СЛУЖБОМЕР

сряда, юли 31, 2019

Доспехи, турнир и парламент


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 15 юни 1215 г. на поляната Рънимийд, близо до Уиндзор, се случили две забележителни събития. Едното било рицарски турнир: бароните организирали знатно melee и наградата за победителя била мечка, предоставена от съпругата на единия от тях.

Другото събитие било подписването от крал Джон Безземни на Великата харта на свободите. Турнирът, между другото, бил организиран поради тази уважителна причина, че когато бароните видели колко много са се събрали на поляната, решили, че не трябва да остане неоползотворена една толкова забележителна възможност.

Тези две събития - Великата харта и рицарския турнир - не се оказали случайно заедно. Получило се така, че средновековна Европа се оказала единствената човешка култура, в която благородниците се обединили, за да ограничат властта на владетеля. Във всички останали култури благородниците се стремели да получат властта, а не да я ограничават.

И още средновековна Европа била единствената от човешките култури, която организирала турнири.

Ричард Докинс, един от най-големите генетици на ХХ век, въведе за широка употреба понятието „разширен фенотип“. „Разширен фенотип“ е животното плюс неговото поведение. Разширеният фенотип на бобъра включва в себе си, например, умението да гради бентове. В разширения фенотип на човека вече 12 хиляда години влиза умението за отглежда растения. В разширения фенотип на съвременния преуспяващ човек влизат айфонът и автомобилът.

Главен определящ фактор за развитието на европейското общество през 10-14 вик били рицарските доспехи, а главната особеност на рицарските доспехи може да бъде формулирана много просто - неуязвимост.

Неуязвимост

Сега е трудно да си представим неуязвимостта, която конникът, закован в плетена ризница (а от 1350 г. - в плътна), е имал на бойното поле. Достатъчно е да кажем, че до края на 12 век по време на турнирите са се сражавали в обикновени доспехи и с обикновено оръжие. Снизхожденията започнали след 90-те години на 12 век. Бойците започнали да се сражават със притъпени мечове, а турнирното копие получило вместо острие тъп край, обикновено във вид на корона.

Прекрасен пример за неуязвимостта на рицаря е битката при Хейстингс през 1066 г., която осигурила на норманите господство над Англия. В нея под Уилям (Вилхелм, Гийом) Завоевателя били убити три коня. Щитът на Уилям бил насечен на парчета, доспехите му огънати на няколко места, огънат бил и шлемът му. Но Уилям останал невредим.

Между другото, битката при Хейстингс утвърдила рицаря като всесъкрушаваща бойна единица, променяйки не само историята на Англия, но и структурата на нейното общество. В битката при Хейстингс норманските рицари, с коне, ризници и мечове, смазали пешите англосакси, които се сражавали с брадви. „От този случай на върха на хълма Сенлак въоръженият конник се превърнал във висше оръдие на войната за цели три столетия“ - отбелязва Еверет Оукшот в своята „The archeology of weapons“.

Често може да се прочете, че битката при Хейстингс е била случайност и войската на противника на Уилям, англосаксонския крал Харолд, била уморена от предишното сражение, в битката при Стамфорд Бридж, където Харолд разбил пет дена преди Хейстингс войската на норвежеца Харалд Хардрада, също претендиращ за английската корона.

Но и по-нататък по време на норманското завоевание на Англия окованите в желязо конници не срещнали сериозна съпротива. Нещо повече: след петнадесет години, през 1081 г. битката при Хейстингс се повторила дословно, на другия край на Европа, на крайбрежието на Адриатика, край Дурацо.

Тогава варяжката гвардия на византийския император, състояща се между другото от напуснали Англия след норманското завоевание и въоръжени с брадви англосакси, горяща от желание да си отмъсти, се сблъскала с норманските рицари на Роберт Вискар, завоевателя на Апулия, Сицилия и Калабрия. Резултатът бил същият като при Хейстингс.

Неуязвими рицари имало и в обикновения живот.

През 1170 г. четирима рицари, желаещи да услужат на английския крал Хенри II, убили мразения от краля прелат Томас Бекет направо в катедралата, препълнена с привърженици на Бекет. Трима рицари нанасяли на Бекет удари в присъствието на неговите слуги, духовници и монаси, а в същото време четвъртият, Хю Морвил, удържал сам с меча си ревящата на площада тълпа.

Този епизод заслужава внимание не само защото четиримата души, изцяло бронирани, останали ненаказани сред разбеснялата се тълпа, но и с това, че преди убийството рицарите отишли в дома на Бекет, без доспехи, където поискали от него да свали отлъчването от верни на краля епископи.

Едва когато получили отказ, те излезли на двора и, както съобщава хронистът, започнали да обличат доспехите си под една черница. Докато обличали доспехите си и се опитали да влязат в къщата, тя, естествено, била вече заключена. Без доспехите рицарите се уплашили да убият Бекет внезапно и сред малкото му домашни, но с доспехи не се уплашили да убият Бекет сред разярената тълпа.

Без доспехи - а не без меч - рицарят се чувствал беззащитен.

През 1189 г. Ричард Лъвското сърце, като вдигнал метеж срещу баща си, се увлякъл да го преследва. В бързината забравил да си сложи доспехите; Ричард вече настигнал бегълците, когато един от спътниците на Хенри, Уилям Маршал, обърнал коня си и като навел копието си, се понесъл срещу Ричард. „В името на стъпките господни - извикал Ричард. - Маршал, не ме убивайте! Аз съм без ризница!“ „Да ви убия ли? - отвърнал Маршал. - Това ще го оставя на Сатаната“. Копието на Маршал се забило в коня на Ричард: Хенри II се скрил.

Войната като игра

Неуязвимостта на рицаря довела до превръщането на войната в спорт. В много жесток вид спорт, като автомобилните състезания или скачането с парашут, при който възможността да изгубиш живота си само придава пикантност на усещанията.

Рицарят с доспехи бил труден за убиване, но - в резултат от физиологията на човека - можел да бъде лесно пленен. На главата си рицарят имал голямо желязно гърне, което трудно може да се разсече, но да се удари по него с меч, а по-добре с боен чук така, че противникът да падне в нокаут - е сравнително лесно. Лесно било и да бъде съборен от седлото, а човек, свален на земята в доспехи, които тежат 20-25 килограма, се изправя на крака трудно, не винаги бързо и често е дезориентиран.

Като резултат от това войната се превърнала в компютърна стрелянка. Този, който е съборен от седлото и е взет в плен, плаща откуп - и отново се връща в играта.

Войната се превърнала в турнир, а турнирът се превърнал във война.

Тук трябва да напомним, че първоначалната форма на турнира не била joust - познатото ни от киното събаряне с копия, а melee - схватка на два отбора, която обикновено се разпадала на серия индивидуални двубои и копирала точно обстоятелствата на рицарско сражение. (Joust се появява през средата на 13 век).

Иначе казано, през 11-12 век турнирът бил точно копие на рицарското сражение и се различавал от него само по две обстоятелства: първо, ставал на планирано място в планирано време, второ, на турнира било най-строго забранено да се убиват конете.

Турнирът бил военно учение с използване на бойно оръжие.

Също както по времето на сражението, целта на турнира била да се вземат колкото се може повече пленници със скъпо оръжие и коне; също като по времето на сражението, победените се лишавали от оръжието и конете си; също като след сражението, те плащали откуп и също като след сражението, победителите след турнира пирували в една шатра с победените и от ръководителите на отборите се изисквали съвсем същите качества като от командирите на рицарските армии: умение да екипират отборите си, да внушават вяра в лидерството и да организират бойното единодействие на групите.

И, разбира се, в сражението, както и на турнира, загубилият по правило трябвало да остане жив.

Иначе се губел смисълът на мероприятието: кой ще плаща откуп, ако вместо пленник има труп?

Наистина, за да остане победеният жив, трябвало нещо друго освен доспехи, а именно - комплект от правила, предписващи да се щади предалият се противник. Този комплект от правила се наричал рицарство.

Рицарство

През XIX век, века на буржоазията, прогреса и масовите армии думата „рицарство“ предизвиквала по-скоро насмешка. Абсурден идеал, непрактична донкихотовщина - защо да щадиш врага, когато можеш да го убиеш? И може би нищо подобно не е имало, а става въпрос само за красиви думи в глупави книги.

Но най-поразително в рицарството е това, че рицарското отношение към противника наистина е съществувало.

През 1119 г., когато френският крал Луи Дебелия и неговият съюзник Уилям, внук на Уилям Завоевателя, претърпели поражение от английския крал Хенри I (чичо на Уилям), двамата получили на следващия ден обратно своите бойни коне, с великолепни хамути и подаръци.

Ричард Лъвското сърце наредил да простят на арбалетчика, който го ранил смъртоносно; принц Едуард, бъдещия крал Едуард I, след като победил в двубой бунтовника Алън Гурдън, му простил и заповядал да превържат раните му, а победителят при Поатие, Черният принц, прислужвал в шатрата си на победения от него крал на Франция и не седнал на масата, докато не поднесли вторите порции.

А ето още една забележителна история. Седем години преди Поатие Черният принц и неговият баща, Едуард III, примамили френските рицари в засада край Кале.

Отбраната на Кале, владение на англичаните, се ръководела от ломбардския наемник Америго де Павиа и рицарят от съседното френско градче Жофроа дьо Шарни решил да го подкупи. Америго взел парите, но и известил английския крал.

Случилото се по-нататък, от гледна точка на съвременната война, изглежда необикновено. Най-напред Едуард III и синът му лично, начело на малък, за да не уплашат французите, отряд, се отправили да им устроят капан. Това било направо опасно и наистина, по време на сражението френският рицар Юстас дьо Рибмон едва не убил Едуард III.

Французите били пленени, Едуард III и синът му, както винаги, им прислужвали лично по време на пира, Юстас дьо Рибмон, от уважение към неговата доблест, бил пуснат без откуп, а авторът на целия замисъл Дьо Шарни бил изпратен в Англия, където по време на своето пленничество бил приет в двора и участвал в турнири.

Подобно отношение не е характерно за много култури, сред които и такива, които поставяли високо воинската доблест.

Цезар не прислужвал на пленения от него Верцингеторикс, а самураят, пленен в Япония, не бил заплашен от това да участва в турнири.

