СЛУЖБОМЕР

петък, ноември 22, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

Докато Ирод бил жив, сдържал недоволството с желязна ръка, но веднага след неговата смърт по цяла Палестина се разразила буря: огромни тълпи, стичащи се за Пасхата в Ерусалим, завзели Храма. В Галилея Юда, синът на „могъщия разбойнически предводител Езекия, когото Ирод смирил много трудно“ [1], „събрал около град Сепфорис огромна тълпа отчаяни хора, нападнал царския дворец, завладял всичкото намиращо се там оръжие, въоръжил с него всичките си привърженици и похитил всичките налични там пари“ [2].

Друг въстаник, Симон, „разграбил и изгорил царския дворец в Ерихон“ [3], дворецът на Ирод в Амафа бил „опожарен от тълпа скитници“ [4] и дори на някой си Афронг, „всичко на всичко обикновен пастир“ [5], му се приискало да стане цар.

„Където и да се съберяла тълпа недоволни, тя веднага си избирала цар, за обща гибел. Избраните царе причинявали на римляните незначителни вреди, но затова пък свирепствали сред собствените си съплеменници“ [6].

Синовете на Ирод не се интересували от усмиряването на метежите: те заминали спешно за Рим да се пазарят за престола. Императорът Октавиан Август разделил отначало страната между трима от тях: Архелай, Филип и Антипа, а през 6 г., ядосан от жестокостите на Архелай и неумението му да контролира положението, поставил южната ѝ част, Юдея, непосредствено под властта на Квириний, легата на Сирия, след което Квириний, заради събирането на данъците, обявил всеобщо преброяване на населението. Защото то вече било непосредствено подчинено на римляните и трябвало да бъде предвидено при данъчното облагане.

Преброяването, замислено от Квириний, довело веднага до ново въстание, начело на което застаналиЮда от Галилея и един фарисей, чието име, или прозвище, било Цадок, което ще рече Праведник.

Юда и Праведника играят значителна роля в нашето повествование, защото нашият основен източник за историята на Израил през това време, Йосиф Флавий, ги нарича основатели на „четвъртата секта“ [7].

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

В осемнадесетата книга на „Юдейските древности“ – в един неточен, пристрастен и цитиран до дупка абзац – Йосиф Флавий казва, че юдеите по негово време се делели на четири „ейресиса“. Думата αρεσις по-късно в християнския новговор започнала да означава „ерес“, но по времето на Флавий тя все още не означавала нищо подобно, а означавала просто „школа“, „направление“, „избор“.

Три от тези школи, според Йосиф Флавий, били много древни. Става дума за садукеите, фарисеите и есеите. Те съществували „не от вчерашния ден, а от стари времена“ [8].

А четвъртата школа, на сикариите и зилотите, се появила в най-близко време. Основали я Юда и Цадок. От гледна точка на тогавашния читател само това обстоятелство лишавало „четвъртата школа“ от каквато и да е легитимност. Защото религията не е някакъв си iPhone, който задължително трябва да е последен модел. Религията, особено в Античността, била колкото по-древна, толкова по-истинска.

Именно затова монотеистичните реформатори през VII в. пр. н. е. никога не претендирали за новост на своето учение. Те винаги твърдели, че учението им е най-правилно, защото е най-древно. И винаги можели да предоставят като потвърждение на този тезис „древните книги“, намерени точно навреме в Храма.

Йосиф Флавий описва есеите и „четвъртата секта“ като коренно противоположни.

Есеите са изключително мирна секта. Те „повече от всички други са свързани помежду си с любов“ [9] и „се стараят да разпространяват мир“ [10]. Който влезе в тяхната община, трябва да се закълне, че „никога нито по собствена подбуда, нито по заповед няма да причинява зло“. Ще се въздържа от грабежи и „ще бъде верен на правителството, защото всяка власт е от Бога“ [11].

Напротив, привържениците на „четвъртия ейрерис“ се отличават „със съвсем несдържана любов към свободата“. „За тях е нищо да отидат на смърт, по същия начин презират смъртта на своите приятели и роднини, само и само да не признаят, че някой човек стои над тях“ [12]. Именно „четвъртият ейресис“ се състои от метежници и разбойници и е отговорен за Юдейската война.

Отличителните черти на есеите, според Йосиф, са следните. Те са хемеробаптисти – кръщават се всеки ден, измивайки от себе си греховете, и вярват в безсмъртието на душата. Отхвърлят секса и се размножават изключително за сметка на прозелитизма. Също така „се стремят към особена святост” и се отличават с фанатично спазване на закона, до такава степен, че даже не ходят по голяма нужда в събота, което при тяхната оскъдна диета не е трудно, а през останалото време заравят екскрементите си със специална лопатка, която носят винаги със себе си. Имуществото им е общо.

За ритуалите и обичаите на „четвъртата секта“ Йосиф Флавий не казва нищо.

Не е трудно да се види, че Йосиф Флавий приписва на есеите всичките характеристики – любов към ближния, миролюбие и покорство на властите, – които по-късно ще си приписват християните. Както в случая с талмудистката притча за жестокия цар Ирод и рави Баба бен Бута, който даже след жестоки мъки отказал да го прокълне, отново се срещаме с добре разработен мем, настояващ за кротост и миролюбие, свойствени на носителите на мема.

Но твърденията на Йосиф Флавий за мирния характер на есеите контрастират странно с неговото описание на нещастията, постигнали есеите по време на въстанието.

„Те били усуквани и разтягани – пише Йосиф, – частите на тялото им били горени и трошени; изтезавали ги с всички оръдия за мъчения, за да ги накарат да хулят законодателя или да ядат забранена храна, но с нищо не можели да ги склонят да направят нито едното, нито другото. Те понасяли стоически мъченията… усмихвайки се над изтезанията, присмивайки се на тези, които ги мъчели, и отдавали весело своите души в пълна увереност, че ще ги получат отново в бъдещето“ [13].

Ако се вярва на този абзац, излиза, че по време на Юдейската война римляните се занимавали единствено с това да изтезават неизвестно защо мирната секта, изпълнена с любов към околните, заравяща екскрементите си с лопатка и проповядваща, че всяка власт е от бога. Не е ясно как така яростта на римляните се е насочила към тези мирни хора, които би трябвало да носят на ръце като образцови поданици.

Въпреки тези практически въпроси легендата за миролюбивите есеи, които хилядолетия наред „не познават парите“ и живеят на брега на Мъртво море „сред палмите“ [14], била удивително популярна сред интелектуалците от всички времена и народи.

Затова не е чудно, че когато през 1946 година в кумранските пещери били намерени първите свитъци от Мъртво море, техните автори веднага и безусловно били отъждествени с кротките и миролюбиви есеи.

Тъждеството, уви, се оказало малко преждевременно: свитъците от Мъртво море повече от всичко приличат на литературата, която може да бъде намерена в тренировъчен лагер на „Ал Кайда“ [15].

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 10, 5.

2. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 17, 10, 5.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Пак там, 17, 10, 6.

6. Пак там, 17, 10, 8.

7. Пак там, 18, 1, 1.

8. Пак там, 18, 1, 5.

9. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 2

10. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 8, 6.

11. Пак там, 2, 8, 7.

12. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

13. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 10.

14. Плиний Старший. Естественная история, V, 17.

15. Терористична организация, забранена в Русия.

четвъртък, ноември 21, 2019

Генерал „Безусловна капитулация“

ИЗТОЧНИК: СПИСАНЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

По време на гражданската война през 1861-1865 година армията на Севера губи 360 хиляди войници, армията на Юга – 250 хиляди. Юлисис Грант, главнокомандуващ на северняците, е обвиняван, че не се съобразява с човешките загуби. Ейбрахам Линкълн бил на друго мнение: „Този човек ми е нужен. Той умее да се сражава“.

Юлисис Грант е роден на 23 юли 1822 година. Бащата на бъдещият президент [1] има кожарска работилница. Семейството е многодетно, родителите се стремят да дадат достойно образование на всяко от децата. Юлисис не иска да продължи занаята на баща си. Той постъпва във военната академия „Уест пойнт“, учи се посредствено. Удава му се добре само математиката. Участва в американско-мексиканската война през 1646-1948 година и се отличава в сражението при град Монтерей. За успешно проведени бойни действия е произведен в чин капитан. Шест години след края на войната напуска военната служба и се отдава на равномерен фермерски бит (по това време вече е и женен). Но работите му не вървят: Грант не проявява особени способности за водене на селско стопанство. Катастрофално не му достигат пари и на Юлисис даже му се налага да продава дърва. В края на краищата решава да започне работа при баща си, но при това мечтае да продължи военната си кариера. Някои негови биографи казват, че е злоупотребявал с алкохола. Линкълн по-късно пише: „При мене често идват делегации с искане да бъде отстранен Грант, като се позовават на това, че генералът не е безразличен към силните напитки“.

