вторник, декември 31, 2019

Като нямат вода, да пият уиски...

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 23

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА.

ЛИКЪТ

(LO VISO)

Трета забава от третия ден

РЕНЦА, ЗАТВОРЕНА ОТ БАЩА СИ В ЕДНА КУЛА, ЗАЩОТО БИЛО ПРЕДСКАЗАНО, ЧЕ ЩЕ УМРЕ ОТ КОСТ, СЕ ВЛЮБВА В ЕДИН ПРИНЦ. С КОСТТА, КОЯТО Ѝ ДОНАСЯ ЕДНО КУЧЕ, ТЯ ПРАВИ ДУПКА В СТЕНАТА И БЯГА. НО КОГАТО РАЗБИРА, ЧЕ НЕЙНИЯТ ЛЮБИМ Е СГОДЕН И ГО ВИЖДА КАК ЦЕЛУВА ГОДЕНИЦАТА СИ, УМИРА ОТ ВЪЛНЕНИЕ, А ПРИНЦЪТ СЕ САМОУБИВА ОТ МЪКА.

Докато Чека, силно развълнувана, разказвала своята приказка, по лицата на слушащите се четяла смесица от радост и възмущение, от утеха и тревога, от веселие и плач: те плачели над нещастията на Пента и се радвали на щастливия завършек на нейните приключения; тревожели се, като я виждали в толкова опасности и се утешавали с нейното достойно спасение; възмущавали се от интригите срещу нея и се радвали на последвалото отмъщение. И ето че Менека, стояща готова вече с фитила до оръдието, приближила огнивото и казала така:

– Често се случва, когато някой иска да избяга от една беда, да налети на друга. Затова мъдрият човек трябва да предостави своите нужди на волята на Небето и да не се рови в магическите кръгове и астрологичните таблици, защото, опитвайки се, както е характерно за човека, да предусети опасността, пада изведнъж в ямата като животно. Ето, чуйте как стават тези неща.

Живял някога един крал на Фуосо стрито [1], който, след като имал красива дъщеря и искал да разбере каква съдба е записана за нея в книгата на звездите, извикал всички некроманти, астролози и цигани от страната. Като се е явили в кралския двор, те започнали да гадаят – кой по линиите на ръцете, кой по чертите на лицето, кой по бенките по тялото на Ренца (така се наричала дъщерята) – и всички един след друг казали, че я заплашва опасност от бедрена кост, която може да сложи край на живота ѝ.

Като чул това, кралят решил да изпревари събитията, за да не се случи лошото: заповядал да построят прекрасна кула, където заселил дъщеря си с дванадесет придворни момичета и една домоуправителка, като им заръчал да ѝ служат: при това, за да избегне нещастното разположение на звездите, той наредил под страх от смъртно наказание да ѝ дават за обяд само месо без кости.

Ренца растяла и се разхубавявала като Луната; и веднъж застанала на прозореца, затворен с желязна решетка, а наблизо минавал Чечо, синът на кралицата на Виня ларга [2], който, като видял такава красавица, мигновено пламнал от любов към нея. Виждайки, че отговорила на приветливата му усмивка, той се осмелил да се приближи до прозореца ѝ и да каже: „Добър ден, списък на всичките привилегии на Природата! Добър ден, архив на всичките дарения на Небето! Добър ден, лист с всичките имена на Красотата!“

Като чула тези похвали, Ренца пламнала в срамежлива руменина и като хвърлила дърва в огъня на Чечо, наляла, както би се изразил един писател, към врящото масло кипяща вода [3]. Не искайки да отстъпи на Чечо по учтивост, тя казала: „Добре дошъл, житен хамбар на Грациите, търговски склад на Доблестта, данъчна служба на Любовта!“

А Чечо възкликнал: „Кой е превърнал тази кула в замък, пазен от войниците на Купидон? Как е била затворена с решетки тази сърдечна тъмница? Как е узряла зад желязната ограда тази златна ябълка [4]?“ И когато Ренца му разказала как е попаднала там, Чечо разкрил, че е кралски син, но е васал на нейната красота, и че, ако се съгласи да избяга с него в неговата страна, той е готов да постави корона на главата ѝ.

Ренца, която отдавна се измъчила зад четирите стени и чакала с нетърпение възможността да поеме чист въздух, приела предложението, като помолила Чечо да дойде на следващата заран – когато Утрото събира птиците да свидетелстват за червените петна, които Зората е оставила по стените на къщите [5], – за да избягат заедно. На прощаване тя изпратила на принца въздушна целувка и той отишъл там, където бил спрял да пренощува.

И когато Ренца размишлявала как да се измъкне, като измами придворните момичета, в стаята влязло едно корсиканско куче, което кралят държал, за да пази кулата, с голяма бедрена кост в зъбите. Като се качило на кревата, то започнало да глозга костта. Ренца погледнала натам и видяла, че Фортуна ѝ праща точно това, което ѝ трябва, взела костта от кучето и го прогонила. Тя казала на момичетата, че я боли главата, да я оставят сама и да не я безпокоят; след това заключила вратата на стаята и цял ден се трудила неуморно с помощта на костта.

Като подкопала един камък в стената, тя го натиснала и го изкарала навън, за да може да се промъкне през дупката; след това разкъсала на ивици няколко чаршафа, усукала от тях въже и дочаквайки утрото – когато била вдигната завесата на сенките от сцената на Небето, за да излезе Зората и да каже пролога към трагедията за Нощта, - чула отвън подсвирването на Чечо; като вързала края на въжето за крака на леглото, тя се спуснала там, където Чечо, след като я прегърнал, я сложил да възседне едно магаре, покрил гърба ѝ с килим и я повел към Виня ларга.

Към вечерта те се добрали до мястото, наречено Визо [6], където ги чакал прекрасен дворец. И там Чечо забил последните колони на сладострастното си владение като знак за любовна собственост. Но Фортуна, която има навика да обърква преждата, да прекъсва играта и да прекършва най-добрите намерения на влюбените, направила така, че в момента на висшето им наслаждение пристигнал вестоносец на кон с писмо от майката на Чечо. В писмото се казвало, че ако той не побърза да види веднага кралицата, няма вече да я намери жива, защото вече е стигнала до последните букви от азбуката на живота.

Като получил тази вест, Чечо казал на Ренца: „Сърце мое, сама виждаш, че работата е важна, трябва да бързам, за да успея. Почакай ме пет или шест дена тук в двореца, а после или сам ще се върна, или ще изпратя някого за тебе“.

При това печално известие Ренца се разридала и отвърнала: „Горчив е моят жребий: колко бързо в бъчвата на моите удоволствия остана само утайка! Колко бързо се показа дъното на тигана на моите наслаждения! Как незабележимо останаха само трохи в кошницата на моите радости! О, нещастната аз: изтичат, като вода, всичките надежди; като плява по вятъра се разлитат пожеланията; като дим се разсейва покоят! Едва приближих устни до кралското блюдо и хапката заседна в гърлото ми; едва докоснах с устни сладкия извор и той внезапно се размъти; едва видях как изгрява слънцето и вече е време да кажа „лека нощ“ на възглавницата“.

Тези и други думи изстрелял турския лък на нейните устни и ранили сърцето на Чечо, но той я прекъснал: „Мълчи, о прекрасна подпора на моя живот, ясен светилник за моите очи, целителен зюмбюл за моето сърце [7]! Аз ще се върна скоро; всичките мили разстояние между нас няма да ме отделят и на педя от твоето скъпо тяло и никаква сила на времето няма да изгони спомена за тебе от главата ми! Успокой се, потисни мислите си, изтрий очите си и ободри сърцето си!“ Като казал това, той скочил на коня си и се понесъл към своето кралство.

Виждайки се изоставена като краставица, Ренца се спуснала по следите на Чечо: като отвързала един кон, който пасял в близката ливада, тя препуснала след любимия. Срещнала по пътя си слугата на един отшелник, слязла от коня, дала му своята везана златна роба, като му поискала неговите дрипи и въженцето, и, преоблечена, ниско нахлупила качулката и опасана с въженцето, която стягало здраво душата ѝ в примката на Любовта, препуснала отново и пришпорвала така каня, че скоро догонила Чечо и го поздравила: „Привет, рицарю мой!“ „Привет, падре! – отвърнал Чечо. – Къде отиваш и откъде идваш?“ И Ренца отвърнала:

Идвам оттам, където в безутешен плач

остана една жена и казва: „О, светъл лик,

кой те отнесе от мене далече?

Като чул това, Чечо казал на този, когото помислил за млад монах: „Мили юноша, колко ми е хубаво да яздя заедно с тебе! Достави ми това удоволствие, а в замяна на това използвай всичко, което имам; да пътуваме заедно и ти от време на време ще ми повтаряш тези стихове; те наистина ласкаят сърцето ми!“

Така, освежавайки се с ветрилото на приятния разговор, те стигнали до Виня ларга, където станало ясно, че кралицата е намислила да ожени Чечо, извикала го е с помощта на въпросната уловка у дома и там го чака годеница. Като пристигнал, Чечо помолил майка си да приеме в своя дом юношата, който бил негов спътник и да се погрижи за него така, както би го направила, ако е негов роден брат. Майка му го оставила безпроблемно заедно с принца и го настанила да обядва на една маса с него и с неговата годеница.

