СЛУЖБОМЕР

неделя, август 25, 2019

Нобелови лауреати – 1959 година

Салваторе Куазимодо (Salvatore Quasimodo)

20 август 1901 г. – 14 юни 1968 г.

Нобелова награда за литература

(За лиричната му поезия, която изразява с класическа живост трагичния житейски опит на нашето време.)

Италианският поет Салваторе Куазимодо е роден в Модика, градче до Сиракуза (Сицилия). Баща му, Гаетано Куазимодо, е железопътен началник, затова семейството често се мести от едно сицилианско градче в друго. През 1916 г. Салваторе и по-големият му брат постъпват в техническото училище в Месина. Макар че Салваторе иска да учи в гимназия, родителите му искат да дадат на децата си техническо образование, защото го смятат за по-практично. По това време юношата се увлича от поезия, започва да чете класическа и съвременна руска и френска литература, а също така публикува първите си стихотворения, издава заедно с приятелите си вестник, който, между другото, няма дълъг живот.

През 1919 г. Куазимодо напуска Месина и постъпва в Римския политехнически институт, но поради парични затруднения напуска учебното заведение, като получава диплом за топограф. През 1919 г. се жени за Биче Донети и започва да се занимава сериозно с литература, подкрепян в това свое начинание от монсеньор Рампола, сицилиански свещеник в Рим. Бъдещият писател учи гръцки и латински език и, неуверен в литературните си способности, се занимава с работа, изискваща технически знания.

От 1926 г. Куазимодо работи в Министерството на гражданското строителство, пътува много по страната. Отнася се с открита неприязън към фашистите, поради което не може да се занимава с журналистика, но започва да пише сериозно стихотворения. През 1929 г. шуреят на Куазимодо, Елио Виторини, който по-късно става известен романист, критик и преводач, го въвежда в литературните кръгове на Флоренция, където той се се среща с поетите Еудженио Монтале и Джузепе Унгарети, а също така с Алесандро Бонсанти, редактор на списание „Солариа“ („ Solaria“), където са публикувани няколко стихотворения на поета.

През 1930 г. Бонсанти финансира издаването на първия сборник със стихотворения на Куазимодо „Води и земи“ („Acque e terre“), в който не малко стихотворения са посветени на Сицилия и в който е поместен малкият шедьовър „Вятърът в Тиндари“ („Vento a Tindari“). Още в първия сборник на Куазимодо се усеща влиянието на херметизма, направление в поезията, чиито отличителни черти според американския критик Томас Г. Бъргин са „зашифрованата образност, култа към думата и строгия, понякога загадъчен интелектуализъм“. Към поезията на Куазимодо е приложимо понятието „магия на думата“, вярата в това, че думите са автономни, че имат не само чисто описателна функция.

През следващите няколко години Куазимодо издава поредица от сборници със стихотворения: „Потъналият обой“ („Oboe sommerso“, 1932 г.), „Аромат на евкалипт и други стихотворения“ („Odore di eucalyptus e altri versi“, 1933 г.), „Ерато и Аполон“ („Erato e Apollion“, 1936 г.“) и „Стихотворения“ („Poesie“). Реализмът на „Води и земи“ е сменен в тези сборници с херметизъм. През 1932 г., една година след Монтале, Куазимодо получава Флорентинската награда „Антико фаторе“, а през 1934 г. заминава за Милано, където се сближава с кръг южноиталианските интелектуалци, които наричат себе си „млади емигранти“. По това време се среща с Амелия Спечиалети и през 1935 г. се ражда дъщеря им Ориета.

През 1938 г. Куазимодо подава заявление за оставка от Министерството на гражданското строителство и става асистент на Чезаре Дзаватини, редактор на няколко периодични издания, принадлежащи на издателството „Мондадори“, а през следващата година става редактор на седмичника „Темпо“ („Il tempo“). През същата година танцьорката Мария Кумани ражда син Алесандро от връзката си с Куазимодо. По това време поетът се занимава с преводи: книгата му „Гръцка лирика“ („Lirici greci“), превод на старогръцка поезия на италиански език, излиза през 1940 г. През 1941 г. Куазимодо става професор по италианска литератури в Миланската консерватория „Джузепе Верди“, а през 1942 г. издава сборника с избрани и преработени стихотворения „И ненадейно пада вечерта“ („Ed è subito sera“).

Ужасите на Втората световна война, нещастията, които се стоварват върху земята и народа на Италия, потрисат дълбоко Куазимодо и довеждат до промяна на поетичния му стил, насочват поезията му към социални проблеми. През тези години поетът участва в Съпротивата и даже известно време лежи в затвора за антифашистка дейност. Тогава настъпва еволюцията на Куазимодо от херметизма към активна творческа позиция, „преход от поезията на вътрешния свят към поезията на съпричастието“, както пише критикът С. Маккормик.

През 1945 г. Куазимодо става член на италианската комунистическа партия, но скоро я напуска, когато искат от него да съчинява политически стихотворения. В следвоенните години пише есета, стихотворения, прави много преводи, издава програмния за неговата еволюция стихотворен сборник „Ден след ден“ („Giorno dopo giorno“, 1947 г.).

След смъртта на първата си жена през 1948 г. Куазимодо се жени за Мария Кумани; по това време той започва да пише театрални статии, отначало за „Омнибус“, а след това за „Темпо“. През 1956 г. излиза сборника му със стихотворения „Измамното и истинско зелено“ („Il falso e vero verde“), предходен от програмното есе „Размисъл за поезията“ („Discorso sulla poesia“), в което се твърди, че поетът е длъжен да изразява в стихотворенията си своите идеологически възгледи. В края на 1958 г. Куазимодо посещава СССР, където остава поради заболяване до май следващата година.

Въпреки безусловния авторитет на Куазимодо в литературните кръгове, той не е смятан за най-значителния италиански поет, затова съобщението за присъждането му на Нобелова награда за поезия през 1959 г. е голяма изненада.

През 1960 г. Куазимодо се развежда с втората си жена. През 60-те години публикува сборника си със статии „Поетът, политикът и други есета“ („Il poeta e il politico e altri saggi“, 1960 г.) и последния си сборник със стихотворения „Да даваш и да имаш“ („Dare e avere“, 1966 г.). Куазимодо умира внезапно (от кръвоизлив в мозъка) по време на фестивала за поезия в Амалфи, където е председател на журито.

Макар че много съвременни критици смятат Куазимодо за значителен представител на херменизма, в сравнение с Монтале и Унгарети той остава на втори план. През 1959 г. американският изследовател Глауко Кембън отбелязва, че „Куазимодо заема безспорно важно място сред съвременните италиански поети, макар че последните му книги не рядко разочароват“. В статия, публикувана в „Books Abroad“ една година по-късно, критикът Франсис Голфинг нарича Куазимодо „доста обикновен поет в сравнение с такива майстори като Монтале, Елиът /1948/ и Йейтс /1923/“. Едновременно с това английският литературен критик К. Баура пише през 1960 г., че Куазимодо „като никой друг съвременен поет говори от името на цяла Европа“. Куазимодо е известен също така със своете критически статии и либрета, а особено с преводите си на Шекспир, на антични автори, сред които Омир, Софокъл, Вергилий и Катул, и на американски поети, сред които и Пабло Неруда /1971/.

Освен Нобелова награда Куазимодо получава през 1953 г. наградата за поезия Етна-Таормина, наградата Виареджо (1958 г.), има и почетна степен от Оксфордския университет (1967 г.).

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/quasimodo.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, август 24, 2019

„Южна Осетия“ иска да стане „Кемска волост“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През първата седмица на август „президентът на Южна Осетия“ Анатолий Бибилов заяви, че републиката трябва да влезе в състава на Русия и че „осетинският народ трябва да бъде обединен“. С други думи – предложи обединение в единен руски бюджет. Това съвсем не е първото заявление от окупирания Цхинвали през последните двадесет и шест години.

В „Южна Осетия“, от времето, когато Русия започна да поддържа активно съвременния сепаратизъм, заявления за влизане в състава на Русия звучаха често. Особено когато в Цхинвали свършваха парите или когато поредната марионетка искаше да получи допълнителни дотации от руския бюджет. Отначало традиционно в Цхинвали започваха да говорят за многобройни геноциди от страна на Тбилиси, а когато предполагаха, че са разчувствали Москва, се появяваше поредната идея за обединение.

Когато през лятото на 2004 година започна поредното изостряне на ситуацията в „Южна Осетия“, руската телевизия и руските политици, като разбраха вече, че Саакашвили няма да прави компромиси на сепаратистите, застанаха на страната на „президента“ Едуард Кокойта. Тогава, според резултатите от допитванията на аналитичния център на Юрий Левада, милитаристичните настроения на руснаците, на които разчитаха сепаратистите, не бяха още достатъчно. На въпроса на социолозите „На кого симпатизирате?“ пет процента от руснаците отговориха, че на грузинците, но само двадесет – на осетинците.