Лейтенант Грант

Когато започва гражданската война, Грант оглавява пехотен полк от доброволци. Поддържа строга дисциплина и полкът му действа успешно. Заслугите на Юлисис не остават незабележими и му поверяват ръководството на всички доброволни отряди. През февруари 1862 година войниците под негово командване се сражават за форт „Донелсън“. Грант превзема форта и поставя ултиматум на командира му Джон Флойд: „Не може да има никакви условия освен безусловна капитулация“. В тази битка Юлисис губи 501 души, още 1976 са ранени.

Юлисис Грант

Успехът на военачалника е забелязан от Линкълн. Грант е назначен за командващ на армията на Тенеси, а през 1864 година му е доверено главното ръководство на военните действия. Любопитно е, че това назначение е приветствано от списанието на братята Достоевски „Епоха“: „Необикновената сила на волята на този човек и огромната му популярност в армията свидетелстват за това, че военните действия на северняците ще излязат най-сетне от омагьосания кръг, в който се въртяха досега. Ще отбележим още, че Грант разбира по-добре от всичките свои предшественици истинското значение на северноамериканската война. Както самият той казва, войната би била чист фарс, ако не води към ликвидиране на робството“.

Карикатура на Юлисис Грант, 1880 година

През 1865 година армията на конфедератите и северняците се сблъскват край Апоматокс. Това е последното сражение от гражданската война, по време на което само през първите три минути генерал Ли [2] губи около петстотин войници. На 9 април е подписан документ за капитулация.

Битката при форт „Донелсън“

По-късно Републиканската партия издига кандидатурата на Грант за президентските избори. Но 4 март 1869 година прославеният военачалник поема длъжността на ръководител на държавата, а през 1872 година печели втори мандат. В последните години от живота си се заема с писане на спомени. Умира от рак на шестдесет и три години.

БЕЛЕЖКИ

1. Грант е осемнадесети президент на САЩ с два мандата (1869-1877).

2. Командирът на конфедератите (южняците).

сряда, ноември 20, 2019

Уроци по атеизъм. № 38

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 38. За експеримента и лабораторния материал

Принуден съм да направя едно много кратко допълнение към предходния урок.

Въпросът е в това, че небезразлични ми другари от атеистичните окопи изразиха съмнения в моята искрена радост от това, че законът „За защита на чувствата на вярващите“ беше най-сетне приет. Длъжен съм с цялата си отговорност да заявя: не просто се радвам, щастлив съм, защото имаме най-чисто, буквално лабораторно експериментално доказателство за това, което говорех в своите предавания, а сега и в тази книга.

Аз говорех, че православието не е жизнеспособно без тояги, белезници, затвори, камшици, заточения и така нататък. И това, признайте си, мнозина го мислеха за поетическо преувеличение или за нагнетяване на страстите. Но дойде време и всички получихме възможността да се убедим в справедливостта на моите думи. При което това не е вече риторика – това наистина е абсолютно чист, грандиозен, блестящ експеримент.

Да си спомним Вилхелм Вунд, немския психолог, физиолог и езиковед. Негово е забележителното изказване: „Понякога не можем да осъществим в лабораторията един или друг важен експеримент – вместо нас го прави историята“. И в дадения случай историята осъществи експеримент вместо нас, като доказа, че всичките легенди за някакъв всемогъщ бог са напълно безсилни без подкрепата на много примитивни, много остарели методи, характеризиращи съвсем неразвитите държави. И изследователите на религиите, наблюдавайки днешната ситуация, могат да направят блестящо обобщение как в действителност се е разпространявало християнството.

Ние виждаме, че то не може да се приспособи към никаква жива, нормална, истинска среда. В дадения случай среда беше руското общество и резултатите от експеримента се оказаха доста красноречиви. Затова пък сега мажем да отговорим уверено на въпроса в какво се състои силата на християнството. Отговорът ще бъде ясен и конкретен: „В член 148 от Наказателния кодекс на Руската федерация“.

Така че аз бях абсолютно искрен – защото може би нищо не е по-важно от чистотата и успеха на експерименат, чийто резултат доказва хипотезата, която се струваше на много наблюдатели прекалено смела. Между другото, трябва даа отдадем дължимото на нашия лабораторен материал – колкото и да хулите депутатите от Държавната дума, както и да ги ругаете, каквото и да говорите за тях, те се оказаха потресаващ обект за изследване, значително превъзхождащ по своите възможности не само жабите или аплазиите, но даже плъховете и морските свинчета. И това заслужава отделна благодарност.


(Следва)

вторник, ноември 19, 2019

Шантав рожден ден...

По въпросите на езикознанието

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Езикът е пари. Неговата стойност е обезпечена с цялата мощ на икономиката и културата на държавата. Кой в такъв случа го девалвира?

На заседание на Съвета по руски език президентът заяви, че на езика е обявена война. Обявена е от пещерните русофоби, които изтласкват изкуствено руския език към периферията. За да се поддържа езика се планира замяна на Уикипедията с Голяма руска енциклопедия (поради което Уикипедията явно ще трябва да бъде забранена, иначе няма как да се замени), като за тази цел са приготвени цели купища пари и т. н.

Разрешете ми да съобщя следното. Руският език наистина стремително девалвира като език на световната култура и никой през последните двадесет години не е направил толкова много за тази девалвация, колкото направи Кремъл.

Защото езикът е като парите. Той е знакова система и стойността на тази система е обезпечена с цялата сила на икономиката и културата на държавата, чиито жители говорят конкретния език.

Ако икономиката е в руини, мозъците бягат от страната, в Московския инженерно-физически институт създават катедра по богословие, в учебниците съобщават за произход на човека от извънземни, кандидат за академик класифицира живите организми „според деградацията им от формите, които Творецът е създал“, ако основна експортна стока на страната са нефтът, корупцията и международното насилие, езикът автоматично се обезценява.

Митинг на националисти през 2010 година. Снимка: Дмитрий Серебряков / ТАСС

Семената на днешната катастрофа безспорно бяха заложени още по времето на СССР. Политиката на СССР по отношение на руския език беше безумна.

В Руската империя езиците на покорените народи били обречени на измиране. В това нямало никаква зла воля – подобни неща ставали във всички съвременни западни държави.

Великобритания? Съвременният английски език е изместил напълно келтския. Франция? В началото на двадесети век в Бретан говорели на един от келтските езици – бретонски. Австрия? В град Грац говорят на немски език, макар че думата „Грац“ е от същия корен, от който е руската дума „город“ [1], и значителна част от населението по тези места било славянско. Германия? Ще напомня, че прусите са били балтийски, а не германски народ и че пруският език е изчезнал окончателно едва през осемнадесети век.

Това е естествен процес: държавата асимилира и смазва под себе си езиците. В замяна дава на завзетите етноси достъп до колективната култура - запас от думи, сюжети, текстове, които превъзхождат техния запас, и им предоставя възможност за кариера. Блаженият Августин бил по произход бербер. Едва ли неговото име щеше да остане в историята, ако беше продължил да пише своите текстове на езика на Югурта [2] и Масиниса [3]. Императорите Диоклетиан и Константин били от балканската провинция Илирик. Едва ли биха оставили следа в историята, ако правеха кариера в тази провинция и продължаваха да говорят на езика на скордиските [4] и трибалите [5].

Разнообразието от езици е характерно за регионите, където няма държава. В Нова Гвинея са съсредоточени почти половината от съвременните езици по света, защото там и до ден днешен живеят първобитни племена.

В това отношение в Руската империя през осемнадесети-деветнадесети век протичал напълно естествен процес. Империята въздигала завзетите народи, измествайки техните езици и давайки в замяна достъп на елита на тези народи към един от световните езици – език на велика литература, език, на който говорили учени на световно равнище и владетелите на държава, в която живеели десет процента от населението на Земята.

Ако това продължаваше, днес руският език в Русия, като английския във Великобритания и френския във Франция, щеше да асимилира в по-голямата част от държавата другите езици. Даже такива древни култури като грузинската и арменската нямаше да издържат конкуренцията. И дори империята да прекрати в края на двадесети век съществуването си като единно политическо цяло, за езика това не би било много важно.

