Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 18

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА.

ГЪЛЪБИЦАТА

(LA PALOMMA)

Седма забава от втория ден

ПРИНЦ, ПРОКЪЛНАТ ОТ СТАРА ЖЕНА, ПРЕМИНАВА ПРЕЗ МНОГО ЗЛОЩАСТНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, КОИТО СЕ ЗАДЪЛБОЧАВАТ ОЩЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПРОКЛЯТИЕТО НА ЕДНА ОРКА; НАКРАЯ С ВЪЛШЕБНОТО ИЗКУСТВО НА ДЪЩЕРЯТА НА ОРКАТА ТОЙ СЕ ИЗБАВЯ ОТ ВСИЧКИТЕ БЕДИ И СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.

Когато Антонела свършила, всички похвалили нейната приказка като добър пример за любовта на едно честно момиче. И Чула, на която се паднало ред да разказва, казала:

- Който се е роди принц, не би трябвало да има навиците на уличен хаймана. Важният човек не трябва да дава лош пример на тези, които стоят по-ниско от него, защото малкото магаренце се опитва да дъвче слама, като гледа голямото магаре, и няма защо след това някой да се чуди, че небето му изпраща трудности с излишък. Така станало с един принц, когото за това, че оскърбил една бедна старица, го налетели беди като конски мухи, та се оказал на косъм от смъртта.

Имало някога на осем мили от Неапол по посока на Астрони [1] една гъста гора от смокини и тополи, в която се чупели стрелите на Слънцето, като нямали сила да я пробият. Сред гората стояла наполовина срутена къщурка. А в нея живеела една старица, толкова бедна на зъби, колкото богата на години, с толкова голяма гърбица, колкото малко имала в живота си щастие; със стотици цицини по лицето, но с гладки джобове; с посребрена глава, но без меден грош в ръката, та бродела по колибите на пастирите и по харманите на вършачите, събирайки милостиня, за да може поне още малко да поживее.

Но днес по-скоро ще напълнят торба с торнезе на някой подъл доносник и съгледвач, отколкото да дадат три кавало на нуждаещ се бедняк. Та и старицата, като ходела сред хората през цялото време, докато прибирали реколтата, събрала само една паница боб - и това през сезон, когато в областта всичко било в пълно изобилие и едва ли не във всяка къща мерели боба с томоли [2]. Правилно казват: „Старият котел или е смачкан, или е пробит“ и: „На дръглив кон бог мухи изпраща“, и още: „Падне ли дървото - сечи го, сечи“. И така, бедната старица очистила боба, сложила го в паницата, паницата сложила на перваза на прозореца, а тя отишла в гората, за да събере малко съчки и клонки, та да запали печката.

Но докато ходела и се връщала, минал край къщата ѝ Нардо Анело, синът на краля, отивайки на лов. Като видял паницата на прозореца, дошло му на ум, че може да се позабавлява: хванал се на бас със слугите си и започнал да я цели с камъни. Увлечен от разстрела на невинната паница, той на третия или на четвъртия път я улучил и я направил на парчета.

Старицата се върнала у дома, когато шегаджиите били вече далеч; като видяла горчивото си нещастие, тя започнала да кълне, викайки: „Да е проклет и триклет, да не седне, да не стане, мира да не види този вонящ козел от Фоджи [3], който ми строши паницата, син на баба си, който е разровил гроба, където са заровени костите ѝ, простак и невежа, който зася без време боба ми! Щом не се е намерило у него капка съчувствие към моята бедност, нищо за себе си лошо да не направи, да не захвърли на земята герба на дома си, да не стъпче с крака това, което носи на главата си. Но да стане така, моля небето на голи колене и с кървящо сърце, да стане така, че да се влюби в дъщерята на някоя орка, която да си го сготви за обяд; да му преброи ребрата тъщата, че за него живия като за умрял да плачат, да му вържат ръцете и краката прелестите на девицата и магиите на майка ѝ, за да не избяга никъде, да го разкъсва мерзката харпия с ноктите си, през целия си живот да се мъчи, на въже при нея да виси, хляб от арбалет със стрела да му пращат, та да хълца заради моя боб, който той, подлецът, разсипа по земята“.

