петък, ноември 30, 2018

За неосъществени филмови песни на Владимир Висоцкий

“С Киевската киностудия „Довженко“ на Владимир Висоцкий не му вървеше. Песните, които пишеше и предлагаше за различни филми, бяха спирани от редакторите. Така се случи с филма на Луговский „Неизвестният, когато знаеха всички“ и на Шевцов „Мерцедесът се измъква от преследването“ (макар че песента беше утвърдена „на зелено“, след това я отхвърлиха)…

За филма „Карантина“ Висоцкий предложи четири песни, но от екрана се чу само една. Песента обаче беше изпълнена от Юрий Каморной. А в титрите за името на Висоцкий не се намери място“.

(Източник: „Интерактивный музей В.С.Высоцкого“, превод от руски: Павел Николов)

Песента за която става дума по-горе е "Давно смолкли залпы орудий…“ („Отдавна млъкнаха залповете на оръдията…“).

Нямам време сега, за да ви преведа целия текст на тази песен, както правя обичайно, затова ето само първия куплет, като загадка към по-нататъшното ѝ съдържание:

„Давно смолкли залпы орудий,

Над нами лишь солнечный свет, -

На чем проверяются люди,

Если войны уже нет?..“

(„Отдавна млъкнаха залповете на оръдията,

над нас е само слънчева светлина, -

с какво проверяваме хората,

ако вече няма война?..“)

Лично за мене присъствието на песента във филма „Карантина“ е направо отсъствие, има я, но изобщо не мога да я приема като осъществена – изпълнението на Юрий Каморной – уви! - е твърде нескопосно и блудкаво, ето го:


Ето и оригиналното изпълнение на Владимир Висоцкий:


И накрая една поправка към информацията на „Интерактивния музей на Висоцкий“ - в титрите на филма „Карантина“ името на Висоцкий все пак присъства:


**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче и след това ме похвалете:

BGtop

четвъртък, ноември 29, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 16

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Марин Павлов, извършен на 26 октомври 1872 [1]

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Марин, а на баща ми – Павел. Живея в колибите Корнова, с. Тетевен.

– На колко години си? С какво се занимаваш?

– На 24 години съм. Занимавам се с овчарство.

– По каква причина те докараха тук, защо си дошъл?

– Бях в колибата си. Докараха ме във връзка с обира на хазната.

– Как обрахте хазната? Теб кой те подведе? Кой ти даде дрехите, що беше облякъл? Колко гроша правят парите, които получи като твой дял?

– Стоян пандурът ми донесе един фес и една антерия, които аз облякох. Оръжието ми е мое собствено. Стоян пандурът познава организаторите на обира на хазната, аз не ги знам. Но мен Стоян ме намери и каза да отиваме. Заедно отидохме и извършихме обира. Стоян ни каза: „Отнесете, колкото можете да вдигнете от взетите пари, после аз ще ги взема от вас.“ Но парите, които взех в една торба, още не бях му ги дал. Юзбашията ме докара снощи заедно с тях.

– Всеки е взел повече от теб пари като дял, а някои от тях [нападателите] казват, че са предали парите някъде в Тетевен. Ти защо взе толкоз малко пари? Да не си ги оставил и ти някъде другаде? А другите къде казват, че са предали парите?

– Частта, която аз получих, е 1500 гроша. Повече от това ни пара не съм взел. Аз не знам къде другите са предали парите, но чух, че са ги предали. Попитайте Стояна! Пък и мене той ме взе. Подведох се по него. Аз също така щях да предам парите, но обискираха мнозина и не посмях.

– Колко души бяхте при извършване на обира и кои са имената им?

– Оттук [2] Стоян ни събра 11 души и ни отведе на един баир, дето не бях ходил. После дойдоха още трима души и станахме 14 [3]. Вдигнахме се оттам и слязохме в едно низко място, дето престояхме два дни. От Орхание ни дойде хляб. Изядохме го. Хляба ни донесоха двама души [4], които идваха два пъти. Стоян разговаря с тях, а ние не.

– Как нападнахте хазната?

– В деня, в който щяхме да нападнем, дойдоха хората, които ни носеха хляб от Орхание, и ни съобщиха, че хазната иде. Тогава ние се приготвихме. Нападнахме я. Но преди още аз да се приближа до мястото на засадата, оттам гръмнаха 5-10 пушки. Лъжат, че не знаели кой бил гърмял. Всички гърмяха, а някои – по два, по три пъти.

– Заптиетата стреляха ли върху вас?

– Аз не видях. Но едно заптие с бял кон обикаляше ту отпред, ту отзад на колата, за да пази хазната. Може би то е стреляло, но аз не можах да видя.

– Кой излезе пръв от засадата, за да вземе парите?

– Първи излязоха Стоян и един от Правец [135], и те завикаха към нас: „Елате тук, елате тук!“ [6] И ние тогава излязохме.

– Как се казва човекът от Правец и как изглежда, опиши ни го!

– Името му чух. Наричат го Димитър. Той беше облечен с потури от чер вълнен плат, а на гърба си носеше червена аба. Беше среден на ръст, с червендалесто лице. Един от главатарите ни беше Стоян пандурът, а другият – Димитър.

– Къде се движеше тоя Димитър, за когото разправяш? Виждал ли си го и друг път?

– Нали съм овчар, твърде не оставам в Тетевен. Живея горе в колибите. Не съм виждал никъде тоя Димитър. Не знам къде се движеше.

– Истина ли е това, което разправи?

– Истина е.

– Ако е истина, ела тук да удариш пръста си вместо подпис.

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Марин Павлов

Разпит на Илия, син на Петко Милев от Тетевен извършен на 26 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си, на колко си години и какво е занятието ти?

– Името ми е Илия, а на баща ми – Петко Милев. От Тетевен съм, на 14 години. Занятието ми – ходя на училище да се уча.

– Баща ти Петко Милев кого те прати да повикаш у вас преди 30 дни?

– Аз ходя на училище. Баща ми не ме е пращал да викам никого.

– Ти си повикал ковача Лечо Николов от Тетевен. Лечо ще каже и ти после ще останеш засрамен.

– Преда 45–50 дни баща ми ме изпрати да повикам Леча ковача и то, за да поправи скъсаните обръчи на чутурата за вода. Поради това аз отидох и повиках Леча ковача у дома.

– Когато Лечо ковачът дойде, баща ти какво говори с него?

– Може да са разговаряли, не съм чул. Но аз ходих да го викам и той дойде у дома.