Вие ще възразите, че в приведените по-горе примери рицарството не е струвало нищо на победителя: временната преквалификация на принца в келнер нямала значение за изхода на битката при Поатие. Но и това не винаги е било така. Много често рицарското поведение водело до като че ли тежки стратегически последици.

Рицарството в собствена вреда

През 1090 г. синът на Уилям Завоевателя, кралят на Англия Уилям Руфъс (Рижия), обсаждал замъка на брат си Хенри. Веднъж Уилям влязъл в сражение при самите врати на замъка и бил съборен от седлото си. „Стой, негоднико – започнал да вика Руфъс, - аз съм кралят на Англия!“ Войниците на Хенри се спрели. Те веднага докарали нов кон на краля. „Кой ме събори?“ – попитал страшно кралят. „Аз – отговорил един от тях, - аз ви помислих за обикновен рицар“. „Кълна се в Лука – извикал кралят, - беше добър удар! Вие ще станете мой васал и аз ще ви възнаградя за добра служба“.

Всичко в този епизод ни изглежда невероятно: рицари, които пропускат случая да пленят или да убият своя враг. Крал, който обещава на свалилия го от седлото рицар не люта екзекуция, а награда. Но, между другото, това е реален исторически епизод, а не роман от Кретиен дьо Троа.

След четиридесет години в Англия пламнала гражданска война между двама претенденти за престола: Стивън Блоаски и императрица Матилда. През 1139 г. Матилда слязла на брега на Англия и веднага била обсадена от Стивън в замъка Аръндел. Владетелката на замъка била готова да предаде Матилда, но Стивън не само ѝ позволил да напусне заедно със своите рицари Аръндел, но ѝ връчил и документ за неприкосновеност до Бристол.

Минало още време и тринадесетгодишният син на Матилда, Хенри, дошъл в Англия с отряд наемници. По-късно Хенри ще стане велик крал, но на тринадесет години, уви, нямал достатъчно авторитет. Неговите хора се разбунтували бързо, искайки да им се плати. В отчаянието си Хенри поискал помощ… от същия крал Стивън, когото, между другото, дошъл да детронира. Вместо да се възползва от безпомощното положение на своя противник и да го унищожи, крал Стивън платил на войниците му.

Това обстоятелство обаче струвало трона на неговите потомци. След три години английските барони заставили Стивън да признае Хенрих за свой наследник вместо сина си.

А ето, за по-кратко, още един пример.

През май 1265 г. лорд Едуард, бъдещият крал Едуард I, избягал от плен, в който го взели метежните барони начело със Симон дьо Монфор след битката при Люис. При израза "бягство от плен“ обикновено си представяме нещо като героичното бягство на Дантес от замъка Иф, но на Едуард му било много по-лесно да избяга. Неговият плен се състоял в това, че пирувал със своя надзирател Хенри дьо Монфор (син на Симон) и даже участвал в ловни и конни излети. На един от тези излети младежите решили да се състезават с коне, за да определят чий кон е най-бърз. Когато лорд Едуард открил най-бързия кон, яхнал го и повече не го видели.

Трудно е да си представим арабски емири или японски самураи, които да постъпват по подобен начин. Римските императори не позволявали на враговете си по време на гражданска война да бягат безпрепятствено, не им давали да имат съпровождащи ги съперници и не държали пленници в петзвездни условия. Защо средновековните рицари постъпвали точно така?

Защото разчитали на взаимност. Рицарят щадял другия рицар, очаквайки, че самият той ще бъде пощаден.

Сър Джеймс Линдзи и сър Матю Редмън

В хрониките на Фроасар е описана една забавна случка, станала по време на битката при Отербърн (1388 г.), в която шотландците разбили жестоко англичаните. Сред всичко друго шотландският рицар сър Джеймс Линдзи влязъл в двубой с англичанина сър Матю Редмън.

Това се случило далече от основното бойно поле и завършило с победа на шотландеца. След като сър Матю Редмън признал своето поражение, пленникът и победителят… се разделили. Сър Джеймс Линдзи си тръгнал, като получил обещание от Матю Редмън, че ще уреди домашните си работи в Нюкясъл, а след това ще се яви в Единбург и ще живее в плен, докато не платят откуп за него.

Този епизод привлякъл вниманието на Фроасар, защото вместо на шотландците сър Джеймс Линдзи попаднал на петстотин английски рицари начело с епископ Даръм, които пък пленили него.

Като резултат пленникът на епископа сър Джеймс Линдзи пристигнал вечерта в същия Нюкясъл, в който дошъл и неговият пленник сър Матю Ледмън, когото пуснал, за да уреди нещата си

Фроасар разказва за тяхната среща така: „Щом епископът си заминал, сър Джеймс Линдзи отишъл да види своя домакин, намерил го в кабинета му, замислен до прозореца, и попитал: „Какво правите тук, сър Ледмън?“ При което сър Ледмън излязъл от кабинета си, поздравил го и казал... Отговорът бил: „Мисля, че не е няма смисъл да идвате при мене в Единбург и да плащате откуп; смятам да се обменим помежду си, ако епископът няма нищо против“.

И с тези думи двамата достойни рицари отишли заедно да вечерят.

Още веднъж ще повторя: това не е сцена от Волфрам фон Ешенбахили или от Томас Малори. Това е история от живота. Един рицар пленява друг и пленникът иска да си отиде у дома, обещавайки след три седмици да се върне при своя победител. Победителят спокойно се съгласява.

Представете си офицер от Червената армия, който пуска пленен немец с обещанието да се върне след три седмици в лагера за военнопленници; или американски войник, който пуска със същото обещание пленен талибан. Това е немислимо, но за 14 век е норма.

Тази норма се основава на взаимността. Рицарите се щадят помежду си, за да могат следващия път да бъдат пощадени. Рицарите плащат откуп, за да могат следващия път да получат откуп.

Рицарската война е особен вид война. Рицарите са неуязвими, но тяхната неуязвимост – доспехите и конят – струват много скъпо и затова рицарите са малко на брой. Двеста рицари са вече солидна войска, четири хиляди, като край Креси – огромна армия.

В рицарската война не можеш да бъдеш пълководец, ако не си воин, Едуард III и неговият син не случайно влизат в битки, подобаващи по-скоро на Джеймс Бонд, Хенри V не случайно размахва меч под земята в минните ходове – ако кралят искал да води своите хора, трябвало да бъде първи сред равните.

И накрая, рицарската война, като рицарският турнир, е бизнес. Рицарите, като терористите, винаги вземали откуп. По време на войните и турнирите рицарите печелели и споменатият Фроасар съобщава одобрително, че по време на битката при Отербърн шотландците спечелили общо двеста хиляди франка. Рицарските доспехи - доспехи, при които за първи път в историята на човечеството войнът можел да бъде по-лесно пленен, отколкото убит – позволявали да се печелят пари по време на войните превърнати в игра.

Простолюдието

Разбира се, правилата на рицарското поведение – или запазването на живота на пленника и освобождаването му за пари – засягали само тези, които имали доспехи и пари.

Никой не вземал в плен обикновените хора. Chevauchée – наказателните походи по вражеската територия с неизбежните масови изнасилвания, разпаряне на коремите на бременни жени, набучване на бебета на копия и т. н. били по това време нещо като икономическа санкция и споменатият Черен принц, който прислужвал на пленения френски крал на трапезата, се прославил именно с майсторските си сhevauchée.

Всички, които не носели доспехи, не принадлежали към човешкия род и се намирали извън пределите на понятията за рицарство и вежливост.

Принц Едуард простил на метежника Алън Гурдън, с когото излязъл на двубой, но заповядал да обесят неговите спътници от простолюдието.

Юстас дьо Рибмон, който едва не убил крал Едуард III по време на споменатата по-горе засада край Кале, бил пуснат без откуп, а организаторът на заговора Жофроа дьо Шарни станал свой човек в английския двор. Но ето че, когато след няколко години французите пленили наемника Америго де Павиа, нито турнири, нито пирове го огрели: отрязали му петите и му изтръгнали езика, след това го обесили, отсекли му главата и го разкъсали на четири.

И съвсем забележителна история се случила през 1370 г., когато Черният принц завзел Лимож, чийто епископ му изменил и „станал французин“, както казвали тогава. За да отмъсти на епископа, в Лимож били изклани три хиляди души. А на самия епископ простил.

Метежът

Сред всичките разновидности на войната в историята на човечеството винаги най-безпощаден, най-самоубийствен бивал метежът. Подножията на световните тронове – и на Запад, и на Изток – са застлани с трупове на бащи, братя и синове, да не говорим за чичовци и племенници.

Рядко някой византийски император не убивал своя предшественик Константинополските султани, след като седнели на трона, най-напред убивали братята си. Императрицата на Иран ослепила сина си. Пьотр Първи убил своя. Вестготските крале, дългокосите Меровинги и руските Рюриковичи, се колели помежду си.

И едва през 9-14 век в Европа, с възцаряването на рицарските доспехи, метежът – също като войната и турнира – се превърнал в разновидност на игра. В обичайно и безнаказано прекарване на времето от знатните сеньори.

Уилям Завоевателя - незаконнороден син на херцога на Нормандия Робер Дявола, починал, когато Уилям бил на на седем години - воювал с метежните барони от 14 години. Когато бил на 19 години поредните заговорници се сговорили да убият Уилям по време на лов и той се спасил само защото, разбуден от своя шут, скочил през нощта на коня си и препускал, без да спира, чак до Фалез. Метежите - сериозни, ожесточени, с обсади и битки, ставали на всеки две години, но Уилям винаги запазвал живота на победените: единствен нормански метежник, който намерил смъртта си (в затвор) бил Неел дьо Сен Совер.

Ги дьо Брион, чийто замък Уилям обсаждал три години, бил изселен в Бургундия, граф Авранш се лишил от своите владения, но запазил живота си, чичото на Уилям, Уилям д`Арк, който вдигнал въстание, също бил пощаден и даже вместо предишните конфискации на земите му получил нови.

След смъртта на Хенри I в Англия избухнала гражданска война между императрица Матилда и Стивън Блоаски. Кралството било разорено напълно, но на нито една от противниковите среди не ѝ дошло на ум нито да екзекутира, нито да убива бароните, воюващи на противоположната страна.