И ето че разперили криле проклятията на бедната старица, полетели като птици в небето и макар че казват: „Жената вика, мъжът си свирка“ и още: „На прокълнатия кон козината по-блести“, ударили думите принца точно в целта и едва не му стрували живота. И така, не минали и два часа, когато той спрял насред гората, като поизостанал малко от другите, и видял внезапно една прекрасна девойка, която събирала от земята охлюви и, забавлявайки се, им говорела:

Покажи си рогата,

майка да те вземе,

на балкона да те сложи,

момченце да те види. [4]

Принцът, като видял, че стои пред тази каса с най-висшите драгоценности на Природата, пред тази банка с най-богатите вложения на Небето, пред този арсенал с най-жестоките оръжия на Амур, не можел да разбере какво става с него; защото ослепителният блясък, излъчван от нейното кристално лице, паднал върху фитила на сърцето му и го възпламенило цялото, така че принцът заприличал на пещ, в която се пече варта на мечтите, с която ще се строи къщата на надеждите.

А Филадоро [5], както се казвала девойката, също не белела мушмули [6]: принцът бил личен момък и от пръв поглед ѝ пронизал сърцето, та стоели и двамата, молейки с поглед за милост; и макар че на езиците им все едно били изскочили пришки, очите им тръбели като викариатски фанфари [7], възвестявайки на целия свят тайните на техните души. И дълго стоели двамата, все едно устите им били пълни с пясък, без да имат сили да произнесат даже една дума, докато накрая принцът, като прочистил тръбата на гласа си и въздигнал ръце, не проговорил: „От каква поляна е това красиво цвете? От какво небе е паднала тази грациозна роса? В коя златна мина е намерено това безмерно съкровище на прелестта? О, щастливи гори, о, благословени гъсталаци, в които живее тази разкош, в които проблясва тази илюминация на любовния празник! О, гори, о, гъсталаци, където не секат дръжки за метли, не дялат греди за бесилки, не правят капаци за нощни гърнета, а врати за храма на Красотата, подпори за жилището на Грациите и стрели за лъка на Амур!“

- Свалете ръцете си, мой рицарю – отвърнала Филадоро. – Много е голяма милостта от ваша страна, защото са изцяло дело на вашата доброта, а не са моя заслуга похвалите, които ми отправихте. И аз, като жена, която знае своята мярка, не бих искала да нося рокля, която не ми става; но каквато и да съм – красива или безобразна, черна или бяла, тънка или дебела, чуруликаща или хъркаща, страшилище или фея, кукличка или жаба, - цялата съм на вашите услуги, защото тези прекрасни черти на истински мъж разсякоха сърцето ми, видът на това красиво благородно лице ме прониза цялата и аз ви се отдавам като робиня във вериги, от сега и завинаги.

Това не били думи, а тръбен звук, който възвестил на принца, че е време „за обяд!“ с любовни сладости, който го качил „на коня!“ [8] да се бие под знамената на Амур, и той, като видял, че му протегнали един пръст чувства, хванал го с цялата си ръка, целувайки кукичката от слонова кост, на която се закачило сърцето му. При този жест на принца Филадоро направила лице на маркиз [9], а по-добре би било да кажем, че лицето ѝ заприличало на палитра на живописец, върху която са се смесили карминът на срамежливостта, вишневият цвят на плахостта, медният цвят на надеждата и киноварът на желанието.

Но когато Нардо Анело понечил да продължи, речта му внезапно секнала, защото този черен живот не поднася виното на удоволствието без утайка от неприятности, не налива тлъстия бульон на радостта без пяна от скърби, и в същата щастлива минута като вилица се забола там майката на Филадоро – орка, толкова страшна, че очевидно Природата я била създала нарочно, за да помятат при вида ѝ жените.