– Той взе чутурата и си замина ли, или се качи горе и остана?

– Баща ми му даде обръчите и може да са се изкачили горе и да са седнали, но тогава аз не останах там, а отидох на училище и не знам какво са приказвали.

– Когато ти си отишъл да повикаш Леча ковача, у вас бил и хаджи Станьо, имаше ли още някой друг?

– Не видях хаджи Станя в къщи. Може да е дошъл, но аз съм бил на училище и не знам.

Разпит на същия при очна ставка с Леча ковача

– Хей, ковач Лечо, това ли е Илия, синът на Петко Милев, който те е повикал у тях?

– Той е. Повика ме веднъж. Викал ме е няколко пъти. А и преди 4–5 дни ме повика пак веднъж чрез това момче. Но момчето не знае защо са го пратили да ме вика.

– Когато преди 4–5 дни Петко Милев, бащата на това момче, те повика у дома си и ти отиде, имаше ли там други хора?

– Нямаше никой. Само Петко беше вкъщи.

– Хей, Илия, виж, Лечо казва, че не един, а няколко пъти си го викал. Даже и преди 4–5 дни пак си ходил да го викаш. Ето как разправя Лечо и ти чуваш!

– Това, което Лечо казва, е истина. Аз съм забравил. Преди 5–6 дни го виках, но не знам защо беше повикан.

– Имало един чужденец – Димитър, който постоянно идел у вас?

– Чужденец не е идвал.

– У вас е идвал Стоян пандурът, тукашенец, кога дойде?

– Може да е идвал, само че аз не съм видял.

– Много хубаво. Това, което каза, вярно ли е?

– Вярно е.

– Щом като е тъй, ела Илия, ти знаеш да пишеш, да сложиш подписа си. Ела и ти, Лечо, да удариш под твоето име пръста си.

– Да се подпиша. Да ударя пръста си.

Отпечатък от пръст на: Лечо ковача.

Подписал: Илия Петков

(Следва)

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче:

BGtop

БЕЛЕЖКИ

1. Марин Павлов от колибите Гуруньово, в тур. текст „Куруново“ (не Корнова!), е арестуван на 25 октомври.

2. „Оттук“, т.е. от Тетевен.

3. После дошлите (от Правец) трима души са: Димитър Общи, Вълко Цолов и Никола Цвятков.

4. Двамата души са Божил Генчев и Велчо Шунтов.

5. С „един от Правец“ тук погрешно е преведен турският израз: „Правчадан гелен адамън бириси“, което значи: един от дошлите от Правец, т. е. Димитър Общи.

6. На турски: „Гелин, бери гелин!“ Тия думи според Лечо Николов извикал Общи.

сряда, ноември 28, 2018

Направихме си самотаран или Какво се случи в Керченския пролив

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Руските военни обстреляха, тараниха и взеха в плен три украински военни кораба, пътуващи от Одеса (украинско пристанище) за Мариупол (украинско пристанище). Кой какво наруши и къде в какво е виновен?

На 24 декември 2003 година Русия и Украина подписаха договор за сътрудничество при използването на Азовско море и Керченския пролив.

В този договор черно а бяло беше казано: „Търговски и военни кораби, а също така и други държавни плавателни съдове под флага на Руската федерация или Украина, които нямат комерсиални цели, могат да използват Азовско море и Керченския пролив за свободно придвижване“.

Единственият морски път от Одеса, която се намира на Черно море, до Мариупол, който се намира на Азовско море, и обратно, е през Керченския пролив.

От 2014 година, след присъединяването на Крим към Русия, този път по разбираеми причини е доста опасен.

От 2018 година, след откриването на Керченския мост (15 май) пътят по необходимост преминава под опорите на моста.

На 22 септември 2018 година, иначе казано – преди два месеца, два украински кораба (злите езици ще кажат – две ръждиви корита) под името „Донбас“ и „Корец“ минаха под опорите на Керченския мост. Според думите на техния капитан Дмитрий Коваленко, те били готови за сблъсък с руските граничари. Оръжието им било заредено, даже приготвили водните оръдия, за да помитат с водна струя руснаците от палубата при случай на абордаж. Но се разминало: руските военни просто съпроводили двата кораба, въпреки че капитан Коваленко даже не поискал подобни действия, за да влезе в Азовско море. Той просто уведомил противната страна, че ще премине през пролива: в пълно съответствие със споменатия по-горе договор от 24 декември 2003 година.

През тази неделя по същия маршрут при същите обстоятелства се отправиха още три кораба: „Берданск“, „Никопол“ и „Яни Капу“. Според твърдение от украинска страна, уведомление също е било изпратено. Резултат: корабите са обстреляни и завзети, буксирният кораб е таранен, 23 украински моряци са пленени, трима от тях са ранени и освен това Русия повдигна наказателно дело за преминаване на държавните ѝ граници.

Иначе казано – на 23-мата моряци, включително и на ранените, им се пише сериозен престой зад решетките.

Украйна публикува разговорите с руските моряци. „Мачкай го, мачкай го!“ – чуват се необмислените им викове.

При тази ситуация възникват, естествено, няколко въпроса.

Първият е към украинската страна: защо украинските моряци не са стреляли?

След героичното преминаване на „Донбас“ и „Корец“ капитан Коваленко си изтърка езика да дава интервюта как героичните украински моряци били готови да отразят агресията.

„Бердянск“ и „Никопол“ имат съвсем прилично въоръжение (поне на хартия): автоматично оръдие 3ТМ-1, гранатомет, картечница, даже по два противотанкови ракетни комплекса на всеки кораб. Аз, естествено, разбирам, че най-вероятно това въоръжение е в същото състояние, в каквото е и въоръжението на руския „Адмирал Кузнецов“. Но в края на краищата това са военни кораби. Да воюват е тяхната професия.

Кажете ми, моля ви се, защо трябва да се пускат военни кораби под Керченския мост, за да се наблюдава след това как ги вземат на абордаж като безпомощни товарни плавателни съдове? За да се иска и настоява за срочно събиране на Съвета за сигурност към ООН ли?

Втори въпрос, към руската страна: преминаването на украински плавателни съдове по украински море от украинско пристанище за украинско пристанище престъпление ли е от гледна точка на Русия, или не е?

Ако е, защо руските граничари пуснаха военните кораби на 22 септември 2018 година? Кой е снет от длъжност заради това? Кой е разжалвано в редник?

А ако не е било престъпление и незаконно пресичането на границите на 22 септември, защо това стана престъпление на 25 ноември?