Разбира се, така поставеният въпрос е напълно в руската традиция да се делят хората на националности, но руснаците, както се оказа, не бяха готови да подкрепят осетинците, като в действителност не разбираха кои са те и откъде са се взели. Тогава само 23% бяха съгласни с включването на „Южна Осетия“ в състава на Русия и само 6% – съгласни да признаят независимостта на сепаратистите. Към есента на 2004 година броят на признаващите независимостта нарасна на 9%, а на съгласните да бъде взета „Южна Осетия“ в Русия – на 33%. Към лятото на 2007 година броят на привържениците „да се подслони“ чуждата територия не се промени, но броят на желаещите да видят „Южна Осетия“ независима достигна 32%.

Общественото мнение на руснаците зависи от пропагандата: ако за дадена страна се говорят постоянно лоши неща, мнението се променя така, както иска Кремъл. Затова много зависи от това какво се говори често по телевизията за Грузия, лошо или добро. Към февруари 2008 година само 26% искаха да видят независима „Южна Осетия“, а броят на привържениците за влизане в Русия остана същият – 33%. След войната през август 2008 година, колкото и да е странно, ситуацията се промени и на въпроса „За какво според вас бяха въведени руските войски на територията на Грузия?“ само 10% казаха, че е за включване в състава на Русия. Положението не се променяше съществено и след войната: през юли 2010 година само 30% руснаци бяха съгласни да се включи „Южна Осетия“ в състава на Русия, за независимост говореха 46%.

Както виждаме, мненията на руснаците и на Анатолий Бибилов не съвпадат: бившият лейтенант от 76-та Псковска въздушно-десантна дивизия искаше да се задържи в историята, а руснаците съвсем основателно разсъждаваха за поредния храненик. И макар че „Южна Осетия“ и така се намира на пълна издръжка на руския бюджет, включването ѝ в състава на Русия носи поредни санкции и международна изолация и това е основната причина, поради която през 2008 година Държавната дума призна само нейната независимост, без право на присъединяване.

Бибилов има свое основание: „Исторически би било правилно, ако „Южна Осетия“ влезе в състава на Руската федерация. Не може народът да живее разделен. Една част, при това по-малката – в републиката, а другата част – в състава на Русия. Ако се връщаме към историческата справедливост, за осетинския народ тя е „Южна Осетия“ да бъде част от Руската федерация“. Но историческата справедливост се състои в това, че до 17 век на територията на Грузия изобщо няма етнически осетинци, които започнали да се местят от северния склон на Кавказкия хребет заради гоненията и в търсене на нови земя.

Разбира се, Бибилов съвсем не е историк, в Рязанското училище на Военновъздушните сили „Ленински комсомол“ едва ли са преподавали тази история, към която апелира днес кремълската марионетка. Като аргумент в полза на обединението той казва: „Има примери. Някога украинците и беларусите са били един народ. А сега какво виждаме? И какво ще имаме след 50, 100 години?“. Бибилов даде неизвестно защо за пример и Северна и Южна Корея, чиито народи избрали за себе си различен път на развитие. Той сигурно знае, че според официалната статистика първите осетинци са се заселили в Цхинвали едва през 1922 година, но да се говори за това в „Южна Осетия“ не е прието – руши се приетата от тях версия за многочислените геноциди.


Тбилиси наблюдава поредния опит за шантажиране на Грузия. Това става по време, когато в Грузия се провеждат ученията на НАТО Agile Spirit 2019, а след половин година, през декември, на лондонската среща на НАТО се очаква важно решение за интеграция. Сега Москва бърза да оправи някак си положението: на 19 юли „парламентът на „Южна Осетия“ прие обръщение към Държавната дума на Русия с молба да бъде признат „геноцидът през 1920 година“.

Геноцид в Цхинвали наричат операцията на грузинската армия на 12 юни 1920 година, когато Червената армия се опитва да завземе за първи път Грузия с нахлуване от север. За повод служи също така заповедта на Ревкома от 8 юни 1920 година „За провъзгласяването на Съветска власт в „Южна Осетия“ и за присъединяването ѝ към Съветска Русия“. Излиза, че „парламентът на Южна Осетия“ признава официално, че нахлуването на Червената армия не е през февруари 1921 година, когато е превзет Тбилиси, а още по-рано – през юни 1920 година, въпреки че на 7 май същата година Русия признава официално суверенитета на Грузия и подписва договор.

В 1-ви член на договора е написано, че „Русия признава безусловно независимостта и самостоятелността на Грузинската държава, като се отказва доброволно от всички суверенни права, които са принадлежали на Русия по отношение на грузинския народ и земя“. Член 2-ри гласял: „Като се ръководи от посочените в предишния член 1-ви на настоящия договор принципи, Русия се задължава да се откаже от всякакъв вид намеса във вътрешните работи на Грузия“.

Това съвсем не е първият случай, когато Русия нарушава своите договори, но този бил нарушен само след два месеца. Сега Държавната дума е изправена пред дилема: или признава „геноцида“, с други думи – провала на нахлуването на Червената армия, и с това успокоява южноосетинските сепаратисти за известно време, или дава началото на ново руско-грузинско изостряне на отношенията, което все едно няма да спре интеграцията на Грузия в НАТО. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг вече нееднократно е заявявал, че окупираните територии не са препятствие за приемането на Грузия в алианса.

За безпокойството на Цхинвали има още една причина – Европейският съд за правата на човека отклонява една след друга жалбите на жители на „Южна Осетия“, които жалби през тези 11 години са достигнали 3,5 хиляди. „Омбудсманът на Южна Осетия“ Инал Тасоев преценява озадачено перспективите на въпросните жалби, скривайки важни детайли – например това, че те се подават от името на граждани на Русия, макар че нито една международна организация не признава „Южна Осетия“ за независима от Грузия.

Второ, жонглирането с факти и съчиняването на истории се превръща в причина да се отказва разглеждане. Както в самото начало на войната през 2008 година, когато всички чиновници, като се започне от „президента“ Кокойта и се завърши с Путин, говореха за три хиляди загинали в Цхинвали, което в крайна сметка се оказа лъжа, а цифрите – пропаганден трик. Русия за пореден път се озова в ситуация, при която „сама си е забила ножа“, със своите лъжи и измислици.

В деня на годишнината от войната руските окупатори пак започнаха инженерни дейности за прокарване на „граница“ - сега жертва стана село Гугутианткари в Горийски район, което може да бъде разделено наполовина от бодлива тел, като много други села в зоната на конфликта. Кремъл отново изпитва търпението на Грузия – ще могат ли грузинците да реагират твърдо, или ще се съгласят с пълзящата окупация. Едно нещо едва ли е съмнително – Грузия и нейното население вече няма да се откажат от влизане в НАТО.

В комедията на Леонид Гайдай „Иван Василевич сменя професията си“ се споменава Кемска волост, земя, която принадлежала на Швеция, но Иван Грозний неизвестно защо я смятал за своя. В руската история има много подобни случаи, при които съвременни политици и придворни историци съчиняват свои варианти на събитията. Жителите на Петербург мълчат, че техният град се намира на територията на шведската крепост Ландскрон от 13 век и построената на нейно място през 17 век също шведска крепост Ниеншанц. В Кемска волост живеели коренни жители – карели, както в „Южна Осетия“ - етнически грузинци. Но Русия приспособява към своята политика всяка съчинена от нея история.

петък, август 23, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ

Първоначалната програма на светите предвиждала възкресение на мъртвите, пришествие на Месията и изграждане на Божието царство в целия свят. Първите Хасмонеи дори не се погрижили да приемат царска титла – те управлявали нацията като Първосвещеници.

Политическата действителност обаче внесла своите корективи в техните далече насочени планове.

Мъртвите не бързали да възкръсват след битката и авторът на втората книга Макавеи бил принуден даже да обяснява това печално обстоятелство с недостатъчната им вяра и с наличието у тях на езически амулети (2 Макавеи, 12:40). Опълчението на Юда се разбягало и в поредното сражение той бил убит (1 Макавеи, 9:18). Брат му, първосвещеникът Йонатан, бил пленен и екзекутиран (1 Макавеи, 13:23), а по-малкият им брат Симон, който бил поставен „да се грижи за светите“, докато „не се въздигне верен пророк“ (1 Макавеи, 14:41-42) – или, както може да се предположи, докато не възкръсне самият Юда – бил убит предателски от своя зет.

Вместо да видят възкръсването на мъртвите и наказанието на грешниците, на светите им се наложило да се заемат да изграждат Царството божие в една отделна страна (Латинина иронизира, използвайки идеята на Ленин за революцията, която трябва да победи само в една страна, а не в целия свят едновременно, както предвиждат Маркс и Енгелс – бел. П. Н.), да сключват политически съюзи с Птоломеите и римляните, да се занимават с дворцови интриги, да се подмазват, да лъжат и да убиват.

Въпреки това Хасмонеите били единствената династия в историята на Юдея, която се заела с настъпателен джихад. Първосвещеникът Йоан Хиркан (134-104 г. пр. н. е.) покорил отначало самаряните, като унищожил омразния за всеки юдей храм на Яхве върху планината Гаризим, а след това завзел Идумея и наложил там юдаизма. Неговият син Аристобул завзел Галилея, Голанските възвишения и Ермон, като също направил юдеи местното семитско население.

Но, както често става, именно военните успехи на династията довели до промяна в положението на светите. Йоан Хиркан се възползвал от победите си, за да се освободи от опеката от страна на колективна теокрация. Фарисеите били отстранени от управлението; при техния възход Хиркан приближил до себе си отдавна изпадналите в апатия пълни ортодокси, които вероятно получили точно тогава от своите врагове презрителното прозвище „садукеи“.

