Обидени и успешни нации

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Успешните нации не изпитват фантомни болки по изгубени територии

Не зная дали сте забелязали, но съвременните нации се делят на такива, които са постоянно обидени от своите съседи, и такива, които са успешни. И се получава така, че обидените не са успешни, а успешните не са обидени.

Да вземем например Великобритания.

Добре известен и неподлежащ на никакво историческо съмнение е фактът, че през XI-XIII век владенията на английските крали във Франция превишават значително владенията на френските крале. В своя зенит при Хенри II „империята на Анжевините“ включвала в себе си Нормандия и Аквитания, Анжу и Мен, даже Тулуза. Това били напълно законни владения. Английските крале били херцози на Нормандия. Анжу Хенри II получил от баща си, който бил Анжуйски херцог, а Аквитания - от съпругата си Алиенор.

Всички тези владения били постепенно завзети от френските крале. За да ги запазят, английските крале водели множество войни, последният етап от които получил името „Столетна война“. Но вие няма да срещнете нито един английски политик, който започва да разговаря с Маскрон с думите: „Анжу е наш“.

И не само това! Англичаните използват безпроблемно словосъчетанието „Столетна война“, макар че то било изобретено постфактум от националистически настроените френски историци през XIX в. и наистина не е точно, защото участниците в тези войни не са знаели, че воюват в столетна война между Англия и Франция. Те били нормандски и френски барони, които говорели всичките на френски език и често преминавали от едната страна на другата.

Великобритания има още една колония, която вдигнала въстание срещу законния си крал: а именно САЩ.

Странно е, но никой в английския парламент не се опитва да въведе по този повод санкции срещу САЩ и да забрани самолетните полети и вноса на американски вина.

Което е още по-удивително, американците също не припомнят всеки ден на британците опожарения през 1812 г. Вашингтон и прочее.

Накрая, до съвсем неотдавна Британия е била империя, над която слънцето не залязвало. Но, странно - дори най-крайните десни фигури на политическия небосклон на Британия, от Найджъл Фараж до Томи Робинсън, не си поставят за цел връщането на Зимбабве в лоното на империята. Въпреки че, между другото, в Зимбабве под властта на империята се живеело много по-добре. Щом си е отишла, отишла си е - няма проблем.

Или да вземем страната Япония.

Япония би могла да каже много. Тя би могла да каже, че съвременните корейци проявяват към нея черна неблагодарност, защото източниците на индустриалното развитие на Корея водят началото си от зората на ХХ век, когато Корея била японска колония. Да, тогава японците смазвали всяка корейска демонстрация, но те с всички сили дърпали нация за ушите, изграждали пътища, заводи, давали образование и прочее. И при това Корея била съвсем легална колония - Япония я получила със съгласието на всички останали световни държави.

Японците биха могли да да разказват (и с голямо основание), че японската експанзия през 30-40-те години на миналия век в Тихия океан се възприемала от японците и даже от много местни народи като освобождение на местните народи от игото на бялата раса. Че офицерите, анексирали Манджурия (за което Япония е отстранена от Обществото на народите), са действали по своя инициатива и плюс това са се ръководели от най-идеалистични подбуди (което също е вярно). Те биха могли да заявят, че Япония е била въвлечена във войната в Китай през 1937 г. от комунистите и техните агенти, че в отношението си към тази война президентът Рузвелт е станал абсолютна жертва на манипулация от страна на комунистическата пропаганда и на съветниците от Държавния департамент, които едновременно с това са били и агенти на НКВД.

Те биха могли да доказват с пяна на уста, че макар Япония да е нападнала САЩ, президентът Рузвелт е направил абсолютно всичко, за да стане това нападение неизбежно. Той поставил Япония, която не желаела да воюва, в положение, при която нямала друг изход. Вероятно е направил това с предизборни цели. Рузвелт имал намерение да изкара трети и четвърти мандат, а това можело да стане само по време на война.

Но японците не казват нищо подобно.

Или да вземем държава като Израел.

Както е известно, съседите на Израел имат множество претенции към него. В основни линии тези претенции се състоят в това, че Израел трябва да бъде заличен от лицето на земята, а всяко еврейско дете, жена или старец - заклани.

Отказът на Израел да се съгласи с подобна позиция те наричат „неспособност на Израел да прави компромиси“, а самото му съществуване наричат окупация.

Тъй като тези страни са многобройни, обширни и богати, неотдавна даже прокараха в ЮНЕСКО резолюция, обявяваща град Ерусалим за арабско културно наследство. Авторите на резолюцията изобщо не се смутиха от факта, че град Ерусалим в продължение на повече от хиляда години се е намирал под властта на исляма и през това време свещеният град нито един път не е бил столица на каквото и да е. Той станал внезапно свещен и главен от момента, когато се появила държавата Израел.

