Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 23

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА.

ЛИКЪТ

(LO VISO)

Трета забава от третия ден

РЕНЦА, ЗАТВОРЕНА ОТ БАЩА СИ В ЕДНА КУЛА, ЗАЩОТО БИЛО ПРЕДСКАЗАНО, ЧЕ ЩЕ УМРЕ ОТ КОСТ, СЕ ВЛЮБВА В ЕДИН ПРИНЦ. С КОСТТА, КОЯТО Ѝ ДОНАСЯ ЕДНО КУЧЕ, ТЯ ПРАВИ ДУПКА В СТЕНАТА И БЯГА. НО КОГАТО РАЗБИРА, ЧЕ НЕЙНИЯТ ЛЮБИМ Е СГОДЕН И ГО ВИЖДА КАК ЦЕЛУВА ГОДЕНИЦАТА СИ, УМИРА ОТ ВЪЛНЕНИЕ, А ПРИНЦЪТ СЕ САМОУБИВА ОТ МЪКА.

Докато Чека, силно развълнувана, разказвала своята приказка, по лицата на слушащите се четяла смесица от радост и възмущение, от утеха и тревога, от веселие и плач: те плачели над нещастията на Пента и се радвали на щастливия завършек на нейните приключения; тревожели се, като я виждали в толкова опасности и се утешавали с нейното достойно спасение; възмущавали се от интригите срещу нея и се радвали на последвалото отмъщение. И ето че Менека, стояща готова вече с фитила до оръдието, приближила огнивото и казала така:

– Често се случва, когато някой иска да избяга от една беда, да налети на друга. Затова мъдрият човек трябва да предостави своите нужди на волята на Небето и да не се рови в магическите кръгове и астрологичните таблици, защото, опитвайки се, както е характерно за човека, да предусети опасността, пада изведнъж в ямата като животно. Ето, чуйте как стават тези неща.

Живял някога един крал на Фуосо стрито [1], който, след като имал красива дъщеря и искал да разбере каква съдба е записана за нея в книгата на звездите, извикал всички некроманти, астролози и цигани от страната. Като се е явили в кралския двор, те започнали да гадаят – кой по линиите на ръцете, кой по чертите на лицето, кой по бенките по тялото на Ренца (така се наричала дъщерята) – и всички един след друг казали, че я заплашва опасност от бедрена кост, която може да сложи край на живота ѝ.

Като чул това, кралят решил да изпревари събитията, за да не се случи лошото: заповядал да построят прекрасна кула, където заселил дъщеря си с дванадесет придворни момичета и една домоуправителка, като им заръчал да ѝ служат: при това, за да избегне нещастното разположение на звездите, той наредил под страх от смъртно наказание да ѝ дават за обяд само месо без кости.

Ренца растяла и се разхубавявала като Луната; и веднъж застанала на прозореца, затворен с желязна решетка, а наблизо минавал Чечо, синът на кралицата на Виня ларга [2], който, като видял такава красавица, мигновено пламнал от любов към нея. Виждайки, че отговорила на приветливата му усмивка, той се осмелил да се приближи до прозореца ѝ и да каже: „Добър ден, списък на всичките привилегии на Природата! Добър ден, архив на всичките дарения на Небето! Добър ден, лист с всичките имена на Красотата!“

Като чула тези похвали, Ренца пламнала в срамежлива руменина и като хвърлила дърва в огъня на Чечо, наляла, както би се изразил един писател, към врящото масло кипяща вода [3]. Не искайки да отстъпи на Чечо по учтивост, тя казала: „Добре дошъл, житен хамбар на Грациите, търговски склад на Доблестта, данъчна служба на Любовта!“

А Чечо възкликнал: „Кой е превърнал тази кула в замък, пазен от войниците на Купидон? Как е била затворена с решетки тази сърдечна тъмница? Как е узряла зад желязната ограда тази златна ябълка [4]?“ И когато Ренца му разказала как е попаднала там, Чечо разкрил, че е кралски син, но е васал на нейната красота, и че, ако се съгласи да избяга с него в неговата страна, той е готов да постави корона на главата ѝ.

Ренца, която отдавна се измъчила зад четирите стени и чакала с нетърпение възможността да поеме чист въздух, приела предложението, като помолила Чечо да дойде на следващата заран – когато Утрото събира птиците да свидетелстват за червените петна, които Зората е оставила по стените на къщите [5], – за да избягат заедно. На прощаване тя изпратила на принца въздушна целувка и той отишъл там, където бил спрял да пренощува.