Нейните отломки щяха да продължат да говорят на руски. Да се откажат от руския и да възкресят родния език, на който, в повечето случаи, не съществува нито голям културен запас от текстове, на който няма понятиен и научен апарат, нито достатъчно на брой образовани носители на езика, би било катастрофа. Като в Шотландия: дори ако тя се отдели от Обединеното кралство, там няма да престанат да говорят на английски.

Снимка: Александр Демьянчук / ТАСС

В този смисъл победата на болшевиките била за руския език катастрофа.

Руската култура била унищожена и изолирана от света, а най-главното – болшевиките започнали изкуствено и фарисейско стимулиране на националните езици. Това била предприето, защото болшевиките разглеждали Русия като плацдарм за световна революция и СССР, на чийто герб имаше изобразено земно кълбо, беше за тях кристал, около който трябваше да нарастват нови образувания: Германска ССР, Френска ССР, Българска ССР – и така нататък, докато, според точния израз на Виктор Суворов, най-сетне и Аржентинска ССР не влезе в дружното семейство на съветските народи.

В резултат от това разпадането на СССР се оказа за Русия не само национална, но и езикова катастрофа. Националните републики се отделиха и заживяха истински живот и заедно с тях истински живот заживяха и изкуствено консервираните от болшевиките национални езици.

Но това, което е било, е минало и няма връщане назад. Русия, въпреки крушението на СССР, оставаше метрополия, а руският език – най-развитият и влиятелен език на територията на Съюза на независимите държави. Това влияние повече не можеше да се поддържа със закони и оръдия, но оставаха три други могъщи начини за поддръжка: икономиката, културата и образованието.

Хората от страните на бившия Съюз на независимите държави все така бяха готови да ходят в метрополията и да се учат. И ако Русия беше останала център на развита икономика и на развити технологии, руският език сам по себе си, без всякакъв Съвет по руски език, щеше да запази своето първенство.

Безумната политика на Кремъл и амбициите, неподкрепени от никаква икономическа и технологична основа, не оставиха от тази идея камък върху камък. След принудителни депортации грузинците заминаха да се учат вместо в Москва в Европа и Америка; украинците след Крим и Донбас забраниха „Яндекс“ и въобще всичко руско – само тази мярка нанесе на руския език по-голяма вреда от каквото и да е преимущество, получено от анексията на Крим.

Акция на противници на забраната на социалната мрежа „Вконтакте“ на територията на Украйна.

Езикът е като парите. През деветнадесети век националната валута на всяка страна била обезпечена със злато, сега е обезпечена с икономика. Същото е и с езика. През деветнадесети век го обезпечавали със завоевания. Сега го обезпечават само икономиката, технологията и прогресът.

Ако Русия беше богато преуспяващо общество, със стартъпи, частни инициативи, водещи световни университети – като Китай например, – руският език щеше да остане главна езикова валута поне на територията на бившия Съюз на независимите държави, че и на цяла Източна Европа. Щеше да бъде желателно да се учи руски език, както сега е желателно да се учи китайски. Хората щяха да продължават да говорят руски език, да го учат и да мислят на него по цялото пространство на Съюза на независимите държави, както в Сингапур продължават за говорят на английски.

Колкото повече Кремъл живее в паралелна реалност, толкова по-малко ще бъдат желаещите да говорят на езика, който описва тази реалност, и основният пещерен русофоб, който води война срещу руския език – а едновременно с това срещу руската икономика и руската култура – е всъщност самият Кремъл.

БЕЛЕЖКИ

1. Град.

2. Цар на Нумидия, незаконен син на един от синовете на Масиниса.

3. Първият цар на Нумидия.

4. Келтско племе.

5. Тракийско племе.

понеделник, ноември 18, 2019

Нобелови лауреати – 1961 година

Иво Андрич (Ivo Andrić)

10 октомври 1892 г. – 13 март 1975 г.

Нобелова награда за литература

(За епичната сила, с която проследява темите и изобразява човешките съдби, свързани с историята на неговата страна.)

Хърватският поет и прозаик, автор на романии разкази, Иво Андрич е роден в село Долак в Босна. Неговият баща, занаятчия, умира, когато Андрич е на три години, и майката се премества със сина си при леля му, живееща близо до Вишеград, където момчето получава строго католическо възпитание.

От най-ранна възраст Андрич има възможността да наблюдава живота на различните народи, населяващи Балганите, пъстра смесица от култури. В различно време Босна се оказва под властта на православните византийци, на мюсюлманите турци и на немногочислената славянска аристокрация, поради което продължително време се намира в изолация, далече от магистралния път на развитие на европейските народи. Въпреки това през XIX в. регионът е обект на растящите имперски амбиция на Русия и Австро-Унгария. През 1908 г. Босна, след като разделя съдбата на балканските си съседи, е анексирана официално от Австро-Унгария.

Скоро след анексията, като ученик в гимназията в Сараево, Андрич се включва в революционната организация „Млада Босна“, която се бори срещу австро-унгарското управление на Хабсбургите и се стреми към обединяването и независимостта на южните славяни. Когато Гаврило Принцип, член на тази организация, убива на 28 юни 1914 г. ерцхерцога Франц-Фердинанд, сред арестуваните е и Андрич, когото осъждат на три години затвор. В затвора Андрич чете Достоевский и датския философ Сьорен Киркегор. Под въздействието на особено песимистичния възглед на тези автори той пише две книги стихитворения: „От морето“ („Ex Ponto“, 1918 г.) и „Вълнения“ („Nemiri“, 1920 г.). „Няма друга истина, различна от смъртта, и друга реалност, различна от страданието“ – пише той в едно от стихотворенията.

След войната Андрич пътешества и изучава филология, философия и история в университетите в Загреб, Виена, Краков и Грац, където през 1923 г. получава докторска степен, защитавайки дисертация за културата на Босна.

Скоро след това започва дипломатическата кариера на Андрич, който представлява в Европа Кралството на сърбите, хърватите и словенците, създадено след войната и получило след 1929 г. името Югославия. По това време Андрич оставя поезията и се обръща към прозата; първият му разказ е публикуван през 1920 г. Заемайки дипломатически постове в различни европейски столици, Андрич няма възможност да отделя много време на литературата. Въпреки това от 1924 до 1936 г. публикува три сборника с разкази, значително място в които заемат историята и фолклорът на различните народности в Босна и в които се усещат мотиви за безполезността и суетността на човешкото съществуване.

През 1939 г. Андрич е назначен за югославски посланик в Германия и остава в Берлин до началото на германското нахлуване в Югославия през 1941 г. Като получава съобщение, че нападението е неотвратимо, той се връща спешно в родината си и идва в Белград няколко часа до началото на първата немска бомбардировка на града.

По време на немската окупация Андрич се намира фактически под домашен арест в белградското си жилище. Лишен от възможността да участва в Съпротивата, той започва отново да пише. От 1941 до 1945 г. писателят създава трилогията, която ще се превърне в негов шедьовър: „Мостът на Дрина“ („Na Drini ćuprija“), „Травнишка хроника“ („Travnička hronika“) и „Госпожицата“ („Gospođica“). Трите романа излизат през 1945 г.

Най–популярен роман от босненската трилогия е „Мостът на Дрина“. В този роман, който е превеждан най-често, се описва борбата между юдеите, мюсюлманите и католиците в продължение на три и половина столетия от босненската история. Мостът на река Дрина, построен от турците през XVI в., е символ на това, че „животът е непостижимо чудо, защото постоянно се губи. Но въпреки това… продължава и остава несъкрушим“. В прозата на Андрич постъпките и характерите на отделните хора са дадени в контекста на историята.

Във втората книга от трилогията, „Травнишка хроника“, Андрич описва нравствената колизия, която възниква, когато френският и английският консул се борят за влиянието на турския везир в Босна в началото на XIX в. В „Госпожицата+ авторът рисува достоверен, психологически правдив портрет на една свидлива и нещастна жена. Действието на романа се развива между двете световни войни; изобразената в него историческа панорама е по-тясна от тази в предшестващите две книги от трилогията, което говори за значителни промени в стила и метода на писателя. Всяка от трите книги е напълно оригинална, което говори за техническото майсторство и за многостранността на таланта на техния автор.

След войната известността на Андрич в Югославия расте с всеки изминал ден; сега той е смятан не за провинциален битов писател, а за един от най-известните творчески личности в страната, който успява да напипа най-съществените черти на сложната югославска история, да отрази сложните проблеми на югославското общество. Привърженик на министър-председателя Тито, който признава Босна за една от шестте републики, съставящи Югославската федерация, Андрич влиза след войната в комунистическата партия, а по-нататък става президент на Съюза на югославските писатели. Към значителните му произведения от този период са отнасят „Нови истории“ („Nove pripovetke“, 1848 г.), сборник разкази, посветени на събитията през Втората световна война и следвоенния период, и „Проклетият двор“ („Prokleta avlija“, 1934 г.) – повест, в която от първо лице на един босненски затворник се разказва за тежката съдба на затворниците по време на турското владичество.