Александър Янай, син на Хиркан, отишъл още по-далече – провъзгласил се за цар, с което узурпирал властта на ЦК (Централен комитет, отново препратка на Латинина към времето на съветската власт, когато цялата власт над страната се намира в ръцете на шепа висши партийни ръководители – бел. П. Н.).

В отговор фарисеите вдигнали въстание, по време на което загинали петдеест хиляди души: тази цифра, между другото, оставяме на съвестта на споменаващия я Йосиф Флавий. Осемстотин взети в плен фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който наблюдавал зрелището със съпругите и наложниците си; семействата на разпънатите били посечени пред тях. Осем хиляди фарисеи избягали от Юдея [1].

Разпятето на фарисеите
Скоро след идването си на власт през 103 година пр. н. е. Александър Янай, първосвещеник от рода на Хасмонеите, се обявил за цар. Фарисеите вдигнали срещу него въстание. Осемстотин фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който пирувал със своите жени и наложници. Разбитите участници във въстанието били принудени да избягат от Юдея и именно тогава Кумран преживява първия период на своя разцвет.

През 76 година пр. н. е. Александър Янай починал. Тронът преминал към съпругата му Саломе Александра и фарисеите, които тя върнала, започнали да управляват страната.

В Юдея се възцарил безпощаден религиозен терор: фарисеите станали, между другото, „виновници за смъртта на един знатен гражданин, Диоген, приятел на Александър, когото те обвинили, че разпятието на осемстотинте от Александър е станало по негово внушение; те също така подсторили Александра да лиши от живот и други хора, които уж подстрекавали Александър да извърши това. От религиозен страх тя отстъпила, а фарисеите помитали по пътя си всеки, когото пожелаели“ [2].

Йосиф Флавия, който пише юдейската история по маниер на гръцката и специално се прави, че главната ѝ движеща сила са били царете и пълководците, не посочва името на войнстващия лидер на тези фанатични фарисеи.

Затова пък го посочва Талмудът.

Този човек, ако се вярва на Талмуда, се казвал Симеон бен Шетах. Той бил нази (тоест ръководител, буквално „княз“) на Синедриона и брат на царица Саломе Александра [3]. Именно на него Талмудът приписва учредяването на религиозни училища, иначе казано – превръщането на фарисеите от миленаристка партия в управляваща бюрокрация, педантично регламентираща всяка минута на подопечното ѝ население.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Пасоч. съч., 13. 14. 2. Посочените там цифри лежат на съвестта на Йосиф Флавий.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 5, 3.

3. Berakhot, 48a.

четвъртък, август 22, 2019

Уроци по атеизъм. № 26

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 26. Още един път за Pussy Riot, чистотата, любовта и лудориите

Да сложим най-сетне черта на драмата, в която се прероди палавото изпълнение на петте момичета в така наречения ХХС (храмът „Христос Спасител“, в който пънк групата Pussy Riot изпълни антиправителствения молебен „Богородице, прогони Путин!“ – бел. П. Н.). Какво имаме и какво трябва да видим в цялата тази история, кое за нас е най-любопитно?

За нас това е уникален резултат от един абсолютно чист експеримент, когато можем да видим научно, практически лабораторните доказателства за това какво наистина представлява религията при допир със свободата, достойнството, личността и съвременността. Може би дори не бихме могли да си припомним друг такъв образец и не можем да намерим толкова красноречива, характерна и демонстративна ситуация. Видяхме това, което само сме чели в струващата ни се понякога фантазия книга на Карлхайнц Дешнер – какво представлява религията, с каква поразителна лекота и злоба принася в жертва на своите фантасмагории реални хора. Засега не реални животи, а само съдби. Но по тази размах, по това зъбене, по тази кръвожадност, която демонстрира религията, разбираме прекрасно, че само да бъде отпусната малко, тя ще започне да унищожава не само съдби, но и семейства, и животи, и цели поколения.


Молебенът „Богородице, прогони Путин!“

Това е драгоценен случай, който вероятно ще отвори очите на доста хора за същността на религията. Защото винаги на всички им се струва, че атеистите нещо драматизират, нещо не казват до край. Че всичко се е променило. Че сега вече не могат да се повторят дивашките сцени, които са се разигравали по площадите на германските, английските и руските градове, когато в огъня пукало нечие живо месо и горели нечии коси; когато някого набивали на кол, а някого изпепелявали в клетка върху леда на река Москва. Не, всичко това е абсолютно възможно.

Трябва да помним, че всичката тази история е, разбира се, изцяло религиозна и православна. Нещо повече, ако се запознаем внимателно със съдебните материали, ще видим, че като потърпевши се изказват със своите православни обиди православни хора. Ако погледнем държавния обвинител и цялата обвиняваща страна, ще видим рядко залитане по посока на религията и на най-неудържимо и откровено православие. Ако погледнем експертизите, които легнаха в основата на скандалното съдебно решение, ще видим отново абсолютно православни експертизи, които разглеждат лудориите на момичета от гледна точка на православието. Така че всички православни могат да се смятат за съавтори на тази присъда.

Разбира се, можем да се крием зад разговори за властта, зад разговори за пристрастието и изкривяването на съдебната система, което също е вярно. Но трябва да помним, че това беше най-напред православен процес, който завърши с тържество на православието над свободата, над личността, над правата и над съвременността. А за нас това е наистина лабораторен образец какво представлява религията днес.

На този фон е много забавно писукането на интелигентите, които през цялото време апелират, че християнството, по-специално православието, е религия на прошката, религия на любовта и че християните уж са нарушили сами своите правила и заповеди. Няма нищо подобно. Те следваха изцяло тези заповеди и правила, защото разговорите за това, че християнството е религия на любовта, се основават на дивашка наивност и абсолютно неразбиране и непознаване на принципите на религията. Съвсем вярно е, че там присъства някаква любов. Но трябва да разбираме, че тя се отнася само до членовете на въпросното религиозно общество, само до членовете на сектата. Най-малкото отклонение от правилата на религиозното общество или на сектата моментално предизвиква бясна омраза и изгнание и дава правото да се постъпва с отстъпника по всякакъв начин.

Няма да изброявам сега примери от световната история – те наистина са стотици хиляди. Ще повторя само, че думата „любов“ е валидна единствено вътре в християнското общество. Устремена и насочена навън, тя най-често няма този смисъл . Освен това не трябва да забравяме, че у християните много понятия се тълкуват по много забавен начин. Ако се опитаме да разберем думата „любов“ по техния начин, ще трябва да направим вероятно някаква най-лека, най-проста аналогия – например с чистотата. Да си спомним, че по време на християнските служби - и православни, и католически – звучи следният фразеологизъм: „Да изживеем живота си в пълно благочестие и чистота“. А сега нека строго и добронамерено погледнем какви еталони за чистота ни предлога каноничното християнство.

Да си спомним свети Йероним, който подчертава благоговейно, че свети Иларион доказал своята святост преди всичко с това, че прекарал живота си в крайна физическа нечистоплътност. Свети Атанасий Велики превъзнася свети Антоний Велики за това, че не е мил даже краката си. Това са все бащи на църквата, общи за всички църкви.

Свидетелство за светостта на Авраам е това, че в продължение на петдесет години не умил нито една част на своето тяло. Със същото е известна и света Силвия – тя никога не миела тялото си, като не се смятат пръстите, с които се кръстела. Мария Египетска се прославила с пълна и абсолютна забрава на изобщо всякакви представи за лична хигиена, а Симеон Стълпник, както и неговото жилище, бил толкова мръсен, че тези, които идвали при него да му се поклонят и да му засвидетелстват своята почит, често падали в несвяст само от миризмата. Както свидетелства житието му, „и телеса свои, и даже лице свое окалях“ (църковнославянски – бел. П. Н.).

„Окалях“ е специален глагол, който съществува в църковнославянски език и означава – хиляди извинения, но съм принуден да преведа – буквално „олайних“. Този глагол се употребява и в църковните православни служби, по-специално в песнопението „Покаяния отверзи ми двери“ („Отвори ми вратите на покаянието“, църковнославянски – бел П. Н.) - „студными бо окалях душу грехми“ („защото със срамни грехове олайних душата си“, църковнославянски – бел. П. Н.) - и изобщо доста широко и често. Това преклонение пред абсолютната мръсотия е една от най-сериозните християнски традиции. По всяка вероятност именно на нея се дължи традицията на кръстоносците – романтичните красиви рицари – да се търкат с изпражнения на римския папа. Но това, между другото, няма особено отношение към нашата история. Важно е, че у християните, ако се разглежда буквално, представата за чистота е много своеобразна. Вероятно толкова своеобразна, колкото и представата за любовта.

Що се отнася до появилите се на фона на случилото се разнообразни православни патрули и гръмко прозвучалите желания за изгаряне, набиване на кол, изобщо за всякакви свирепи разправи – това също е забележително! Защото колкото по-често християните демонстрират своето истинско лице, толкова по-скоро ще се спука целия този религиозен цирей и вероятно ще можем да забравим за него. Надявам се, че точно така ще забрави за него и властта, която през последните двадесет години прави много забавен експеримент, опитвайки се да използва за изграждането на съвременна демократична държава копролити (изкопаеми вкаменени екскременти – бел. П. Н.) от XV век.