450 милиона араби живеят в 22 държави, заемащи обща площ 13 милиона квадратни километра. Но ако чуете всеки имам в една от 478-те лондонски джамии или всеки левичар от Лейбъристката партия, става ясно, че без територията на Израел, която е 20,7 хиляди квадратни километра, за арабите няма живот. Арабите се наричат братя и подчертават, че са един етнос всеки път освен когато става дума за Израел. Тогава се изяснява, че всички араби са братя, но има особени араби - палестинците, и ето че тези палестинци могат да живеят само там, където сега живеят проклетите евреи, които са окупирали земите им.

В арабския свят се водят безкрайни войни, диктатура, нищета, пещерно равнище на живота, женско обрязване, средновековие, а виновник за всичко това е съществуването на Израел.

А какво прави Израел със своите 20,7 хиляди квадратни километра?

Да вземем например град Шхем (Сихем). Сихем се споменава десетки пъти в Тората като древна свещена столица на Израел. Сихем е градът, където Авраам дошъл за първи път в Ханаан, там, кръй Сихем, се намирал олтарът на Яков, посветен на Ел - бога на Израел, под Сихемския дъб Исус Навин закопал таблиците със закона и там бил коронован Авимелех. Ерусалим се споменава в Тората само един път, а Сихем постоянно!

Въпреки това днес Шхем се намира извън територията на Израел. Той се намира на територията на Палестинската автономия. И какво? Посочете ми поне една сериозна политическа парния в Израел, която да вика: „Шхем е наш!“

Ерихон бил една от столиците на Ирод. Там се намирал неговият фантастичен дворец, разкопан от израелските археолози. И какво? Израелците дадоха Ерихон на Палестинската автономия (дворецът, между другото, беше веднага разграбен, безценните мозайки, старателно разкопани от израелските археолози, бяха изрязани и разбити или продадени). Посочете ми израелска партия, която да казва: „Върнете ни Ерихон“. Посочете ми израелска мейнстрийм партия, която да иска връщането на Синай, където Господ, както е известно, се явил на Мойсей. Или Трахонитида и Перея, които влизали в царството на Ирод (съвременна Йордания). Но какво е Перея! Поне Витлеем, където така или иначе се е родил цар Давид и който сега е в Палестинската автономия, да бяха поискали.

Когато Израел контролира нещо (например Голанските възвишения), решенията му се регулират изключително от военни съображения, а не от обидено-сантиментални.

Някой може ли да ми обясни защо братската арабска нация със своите 13 милиона квадратни километра не може да спи спокойно, докато на света съществува Израел, а на Израел не му дреме за Шхем и Витлеем?

Всичко това, разбира се, го казвам заради Русия и нейните съседи.

Както за Кремъл с неговите безкрайни стенания за руснаците в Донбас, така и за отношението на грузинците към Абхазия или на украинците към Крим.

Успехът на съвременната нация не зависи от размера на територията, която някой някога е откъснал от нея. Той зависи от съвсем други фактори. Ако нацията е неуспешна - както например е неуспешен арабският свят, както е неуспешна Русия и както е неуспешна Украйна, каквото и да се говори, тя започва да се върти, да се оглежда, да мисли от кого кога е била обидена, изиграна и завлечена. Този дискурс се смята за абсолютно приемлив, доминира в пресата и се споделя от мейнстриймните политици.

И не че няма формални основания. Има. Аз например смятам съвсем сериозно, че разпадането на СССР беше историческа катастрофа за Русия. Също така смятам, че историческа катастрофа е било и разпадането на Британската империя. Че даже Римската империя, ако искате да знаете, е имала някакви преимущества пред сменилите я безпросветни варвари.

И какво следва?

Идват италианците в ООН и казват: „Върнете ни нашата страна, от Адриановия вал до Едеса и Низибис“?

Забравили са всичко. Оставали са го в миналото. Посипали са го с пясъка на вечността. И са продължили напред. Британия няма да си върне Нормандия. Русия - Украйна. Украйна - Крим. Грузия - Абхазия.

Ако една нация - било то Русия, Украйна или Грузия - иска да бъде успешна, трябва да забрави какво е било, колкото и в днешния момент това да изглежда тежко. Или по-точно обратното - когато нацията стане успешна, ще се изясни, че тази беда, която е изглеждала толкова огромна, фундаментална и непреодолима (ама как така - в Донбас говорят на руски, ама как така - Крим е по закон украински), няма значение. Както няма значение раздялата с човека, когото си преставал да обичаш.