През 1959 г. Андрич се жени за Милица Бабич, декораторка в Белградския национален театър. Приблизително по същото време е избран за депутат в Съюзната народна скупщина от името на Босна и заема този пост в продължение на редица години.

Остатъкът от своя живот Андрич прекарва в Югославия, където става първият културен деец, удостоен с наградата „За труд през целия живот“, ежегодна награда, която обикновено се присъжда на политици или учени. Когато умира внезапно от инсулт, Тито заявява, че „смъртта на писателя е голяма загуба за многонационалното изкуство на Югославия, за цялата страна“.

Макар че творчеството на писателя е малко известно на Запад, Андрич има почитатели, които ценят високо неговите книги. Както отбелязва югославският критик Петер Драшкович, в своята книга „Мостът на Дрина“ Андрич „прави опит да изтълкува значението на човешката съдба“. Чешкият поет и литературен критик Е. Д. Хой отбелязва, че „въпреки значителните разлики между ранните и късните произведения на Андрич, неговото творчество е неделимо“. Според литературоведа Томас Екман в своите произведения Андрич прониква „в такива удивителни по своето богатство дълбини на човешкия дух, които са скрити от нормалната логика и от нормалните възприятия… Описвайки съдбоносни, извънредни ситуации, Андрич показва най-възвишеното и най-скромното, достиженията и неуспехите в човешката съдба, които са мимолетни и в същото време играят важна роля за човешкото битие“.

„Макар че в творчеството на Андрич се усеща дълбок песимизъм, мотиви за нищожността и суетността на съществуването – казва американският литературовед от югославски произход Николай Моравсевич, – в неговите произведения въпреки това намира място вярата в успеха на човешката борба срещу злото. Пластичността на повествованието, дълбочината на психологическия анализ и универсалността на символизма на Андрич остават ненадминати в сръбската литература“ – завършва Моравсевич.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/andric.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

петък, ноември 15, 2019

Уроци по атеизъм. № 37

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 37. За ползата от закона за оскърбените чувства

Позвъни ми веднъж моят стар приятел Александр Петрович Никонов, забележителен писател, ръководител на Московския атеистичен фронт, и ми предложи да подпиша петиция срещу закона за оскърбяване на религиозните чувства. Трябва да кажа, че тези московски атеисти са изключителни момчета, много романтични. Те смятат, че злото е нещо, с което могат да се борят като събират подписи. Отказах. Но отказах по съвсем свои причини. Аз смятам, че в общи линии това е забележителен закон, забележително допълнение към Наказателния кодекс и ако го нямаше, би трябвало или да бъде измислено, или да се инициира неговото приемане.

Защо? Въпросът е в това, че благодарение на този закон борбата с оглупелия клерикализъм ще стане наистина интересно нещо. Ние ще получим възможността да лъснем о каменната кожа на това древно слизесто чудовище от самите дълбини на Средновековието острието на истинския атеизъм и истинският атеизъм ще придобие в Русия съвсем друга ценност и друга значимост. Живеещи в XXI век, ние никога не сме и мечтали, че ще можем да се срещнем лице в лице с тази твар.

Ще напомня, че такъв или подобен закон е довел някога до прекъснатия живот или до прекършената съдба на такива потресаващи хора като Жулиен Ламетри, Галилео Галилей и Мигел Сервет. Ние имаме възможността да се срещнем с този закон и вероятно за се разплатим за някого от тези хора. Не забравяйте, че съществува едно нещо, което се нарича езопов език. Известно е, че мъжете с черни тенджери на главата никога не са се отличавали с особена съобразителност и не разбират всичките възможности, които дава езоповият език. Освен това, ако някога свободомислието клокочеше в някакъв съд и се разсейваше в атмосферата, сега законът запоява този съд и дава възможност за онзи атеистичен пробив, взрив, ако искате, който навярно толкова не достига на интелектуалния живот в Русия. Така че трябва да гледаме с голям оптимизъм това, което става.

Аз не просто обяснявам защо съм за този закон. Виждате ли, когато главният идеологически противник иска да ми напише разписка, в която се признава за пълен идиот, в която потвърждава, че православието – религията на любовта, смирението, всеопрощението и покорността – е напълно безсилно и недееспособно без окови, белезници, тояги, зони и присъди, ще му подам златно перо и ще му намеря най-добрата попивателна хартия. Разбира се, би ми се искало повече – по-осезателно благочестие, по-чувствително присъствие на църквата на телевизионния екран. Според мене това присъствие не достига; смятам, че то трябва да бъде истинско убедително присъствие, което вероятно ще пречупи ситуацията на абсолютната, както те се изразяват, бездуховност.

Какво правят те по телевизията? По телевизията сменят облеклото си, сменят бижутерията си, позират и говорят за нещо, забравейки, че под въздействието на религиозната вяра човек се променя напълно и че ранните християнски свидетелства говорят именно за пълна трансформация на поведението и за смяна на стилистиката на човешките постъпки. Би ми се искало, разбира се, да се насладя на демонстрирането на продължителни шоу програми от типа реалити, способни поне в общи черти да възкресят истинските християнски, нещо повече, истинските раннохристиянски идеали.

На всички е известно например, че Симеон Стълпник не само развъждал червеи в раните на своето тяло, но и че тези рани се образували от навика му да се търка със собствените си екскременти, за което разказва, между другото, неговото житие, което вече е съвсем без значение. Можем да си спомним, че преподобният Павел от Тиваида гладувал деветдесет години и крадял фурми от враните, че Нил Столобенский спял само прав, опирайки се на две патерици, а преподобният Теофил плакал непрекъснато дванадесет години. Всичко това се е случило – разказват го скъпоценните за всеки християнин жития на светците. Там, между другото, намираме бележки за това, че света Роза пиела само жлъчка, а преподобният Макарий, за да се избави от нехристиянски мисли, завирал за дълго време задните си части и гениталиите си в мравуняци.

Би ми се искало да има такива реалити предавания. Би ми се искало днешните праведници не просто да си чешат езиците в ефира на държавната или недържавната телевизия, а да демонстрират тези образци за истинско благочестие, които са документирани в така наречените жития на светците. Предполагам, че и на дякон Кураев, и на многобройните православни активисти и експерти много биха им подхождали тези роли. Защото това за тях са идеали, образци и подобни реалити предавания със заврян задник и гениталии в мравуняк сигурно биха станали едни от най-ефектните и рейтинговите на руската телевизия. Вероятно демонстрирането на такава неподправена вяра ще може да върне мнозина в лоното на истинската църква. Вероятно и на мене би ми направило известно впечатление. Учудвам се защо досега същите православни активисти не осъществят транслация на деветдесет години гладуване и кражба на фурми в пряк ефир? Това вероятно би било много убедително.

Аз мисля, че ставащото днес е много правилно. Че Русия трябва да преживее този мракобесен кошмар и вероятно след три-четири години опити за прилагане на подобни закони всичко ще си дойде най-сетне на мястото. И безсмислената дума „вяра“ ще бъде заменена с юридически осезаемото понятие „идеология“, защото днес християнството очевидно не е нищо друго освен идеология. И когато замяната стане, тогава вече ще знаем и разбираме как може да се взаимодейства с християнството. По отношение на идеологията ръцете ни няма да бъдат вързани с нищо и ще можем да се отнасяме към нея без така наречената почтителност, точно както правим с всяка друга идеология.

Това време непременно ще настъпи. Така че не унивйате, не си търсете белята, а разбирайте силата на езоповия език. Защото в края на краищата няма да престанем да се разбираме, напротив – ще започнем да се разбираме още по-добре. Точейки остриетата на чистия атеизъм о тази дива ситуация.


