означавал загуба на войната. Според документа за наследник на френската корона се обявявал Хенри V, който се оженил за най-малката дъщеря на Карл и Елизабет. Техният най-голям син, бъдещият Карл VII, бил отстранен от престола заради някакво „злодеяние“. Само неочакваната смърт на Хенри V през 1422 година спасила Франция от разруха.

Карл VI надживял своя зет само с няколко месеца. Той умрял от малария, изоставен от всички, освен от няколко предани слуги. Последните му думи били: „Давам всичко на моите дъщери… Ах да, забравих, че кралят на Франция не разполага с нищо…“

петък, септември 20, 2019

Уроци по атеизъм. № 30

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 30. Краят на света в детайли

Колкото по наближаваше 21 декември 2012 година, толкова по-силно се усещаше общественият оптимизъм по повод на бъдещото унищожаване както на човечеството, така и на планетата като цяло – известно е, че унищожаването беше планирано да стане точно на тази дата. За края на света всички говореха единствено със сладострастно потриване на ръцете. Публиката беше, както се казва, в очакване. Този оптимизъм беше напълно разбираем – за мнозина именно краят на света би могъл да се превърне в единствено решение на личните и обществените проблеми. Тревожеше само странната надутост, която демонстрираше по въпроса Руската православна църква. Както се изясни, тя имаше за това всички основания.

Работата е там, че средствата за масова информация мълчаха престъпно по много важни въпроси за наближаващата катастрофа, в резултат от което у населението се формираше неоправдано приятна и оптимистична картина. На всички им се струваше, че краят на света ще бъде някакъв чистичък и спортен моментален колапс по Хокинг или просто планетата ще бъде засмукана от най-близката във Вселената черна дупка и всичко ще протече незабелязано и практически безболезнено. Но това категорично не е така.

Според всички източници сценарият за глобалната катастрофа е бил, както се знае, начертан от древните маи. А нашите оптимисти имаха слаба представа за спецификата на края на света според тяхната технология. Никакво безкръвно мигновено анихилиране не се предвиждаше и на 21 декември 2012 година краят на света трябваше да се осъществи от доста и доста злодейски настроените богове от пантеона на маите и ацтеките – иначе казано, по всяка вероятност от Ицамна, с тяло на гущер, от крилатата змия Кетцалкоатъл, от братята Бокаби, които държат небето, и от Телпочтли, известен с дивата си похот (между другото, неговият пенис, според митологията на маите и ацтеките, е дълъг осемстотин осемдесет и три лакти).

А божествата, представящи другите култове, едва ли биха могли да бъдат допуснати до участие в погромите, кръвопролитията и масовите унищожения – за тях на теория би трябвало да се купят пуканки и бинокли, за да могат да наблюдават спектакъла. Това обстоятелство изяснява отчасти песимизма и надутостта на Руската православна църква и неучастието на тази организация в общественото оживление по повод на приближаващия крайна света. Разбира се, че ще е обидена, защото е вън от играта.

Особено обидени на 21 декември, ако краят на света наистина беше настъпил, щяха да бъдат така наречените вярващи християни. И наистина – през целия си живот те са подкрепяли честно една групировка богове, но друга, древномексиканска, се е оказала дотолкова силна и влиятелна, че даже на каноничната православна територия е успяла да осъществи масов погром, палежи, убийства и свършек на света съвсем по свой вкус. Разбира се, на лице би било нарушаване на правата на вярващите християни, защото явно ще бъдат лишени от правото на нормален апокалипсис, който, както помните, предполага оцветяване на моретата с кървав цвят, песни на ангели, дъжд от сяра, шествие на мъртъвци и други чудновати специални ефекти.

Честно казано, християнският край на свата изглежда по-весел и по нещо дори по-сценичен. Но самата дата – 21 декември – предполагаше, че на конкурса за край на света е победил вариантът на маите и ацтеките, и всичко, което ни очакваше, би трябвало да става именно по този сценарий – иначе казано, изтребването на Земята щеше да се осъществява от група богове на Древно Мексико, дивите нрави, неукротимост и свирепост на които са добре известни. Ясно е, че нищо не би ги спряло, ясно е, че Ицамна щеше да тъпче Кремъл с краката си като на гущер, ясно е, че пирамиди от изтръгнати сърца щяха да се издигнат по-високо от кулата в Останкино, а похотливият Телпочтли със съскане щеше да нанизва на нажежения си пенис по хиляди рускини наведнъж.

Възниква въпросът: а трябваше ли всичките тези безсмислици да се възприемат сериозно?

Отговорът, за съжаление, е еднозначен: в контекста на днешната държавна идеология на Руската федерация, в която влизат и преподаването на православна култура в училищата, и опашките пред пояса на една древноеврейска дама, целуването на който пояс избавя от влагалищни фистули дори най-мустакатите министри, и като имаме предвид, че редовно виждаме по телевизора костюмирани брадати граждани, които се представят за пълномощни представители на свръхестествени същества, по-специално на един древноеврейски бог, да се приемат сериозно всичките тези древномексикански безсмислици, по всяка вероятност е необходимо. Както, между другото, и всички други безсмислици, измислени от всеки един древен народ.