Представете си с какво сърце трябвало да преглътне нещастната Ренца този стрихносов орех [8]! Но въпреки всичко тя продължавала да повтаря от време на време стиховете, които толкова се харесвали на Чечо. А когато свършили да обядват и сгодените седнали в едно уединено кътче, на Ренца ѝ се отдала възможност да излее насаме болката на своето сърце. Тя излязла в градината, която се намирала до залата, скрила се под един жасминов храст и започнала да се жалва и оплаква:

„Ох, жестоки Чечо, това ли е твоята благодарност за моята любов? Това ли е отговорът на моята преданост? Това ли е наградата за моите чувства? Аз оставах баща си, напуснах дома си, потъпках честта си и се отдадох на едно негодно псе, за да ми отреже сега пътя, за да ми затвори вратата под носа, за да вдигне моста – тогава, когато вече мислех да поема властта над прекрасната крепост! И трябва да плащам данък срам в данъчното на твоята неблагодарност, след като мечтаех да живее в Херцогските градини на твоята милост! [9] Заиграла се като малко дете, получих от тебе „заповед на барона от Магарешката корона“, когато си мислех, че играем на „Анка Никола“! [10] Сеех надежди, а днес събирам след тебе магарешки изпражнения! Хвърлих мрежата на желанията, а изтеглих пясъка на забравата! Строях въздушни замъци и паднах на земята! Ето каква размяна направихме, ето каква награда получих! Ето с каква монета ми се отплати, ето това, което спечелих от тебе! Спуснах ведрото в кладенеца на любовните желания, но в ръцете ми остана само дръжката! Прострях чистото, бялото бельо на надеждите, а от ясното небе плисна дъжд! Поставих тигана на мислите на огъня на желанията, а отгоре паднаха в него саждите на нещастието! Но кой би могъл да си помисли, че си дезертьор и предател, че златото на твоите думи ще се окаже мед? Че виното в бъчвата на твоите обещания ще се излезе прокиснало? Че хлябът ти е плесенясал? О, благородна постъпка на честен човек, о, доблестен подвиг, достоен за кралски син! Посмя се, утеши се, насити се, кроеше ми дълъг плащ, а излезе къса наметка, обеща морета и планини, а ме блъсна в канавката, изми лицето ми, за да ме оставиш с черно сърце! О, обещание за вятър, о, словесна плява, о, клетва на печен далак! [11] О, и четири пъти да чуете, не вярвайте, докато не видите с очите си! Съзрях светлинка, препуснах коня, исках да си почина там, а до нея има сто мили! Исках песни да пея, но вятърът ги отнесе! Мислех да съм близо до него като месо до сланината си, а се разбягахме като куче и котка! Мислех да съм с него като лъжица с дръжката си, а ето ни като жаба и змия! Защото нямам сили да гледам как друга щастливка изтегли петдесет и пет [12] и още с първите си карти погуби цялата моя надежда! Все едно след шах веднага да получиш мат! О, нещастна Ренца, ако вярваш много на мъжете, ще събираш празни думи! О, мъже без закон и чест! Нещастна е тази, която се свърже с тях, горко на тази, която им се довери, ще страда тази, която легне в широката постеля, разстилаща се пред нея! Но не се измъчвай: защото знаеш, че който съблазнява деца, умира като молец! Знаеш, че в кантората на Небето писарите не са хаймани и няма да напишат фалшива справка за подкуп! И когато не чакаш, ще настъпи твоят ден, защото тази, която ти се отдаде на кредит, ти измами с налични! Но колко дълго ще се обръщам към вятъра? Колко ще въздишам по отлетялото, ще се измъчвам напразно и ще се оплаквам без успех? Нека сега подписва с годеницата си споразумение, а моето да къса; аз пък ще подпиша договор със Смъртта и ще се разплатя напълно с Природата! Нека легне в бяла, ароматизирана постеля; а аз в черния гръб, в смърдящия! Нека играе на „отвори бъчвата“ с щастливката, а аз ще играя на „приятелю, умирам“, забивайки подострен кол в гърдите си, за да се разделя с живота!“

Докато изливала тези и други думи, изпълнени с гняв, дошло време за вечеря и всички били повикани на масата. Но пищните питки и месни ястия със сос били за нея като арсен и буника, защото не яденето, а друго ѝ било на ума; друго свивало стомаха ѝ, а не желанието да го напълни. И Чечо, като я виждал замислена и бледна, попитал: „Не харесваш ли храната? Какво ти има? За какво се замисли? Как се чувстваш?“ „Не много добре – отвърнала Ренца. – Сам не разбирам какво ми става: или лошо храносмилане, или ми се върти главата“. „Тогава не яж – отвърнал Чечо, – защото умереното гладуване е полезно за всяка болест. Но ако трябва лекар, нека да повикаме един специалист, който по лицето, даже без да мери пулса, определя човешките болести“. „Ох, не е такава моята болест, че да ѝ трябва рецепта – казала Ренца. – Защото никой не знае по-добре от черпака каква е болестта на тенджерата“. „Разходи се из градината, подишай чист въздух“ – казал Чечо. А Ренца му отвърнала: „Колкото повече ходя, колкото повече гледам наоколо, толкова повече ми се къса сърцето“.

Така, сред разговори, завършила вечерята и станало време за сън. А Чечьо, който искал да чуе отново песента на Ренца, пожелал тя да се разположи на кушетката в стаята, където се канел да легне със своята годеница. И от време на време той я молел да повтаря думите, което било за Ренца като удар по сърцето, а за годеницата – бръмчене в главата. Тя дълго търпяла и накрая казала: „Чак задникът ме заболя от вашия светъл лик! Каква проклета музика! От нея ще ме хване разстройство, толкова ми омръзна! Престанете поне за малко, да ви вземат дяволите! Или сте се побъркали, че повтаряте едно и също нещо? Аз мечтаех да легна в леглото с тебе заради музиката на твоите инструменти, а не да слушам тези стонове; гледай да не се измамиш, като удряш все по един и същи клавиш. Така че, моля те, мъжо, стига; а ти – обърнала се тя към Ренца – лежи и мълчи, за да не мирише на чесън, и ни остави на мира!“ „Тихо, жено, – отвърнал Чечо. – Да не говорим повече“. И след тези думи я целунал така силно, че целувката се чула едва ли не на цяла миля, но този звук на долепените им устни ударил като гръм в гърдите на Ренца, като ѝ причинил такава болка, че когато цялата кръв се спуснала да помага на сърцето, с нея се случило като в пословицата „Последната капка прелива чашата“: от силния приток на кръвта се задушили и опънала краката.

Чечо подарил на годеницата си няколко лениви ласки и помолил шепнешком Ренца да му каже още един път стихотворението, което толкова допадало на сърцето му. Но тя не отговорила, Чечо повторил молбата си и понеже не чул в отговор нито една дума, я побутнал леко с ръка. Но когато Ренца не отвърнала и на това, той докоснал лицето ѝ; и като почувствал ледената студенина, разбрал, че естественият огън в това тяло е угаснал.

В изумление и ужас Чечо наредил на слугите да донесат свещи. Като се навел над Ренца и я познал по прекрасната бенка на гърдите, той надал вопъл и заплакал. „Какво виждаш, жалки Чачо?“ Какво се случи с тебе, нещастнико? Какво е това зрелище пред очите ти? Какъв удар през краката те подкоси? Цвете мое, кой те откъсна? Светилник мой, кой те угаси? Тенджера с удоволствията на Амур, как можа да изкипиш? Кой те разруши, дом на моите радости? Кой те разкъса, отронил се лист на моите наслаждения? Кой те потопи, корабче на моите сърдечни игри? О, радост моя, затвориха се твоите очи и разорен е магазинът на красотата. Грациите престанаха да пишат своето произведение, а Амур отиде на моста, за да се удави! Сега, когато си отиде тази прекрасна душа, когато е изгубено семето на красотата, когато се пропука формата на очарованието, когато се изгуби компасът на любовната нежност! О, неутолима мъка, о, крушение, на което няма равно, о, пълна моя гибел! Иди да се хвалиш, майчице мила, как успя да лишиш сина си от това безценно съкровище! Какво да правя, аз злощастния, безчувствения, безутешния, изгубилия радостта си, изразходвалия ласките си, прахосалия радостта си? Но не мисли, мой живот, че ми е останало желание да живея на този свят, защото искам да тръгна след тебе, да не изоставам за там, където ще отидеш, за да се съединим въпреки разкъсващите лапи на Смъртта, и както ми беше близка в леглото, така да разделя с тебе гроба и нека само надгробният надпис да разказва за нашата обща горчива съдба!“

Като казал това, той взел един гвоздей и го забил право под лявата си гръд, откъдето на струя изтекъл животът. Когато годеницата, изстинала и вцепенена от ужас, успяла да раздвижи най-сетне езика си и да овладее гласа си, извикала кралицата. Тя, заедно с целия двор, изтичала при този шум и като научила какво е станало, не оставила недокоснат нито един кичур коса на главата си. Тя се мятала като изхвърлена на брега риба, обвинявайки звездите, че са излели върху дома ѝ толкова беди, и проклинала черната си старост, която я оставила самотна сред толкова голяма мъка. И след дълги вопли и плач, мятания и терзания направили за двамата обща гробница, като изписали върху нея цялата им печална история.