(Следва)

четвъртък, ноември 14, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

Въпреки всичките прогнози за страшния край на Сина на Беззаконието, катастрофата, обещана на Ирод, все не идвала. Той сменил девет жени и четирима покровители (Цезар, Касий, Антоний и Октавиан), станал баща на седем деца и екзекутирал три от тях; издигнал храмове на Август и насипал изкуствени възвишения. Вече бил стар, а катастрофата изобщо не се случвала. Накрая отмъстителният и параноидален старец се разболял. „Мъчели го вътрешни абцеси, особено страшни в стомаха; краката му били пълни с водниста прозрачна течност. Същата болест го постигнала и под корема; по гниещите части се появили червеи; когато искал да се изправи, дишането му причинявало страшни страдания както поради зловонието, така и поради трудната му подвижност; царят целия треперел, при което чувствал неестествено напрежение“ [1]. Болестта му била обявена за дългоочакваната катастрофата. “Богобоязливите хора, които поради своите знания умеели да обясняват подобни явления, казвали, че сега Предвечният наказва царя за големите му беззакония“ [2]. Именно по време на смъртоносната болест на Ирод двама от тези богобоязливи хора, двама фарисеи, знаменити познавачи на закона, Юда и Мататия, заобиколени от цяла тълпа, съборили посред бял ден от вратите на Храма златния орел, който Ирод поставил там. „Какво може да бъде по-почтено и по-славно от това да умреш за бащините завети; който завърши живота си така, душата му ще остане безсмъртна и ще вкуси вечно блаженство“ – казвали Юда и Мчататия на своите привърженици [3]. Ако Флавий е прав и не допуска в случай анахронизъм, пред нас имаме детайл, който трудно можем да преоценим. Защото във II в. пр. н. е. текстовете на фарисеите не говорят никъде за безсмъртие на душата. Книга Данаил и Втора книга Макавеи обещават на мъчениците физическо възкресение. И ето че Юда и Мататия, в 4 г. пр. н. е., обещават на тези, които станат мъченици, именно безсмъртие на душата. Фактически Юда и Мататия вдигнали въстание и се опитали да превземат Храма (във всеки случмай, за да съборят от вратите му златния орел, тълпата би трябвало да се събере именно пред тези врати), но Йосиф Флавий, както винаги, когато говори за своите съотечественици, се опитва всячески да омаловажи насилието на техните действия. Според него военачалникът на Ирод нападнал тълпата и, нещо повече, привържениците на Мататия даже не се съпротивлявали, надявайки се на мъченически венец [4]. Ако се вярва на Йосиф Флавий, като християнските мъченици по-късно, те искали единствено да бъдат разпънати. Този стремеж към мъченичество бил веднага удовлетворен. След екзекуциите Ирод, на когото били прекрасно известни настроенията на народа, наредил да затворят членовете на знатните еврейски семейства на хиподрума и да ги избият в момента на смъртта му, защото, пошегувал се мрачно умиращият Антихрист, „само в такъв случай народът ще го почете с искрена скръб“ [5].

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 6, 5.

2. Пак там, 17, 6, 5.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 33, 2.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 6, 3.

5. Пак там, 17, 6, 5.

сряда, ноември 13, 2019

Духовни ценности, кока и газ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На какво учат възходът и падението на боливийския диктатор Ево Моралес.

Главното, което прави впечатление в Ла Пас, столицата на Боливия, са оградите. В Ла Пас има множество огради. Те са направени от наклонени бетонни плочи, бодлива тел, тухли, пропукал се бетон, строителни отпадъци, гнили дъски и върху всичките тези огради още преди няколко години, когато бях там, се пъчеше гордия надпис от три боливиски букви: EVO или MAS EVO. Evo е Ево Моралес, несменяемия президент на страната в продължение на тринадесет години, а MAS е партията „Движение към социализъм“, която той оглавява.

Освен надписите от три букви оградите са украсени с типични съветски лозунги като „слава на труда“ и „не на приватизацията на газовия отрасъл“, а също така с по-специфични призиви от вида на „Fuera USAid“ и лозунги в защита на коката – Ево Моралес, освен че оглавява партията „Движение към социализъм“, е бил някога и генерален секретар на съюза на производителите на кока – да, именно, същата кока, от която се прави кокаин.

Като пълномощен представител на този мирен и достоен отрасъл от селското стопанство бъдещият президент Моралес защитава непрекъснато коката – духовна и материална основа на традиционната индианска общност, подложена на империалистическа агресия от страна на Съединените американски щати и присъединилия се към тях бял градски боливийски елит, продал своята родина на янките.

Отдавна съм свикнала да класифицирам обществата и градовете по наличието на огради: има или няма. Повече огради от тези в Боилвия съм виждала само в Русия.

Оградите в Ла Пас заобикалят всичко – и колиби, и магазини, и фавели, и, разбера се, могъщите, заобиколени с бодлива тел селища, в които живее боливийският елит – полицията и армията, а също така офицерите от могъщия боливийски флот, който временно, поради липса на изход на море, е базиран на езерото Титикака.

Боливийска индианка на фона на ограда в Ла Пас.

По целия останал Ла Пас трябва да се движите предпазливо. Безопасен е като че ли само централният булевард, увенчан със статуите на Боливар и Колумб и завършващ от двете си страни с огради и бунища.

Президентът Моралес принадлежи към тези комунисти, които започнаха да идват изведнъж на власт по цяла Латинска Америка след падането на СССР не благодарение на съветската подкрепа, а на всеобщото избирателно право. Историята на Боливия по времето на Моралес е приблизително това, което беше Чили по времето на президента Салвадор Алиенде.

Моралес беше първият президент на Боливия, произлизащ от местните индианци аймара. В навечерието на встъпването си в длъжност като президент той се облече в одеянията на жрец и отиде в Тиуанако – древен град, построен от прадедите на индианците аймара и запустял преди около хиляда години. Там, от върха на древна пирамида, на която някога на принасяните в жертва хора са изтръгвали вътрешностите и са отсичали крайниците, президентът произнесе прочувствена реч за края на епохата на империализма и индивидуализма и за връщането на Боливия към първоначалните ѝ духовни ценности.

„В продължение на петстотин години ние страдахме от безпросветност, омраза, расизъм, дискриминация и индивидуализъм, откакто чужди хора дойдоха на нашата земя и заявиха, че сме длъжни да се модернизираме и да се цивилизоваме“ – заяви президентът.

На стотния ден от длъжността си Моралес национализира нефта и газа на Боливия, което без съмнение беше всячески одобрено от примитивната сакрална бюрокрация, ръководеща Тиуанако. (Ние знаем за тази цивилизация още по-малко отколкото за сменилите я инки, но знаем достатъчно, за да помним, че Тиуанако е бил класически, според Витфогел, случай на тотален иригационен социализъм.)

По местонаходищата бяха въведени войски. На чуждестранните компании бяха дадени шест месеца, за да се съгласят с новите условия или да напуснат страната. По-голямата част от получените по този начин пари беше раздадена на приближените на Моралес, чрез инфраструктурни проекти с огромно странично заделяне на средства, а по-малката получиха във вид на подаяние пенсионерите и бременните. Подаянията бяха нищожни, но индианците аймара не бяха виждали и това и когато бях в Ла Пас, по гореспоменатия централен булевард се точеше опашка: индианците идваха от селата да се регистрират и да получат документи за самоличност, за да гласуват на следващите избори за добрия президент Моралес.

С широк жест президентът намали двойно своята заплата, превърна боливийските съдии в нещо като нашия руски Следствен комитет и през 2013 г. задължи империалистическите чуждестранни НПО, злодействащи срещу суверенната боливийска духовност, да живеят по законите на Боливия.

Всичките боливийски огради се покриха с портрета на Ево и лозунги като „слава на труда“. Колкото повече лозунги имаше на оградата – толкова по-намаляваше в градовете търговската реклама.

През 2005 г. Моралес беше избран за първи мандат, през 2009 г. – за втори, а през 2014 г. – за трети. През 2016 г. проведе референдум с цел да си позволи избирането за четвърти мандат. Избирателите отговориха с „не“, но Моралс отправи жалба до Конституционния съд, че резултатите от референдума нарушават правата му и понеже беше пълен с негови привърженици, съдът взе решение в негова полза.

Между другото икономиката на страната буксуваше. Социалните плащания и инфраструктурните проекти наистина вдигнаха жизненото равнище на най-бедните индианци, но това не беше подкрепено с никакво икономическо развитие. Ла Пас все така си оставаше град на оградите, на бедняшките квартали, на оградени с тел компаунди и на диви автомобилни задръствания.

Зад пределите на Ла Пас все така се простираше една от най-бедните икономики в Латинска Америка, стотици и стотици километри безлюдни боливийски възвишения, където нямаше пътища, а само посоки.

Работа по тези места нямаше. Местният пазар се ограничаваше с продажба на магически амулети и омайващи отвари; редките хотели, приютяващи туристите, се строяха обикновено за държавна сметка и се управляваха от някакъв местен влиятелен клан, осигуряващ срещу храна безапелационно гласуване за президента.

Една трета от страната представляваше безлюдна високопланинска пустиня, а в низините отглеждаха кока.