Космите на главата ѝ били като метла от сухи клони, но не за да чисти дома си от сажди и паяжини, а да вдига пушилка и да покрива с черно сърцата; челото ѝ било като генуезки камък, върху който се точи ножът на страха, разсичащ гърдите; очите ѝ били комети, предвещаващи треперене на коленете, глисти в червата, мъртвешко дихание, колики за душата и диария за тялото. Лицето ѝ внушавало ужас, погледът ѝ – трепет, стъпките – отчаяние, думите – насиране. Устата ѝ била зъбата като на глиган, огромна като на чудовище, озъбена като на измъчван от тетанус, лигава като на магаре. С една дума, от главата до петите тя била дестилат на безобразието, болница, пълна с уродливост, така че принцът би трябвало да има в джоба си няколко книги за Марко и Фиорела [10], та да погледне там и да остане жив.

Като хванала Нардо Анело за реверите, орката рекла: „Да дойде стражата! Птичка, птичка с желязна ръчичка!“ „Всички са свидетели! [11] – отвърнал принцът. – Назад, каналия!“ Той хванал дръжката на своята стара вълчица [12], но замрял изведнъж като овца, видяла вълк, и не можал повече нито пръст да помръдне, нито дума да обели; и орката го повела като магаре с въже към своето жилище.

Когато стигнали, орката му казала: „Внимавай, служи ми като куче, за да не умреш като свиня. Ето ти първата задача: тази запустяла градина да я прекопаеш и засееш още днес, да я заравниш като под на къща, и се пази, когато дойда вечерта, ако всичко не е готово – ще те глътна!“ Тя поръчала на дъщеря си да наглежда дома им и отишла на преказки с другите орки, които живеели в същата гора.

Видял Нардо Анело в каква миша дупка са го наврели и започнал да лее сълзи, проклинайки съдбата си, че го е отнесла там. А Филадоро го утешавала и му казвала да не унива, и му говорела, че е готова да даде всичката си кръв, за да му помогне. Думите ѝ били: „Не викай злата съдба, защото тя те отнесе там, където намери любовта. Нима изобщо не цениш любовта ми, та си изпаднал в такова отчаяние?“

Принцът отговорил: „Не ми е жал, че от кон се превърнах в магаре, че смених царския дворец с колиба, отрупаните маси с кораво парче хляб, свитата прислужници с робски труд, скиптъра с мотика, но ми е жал, че преди от гласа ми се страхуваха цели полкове войници, а сега аз се страхувам от една воняща грозотия. Успех са, струва ми се, моите горести, щом си до мене, щом те милвам поне с погледа си. Но сърцето ми се свива, че трябва да взема мотиката и да плюя стотици пъти на мазолите си, когато преди не съм плюл и на една пришка; и, още по-лошо, трябва да свърша с голи ръце това, което не бих могъл да направя даже с чифт волове; а ако не съм готов до вечерта, майка ти ще ме глътне. И не страдам толкова, че ще се разделя с моето нещастно тяло, а че няма да видя повече твоето прекрасно лице“. Говорейки това, той изливал ведра ридания и черпаци сълзи.

А Филадоро, като триела сълзите от лицето му, говорела: „Живот мой, не мисли, че ще работиш в друга градина, освен в градината на любовта, и че майка ми ще откъсне от тебе даже едно косъмче. Щом е при тебе Филадоро, няма от какво да се страхуваш; ако не знаеш, аз имам вълшебна сила: мога да направя водата твърда, а слънцето тъмно; каквото кажа, се сбъдва. Радвай се, защото до вечерта цялата градина ще бъде прекопана и засята, а ти и с пръст няма да си докоснал мотиката“.

Като чул това, Нардо казал: „Ако ти си фея, както казваш, красавице неземна, защо не си тръгнем оттук, за да станеш кралица в дома на баща ми?“ А Филадоро отвърнала: „Съчетанието на съзвездията не ни дават да направим това; но скоро то ще се промени и ние ще бъдем щастливи“.