По същото време дошъл кралят, бащата на Ренца, който, бродейки по света да търси дъщеря си, срещнал слугата на отшелника, на когото Ренца дала дрехите си и той сега ги продавал. Слугата разказал на краля как стоят нещата и как дъщеря му препуснала да догони принца на Виня ларга. Той се появил точно в минутата, когато двата класа, покосени от Смъртта в цвета на възрастта си, вече щели да бъдат положени в житницата. Като видял дъщеря си, кралят я познал, изпратил я със сълзи и въздишки и проклинал костта, която подправила яденето на неговата загуба, защото я намерил в стаята на дъщеря си и се досетил, че именно тя е послужила за оръдие на плачевната развръзка. И като потвърдил с опита си – и общо, и частно – скръбното предзнаменование на шарлатаните, които предрекли нейната смърт от кост, разбрал ясно, че

когато е дошла бедата,
и през цепнатина в дома ще влезе.

1. Тесен ров.

2. Широко лозе.

3. Цитат от поемата на Дж. Ч. Кортезе “Пастирът Себето“.

4. В оригинала: pummo d′oro. По времето на Базиле названието „златна ябълка“ вече установено за донесения от Америка домат, който се отглеждал като декоративно растение. Ще отбележим, че някои от традиционните сортове домати, растящи близо до Неапол, по склоновете на Везувий, имат ярко-жълт цвят.

5. През 1549 г. вицекралят на Неапол Педро де Толедо въвел строги наказания за тези, които „безчестят и оскърбяват васалите и поданиците на Негово величество с надписи, разноцветни рисунки по стените, окачане на рога по вратите, пеене на осмиващи куплети и подобни неща“. За да бъде изобличен виновният, потърпевшият трябвало да събере определен брой достоверни свидетели. Този закон бил действащ и по времето на Базиле.

6. Итал. лице, лик. Тази дума се обиграва по-нататък в текста.

7. На зюмбюла се приписвала способността да успокоява сърцето.

8. Неап. noce vommeca – орех на стрихнос, тропическо дърво, от което се получава стрихнин. Базиле използва съзвучието на noce – орех, и nozze – брак.

9. Така нареченият Херцогски дворец със заобикалящите го градини (Dochesca) бил построен в Неапол от Алфонсо Арагонски, бъдещ крал, докато бил херцог на Калабрия; оттам идва и названието. По времето на Базиле, когато испанските благородници предпочитали да живеят по-далече от пренаселения и метежен център на града, на мястото на напуснатия дворец имало беден квартал, известен също така и с публичните си домове. Базиле намеква за данъка, който регистрираните проститутки внасяли всеки месец в градската хазна.

10. Названието на първата от споменатите тук детски игри пародира офицерските разпореждания. Базиле я споменава заради думата „магарешки“; способността на магарето да рита неочаквано с копита е метафора на неочаквана подлост. При „Анка Никола“ единият от играещите се качва върху другия; очевидно е, че играта се сравнява с полов акт.

11. Тук в преносен смисъл: нещо напълно безполезно. В Неапол имало пословица: „Далакът и да е печен, и да е солен – все си е далак и нищо повече“.

12. Печеливша комбинация в игра на карти.

(Следва)

понеделник, декември 30, 2019

Руският газ през Турция...

Трима иновативни учители във Вакарел

Нобелови лауреати – 1962 година

Морис Уилкинс (Maurice Wilkins)

15 декември 1916 г. – 5 октомври 2004 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Франсис Крик и Джеймс Дюи Уотсън)

(За откритията му, свързани с молекулярната структура на нуклеиновите киселини и тяхното значение за предаването на генетичната информация в живите системи.)

Английският биофизик Морис Хю Фредерик Уилкинс е роден в Понгароа (Нова Зеландия). Майка му, Ивлин (Витейкър) Уилкинс, е емигрантка от Ирландия. Баща му, Едгар Хенри Уилкинс, училище директор, се увлича от изследователска дейност, но има малко време да се занимава с това. На шест години Морис е изпратен в Бирмингам (Англия), за да учи в училището „Крал Едуард“. През 1934 г. е зачислен в колежа „Сейнт Джон“ (Кеймбридж), където се занимава с физика. След като получава степента бакалавър по изкуствата през 1938 г., Уилкинс започва работа в министерството на вътрешната сигурност и самолетостроенето. По поръчение на министерството той изследва радара в Бирмингамския университет и през 1940 г. получава званието доктор по философия, като защитава дисертация за луминесценцията на кристалите, предизвикана от движението на електроните. Дисертацията му допринася за усъвършенстването на радарните установки.

След това Уилкинс е преместен в група английски изследователи, които работят над проблема за деленето на изотопите на урана с цел създаването на атомно оръжие. През 1944 г. е изпратен в САЩ за участие в Манхатънския проект. Уилкинс е командирован в Калифорнийския университет в Бъркли. Именно по това време той прочита книгата на Ервин Шрьодингер /33/ „Какво е животът? Физически аспекти на живата клетка“ („What is Life? The Physical Aspects of the Living Cell“), която е публикувана малка преди това. Шрьодингер, физик по професия, изказва идеята, че с помощта на квантовата физика може да се разбере биологичното развитие, чрез което да се осъзнае самият живот. Като много млади учени по онова време Уилкинс е под силното влияние на тази идея и в резултат от това, както си спомня по-късно, започва да се интересува от изследвания в областта на биологията.

Удобен случай да изпита своите сили му се отваря след войната, през 1945 г., когато Д. Т. Рандъл, един от първите му професори в Бирминтамския университет, кани Уилкинс на длъжността преподавател по физика в новообразувания изследователски отдел по биофизика в университета „Сейнт Андрюс“ (Шотландия), който е преместен в Кралския колеж на Лондонския университет. Уилкинс се присъединява към работата на Съвета по медицински изследвания и започва изучаването на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), осигуряваща възпроизвеждането на клетките в живите организми.

Нуклеиновите киселини са открити през 60-те години на 19 век от швейцарския лекар Йохан Фридрих Мишер. През първите десетилетия на ХХ в. биохимиците изясняват постепенно химическата структура на нуклеиновите киселини и през 40-те години установяват, че гените се състоят от участъци с молекули на ДНК, а ДНК направлява биосинтезата на ферменти и така контролира биохимичните процеси в клетката.

По времето, когато Уилкинс започва да работи в Кралския колеж, е известно, че нуклеиновите киселини имат две форми: ДНК и рибонуклеинова киселина (РНК). ДНК и РНК са изградени от монозахариди от групатана пентозите (рибоза и дезоксирибоза), фосфат и четири азотни бази – аденин, тимин (в РНК – урацил), гуанин и цитозин. Ъруин Чаргаф от Колумбийския университет в Ню Йорк определя, че ДНК съдържа различни количества аденин и тимин, гуанин и цитозин.

Уилкинс се опитва да намери методи, с които да се установи сложната химическа структура на молекулата на ДНК. Отначало за изучаването на структурата на ДНК той използва ултразвукови методи – ултравиолетовата микроскопия. По-късно, проучвайки клетъчен материал с микроскоп, вижда „тънка и почти незабележима нишка ДНК… разполагаща се във вид на нишка от паяжина“. Заедно с Розалин Франклин, също от Кралския колеж, Уилкинс подлага образци от ДНК на рентгенов дифракционен анализ, използван за определяне на химическата структура на молекулите. Получените резултати показват, че молекулата на ДНК има формата на двойна спирала, напомняща виеща се стълба.

Уилкинс и Франклин споделят своите данни с Франсис Крик и Джеймс Уотсън, двама изследователи от лабораторията „Кавендиш“ към Кеймбриджкия университет, които се опитват да определят структурата на ДНК. През 1953 г. двамата учени предлагат тримерна структура на молекулата на ДНК. Според техния модел двойната спирала на молекулата на ДНК се състои от две вериги дезоксирибозофосфат (редуващи се монозахаридни и фосфатни единици), свързани с двойки азотни основи вътре в спиралата. Аденозинът е в двойка с тимина, гуанина – с цитозина, а основите се съединяват помежду си с водородни връзки. Двете вериги на молекулата на ДНК се разделят на мястото на водородните връзки като разтваряне на цип. След това срещу всяка от изходните половини се синтезира нова молекула на ДНК, при което последователността на основите служи за код при формирането на новите молекули.

От 1955 г. Уилкинс работи като заместник-директор, а от 1970 до 1972 г. – като директор на отдела по биофизика в Центъра за медицински изследвания към Кралския колеж. След това е назначена за директор на отдела по невробиология, в който от 1974 до 1980 г. ръководи изследванията по клетъчна биофизика. През 1981 г. получава званието заслужил професор на Кралския колеж. Освен че изследва молекулярната структура на нуклеиновите киселини, Уилкинс изучава и строежа на мембраните на нервните клетки.

През 1959 г. Уилкинс се жени за Патриша Чиджей; семейството има двама синове и две дъщери. Страстен градинар, ученият се увлича и от колекциониране на скулптури.

Освен с Нобелова награда Уилкинс е удостоен и с наградата Албърт Ласкър на Американската асоциация по здравеопазването (1960 г.). Той е член на Кралското дружество, почетен чуждестранен член на Американското биохимично дружество и на Американската академия на науките и изкуствата. През 1969 г. е президент на английското Дружество за социална отговорност в науката и е член на комитета „Ръсел“ срещу химическото оръжие.