На границата с Чили климатът се променяше рязко и веднага след нея се появяваше отлично съвременно шосе. Там, в Чили, в най-безводната пустиня на Земята, в пустинята Атакама, се намираше доста зеления за една пустиня град Сан Педро де Атакама и чуждестранните туристи ходеха оттам в Боливия да се любуват на солените езера.

Хората излязоха на улицата след като преброяването на гласовете спря за двадесет часа и след като беше заявено, че Моралс ще има необходимата разлика от гласовете на опозиционния кандидат, за да бъде избран за четвърти президентски мандат.

През ноември в страната, очистена от опозиция, свободна преса и НПО, се проведоха президентски избори. За да победи на първия тур, на Моралес му трябваше разликата между него и кандидата на опозицията да бъде повече от десет процента.

Когато първите резултати от изборите бяха обявени на 20 октомври, разликата беше около седем процента. След това преброяването на гласовете беше незабавно спряно и се поднови едва след двадесет часа. Този път необходимата разлика възлизаше на нужните десет процента, но тогава народът излезе на улицата.

Всички съвременни диктатури, позоваващи се на духовните ценности, си приличат.

Историята на Ево Моралес ни напомня, че социализмът, или по-точно – разпределителната икономика, която концентрира в ръцете на държавния ръководител всичките ресурси на обществото, които той след това раздава на своите приятели, и която не позволява други източници на богатства освен идващите от страна на този ръководител, съвсем не е нещо ново в човешката история.

Това наистина се е практикувало още от прадедите на Моралес в държавата Тиуанако. Духовните си традиции тази държава поддържала за сметка на човешки жертвоприношения: на жертвите изтръгвали вътрешностите, разчленявали ги и ги излагали пред погледите на всички, за да бъдат заздравени духовните ценности.

Ако в Тиуанако можели да пишат, там несъмнено също щяха да напишат по стените на всички държавни складове „слава на труда“. За нещастие не можели да пишат.

Всички южноамерикнски цивилизации били толкова духовни и високоцентрализирани, че поради всякаква липса на частна собственост, на частна инициатива и на свобода не изнамерили нито писмеността, нито желязото, нито даже колелото.

вторник, ноември 12, 2019

„Доктор Сън“

ИЗТОЧНИК: “Disgusting Men“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Доктор Сън“ е третата за тази година екранизация по Стивън Кинг и – което е особено интересно – това е продължение на филма на Стенли Кубрик „Сиянието“. Какво има в новия филм по Кинг? Има ли нещо от Кубрик? Каква е разликата между първата и втората част?


От събитията в хотел „Овърлук“ са минали години. Момчето Дани Торънс се е превърнало в Дан – облъскан от живота алкохолик, който продължава да вижда призраци и бавно се спуска към дъното. Опитвайки се да започне нов живот, той става санитар в хоспис, където помага на пациентите със своите екстрасезорни способности да посрещат спокойно смъртта. Дан има невидима приятелка – момичето Абра, което живее някъде близо до него и с което понякога говори преди заспиване, използвайки своето „сияние“. Но в един момент Дан научава, че Абра е заплашена от смъртна опасност: нейните способности са станали известни на Истинската задруга – клан от вампири, които не пият човешка кръв, а „сиянието“, което човек отделя преди смъртта си. За да спаси Абра, Дан трябва да се върне там, където веднъж вече едва не е загубил живота си и където може да го загуби отново – но друг изход няма.

Да се заснеме продължение на най-страшния филм на ужасите в историята, както често наричат „Сиянието“, е не толкова амбициозно начинание, колкото рисковано. Филмът на Кубрик е станал отдавна общопризната класика, така че да се опитваш да го надскочиш, е също така и изключително неблагодарно начинание. Същевременно „Доктор Сън“ е отделно произведение, което, разбира се, има връзка със „Сиянието“, но общо казано, е самостоятелен сюжет, докосващ се само отчасти до темите от първата книга. Режисьорът Майк Фланаган („Окулус“, „Преди да се събудиш“, „Тишина“) се е изправил пред цяла редица много сложни задачи: базова – да вплете максимално органично историята на книгата в сюжета, създаден от Кубрик, като при това даде дължимото на своята екранизация, и накрая да добави от оригиналната книга „Сиянието“ в продължението няколко важни детайла, изхвърлени от филма на Кубрик. С всичките тези задачи Фланаган се е справил, макар че първата и третата са решени по-добре от втората, но за това си струва да кажем по-нататък.


Главното е, че „Доктор Сън“ е много добра екранизация на романа на Стивън Кинг и е стивънкинговски по настроение филм явно много повече от „Сиянието“.

Това означава, че Фланаган се е отнесъл много по-внимателно към идеите на Кинг, отразени в книгата, отколкото някога Кубрик и това грижовно отношение се усеща постоянно във филма.

Що се отнася до играта на актьорите, струва си да отбележим на първо място Юън Макгрегър, който играе добре пропадналия алкохолик (със сигурност му е помогнал снимачния опит от „Трейнспотинг“). И, разбира се, разкошната Ребека Фъргюсън, която играе Роуз Капелата, ръководителката на Истинската задруга: този персонаж е изваян от Фланаган с явно усърдие и даже любов. От лошите може да се спомене Емили Алин Линд в ролята на мъжемразещата вампирка, умееща да потиска чуждата воля.


Не може да не се отбележи и отличния визуален стил на филма – Фланаган има голям опит в създаването на филми, в които е размита границата между реалността и съня, които е показал прекрасно в „Окулус“ и „Преди да се събудиш“. С това е свързан още един любопитен момент: във филма, посветен на призраци, се срещат удивително малко скримъри. Този ход има напълно логично обяснение: героите виждат постоянно мъртъвци, така че рядко могат да бъдат изплашени от внезапна поява или ръка изпод леглото. Вместо това Фланаган се съсредоточава върху атмосферата, която с развитието на сюжета се изпълва все повече и повече със съспенс, достигайки кулминацията си в края, когато героите се връщат в „Овърлук“, за да осъществят дръзкия си план.

За съжаление именно в тази част на филма се крият най-видимите недостатъци. Почти всичките сцени, отправени към „Сиянието“, са изпълнени старателно, но понякога не им достига елегантност при прокарването на мостовете между миналото и настоящето. Като имаме предвид, че става дума за най емоционално наситената част от филма, подобни пропуски не оставят добро впечатление. Но за щастие Фланаган се връща навреме към историята на Дани, свързвайки я на финала по прост, но логичен начин с края на романа „Сиянието“. Заради това сценарият отстъпва сериозно от книгата „Доктор Сън“, но отстъплението е цената, която трябва да бъде платена за обединяването на филмите, опиращи се в различна степен на първоизточниците.


И тук трябва да се върнем към началната точка: Фланаган, въпреки че променя някои много важни сюжетни ходове, остава верен на духа, заложен в текста на Стивън Кинг. През целия роман – както през повечето му книги – преминава като червена нишка мисълта за това, че със смъртта животът не изчезва безследно и остава надеждата да се срещнем с тези, които обичаме. Това е една от най-важните идеи на Кинг, която е предадена във филма с пределна яснота и следва да предположим, че тук писателят би трябвало да остане доволен от режисьора.

„Доктор Сън“ не е шедьовър на хорърите, но е много прецизно обмислена и изпълнена с много внимание към детайлите екранизация на Кинг. Имаме всички основания да възприемем „Доктор Сън“ като отделна история и просто като добър мистически хорър.

Информация за размишление: „Сиянието“ между Кинг и Кубрик

Друга екранизация на „Сиянието“ – трисериен филм, заснет през 90-те години със съдействието на Стивън Кинг.

Това не го знаят всички, но Стивън Кинг не смята „Сиянието“ за много добра екранизация. Дълго време той се изказва публично, че Кубрик не познава добре механизма на хоръра и затова филмът му прилича на разкошна кола, която няма мотор. Раздразнението на писателя може да бъде разбрано: Кубрик се е отнесъл небрежно към първоизточника, поставяйки своеволно акцентите по различен начин от Кинг. Основната разлика се състои в това, че в книгата централният персонаж е Дани Торънс, а баща му излиза на преден план едва към края. Романът е мистически хорър за призраци, докато киноверсията поставя центъра на историята върху бавно губещия разсъдъка си Джек Торънс, а многобройните призраци играят чисто второстепенна роля. Отношенията между Кинг и Кубрик остават дълго време напрегнати, така че, когато през 90-те години Кинг замисля да снима отново „Сиянието“ като минисериал, получил, както се говори, разрешение от притежаващия правата за екранизиране Кубрик само при условие, че ще прекрати публичната критика на филма му.