В такива и хиляди други ласкави разговори минал денят, но ето че орката се върнала и викнала отвън: „Филадоро, спусни си косите!“ Защото къщата нямала стълба и тя се качвала винаги по косите на дъщеря си. Филадоро, като чула гласа на майка си, разплела своята прическа и провесила косите си като златна стълба за желязно сърце. А орката, щом се качила, хукнала веднага в градината и като видяла, че всичко е готово, останала изумена, защото ѝ се струвало невероятно един толкова изнежен юноша да се справи с една толкова трудна работа.

И на сутринта, преди Слънцето да успее да изсъхне малко, след като се окъпало в индийските реки, орката, излизайки от дома си, заповядала на Нардо Анело да нареди до вечерта шест големи купчини дърва, като разцепи на четири всичките дънери, струпани в двора. „А ако не свършиш това – заплашила го тя, - ще те нарежа на малки парчета, като сланина, и ще имам вкусно ядене за вечеря“.

Бедният принц, като чул това предписание, едва не предал богу дух; а Филадоро, като го видяла блед и примрял от страх, му казала: “Какъв си дрисльо! Кълна се, че и сянката си да видиш, ще се насереш!“ „Това да не е като да чепкаш вълна - шест купчини дърва, нацепени до вечерта? - възразил принцът. - Всеки дънер - на четири. О, по-скоро проклетата старица ще разцепи мене на две и ще ме сдъвче!“ „Защо се тревожиш? - отвърнала Филадоро. - Без всякакво твое усилие всичките дърва, нацепени подобаващо, ще бъдат наредени на купчини, а ти, бъди така добър, да не ми тормозиш душата с безкрайните си жалби!“

А когато Слънцето затворило работилницата си за лъчи, за да не осветява нощните сенки, орката се върнала вкъщи и като се изкачила горе по същата златна стълба, видяла дървата нацепени и подредени; и се мярнало в ума ѝ подозрението, че може би нейната дъщеря я бие повторно на шах.

А на следващия ден, за да изпита принца за трети път, орката му наредила за изгребе една цистерна, събираща хиляда бъчви вода, защото искала да я напълни отново; ако не направи това, обещала му, че ще приготви от него за вечеря или лютив сос, или пушено месо.

Старицата заминала, а Нардо Анело започнал отново да се оплаква; и Филадоро, като видяла, че нещастията му не свършват и майка ѝ го товари като магаре с все по-нови беди, му казала: „Млъкни и не хленчи; залязоха звездите, които пречеха на магическите ми сили, и днес, преди Слънцето да каже: „Тук съм“ [13], ние ще кажем на тази къща: „Довиждане! И това е: ще си дойде тази вечер майка ми в празен дом, а аз ще замина с тебе, на живот и на смърт“. Чувайки тази новина, принцът се умилил, готов да се разридае, и като прегърнал Филадоро, ѝ казал: „Само ти си попътен вятър за моя потъващ кораб, моя душа; само ти си опора за моите надежди!“

А когато започнало да се свечерява, Филадоро прокопала проход от голямата водоотводна тръба, минаваща под градината, и двамата, като се измъкнали навън, тръгнали към Неапол. Но като стигнали до пещерата край Поцуоли [14], Нардо Анело казал на Филадоро: „Щастие мое, няма да е добре да те заведа в двореца пеш и облечена така. Почакай ме в този хан и аз ще се върна скоро с коне и карета, със свита, дрехи и всичко останало“.

И като оставил там Филадоро, забързал към града. Между другото орката се върнала вкъщи и когато не чула отговор от Филадоро на обичайния ѝ призив, усетила, че нещо не е наред. Хукнала към гората, отсякла дълга върлина, допряла я до прозореца и се покатерила като котка горе. Претърсила цялата къща и когато не намерила никого, открила най-сетне прохода и видяла, че води към града. Тя си оскубала косите от ярост, като не оставила нито един кичур, проклинайки дъщеря си и принца и умолявайки небето при първата целувка, която получи в дома си, да забрави завинаги за нея.