И когато Ренца размишлявала как да се измъкне, като измами придворните момичета, в стаята влязло едно корсиканско куче, което кралят държал, за да пази кулата, с голяма бедрена кост в зъбите. Като се качило на кревата, то започнало да глозга костта. Ренца погледнала натам и видяла, че Фортуна ѝ праща точно това, което ѝ трябва, взела костта от кучето и го прогонила. Тя казала на момичетата, че я боли главата, да я оставят сама и да не я безпокоят; след това заключила вратата на стаята и цял ден се трудила неуморно с помощта на костта.

Като подкопала един камък в стената, тя го натиснала и го изкарала навън, за да може да се промъкне през дупката; след това разкъсала на ивици няколко чаршафа, усукала от тях въже и дочаквайки утрото – когато била вдигната завесата на сенките от сцената на Небето, за да излезе Зората и да каже пролога към трагедията за Нощта, - чула отвън подсвирването на Чечо; като вързала края на въжето за крака на леглото, тя се спуснала там, където Чечо, след като я прегърнал, я сложил да възседне едно магаре, покрил гърба ѝ с килим и я повел към Виня ларга.

Към вечерта те се добрали до мястото, наречено Визо [6], където ги чакал прекрасен дворец. И там Чечо забил последните колони на сладострастното си владение като знак за любовна собственост. Но Фортуна, която има навика да обърква преждата, да прекъсва играта и да прекършва най-добрите намерения на влюбените, направила така, че в момента на висшето им наслаждение пристигнал вестоносец на кон с писмо от майката на Чечо. В писмото се казвало, че ако той не побърза да види веднага кралицата, няма вече да я намери жива, защото вече е стигнала до последните букви от азбуката на живота.

Като получил тази вест, Чечо казал на Ренца: „Сърце мое, сама виждаш, че работата е важна, трябва да бързам, за да успея. Почакай ме пет или шест дена тук в двореца, а после или сам ще се върна, или ще изпратя някого за тебе“.

При това печално известие Ренца се разридала и отвърнала: „Горчив е моят жребий: колко бързо в бъчвата на моите удоволствия остана само утайка! Колко бързо се показа дъното на тигана на моите наслаждения! Как незабележимо останаха само трохи в кошницата на моите радости! О, нещастната аз: изтичат, като вода, всичките надежди; като плява по вятъра се разлитат пожеланията; като дим се разсейва покоят! Едва приближих устни до кралското блюдо и хапката заседна в гърлото ми; едва докоснах с устни сладкия извор и той внезапно се размъти; едва видях как изгрява слънцето и вече е време да кажа „лека нощ“ на възглавницата“.

Тези и други думи изстрелял турския лък на нейните устни и ранили сърцето на Чечо, но той я прекъснал: „Мълчи, о прекрасна подпора на моя живот, ясен светилник за моите очи, целителен зюмбюл за моето сърце [7]! Аз ще се върна скоро; всичките мили разстояние между нас няма да ме отделят и на педя от твоето скъпо тяло и никаква сила на времето няма да изгони спомена за тебе от главата ми! Успокой се, потисни мислите си, изтрий очите си и ободри сърцето си!“ Като казал това, той скочил на коня си и се понесъл към своето кралство.

Виждайки се изоставена като краставица, Ренца се спуснала по следите на Чечо: като отвързала един кон, който пасял в близката ливада, тя препуснала след любимия. Срещнала по пътя си слугата на един отшелник, слязла от коня, дала му своята везана златна роба, като му поискала неговите дрипи и въженцето, и, преоблечена, ниско нахлупила качулката и опасана с въженцето, която стягало здраво душата ѝ в примката на Любовта, препуснала отново и пришпорвала така каня, че скоро догонила Чечо и го поздравила: „Привет, рицарю мой!“ „Привет, падре! – отвърнал Чечо. – Къде отиваш и откъде идваш?“ И Ренца отвърнала:

Идвам оттам, където в безутешен плач

остана една жена и казва: „О, светъл лик,

кой те отнесе от мене далече?