понеделник, ноември 11, 2019

Нобелови лауреати – 1961 година

Дог Хамархолд (Dag Hammarskjöld)

29 юли 1905 г. – 18 септември 1961 г.

Нобелова награда за мир

(За ролята му като Генерален секретар на ООН.)

Шведският държавен и политически деец Дог Ялмар Агне Карл Хамархолд е роден в Йоншопинг (Швеция) в семейството на Кнут Ялмар Леонард Хамархолд и Агнеса Алквист. Хамархолд е една от видните шведски фамилии, нейни представители служат на държавни длъжности и в армията от 1610 г., когато Педер Хамархолд е посветен в рицарско звание за храброст по време на войната с Дания. Бащата на Дог, известен юрист и университетски професор, е през 1914-1917 г. шведски министър-председател.

Подобна наследственост не може да не повлияе върху съдбата на Хамархолд. През 1953 г. той си спомня: „От многото поколения войници и държавни мъже наследих убеждението, че щастието може да се постигне единствено с беззаветен труд за благото на страната и на човечеството. Тази служба изисква не само пренебрегване на личните интереси, но и умения да отстояваш своите убеждения“.

Хамархолд завършва Упсалския университет през 1925 г., като получава степен по хуманитарни науки – особено внимание отделя на езикознанието, литературата и историята. През 1928 г. получава степен по икономика, през 1930 г. – по юридически науки, а през 1935 г. – докторска степен по политическа икономия. Този предмет завладява за известно време изцяло неговото внимание: дисертацията му е теоретично-исторически обзор на пазарните тенденции.

Като напуска през 1930 година университета, Хамархолд става секретар на Кралската комисия по безработицата и заема този пост до 1934 г. През 1934-1935 г. е адюнкт-професор по политическа икономия. През 1935 г. става секретар на Шведската банка, а една година по-късно – заместник-секретар на финансовия департамент. На този и на други постове заедно с брат си Бо, заместник-секретар на министерството за социално осигуряване, разработва не малко закони, стабилизиращи благосъстоянието на шведите. През 1937 г. Хамархолд работи в надзорния съвет на финансовия департамент. Седем години (от 1941 г.) ръководи Шведската банка.

Като остава неутрална през Втората световна война, Швеция подкрепя, въпреки всичко, Норвегия, окупирана от нацистите през 1940 г. Като член на финансовия департамент Хамархолд отива в Лондон за обсъждане на въпроса за кредитирането на норвежкото правителство в изгнание; тази задача изисква значителен такт и предпазливост, за да се избегне конфликт с Германия. През 1945 г. Хамархолд води преговорите за първото търговско съглашение между Швеция и Великобритания.

При тези преговори Хамархолд натрупва важен опит за решаване на проблеми, полезен за него в министерството на финансите. Той привлича широко групи от експерти, проучващи даден проблем от всички гледни точки, сумира препоръките, след това анализира отново проблема и взема решение. По време на по-нататъшни преговори Хамархолд помага по аналогичен начин на страните да проучват всевъзможните варианти и по пътя на компромиса да стигат до съглашение. Подобен подход съдейства до голяма степен за успеха на Хамархолд в международната му дейност.

През 1946 г. Хамархолд е назначен за финансов експерт към министерството на външните работи, където се изявява като привърженик на европейското икономическо сътрудничество. Той представлява през 1947 г. Швеция по време на организационното съвещание за „плана Маршал“, програма, разработена от държавния секретар на САЩ Джордж Маршал и предвиждаща значителни заеми за европейските страни, чиято икономика е пострадала по време на Втората световна война. Като вицепредседател на изпълнителния комитет на Европейската общност Хамархолд участва в подготовката на съвместните икономически проекти за „промяна на цялата структура на европейската търговия“.

През 1948 г. Хамархолд е назначен за заместник-министър на външните работи на Швеция, а през 1951 г. – за държавен министър, отговарящ за външните икономически връзки. Заемайки непартиен пост, той започва да дава нископроцентни заеми на европейските държави – печалбата за Швеция идва от заздравяването на международната валутна система. Щедрите заеми за Норвегия предизвикват остра критика от страна на някои членове на кабинета и на някои лидери на опозицията, но Хамархолд успява да убеди правителството да следва своята политика, в резултат от което Швеция съумява да възстанови благоприятния си платежен баланс по-рано от която и да е друга страна в Европа след Втората световна война.

Въпреки че е привърженик на политическото сътрудничество, Хамархолд не одобрява идеята за военни блокове и смята, че Швеция трябва да остане неутрална в противопоставянето на Изтока и Запада, продължавайки своята традиционна политика. Затова се обявява срещу членството на Швеция в Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), но подкрепя участието на страните в Съвета на Европа и в Европейската общност. През 1910 г. Хамархолд става председател на дружеството „Обединено кралство Скандинавия“, чиято задача е да укрепва икономическото сътрудничество.

През 1952 г. Хамархолд се появява за първи път в ООН като вицепредседател на шведската делегация за Генералната асамблея. Една година по-късно той ръководи делегацията, а през април е избран за Генерален секретар на ООН. Хамархолд заявява, че неговият избор свидетелства „за стремежа на Голямата петорка (САЩ, СССР, Франция, Великобритания и Китай) да си сътрудничи“ и подчертава, че възнамерява да бъде вдъхновител и посредник за решенията на организацията.

По времето, когато Хамархолд поема длъжността, доверието между страните от ООН е безпределно ниско. САЩ отзовават няколко свои представители, които подозират в комунистически симпатии. На свой ред Съветският съюз, който първоначално подкрепя кандидатурата на Трюгве Ли – първия Генерален секретар на ООН, след това го атакува, обвинявайки го, че е бил на страната на САЩ по време на Корейската война. Членовете на световната общност започват да клонят към мнението, че секретариатът не е вече независим и безпристрастен орган, както го виждат авторите на Устава на ООН.

За да сложи край на тези тенденции, Хамархолд реорганизира секретариата, стремейки се да защитава неговата зависимост от държавите-членки. Той намалява влиянието на своите заместници в Генералната асамблея. Федералното бюро за разследване губи правото си да контролира американските служители в ООН.

По-нататък Хамархолд се опитва да заздрави позициите на ООН в международната дипломация. Според него Уставът дава право на Генералният секретар на ООН да обсъжда с ръководителите на държавите всеки въпрос, който, от негова гледна точка, може да доведе до международен конфликт. Понеже Хамархолд заема централно място в преговорите, водени от ООН, Съветът за сигурност и Генералната асамблея му предоставят значителни правомощия за предотвратяване на международни кризи. През 1954 г. Хамархолд заминава за Пекин, където преговаря за освобождаването на единадесет американски затворници, които китайските власти държат още от времето на Корейската война. Затворниците са освободени половин година по-късно.

През септември 1956 г. Египет национализира Суецкия канал, което довежда до конфликт с Израел, Англия и Франция. На 3 ноември, когато британският флот тръгва към бреговете на Египет, за да отвори канала със сила, Хамархолд обявява за създаването на сили на ООН за поддържане на мира, оглавявани от Ралф Бънч. Организирани от Хамархолд само за четиридесет и осем часа , те стават първото подобно военно подразделение. Когато четирите държави признават силите на ООН, кризата достига до благополучен завършек.

Друга близкоизточна криза се разразява през 1958 г., когато Йордания и Ливан се обръщат за военна помощ към САЩ и Великобритания под предлог, че сигурността им е заплашена от съседните арабски държави. Хамархолд успява да убеди страните да решат спора с мирни средства. Група наблюдатели на ООН са разположени в Ливан, а щабът за наблюдение – в Йордания, в резултат от което става възможно извеждането на британските и американските войски.

По време на втория си мандат като Генерален секретар Хамархолд взема мерки за разширяването на функциите на ООН – той предлага на държавите-членки да се консултират с него в духа на така наречената превантивна дипломация. Убеден, че „основна роля за омиротворяването играят не речите и гласуването“, Хамархолд се стреми да превърне ООН от световен форум за жалби и взаимни упреци в международен пазител на мира.

Нова криза възниква на Африканския континент, когато Конго (днес Заир) провъзгласява независимост от Белгия. С падането на конгоанската администрация в армията започват метежи, отцепва се провинция Катанга и в тази обстановка Белгия осъществява военна намеса. През юли новото конгоанско правителство се обръща към ООН с молба за военна помощ за възстановяване на мира и стабилността. Съветът за сигурност призовава единодушно Белгия да изведе войските си, но резолюцията не е изпълнена. Министър-председателят на Конго Патрис Лулумба усложнява още повече положението, като телеграфира на съветския премиер Никита Хрушчов, че ще иска съветска помощ, ако западните държави не прекратят „агресията в Конго“. В отговор на това Съветският съюз заклеймява Хамархолд като защитник на колониалните интереси на Запада.