Но да оставим орката да повтаря своите дивашки молби и да се върнем към принца. Идването му в двореца, където вече го смятали за мъртъв, изумила целия дом. Всички го посрещали и му говорели: „ „Най-сетне, добре дошъл! Ето го, цял и невредим! Върна се нашият красавец!“. И множество други ласкави думи.

Той изтичал нагоре, майка му го посрещнала на средата на стълбата, прегърнала го и започнала да го целува с думите: „Сине мой, скъпи мой, зеница на очите ми, къде беше? Как можа да се бавиш толкова, че едва не умряхме от мъка?“ А принцът не знаел какво да рече, защото трябвало да разкаже за своите приключения, но щом майка му го целунала, той, според проклятието на орката, забравил всичко, което се случило с него.

И когато майка му му казала, че е време да остави навика си да ходи на лов и да пилее живота си по горите, и че ще му намери съпруга, той отговорил: „На късмет да е! Готов съм да изпълня всичко, което пожелае моята майка, господарката!“ „Така постъпват добрите деца“ – отвърнала кралицата. И се уговорили, че след четири дена ще му доведат невеста, благородна госпожица от Фландрия, която се намирала по това време в града.

И започнали да приготвят големия празник и пиршеството. А в същото време Филадоро, като видяла, че женихът ѝ се бави много и слушала от всички мълвата за бъдещото тържество, видяла в хана един момък, който бил висок колкото нея, и една вечер, когато той си легнал да спи, взела тихо дружите му от леглото. Свалила роклята си, облякла се в мъжките дрехи и отишла така в кралския дворец, където готвачите, на които им предстояла много работа и не им достигала работна ръка, я взели да им помага.

Настъпил уреченият ден и в часа, когато Слънцето разгръща по масата на небето списъка с привилегиите, дадени му от Природата, подпечатани с печата на светлината, и продава лекарства, проясняващи зрението, под звуците на шалмеи и корнети пристигнала невестата; и всички седнали на сложените маси. Докато разливали напитките, икономът разрязал голяма английска торта, която Филадоро приготвила сама, и оттам внезапно излетяла една гълъбица, толкова красива, че всички забравили за яденето, само се любували и дивили на тази неземна красота, а гълъбицата заговорила с най-нежен глас [15]:

„Дали ти, принце, си се наял с котешки мозък [16], та забрави своите обещания и любовта на твоята Филадоро? Нима не си спомняш нищо за това, което направи тя за тебе, че даже не искаш да си сетиш за нея? Така ли се отплащаш за доброто, което ти стори, неблагодарнико? За това, че те измъкна от лапите на орката? За това, че ти дари живота си и себе си? Това ли е голямата твоя благодарност към нещастната девойка за нейната беззаветна любов? Говори, ти, който даваш и отнемаш! Говори, ти, който осмукваш кокал, преди да са поднесли печеното! [17] О, злочеста е жената, която забременява прекалено лесно от думите на мъжете, които те имат винаги подготвени, заедно с похвалите на неблагодарността, с ласките на късата памет и с подаръците на забравата! Мислеше си нещастницата да изпечете заедно пица в Донато [18], а сега се забавлява с рязане на тесто; искаше да направи с тебе „по-плътно, по-плътно“, а ти ѝ казваш днес: „Отивай си, отивай си!“ [19]; на ум ѝ беше да счупи с тебе чаша, а счупи нощно гърне [20]; хайде, давай по-смело, не се грижи за нищо, като тези, които се наяждат и си тръгват, без да платят, но ако те догонят проклятията, които с болка в сърцето ще ти изпрати нещастницата, тогава ще разбереш какво означава да се подиграеш с девойката, да се надсмееш над нея, да измамиш невинността ѝ! Как можа да скроиш такъв лайнян номер: опозори я пред всички, а тя те носеше в сърцето си; духна ѝ под опашката, а тя те поставяше над себе си; и когато се погрижи за тебе като родна майка, ти я остави там, където ходят курвите! Но ако небето няма превръзка на очите си, ако боговете не са си сложили тапи на ушите, ще разберат за греха, който извърши, и когато не очакваш, ще видиш един много хубав празник, мълнии с гърмежи и температура с диария! Но стига приказки, продължавай да си хапваш вкусно, дай воля на желанията си, весели се и тържествувай със своята новобрачна, а нещастната Филадоро, която предеше толкова тънко, ще скъса нишката на живота си и ще те остави да се наслаждаваш волно на своята съпруга!“

Като казала това, гълъбицата излетяла през прозореца и вятърът я отнесъл надалече.