Като последен довод да си спомним една известна забележка: какво, пипат ни, би станало с тези момичета в друг храм. Виждате ли, що се отнася до храмовете на други религии, това сравнение е абсолютно некоректно. Всички религии са абсолютно еднакви и абсолютно еднакво генерират нетърпимост и злоба. Но ние видяхме лудориите на момичетата в един така наречен храм на науката. За това много обичат да говорят православните гинеколози, които все разсъждават доколко например е момиче Толоконникова. Но както и да е, когато тези лудории, много по-впечатляващи, отколкото в ХХС, станаха в Музея по естествена история, не видяхме нито биолози, нито зоолози, нито академици, нито журналисти, които да призовават някой да бъде изгорен или съден и които изобщо да са поне малко оскърбени. Защото те разбират, че каквито и да е лудории никога с нищо не могат да навредят на науката.

А ние с вас имаме възможността да наблюдаваме един мил парадокс: колкото повече святост има у един човек, толкова по-често той се хваща за брадвата или факлата.


сряда, август 21, 2019

ШАХИДЪТ ДАРВИН. Как един руски протойерей разговаря с душите на мъртвите


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Неотдавна протойереят на московския Алексеевския женски манастир Артемий Владимиров пообщувал с автора на теорията за еволюцията Чарлз Дарвин. По време на разговоря проклетият нечестивец Дарвин, който очевидно е овладял в ада непознатия му преди това велик и могъщ руски език, съобщил на протойерея, че се разкайва за своята богоомразна теория – за което протойереят съобщи urbi et orbi по телевизионния канал „Спас“ (руски православна телевизия, собственост на Московската патриаршия – бел. П. Н.).

Тук съм длъжна, разбира се, да кажа, че това е пълно плагиатство.

Работата е в това, че още ранните християни твърдели, че могат да възкресяват мъртвите. Не само Исус. Те също. Мъртви възкресява Тома в „Деяния на Тома“, Петър в „Деяния на Петър“ и така нататък.

Апостол Йоан даже предава своето умение последователно на своите ученици. Апостол Андрей в „Деяния на Андрей“ възкресява едновременно 40 души – целия екипаж на потънал кораб.

При това, естествено, ранните християни не можели да минат покрай сюжетните възможности, които предоставяло възкресяването на мъртвите. Защото възкръсналият човек е бил на онзи свят и е видял с очите си какво става там. Той е бил свидетел – в буквалния смисъл на думата. Ще напомня, че гръцката дума мартюс, тоест мъченик (оттук – мартиролог), първоначално означавала именно „свидетел“. Същото е и с арамейската дума „сахед“. Това е „свидетел“ в значението на „мъченик“. От арамейската дума „сахед“ произлиза съвременната арабска дума „шахид“. Шахидите са също мъченици-свидетели.

Всички възкръснали християнски свидетели според арамейския оригинал са шахиди. В този смисъл Дарвин, който се явил на протойерей Артемий, също е шахид.


Протойерей Артемий Владимиров

Всички тези свидетели свидетелствали винаги за едно и също нещо. Те свидетелствали, че са видели с очите си райското блаженство, очакващо тези, които дават пари на епископите. И адските мъки, очакващи тези, които не слушат добрите епископи.

Да вземем например текста, известен като „Деяния на Тома“. В тези „Деяния“ цар Гундафор поръчва на апостол Тома, който пристига с кораб в Индия и му се представя като прекрасен архитект, да построи дворец. Царят му дава достатъчно пари и провизии за работниците. Тома не строи двореца, а раздава парите на хората, като едновременно с това проповядва Евангелието. Той правилно осъзнава, че с добра дума и раздаване на пари може да привлече повече хора, отколкото само с добра дума.

В края на краищата при такъв нетрадиционен подход към строителните дейности парите за двореца се оказват изхарчени. Царят вика Тома и получава отговор, че Тома му е построил незрим дворец, който той не вижда, когато е жив, но ще го види след смъртта си. Както лесно можем да си представим, царят не бил много удовлетворен от този отговор и осъдил Тома на смърт за разхищение на държавни пари.

Обаче точно тогава, за щастие на Тома, умира Гад, братът на царя. Първото, което вижда Гад, когато попада на небето, е същият дворец, за който говорел Тома.

Гад възкръсва и, разбира се, свидетелства пред царя, че Тома изобщо не е профукал парите, а напротив – осигурил му е с тези пари райско блаженство.

Работата е решена. Тома отново получава бюджетни средства. Всички са доволни.

Така че протойерей Артемий Владимиров е наследник на стара добра традиция. Така трябва. Явно следващия път той ще срещне в ада душата на Борис Березовский, който ще се пече на нажежена плоча и, виейки сърцераздирателно, ще разкаже със собствените си уста, че е бил приживе враг на руския народ.

Срещу лично свидетелство не може да се спори, както знаете.

вторник, август 20, 2019

Застраховка за правни разноски. Какво трябва да знам?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Натали Жекова - студентка по право в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.

Страна съм по съдебно дело. Искам да бъда сигурен, че всички разходи, които направя във връзка с него, ще ми бъдат възвърнати. Ще са ми нужни средства за адвокатски хонорар и държавна такса, а е възможно и да трябва да заплатя възнаграждение за вещи лица, ако се наложи тяхното участие в делото. Разбрах, че мога да сключа договор за застраховка за правни разноски. За да съм сигурен, дали такъв ми е нужен, бих искал да си отговоря на няколко въпроса.

Какво представлява застраховката за правни разноски?

Това е договор, с който аз се задължавам да платя премия, а застрахователят се задължава да поеме разноските ми, ако съм участник в:

  • съдебно дело – напр. за делба на имот;
  • досъдебно производство – тук мога да направя разноски, ако наема адвокат, който да защитава правата ми, ако срещу мен се води разследване и/или ми бъде повдигнато обвинение за извършено престъпление;
  • административно дело – искам да ми бъде издадено разрешение да осъществявам търговия с лекарства, но вместо това директорът на Изпълнителната агенция по лекарства издава отказ. Имам право да го обжалвам, но това също е свързано с разходи от моя страна;
  • арбитражно производство.

По-специално тази застраховка може да ми служи, за да:

  1. водя дело или сключа извънсъдебно споразумение, за да получа обезщетение, ако съм претърпял загуба, вреда или телесна повреда. Такъв може да бъде случаят, ако пострадам от извършването на престъпление – напр. грабеж, и искам да получа обезщетение за нематериалните вреди, които съм претърпял (уплаха, болка и др.);
  2. получа защита от адвокат, който да ме представлява пред съда, ако съм страна по дело.

Кога е полезно да сключа застраховка за правни разноски?

На практика тази застраховка покрива например:

  • хонорара, който трябва да заплатя на адвоката, който ме защитава и представлява;
  • възнаграждение за вещи лица – тяхното участие в процеса се налага, ако е нужно експертно мнение по някакъв въпрос, като техният труд се заплаща. Например, ако водя дело за ПТП, вещото лице преценява как се е случило, каква е била пътната обстановка, как са настъпили вредите по колите и т.н.;
  • ако съм страна по изпълнително дело и е нужно да заплатя разноски за съдебен изпълнител;
  • да заплатя разноските на другата страна – държавна такса, адвокатски хонорар и т.н.

Важно! Тъй като сключвам договор за застраховка, е много важно да се запозная добре с общите условия за този вид застраховка на застрахователя. Там ще разбера какво точно ще покрие застраховката и какво – не. Така ще мога да направя най-добрият възможен избор за мен.

Сключих застраховка и сега какво?

Въпреки, че съм сключил застраховка със застраховател, аз, разбира се, имам право да упълномощя адвокат или друго лице по мой избор, което да ми предоставя юридически съвети. Разходите ми за това трябва да бъдат покрити от застраховката. Така например ако бъда незаконно уволнен, мога да потърся помощ от адвокат, който да ми помогне да защитя правата си.
В случай че между мен и застрахователя възникне разногласие по отношение на договора – относно правата и задълженията, които и двамата имаме – напр. дали застрахователят трябва да ми покрие определени разходи, или пък дали съм си платил всички премии по договора, мога да се обърна за решаване на спора към:

  • орган за извънсъдебно разрешаване на спорове – напр. арбитраж;
  • съда.

Какво не покрива застраховката за правни разноски?

Застраховката за правни разноски не покрива разходите ми, които са свързани с:

  1. правни спорове и рискове, които могат да се появят, ако използвам морски плавателни съдове (напр. кораб); и
  2. договор за застраховка “Гражданска отговорност”;
  3. глоба, конфискация или имуществена санкция (на моята фирма).

неделя, август 18, 2019

Нобелови лауреати – 1959 година

Филип Ноул-Бейкър (Philip Noel-Baker)

1 ноември 1889 г. – 8 октомври 1982 г.

Нобелова награда за мир

(За дългогодишната му, предана работа за международния мир и сътрудничество.)