Какви международни правила се промениха за това време? Как да се разбира подобна избирателност?

Третият въпрос е пак към руската страна. Украинците, както вече отбелязах, не са стреляли. Но ако не са стреляли, може би не е трябвало да се завземат корабите им? Не е ли могло просто да ги прогонят (в нарушение на всичките международни норми и договора от 2003 година)? Непременно ли е трябвало да ги вземат на абордаж?

Съгласете се, че ако задачата на руснаците е била, както говорят сега руските официални лица, „да дадат отпор на провокацията“, би могло украинците да бъдат просто прогонени. Даже обстреляните, таранираните и завзети кораби е можело да бъдат изведени от пролива и оставени там. Украинците щяха да пошумят малко, да се повъзмущават. И всичко щеше да стихне.

А сега не може да стихне, защо в руски плен се намират ранени войници. И тези хора Русия плюс това иска да ги съди като криминални престъпници.

След което руските държавни чиновници говорят със сериозни лица, че всичко това е провокация и че всичко е изгодно за Порошенко.

Да, разбира се, Порошенко ще се възползва от това. А какво, извинете, бихте направили вие на негово място? Задържани са му 3 военни кораба и са пленени 23 души в нарушение на всички международни норми. Как трябва след всичко това да се държи който и да е президент, особено преди избори? Да иска от агресорите прошка ли?

Ще повторя още един път: даже ако Русия, в нарушение на подписаните от нея договори, изведнъж, през тази неделя, ставайки с дупето нагоре, беше решила, че преминаването на руските военни кораби от Черно море в Азовско, е недопустимо, пред нея е имало множество варианти да спре украинците, без да доведе положението до безизходно.

Но сега двете страни са поставени в положение, от което няма рационален изход.

Русия обстреля украински кораби (което означава, че по същество започна война), взе ги в плен и плюс това даже не обяви екипажите за военнопленници. Тя обяви моряците за престъпници.

И знаете ли кое е най-страшното? Ако това беше част от мащабен замисъл, щеше да бъде добре.

Но има голяма вероятност всичко това да е сътворено от някой местен генерал, който просто е искал да покаже служебен хъс.

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче и след това ме похвалете:

BGtop

вторник, ноември 27, 2018

Как да подам жалба до Комисията за регулиране на съобщенията?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Кристина Лазарова - учи европеистика в СУ “Св. Климент Охридски” с профил право.

Като потребител неведнъж ми се налага да сключвам договори за използването на различни услуги, но за какво трябва да следя, когато подписвам договор за електронни услуги, напр. с мобилен оператор или интернет доставчик? Какви права имам преди и след подписването на договора и кой отговаря за спазването на тези права и задължения?

За какво да следя, когато сключвам договор за електронни съобщителни услуги?

Когато сключвам договор с доставчик на обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги (мобилен оператор, интернет доставчик и др.), трябва да обърна внимание на следните права и задължения, които имам като потребител.

Договорът следва да бъде сключен в писмена форма и да бъде подписан от двете страни, съответно от мен като потребител и от предприятието, предоставящо услугата, в 2 идентични екземпляра. Като потребител имам право при сключването на договора да се запозная със съдържанието му и едва след това да се съглася с условията в него, респективно да го подпиша или не.

Индивидуалният ми клиентски договор трябва да съдържа ясно (графично и текстово) обособени следните елементи:

  • точна дата на влизане в сила, а когато е сключен за определен срок – и датата на неговото изтичане;
  • какви са условията за прекратяване и продължаване на договора, вкл. задълженията за изплащане на неустойки и обещетения;
  • условията, при които предприятието едностранно може да измени договора ми и др.

Важно! Ако настъпи подобна едностранна промяна в обстоятелства, предприятието е длъжно в срок от 30 дни преди влизането ѝ в сила да ме уведоми. Това може да стане по обикновената или по електронната поща, както и чрез SMS, а ако става дума за мобилни услуги, операторът ще ме уведоми чрез SMS. Аз като абонат имам право да прекратя индивидуалния договор без санкции в срок до 1 месец от влизането в сила на измененията.

Избраният от мен тарифен план или пакет следва да бъде приложен към договора или в текста на самия договор, или под формата на анекс, който да подпиша допълнително. Той трябва да съдържа подробна информация за приложимите цени за входящи и изходящи обаждания и услуги спрямо избрания тарифен план, както и цени за тези услуги, които сам съм пожелал да добавя и ползвам в рамките на договора (напр. допълнителен пакет мобилен интернет, допълнителни минути към други държави, извън ЕС).

Вече зная какви са особеностите при сключването на договор за предоставяне на електронни услуги, но кой следи за това дали всички изисквания са изпълнени, а моите права – защитени?

С какво се занимава Комисията за регулиране на съобщенията (КРС)?

Комисията за регулиране на съобщенията е специализиран независим държавен орган. Нейната основна функция е да контролира осъществяването на електронни съобщения. Сред правомощията й са:

  • определя пазарите на електронни услуги;
  • прилага регулаторни мерки, които ограничават възможностите за възпрепятстване на свободната конкуренция в полза на потребителите – по-голям избор от услуги на по-ниски цени;
  • контролира прилагането на принципите и правилата за ценообразуване, както и параметрите и изискванията за качеството на услугите.

Важно! КРС може да разрешава спорове между предприятия, както и да разглежда жалби на крайни потребители в случаите, предвидени в Закона за електронните съобщения (ЗЕС).

Как да подам жалба до КРС?

Ако установя нередност, мога да подам жалба до КРС в рамките на 2 месеца от установяване на нарушението. Адресирам жалбата до Комисията за регулиране на съобщенията (КРС), в която включвам личните си данни (имена, пощенски и/или електронен адрес), както и данни за потенциалния нарушител (име на търговеца, седалище или адрес на управление). Описвам точно всички обстоятелства, които подкрепям с доказателства – копия от платежни документи (касови бележки, фактури), договори, оферти и др., и накрая подписвам жалбата. Мога да я подам по няколко начина:

  • по пощата, на адреса на седалището на КРС – гр. София, ул. “Гурко” №6;
  • чрез попълване на следния онлайн формуляр – тук;
  • по електронната поща на адрес – info@crc.bg

В 7-дневен срок от получаване на жалбата, КРС разпорежда извършването на проверка. Тя изисква писмено становище от предприятието относно описаните нередности. В рамките на 2 месеца след постъпване на жалбата Комисията следва да се произнесе с решение по случая, което да съдържа задължителни указания за отстраняване на нарушението. Решението се изпраща до мен като жалбоподател и до предприятието.