А принцът, чувайки тези думи, дълго седял като вкаменен; накрая попитал откъде са донесли тортата и като разбрал, че е приготвена от момъка, когото са наели заради събитието да помага в кухнята, заповядал да го доведат. И Филадоро се хвърлила в нозете на Нардо Анело, изливайки от очите си лава горещи сълзи и повтаряйки едно и също: „Какво направи ти, куче такова, какво направи ти?“

Тогава принцът, под въздействието на красотата и вълшебството на Филадоро, започнал да си спомня задълженията, които поел към нея на подсъдимата скамейка на любовта. И накрая, като си спомнил всичко, я вдигнал, сложил я до себе си, започнал да разказва на майка си за огромния си дълг към прекрасната девойка, за всичко, което тя направила за него, и за думата, която ѝ дал и която е длъжен да изпълни.

И майка му, която мислела само за щастието на своя син, отвърнала: „Прави каквото искаш; но, разбира се, като запазиш честта и се съобразиш с желанието на госпожицата, която нарече своя жена“. „Не се безпокойте – казала девойката. – Защото, честно казано, не ми се остава в тази страна. И като виждам, че небето ми посочва пътя, ще се върна с ваше позволение в моята Фландрия, за да се видя с предците на тези чаши, които използвате в Неапол [21], където, надявайки се да запаля голям фенер, едва не загасих малкия светилник на живота си“.

Принцът ѝ дал с голямо удоволствие кораб и свита, а Филадоро облякъл като принцеса. И като махнали масите, пуснали музикантите [22] и започнал бал, който продължил до вечерта. А когато Земята се облякла в траур заради погребението на Слънцето, донесли факли и по стълбите зазвънели звънчета; като ги чул, принцът казал на майка си: „Сега ще започне великолепен маскарад, който ще украси още повече нашия празник. Да, неаполитанските кавалери ще бъдат доволни: те обичат да се забавляват и със сурово, и с печено“ [23].

И докато още говорел, посред залата се появила внезапно фигура със страшна маски, висока около три педи [24], но дебела повече от бъчва. Тя се приближила до принца и му казала: „Знай, Нардо Анело, че твоите игрички и лоши дела те заведоха в гъсталака на нещастията, през които премина. Аз съм сянката на старицата, чиято паница счупи и която умря, изтощена от глад. Аз ти изпратих проклятието да се мъчиш при орката и молбите ми бяха чути. Със силата на една прекрасна фея ти успя да избягаш от това нещастие, но те настигна проклятието на орката след първата целувка, която получиш в родния си дом, да забравиш Филадоро. Твоята майка те целуна и ти загуби любимата си; но ето че пак, със силата на нейното вълшебно изкуство, я имаш до себе си. Само че сега аз дойдох отново за твоята душа: за да помниш завинаги злото, което ми причини, за да виждаш винаги пред очите си бобените зърна, които пръсна по земята, и за да се изпълни пословицата, че който сее боб, му никнат рога“. С тези думи тя се изпарила като капка живак и прашинка не останала от нея.

Като видяла, че принцът пребледнял от тези думи, феята го ободрила: „Успокой се, съпруже мой; чу и забрави [25], аз отменям казаното, ще те избавя от всякакъв огън“. И когато празникът свършил, младите отишли в спалнята, където, за да потвърдят новите си задължения, добавили към договора още две свидетелства [26], като след предишните горести вкусили с голямо удоволствие нови радости; защото така става в топилнята на превратностите на този свят, че

който, спънал се, не падне,

ще направи крачка по-напред.