Положението продължава да се усложнява и през 1961 г., затова конгоанското правителство кани Хамархолд да посети Леополдвил (днес Киншаса) и да преговаря за помощ от ООН. Разчитайки да събере за преговори метежната провинция и централното правителство, Хамархолд излита за Катанга, където трябва да се срещне с лидера на сепаратистите М. Чомбе. Но самолетът катастрофира и Хамархолд и всичките придружаващи го лица загиват.

Високообразован човек, Хамархолд се интересува особено от философия, класическа и съвременна литература и християнска теология. Той дълбоко разбира и цени поезията. В свободното си време се занимава често с превеждане на класиците на шведски език, малко преди смъртта си започва да работи с почти неизвестна книга на Мартин Бубер.

Бащата на Хамархолд умира през 1953 г. и той заема неговото място сред осемнадесетте члена на Шведската академия, която присъжда Нобеловите награди за литература. Според разпространеното мнение именно Хамархолд предлага през 1958 г. противоречивата кандидатура на Борис Пастернак, автор на книгата „Доктор Живаго“, в която се описват превратностите на живота в революционна Русия. Хамархолд подкрепя също така избора на лауреата за 1960 г. – Сен-Джон Перс, чиято поема „Хроника“ превежда на шведски език. Ако не се смятат финансовите статии, това е единственото, което е публикувано от него приживе. През 1964 г. в превод на английски език излизат неговите дневници под заглавие „Жалони“. Веднъж Хамархолд казва за своите записки в дневника си, че са „нещо като Бяла книга, засягаща преговорите, които води със себе си и с Бога“.

Владеещ прекрасно английски, френски и немски език, Хамархолд е блестящ оратор, широко известен със своето чувство за хумор и с лекотата, с която установява лични контакти. Страстен спортист, той постига забележителни успехи по гимнастика. Любовта към природата на Швеция го кара да се връща в родината си всяка година заради разходките със ски и алпинизма. Известно време Хамархолд е президент на Шведския клуб на алпинистите.

Скоро след смъртта на Хамархолд неговите съотечественици започват да събират средства, което подемат и други страни, за изграждането на необикновен паметник на човека и неговите идеали. През 1962 г. започва да действа Международният съвет на Фонда „Дог Хамархолд“, чиято цел е, както се казва в устава, „да помага за социалния, политическия и икономическия прогрес на народите, чието бъдеще Хамархолд приема така близо до сърцето си“. Фондът, чиято щаб-квартира се намира в Упсала, организира семинари и конференции по проблемите на „третия свят“, издава книги и списанието „Диалог за развитие – списание за сътрудничество в международното развитие“ („Development Dialogue Journal of International Development Cooperation“), което излиза два пъти в годината. През 1965 г. Алва Мюрдал, по това време председателка на фонда, пише: „Фондът… се стреми да работи едновременно за практическите нужди на новите държави и да бъде продължител на идеите и усилията на покойния Дог Хамархолд“.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/hammarskjold.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, ноември 09, 2019

Стара еврейска приказка

Съвсем наскоро руският публицист Алескандр Невзоров създаде Съюза на независимите публицисти, в който – освен него – влязоха Юлия Латинина, Михаил Ходорковский, Евгений Ройзман, а малка след тях Станислав Белковский и дори вокалистът на популярния вокално-инстументален състав „Ленинград“ Сергей Шнуров – певец, композитор, поет и художник. Съюзът има свой канал в мрежата „Телеграм“, който следя редовно и където освен публицистика се срещат и други интересни неща. Така например Евгений Ройзман публикува една стара еврейска приказка, която тук превеждам с удоволствие за вас, приятели, защото много ми хареса и се надявам да се хареса и на вас.

(Павел Николов)

СТАРА ЕВРЕЙСКА ПРИКАЗКА

Живели някога двама братя. По-големият бил богат. Той бил алчен и зъл. Че как иначе ще забогатее?

А по-малкият бил беден. Той бил добър и весел. Че какво друго му оставало?..

И ето, в навечерието на Съботата [1], по-малкият брат седял у дома си и му било мъчно. В печката не горял огън. Масата празна, децата гладни и жената мълчи. През цялата седмица не изкарал нищо. Случва се. И светлите ангели се скупчили в ъгъла и тракали със зъби от студ.

И изведнъж вратата се отворила и влязъл един дребен старец. Той поздравил, огледал се наоколо и поискал разрешение да пренощува. Гост в къщата – Бог в къщата. И тогава стопанинът се решил. Погледнал жена си – тя кимнала с глава и той извадил от шкафа два малки сребърни свещника, които получил като зестра и които били най-скъпото нещо в дома му, взел единия от тях и изтичал на пазара, където седял в своята работилница единствения в градчето ювелир. Дал му свещника за парите, които му били предложени. И успял да купи най-необходимото и най-вкусното за празничната трапеза. Донесъл още и шише червено вино.

И когато настъпила Съботата и по-малката дъщеря запалила свещите, цялото семейство и странникът седнали на масата, прочели молитвата над съботната свещ, над хляба и виното. И започнали да се гощават.

Ах! Каква нощ била тази! Светлите ангели се смеели и се премятали под тавана от радост. И когато децата и жената, уморени и доволни отишли да спят, стопанинът и странникът седели до самото утро и разговаряли за тайните на мирозданието, за добрите хора и за хубавото време.

И когато съвсем се разсъмнало, старецът се приготвил да си ходи. И стопанинът, изпращайки гостенина и слагайки припаси в торбата му, бутнал от масата на пода последния сребърен свещник. И тогава странникът казал: „Ти си добър човек. И всичко, което започнеш да правиш от сутринта, ще го правиш до вечерта!“

Като се сбогувал сърдечно с госта на прага, стопанинът се върнал у дома си, вдигнал свещника и го поставил на масата… И изведнъж видял, че на пода лежи още един! Той го вдигнал и го поставил до първия. А на пода се появил още един! Той го вдигнал и също го поставил на масата. На пода се появил още един! Светлите ангели се спогледали и поклатили изумено глави. Стопанинът поставил на масата още един свещник, след това още един и още един… После го заболял гърбът и вече нямало къде да слага сребърните свещници! Изправил се той накрая, изтрил потта от челото си и си спомнил, че иска да отиде по малка нужда. Случват се такива неща. И той излязъл на двора. След това се върнал, но чудото вече било свършило.

Какво пък, помислил си стопанинът: много хубаво също не е хубаво.

Те продали всичките свещници освен два. Част от получените пари раздали на бедните. А с останалите си купили голяма къща, кон, крава и всякакво имущество. И започнали да живеят просто, като си спомняли с добра дума за вълшебния пътник.

И научил за това по-големият брат. Отишъл при по-малкия на гости и разбрал всичко до най-малката подробност. И особено се интересувал как изглежда странникът. И когато разбрал всичко, което му било нужно, извикал слугите си и им заповядал да му доведат стареца – жив или мъртъв! И светлите ангели се разтревожили.

И ето че намерили злите слуги вълшебния старец и, без излишни въпроси, го повлекли изплашен към дома на по-големия брат. А той ги посрещнал на прага: „Ох – казал, – старче, колко си ми нужен!“ И без встъпителни думи настанили нещастния пътник на богатата маса. И сам стопанинът го гощавал с двете си ръце! Нещастният старец не успявал да сдъвче храната, а вече се опитвали да му напъхат в устата ново лакомство! Изплашените ангели притихнали в ъгъла, а стопанинът все хранел и хранел стареца.

Така продължила цялата нощ. И когато на сутринта измъченият пътник едва излязъл от къщата и се опитал да си тръгне, без да се сбогува, стопанинът го догонил и извикал: „Е-е, почакай! Не си ми казало ще най-важното!“ И тогава старецът се обърнал към стопанина и отвърнал: „Добре, че ми напомни. Едва не забравих! Ти си сериозен човек. И всичко, което започнеш да правиш от сутринта, ще го правиш до вечерта!“

И тогава стопанинът, окрилен, влязъл у дома си и си казал: „Брат ми е голям глупак! Ама аз няма да направя като него! Ще отида най-напред по малка нужда, за да не се отвличам, а след това ще започна да броя бавно златни монети!..“

И светлите ангели се спогледали и прихнали от смях, като прикрили устата си с шепи, защото ангелите са направо като децата.

БЕЛЕЖКИ

1. Съботата е свещен ден за юдеите.