Защо? Защото това са едни и същи богове. По същество те са колеги на Тор, на Один и на Христос. Защото митологията, украсен с пера, не се различава принципно от митологията, украсена с нимби. Странно би било да признаваме реалното съществуване на един бог и да не признаваме съществуването на всичките останали божества, които са известни на човечеството и от много отдавна приемат от това човечество поклонения. И ето че, ако започнем да защитаваме целия този цирк, се появява възможност да поразсъждаваме върху една интересуваща ни тема, засягаща пряко „Уроци по атеизъм“.

Необходимо е да си спомним, че християните не отричат края на света, но настояват, че той трябва да се осъществи изключително по тяхната рецепта. Строго погледнато, те оспорват само датите и някои нюанси на изтребването на човечеството. Според християните масовите убийства трябва да бъдат извършени от щатни архангели, а не от някакви звероподобни богове на Древно Мексико, но никакви принципни разлики по въпроса за необходимостта да се осъществи масов терор, унищожаване на народи, на градове, на човечеството като цяло и разрушаване на екосистемата на Земята в мексиканската и християнската религия в общи линии няма.

Двата култа настояват категорично, че висшите сили трябва да проведат операция за масово унищожаване на човечеството. При християните тези мечти са документирани, както е известно, във фрагмента от тяхното „свещено писание“, наречен Откровение на Йоан Богослов, а при древните мексиканци - съответно в тяхната митология.

И тук достигаме до най-интересното. Тези религии имат по принцип много общи неща. Удивително е сходен ритуалът на така нареченото причастие при християните и при древните мексиканци. Смисълът на причастието е, както знаем, в това да се даде възможност на вярващите да изядат колективно плътта на своя мъртъв бог. Плътта на бога по удивителен начин се получава от хляб и някакъв заместител на кръвта – при християните е вино, а при древните мексиканци сок от цвекло.

За християнското причастие имаме доста пълна информация, а за древномексиканското знаем по-малко. Но то е описано много подробно практически от всички класици на антропологията и по-специално от Джеймс Джордж Фрейзър във фундаменталното му произведение „Златната клонка“. Ето какво се казва там: „През месец май мексиканците празнували в чест на своя бог Витцилипуцтли. Два дена преди началото на празника девственици смесвали цвекло с печена царевица и като заливали сместа с мед, извайвали от нея идол… слагайки му вместо очи зелени, сини и бели стъклени маниста, а вместо зъби – царевични зърна“.

След това убивали божеството, като го колели и разчленявали. Получените парчета наричали плът и кости на Витцилипуцтли. „Тези парчета – продължава Фрейзър – се употребявали за причастие и се давали отначало на благородниците, а след това на всички останали мъже, жени и деца, приемащи ги със сълзи, трепет и преклонение, което представлявало поразително зрелище“. Любопитно е, че причастието с плътта на Витцилипуцтли се разрешавало само на разсъмване, а след това не трябвало да се яде и да се пие нищо до обяд. Древните мексиканци „вярвали, че освещавайки хляба, жреците го превръщат в плътта на бога и че, следователно, всеки, който яде свещения хляб, поглъща частица от божествената същност и осъществява чрез нея тайнствена връзка с бога“.

Точно такава история съпровождала и култа към друг бог, Уицилопочтли, с тази разлика само, че субстанцията за приготвянето на неговата фигурата се смесвала обикновено с детска кръв.

Изследователите на религиите предполагат, че и маите, и християните са заимствали независимо едни от други този обред от древните форми на брахманизма. Но всичко това е лирика. Малкото сходство няма никакво отношение към темата за края на света, но то ни посочва необходимостта да проявим уважение към боговете на Древно Мексико и към произвола, който са се канили, но така и не са се наканили да осъществят на територията на Руската федерация на 21 декември 2012 година. Нека помним, че оскърбяването на религиозните чувства или на някакви богове е недопустимо, а и Кетцалкоатъл, и Витцилипуцтли, и всичките други са всъщност колеги и съратници на Исус Христос, на Вакан Танки и на останалите богове и са достойни вероятно за същото уважение и поклонение.

И ще се върна също така за минута към предишния урок. Прегледах коментарите към него и те много ме зарадваха. Най-същественото и любопитно възражение, получено от вярващи хора, беше това, че тестът със синаповото зрънце е метафора.

Първо, хората, които твърдят това, имат смелостта (или по-скоро наглостта) да редактират текста на Евангелието или да се съмняват във вменяемостта на този, който го е диктувал, писал или създал. Защото никъде в текста не е казано, че това е метафора, някакъв образ, който не трябва да се тълкува пряко. Но дори ако последваме тази странна християнска логика, става ясно, че тестът е несъвместим за тях, те не могат да го издържат, това за тях е много сложно. И те започват, естествено, да обявяват теста за метафора, за нещо измислено, несъществено. Но аз още един път повтарям: никъде в Евангелието не е казано, че, произнасяйки тези думи, тяхното божество е намигнало, усмихнало се е и е казало: „По принцип, момчета, всичко това не трябва да се възприема сериозно“. Нищо подобно няма там. Евангелието настоява именно да е буквално.

Но добре, да предположим, че това е метафора. Тогава нека вярващите да ми подскажат какво още е там метафора.

Благовещението също ли е метафора? Иначе казано – никаква партеногенеза ли не е имало?

И Възкресението, ако се съди по логиката на вярващите, също ли е метафора?