Като чул това, Чечо казал на този, когото помислил за млад монах: „Мили юноша, колко ми е хубаво да яздя заедно с тебе! Достави ми това удоволствие, а в замяна на това използвай всичко, което имам; да пътуваме заедно и ти от време на време ще ми повтаряш тези стихове; те наистина ласкаят сърцето ми!“

Така, освежавайки се с ветрилото на приятния разговор, те стигнали до Виня ларга, където станало ясно, че кралицата е намислила да ожени Чечо, извикала го е с помощта на въпросната уловка у дома и там го чака годеница. Като пристигнал, Чечо помолил майка си да приеме в своя дом юношата, който бил негов спътник и да се погрижи за него така, както би го направила, ако е негов роден брат. Майка му го оставила безпроблемно заедно с принца и го настанила да обядва на една маса с него и с неговата годеница.

Представете си с какво сърце трябвало да преглътне нещастната Ренца този стрихносов орех [8]! Но въпреки всичко тя продължавала да повтаря от време на време стиховете, които толкова се харесвали на Чечо. А когато свършили да обядват и сгодените седнали в едно уединено кътче, на Ренца ѝ се отдала възможност да излее насаме болката на своето сърце. Тя излязла в градината, която се намирала до залата, скрила се под един жасминов храст и започнала да се жалва и оплаква:

„Ох, жестоки Чечо, това ли е твоята благодарност за моята любов? Това ли е отговорът на моята преданост? Това ли е наградата за моите чувства? Аз оставах баща си, напуснах дома си, потъпках честта си и се отдадох на едно негодно псе, за да ми отреже сега пътя, за да ми затвори вратата под носа, за да вдигне моста – тогава, когато вече мислех да поема властта над прекрасната крепост! И трябва да плащам данък срам в данъчното на твоята неблагодарност, след като мечтаех да живее в Херцогските градини на твоята милост! [9] Заиграла се като малко дете, получих от тебе „заповед на барона от Магарешката корона“, когато си мислех, че играем на „Анка Никола“! [10] Сеех надежди, а днес събирам след тебе магарешки изпражнения! Хвърлих мрежата на желанията, а изтеглих пясъка на забравата! Строях въздушни замъци и паднах на земята! Ето каква размяна направихме, ето каква награда получих! Ето с каква монета ми се отплати, ето това, което спечелих от тебе! Спуснах ведрото в кладенеца на любовните желания, но в ръцете ми остана само дръжката! Прострях чистото, бялото бельо на надеждите, а от ясното небе плисна дъжд! Поставих тигана на мислите на огъня на желанията, а отгоре паднаха в него саждите на нещастието! Но кой би могъл да си помисли, че си дезертьор и предател, че златото на твоите думи ще се окаже мед? Че виното в бъчвата на твоите обещания ще се излезе прокиснало? Че хлябът ти е плесенясал? О, благородна постъпка на честен човек, о, доблестен подвиг, достоен за кралски син! Посмя се, утеши се, насити се, кроеше ми дълъг плащ, а излезе къса наметка, обеща морета и планини, а ме блъсна в канавката, изми лицето ми, за да ме оставиш с черно сърце! О, обещание за вятър, о, словесна плява, о, клетва на печен далак! [11] О, и четири пъти да чуете, не вярвайте, докато не видите с очите си! Съзрях светлинка, препуснах коня, исках да си почина там, а до нея има сто мили! Исках песни да пея, но вятърът ги отнесе! Мислех да съм близо до него като месо до сланината си, а се разбягахме като куче и котка! Мислех да съм с него като лъжица с дръжката си, а ето ни като жаба и змия! Защото нямам сили да гледам как друга щастливка изтегли петдесет и пет [12] и още с първите си карти погуби цялата моя надежда! Все едно след шах веднага да получиш мат! О, нещастна Ренца, ако вярваш много на мъжете, ще събираш празни думи! О, мъже без закон и чест! Нещастна е тази, която се свърже с тях, горко на тази, която им се довери, ще страда тази, която легне в широката постеля, разстилаща се пред нея! Но не се измъчвай: защото знаеш, че който съблазнява деца, умира като молец! Знаеш, че в кантората на Небето писарите не са хаймани и няма да напишат фалшива справка за подкуп! И когато не чакаш, ще настъпи твоят ден, защото тази, която ти се отдаде на кредит, ти измами с налични! Но колко дълго ще се обръщам към вятъра? Колко ще въздишам по отлетялото, ще се измъчвам напразно и ще се оплаквам без успех? Нека сега подписва с годеницата си споразумение, а моето да къса; аз пък ще подпиша договор със Смъртта и ще се разплатя напълно с Природата! Нека легне в бяла, ароматизирана постеля; а аз в черния гръб, в смърдящия! Нека играе на „отвори бъчвата“ с щастливката, а аз ще играя на „приятелю, умирам“, забивайки подострен кол в гърдите си, за да се разделя с живота!“