Английският пацифист и дипломат Филип Джон Ноул-Бейкър е роден в Лондон в семейството на канадци, което има още шест деца. Фамилията си Бейкър променя през 1923 г., след женитбата си с Айрин Ноул. Баща му, Джозеф Алън Бейкър, е командирован в Лондон, за да открие там отдел на семейната инженерна фирма и остава в глада завинаги. Джозеф и съпругата му Елизабет са квакери и участват активно в обществения живот. Постепенно Джозеф започва да се интересува от политиката и става член на съвета на Лондонското графство, какъвто остава в продължение на единадесет години, а през 1905 г. е избран за член на камарата на общините от името на либералната партия. Ноул-Бейкър израства в семейство, в което политическата активност се съчетава органично с традиционния квакерски пацифизъм.

Като получава средно образование в училището „Бътхем“ в Йорк, Ноул-Бейкър учи в колежа „Хевърфорд в Пенсилвания (САЩ) и в Кралския колеж (Кеймбридж, Англия), където има отлични оценки по история и икономика (1910-1912 г.). Изключителен атлет, той ръководи Кеймбриджкия атлетически клуб в продължение на две години, участва в Олимпийските игри през 1912, 1920, 1924 и 1928 г., като през 1920 г. получава сребърен медал за бягане на 1500 метра.

През 1913 г. Ноул-Бейкър получава степента магистър и става заместник-директор на колежа „Ръскин“ в Оксфорд. Заради квакерските си отношения към войната, по време на Първата световна война организира и ръководи полева болница. Намира се в центъра на военните действия във Франция, награден е за храброст. По-късно става адютант в британска санитарна част на територията на Италия и е удостоен с Военен кръст и британския сребърен медал „За воинска доблест“. Ноул-Бейкър се жени за Айрин Ноул през 1915 г., синът им Франсис се ражда през 1920 г.

След войната Ноул-Бейкър помага на Робърт Сесил по време на Парижката мирна конференция, където двамата защитават проекта за създаване на Обществото на народите. В секретариата на Обществото става помощник на генералния секретар. До 1922 г. е тясно свързан с норвежкия учен и хуманист Фритьоф Нансен, който печели международна известност с помощта си на бежанците по време на войната.

През 1924 г. Ноул-Бейкър става професор по международни отношения в Лондонския университет. Тогава прави първия си опит да попадне в редовете на законодателите, като се кандидатира от името на лейбъристката партия в консервативния Бирмингамски , но претърпява поражение: четири години по-късно става депутат от окръг Ковънтри.

През 1926 г. Ноул-Бейкър публикува две книги: „Обществото на народите в действие“ („The League of Nations at Work“) и „Разоръжаване“ („Disarmament“), които му донасят широка известност като специалист по разоръжаването. В състава на британската делегация присъства на десетата асамблея на Обществото на народите. Ноул-Бейкър е секретар на Артър Хендерсън, министър на външните работи и председател на Световната конференция по разоръжаването, която се провежда в Женева през 1932 г.

След напускането на лейбъристката партия от Р. Макдоналд Ноул-Бейкър губи през 1931 г. мястото си в парламента. Но след пет години е избран отново в окръг Дерби и остава член на парламента до пенсионирането си през 1970 г. Обезпокоен от нарастващата войнственост на Бенито Мусолини и на Адолф Хитлер през 30-те години, Ноул-Бейкър одобрява санкциите срещу Италия в отговор на агресията в Етиопия, критикува своето правителство за снизходителното му отношение към Хитлер, по-късно подкрепя решително Уинстън Чърчил, който призовава за съпротива срещу фашистката заплаха.

Като парламентарен секретар в министерството на военния транспорт в коалиционното правителство на Чърчил Ноул-Бейкър води работите на военното министерство в камарата на общините. Когато през 1942 г. лейбъристите формират правителство, той става министър и като такъв ръководи британската делегация в състава на изпълнителния комитет към подготвителната комисия на Организацията на обединените нации (ООН), по-късно е член на подкомитета, който разработва дневния ред на Асамблеята на ООН. Ноул-Бейкър членува също така в редица комитети на организацията.

Въпреки натоварената работа в ООН Ноул-Бейкър запазва активността си в британското правителство; през 1946 г. е избран за председател на лейбъристката партия. Като министър участва непосредствено в преговорите за предоставяне на независимост на Индия. Когато консерваторите се връщат на власт през 1951 г., Ноул-Бейкър взема активно участие в дебатите, водени в камарата на общините по въпросите на международната политика. Не изоставя и своята кампания за разоръжаване. Книгата му „Надпревара във въоръжаването: програма за световно разоръжаване“ („The Arms Race: A Program for World Disarmament“, 1958 г.) съдържа изчерпателен анализ на историята на преговорите за разоръжаване, а също така редица практически предложения.

След получаването на Нобеловата награда Ноул-Бейкър продължава да работи в името на мира. Като напуска камарата на общините на 80 години, той заявява: „Докато здравето и силите ми позволяват, възнамерявам да правя всичко, за да смущавам сладкия сън на тези, които позволяват да продължава надпреварата във въоръжаването“. Ноул-Бейкър се изказва решително срещу войната във Виетнам. През 1977 г. е удостоен с пожизнено перство и получава титлата барон Дерби. Умира в Лондон ва деветдесет и две години.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/noelbaker.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, август 17, 2019

Уроци по атеизъм. № 25

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 25. Абортите и тайните знания на поповете

И така, да поговорим за абортите. Днес можем да наблюдаваме задълбочаваща се истерия около тази обикновена житейска реалия, която е била, е и вероятно ще бъде един от най-важните белези за свободата на човека по въпросите да решава както своята съдба, така и съдбата на производните на своя организъм. Правото на това решение се отнася може би към фундаменталните свободи на човека. Това е много важно да се знае и да се помни.

Също така е важно да се знае и да се помни, че по този въпрос науката е казала отдавна своята дума, определяйки, при това с голям запас под линия, безопасните за организма на жената срокове за прекратяване на бременността, а също така мястото и статута на ембриона. Най-известните ембриолози, включително Карл Максимович Баер, Вилхелм Хис, Вилхелм Роу, Ханс Шпеман и Жак Коен, са единни в своето мнение, че не виждат никакъв проблем в аборта. Фактическите материали от всички открития, удостоени с Нобелова награда, като се започне от 1901 година, когато наградата е основана, не съдържат никакви указания за особени свойства на човешкия ембрион, които да го отличават от ембрионите на всички останали млекопитаещи. Трябва да помним, че истерията във връзка с абортите има единствено религиозни причини и корени. Нещо повече, тази истерия няма никакви аргументи освен тези, които са част или от религиозния фолклор, или от така наречените предания – също религиозни. Нещата с вторите са много забавни.

Ще напомня, че антиабортната истерия е започнала от Шестия вселенски събор и от редица папски енциклики по този повод. Автори на тази истерия били монаси, които в съответствие с техните обети не би трябвало да знаят даже колко точно гърди имат жените, да не говорим за това, че нищо не са можели, не са били длъжни и не са имали право да разбират нито от особеностите на строежа на матката, нито от особеностите на ембриологията. Въпреки това истерията за прекъсването на бременността станала факт.

Между другото, това изобщо не е удивително. Както знаем, всички религии се навират много страстно във физиологията. При това с особена упоритост се пъхат в това място, което се нарича на латински nima pudenda, иначе казано – непосредствено в срамната цепка, и придават огромно значение на сексуалния контекст на всичко това. Няма да напомням за особената ярост, която предизвиква у православието позата „жената отгоре“, но ще напомня, че някои вярвания изискват категорично циркумцизия – отрязване на част от пениса на мъжа или на момчето. Някои също толкова страстно искат инфибулация – зашиване в младенческа възраст на големите полови устни на момичетата, като се оставя само малък отвор. Трети настояват да се изрязва клитора, някои забраняват преливането на кръв, някои забраняват пресаждането на органи, да се правят аборти и така нататък. Религиите са много и всяка си има, както се казва, свои изисквания.

На теория тук няма никакви проблеми. Никой не пречи на вярващите да постъпват според своите вярвания: могат да се циркумцизират, могат да се инфибулират, могат да си зашиват свирка в аналното отверстие. Въпрос на вкус, лична работа. Но в последно време поклонниците на свръхестествени същества се опитват да натрапват совите възгледи за физиологията и на тези милиони хоро, които или не ги възприемат, или ги смятат за диващина. Вътрешните правила на своята секта или на своята конфесия поклонниците на свръхестествени същества се опитват да направят общозадължителни за цялото общество. В Русия повод за религиозна истерия отново станаха абортите. По този въпрос, както вече отбелязах, академичната наука отдовно е казала своята дума, но църквата държи на своето мнение и смята прекъсването на бременността за недопустимо в който и да е момент.

Може би църквата има някакво особено тайно знание? Може би знае някакви тайни за онтогенезата и за мирозданието!

Но нека не се докосваме до “строго специфичните“ знания на църковните дейци. Известно е, че например не може да се намери религия, в която убитият или умрелият бог да не възкръсва и да не се възнася. Как именно се е осъществявало това възнесение: с вертикално излитане или все пак е било необходимо някакво засилване? Това изобщо не е наша работа, с такива въпроси трябва дас е занимава теологията. Ние изобщо не можем да потвърдим или да опровергаем тези твърдения, те са и непроверяеми, и напълно недоказуеми. Нека с проверяеми и доказуеми факти да опровергаем накратко способността на църквата да получи достоверна информация изобщо за каквото и да е съществено, важно и значително нещо. Може би свръхестествените същества, които управляват съзнанието на вярващите, са им разкрили и са им съобщили някакви непознати за нас тайни на природата?