Родините на крал Хенри II воювали постоянно срещу него. Първо въстанал брат му. След това двамата му по-големи синове – Хенри и Джефри, след това третият му син – Ричард Лъвското сърце. Те изобщо не пострадали, както и Хю Мортимър, единственият барон, който отказал да признае Хенри II и срещу когото, след качването си на престола, Хенри се отправил с цяла армия. Но щом Хю положил клетва за вярност (омаж), запазил всичките си земи.

По времето на Хенри III синовете само на Уилям Маршал въставали срещу краля три пъти. Братът на Хенри III, Ричард Глостър, въстанал срещу краля по уважителната причина, че кралят, без да попита Ричард, омъжил сестра им за нейния съблазнител Симон дьо Монфор.

Едва ли ще преувелича, ако предположа, че повечето мои читатели мислят за средновековието като за мрачно време на тотална жестокост, квалифицирани екзекуции, убийства и изтезания.

По отношение на простолюдието жестокостта била голяма. Но що се отнася до благородниците, нещата били точно противоположни. По цяла Европа от времето на Каролингите благородниците имали право на метеж.

Благородниците въставали и през ранното Средновековие - и при вестготите, и при лонгобардите. Но едва след създаването на империята на Каролингите и появата на истинския феодализъм, като „вид социална организация, създадена за производство и поддържане на кавалерия“ (Хайнрих Брюнер), господарят загубил де факто правото да екзекутира въстаналия васал, защото иначе в бъдеще не би имало кого да води в битка.

Сравнение

За да могат удивителността и необичайността на това поведение да се откроят по-добре, ще се пренесем, за сравнение, в друга епоха и друга култура.

Китай, II век, епохата на Трите царства, поне така, както е описана в романа на Ло Гуанджон, който не е строго исторически източник, но е безценен източник на правни норми, обичаи и отношения. Сън Джуан, владетел на царството У, мисли как да унищожи владетеля Шу Лю Бей и един съветник го научава: поканете го да се ожени за сестра ви и го убийте по време на сватбата.

Друг пример от друга култура и друго време: през 1817 г., Афганистан. Шах Махмуд и синът му Камран изпратили Вазир Фатех Хан да накаже владетеля на Херат.

Владетелят на Херат бил наказан и след това синът на шаха, като пристигнал в Херат, организирал в градините угощение за победителите. По време на пира след знак, даден от Камран, Вазир бил нападнат. Ослепили го; след това един от присъстващите му отрязал ухото, после другото. Трети палач отрязал носа му; ръцете и краката на Вазир били отсечени, остригали брадата му. Официален повод за гнева на шах Махмуд било това, че при разграбването на Херат бил засегнат харема на метежния владетел, а една от жените на метежника била племенница на шах Махмуд.

След появата на тежковъоръжените конници, доминиращи на бойното поле, Европа не познава подобна жестокост и извратливост.

Това било напълно немислимо: да изпратиш някой си херцог Глостър или граф Нортъмбърленд в поход срещу шотландците и след постигната победа да го примамиш на пир и да отсечеш ръцете и краката му, залавяйки се за първия попаднал предлог.

Това поведение, толкова „изгодно“ за китайския или афганистанския модел, в рамките на европейския модел се оказва неизгодно, защото подкопава напълно легитимността на монарха.

Великата харта на свободите

Както вече казах, първите сто и тридесет години от норманската власт в Англия са период на удивителна взаимна вежливост между крале и метежници. Метежниците връщат на кралете коне; кралете предоставят на метежниците почетен екскорт; Ричард Лъвското сърце прощава на своя брат Джон Безземни най-мерзките интриги.

Да се екзекутира метежника в тези времена било така немислимо, както сега за американския президент е немислимо да екзекутира след изборите своя загубил съперник. Подобна екзекуция подкопава, а не укрепва легитимната власт.

Но е разбираемо, че подобно положение, поради силата на човешката природа, не можело да продължи безкрайно дълго. Рано или късно в редицата владетели би трябвало да се намери нищожен и слаб човек, изпитващ илюзии по отношение на своето всевластие и смятащ жестокостта си за сила.

Такъв крал станал по-малкият брат на Ричард, Джон Безземни.

Джон Безземни бил отвратителен, по всички мерки, владетел.

Той започнал да търгува с правосъдие; пъхал члена си под всяка рокля, която му попаднела под ръка, обиждайки и жените на бароните, и техните дъщери; продавал ръката на богатите си наследнички на тези, които давали повече пари (а богатите наследнички и техните земи по това време били златният валутен фонд на кралството, от който за вярна служба се награждавали най-добрите васали, и действията на краля нарушавали всякакви норми). Той загубил войната на континента и Нормандия и накрая, което била най-главното – Джон Безземни започнал да убива.

Той удушил своя четиринадесетгодишен племенник Артър Бретонски със собствените си ръце. След това Джон подхванал тъмничаря на Артър, Уилям дьо Браоз, вероятно заради това, че Дьо Браоз отказал да стане убиец. Дьо Браоз избягал във Франция, а жена му и сина му били уморени от глад: когато тъмницата, в която ги хвърлили, била отворена, върху ръката на мъртвото момче открили следи от зъби - обезумялата майка се опитвала да гризе трупа му.

Според мерките на Китай, Афганистан, Япония, Персия, Римската империя и въобще практически всяка династия във всяка епоха и страна постъпките на Джон са разумна норма.

За англо-норманските благородници подобно поведение било неприемливо и те отговорили на Джон с Първата война на бароните и с Великата харта на свободите, подписана през 1215 г. на поляната Рънимийд.

Великата харта на свободите не налагала на краля никакви нови правила: тя кодифицирала правилата, спазвани от неговите прадеди, и сред тях пряко уточнявала правото на бароните да въстават. Бароните трябвало да изберат помежду си двадесет и пет души, следящи да се спазва Хартата, и ако тя бъде нарушена, тези двадесет и пет души „заедно с цялата страна“ имали право да въстанат срещу краля: „ще започнат да ни притесняват и притискат по всеки възможен за тях начин, а именно като превземат крепостите, земите и имуществата ни, както и по всеки друг начин по силите им, дока-то грешката бъде изправена по тяхна преценка“.

От Хартата към парламента

Джон Безземни скоро починал. Негов наследник станал малолетният му син Хенри III. Хенри III запазил короната си, докато бил малолетен, и едва не я загубил през 1264 г., когато бароните, възмутени от неговото самоуправство, се възползвали от своето право, закрепено във Великата харта на свободите, започнали Втората война на бароните.

Резултатът от Втората война на бароните бил такъв, че в парламента, който съществувал по това време вече двадесет години, като някакъв съвет на благородниците, ограничаващ произвола на краля, влезли представители на свободните общини. Английските благородници и английската буржоазия се обединили срещу кралския произвол.

Оттогава кралската власт в Англия престанала да бъде абсолютна и се превърнала в резултат от сложно динамично равновесие между краля и бароните.

Ако кралят се случел харизматичен и войнствен, като Едуард I или Едуард III, можел да разчита на подкрепата на бароните и парламента. Ако кралят се случел жесток, тираничен и слаб, като Едуард II и Ричард II, губел властта и живота си.

Удивително е, че и Едуард II, и Ричард II били гейове. Със сексуалните им пристрастия бароните все пак щели да се примирят, но и в двата случая младите крале прехвърлили цялата си власт върху своите „мъже“ - Пиърс Гавестън в случая с Едуард II и Дьо Вер в случая с Ричард II.

Несретникът Едуард бил толкова силно и искрено влюбен, че даже по време на своята коронация, протекла фактически и със сватба, украсил шатрата си не със сплетен свой герб и герб на съпругата си Изабел, а със своя герб и герба на Гавестън, като заедно с това дал на Гавестън всичките скъпоценности, предназначени за невестата. Брачната нощ кралят прекарал също с Гавестън, за да разберат и съвсем неразбралите.

Така или иначе, бароните въстанали и в двата случая – и не срещу кралете, а именно срещу фаворитите. Гавестън бил екзекутиран, а Дьо Вер пратен в изгнание. И в двата случая бунтът не бил произволен бунт на един, макар и много могъщ велможа, той бил колективен метеж на лордовете, които така и се наричали - Lord Ordainers в единия случай и Lord Apellants в другия.

И в двата случая кралят изгубил след първо въстание любовника си, но не и трона. И в двата случая кралят, след като изгубил любовника си, започнал да отмъщава, убивайки беззаконно перовете на кралството. И в двата случая това му струвало второ въстание, короната и живота, и е забележително, че и в двата случая метежниците слизали на английска земя с нищожен отряд, който веднага нараствал до огромни размери.

Трудно е да се предаде своеобразието на тази ситуация. Ние сме свикнали – отново ще повторя – да смятаме Средновековието за време на кръв, кал, изтръгнати вътрешности и абсолютен произвол. Нищо друго не може да бъде по-далече от действителността.

Английският крал през 14 век не можел да отсече ей така главата на някой английски граф също така, както американският президент не може да прати ей така Бил Гейт в затвора. Ако това се случело, последиците за краля бивали най-трагични.

Тази сложна симбиоза на краля с благородниците западнала само по времето на Войната на розите, когато количеството кръв, пролята за тридесет и пет години, заличило почти всички понятие за рицарство и чест. Династията на Тюдорите, които идват на власт след Войната на розите, била най-близо до абсолютната монархия, каквато Англия всъщност не познавала. Но даже и тогава парламентът се запазил и 1640 г., когато английският парламент осъдил на смърт и свалил краля, била не толкова „първа буржоазна революция“, както са ни учили в училището, колкото възобновяване в ново време на старите английски традиции.

Именно тези традиции за ограничаване на властта – много повече от прословутата протестантска етика – положили основите на отвореното общество. Правата на човека израснали от правата на рицаря. Само средновековна Европа познавала турнира и само тя създала свой парламент.

А другите?

Ако рицарят с неговите доспехи бил така неуязвим и непобедим, защо аналогични доспехи не са се появили в другите общества?