Докато изливала тези и други думи, изпълнени с гняв, дошло време за вечеря и всички били повикани на масата. Но пищните питки и месни ястия със сос били за нея като арсен и буника, защото не яденето, а друго ѝ било на ума; друго свивало стомаха ѝ, а не желанието да го напълни. И Чечо, като я виждал замислена и бледна, попитал: „Не харесваш ли храната? Какво ти има? За какво се замисли? Как се чувстваш?“ „Не много добре – отвърнала Ренца. – Сам не разбирам какво ми става: или лошо храносмилане, или ми се върти главата“. „Тогава не яж – отвърнал Чечо, – защото умереното гладуване е полезно за всяка болест. Но ако трябва лекар, нека да повикаме един специалист, който по лицето, даже без да мери пулса, определя човешките болести“. „Ох, не е такава моята болест, че да ѝ трябва рецепта – казала Ренца. – Защото никой не знае по-добре от черпака каква е болестта на тенджерата“. „Разходи се из градината, подишай чист въздух“ – казал Чечо. А Ренца му отвърнала: „Колкото повече ходя, колкото повече гледам наоколо, толкова повече ми се къса сърцето“.

Така, сред разговори, завършила вечерята и станало време за сън. А Чечьо, който искал да чуе отново песента на Ренца, пожелал тя да се разположи на кушетката в стаята, където се канел да легне със своята годеница. И от време на време той я молел да повтаря думите, което било за Ренца като удар по сърцето, а за годеницата – бръмчене в главата. Тя дълго търпяла и накрая казала: „Чак задникът ме заболя от вашия светъл лик! Каква проклета музика! От нея ще ме хване разстройство, толкова ми омръзна! Престанете поне за малко, да ви вземат дяволите! Или сте се побъркали, че повтаряте едно и също нещо? Аз мечтаех да легна в леглото с тебе заради музиката на твоите инструменти, а не да слушам тези стонове; гледай да не се измамиш, като удряш все по един и същи клавиш. Така че, моля те, мъжо, стига; а ти – обърнала се тя към Ренца – лежи и мълчи, за да не мирише на чесън, и ни остави на мира!“ „Тихо, жено, – отвърнал Чечо. – Да не говорим повече“. И след тези думи я целунал така силно, че целувката се чула едва ли не на цяла миля, но този звук на долепените им устни ударил като гръм в гърдите на Ренца, като ѝ причинил такава болка, че когато цялата кръв се спуснала да помага на сърцето, с нея се случило като в пословицата „Последната капка прелива чашата“: от силния приток на кръвта се задушили и опънала краката.

Чечо подарил на годеницата си няколко лениви ласки и помолил шепнешком Ренца да му каже още един път стихотворението, което толкова допадало на сърцето му. Но тя не отговорила, Чечо повторил молбата си и понеже не чул в отговор нито една дума, я побутнал леко с ръка. Но когато Ренца не отвърнала и на това, той докоснал лицето ѝ; и като почувствал ледената студенина, разбрал, че естественият огън в това тяло е угаснал.

В изумление и ужас Чечо наредил на слугите да донесат свещи. Като се навел над Ренца и я познал по прекрасната бенка на гърдите, той надал вопъл и заплакал. „Какво виждаш, жалки Чачо?“ Какво се случи с тебе, нещастнико? Какво е това зрелище пред очите ти? Какъв удар през краката те подкоси? Цвете мое, кой те откъсна? Светилник мой, кой те угаси? Тенджера с удоволствията на Амур, как можа да изкипиш? Кой те разруши, дом на моите радости? Кой те разкъса, отронил се лист на моите наслаждения? Кой те потопи, корабче на моите сърдечни игри? О, радост моя, затвориха се твоите очи и разорен е магазинът на красотата. Грациите престанаха да пишат своето произведение, а Амур отиде на моста, за да се удави! Сега, когато си отиде тази прекрасна душа, когато е изгубено семето на красотата, когато се пропука формата на очарованието, когато се изгуби компасът на любовната нежност! О, неутолима мъка, о, крушение, на което няма равно, о, пълна моя гибел! Иди да се хвалиш, майчице мила, как успя да лишиш сина си от това безценно съкровище! Какво да правя, аз злощастния, безчувствения, безутешния, изгубилия радостта си, изразходвалия ласките си, прахосалия радостта си? Но не мисли, мой живот, че ми е останало желание да живея на този свят, защото искам да тръгна след тебе, да не изоставам за там, където ще отидеш, за да се съединим въпреки разкъсващите лапи на Смъртта, и както ми беше близка в леглото, така да разделя с тебе гроба и нека само надгробният надпис да разказва за нашата обща горчива съдба!“