Да погледнем може ли поне някои знания и убеждения на църквата да се възприемат сериозно. Ще постъпим строго, но пределно доброжелателно. Да вземем например геологията. Тази наука е била атакувана от християните от момента на своята поява. Най-значителните произведения, основаващи се на класическата теология и на традициите на светите бащи, са „Свещена история на Земята“ от Томас Бърнет, „Естествена история на Земята“ от Джон Уърд и „Произход на човешкия род“ он Матю Хел.

Там всичко е доста забавно. Според възгледите на теолозите всички изкопаеми останки на огромни същества се обясняват например така – цитирам: „Продукт на маслена материя, започваща да се мести под въздействието на горещината или на бурното движение на земните изпарения“. Томас Бърнет, известен, между другото, теолог, в своята „Свещена история на Земята“ обосновава библейската версия за мирозданието и потопа. Според Бърнет Земята е била първоначално идеално гладка и подобна на яйце, нещо повече – била изпълнена с течност. Набраздило я едва грехопадението на човека.

Професорът от Кеймбриджкия университет, също теолог, Уилям Уитсън в капиталното си произведение „Нова теория за Земята от момента на нейното сътворение“ обяснява появата на всички земни релефи с комета, която отворила намиращи се много надълбоко фонтани. Професорът от същия Кеймбриджки университет Джон Уърд в „Естествена история на Земята“ развива теорията за произхода на различните изкопаеми останки от времето на Ноевия потоп. Любопитно е, че различни случайно открити фосили – независимо дали са останки от дицинодонти, паразавролофуси или мегалозаври – винаги са били сочени от църквата като доказателство за съществуването на библейските исполини. Тези исполини, които според Книга Битие и Книга Числа от Библията са населявали земята паралелно с хората по времето на Мойсей и Ной.

Разбира се, тогава никой не правел специални разкопки, но много често ерозиите, свлачищата и сриването на отвесните брегове на реките са разкривали гигантски загадъчни кости и тези кости се окачали в църквите именно като кости на исполини, загинали при потопа. Трябва да отбележим, че палеонтологичните находки се възприемали по горепосочения начин не от някакви случайни любители или от отделни попове, а от най-известни и авторитетни професори по богословие – Тарубий, Инкриз, Мадзер и Шайцхер. Шайцхер се прославил с това, че през 1726 година открил в едно свлачище много големи кости и тържествено ги провъзгласил за останки от допотопен човек. Костите се запазили до края на XIX век, когато науката ги идентифицирала вече като принадлежащи на мегалозавър.

Същият например конфуз се среща и при религиозната датировка на възрастта на Земята. Знакова фигура по този въпрос е теологът Джон Лайтфут. Той превръща в теологична догма предположението, че Земята е сътворена на 23 октомври 4004 година преди новата ера в четири часа сутринта. Но Лайтфут не е измислил нищо. Той се позовавал на собствени изчисления, на хронологията на библейските събития, на произведението на епископ Ъшър „Летописите на Стария и Новия Завет“, а също така вероятно и на произведението на Винсент от Бове „Огледало на историята“. Той първи определя, че Земята е на четири хиляди години. Впрочем, тон по тази тема дават още така наречените бащи на църквата, или непосредствено Ориген, Евсевий, Лактанций и Климент Александрийски, които винаги са балансирали при определянето на възрастта на Земята някъде между четири и шест хиляди години.

Няма да обръщаме внимание на анекдотичността и диващината на тези представи, засягащи много сериозни въпроси. За нас е важно само това, че са неправилни. Че никакви знания в тази сфера, които принципно, качествено да се различават от общото равнище, църквата няма и никога не е имала. Но вие вероятно помните текста на отричането, което църковните дейци заставили да произнесе Галилео Галилей: „Аз, Галилей, на седемдесет години, намиращ се в тъмницата, коленопреклонен пред ваши свещенства и имайки през очите си Евангелието, което докосвам с ръце, отхвърлям, проклинам и презирам заблудата и ереста, съдържащи се в твърдението за движението на Земята“. Точно този текст, трябва да помним, е бил разпратен до всички нунции в Европа, до всички архиепископи и епископи. Той станал основа за много университетски курсове и бил прочетен от всички църковни катедри. Наред с тези мероприятия типографиите печатали могъщи антикоперниковски, антикеплеровски и антигалилеевски произведения, които имали повсеместно разпространение и били задължителни за преподаване във всички университети. Тези произведения съдържали теологични възражения и критики по отношение на вече разгромената теория на Галилей.

Да разгледаме например произведението на Киарамонти, посветено на същия кардинал Барберини, който преследвал Галилей. Той съдържа крайно убедителен за онова време и много популярен аргумент срещу движението на Земята, звучащ буквално така: „Животните, които са способни да се движат, имат крайници и мускули, а Земята няма нито крайници, нито мускули, следователно не може да се движи“. Някой си Полако посочва в своето съчинение още по-убедителен аргумент: „Земята не само е студена, но и олицетворява самия принцип за студенина, а студенината е противоположна на движението и дори го разрушава, за свидетелство на което могат да послужат животните, които при вкочаняването си стават неподвижни“.

Всички тези произведения били, както вече казах, широко тиражирани. А произведенията на Йохан Кеплер, Галилео Галилей и Николай Коперник били внесени в известния списък „Индекс на забранените книги“ (лат. Index Librorum Prohibitorum) и разпространението им било практически нереално. И тук също сме принудени да отбележим една крайна съществена грешка. При това напълно можем да се въздържим от естествената ирония – няма никаква необходимост да ритаме трупа на теологичното съзнание, странното е друго. Защо свръхестественото същество е забравило да съобщи на доверените си лица, за каквито, както е известно, се представят църковните дейци, толкова прости и важни подробности за строежа на Слънчевата система?

Същото се отнася и за елементарната биогенеза. Така наречените бащи на църквата, като Василий Велики, Григорий Нисийски, Августин Блажени, Исидор Севилски, Петър Ломбардски, създали свои хипотези за създаването на света и за произхода на видовете. По-специално Исидор Севилски е автор на версията, според която пчелите се образуват от разлагащо се телешко месо, хлебарките – от конско месо, щурците – от магарешко месо, а скорпионите – от морски раци. Приблизително също така любопитна версия предложил и премъдрият баща на църквата Тома Аквински в „Summa Theologiae: „Ако даже се появяват нови видове, те потенциално са съществували по-рано, което се доказва от факта, че някои животни се образуват от гниенето на други животни“.

Повтарям, въпросът не е в диващината на тези представи. Въпросът е в тяхната принципна погрешност. Лесно е да видим, че в умозаключенията на църковните дейци няма и никога не е имало никакви сериозни знания или някакви прозрения. Те винаги са комплект от груби и крайно примитивни грешки, съпровождани от противопоставяне на всички реални знания и на всичко емпирично. Даже тези прости примери са достатъчни, за да се убедим в това, че представата на църквата за сложни неща, включително и за абортите, изобщо не трябва да се приемат сериозно в какъвто и да е смисъл на тази дума.

Нарочно посочих тук примери, основаващи се именно на западната теология. Руското православие е било винаги някакво парахристиянско течение, което е взело от основите на религията само тоталитаризма и агресивността, напудрени леко със захаросана фразеология за всякакви си там любов и прошка. Православната църква е била винаги провинциална и в създаването на фундаменталните основи на богословието, в общи линии, никога не е участвала. Между другото, може би именно с това се обяснява нейният дивашки страх от атеизма.

Ето ви един любопитен факт. Когато се създаваше Обществената телевизия, която трябваше да бъде независима, народна и свободна, още никой не знаеше какво ще има на нея. Но беше абсолютно точно известно какво няма да има на нея в никакъв случай. Да, познахте – никакъв атеизъм. Страхът на църквата от атеизма е толкова велик и всеобхватен, че всяко споменаване за него в днешната официална, държавна преса на Руската федерация се смята за недопустимо. Може би във връзка с това се приемат и абсурдни закони за клевета. И това явно се прави, за да се спасят поне последните парчета от рухналата репутация на Гундяев (руския патриарх Кирил – бел. П. Н.). Макар че, както е казал някога Талейран: „Знаете ли, скъпи мои, има оръжие, което е по-страшно от клеветата“.

И накрая искам да отговоря на един въпро за милите московски момичета, които се наричат Pussy Riot. Често ме питат как ще завърши тази история. Е, трудно е може би да се предскажат всичките етапи, но с какво ще завърши, според мене, е абсолютно разбираемо. Ще завърши с Чаплин (Всеволод Чаплин, руски високопоставен свещеник, личен враг на Невзоров – бел. П. Н.), който с баян и кепе ще изпълнява на ъгъла на проспект „Толоконникова“ (фамилията на една от участничките в пънк групата Pussy Riot, осъдена на две години затвор заради антиправителственото изпълнение на Pussy Riot в храма „Христос Спасител“ – бел. П. Н.) тъжни песни, които, надявам се, ще му позволят да не умре от глад.


(Следва)

петък, август 16, 2019

Екскурзия с деца и колежки до Добринище, юни 2019 година...


ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

ФАРИСЕИТЕ

Думата „фарисей“ означава сега „лицемер“ заради ожесточената полемика с фарисеите в Новия завет. В действително фарисеите са национал-теократична партия, дошла на власт с Юда Макавей.

Тогава, след победата на миленаристкото въстание, доктрината за безсмъртието на мъчениците станала основа на цялата нова идеология за възстановяване на Юдейското царство, фарисеите се превърнали в управляваща партия от национал-теократи, като изместили садукеите, които се компрометирали поради съюзничеството си с окупаторите и поради моралното си разложение, изразило се в учредяване на палестри и в жертвоприношения на Зевс. А потомците на Мататия станали лидери на нацията и приели титлата на Първосвещеника.

Трудно е да си представим какъв преврат е било това в социалната структура на юдейското общество.

Защото до това време първосвещеник е можел да бъде само потомък на Садок. Това била осветена от вековете традиция. И Язон, и Менелай, въпреки преклонението си пред Селевкидите, били потомци на Садок. Но Симон Хасмоней, избран от революционния Синедрион за Вечен първосвещеник (1 Макавеи, 14:41), не бил потомък на Садок. Той бил парвеню. Революционер. Фарисей.

„Исус в дома на фарисей“. Тинторето
Фарисеите в Новия Завет се изобразяват като лицемери, опора на властта и противници на Исус. В действителност те са радикална революционна партия, дошла на власт заедно с Хасмонеите. Те първи разработили идеята за вечния живот за тези, които станат мъченици за вярат

Но революцията не се ограничила с поста на Първосвещеника.

Садукеите били наследствена теокрация. Те произлизали от „малобройни знатни семейства“. Напротив, фарисей можел да стане всеки, който е изучил закона. Фарисеите били служеща религиозна бюрокрация, за която знанието на закона било социален лифт, издигащ понякога човека от самите низини. Например рави Акива (около 40-137 г. пр. н. е.), според преданието, бил до четиридесетата си година неграмотен пастир.

Фарисеите твърдели, че са запазили „на основата на древно предание множество законоположения, които не влизат в състава на Мойсеевото законодателство [1]. Централен пункт в това „древно предание“, липсващо в законодателството на Мойсей, била представата за възкресението на телата, а също така за това, че с възкресение ще бъдат удостоени само мъчениците, дали живота си за вярата.

Доколко това предание било наистина древно? Или имаме отново случай на типичния за древността похват, когато съвсем неведоми идеи се оказват изведнъж написани в точно навреме открита „древна пророческа книга“?

Най-вероятно претенциите на фарисеите са имали основание. Крайно странно би било, ако яхвизмът, настроен от времето на Мойсей за свещена война, за херем, е бил лишен от обещание за безсмъртие на войните.

Яхве бил Господ на войските, Яхве Цеваот.

Тези войски явно включвали първоначално същите войски от духове на огнени колесници, които видял пророк Елисей, и тези духове (като при угаритите) били рефаим - паднали в битка за Яхве. Политически некоректните представи за въпросните духове, пируващи в юдейската Валхала, били вероятно премахнати от Тората при утвърждаването на абсолютния монопол на потомците на Садок, но са останали в устното предание.

Сега, през 167 г. пр. н. е., войските на духовете се върнали на земята.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий, Иудейские древности, 13, 10, 6.

четвъртък, август 15, 2019

Венецианският кинофестивал

ИЗТОЧНИК: СПИСАНЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Бенито Мусолини допринася за световното изкуство, като предлага да бъде създаден Венецианският кинофестивал.

Първият световен кинофестивал

Три години след първата церемония по връчването на холивудските „Оскар“-и в Италия решават да създадат свой фестивал, по време на който да бъдат представяни най-добрите годишни филми. През 1932 година на остров Лидо, близо до Венеция, девет страни участват в новия конкурс.

Венецианският кинофестивал е замислен като сцена за дейците на изкуството, но не минава без политика. Именно лидерът на фашистката партия Бенито Мусолини предлага да се създаде конкурс за кинематографисти. Интелигенцията бяга от Италия, културата на страната се оказва на ръба на упадъка. Тогава е решено да се проведе кинофестивал на базата на Международната художествена изложба, състояла се за първи път през 1895 година във Венеция.

Афиш на първия Венециански кинофестивал

Голямата награда на фестивала била „Купата на Мусолини“. Тя можело да бъде получена само от германски или италиански филм. Например през 1936 година журито било принудено да промени първоначалното си решение и да присъди купата и на италианския филм „Летецът Лучанго Сера“, и на документалния филм „Олимпия“ на Лени Рифенщал. По времето на разцвета на националсоциализма Лени Рифенщал имала пълната подкрепа на Адолф Хитлер.

Лени Рифенщал при снимането на филма „Олимипя“

Няколко пъти фестивалът бил спиран. Първият продължителен период бил по времето на Втората световна война. През 1946 година „Купата на Мусолини“ била отменена. Нов трофей за участниците в конкурса станал „Златният лъв“ – образ, свързан с покровителя на Венеция свети Марк.

Конкуренти на Венецианския кинофестивал

От началото на фестивала някои страни изказали недоволство от организаторите. Така например след наградите през 1936 година американците и англичаните отказали да участват. В СССР правителството решило проблема по друг начин – създало алтернативен конкурс в Москва: през 1935 година в столицата бил проведен първият съветски кинофестивал. Но и този конкурс преследвал повече политически цели, отколкото допускал справедлива конкуренция в света на изкуството.

Във Франция също мислели да създадат свой фестивал. Дипломатът Филип Ерланже бил един от инициаторите за церемонията в Кан. През 1939 година във Франция дошли участници само от четири страни. Наградата на кинофестивала носела името на изобретателите на киното братя Люмиер. След това била измислена знаменитата „Златна палма“.

Афиш на фестивала в Кан, 1947 година

Руски триумфатори във Венеция

През 1962 година Андрей Тарковский станал първият руски режисьор, получил „Златен лъв“ – за филма „Иваново детство“. Победа в номинациите за „най-добър филм“ спечелил и италианецът Валерио Дзурлини, така че за първи път в историята на фестивала се наложило да се отлее набързо още една статуетка.

Андрей Тарковский и Валерио Дзурлини с наградите, 1962 година

Филмът на Тарковский е отбелязан от журито заради представянето на една много тежка военна драма. Създава се впечатлението, че режисьорът е работил доста дълго върху произведението си, но то е заснето за рекордите за една киностудия пет месеца.

След две години Василий Шукшин получава голямата награда за филма „Живее такъв момък“. В основата на сценария са легнали разкази на режисьора. Победители във Венецианския кинофестивал са също така Никита Михалков, Андрей Кончаловский и други съветски и руски режисьори.

сряда, август 14, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ

Освен от надежда за победа на Човешкия син, когото може би мнозина олицетворявали със самия Юда, въстаниците били ръководени от още една важна надежда: те били уверени, че всеки, който е паднал във война за Господа, ще възкръсне физически.

Това обещание се среща пряко в едно от пророчествата на Даниил.

„Много от спящите в земята ще възкръснат – едни за вечен живот, други за вечен срам и позор“ (Даниил, 12:2).

Но най-подробното описание на тази идея се съдържа във Втора книга Макавеи, в притчата за майката и седемте ѝ синове, поразително напомняща бъдещите християнски жития на мъченици. В тази притча се разказва подробно как осемте страдалци били печени в тави, разсичани на части, одирани живи – и въпреки това те отказали категорично да се отрекат от Бога.


„Мъченичеството на Макавеите“. Антонио Чизери
Религиозните фанатици, въстанали през 167 г. срещу Антиох Епифан, се ръководели от две пророчества: за идването на Човешкия син, който ще покори целия свят, и за физическото възкресение на мъчениците за вярата. Именно затова майката на седемте синове (2 Макавеи, 7) кара децата си да приемат по-скоро мъченическа смърт, отколкото да се отрекат от Господа.

Един от синовете, преди да умре, казал на царя: „Ти ни отнемаш този живот, мерзавецо, но Царят на света ще ни възкреси за вечен живот, защото умираме за Неговите закони“ (2 Макавеи, 7:9).

Другият, поставяйки ръцете си под брадвата, заявил: „От небето ги получих и заради Неговите закони няма да ги пожаля, защото се надявам отново да ги получа от Него“ (2 Макавеи, 7:11).

Третият обяснил на царя, че, умирайки, ще наследи вечен живот, докато царят ще се лиши от него: „С готовност умира от човешка ръка онзи, който възлага надежда на Бога, че Той отново ще го възкреси. Но за тебе няма да има възкръсване към живот“ (2 Макавеи, 7:14).

Накрая ужасеният цар призовава майката да уговори най-малкия си син да остане жив. Вместо това тя казва на момчето да последва, с твърд дух, останалите ѝ синове, за да възкръснат заедно за вечен живот.

Момчето умира с думите: „Нашите братя, макар за кратко време да търпяха мъки, според Божия завет получиха вечен живот, а ти ще понесеш справедливо наказание за своето високомерие пред Божия съд“ (2 Макавеи, 7:36).

Да обърнем внимание, че и в Книга Даниил, и във Втора книга Макавеи не се казва нищо за безсмъртието на душата. Това, което се обещава там, е физическо възкресение на тялото. И това физическо възкресение трябва да стане в най-близко време – с победата на Човешкия син и с космическата революция в целия свят.