До 5-8 век отговорът е очевиден: защото до това време човечеството не познава стремената. Без стремената тежковъоръженият конник губи три четвърти от своите преимущества. Той не може да се сражава с тежко копие, което държи в едната си ръка, опирайки го в изрязаната част на щита (ударът с такова копие ще го събори на земята), и рискува да падне от седлото, когато нанесеният удар с меча не улучи противника.

Стремето се появило в Китай през 5 век, откъдето, през азиатските степи, идва в Иран, откъдето е заимствано в края на 7 век от арабите (първите арабски завоевания стават без стремена) и идва в Европа след битката при Поатие. Във всеки случай през 732 г. Карл Мартел се сражава с арабите при Поатие все още с пехота, а през 758 г. неговият син Пипин вече иска от саксонците да му плащат данък с коне, а не с говеда.

Значението на стремето е разкрито прекрасно от Лин Уайт в епохалната му статия „Stirrup, Monted Schock Combat, Feudalism, and Chivalry“, която, между другото, е посветена и на това как Каролингите „разбрали напълно военните възможности, присъщи на стремето, и с неговата помощ създали нов вид война, подкрепяна от новата обществена формация, която ние наричаме феодализъм“.

Но какво например е пречело да се премине към рицарство, да речем, в споменатия Китай?

Отговорът, разбира се, се състои в това, че рицарят, също като танка, е бил неуязвим не при всички обстоятелства, а само при строго определени.

Той бил неуязвим срещу пешите англосаксонци с бойни брадви. Той бил неуязвим срещу босоногите селяни със сърпове и приспособения за вършитба и срещу необучените граждани, като при Касел, където през 1328 г. 2500 френски рицари разпръснали по полето петнадесет хиляди фламандски граждани, въоръжени с каквото им попадне.

Но имало много начини да се превърне главният плюс на рицаря – тежките доспехи, които го правели неуязвим, в негов главен минус.

Рицарите можело да бъдат разбити от леки конни стрелци с лък, както станало през 1187 г. край Хатин, където стрелците на Саладин разстрелвали отдалече рицарите, умиращи от жега и жажда в своите нажежени на слънцето доспехи, и се скривали лесно от преследването на по-бързите си коне. Цялата история на латинското Ерусалимско кралство е концентрирана в историята за поражението на тежковъоръжените рицари от леките арабски конници.

Рицарите от Ерусалимското кралство не можели да не виждат това, но те никога не направили опити да заменят малобройната рицарска войска с многобройна лека конница, защото подобно военно решение би било гибелно за рицарството като съсловие. Рицарите щели да заприличат на масовата войска на източния деспот.

Рицарят можел да бъде прострелян с дълъг лък, както постоянно се случвало с английските рицари в Уелс, поради което, между другото, английските благородници не смятали уелсците за хора. Защото рицарската война е сблъсък с противника в пълен галоп, събаряне на този противник и получаване на откуп, а тук, представете си, яздиш по някакво блато и към тебе иззад някакъв корен долита стрела: вместо война като игра - унизителна смърт и никакъв откуп и веселие.

Рицарите можели да бъдат отблъснати от строй пехотинци с насочени пики – швейцарски пикинери или шотландски „шилтръни“, както в битката край Банъкбърн. Конят в общи линии е физиологически неспособен да атакува насочени остриета – тук същността е да се държи строят, а за това е нужна отлична подготовка и твърда воля. Подобни пикинери, които се набирали от свободни, но бедни хора, неразполагащи със средства да си купят рицарско въоръжение, се срещали често в планините: в Шотландия и Швейцария.

Англия, която винаги е имала силно съсловие от свободни хора, усвоила уроците от своите уелски и шотландски кампании. От времето на Едуард I стрелците с лък станали интегрална и отбрана част от английската армия и именно те разстреляли отдалече шотландските „шилтръни“ в битката при Фолкърк (1928 г.), както след това разстрелвали и френските рицари при Кеси, Поатие и Аженкур.

А ето че французите през всичките 69 години, които изминали от Креси до Аженкур, така и не въвели в армията си стрелци с лъкове: защото появата на дългия лък означавала поява на цяло съсловие от свободни хора, които са войници, но не са рицари. Френските рицари предпочитали да губят битките, но да не променят социалната структура на обществото.

Още един начин за борба срещу конния рицар била брадвата. Тя се появила много по-рано от швейцарската пика и за разлика от пиката ставала за индивидуална употреба.

Брадвата, гелфата, алебардата, гизармата и всички други оръжия с дълга дървена част и комбиниран наконечник били идеално оръжие срещу тежковъоръжения конник: куката от едната страна на брадвата позволявала да се спъват краката на коня, брадвата от другата страна сечала конските крака, дългата дървена част позволявала в същото време да се стои извън зоната на обсега на меча на конника, а докато замаяният рицар лежал на земята, шипът на края на брадвата позволявал да му бъде нанесен съкрушителен удар.

Брадвата била добре известно оръжие на Изток. Нагинатата била едно от любимите оръжия на самураите от дълбока древност, в романа „Трите царства“ любимо оръжие на един от героите, буйния Луй Бу, е именно секирата. Брадва на шотландски селянин убива през 1477 г. херцога на Бургундия Карл Смели, в битката при Босуърт брадва отнася тила Ричард III.

Рицарят господствал на бойното поле поне до края на XV век, но въпреки това още в началото на XIV век станали няколко битки, при които рицарската войска била разбита на пух и прах.

При Куртре (1302 г.) недисциплинираната рицарска конница била разбита от насочените алебарди на фламандските бюргери, през 1314 г. шотландски „шилтрън“ разбил англичаните в битката при Банъкбърн, през 1315 г. при Моргартен въоръжени с алебарди швейцарци пресрещнали в планината от засада немските рицари, водени от херцог Леополд, и накрая при Креси през 1346 г. няколко хиляди френски рицари паднали от стрелите на англичаните.

Куртре, Моргартен, Банъкбърн и Креси показали, че рицарските доспехи са престанали да бъдат военнофункционални в самата Европа, а не някъде на Изток. Срещу селянина със сърп те били ефективни, срещу викингската брадва, срещу необученото опълчение и срещу разединените пехотинци – да. Но срещу добре обучените хора от простолюдието с пики и алебарди, които мотат да държат строй, и срещу защитените стрелци с лък те престанали да бъдат ефективни, при това дълго преди използването на огнестрелно оръжие, особено край река, при дъжд, на стръмен склон и в блато.

Би трябвало военната логика да доведе до това рицарските доспехи да станат по-леки, да започнат да се развиват по посока на японските самурайски доспехи, които никога не били толкова тежки, че да превърнат своя стопанин при падане от коня в безпомощно мятащ се в калта железен истукан. Но феодалната логика тръгнала в друго направление: рицарските доспехи станали още по-тежки. Вместо да увеличи своята подвижност, управляващата рицарска върхушка в Европа увеличила своята неуязвимост. Веднага след Креси, буквално за едно десетилетие, ризницата била заменена от плътно кована броня.

От всичко, което казахме по-горе, произтича едно просто нещо. Въпреки цялата си професионална ефективност, рицарят изобщо не бил идеалният начин да се печелят битки. Преимуществата на тежковъоръжения конник били относителни. Но рицарят бързо се превърнал в начин на живот и в начин за управление на страната.

Този начин на живот доминирал толкова, че хората, които го живеели, не можели да се откажат от него даже и когато водел до пряка военна неефективност: като французите след Креси, кръстоносците след Хатин и немците след Моргартен.

Основната особеност на този начин на живот била тази, че войната – частната война, войната срещу своя съсед или своя сюзерен – се превърнала в спорт. В прекарване на времето. В развлечение за скучаещите в своя замък сеньори. За много кратко време метежът се превърнал в развлечение, а след това и в право на скучаещите родственици на краля и на неговите васали. Да се наказва за него станало някак си неприлично, а в крайна сметка – и невъзможно. Рицарят бил уникална военна единица, намесата на няколко рицари можела да промени хода на боя и човек не можел да бъде направен рицар, като му се облекат доспехи и му се даде в ръката копие, рицарството изисквало многогодишна, от ранна възраст, тренировка. Със своенравието на подобни бойни единици трябвало да се съобразяват. Ако Уилям Завоевателя беше обесил всичките си благородници заради метежи, не би имало с кого да завоюва Англия.

Защо в Англия?

Въпрос: защо тежковъоръженият конник, който имал право на метеж, господствал от времето на Карл Велики по бойните полета на цяла Европа, а парламентарният строй се появил само в Англия?

В действителност по цяла Европа феодалните благородници се опитвали да ограничат властта на кралете, но обикновено вместо със сложно динамично равновесие нещата завършвали или с абсолютизъм, или с анархия.

Кралството на двете Сицилии, също като Англия, се появило в резултат от норманско завоевание и там се създал парламент даже по-рано отколкото в Англия. Той бил създаден от завоевателя на Сицилия граф Рожер Отвил четири години преди смъртта му, през 1096 г., но Сицилия и Южна Италия се намирали доста дълго под влиянието на Византия и доста бързо де превърнали в централизирана държава.

Латинското Ерусалимско кралство, макар да нямало официален парламент, в действителност било идеална рицарска държава, в която бароните избирали краля, сваляли го, убивали безнаказано в подножието на трона му неговите любимци и, ако кралската власт се наследявала от вдовица или дъщеря, посочвали на жената с кого да се разведе и за кого да се ожени. Заради това Латинското Йерусалимско кралство загинало.

В Германия центробежните тенденции на избиращите краля благородници разкъсали страната на части; в Испания, напротив, победила централизацията и съвсем, разбира си, интересен пример е историята на Франция, най-вече защото през 12 в. отделни „Англия“ и „Франция“ всъщност нямало. Двете територии се намирали в постоянно променяща се симбиоза, управлявали се от благородници, които говорели на френски език, и всъщност в началото на английския парламент стоял лидерът на Втората война на бароните, зетят на крал Хенри III, авантюристът, фанатикът, скъперникът французин Симон дьо Монфор.

Но в същото време, когато в Англия бароните ограничили своеволието на краля, във Франция кралят ограничил своеволието на бароните. Симон дьо Монфор създал парламент в Англия, но не във Франция.

Вече разбрахте накъде бия. Системата на управление, при която отделните командири определят дали ще се сражават и на чия страна, при всичките нейни дългосрочни стратегически преимущества, допринасяла малко за оцеляването на държавата през епохата на хронични войни.