Като казал това, той взел един гвоздей и го забил право под лявата си гръд, откъдето на струя изтекъл животът. Когато годеницата, изстинала и вцепенена от ужас, успяла да раздвижи най-сетне езика си и да овладее гласа си, извикала кралицата. Тя, заедно с целия двор, изтичала при този шум и като научила какво е станало, не оставила недокоснат нито един кичур коса на главата си. Тя се мятала като изхвърлена на брега риба, обвинявайки звездите, че са излели върху дома ѝ толкова беди, и проклинала черната си старост, която я оставила самотна сред толкова голяма мъка. И след дълги вопли и плач, мятания и терзания направили за двамата обща гробница, като изписали върху нея цялата им печална история.

По същото време дошъл кралят, бащата на Ренца, който, бродейки по света да търси дъщеря си, срещнал слугата на отшелника, на когото Ренца дала дрехите си и той сега ги продавал. Слугата разказал на краля как стоят нещата и как дъщеря му препуснала да догони принца на Виня ларга. Той се появил точно в минутата, когато двата класа, покосени от Смъртта в цвета на възрастта си, вече щели да бъдат положени в житницата. Като видял дъщеря си, кралят я познал, изпратил я със сълзи и въздишки и проклинал костта, която подправила яденето на неговата загуба, защото я намерил в стаята на дъщеря си и се досетил, че именно тя е послужила за оръдие на плачевната развръзка. И като потвърдил с опита си – и общо, и частно – скръбното предзнаменование на шарлатаните, които предрекли нейната смърт от кост, разбрал ясно, че

когато е дошла бедата,
и през цепнатина в дома ще влезе.

1. Тесен ров.

2. Широко лозе.

3. Цитат от поемата на Дж. Ч. Кортезе “Пастирът Себето“.

4. В оригинала: pummo d′oro. По времето на Базиле названието „златна ябълка“ вече установено за донесения от Америка домат, който се отглеждал като декоративно растение. Ще отбележим, че някои от традиционните сортове домати, растящи близо до Неапол, по склоновете на Везувий, имат ярко-жълт цвят.

5. През 1549 г. вицекралят на Неапол Педро де Толедо въвел строги наказания за тези, които „безчестят и оскърбяват васалите и поданиците на Негово величество с надписи, разноцветни рисунки по стените, окачане на рога по вратите, пеене на осмиващи куплети и подобни неща“. За да бъде изобличен виновният, потърпевшият трябвало да събере определен брой достоверни свидетели. Този закон бил действащ и по времето на Базиле.

6. Итал. лице, лик. Тази дума се обиграва по-нататък в текста.

7. На зюмбюла се приписвала способността да успокоява сърцето.

8. Неап. noce vommeca – орех на стрихнос, тропическо дърво, от което се получава стрихнин. Базиле използва съзвучието на noce – орех, и nozze – брак.

9. Така нареченият Херцогски дворец със заобикалящите го градини (Dochesca) бил построен в Неапол от Алфонсо Арагонски, бъдещ крал, докато бил херцог на Калабрия; оттам идва и названието. По времето на Базиле, когато испанските благородници предпочитали да живеят по-далече от пренаселения и метежен център на града, на мястото на напуснатия дворец имало беден квартал, известен също така и с публичните си домове. Базиле намеква за данъка, който регистрираните проститутки внасяли всеки месец в градската хазна.

10. Названието на първата от споменатите тук детски игри пародира офицерските разпореждания. Базиле я споменава заради думата „магарешки“; способността на магарето да рита неочаквано с копита е метафора на неочаквана подлост. При „Анка Никола“ единият от играещите се качва върху другия; очевидно е, че играта се сравнява с полов акт.

11. Тук в преносен смисъл: нещо напълно безполезно. В Неапол имало пословица: „Далакът и да е печен, и да е солен – все си е далак и нищо повече“.

12. Печеливша комбинация в игра на карти.

(Следва)