1. Селище на северозапад от Неапол, в местността Кампи Флегреи, известна със своите целебни термални извори.

2. Томол (tomolo) - мярка за обем, в Южна Италия - 52,5 л.

3. Местност в Апулия, където в стари времена, когато в Южна Италия съществувало полуномадско стопанство, зимували докараните от Абруцо стада овце и кози.

4. Детска песничка, съпровождаща игра „на охлюв“. Терасите в Неапол по южняшки обичай се разполагали отгоре на зданията, компенсирайки отчасти недостига на място в дворовете.

5. Златна къделя.

6. Малките кисело-сладки плодове на мушмулата са покрити с твърда, но лесно сваляща се кожица. Беленето на мушмули доставя своеобразно удоволствие, както у нас се развличат, чоплейки слънчогледови семки. Изразът означава: „не се разсейвала“, „не се отвличала с нещо странично“.

7. Заседанията на първа съдебна инстанция в Неаполитанското кралство (Cran Corte della Vicaria) се предшествали от тържествен сигнал с тръба.

8. Военни сигнали с тръба.

9. „Да направя лице на маркиз“ – да почервенея. („Дойде ми на гости маркизът“ – така и до днес неаполитанките говорят шеговито за менструацията си.)

10. Герои на популярния през ХVII век любовен роман "Историята на Марко и Фиорела".

11. Орката и принцът си разменят думи от детска игра.

12. Жаргонен израз, означаващ шпага.

13. В оригинала е употребена маниерна дума, използвана от италианските дворяни: m᾿arrequaquiglio, която означава `връщам се в раковината си`.

14. Тази пещера била превърната в началото на XVI в. от испанците в тунел за бързо придвижване на войски и артилерия. Там минавала границата на града. Поцуоли е малък град на 11 километра западно от Неапол, на брега на Пуцоланския залив.

15. Следва изобличителен монолог в характерен италиански стил, похват, който често се използвал при разясняване на семейни отношения в присъствието на роднини, гости или съседи. Подобни монолози понякога се изпълнявали с не малка артистичност и риторична изисканост.

16. Така се казвало за хора с къса памет, а особено за тези, които не помнят направеното им добро.

17. Намек за използването на една жена в очакване на друга, по-изгодна връзка.

18. Имението на бароните ди Донато се намирало в зелена крайбрежна зона, която контрастирала рязко с намиращия се наблизо кален и пренаселен бедняшки район. „Да се изпече заедно пица“ означавало „да се зачене заедно дете“; да режеш тесто е метафора, означаваща прекъсване на връзка.

19. В оригинала са използвани изразите „serra, serra” (по-плътно, по-плътно!) и “sarva, sarva” (пази се, пази се!), които полицията използвала за сдържане на уличните тълпи.

20. Чупенето на чаша е символичен детайл във византийския венчален обред, метафора на брака; да счупиш нощно гърне (rompere ‘nu càntero) е израз, който означава да провалиш нещо.

21. Някои работилници в Неапол изготвяли кристални чаши по модели, донесени от Северна Европа, които не били съобразени с местните, а с германските мерки за обем.

22. В оригинала: vottafuoche – народно название на музикален инструмент, наричан иначе altobasso или chitarra battente: вид китара с четири двойни струни.

23. Тоест с всякакви удоволствия.

24. В оригинала: tre parme; неап. parma (итал. palmo) означава буквално „длан“. В Неапол – 26,45 см.

25. В оригинала поговорката е римувана: sciatola e matola, а също така е съзвучна с думите „шах“ и „мат“, което придава допълнителен смисъл, фактически противоположен на буквалния: забрави, но няма да можеш, това ще остане с тебе завинаги, като обявена, но неизпълнена присъда.

26. Съзвучие: testemonie, свидетелства - testicoli, тестиси. Намекът идва от комедията на Плавт „Куркулион“.

(Следва)