Превод от руски: Павел Б. Николов

неделя, декември 29, 2019

За руското гражданство на Орнела Мути...

Васил Левски – Сметки, бележки и други – 3

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, всичките негови писма, които успях да намеря, и протоколите от разпитите на трите следствени комисии, разследващи обира на пощата в прохода Арабаконак (третата комисия – Софийската – разпитва и заловения по-късно Васил Левски).

Сега продължавам с документите, събрани от Димитър Страшимирав във втората част на първия том на книгата му „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) - „Сметки, бележки и други от Васил Левски“.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2

№ 117

Сметка

Лични разходи

Мои разноски

Обувки кърски с подкови – 31

За дрехи – 234

Фес – 21

Чорапи - 6

Цъклена захар - 2

За салеп, почерпих и други - 2

За баня с още един другар – 2 ½

Игли - 1/2

За ризи – 130

Копчета за ризи – 4

Шекер – 4

За балтона ми кожи – 10

Шекер – кафе – 5

Антерия и фланела – елече – 78

Шуба с подплата и панталони – 190,10

Шекер – скъсано

Гребен – скъсано

Кутия с огл[едало] – скъсано

Ябълки - скъсано

Бръснене – скъсано

Н. Б. II. А., п. 60, № 8123

№118

Бележник за сметки

I.

Вземания-давания в пари

В Ловеч

Предавам на касиера

гр. 2443:20

Взимам от касиера

630: от Л. Т. 6 [1]

728: от напо 8

II.

Наем на тайна къща

За осигуряване

Къща

260

91

60

104

--------------–

515 (гр.)

III.

Лични разноски

разноските ми в Тайните къщи

50

105

8:1/2

5:

14:

-------------–

182:1/2 (гр.)

IV.

Облекло на Д. Общи

Разноски за облекло на Д. Общи

49 шаяк за пан. [2] и шев

6 чорапи

-------------–

55 (гр.)

V.

Обзавеждане на коне

Такъми за конете

54

7 кон. торби

130 седло каспя

10 зенги

10 лък

---------------–

211 (гр.)

VI.

За пощальон

На Тракийската поща 125 (гр.)

VII.

При пътуване

Конски // разноски с мен заедно

И с мен, когато са двама, когато са

Трима // сам не съм бил. - с други

Дребни разноски

1235 (гр.)

VIII.

На път от Орхание

За трима от Сюлюманоглу

Дауд // двамата ги виках //

За разноски 65 (гр.)

IX.

За мисията на Стоян Пандур [3]

На Стоян войвода 42 (гр.)

X.

Свое облекло

Разнос за облик [4] мое

285

21 фес

51 бели ризи и гащи

4 копчета

10 кожухарин

78 антерия и фланела

207 шуба и пант.

12 поправяне на обувките ми

-----------------–

668 (гр.)

XI. За жребец, оръжие и др.

Борч за хатат – 3150

купих – 210 револвер

изгубих - 54

купих шишане - 200

за цици [за пушка] - 4

ключ – 4:25

за книги – 10:

за пликове - 3:

книги - 83

барут - 18:20

мерилки за барут - 15:

---------------–

3677:5 (гр.)

XII.

От Царацово до Карлово.

На Стоян и на Димитър

от Царацово до Карлово

21

105

XIII.

За Ангел Кънчев

За А. К. шаек за пан. [талон]

49

6 чорапи

103 горни и долни ризи

--------------------

158

XIV.

Докарани коне в Орхание

На Сюлюманоглу - Даудовата поща

когато докараха конете

и за конете, с троица

162

XV.

Човек от Тетевен в Орхание

На Васил Тетевенеца

210: в Орхание

XVI.

За разни пощи (пощальони)

На пощата, която отиде за представителите

в Тър. ля

40

за в Тракия 54 на пощата за Предс.

за Поща 52 до Сюлю. - Дауд

за Сюлюм. 17:2 Дауд поща

за каик - 40

----------------

203

XVII.

Стар дълг от 1870 г.

Вехт борч от

1870 г.: 70: за обувки

296: за Д. Общи когато дойде от Влашко

--------------

366

XVIII.

В. Йонков и др.

на В. Йонков

104

105

210 с трима другари

45:20

-------------------

464:20

XIX.

Тескерета и паспорти.

За тескерета

9:20

11:

17:20 паспорт

---------------------

38

XX.

За Дико Пеев

На Д. П. поща

20:20 кога закара коня

120: в Троян

54:

18:

64:

17:20

-------------------

294: [293,40]

XXI.

Сава Младенов

На С. Мла.

31

210 Л.Т.2

21 за харч

---------------

262

XXII.

За двама от Тетевен

На С. М. и В. Йон. [5]

От Л. Т. 105 гр. 624

XXIII.

Д. Общи до София

На Д. Общи

1871,1 дек. 291

1872, 12 ян. 282

21 в Тете.

24 в София

126 кога да върне хата в София

-------------------

744

XXIV.

Вноска от двама агитатори

Дават ми

С. М. и В. Йон.

427

XXV.

Вноска от Ангел Кънчев

Дава ми [6]

А.К.

235

XXVI.

Вноска от поп Кръстьо

Дава ми

касиерът

в Л. [7]

1358

XXVII.

От Частни комитети

Дали са ми

час. комитети направо на мен

6306

XXVIII.

От пощата Д. Пеев

Дава ми

пощата Д. Пеев

3243

Н. Б. II. А., п. 60, № 8111

1. Всичко лири турски.

2. За панталони.

3. Стоян Пандур (вж. писмо № 105)

4. Облекло.

5. Сава Младенов и Васил Йонков.

6. Ангел кънчев му дал (на Левски).

7. В Ловеч.

 

№119

Обща сметка

 

Отделните сметки от по-предния бележник, съединени в общ сбор

 

42 на Стоян Войвода [1]

126 на Стоян Войвода и на Д. Пеев от Царцово до Карлово защото ги изпратих с кираджия

162 на Сюлюманоглу - Даудовата поща, когато докараха конете, донесоха и законите

464:20 на В. Юндов

294 на Д. Пеев - поща

624 на С. М. и В. Йонков

515 за осигуряване на тайни къщи

182:20 разноски в тайните къщи

55 за облекло на Д. Общи

744 на Д. Общи

296 на Д. Общи, когато дойде от Влашко, освен другите, тия съм взел назаем и платихме

70 мое за обувки от 1870 стар борч

668 мое за облекло

158 на Анг. Кън[чев] за шаяк за пан [талони] и чорапи

120 на Васил Тетевенеца

38 за тескерета

262 на С. Млад. [Сава Младенов]

211 такъми за конете

125 на Тракийската поща

65 на Троица от Сюлюманооглу Дауд - виках ги за работа

3150 купих хата

310 револвер

54 изгубих

200 купих шишане

63:5 за барут, цици, ключ, книги и пликове

140 на пощите, когато свикат представители]

40 за каик през Влашко

1235:20 разноски с коня, когато са двама, кога трима, сам не съм бил, с други дребни разноски

-----------------

10 404:35

 

Н. Б. II. А., п. 60, № 8091.

Арх. т. I, № 28, стр. 56

1. Тази сметка се отнася до пролетта на 1872 г.

 

№ 120

Разходи на Д. Общи

 

Записани разноски в Скендер Дервишооглу при отиване и връщане от Етрополе

 

1872, 17 януари

Когато дойде г-н Д. Македонски [1] на 16 ян. и на 17-ти тръгна за Етрополе, разноски има 9: за коня и човешко, и не заплати.

 

Скендер Дервишооглу

и пак когато се върна 4: февруари и пак тръгна тоя ден за Б. на По. и масраф има тогава 2: гроша - за конете и за човеците [2].

 

Н. Б. II. А., п. 60, № 8034

 

1. Димитър Общи.  

2. Целият текст носи почерка ан Левски.

  

№121

Дълг на ЦК

 

Марин Станчев от Лясковец има да взема 371:25 гроша.

 

Марин Станчев ханджия

В Лясковец [1]

 

Да дава ЦБРК

1872, ян. 27 за броените на С. М. и В. Йонков

за Въст. своб. - гр. 118

за коня на ЦБРК - 208

за разноските им - 45:25

------------------------------

371:25

 

Н. Б. II. А„ п. 68, № 9158.

Арх. на Лясковски комитет

 

1. Писано от чужда ръка. Но и самият текст на сметката носи въздебел почерк и е съмнително дали е на Левски, макар по съдържание да не може да принадлежи никому другиму.

 

№122

Сметка на Д. Общи в Орханийско

 

Вноски на отделни частни комитети. С какво се е отчел Д. Общи и какво сам е изхарчил от 12 януари до 12 февруари 1872 г.

 

Дервишооглу Мехмет Кърджала - 93 общи

и пак частни 5 л. т. - гр. 525 час.

и пак частни 8 минца - гр. 432 час.

и пак частни - гр. 210 час.

и други частни - гр. 91 час.

и други частни - гр. 182 час.