Важно! Независимо от предприетите от страна на КРС действия по разглеждане на жалбата, мога да се обърна към компетентен съд за разрешаване на спора по съдебен ред или към помирителна комисия към КЗП.

Важно! При неспазване на договорните задължения (фиксирани дължими суми, кредитен лимит, скорост на интернет, парични претенции към доставчика) следва първо да се обърна към предприятието – доставчик. Ако при преговорите не бъде постигнато съгласие, мога да потърся защита на правата си по друг начин. Нека обобщим към кого и кога мога да се обърна:

  • Ако искам да разреша потребителския си спор, мога да отправя жалба срещу търговеца нарушител до Комисията за защита на потребителите (КЗП) – повече информация за процедурата за подаване на жалба към КЗП мога да намеря тук.
  • Наред с това обаче мога да отправя своята жалба и до КРС, която може да наложи санкции на нарушителя, редом с отправените от КЗП предписания.

Важно! КРС не може да задължи доставчика да ми изплати надвзетите суми – това може да се постанови с решение по потребителския спор, отправен към КЗП. КРС може да налага санкции по отношение спазването на правилата при предоставянето на електронни съобщителни услуги напр. относно качеството на предлаганите услуги от доставчика като цяло, а не по отношение на индивидуалния ми клиентски договор.

  • Винаги мога да се обърна и към съда, който да реши дали има нарушение от страна на доставчика и как следва да бъде компенсиран.

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче и след това ме похвалете:

BGtop

понеделник, ноември 26, 2018

История на японското кино - Част III - 4

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

III. ФОРМИРАНЕ НА КИНОТО

4. Томас Курихара и Джуничиро Танидзаки

Реформата на киното несъмнено трябвало да лежи върху реформата на техниката. И тук изиграли своята роля японците, които се върнали в родината си от Холивуд. В американските киностудии те овладели практически съвременната постановъчна техника, най-новата техника за снимане, тази техника, която Каерияма и Танака проучвали прилежно и се стремели да усвоят от книгите, но така и не могли да я усвоят до край. Те вървели слепешката, опитвали, грешели и отново пробвали едни или други похвати и методи.

Дошлите от Холивуд японци, очаквани с нетърпение в кръговете на японското кино, били Томас Курихара и Хенри Отани. По характер нито единият, нито другият бил убеден кинореформатор, но точно те реформирали киното в Япония.

Била създадена новата кинокомпания „Тайшо кацуей“ (съкратено „Тайкацу“), която не просъществувала дълго, но оставила забележима следа в историята на японската кинематография. Тя била основана от Рюдзо Асано – един от представителите на династията финансисти Асано, която притежавала предприятия за производство на цимент, стоманолеярни заводи, корабостроителници и параходни компании. Присъщата на младостта жажда за действие, а също така и стремежът към развлечения подтикнали Рюдзо Асано да създаде компанията. В „Тайкацу“ царяла атмосфера на съвременност и уважение към интелекта, които били чужди на предишните предприемачески методи. Компанията си поставила за цел да внася американски филми, да създава кинотеатри по европейски образец и да произвежда филми, разчитащи на любители от висока класа. „Тайкацу“ купила от един руски белогвардейски емигрант студия в Йокохама и поканила като съветник по въпросите на литературата и изкуството младия Джуничиро Танидзаки, чиято звезда се издигала по това време все по-високо на японския литературен небосклон. Това също било проява на новост в подхода на кинокомпанията „Тайкацу“ към производството на филми.

Кисабуро Курихара (Томас) се върнал в Япония, след като играл дълго време във филмите на известния американски режисьор Томас Харпър Инс. Компанията „Тайкацу“ веднага го поканила на работа, като му предложила длъжността режисьор. Курихара нямал, разбира се, опит в режисьорската работа и неговата постановъчна техника била само опит за подражание на Холивуд. Но не може да не отбележим, че именно Томас запознал японците с хода и организацията на павильонните и наткурните снимки и по-специално с американската форма на подготвяне на работния сценарий.

През 1920 година компанията „Тайкацу“ създала първия си филм „Клубът на любителите“ („Амачуа курабу“). Той бил поставен от Томас Курихара по романа на Джуничиро Танидзаки. За съжаление филмът не оправдал надеждите, които му били възложени, като се има предвид участието в създаването му на такива известни дейци като Курихара и Танидзаки. Но в „Клубът на любителите“, за разлика от сантименталните филми в стила на новата школа симпа, се чувствал незрим, обаче бликащ обилно живот. Появата сред японските филми, където все още в женските роли се снимали „оннагата“, на „Клубът на любителите“, в който млада, цъфтяща девойка (ролята се изпълнява от балдъзата на Танидзаки Митико Хаяма) се къпе в морето и се наслаждава на слънчевите лъчи на плажа само по бански, открива за японското кино новия жанр на веселите и безгрижни филми в американски стил.

Във всеки случай може да се смята, че такъв вид филми са били значително по-съвременни и по-кинематографични от сниманите тогава филмови произведения, в които съвременната тематика се разработвала в нарочна дълбокомислена форма. Едновременно с това тези нямащи ясна национална принадлежност живост и съвременност оставали чужди за широките маси. Те все така харесвали да проливат сълзи над печалната съдба на героите от трагедиите на новата школа симпа, опитвайки се по този начин да намерят утеха в своя живот. А любовните сцени между японски мъже и жени, полусъблечени, както е прието на калифорнийски плаж, не предизвиквали нито отклик, нито съчувствие в сърцата на зрителите, а само ги смущавали и обърквали.