Би могло да се каже, че Англия оцеляла, защото Англия се намирала на остров.

А в действителност дори и това не е съвсем така: много по-точно е да се каже, че Англия платила за своя парламентаризъм много висока териториална цена.

Англия загубила всичките си владения на континента, които още по времето на Хенри II превишавали значително по ред и доходи владенията на френските крале, и няма да е преувеличено да кажем, че основен враг на английските крале по време на Стогодишната война е бил английският парламент. Всичко, които те неизменно печелели на бойното поле, също така неизменно го губели, когато парламентът отказвал да предостави нови средства за война.

Но тази разлика в социалните институции подчертава сходството на характерите. Представата на благородниците за единствено свободно съсловие надживяла доста рицарското време и през 18-19 век дворянската чест, дуелът и свободата били основното нещо, което отличавало абсолютните монархии на Европа от тоталитарните монархии на Изтока.

Заключение

Отговаряйки на въпроса какво всъщност е различавало Европа от останалите части на земята – от арабския свят, от Япония, от Индия или Китай, от Византия и даже от Рим, съвременните историци обикновено говорят за духа на Просвещението, за буржоазията, за науката, за прогреса, за третото съсловие, за уважението към правото на собственост и прочее.

Всичко това е така. Но основната социална институция, която осигурила на Запада преимущество, се нарича парламент и той бил създаден дълго преди прогреса, науката и промишлената революция. Той бил създаден от бароните, недоволни от това, че Джон Безземни удушил своя племенник, и от фанатичния, алчен и високомерен Симон дьо Монфор.

Той бил създаден от рицарите, които не били чували за наука, презирали занаятите и търговията, поголовното унищожаване на чуждите селяни приемали за нещо като икономическа санкция, а печалбата смятали за органична част от войната, вземайки, подобно на терористите, откуп за пленниците.

И помислете си какъв поразителен момент е това.

Към XIII век държавното управление – в една или в друга форма – съществувало вече над 4 хиляди години. Безчислени държави, империи и династии се сменяли една с друга. Свободните и самоуправляващи се градове на Шумер били завзети и стрити на прах от Саргон Акадски; акадското царство се сменило с вавилонско, след това с персийско. Свободните гръцки градове били покорени отначало от Филип Македонски, след това от Рим.

Римската република се превърнала в империя и загинала под ударите на варварите; в Китай управлявали чиновниците, в Индия – висшите касти, в Япония – шогуните, в Египет се сменяли султаните, произлизащи от военните роби – мамелюците. И през цялото това време – нито в една страна и през нито една епоха – не била създадена институция за представителното управление.

Народни събрания имало в Междуречието, в Индия, след това в Гърция, - но те управлявали градове или малки общества, подобно на тинговете в Исландия. Свои крале избирали вестготите, вандалите, франките, всичките им крале дълго време били избирани. Имало и кралски съвети. Но парламент – или аналогична институция – нямало.

Парламент нямало в нито едно, освен в Европа, общество.

По целия свят във всички епохи влиятелният воин винаги се стремял да стане владетел. И само в средновековна Европа благородниците-войни, вместо да се стремят към управлението, се опитали да го ограничат.

И има още една социална институция, която (също като парламента) няма да срещнете нито във войнствената Япония, нито във войнствената Персия, нито във войнствения Афганистан.

Това е рицарският турнир.

А появата на турнира, на свой ред, била следствие от уникалната особеност на военно-техническата еволюция в Европа, известна като рицарски доспехи.


вторник, юли 30, 2019

Съпружеска имуществена общност (СИО) – всичко, което трябва да знам

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Катрин Мартинова - студентка по право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Ще сключвам брак, толкова съм развълнуван/a! Вече започна трескава подготовка, защото щастливото събитие е съвсем скоро. Затова не ми остава време да се замисля какво се случва след сватбата, а още повече за това – ако се стигне до развод. Да, в началото на брака никой не мисли за неговия край, но и никой не е застрахован. Аз, както повечето бъдещи семейства, не желая да започвам семейния си живот с брачни договори и уговорки. Но защо да не съм подготвен за това какво следва и да се запозная със своите права и задължения? Или какво трябва да знам за имуществото си след брака?

Какво е режим на имуществена общност и какво общо има това с моя (бъдещ) брак?

Когато сключим брак, режимът на имуществена общност ще урежда имуществените отношения между мен и съпруга/та ми – както по време на брака ми, така и при евентуално негово прекратяване (развод). Трябва да съм наясно кое ще остане само мое и кое ще бъде обща собственост между мен и моя/та съпруг/а.

Добре е да знам, че има три режима на имуществени отношения между съпрузи:

  1. законов режим на общност.
  2. законов режим на разделност.
  3. договорен режим.

Съпружеска имуществена общност (СИО)

Законовият режим на общност (режим на съпружеска имуществена собственост (СИО)) се прилага, когато встъпвам в брак, и с моя/та съпруг/а не сме избрали режим на имуществените си отношения. Също така и ако сме непълнолетни (под 18 г.) или ограничено запретени.

Имуществените отношение в режим на СИО са с най-често срещаната хипотеза. Твърде вероятно е аз също да уреждам отношенията си именно в този режим, ако с бъдещия ми съпруг не искаме да определим друг режим на имуществени отношения при сключването на брака. При режим на СИО вещите и правата върху тях, които със съпруга ми сме придобили по време на брака в резултат на т.нар. “съвместен принос” като съпрузи, принадлежат и на двама ни. Или иначе казано – всичко, което придобием по време на брака си, става общо – апартаментът, колата и т.н. За да бъде апартаментът ни в режим на СИО, е нужно да е налице съвместен принос. Приносът може да бъде не само влагане на средства, а и грижи за децата, работа в домакинството и др. Например моят съпруг ходи на работа и изкарва пари, но аз гледам двете ни деца, грижа се за тях през деня, грижа се за възпитанието им и въобще допринасям за нашето семейство по нематериaлен начин. Така съвместен принос може да са както пари, така и грижите за децата и домакинството. Важното е, че и двамата допринасяме с нещо за придобиването на вещта. И затова тя ще бъде обща.

А как стоят нещата при другите два режима на имуществени отношения?

  • Законов режим на разделност: Ако със съпругът ми решим да изберем този режим на имуществени отношения, всичко, което придобия по време на брака, си е лично мое. Каквото и да си купя, дори когато е по време на брак, си остава мое и след развод.
  • Брачен договор: Мога да уредя имуществените си отношения с моя съпруг и с брачен договор. За това обаче е нужно е да сме пълнолетни. С брачен договор можем да уредим само имуществени права (чии са вещите и имотите) и не можем да се договаряме кой ще чисти апартамента, кой ще пазарува, кой ще се грижи за децата и т.н. Всичко за брачния договор мога да науча тук.

Ако със съпруга ми сме в режим на СИО, значи ли това, че няма да имам нищо свое?

Разбира се, че не. Режимът на съпружеска имуществена общност се отнася само до вещи, които сме придобили по време на брака. Това значи, че
всичко, което съм придобил/а преди брака, е лично мое. Освен това, ако съм придобил/а имущество по време на брака по наследство (или с дарение), то отново е лично мое имущество. Например, ако съм си купила кола, преди да сключа брак, моят съпруг не може да има претенции върху нея. Той не може да има претенции и върху имот, който по време на брака съм получил/а по наследство от мой роднина.

Същото важи и за вещите, които ми служат за лично ползване или за упражняване на професия/занаят. Ако съм адвокат, моите закони, учебници, сборници са ми необходими, за да упражнявам професията си. Затова съпругът ми не може да ми ги вземе.

Мои лични вещи са и парите, ценни книги (акции, облигации) лотарийни билети и др. Заплатата и стипендията ми също са си мое лично имущество.

Лични са вещните права, придобити по време на брака ни изцяло с мое лично имущество. Ако спечеля кола от лотарията (тя е лично моя, защото съпругът/та ми няма принос в придобиването й), продам я и със спечелените пари си купя телевизор и хладилник, то тези вещи са си мои.

Какво мога да правя с имущество в режим на СИО? Ами с личното ми имущество?

Мога да използвам вещите, които са в режим на съпружеска имуществена общност. Например мога да използвам ателието, което купихме по време на брака ни, за да рисувам картини. Мога да карам общата ни кола. А също така мога да отдавам под наем гаража. Но не мога да продам тези имущества. Вещите, които са в режим на СИО, мога да продавам само ако моят/а съпруг/а е съгласен с това. Важно! Ако продам недвижима вещ (наш апартамент) без знанието на моят/а съпруг/а, той/тя може да оспори това в срок от 6 месеца. Този срок започва да тече след като е узнал/а за продажбата. Но не може да го направи, ако са изминали 3 години от тази продажба.

Що се отнася до моето лично имущество (колата ми преди брака), мога да правя всичко с нея – да я продам, подаря и т.н. без никакъв проблем, защото не попада в режима на съпружеска имуществена общност (СИО).

Важно! Ако къщата, в която живеем, е лично мое имущество, но ние нямаме друго общо жилище, нито пък моят съпруг има негово лично, за да я продам ще трябва и
съпругът ми да е съгласен. Това е така, защото, ако продам къщата, семейството ми най-вероятно няма да има къде да живее.

Как се прекратява съпружеска имуществена общност (СИО)?

Има няколко възможности за прекратяване на съпружеска имуществена общност. Режимът на СИО може да се прекрати , ако в хода на брака изберем друг режим на имуществени отношения. Аз вече знам кои са те: договорен режим или режим на разделност.

Другата възможност да прекратим съпружеската имуществена собственост още докато сме женени е при условие, че съществуват важни причини за това. Ако моят/а съпруг/а предприеме определени действия, с които застрашава моите имуществени интереси, ще е налице основателна причина. В случай, че съпругът/та ми реши да извърши незаконни действия, с които общата ни собственост ще стане само негова/нейна, ще имам право да поискам прекратяване на съпружеска имуществена собственост. Това става само по съдебен ред. Затова трябва да предявя иск за прекратяване на СИО по време на брака. Ако попадна в подобна хипотеза, най-добре е да потърся съдействие от адвокат.