-------------------------------

1533

 

Хасан Касан 5 л. т. - гр. 525 час. № 2,

и пак 5 л. т. - гр. 525 час. № 3,

и пак 5 л. т. - гр. 525 час. № 4,

и пак 5 л. т. - гр. 525 час. № 5,

---------------------------------

2100

 

Елес Джутов 7 б. мид. - гр. 147

и пак 5 л. т. - гр. 105

и пак 1 1/2 минц - гр. 80:10

и пак дребосък - гр. 25:30

и други 5. б. мид. - гр. 105

---------------------------

463: общи

 

Иллерически - гр. 551: общи

Исаак Хайн 1 л. т. - гр. 105 общи

Скендер Дервишооглу, разни - гр. 1180 общи

 

От пусулите събрани 5932 гр. - платени

разноски на цялата сума - 436

от 12 януари с 291 гр. до 16 февруари направил Д. Общи - гр. 604:5

Чисти пари ми предава - гр. 5172

А разписки дадох за горните - гр.5932

 

Сметка на Д. Общи

От януари 12 с 282 гр. се изпраща по работа до 12 февруари [1972] негови разноски.

Принася пусули - 5932: гр., платени - 436

А готови пари внася - 5172: гр., неплатени - 168:10

---------------------------------------------------------

604:10

 

Н. Б. II. А., п. 60, № 8037  

 

(Следва)

събота, декември 28, 2019

За цървулите на Васил Левски

Уроци по атеизъм. № 45

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37, УРОК 38, УРОК 39, УРОК 40, УРОК 41, УРОК 42, УРОК 43, УРОК 44.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 45. „Антропогенез“. Рубльов. Нощна лампа

Понеже циркът, както казват, се харесва на публиката, нека по изключение да присъединим още един фрагмент към моя разговор с “Антропогенез”. Те продължават да упорстват и упорстват наивно и смешно, демонстрирайки с всеки нов пристъп на упорство все по-голяма и по-голяма неграмотност. Извадиха отнякъде съвсем прелестната книжка на Мария Борисовна Медникова “Трепанацията в древния свят и култът към главата” и въз основа на тази книжка се опитват да ми прехвърлят топката за мозъка на Еразъм. Но, приятели, още един път казвам: има неотменима невроморфологична норма. Определена е от специалисти, които се наричат невроморфолози. Според споменатата вече книга на Блинков и Глезер “Мозъкът на човека в цифри и таблици”, издадена през 1964 година (може да се намери без проблеми), обемът на мозъчното вещество не е равно на обема на черепа. И тази разлика на мозъчните и немозъчните субстрати на млади години е от 5 да 12 %, а към старческата възраст достига 25–27 %. Така че моята цифра е изглежда по-точна.

Но работата не е в това. Всичките останали претенции във въпросния разбор са все същата субективност, еквилибристика и фантазия. Но понеже на тези приятели им хареса скандалът да прерасне в нормална война – а аз обичам всякакви войни, – реших да дам на конфликта още по-голям простор. И тук веднага при скандалната миризма налетяха две големи дебели списания, които ме помолиха да напиша рецензия за две книжки, разбирайки, че всичко това вероятно ще бъде забавно и весело – тези, които четат моите статии в „Московски комсомолец“, знаят, че мога да се справям с всякакви материали. И аз избрах книжката на Марков и Бурлак – бойната сила на „Антропогенез“.

Ще видим до каква степен е уязвимо всяко произведение, когато започваш да се занимаваш в него с лапане на мухи. Подозирам, че това ще бъде до най-висша степен весело. Така че съветвам тези, които следят моите публикации, да се запасят с пуканки – пиесата има много-много-много действия, предстои ни дълга и, надявам се, яростна война.

Нещо повече, искам да кажа напълно добронамерено: приятели, свидетели сте на нормална териториална агресия. Вие смятате науката за свое владение и се отнасяте много болезнено към това, че някой се вмъква внезапно при вас. Но, скъпи мои, това се отнася за всички. Навярно е ужасно, когато геологията попада в ръцете на адвокати и анатоми, а естествознанието – на журналисти, наемни войници, получили образование на бойното поле, банкови служители и възпитаници на езуитски колежи, които са учили донякъде право. Това, разбира се, е ужасно. Но имената на тези хора са известни сега на всички. Това са Чарлз Лайъл, Нилс Стенсон, Фридрих Енгелс, Рьоне Декарт и Жан-Батист Ламарк.

Разбира се, не по-малко ужасно е, когато физиката и астрофизиката попада в ръцете на юристи, квакери, фермери, служители в патентно бюро, телеграфисти и книговезци без всякакво специално образование. Но имената на тези хора са Едуин Поуъл Хъбъл, Джон Далтон, Йохан Кеплер, Алберт Айнщайн, Томас Алва Едисън и Майкъл Фарадей. Списъкът може да бъде продължен до безкрайност, като завърши с красивото твърдение, че археологията не може да бъде дело на продавач в бакалия, крадец и дребен авантюрист… но името на този продавач в бакалия е Хайнрих Шлиман.

Защо тези хора са се вмъквали някога в науката? Защо са нахлули във вашата територия и са натрили такива като вашите носове?

Научната теория, както помните, е била винаги доста строго охранявана. И въпросът даже не е в това, че именно доцентите от предишни времена – Френската академия на науките, между другото, а не някой дребен сайт – са изпращали по всички музеи на страната категорично искане да се махнат от витрините и експозициите всички така наречени аеролити – казано с днешен език, метеорити. Защото от гледна точка на Френската академия на науките фактът, че от небето падат камъни, изглеждал невероятно глупав – смятало се, че аеролитите няма откъде да падат. Това е един пример. Но такива примери в доцентската наука са множество.

И защо всички тези хора, всичките тези Хъбъловци и Енгелсовци, са навлезли някога във вашата територия?

Мога да обясня. Защото вие сте безплодни. И ако вашето дело е да обяснявате, ако вашето дело е да създавате за антиклерикалния фронт снаряди и шмайзери, извинете, приятели, но вашите снаряди не се взривяват, а на вашите шмайзери са им криви дулата. Вие се занимавате захласнато с терминологични шевици, но при това вашата наука тъпче в някаква глуха, неизвестна на никого задънена улица. Ние видяхме колко струват доводите на Марков в боевете и полемиките. Нищо. Затова не се учудвайте, че ви посещават. И аз се надувам, че все повече и повече хора ще се осмеляват, все повече и повече хора ще разбират, че знанията са знания – те са под ръката на всеки, а и да се структурират не е трудно. И не трябва да се плашим от доцентите, които могат да изскочат от някои тъмни ями на Интернет и да ни ухапят. В общи линии доцентите имат много любопитни качества и те, разбира се, могат да хипнотизират.

За първи път от цялото време на съществуването на програмата „Уроци по атеизъм“ ми разпечатаха и ми дадоха да видя един коментар. Мога да кажа, че бях, разбира се, огорчен. Разбрах, че атеистите или тези, които се наричат атеисти, не са по-добри от православните. Те са също така злобни, също така категорични, единствената разлика е в това, че вместо попове имат доценти от „Антропогенез“. Е, въпрос на вкус, на когото както му хареса. Но това как доцентите могат да хипнотизират, е отделна история, много интересна.

А между другото мога да разкажа за иконата на Рубльов и за ролята на доцентите за създаването на националния символ. Всичко това е много смешно. Знае се, че някога за „Троицата“ на Рубльов споменава Стоглавият събор, което е същото като на XXII конгрес на КПСС да се спомене за най-добрия стоманолеярен роман – ето така трябва да се пише. След това Николай Михайлович Карамзин споменава в V том същия Андрей Рубльов и веднага приятелите и поклонниците на Карамзин, Алексей Иванович Мусин-Пушкин и още няколко души, обявяват Рубльов за невероятен гений, а неговите произведения за абсолютно съвършенство на древноруското изкуство.

От този ентусиазъм се заразява историкът Николай Дмитриевич Иванчин-Писарев, който намира иконата – а тя не трябва да бъде дълго търсена, защото виси в Троице-Сергиевата лавра – и също изпада пред нея във възторжени, съвършено невероятни словоизлияния: че това е съвършенство, това е пълно великолепие, това е нашето истинско, национално, древно, велико изкуство. Той успява да въодушеви със своя възторг и славянофилите, и Николай I, и всички започващи да се възхищават от „Троицата“ на Рубльов или това, което смятат за „Троицата“ на Рубльов.

Минава още някое време, а по-нататък се случва следното. Първо, братята Михаил Иванович и Василий Иванович Успенский издават книгата „Бележки за древноруската живопис“, в която Рубльов направо се преподнася като гений, а „Троицата“ като шедьовър. След това се появява „Речник на руските художници“ с автор Николай Петрович Собко, в който се твърди същото. И накрая славата на „Троицата“ става толкова велика, че държавата в лицета на Археологическата комисия и на иконописеца Василий Павлович Гурянов решава да предприеме държавна реставрация на иконата.

Свалят иконата и тогава става ясен едни феноменален и много пикантен факт. Оказва се, че Мусин-Пушкин, Иванчин–Писарев, Николай I, Собко и братята Успенски са виждали пет напълно различни изображения. Просто към изображенията била прикрепена табелка „шедьовър“ и те следвали послушно табелката. Проблемът е в това, че иконата постоянно се обновявала и само през XIX век я подновили три или четири пъти, така че всичките изброени хора виждали напълно различни изображения.