Вторият и третият филм – „Кацушика Сунако“, 1920 година, по романа на Изуми Киока, и „Празникът на момичетата“ („Хинамацури но йору“), 1921 година, по произведение на Джуничиро Танидзаки – свидетелстват, че Танидзаки и Курихара са отстъпили значително от своите позиции. По-големи надежди двамата възлагат на четвъртия си филм „Похотта на змията“ („Джасей но ин“, 1921 година), сценарият за който написва Танидзаки по новелата на Акинари Уеда „Угецу моногатари“ („Дъждовна лунна приказка“). Този филм, както и привлеклият вниманието на целия свят филм „Угецу моногатари“, поставен по-късно от Кенджи Мизогучи, е типичен източен разказ за привидения и дава широки възможности за проявата на фантазия и естетизъм, в което най-вече преуспява Танидзаки. Но тогавашното равнище на кинотехниката в Япония, както по отношение на снимките, така и по отношение на чисто художествената страна на произведението, не позволява замисълът да се осъществи в своята пълнота. Освен това за филма е съдбоносен фактът, че режисьорът Курихара се е върнал наскоро от Америка и бил съвсем неспособен да възприеме, да почувства и да си представи класическата красота на Япония. Като резултат и този опит на Танидзаки не се увенчал с успех. За да се гледа филмът с интерес, било необходима да се предаде атмосферата на тайнственост и ужас, с която е наситена новелата на Уеда, но това не могъл да осъществи в достатъчна степен даже по-късно и такъв талантлив режисьор като Кенджи Мизогучи. А за Курихара това не било по силите му. И колкото по-сериозно и по старателно играели Ейити Такахаши (по-късно се снима под името Тошихико Окада) и Йоко Бенидзава, толкова по-безцветен, а понякога и карикатурен изглежда филмът.

Дейността на „Тайкацу“ била наистина новаторска и кинокомпанията се стремяла да осъществи своя идеал. Но като цяло филмите ѝ не растели на японска почва и затова техните постановчици търпели един неуспех след друг. Последен филм на „Тайкацу“ бил „Похотта на змията“, след което през 1922 година тя се обединила с кинокомпанията „Шочику“, а по-точно казано, била погълната от нея.

(Следва)

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче и след това ме похвалете:

BGtop

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“

2. „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

3. Дейността на Шодзо Макино

4. Изискванията на прогресивните зрители

III. ФОРМИРАНЕ НА КИНОТО

1. Хората, желаещи да осъвременят киното

2. Новаторската дейност на Норимаса Каериям

3. Ейзо Танака - художникът новатор

неделя, ноември 25, 2018

Нобелови лауреати – 1954 и 1981 година - Мир - Върховен комисариат на ООН за бежанците (осн. 1951 г.)

За помощта, оказвана на бежанците и за опитите да се привлече вниманието на властите към техните нужди.

Върховният комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) е създаден от Генералната асамблея на ООН, за да замени Международната организация за бежанците, която се занимава със съдбата на 30 милиона европейци, останали без покрив в края на Втората световна война. Уставът на Комисариата го задължава да се грижи за лица, които са напуснали своята страна заради преследвания по расови, религиозни, национални и политически причини или заради принадлежността им към една или друга социална група. ВКБООН трябва да си сътрудничи с правителства и доброволни организации, защитавайки правата на бежанците в съответствие с Конвенцията от 1951 г. за бежанския статут. Комисариатът е призван да съдейства за безопасно и доброволно завръщане на бежанците в родината им, за преминаването им в друга страна или за настаняването им в страната, която им предоставя убежище.

През 1951 г. Герит Ян ван Хойвен Гьодхарт става първи върховен комисар. Към края на годината под покровителството на ВКБООН се намират 1,25 милиона бежанци от различни страни. Първото мероприятие на ВКБООН е медицинската помощ, оказана на руски и германски бежанци в Белгия. По-късно, през 1953 г., заедно с Междуправителствения комитет за европейска миграция е организирана емиграцията на 33 хил. бежанци.

През 1954 г. върховният комисар представя доклад, в който се казва, че никаква помощ не получават 5 хил. европейци в Шанхай, избягали след победата на комунистите през 1948 г., а също така и 1,5 хил. бежанци от Източна Европа, идващи в Австрия ежемесечно. Генералната асамблея на ООН възлага на току-що създадения Фонд за помощ на бежанците да съдейства на ВКБООН; 3,1 мил. долара за уреждане на бежанците в Европа са получени от благотворителната организация на Фонда. С тези пари се строят жилища, осъществява се професионална подготовка на младежи, на лекарите и юристите са предоставя възможност да подновят своята практика.

През 1954 г. Генералната асамблея одобрява събирането на 16 млн. долара за разпускането на бежанските лагери в Европа, където 70 хил. обитатели имат само най-необходимото за живота им. Върховният комисар слага началото на 12-милионна програма, пресметната за пет години, в рамките на която 350 хил. бежанци трябва да получат постоянно жителство в страните на Европа.

Към края на 1955 г. около 75% от бежанците в Европа са настанени на постоянно местожителство, но под покровителството на ВКБООН продължават да стоят 2,2 млн. бежанци по света.

След намесата на СССР през 1956 г. в унгарските революционни събития около 160 хил. бежанци, сред които младежи и деца, нахлуват в Австрия. По време на срещите си с австрийското и унгарското правителство новият комисар Август Линд подчертава необходимостта от бързото записване на младежите в училища и от събирането на семействата. До януари 1957 г. ВКБООН разселва почти 100 хил. унгарци.

През 1958 г. поради войната за независимост на Алжир от Франция започват да бягат алжирци в Тунис и Мароко. През 1962 г. там се събират около 250 хил. бежанци. През март същата година тристранна комисия, в чийто състав влизат представители на алжирското временно правителство, на френското правителство и на ВКБООН, препоръчва на ВКБООН и на Лигата на дружествата на Червения кръст да осигурят на бежанците храна, медицинска помощ и дрехи. Бежанците, повечето от които са жени и старци, се връщат по домовете си в края на годината.

Организацията на обединените нации обявява 1959 г. за година на бежанците и ВКБООН използва това, за да осигури с жилища населението на последните лагери за бежанци. Само през 1960 г. са събрани 16 млн. долара. Тъй като след края на Втората световна война възникват нови проблеми с бежанците, през 1961 г. ВКБООН разделя своята дейност на „основна програма за подпомагане“ (свързана с бежанците през световната война) и на „текуща програма“ (насочена към помощ за жертвите на следвоенните конфликти).

През март 1961 г. ВКБООН се заема за първи път с бежанците в Черна Африка, когато идват съобщения за бягството на хора от Гана в Того и започват метежите срещу португалските колонизатори в Ангола. След португалското бомбардиране на селата, намиращи се под контрола на метежниците, през пролетта и лятото на 1961 г. започва бягството на анголци в Конго (днес Заир). Правителството на Того получава субсидии за разселване на бежанците от Гана, за такава помощ моли и правителството на Конго, което трябва да настани хората, дошли от Ангола и наброяващи през юли вече 150 хил. души. На бежанците се предоставят поземлени участъци и селскостопански инвентар за самоосигуряване.