Освен по време на брака, съпружеската имуществена общност (СИО) ще се прекрати, разбира се, ако с моя съпруг се разведем.

Стигнахме до развод. Какво става с досегашното ни общо имущество?

След като се разведем, СИО ще се прекрати и на нейно място ще възникне т.нар. обикновена съсобственост. В нея с моя/та съпруг/а имаме равни дялове. Това означава, че двамата получаваме еднаква част от имуществото. При това положение вече мога да правя всичко, което желая, с моя дял. Мога да го продавам, да го дарявам (както с колата ми преди брака).

В някои хипотези мога да получа по-голям дял от досегашната СИО. Кои са те?

  • Възможно е след развода съдът да ми предостави да упражнявам родителските права над децата, но да имам финансови затруднения. Въпреки това съдът е преценил, че притежавам по-добри качества за отглеждане и възпитание на децата. В този случай мога съдът може да определи да получа по-голям дял. Освен това, вещите, които са предназначени за отглеждане на децата, остават в моя дял (ако са ми предоставени родителските права). Такива вещи са дрехите на децата, учебниците, играчките. Това са вещи, които са необходими за тяхното отглеждане и възпитание.

За да получа по-голям дял, трябва да предявя иск в съда. Срокът за това е 1 година след като е влязло в сила решението за упражняване на родителски права.

  • Мога да получа по голям дял от СИО и ако имам по-голям принос за придобиването на имуществото. По принцип се приема, че двамата съпрузи имаме равен принос за придобиването на имуществото. Но има случаи, в които е възможно да имам принос, който надхвърля значително приноса на съпруга ми. Възможно е аз да съм получавал/а доста по-голям доход от съпруга си, а пък той/тя да е харчил парите си лично за него, с което не е допринесъл за увеличаване на имуществото. В този случай ще е необходими да докажа това с документи или свидетели.

Срокът да предявя иск, за да получа по-голям дял от имуществото е 1 година след прекратяване на брака или на СИО.

Както разбрах, мога да получа по-голям дял от СИО в някои случаи. А имам ли възможност да получа част от личното имущество на моя/та съпруг/а? Да, при някои обстоятелства това е възможно. Кога? Имам право да получа част от стойността на вещите за упражняване на професия/занаят на моя/та съпруг/а, ако имам принос за тяхното придобиване и ако те са със значителна стойност. Вече знам, че мога да допринеса за придобиването на имуществото с труд, с полагане на грижи за дома, със средства и т.н. Така например, ако съпругът/та ми е зъболекар и неговата техника в кабинета, която е доста скъпа, е придобита и с мои пари, аз имам право след развода да получа част от стойността й. Важно! Да получа част от стойността на вещта означава да получа пари, които се равняват на частта, за която имам принос. Не мога да получа собственост върху личното имущество на съпруга/та ми.

Мога да упражня това право по съдебен ред като предявя иск. Срокът да го предявя е 1 година след прекратяване на брака или на СИО.

Завещаха на мен и моя/та съпруг/а имущество. То става ли съпружеска имуществена собственост?

Ако са завещали или дарили нещо и на мен и на съпруга/та ми, то тогава ние ставаме съсобственици. Например нашата съседка ни дарява лятната вила, за която не може да се грижи, тъй като с поддържането й се е занимавал починалия й съпруг. Тя я дарява на нас, тъй като на нея не й е нужна вече, а пък ние с моя съпруг й пренасяме дърва зимата). В този случай имотът няма да бъде в режим на съпружеска имуществена собственост, а в обикновена съсобственост.

В режим на “обикновена съсобственост”, бихме могли да поделим вилата (може да поискам делба, да продадем вилата и да си разделим парите, като така се прекратява съсобствеността). В режим на съпружеска имуществена общност делбата ни е забранена.

Още на тема семейство мога да науча от курса на pravatami.bg Семейство, брак, развод, деца, наследство.

неделя, юли 28, 2019

Нобелови лауреати – 1959 година

Оуен Чембърлейн (Owen Chamberlain)

10 юли 1920 г. – 28 февруари 2006 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Емилио Сегре)

(За откриването на антипротона.)

Американският физик Оуен Чембърлейн е роден в Сан Франциско (щат Калифорния) в семейството на Едуард Чембърлейн, радиолог в болницата на Станфордския университет, и Женевиев Лусинда (Оуен) Чембърлейн. Когато е на десет години, семейството му се мести във Филаделфия, където Чембърлейн завършва средно образование. Степента бакалавър получава в Дартмутския колеж през 1941 г. и започва аспирантура в Калифорнийския университет в Бъркли. Но след влизането на САЩ във Втората световна война прекъсва обучението си, за да участва в Манхатънския проект, секретната програма за създаване на атомна бомба. Той изследва изотопите на урана в Бъркли под ръководството на Ърнест О. Лорънс, изобретателя на циклотрона, и през 1943 г. е изпратен в Лос Аламос, където продължава своята работа и присъства на първото изпитание на бомбата през 1945 г.

След войната Чембърлейн специализира физика на частиците в Аргонската национална лаборатория в Чикаго, като се съсредоточава върху дифузиата на бавните неутрони в течности. Едновременно с това подновява аспирантските си изследвания в Чикагския университет по ръководството на Енрико Ферми и получава докторска степен през 1948 г. През същата година приема поканата да се върне в Бъркли като преподавател по физика, става асистент-професор през 1950 г., адюнкт-професор през 1954 г. и професор през 1958 г.

В Бъркли Чембърлейн използва университетския циклотрон, нов ускорител на частици с висока енергия, за да изследва разсейването на бързите протони и неутрони. В началото на 50-те години започва съвместна работа с Емилио Сегре, негов колега в Бъркли, с когото се среща по време на войната в Лос Аламос. и с изследователска група, в която влизат Клайд Вейганд и Томас Ипсилантис. Сегре е представител на известната италианска физическа школа, създадена под ръководството на Ферми в Римския университет през 30-те години. Съвместната им работа води до откриването на антипротона, теоретически предсказан двойник на протона, но с противоположен електрически заряд и някои други обратни свойства.

През 1928 г. английския физик П. А. М. Дирак предсказва съществуването на античастици (нещо като огледално отражение на обичайните частици, каквито са протонът и електронът), основавайки се на уравненията, които извежда, обединявайки теорията за относителността на Алберт Айнщайн и квантовата теория. Понеже няма експериментално потвърждение, съществуването на античастиците не е прието от всички. Доверието нараства, когато четири години по-късно Карл Д. Андерсън открива позитрона, двойник на отрицателния електрон, но с положителен заряд (иначе казано – антиелектрон). Позитронът се наблюдава в космическите лъчи, високоенергетично излъчване, бомбардиращо Земята от космоса. Това откритие стимулира търсенето на други античастици с помощта на нови построени ускорители на частици. Тъй като античастиците се появяват при разрушаването на атомното ядро, за получаването им е необходима голяма енергия. За да се получи тежка частица, подобна на антипротона, се изисква по-голяма енергия от тази, която могат да осигурят наличните по това време ускорители.

Положението се променя с построяването в Бъркли на беватрона, най-мощният по това време ускорител на частици, способен да ускорява частиците до енергии, достигащи милиарди електрон-волта. С помощта на тази установка Чембърлейн, Сегре и техните колеги ускоряват протоните до енергия от 6,2 милиарда електрон-волта и бомбардират с тях медни атоми. Макар че теоретически тази енергия е достатъчна, за да се получат антипротони, очаква се броят им да не бъде голям, времето на съществуването им да е кратко и освен това да се откриват много трудно в остатъците от ударите, сред които има голямо количество други субатомни частици.

Решаването на проблема за откриването и идентификацията на антипротона е главното достижение на Чембърлейн, Сегре и цялата им изследователска група. Те разработват сложна и хитроумна система, състояща се от магнити и магнитни фиксиращи устройства, която отделя частиците, притежаващи масата, заряда и скоростта на антипротона, от всички останали. Електронни броячи и таймери измерват скоростта на частиците, когато изминават път с определена дължина; анихилацията протон-антипротон се регистрира с помощта на фотоемулсия (като окончателно потвърждаване на другите измервания); освен това се използват и средства за отстраняването на възможни грешки. Емулсията фиксира пътя на входящия протон, завършващ с анихилация, която прилича на звездичка, чиито лъчи са пътищата на продуктите от анихилациата. Оказва се, че тези продукти са мезони, около пет на брой при всяко анихилиране.

През 1955 г., когато се натрупват убедителен брой доказателства (само една от около тридесет хиляди частици е антипротон и един антипротон се наблюдава на около петнадесет минути), учените обявяват за откриването на антипротона. Експериментите доказват също така, че антипротоните не се появяват сами, а винаги в двойка протон-антипротон, както позитронът се появява в двойка електрон-позитрон. По-нататъшните наблюдения потвърждават теорията на Дирак и убеждават учените, че съществуват и други античастици, независимо от това дали могат да бъдат наблюдавани.

В продължение на месеци след основните експерименти Чембърлейн и колегите му правят подобни опити, използвайки разнообразна фотографска техника, за да получат повече снимки на анихилацията на протона с антипротона. Стипендията Гугунхайм позволява на Чембърлейн да прекара 1957 г. във физическия факултет на Римския университет, където продължава да изследва антипротона, частично в сътрудничество с Едоардо Амалди, още един физик от първоначалната група на Фрерми през 30-те години. След завръщането си в Бъркли Чембърлейн получава званието професор по физика, а през следващата година е поканен за един семестър в Харвард като лектор по физика.

Оставайки в Бъркли, Чембърлрейн продължава да работи в областта на физиката на частиците, изследвайки взаимодействието на антипротоните с водорода и деутерия, разсейването на пи-мезоните и възможността да се получат антинеутрони от антипротоните.

През 1943 г. Чембърлейн се жени за Беатрис Бабет Купър, семейството има три дъщери и един син. Двамата се развеждат през 1978 г. Чембърлейн е член на Американското физическо дружество, на Националната академия на науките, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката и на Американската академия на науките и изкуствата.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/chamberlain.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, юли 27, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 51

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

81

Шифрована телеграма от Али Саиб паша в София [1]

Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове, произнасяните от него речи и разпространяваните от същия печатни издания се разразиха в акции. Установява се, че е убил – за да попречи да бъде хванат от властите – слугата, когато е нападнал една къща в Ловеч, поради което, въз основа на султанския наказателен за- кон, се наказва със смърт. Протокола за това решение на комисията пращаме по пощата, изпълнението на присъдата зависи от н. в. султана.