Какво означава обновяване? Идва, значи, един иконописец, някой си Ивашка Малишев, гледа – ликовете са потъмнели и не се виждат. Наистина, иконата живее в химически агресивна среда: всякакви целувки на старици, пръскане на восък от свещите, на масло, температурни промени, влага и т. н. Така че ликовете са тъмни, дрехите не се виждат – хайде да нарисуваме всичко това красиво. И го рисуват красиво.

Когато с иконата се заел Гурянов, започнал да сваля слоевете и разбрал, че в действителност изобщо не са хвалили някаква древноруска живопис. В действителност са хвалили едно много примитивно рисуване, подобно на палехското, което няма никакво отношение към така нареченото изкуство. Но по това време още не можели да правят нормални реставрации и Гурянов просто обновил още един път „Троицата“ отгоре.

И едва през 1926 година болшевиките предприели сериозна реставрация на шедьовъра. Те свалили всичките слоеве по дяволите и получили това, което имаме днес. Иначе казано – това нещо с излинелите криле, с подобните на кренвирши пръсти без фаланги, с непонятните анатомични параметри на ръцете, с подутите, много смехотворно нарисувани дамски физиономии и с кривата чаша на масата.

Но нямало къде да се ходи. Славата на шедьовъра била вече отбелязана навсякъде – във всички учебници. За кривата чаша доцентите от изкуствознанието също дълго се въртели, обяснявали, че – виждате ли – това е магически символ, мистика. Но аз подозирам, че всичко е по-просто и великият художник на руската земя Андрей Рубльов не е можел да рисува. Вероятно, ако го бяха помолили да нарисува бутилка, димяща лула, скелет на тиранозавър или сеяч, резултатът би бил същия като при Остап Бендер на известния агитационен параход. И не защото Рубльов е бил слаб художник и не е бил талантлив, това изобщо не се обсъжда. За това вече говорихме – той е оцветявал, не е правил нищо повече, не му било разрешено нищо повече. Единственото ново нещо в „Троицата“ в сравнение с всичко останало е ивицата върху химатиона на средния ангел.

Работата е там, че по това време в Русия нямало изобразителни школи. Нямало ги изобщо, по принцип. В Европа вече творели Джото и фра Беато Анджелико, а у нас нямало нищо. Никой не се учел да рисува – не било нужно. Въпреки това, вижте каква е силата на доцентите! Сега наистина всички са хипнотизирани до такава степен, че „Троицата“ се е превърнала в национален шедьовър.

А накрая още един въпрос, който засяга нашите ръчкания с „Антропогенез“. Някакво обединение на атеисти ми съобщи, че ме е изключило отнякъде, прекъсва с мене дипломатическите и всякакви други връзки и въобще не иска повече да ме познава.

Знаете ли, приятели, аз не мога да бъда изключен от никъде. Никога никъде не съм членувал – нито във вашите атеистични движения, нито в каквито и да било други. Аз винаги съм сам за себе си; аз се ръководя само от своите интереси и от своята изгода. Никакви други обвързвания нямам.

А що се отнася до скептиците, които са ме уволнили от някъде, това, разбира се, е много, много печално. Печално е, когато една малка скептична нощна лампа обявява, че прекратява своето сътрудничество с електроцентралата.


(Следва)

петък, декември 27, 2019

Същността на будизма накратко (от Борис Гребеншчиков)

ИЗТОЧНИК: Infpol.ru

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Лекцията "Краткая суть буддизма" на руския рокмузикант и ръководител на състава "Машина времени" ("Машината на времето") Борис Гребеншчиков гледах преди време на видео, впрочем – не на живо, а на видеофилмче с фонограма и постоянна снимка, ако трябва да бъда по-точен.

Наскоро попаднах и на текста, който сега ви превеждам тук.

„Има много слухове за будизма, но малцина в действителност знаят нещо. Та аз ще ви разкажа какво съм чел в книгите и какво съм видял сам“ – казва Борис Гребеншчиков в интродукцията към своята лекция.

(Павел Николов) .

В списъка на световните религии будизмът заема едно от главните места. Но религия ли е това?

Защото обикновено, когато казваме „религия“, подразбираме вяра в някакво висше същество, на което можем да се помолим и всичко ще се оправи. В будизма това го няма. Самият Буда никога не е призовавал да се вярва в нещо и никога не е говорил за Бог. Нещо повече, той наставлявал строго своите ученици да не се задълбочават във въпросите за съществуването и природата на Бог. Той казвал, че подобни разследвания са практически безполезни и само ще им отвлекат вниманието.

“Аз ви уча само на едно и само на едно – как да се освободите от страданието – казва той на учениците си. Знайте, че главното е във вас.

За начало – малко история

Преди две и половина хиляди години, в шести век пр. н. е. в малко княжество в Северна Индия в царския род Шакя се родил принц Сидхарта Гаутама или Шакямуни. Юношеството му преминало в разкоша на двореца. За да не му се случи нещо непредвидено, баща му и майка му го пазели от съприкосновение с външния свят.

Но юношата поотраснал, огледал се внимателно наоколо и видял, че животът носи на всички живи същества отначало радост, след това страдание, а в крайна сметка завършва със смърт. Той се замислил – не може ли да се направи така, че животът да не носи страдания.

За да разбере как да постигне това, той напуснал своето семейство, оставил двореца и започнал да странства в дълбоката провинция, заслушвайки се в различни учения. И така странствал шест години. Заел се с краен аскетизъм, едва не умрял от глад.

И ето че веднъж седял пред прага вече на гладната смърт. Край него минало момиче с питки. Като погледнало изтощения, подобен на скелет Гаутама, момичето го съжалило и му подало една питка. И тогава той осъзнал, че ако умре от глад, това изобщо няма да го доближи да опознаването на тайната на живота. Осъзнал това и изял питката.

Така се родила будистката концепция за „Средния път“ – иначе казано, за това, че не трябва да се изпада в крайности. От гледна точка на будизма е еднакво вредно да се угажда на капризите на тялото и да се измъчва плътта.

Но това все пак не било отговор на неговия въпрос. В крайна сметка Гуатама седнал да медитира под едно дърво, твърдо решен да не стане, докато не постигне същността на всичко съществуващо. Той седял, отрекъл се от всичко, две денонощия и на сутринта на третия ден истината му станала ясна. Гуатама се събудил от „съня на невежеството“ и се превърнал в „пробуден“, иначе казано – в Буда.

Като го видели в това състояние, познатите му подвижници също поискали да разберат какво се е открило пред него. По-нататък – повече. Започнали да се събират ученици. Това, на което ги учел, се нарича „будизъм“.

В първоначалния будизъм няма никаква мистика. Има логика и разбиране за това как работи човешкото съзнание. Гаутама учел само на това, което е изпитал върху себе си.

Подобно на Буда, будистите смятат, че потенциално абсолютната истина (това, което ние наричаме Бог) се намира във всяко живо същество, че тя е основа на нашето съзнание. Те наричат тази истина „природа на Буда“ и казват, че всеки човек, който пречисти своето съзнание, също се превръща в Буда.

Това е всичко. То малко напомня думите на апостол Павел, че у всеки от нас има „вътрешен Христос“.

Шакямуни формулира също така четири истини:

1. Животът е пълен със страдания.

2. Причина за страданията са привързаността към приятното и отхвърлянето на неприятното.

3. Възможен е живот без страдания.

4. Има път, чието следване води до избягване на страданията.

През целия си останал живот Шакямуни учел как да се върви по този път. Той доживял спокойно до осемдесет години, а после починал, като казал накрая на учениците си, че не им трябва повече учител, те вече сами знаят всичко и трябва да работят над себе си.

Неговите последни думи били: „Всички неща са непостоянни по своята природа. Работете над своето спасение“.

Всички неща са непостоянни по своята природа. Тези думи съдържат основната истина на будизма , толкова обикновена, че всички не я забелязват. Харесва ни нещо, вкопчваме се в него и искаме така да бъде винаги. „Толкова искам лятото да не свършва…“ Но ако лятото не свърши, няма да има повече нито есен, нито зима, нито пролет, нито ново люто, природата ще престане да се обновява и ще започне застой, гниене и смърт.

Когато нещо е дошло – радвайте му се, а когато дойде време да си тръгне – пуснете го, за да дойде нещо ново. Но ние през цялото време се държим за старото и това е причината за всичките ни страдания. Когато разберем това, разбираме учението на Буда.

Ключови понятия в будизма

За да разговаряме лесно и непринудено с някой будист, трябва да знаем три ключови думи. Прераждане, карма и дхарма. Да разшифроваме тези неясни термини.

Прераждането означава, че (според будистите) всички ние, умирайки, не пропадаме никъде, а се прераждаме: намираме се в колелото на непрекъснати раждания и умирания. И понеже не сме много склонни да се замисляме за ставащото в нашия живот, изобщо не можем да слезем от тази въртележка. А какво ни кара да се раждаме отново и да умираме без всякакъв смисъл?

Кармата, казано по нашему – законът за запазването на енергията, е основа на цялата наука. От нищо не се появява нищо и нищо никъде не изчезва безследно – това сме го учили в училище. Индийските философи основателно правят извода, че нито едно наше действие също не остава без последствия. Като направим нещо лошо, не можем да избегнем разплатата; като направим добро, ще получим награда.