След 1962 г. центърът на вниманието на ВКБООН се измества от Европа в Африка и Азия. През 1965 г. ВКБООН отделя 250 хил. долара за световна програма за помощ на бежанците маконде от Мозамбик, по това време територия на Португалия. Много средства са изхарчени за разчистването на гори и строителството на иригационни системи за осигуряване на условия за живот и труд на бежанците. През следващата година ВКБООН отделя средства за образователни програми в Сенегал и Етиопия. През 1967 г. бившите бежанци маконде събират първата си реколта в Танзания. Шест села стават дом на 11 хил. души, след което новите бежанци се настаняват със средства на общините и не изискват външна помощ.

Сериозно изпитание за ВКБООН става кризата през 1971 г., когато Източен Пакистан се обявява за независима държава под името Бангладеш. През 1972 г. ВКБООН финансира прехвърлянето по въздух на 10 млн. бежанци, спасяващи се в лагери на индийска територия.

Две години по-късно стотици хиляди африкански бежанци са върнати у дома след провъзгласяването на независимостта на Гвинея Бисау, Мозамбик и Ангола. След още една година 50 хил. анголци се завръщат от Заир.

ВКБООН се заема и с проблемите на бежанците в Югоизточна Азия. След края на Виетнамската война през 1975 г. и комунистическите опити за социално преустройство в Южен Виетнам започва бягството на живеещите там китайци и хора от други националности, които със самоделни лодки се опитват да достигнат до Малайзия, Хонконг, Индонезия и Тайланд. През 1979 г. към тях се присъединяват и 200 хил. виетнамци.

През май същата година ВКБООН и виетнамското правителство сключват съглашение за регулирано напускане на страната, според което всеки виетнамец може да отиде в чужбина, ако има виза за една или друга държава. Тъй като за много бежанци тези изисквания са неизпълними, бягството с лодки продължава. Но през 1984 г. броят на напускащите по силата на съглашението надхвърля за първи път броят на нелегалните емигранти. Те са настанявани основно в САЩ, Канада, Франция, Западна Германия, Холандия и Австралия. През януари 1986 г. 100-хилядният виетнамец напуска страната си легално, а броят на нелегалните бегълци е 700 хил. души.

През 1973 г. е поставено началото на програмата на ВКБООН, известна под името „Десет или повече“. Съвсем ясно става, че разселването на несамостоятелни бежанци е хроничен проблем. През 1982 г. Финландия, след като не може да приеме огромни групи бежанци, решава да настани по-малки групи, като им осигури продукти от първа необходимост, медицинска помощ и т. н. След успешния опит за заселване във Финландия на 37 бежанци от Виетнам и Камбоджа програмата е преименувана на „Двадесет и повече“. ВКБООН препоръчва на държавите членки на изпълнителния комитет да приемат по 20 бежанци и членове на семействата им ежегодно.

През 1984 г. катастрофалният глад в Етиопия принуждава много хиляди жители на страната да избягат в съседните Сомалия и Судан. През същата година ВКБООН отделя 23 млн. долара за връщането по домовете им на 105 хил. жители на Етиопия, на които се раздават семена, торове, домашен инвентар и селскостопански инвентар за самоосигуряване в близко бъдеще.

Бежански огнища се запазват в Африка и Азия. В Централна Америка ВКБООН помага на 104 хил. бежанци, спасяващи се от политическия терор в Салвадор, Гватемала и Никарагуа. Голям проблем все още остават лагерите в Пакистан, където живеят афганци, напуснали родината си след нахлуването на съветските войски през 1979 г. Световната банка и ВКБООН подписват през януари 1984 г. съглашение, разчетено за три години, в рамките на което на бежанците трябва да се осигури работа и минимален доход.

През октомври 1985 г. ВКБООН се сблъсква с дефицит в бюджета от 75 млн. долара. Във връзка с това върховният комисар Хартлинг съобщава, че африканският проект ще остане непроменен, но другите ще бъдат съкратени. Причина за дефицита комисарят вижда в липсата на политическо решаване на проблемите, които предизвикват бежанските вълни като явление. Понеже проблемите не се решават, отбелязва комисарят, на ВКБООН трябва да бъдат предоставени възможности за изпълнение на работата, която се очаква от него.

През декември 1985 г. Хартлинг е сменен на поста върховен комисар от швейцареца Пиер Оке, представител на Международния комитет на Червения кръст. По това време ВКБООН, освен щаб-квартирата си в Женева, има 90 отделения в целия свят с щат 1600 души.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, ноември 24, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 42

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 12

Привържениците на медиумизма се научили бързо да игнорират всяка неприятна за тях информация, а от началото на ХХ век и да контраатакуват яростно материалистите, превземайки успешно инхормационното пространство.

Барон Худелщубе изумявал публиката, помествайки в своето спиритистко списание свидетелства за това как успял да извика духа на Хипократ, който му дал уникална рецепта за лекуване на остър ревматизъм. (Ще отбележим, че ефективността на рецептата остава под въпрос). Появяват се крайно убедителни автографи, оставени по време на спиритични сеанси от духовете на Юлий Цезар, Октавиан, Ювенал, Абелар и прочее. С други думи, епохата предлага множество трагедии и комедии, но много малко факти.

Мемоарите с признанията на Маргарита, изводите, направени от комисията на Менделеев, остроумните трикове на Цион и Мърсенбърг, ефектните разобличения на Юм и Блаватская (виж предишната лекция – бел. П. Н.) са по-скоро белетристика „на тема спиритизъм“, отколкото лабораторен материал за изследване.

Въпреки това и тя дава смътно, но удовлетворително изображение на общата картина. В нея доминират лъжата, фокусите и фалшификациите. Никакво необяснимо и загадъчно нещо в действителността при цялото си желание не можем да видим.

Разбира се, в тази картина ни кара да застанем нащрек много високият процент на „цирковата“ съставка. Почти всички известни, христоматийни спиритисти, основатели на цели направления и дружества, имащи световна слава, така или иначе се оказват (в миналото или в настоящето) свързани с цирковия занаят.

Това се отнася не само до спиритизма, но и до месмеричните практики (животинския магнетизъм), до предсказването по сънища, до ясновидството и прочее.

Някакъв относителен ред за фиксиране на резултатите бил въведен едва в края на първата трета на ХХ век. Чак тогава бил изработен режим за пълен контрол върху „маговете“ и помещението, в което се провеждат сеансите.