ДБИ, т. М, с. 26

82

Тескере на министерския съвет [2]

Ваше превъзходителство,

Приложена към настоящето, представя се дешифрирана телеграмата, получена от негово превъзходителство дивизионния генерал Али Саиб паша – председател на образуваната в София следствена комисия, с която съобщава, че ще изпрати по пощата протокола на комисията досежно наказанието на заловения Васил Дякон Левски, за когото е било установено с положителност, че е вършил подстрекателска дейност в Ловеч, че се е одързостил със слово и дело да бунтува населението против императорската власт и да върши и други престъпления.

Тъй като, според постановленията на закона, такива бунтовници следва да бъдат осъдени на смъртно наказание, то след разисквания в малкия състав на Министерския съвет, реши се, съгласно същото постановление на закона, да се предостави на негово величество императора да издаде ферман за наказване със смърт и на тоя бунтовник.

Съставяйки настоящето тескере, заявяваме, че каквато и да бъде султанската заповед, която ще последва, тя ще бъде изпълнена.

4 зилхидже 1289 [21 януари 1873] година.

В. „Зора“, XX, 6р“ 5893 от 9. 11 1939.

83

Препис от протокола на комисията [3]

Когато завършиха разпитите на лицата, за наказанието на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуемият Дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България. Той се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против Османската държава. Той е разширявал кръга на бунтовническата дейност и на всякакви други действия и е бил председател на всичките комитетски организации. Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам, той биде настигнат в село Къкрина, Ловчанско, нападнат и заловен, след което беше докаран в София и подложен на подробно и всестранно разследване. В първия и втория си разпит той заяви, че е роден в Карлово, син е на Ивана, че от седем години насам се учил в сръбски училища, че е бил в Букурещ като деец в организацията на изпращаните досега отсам разбойници, че е бил въз връзка с войводата на име Хаджи Димитър и с други войводи, и понеже не одобрил метода им на действие и работите им тогава, върнал се в Сърбия и постъпил във военното училище. За сегашната си бунтовническа дейност бил повикан в Букурещ от търговеца Ценович, дето се представил пред комитета, свикан в Букурещ, с открито лице, докато другите присъстващи от разни места били с маскирани лица, за да не се познават едни други.

Дадени му били някакви писма по организуването на куриерските служби в комитетите, и, за да бъде познат от комитетските хора, те нагласили някакви знаци, след което бил изпратен в България, с тая нарочна мисия. Носейки със себе си писма, той започнал най-напред от Свищов и е обиколил Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив. След като е представил там нарочните знаци в определените кафенета, той е изпълнявал възложената му длъжност, като е предавал писмата извън града на лицата, които идвали след него, размахвайки бяла кърпа в ръка и подсвирвайки с уста, без да узнаят неговата личност, нито пък неговото име. След това се завърнал пак в Букурещ, дето написал един временен устав, според който да се състави общия [устав], и го разпратил по свой почин на тукашните комитети, които, след като прибавили и от своя страна своите собствени мнения, върнали тия екземпляри от временния устав обратно. След като на свиканото събрание тоя устав е бил поправен и напечатан, той [Левски] е бил изпратен заедно с тоя устав отсам [в България]. Но поради голямото количество броеве от тоя устав, които трябвало да носи, мъчно било да се пренесат по тоя начин, ето защо [уставите] били изпратени посредством комитета в Букурещ на Свищовския комитет.

Когато дошъл в Свищов, уставите му били дадени и той, както по-рано раздавал пощата, така сега [раздал] уставите в Ловеч, Търново и Пловдив, след което, съгласно длъжността, която заемал, се заел да разследва и наблюдава кафенетата и сборищата, без да обади кой е, какво впечатление е направил комитетският въпрос, дали той е разгласен или не. След като работил малко време в това направление, завърнал се в Букурещ, отдето не минал веднага отсам, а останал там четири-пет месеца, след което, преди нападението на хазната, през Цариград, отишъл в Пловдив. В едно писмо, което получил от Букурещкия комитет, е казано, че пътуващата за София хазна е била обрана, че понеже бил арестуван един човек на име Димитър, то, ако поради това бъдат арестувани комитетските хора, да се даде веднага знак за въстание, което щяло да бъде подпомогнато от главните войводи. Но понеже, според него, обирът на хазната е бил разбойническо дело, той бил на мнение да не се вдига въстание. Съдържанието на писмото, заедно с горното си мнение, съобщил на тукашните комитети и отговорил на Букурещкия комитет, като прибавил и своето лично мнение. Понеже, поради тая негова постъпка, Букурещкият комитет искал да го отстрани [от делото] и да не го признава, той възнамерил да замине веднага за Цариград, да потърси висшите власти, да признае вината и престъплението си и да изложи работата от начало до край. Обаче, отивайки за Цариград, бил заловен.

При третия си разпит направи още една стъпка напред, като каза, че всички заповеди, изпращани за тукашните комитети, давал лично той със собствения си подпис и дори, за да има единство в делата, изобличавал грешките и на Букурещкия комитет. Заяви още, че сам той е подписвал разписките за събираните пари, необходими за сегашните разходи на комитетите.

Въпреки това, той не познавал никого от комитетите, дори не познавал куриерите, които пренасяли собствените му писма; че тия писма били предавани чрез нарочни знаци, и, както се каза по-горе, без да се споменува никакво име или личност. Призован, изворският куриер Дидьо Пеев, при очна ставка с Дякон Левски, му напомни за придружаването, споменато в неговия разпит, че са ходили заедно в Ловеч, Пловдив и селата, че са нощували в Божиловата къща в Царацово, че Дякон Левски е взел тескерето на Дидьо Пеев, поради приликата [с него], и отишъл с [тескерето] отсреща [Букурещ]. След като повтори това подробно, той [Левски] призна това придружаване [на Дидьо Пеев] с него. Нему са се били открили много хора, които не работили [в комитета], затова каза, че не иска да ги издаде. Относно Ваньо терзията, който е в бягство, той не знаел, че е член на Ловчанския комитет, не знаел имената на отишлите там трима души ловчанци. Левски е искал среща със Стефан Карагьозов, търговец в Търново, като му пратил известие. След като получил неговото съгласие, макар и да е искал да се срещне [с него], обаче съгласно предупреждението на Букурещкия комитет – тоя човек е бил обвинен всъщност като привърженик на властта – той [Левски] не се решил [да отиде на исканата среща]. Че писмото, което изпратил на един пловдивски лекар, последният не го приел. И изобщо той отказа категорично да съобщи някакви имена и лица. На край съобщи, че Иван арабаджията от Царацово познавал хората от Пловдивския комитет.

В четвъртия си разпит споменатият се откри още малко, като каза, че даскалът в сало Тетевен е взел участие в това дело, че той [Левски] е видял комитетските хора на свиканите събрания, веднъж в училището и два пъти а хана, че ако ги види, ще ги познае, че тоя комитет е кореспондирал по-рано направо с Букурещкия въз основа на предишни предписания, че той се е карал с Димитра [Обши], понеже не е давал сметка за парите, които е получавал тогава от комитетите, като е оставил тамошните работи в безпорядък, и че не знае нищо за последните тамошни събития. Обаче бяха извикани на очна ставка лицата от Тетевенския комитет хаджи Станьо и Петко Милев, които казаха, че по-рано не знаели за комитетските работи, че уставът е бил занесен и прочетен от Дякон Левски, и че той ги е заплашил, вследствие на което те са образували комитет и са събирали пари. Също така на очната ставка с повикания даскал Иван, той каза, че първи път той [Левски] дошъл в училището и съставил комитета, а Марко Йончев [каза], че Левски им е чел вестник, и преди да бъдат поканени в комитета, той не е познавал дори думата комитет. Хаджи Ивановите синове съобщиха, че Дяконът е отишъл в техния хан и свикал събрание. След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра, че не може да казва: „Аз не мога да зная техните имена!“ и че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени. Съобщи само за хората от Видрарския комитет, за които знае, че са арестувани, както и за Марин от Ловеч, че са комитетски хора.

В петия си разпит той се помъчи пак да отрече някои от своите първи показания и заизвърта пак по същия начин, обаче при разпита на Димитра [Общи], повикан на очна ставка, който потвърди всичко онова, което беше казал за Дякон Левски, и на няколко пъти имаше запитвания ту към Димитра, ту към Левски, той едвам тогава призна, че е заповядал сам на Димитра да убие дякона-наместник на владиката. При разпита на Анастас плевненеца, който бе повикан на очна ставка, когато се повториха и изброиха лично пред Левски фактите в неговите показания, той пак отрече ония части, в които се споменуваха имена. Каза още, че не знае нищо за нападението на една къща в Ловеч от страна на трима души [4] с червени арнаутски дрехи и убийството на слугата в тая къща, и че той бил получил писмо от Ловчанския комитет в смисъл, че е опасно да се върне в Ловеч, понеже, като чужденец, може да бъде заподозрян от страна на властта, и твърди, че не е извършил това дело. Обаче беше повикан на очна ставка Вутьо Ветьов, който в своите показания призна, че го е придружавал, и съобщи повторно, че по искането на Левски и поради своя частна работа, той отишъл в Ловеч и посредством Лукан се срещнал с Левски в плевнята на една къща, и че там той [Левски], след като се преоблякъл в червени дрехи, заедно с него [В. Ветьов], влезли в една къща през дъсчената ограда, и след като са претърсили вътрешността на къщата и почакали малко там да дойде стопанинът на къщата, дошъл слугата му и, като видял Левски, започнал да вика, обаче [Левски] го дръпнал веднага за яката навътре, пробол го с кама в корема и го убил и оттам се махнал и отишъл в лозята, дето му оставил дрехите си.

Споменатият Левски отказа тия показания на Вутьо Ветьов, отказа дори и срещата си с Вутьо Ветьов в Ловеч.