Друг е въпросът, че, намирайки се в този свят, ние не виждаме по принцип нито причините за нашите постъпки, нито следствията от тях. И не разбираме какво става в живота ни – откъде идват бедите и защо постигаме успехи. На което философията на будизма ни отговаря: бедите и успехите са следствие от нашите постъпки и никой не може да избегне това. А понеже не успяваме да платим всичките си дългове в продължение на един живот, ние умираме и се раждаме отново в съответствие с това какво е било нашето поведение в предишните ни животи.

Всичко това, взето заедно, се нарича дхарма. Дхармата е закон, по който е устроен и се развива светът; а също така – учение за този закон и правила, по които трябва да се живее.

Но – почакайте! – ще попитате вие. Защо да се освобождаваме? Защо да се отказваме от по-нататъшните си животи в този забележителен свят, дори и да ни носят страдания?

Елементарно. Никой не се отказва. Просто докато се намираме в плен на нашите мисли, страсти, заблуди и илюзии, ние живеем, умираме и се раждаме отново, без да си вземаме никаква поука от миналия живот. Ние сме като на въртележка, през цялото време се движим по един и същи кръг, изпитвайки болка и разочарование. След това умираме, без да си направим никакви изводи. Преминаваме през тежки изпитания след смъртта, после автоматично се раждаме отново (добре е, ако е като хора), без да помним нищо, и цялата въртележка се завърта пак. Безсмислено, унизително и болезнено.

Добре. А какво очаква човека, който си събере ума и освободи своето съзнание от отровите на невежеството, алчността и гнева?

Също е много просто. Човекът се е освободил, платил е своите кармични дългове и не е длъжен повече да се ражда тук. Той умира и попада в чистите земи (по нашему – в рая). Живее там, живее и рано или късно разбира, че сърцето му е неспокойно.

Той се е освободил и тъне в блаженство, а всички хора, които е обичал в предишните си животи, продължават да страдат, без да знаят как да слязат от въртележката. От това на него не му е добре. И тогава той сам, съзнателно решава се роди отново на земята и да помогне на всички, на които успее да помогне. Такъв човек се нарича „бодхисатва“. Той се е отказва доброволно от своето блаженство, докато не освободи всички същества от страданията, предизвикани от собственото им невежество. Съгласите се, че в това има нещо.

Има хора, които поради незнанието си приписват на будистите пълно равнодушие към света: трябва им, значи, някаква нирвана, прекъсване на битието – и това е всичко.

Уви! Невежите хора винаги се натъкват на това, което изобщо не познават. Не напразно Христос казва: „Прости им, защото не знаят какво правят“.

Състраданието е централно понятие в будизма. Ако на другите им е лошо, на тебе не може да ти бъде добре. Като резултат – доброто отношение към хората води до натрупване на позитивна енергия; рано или късно количеството натрупана позитивна енергия преминава в качество. Човекът започва да вижда безрезултатния кръговрат на живота и иска да престане да зависи от суетата. Той започва да медитира, умът му се пречиства и тогава животът го завежда при учител, който му показва неговото истинско съзнание. А като опознае истинското си съзнание, човекът постепенно достига до пълно освобождение.

Разклонения на будизма

След като Буда Шакямуни напуснал този свят, неговите ученици продължили да разпространяват учението му. Както можело да се очаква, те бързо се разминали във възгледите си на какво именно ги е учил Гаутама и в резултат от това се образували няколко разклонение на будизма.

Има „Малка колесница“ или „Хинаяна“ – това са тези, които не обръщат внимание на нищо и работят за пречистване на своето съзнание.

Има „Голяма колесница“ („Махаяна“) – това са тези, които искат да помогнат на всички живи същества и така се движат постепенно към просветление.

И има „Елмазна колесница“ („Ваджраяна“) – това са тези, които – като не забравят за другите – се стремят да достигнат просветление по време на този живот, използвайки всички подръчни средства.

Но, както се казва – който вижда във всичко различното, върви от смърт към смърт; а който вижда във всичко общото, се освобождава. Какво тогава е общото във всичките направления на будизма?

Главното в будизма е това, че същността на битието (това, което ние наричаме Бог или абсолютна истина) се намира вътре в нас и ние не възприемаме тази същност, защото съзнанието ни е замърсено с отрови.

Изводът следва сам – пречистваме съзнанието си и възприемаме Същността. Наистина, това изисква много труд и маса време. Но от друга страна – има ли в живота нещо, за което това време може да се употреби по-разумно?

Какво още симпатично има в будизма?

Още много неща. Аз, например, не мога да не възприемам със симпатия едно учение, което казва, че непочтителното отношение към другите религии е просто грях. В будизма не е прието да се проповядва, да се склонява някой към вярата. Днешният Далай Лама, който се смята официално за ръководител на будистите по целия свят, на въпроса на един руснак как по-скоро всички руснаци да станат будисти, каза: „А защо? Вие си имате своя прекрасна вяра и аз смятам, че изобщо не ви трябва друга религия“. Подобен отговор не може да не предизвика искреното ми уважение.

Още един симпатичен факт – будистите никога не са водили религиозни войни. Защо? Ако някой възприема истината не така, както я възприемаш ти, това си е негова работа. Тук няма за какво да се воюва. Правотата не се доказва със сила. Когато човекът стане готов, сам ще започне да задава въпроси.

По-нататък – будизмът не смята за много прилично да се правят чудеса. Будистите разбират добре, че най-важно е напредването по Пътя, а демонстрирането на чудеса само отвлича вниманието и дава повод за гордост.

И накрая – Далай Лама веднъж каза: „Ако някой от принципите на будизма се размине с данните от науката, аз, като ръководител на всички будисти, съм готов официално да приведа будизма в съответствие с резултатите от научните изследвания“.

Там е работата, че съвременната физика, колкото по-далече стига, толкова повече намира пълно съгласие с всичките будистки постулати. Да – казва физиката – наистина всичко в света е взаимно свързано; да, наистина нищо никъде не изчезва безследно; да, наистина резултатът от експеримента зависи от гледната точка на наблюдателя. Така че будизмът не спори нито с науката, нито с другите религии.

Будизмът просто съществува за тези, които са готови да го възприемат.

А какви средства използват будистите, за да пречистят съзнанието си и да достигнат до просветление?

Най-прости – добродетелен живот, непричиняване на вреда на други същества, медитация и четене на мантри.

Какво е мантра и медитация?

Мантрата е комплект от определени срички, които се смятат за свещени, иначе казано – за имащи особена енергетика. Мантрите трябва да се четат по особен начин: за това е необходимо да се получи специално посвещение. Мантри се използват във всички източни религии; даже в християнството има нещо подобно, наречено „умна молитва“.

Защо трябва да се четат мантри? Смята се, че когато човек произнася някоя мантра, съзнанието му е концентрирано върху нея; това спира потока от светски мисли, които ни отвличат от нашето истинско съзнание.

По-нататък – медитацията. Тя е известна в християнските традиции като „съзерцание“ – иначе казано, успокояване на тялото и мислите, за да почувстваш истината в себе си без думи. Именно това Кастанеда нарича „спиране на света“.

А добродетелният живот и непричиняването на вреда са ни познати от десетте заповеди – пък и във всяка религия има почти буквално същото.

Така излиза, че всички религии – на различни езици – говорят за едно и също нещо и даже използват почти еднакви методи за постигане на желаното. Нормално е – защото всички хора си приличат, всички искат приблизително едни и същи неща, а Бог е един. Просто всички се обръщат към него на различни езици.

Религията (от лат. religare – да съм съединен с нещо; да съединявам отново, в смисъл да възстановявам прекъсната връзка) е система от представи за света, основаваща се на това, че човекът усеща някаква връзка с всеобщото битие, с някакво висше всеобщо съществуване, характеризиращо се със системност и организираност.

И в този смисъл будизмът е религия. Защото всички ние така или иначе усещаме връзка със света и всички чувстваме, ме има и организираност, и смисъл. Чувстваме несъзнателно – да почувстваме това съзнателно ни се отдава рядко.

Пречи ни това, че в главите ни постоянно се въртят мисли – как да направим това, как да постигнем онова, какво някой си е помислил за нас, как изглеждаме… В сърцата ни кипят страсти. А ако тези мисли и страсти изведнъж спрат за секунда, облаците се разсейват и ние виждаме колко прекрасен и съвършен е светът.

Защото даже най-непоправимите атеисти признават в душата си, че „има нещо такова“ – просто не ни харесва формата, в която официалната църква облича това „нещо“. А нещастната църква съвсем не е виновна – нейните обреди са се оформяли векове наред и не е нейна вината, че ние живеем днес на съвсем друга скорост и не се опитваме да се спрем и да се вслушаме.

Как да направим това, ни учат будистите. А разликите между религиите – ако се вгледаме внимателно – не е толкова голяма.

Махатма Ганди просто казвал: „Бог няма религия. На Бог му е безразлично как Го наричаме; Той чака търпеливо кога ще престанем да се бием заради измислени от нас названия и ще възприемем великата истина, която стои по-високо от всички думи“.

четвъртък, декември 26, 2019

Моят урок по български език, Вакарел

Голямото семейство на Бонапарт

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Карло Буонапарте и Летиция Рамолино, родителите на Наполеон, имат тринадесет деца. До зряла възраст достигат осем от тях. Как е протекла съдбата на братята и сестрите на френския император? .

Жозеф Бонапарт

Първите две деца на Карло и Летиция умират (едното от тях, между другото, се казва Наполеон). Затова за първо тяхно дете е прието да се смята третото – Жозеф. Той се ражда през 1768 година, а Наполеон през 1769-та.