Как се наричала тази община, към която било насочено пророчеството на Даниил?

Едно от нейните самоназвания е било вероятно канаим, иначе казано – ревнители, а на гръцки – зилоти. Думата „ревнител“ имала безусловно положителен смисъл за всички юдеи и през цялото време в една и съща конотация: ревнителите унищожавали езичниците.

Ревнител бил Финеес, пронизал с копие евреина, който се съвкупявал с мадианитянката (Числа, 25:6-13). „Възревнувал за Господа, Бога на войските“ Илия, когато убил четиристотин и петдесет пророци на Баал (3 Царе, 19:10). Ревнител бил и самият Бог на Израил. Това фактически било едно от имената му: той бил Бог ревнител, Ел канна.

„Защото не бива да се покланяш на друго божество освен на Господа, понеже Ревнител е името Му. Той е ревнив Бог“ (Изход, 34:14).

Още едно самоназвание на тази община било кедошим, иначе казано – свети. Така тя се нарича постоянно в Книга Даниил. Именно на „светите“ се предава в нея завинаги царството на Всевишния.

Това също била древна и изпълнена със сакрален смисъл дума. Яхве Цеваот, Господ на войските, бил не само ревнител, но и свят и именно затова свети били неговите последователи: „Осветете се и бъдете свети, защото Аз съм свят“ (Левит, 11:44). „Вие ще Ми бъдете царство от свещеници и свят народ“ (Изход, 19:6).

Разбираемо е, че садукеите не наричали своите конкуренти нито свети, нито ревнители. Те измислили за тях презрително название: разколници, иначе казано – перушим.

Тази дума, в нейния елинизиран вариант, е добре позната на всички християни. Перушим са всъщност фарисеите [1].

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Shaye J. D. Cohen. From the Maccabees to The Mishna, London, 1989, p. 152.

вторник, август 13, 2019

Чужда държава нарушава правата ми! СОЛВИТ (SOLVIT) може да ми помогне

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Пламена Грозева - учи европеистика в СУ "Св. Климент Охридски".

Завърших своето висше образование в България и реших да продължа образованието си в Германия с магистратура. С огромно разочарование обаче установих, че германският държавен университет, в който кандидатствам, отказва да признае висшето ми образование в България. Мой приятел, имал същите трудности като мен, ме посъветва да се обърна за помощ към българския СОЛВИТ (SOLVIT) център. Какво представлява той? Как може да ми помогне и как да се свържа с него?

На първо място – какво представлява българският SOLVIT център?

Българският СОЛВИТ (SOLVIT) център е част от мрежа от 31 самостоятелни центъра в Европа. Всяка държава членка на ЕС, както и Исландия, Норвегия и Лихтенщайн, разполагат с по един такъв център. Името произлиза от английски: “Solve it” и означава “Разреши го“. Всички SOLVIT центрове имат за цел чрез общи действия, безплатно и извънсъдебно, да разрешават спорове, при които държавна институция на държава от ЕС е нарушила правата на европейски фирми или граждани като мен.

Кога мога да се обърна към СОЛВИТ (SOLVIT)?

За да може SOLVIT центърът да ми помогне, трябва да съм изправен пред трудност, отговаряща на няколко изисквания.

  • Проблемът ми трябва да бъде трансграничен.

Това означава, че моите права трябва да са били нарушени от орган на друга държава-членка на ЕС, Исландия, Норвегия или Лихтенщайн. Например, ако в Германия ми бъдат отказани полагащите ми се социални права, мога да се обърна за помощ към българския СОЛВИТ център. Ако обаче живея и работя в България и българските органи отказват да ми ги предоставят, SOLVIT не е компетентен.

  • Правата ми трябва да са били нарушени от чуждестранен държавен орган.

Ако правата ми са нарушени от някоя фирма или чужденец, не мога да се обърна към SOLVIT. Трябва нарушението да бъде извършено от държавен орган, който също така да е разположен в друга държава членка на ЕС, Исландия, Норвегия или Лихтенщайн. Това включва както органи на национално ниво ( ато например Агенция за социалното подпомагане, Министерство на образованието, Агенция по вписванията и т.н.) , така и тези на местно (община, областна администрация и други).

  • Трябва да са били нарушени мои права, произтичащи от законодателството на ЕС.

SOLVIT не е компетентен да се намесва в спорове за права, които произтичат единствено от законите на съответната европейска държава. Например, ако без причина ми откажат да се установя в държава от ЕС (например Испания), като с това се нарушават европейски закони, мога да се обърна към СОЛВИТ. Ако обаче искам да ми признаят в Германия привилегии, които не се прилагат във всички европейски държави, СОЛВИТ не може да ми помогне. Мога да се обърна към СОЛВИТ, ако имам проблем с:

  • Разрешение за пребиваване в страна от ЕС;
  • Установяване в страна от ЕС;
  • Достъпност до образование в държава членка на ЕС;
  • Работа
  • Правата на самостоятелно заетите лица;
  • Социалните ми права (признаване на Европейската ми здравноосигурителна карта, признаване на трудовия ми стаж и други);
  • Данъчното ми облагане;
  • Движение на капитали и плащания;
  • Граничен контрол;
  • Признаване на професионални квалификации;
  • Признаване на свидетелство за управление на МПС в страна от ЕС;
  • Регистриране на МПС от/в друга държава-членка на ЕС
  • Мрежата СОЛВИТ не е компетентна да разглежда проблеми, за които има влязла съдебна присъда или тече съдебно дело.

Как мога да подам сигнал до SOLVIT?

Ако моят проблем отговаря на изискванията, които прочетох, мога да се обърна към мрежата SOLVIT за помощ. Много е важно обаче да подам своя сигнал до центъра в моята страна. Например, ако ми бъде отказано право на установяване в Испания, трябва да се обърна към българския СОЛВИТ център, а не към испанския.

Важно! Мога да подам сигнал към българския СОЛВИТ по няколко начина:

  • онлайн, като попълня на формуляр от тук. В него трябва да посоча своите данни, както и да прикача всички доказателства, които имам за нарушението на правата ми.
  • чрез имейл на solvit@government.bg, като отново трябва да опиша своя проблем и да приложа всички налични документи.
  • чрез писмо по пощата до адрес: Администрация на Министерския съвет, Дирекция “Координация по въпросите на Европейския съюз”.

Важно! Мога да подам сигнала както в качеството си на европейски гражданин, така и като фирма.

Какво става след като подам сигнала?

След като сигнализирам СОЛВИТ за моя проблем, задължение на центъра е да обработи представената от мен информация и да установи дали моят случай отговаря на изискванията. Ако това не е така и например правата ми не са нарушени от държавен орган на друга държава от ЕС, СОЛВИТ центърът ще отхвърли моя сигнал. Въпреки това той може да ме насочи към друг орган, който е компетентен по моя проблем. Това могат да бъдат Комисията за защита на потребителите, Европейския потребителски център, омбудсмана, съда и други.

Важно! Отговор трябва да получа в рамките на седмица.

Ако центърът прецени, че моят проблем попада в неговите компетенции, той ще влезе в контакт със СОЛВИТ центъра на държавата членка, в която е възникнал проблемът. Чуждестранният СОЛВИТ център трябва да провери моя сигнал и в рамките на 1 месец да го потвърди или отхвърли. Преценката се прави на база колко е основателно моето недоволство и дали има шанс проблемът да бъде решен.

Важно! Ако чуждестранният център отхвърли моя сигнал, ще бъда уведомен както за причините за отказа, така и за другите възможни начини да защитя правата си.

Какво се случва, ако вторият СОЛВИТ център приеме жалбата ми?

Ако и другият СОЛВИТ център приеме моя сигнал, той е длъжен да влезе в контакт с държавния орган в неговата държава, който е нарушил правата ми. Целта е чрез комуникация и сътрудничество между двата центъра и съответната институция да се намери извънсъдебно решение на моя проблем. Това трябва да се случи в рамките на 10 седмици. Срокът се удължава с още десет седмици при преценка, че за този период може да се намери решение, което да удовлетворява както мен, така и държавния орган.

По време на преговорите местният СОЛВИТ център ще ме информира за постигнатия напредък. Накрая двата центъра трябва да се споразумеят и да ми предложат конкретно решение на проблема. Най-честото развитие на ситуацията е органът, който първоначално е нарушил правата ми, да преразгледа своето решение. Какво се случва, ако не съм доволен от резултата?

Ако не бъде постигнато решение, или не съм доволен от него, мога да потърся правата си по друг начин. Възможни варианти са да подам жалба до Европейската комисия, да заведа съдебно дело или да сигнализирам друг извънсъдебен орган като например Европейския потребителски център.

Важно! Разглеждането на моя случай от СОЛВИТ център не променя неговата давност. Например, ако съществува възможност да обжалвам в двумесечен срок решението, от което съм недоволен, мога да се обърне към СОЛВИТ, но срокът ще тече. Поради това е препоръчително да подам сигнал до СОЛВИТ и едновременно с това да обжалвам административно акта в посочения срок. В противен случай, ако след 2 месеца центърът не успее да постигне решение, ще съм си загубил правото си на обжалване.