В шестия си разпит, споменатият [Левски], след като разправи постановленията на комитетския устав, съобщи, че е установил, какво местата, които е обиколил, след като бил разпратил там писма чрез Васил гложенеца и Сава Младенов, са годни за бунт, което [нещо] донесъл на Букурещкия комитет; че тия писма, които той изпращал за проверка, били еднакви с ония на Букурещкия комитет, че през време на своите обиколки установил, какво мнението на населението било различно, а именно: просветените люде и търговското съсловие са протестирали и били против извоюването на права чрез оръжие, а само селяните, които са били донейде тормозени, отивали към страната, която ги привличала; че българите в Одеса, както е било и по-рано, изпращали тука хайдути с цел да смущават спокойствието на страната. Той иска в тоя смисъл именно да засегне политическата страна на въпроса.

Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания, както и писмените и устни показания на заловените, установява се, че споменатият Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници, той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърчаване, образували са се някакви бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие. Освен дето той е дал на Димитра писмена заповед за убийството на дякона-владишки наместник, влязъл е в къщата на един чорбаджия в Ловеч, за да вземе от него насила пари като помощ за комитета, и когато е вършил това престъпление, за да не бъде заловен, той е убил с кама слугата, който започнал да вика.

От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които се имали смелостта да нарушат спокойствието на България.

Тъй като: в чл. 55 на императорския закон е постановено и изрично упоменато, че „всеки, който подбужда лично или чрез другиго турските поданици и жители на Османската империя към въоръжено въстание против султанската държава, и неговата замислена цел се осъществи напълно или пък е пристъпил към изпълнението на делото, той се наказва със смърт“; в чл. 57 пък е казано, че – „ако група разбойници извършат заедно някое бунтовническо дело, предвидено в гореказаните чл. чл. 55. 56, или пък пристъпят към неговото изпълнение, то самият главатар и подбудител измежду ония, които се намират в това разбойническо общество, където и да се залови, се наказва със смърт, а другите, които биха се заловили на местопрестъплението, съобразно със степента на тяхното доказано участие в бунтовническото дело, се наказват с доживотен или временен крепостен затвор“; в чл. 67 пък е казано, че „всеки, който произнася реч по площади, по пазарища и улици, по сборове или чрез разлепване на афиши и издаване на печатни брошури подбужда направо населението и жителите да извършат престъпления, упоменати в настоящата глава, се наказва като автор на тия престъпления. Обаче, ако посочените подбудителства не бъдат осъществени, той се наказва на вечно заточение“; в чл. 174 се казва, че „ако той е убил не предумишлено някое лице, наказва се с 15 годишен крепостен затвор; ако обаче това убийство е извършено при извършването на някое друго престъпление, преди или след неговото изпълнение, или пък е извършено при изпълнението на някое престъпление, то лицето, което извършило убийството, според закона се наказва със смърт“.

Тъй като споменатият [Дякон Левски] е подбуждал лично султанските поданици към въоръжено въстание срещу Османската държава, разпространявал е печатни листове и въобще е предприемал разни бунтовнически деяния със цел да върши престъпления, посочени в глава втора на императорския закон, което се вижда от неговите признания, че при нападението на къщата в Ловеч, когато е извършил престъпното си деяние за кражба и терор, убил е слугата, като е казал, че научил, какво това убийство било извършено от някакви хора с червени дрехи, а в последствие другарят му установи, че той е отишъл с червени дрехи, за да не бъде познат, понеже е получил писмо от Ловчанския комитет да не ходи в Ловеч, когато е бил в Тетевен че един такъв ум, който, от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместник на ловчанския владика, без [последният] да е имал някаква вина, естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството и на слугата, за да не бъде уловен на местопрестъплението; че той е искал един човек, и в Ловеч е бил изпратен на Дякона Вутьо Ветьов, което се вижда също от показанията на комитетските хора във Видраре, и въобще неговият другар е знаял, че в Ловеч има подобно лице, без да знае нещо за него.

Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване [5].

Ако ваше превъзходителство одобрявате [това], нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тая смъртна присъда, съгласно закона, за което се осмелявам да ви моля. На всеки случай нека бъде според вашата заповед.

27 зилкаде [12]89 или 14 януари [12]88 [1873] година.

О.О., икв. 339/1940

Забележка: С това завършват документите от разследването на арабаконашкия обир на правителствената поща от Димитър Общи и още неколцина комитетски хора. Като се върна от село през септември, ще продължа с публикуването (по-точно - препубликуването) на други документи, засягащи живота и дейността на Васил Левски. Весело лято! (Павел Николов)

БЕЛЕЖКИ

1. Телеграмата е преведена от Панчо Дорев. Препечатваме я от „Документи за българската история“, т. IV, 1942, стр. 26.

2. Документът е публикуван от Панчо Дорев (ДБИ, т. IV, стр. 25) и от Васил Шанов (в. „Зора“, бр. 5893 от 9. II. 1939). Препечатваме с малки изменения превода на В. Шанов.

3. Протоколът с присъдата на Васил Левски носи пореден номер 15.

4. Нападението в дома на Денчо Халача в Ловеч е извършено от двама души – Левски и Вутьо Ветьов, а не от „трима“, както е казано в турския текст.

5. Левски е осъден на смърт по чл. чл. 55. 56 и 66 от глава първа, отдел II (,3а злодеяния и престъпления против вътрешната безопасност на Османската държава“) и по ал. 2 на чл. 174 от глава втора, Отдел 1 („За человекоубийство, нараняване, побой и заплашване“) на турския наказателен закон от 1858 година (вж. Христо С. Арнаудов, Пълно събрание на държавните закони, устави наставления и високи заповеди на Османската империя, т. IV, София 1886, стр. 62–150). Присъдата била изпълнена на 6 февруари 1873 година, когато апостолът увиснал на бесилката в жертва за свободата на своя народ.

петък, юли 26, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН, РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ.

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

САДУКЕИТЕ

Именно Ездра и неговите последователи успели да централизират юдаизма така, както не успял да го направи нито Езекия, нито Йосия. Нито един евреин вече нямал право да принася жертви никъде, освен в Ерусалимския храм, а Храмът се ръководел от управляващата от името на персите колективна теокрация.

Тази колективна теокрация не се състояла просто от потомци на Аарон.

Тя се състояла от преки, като самия Ездра, потомци на свещеника Садок, помазал Соломон за цар. Именно затова по-късно носителите на идеологията на Ездра започнали да се наричат садукеи.

Фактически Ездра направил колективни ръководители на юдейския народ своите родственици.

Ще напомним, че най-ранни служители на Яхве са били явно до един левити, иначе казано – всички потомци на Левиевото коляно [1]. В резултат от реформата на Езекия свещеничеството било установено само за потомците на Аарон.

Защо Ездра отишъл още по-нататък и създал жреческа върхушка от потомците само на Садок?

Всичко станало в рамките на споменатата вече административна борба. Работата е там, че евреите, освен Ерусалим, имали в края на краищата още един култов център, оглавяван от потомците на Аарон, който също проповядвал строг монотеизъм, но загубил в административната конкуренция.

Този център е Силом, който толкова често се пропагандира от Девтерономист/Еремия.

Според Девтерономист именно в Силом станало посвещаването на пророк Самуил. Именно в Силом е роден първосвещеникът Авиатар, който в борбата между Саул и Давид взел страната на Давид. Този Авиатар помазал за цар съперника на Соломон и след възцаряването на Соломон бил заточен в жреческото градче Анатот – същото, в което е роден пророк Еремия.

Иначе казано, в лицето на Ездра потомците на Садок, който помазал за цар Соломон, най-сетне възтържествували над потомците на Авиатар, който помазал за цар неговия конкурент.

И така, след вавилонския плен юдаизмът преминал през втора капитална трансформация. От вяра, консолидираща еврейското население около управляващия цар от рода на Давид, той се превърнал в идеология на управляващата в Ерусалим колективна теокрация.

„Евреите никога нямат цар – пише около 300 г. пр. н. е. Хекатий Абдерски – и властта над народа принадлежи на този от свещениците, когото смятат за най-мъдър и най-добродетелен сред своите съратници. Те го наричат първосвещеник и вярват, че изпълнява ролята на посланик, който им предава заповедите на бога“ [2].

В рамките на тази управляваща аристокрация никакъв цар от рода на Давид не можел да има място, нещо повече, можем да предположим, че категоричната настойчивост, с която тази теокрация настоявала за изключително трансценденталния характер на Яхве, който не може да се въплъщава в смъртен и даже не може да му се показва, има за своя основа напълно политическа съставка. Никой от колективното управление нямал интерес да си спомня за царете от рода на Давид, бивши земни въплъщения на Яхве.

Тук трябва да кажем, че самата дума „садукеи“ се появила много по-късно, тогава, когато управляващата теокрация загубила своя монопол. Както Журден не знаел, че говори в проза, така и привържениците на линията на Ездра не знаели, че са „садукеи“, преди да се появят конкуренти. До това време те били представители на единствения правилен юдаизъм.

Но към I в. пр. н. е. монополът на садукеите престанал да съществува. Йосиф Флавий се отнася към тях с презрение и ги описва като малобройни потомци на знатни родове, които не признават безсмъртието на душата и трудно „са поносими за простолюдието“. „Влиянието им е толкова нищожно, чене не си струва да се говори за тях“ – проронва Флавий [3]. Вместо тях за ръководители на теологичната школа, чието влияние е толкова голямо, че може да се противопостави даже на царете, Йосиф Флавий посочва фарисеите.

След още един век садукеите изгубили всякакво влияние и изобщо били обявени за еретици. В Талмуда те са наречени презрително „епикуроси“, което ще рече „епикурейци“, и са поставени след тези, които „няма да получат дял в бъдещия свят“, с други думи – няма да бъдат удостоени с вечен живот [4].

Първосвещеникът Каяфа, който съди Исус, е бил най-вероятно садукей. По ирония на съдбата от гледна точка на Талмуда Исус е бил осъден от еретик-епикурос.

Какво е станало с родствениците на Ездра? Как от всесилни владетели на нацията са се превърнали в еретици?

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Richard Elliot Friedman. Указ. соч., p. 82.

2 Диодор Сицилийский. Историческая библиотека, 40.3.1–7.

3 Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1,

4 b. Sanhedrin, 10.