На Жозеф също било съдено да стане монарх: през 1806 година е коронован в Неапол, през 1808 г. се отказва от неаполитанската корона в полза на испанската – крал на Испания е до 1813 година. Когато брат му е отстранен окончателно, Жозеф заминава за Северна Америка. След това живее в Англия и Италия, умира на седемдесет и шест години във Флоренция.

Люсиен Бонапарт

През 1775 година се ражда още един брат на Наполеон – Люсиен. Него също го чака ярка политическа кариера: отначало е депутат в Съвета на петстотинте, след това ръководи Съвета, през 1877-1800 година заема поста министър на вътрешните работи на Франция.


През 1814 година Люсиен получава от римския папа Пий VII земи близо до град Канино. Така Люсиен Бонапарт е провъзгласен за първи принц на Канино. Умира там през 1840 година.

Елиза Бонапарт

През 1777 година в семейството най-сетне се родило момиче – Елиза. „Тя приличаше на брат си по чертите на своето лице, но изразът му беше много по-суров“ – казва за нея една нейна съвременничка. Биографията на Елиза не отстъпва изобщо по яркостта си на съдбата на нейните братя.


Елиза има свой литературен салон, по-късно управлява няколко територии, които ѝ доверява Наполеон, през 1809 година става велика херцогиня на Тоскана. Когато Наполеон бяга от Елба, я хвърлят в затвора, но след това я освобождават и я изпращат в Италия. Умира през 1820 година от малария.

Луи Бонапарт

През 1778 година се ражда още едно момче – Луи. То, между другото, ще стане баща на Наполеон III. Този брат на Бонапарт също намира място в политиката: Луи е назначен за крал на Холандия.


Луи е женен за Хортенз дьо Боарне – дъщеря на Жозефин, съпругата на Наполеон, от първия ѝ брак. Този съюз е иницииран от Наполеон, затова между съпрузите няма някаква особена любов. Луи умира през 1846 година в Ливорно на шестдесет и седем години.

Полин Бонапарт

Полин се смята за първа красавица в семейството. Освен товва е любимата сестра на Наполеон. Не се отличава със строг нрав: за любовните ѝ похождения разговаряли всички наред.


Полин не се отличава и с ум, затова пък често се държи странно и даже предизвикателно: например може да седне на гърба на някоя придворна дама като на стол. След падането на брат си се мести в Рим, където умира от рак през 1825 година едва на четиридесет и четири години.

Каролин Бонапарт

Каролин е най-малката дъщеря в семейството: родена е през 1782 година. Омъжва се за Жоаким Мюра, наполеонов генерал, макар брат ѝ да е против този съюз и да настоява за брак на Каролин с генерал Моро.


През 1815 година Мюра е разстрелян, Каролин бяга в Австрия, а след това се преселва в Италия. Умира във Флоренция през 1839 година. Нейните съвременници отбелязват, че за загубата ѝ скърби целият град – толкова я обикват флорентинците.

Жером Бонапарт

Най-малкото дете на Летиция и Карло – Жером – се ражда през 1784 година. Жером служи във флота, заминава за Америка, където успява да се ожени, но оставя своята съпруга по заповед на брат си и се връща във Франция.


През 1807 година Наполеон назначава Жером за крал на Вестфалия. Жером участва във войната през 1812 година и получава от руските войници прозвището „крал Ерьома“. Доживява до възцаряването на своя племенник Наполеона III и умира във Франция на седемдесет и пет години.

сряда, декември 25, 2019

За думата, която променя смисъла на всичко предишно...

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

ХЕГЕМОНЪТ

И така, редовите кумрански сектанти могат да се качват на небето. Пророкът, основал тяхната секта, не е някой друг, а Енох.

Но кой е тогава техният ръководител, клонка от рода на Давид?

Той – дайте по-нагоре – е самият Господ. „Свещеният и Велик Господ на славата, вечният Цар“, който „ще слезе, за да посети земята с милостта си“ (Енох, 5:28).

Би било странно, съгласете се, хората, които могат да бъдат членове на Съвета на боговете, да се подчиняват но някого, който не е ръководител на същия този Съвет.

Йосиф Флавий съобщава за „четвъртата секта“ следното: „Вожд (ήγεµών) на четвъртата философска школа станал галилеецът Юда. Привържениците на тази секта във всичко останало са близки до учението на фарисеите. Но у тях се забелязва несдържана от нищо любов към свободата. За единствен вожд (ήγεµών) и свой владетел те смятат Господ Бог“ [1].

Не е трудно да се види, че текстът на Йосиф Флавий съдържа очевидно противоречие: Юда Галилееца бил хегемон на „четвъртата секта“, която признавала за свой хегемон единствено Господ.

Това противоречие срещаме и по-нататък: „четвъртата секта“ не признавала друг цар над себе си освен бог и веднага след началото на въстанието признала за цар Менахем, потомък на Юда Галилееца.

Какъв хегемон е Юда, ако хегемон е само Господ? Какъв цар е Менахем, ако цар е само Господ?

Но това противоречие може да се разреши лесно, ако си представим, че царят от рода на Давид не е бил просто цар. Бил е Господ и Син на Бога.

В текстовете на кумранците виждаме същото теологично противоречие като в твърдението на Йосиф за хегемоните на „четвъртата секта“.

От една страна, те твърдят, че владетел е единствено Господ: „властта ще принадлежи на Господ и вечното владичество – на Израил“ (IQM XIX, 2–8). От друга страна, твърдят, че този владетел ще бъде Месия от рода на Давид, „който ще се надигне в края на дните… Господ ще [го] подкрепи [с духа на силата и ще му даде] престола на славата и венеца [на святостта], и разноцветни одеяния… [Ще му връчи скиптър] в ръката и той ще управлява [народите]“ (4Q 11 611-5 fr. 8–10).

Господ и Месията при кумранците си приличат до пълно съвпадение. Месията е негов аватар и образ. Месията е божествено същество и син на това божествено същество.

„Ти го пречисти за… във вечна светлина и го роди за себе си като първороден Син… като владетел и господар над всички области на Твоята земя… с в[енеца] на небето и със славата на облаците [го] увенча… и ангел от твоя свят е в неговата Община…“ (4Q369 fr. 1, II).

В по-нататъшния равинистичен юдаизъм Месията от дома на Давид винаги е бил човек.

Всичко останало било ерес за Двете власти на Небето: твърдението, че на небето има двама богове: единият непознаваем и трансцедентален, който не може да бъде видян, и другият – негов помощник, първороден син, Логос, Мемра, Слава, Ангел на Великия съвет, деутерос теос, посредник между бога и неговото творение, изпълнителен директор на Всевишния.

Именно тази ерес демонстрират, в най-чист вид, кумранските текстове. Техният Месия е напълно конкретен човек. Един от кумранските текстове даже описва неговите черти: „[И на главата му] на косата – родилно петно с риж цвят. И във формата на боб [бенка на лицето?], и малки родилни петна на бедрото“ (4Q534). Но едновременно с това Месията, с всичките си бенки и родилни петна, е Син на Бога и „Дух на неговото Дихание“ (4Q534). „Той ще се нарича Син на Бога и ще го нарекат Син на Всевишния “ (4Q246). За него се казва: „Бог застана в съвета на боговете“ (11Q13). Той, като Господ, идва с войнство от ангели върху облаци. Той седи на престол вдясно от Господ, увенчан с венеца на святостта и със славата на облаците.

Тази мистична представа на кумранците за Месия от рода на Давид, който е повече от смъртен, който е Велик ангел, деутерос теос, Логос и Мемра, за когото на небето има втори престол, противоречи на всичките традиции на монотеистичния юдаизъм от епохата на изгнанието, но е връщане към дореформаторския юдаизъм от времето, когато царете от рода на Давид били земна инкарнация на Яхве.

Мистицизмът на кумранците е ново издание на всичките най-важни за дореформаторския юдаизъм и изглежда напълно потиснати по време на монотеистичните реформи концепции: концепцията за шаманските пътешествия по небето, за Господ като цар, за Съвета на боговете, за Войската на духовете и за Убийството на някакво чудовище.

Това е този яхвизъм, който наднича през историята за Мойсей и легендата за пророк Илия. Това е яхвизмът, който позволява на хората да вършат чудеса и да участват в пира на Съвета на боговете. „Те видяха бога и ядоха, и пиха“ (Изход, 27:11).

Това е същият яхвизъм, срещу който е насочена притчата на Жреца за Корей, родственика на Мойсей, който се осмелил да каже: „Цялото общество е свято, всеки един от тях и Господ е сред тях“ (Числа, 16:3), заради което го поразил небесен огън.

Сътворението на света, което според юдаистичните източници е станало в миналото, сега, за кумранците, било изместено в бъдещето. Истинският свят тепърва трябвало да бъде сътворен. Велиал тепърва трябвало да бъде унищожен. И кумранците – членове на Войската на духовете/Небесното войнство, съратници на ангелите и членове на Съвета на боговете – трябвало да помогнат на своя Месия да победи Велиал/Яма. Също като асасините те можели да виждат Рая наяве и под влиянието на тези видения да жертват охотно живота си по време на терористични актове.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий, Иудейские древности, 18, 1, 6.

СЛЕДВА