По това време горе-долу „магизмът“ за удобство на класифицирането и документирането бил разделен на основни направления: телепатия, ясновидство, проскопия, психокинеза, спиритизъм, целителство, медиумизъм, спиритуализъм и т. н. Тогава били утвърдени окончателно и не много изящните термини, обозначаващи участниците в сеанса: перципиент и индуктор. Перципиент е магът, телепатът, ясновидецът. Индуктор е този, който е подложен на свръхестественото въздействие.

И така, в материала, който ни предоставя ХХ век, можем да потърсим продуктивно реални факти, свидетелстващи „за“ или „против“ наличието на паранормални явления и способности.

Ще отхвърлим всяко оценъчно или интуитивно съждение, независимо от авторитетността на неговия автор.

Признаването на един човек за медиум или за шарлатанин също няма да се взема под внимание, даже ако това е мнение на И. П. Павле вири Херман фон Хелмхолц.

Нашата задача е да отделим само безусловните факти и да оценим тяхното влияние върху фактологичната картина на човешкото мислене. За примери ще вземем най-ярките, признати и знаменити медиуми-екстрасенси, имащи милиони поклонници.

1. Марджъри Крандън (1888-1941) - започва своята кариера на медиум през 1923 година и става много известна с викането на дух, който се казва „Уолтър“.

Освен че хвърлял ефективното предмети, подмятал реплики и дооксвал с пръсти, „Уолтър“ можел да оставя отпечатъци върху парчета от восък.

Включително и пръстови отпечатъци. Без особени затруднения, с най-елементарна дактилоскопия било установено, че част от отпечатъците принадлежат на самата Марджъри, а другата част – на нейния зъболекар и доверено лице Ф. Калвел (C. E. Hansel. ESP A scientific evaluation 1965)

Не е ясно на какво е разчитала Крандън, правейки фокусите с восъка. Дактилоскопията е била вече съвсем обичайна практика. През 1905 година, ако съдим по справка на “Nаtur“, Скотланд ярд е разполагал с картотека от 80 хиляди пръстови отпечатъци. Вероятно и други полицейски служби по света са имали също свои, не по-малки картотеки.

2. Елизабет Кюблер-Рос (1926-2004) – швейцарска психиатърка-медиум, танатоложка, обаятелна и доста учена дама. Основава през 80-те години на миналия век духовно-целителен център, наречен „Приют за безутешни вдовици“.

В това заведение дамите можели да се свържат със „следсмъртните същности“ на своите починали съпрузи по време чрез спиритично общуване, включително и телесно.

Въпреки че починалите съпрузи били граждани на съвсем различни страни, в различна възраст, с различни възгледи, с различно обществено положение и с различна представа за хигиена, у всички дами, осъществили „дълбок мистичен контакт“ с отдавна починалите си съпрузи, била открита една и съща вагинална инфекция.

Полицията, която обърнала внимание на този загадъчен факт, открила скоро, че ролята на множеството съпрузи се изпълнявала от един и същи господин.

А именно от циркаджията Джей Берхем, доверено лице на Кюблер-Рос, който използвал умело пълната тъмнина, задължителна за провеждането на сеансите. Същият този Берхем разнасял и венерическото заболяване. Когато го разобличили, той пояснил, че „същността от отвъдния свят го клонирала за материализиране на срещите“ (Rosenbaum R. Dead like her: How Elisabet Kubler-Ross went around the bend. 2004, J. Grant Discarden science 2006)

3. Питър Попоф – свръхпопулярен ясновидец и целител през 80-те години на миналия век. Не е спиритист в традиционния смисъл на думата, но при публичните си изцеления и сеанси неизменно действа със силата на призования от него „свети дух“.

Попоф проявява невероятна осведоменост за болестите и имената на хора, които изобщо не познава и които са дошли за първи път на неговите духовно-изцелителни сеанси. „Публичните молитви на Попоф бяха необичайно точни и съдържаха имена, медицински диагнози и друга лична информация, получена от светия дух…“ „Стана ясно, че съпругата на Попоф преди началото и по време на сеансите ходи по аудиторията и разговаря непринудено с пациентите и техните роднини. След това съобщава с миниатюрен предавател на съпруга си какво трябва да каже за един или друг пациент. В резултат от което Попоф обявява на хилядите болни свои почитатели точното име, болестта и адреса на конкретен участник“.

Попоф е разобличен с помощта на най-банално радиоизасичане. Уличен в измама, той казва, че е използвал „радиопредавателя като допълнение към силата на светия дух“. (J. C. Smit. Pseudoscience and extraordinary claims of the paranormal 2010)

(Следва)

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче и след това ме похвалете:

BGtop

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

петък, ноември 23, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 15

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Нови признания на Стоян пандура

25 октомври 1872 (1288)

– Ти си занесъл с един чувал в къщата на Въльо Станчев в Черни Вит дрехите и оръжията на хайдутите. Откъде взе тия дрехи, фесовете и оръжията?

– Аз поставих в един чувал трите феса, които бяха между нещата, едни потури и един чепкен от дрехите, които Петко беше поръчал да се ушият, и ги занесох там. Петко Милев даде и на мене един кат дрехи и един нож. На всичките останали хайдути дрехите и оръжията даде Петко Милев, даде им ги на ръка. Аз взех от Димитра една дълга пушка, един пистолет и един револвер, взех ги в хана в Правец.

– Когато взе оръжието в хана, кой видя освен Димитра? Ханджията видя ли?

– Ханджията го нямаше в мазето. Синът на бояджията от Правец [1] беше там, той видя.

– Твоят другар Тодор твърди: „Дрехите взехме от Стояна, той ги занесе в Черни Вит“ [2],а ти разправяш: „Чорбаджията Петко Милев поръчваше да се ушият такива дрехи, само от него са взети“, и признаваш, че той отнесъл дрехите и то само едни потури и чепкен, и за теб – дрехи. Кажи истината!

– Попитайте арестуваните. Всички получиха дрехи и оръжия от чорбаджията Петко Милев. Всички признават. Само за Тодора аз донесох един чепкен. И моите дрехи даде чорбаджията Петко Милев. Това е истината. – Ти преди малко, гледайки ме в очите, казваше: „Паша [3],имам да ти кажа нещо, разпитай ме насаме, ще говоря вече истината“, какво беше то?

– Димитър ни каза: „Парите, които ще вземем, няма да пръскате, занесете ги право на чорбаджията Петко Милев. На вас аз после ще дам дял.“ Другарите не са говорили с Димитра и с чорбаджията Петко Милев, но те си казваха: „Този е главатарят ни.“ Главни организатори са Димитър и чорбаджията Петко Милев.

– Кой в Орхание знаеше за тая работа?

– Димитър говорил с касиера. Той ни каза: „Вие стреляйте във въздуха. Заптиетата не ще ви противостоят и ще се разбягат.“ По думите на Димитра и касиерът е бил с нас.

– Нападайки хазната, кой пръв стреля?

– Пръв стреля Тодор. После стреля Димитър с пушка, която се пълни отзад. Гръмна и друг един от нашите другари, но не знам кой беше [4].

– Заптиетата не стреляха ли по вас?

– Заптието със сивия кон стреля три пъти, но другите не стреляха, а веднага се разбягаха.

– Ти разправяш, че Димитър бил казал: „Вие занесете парите право на чорбаджията Петко Милев.“ Ние пък изкарваме парите на всички ви от къщите и градините ви. Твоите пари дори се намериха на две места, а и два пъти се ходи за тях. Как ще обясниш ти това?

– Той [Димитър] каза: „Вие сега заровете парите и ги пазете. Когато тая работа се забрави, отнесете ги и ги предайте на чорбаджията Петко Милев. Там ще ви се даде дял.“ Това е истината.

– На Петко Милев не се ли дадоха никакви пари?

– Въльо, Марин, Цако и Йото, които тази вечер докарахте от Черни Вит, както и Павел Лалов и Найден Вълков от Крушов дол, занесли пари на чорбаджията Петка и получили частта, която той им дал… [5] Дяловете, които получиха, стояха в собствените им къщи, а когато работата излезе наяве, чорбаджията Петко занесъл парите в къщата на ковача и казал: „Пази тия пари, после ще ги взема. Не ме издавай. Издай само Стоян пандура. Дай показания, че парите са у него.“ Същото казал и на хората от Черни Вит.

– Знаеш ли количеството на парите, които Петко Милев е оставил в къщи, и кой е ковачът?

– Количеството на парите не знам. Ковачът е Лечо [6], който участва с нас в обира, а сега е тук в ареста.

–Тия твои показания верни ли са?

– Верни са.

– Знаеш ли да пишеш?

– Не знам.

– Ето написахме името ти, ела да удариш пръста си!

– Да ударя пръста си.

[Отпечатък от пръст на]: Стоян пандура

Разпит, произведен на 25 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Лечо ковачът, а на баща ми – Никола. От Тетевен съм, от поп Вельова махла.

– На колко си години? С какво се занимаваш?

– На 35 години съм, по занятие – ковач.

– Как обрахте хазната?

– Отидохме 14 души. Появи се хазната. Обрахме я.

– Чорбаджията Петко Милев ти дал една кутия с пари, която днес се намери в твоята къща, и ти казал: „Скрий това!“ Как стои тая работа?

– Тия пари ми даде Петко Милев и ми каза: „Не казвай никому! Съхрани тия пари!“ Аз пък ги взех и ги зарових под дървото.

– Кой от вашите хора нареди Димитър от Сърбия да убие попа?

– Това аз не знам. Все таки големците наредиха да го убие. Бедните хора не знаят нищо.

– По-преди ти съобщи, че твоите другари Минчо и Генчо Михайлов били заедно с Димитра от Сърбия при убийството не попа. Тъй като тоя човек беше убит в града Орхание, те къде се събраха?

– Когато най-напред, във връзка с убийството на попа, ме повикаха чрез Цако на събрание в къщата на Личо [7], аз не отидох. Тогаз Димитър от Сърбия, заедно с другаря ми от Тетевен, Стоян, Личо Николов собственик на хана, Генчо Михайлов, Дако Гложенеца, Въльо Станчев и Павел Лалов [8], тия седем души отиват в село Извор, но не свършват никаква работа. Оттам те се връщат в Тетевен. След това Димитър отива сам в Орхание. От Орхание му известяват с пратеник [че дякон Паисий е там], но не знам кой е бил пратеникът. Димитър от Сърбия убива самичък попа.

– По-преди ти каза, че когато Димитър отишъл да убива попа, с него били Стоян пандурът и Генчо Михайлов, участници заедно с тебе в обира на хазната.

– Когато Димитър отиде да убива попа в Извор, Стоян пандурът и Генчо Михайлов били с него. Но при убийството на попа в Орхание Димитър от Сърбия бил сам. Тия хора не са били там.

– Заявяваш, че когато Димитър от Сърбия отишъл в Орхание да убива попа и когато го убил, той бил сам. Обаче по времето, когато нея вечер убил попа, веднага след произшествието се притекли намиращите се на пост по улицата – пандурът, заптието и стражата от данъчното управление, понеже били близо, и търсили по улиците. Димитър от Сърбия, след като убива попа, трябва да се е скрил в някоя къща или дюкян в Орхание. Къде ли се е бил скрил?

– Не знам Димитър где се е скрил след убийството на попа. Това не ми е известно.

– Как първоначално дойдохте до решението да нападнете хазната, разправете ни това подробно!

– Димитър от Сърбия разговарял със Стояна да започнем една такава работа. А двадесет дни преди събитието Стоян каза на всеки един от нас поотделно. Двадесет дни по-късно дойде от долу известие. Известието ни изпрати Стоян. И ние се събрахме. Събрахме се в Черни Вит, в къщата на Въльо Станчев. Оттам през Искъра отидохме право в Правец. Осъмнахме над Правец. Ние останахме там в балкана, Стоян отиде в хана на Цветка в Правец и намерил там Димитра. Там намерил Димитра от Сърбия и Вълко Цолов от Правец. Те тримата дойдоха заедно. Оттам потеглихме заедно и Вълко, като ни показваше пътя, слязохме в боровата гора в прохода. Две нощи лежахме в прохода.

– Щом като два дни лежахте, откъде взехте хляб?

– Хляб ни носеше Велчо касапинът. От нийде не сме взели нито лула тютюн.

– Там сте яли кисело мляко от един колибар, кой беше той? – От никого не сме взели нито кисело мляко, нито хляб. Всичко дойде от града [9].

– Вие не сте били в българско облекло. Дрехите, които бяхте облекли, и фесовете откъде ги взехте? Кой ви изпрати оръжие и кой го донесе?

– Стоян пандурът ни донесе чувала с дрехите, заедно с оръжието, в къщата на Въльо Станчев в Черни Вит [10].Там ние всички облякохме приготвените ни дрехи. За всички 14 души донесоха фесове и йемении. Облякохме се всички, натъкнахме оръжията и потеглихме.

– След като обрахте хазната, къде оставихте оръжието и дрехите?

– След като взехме парите, отидохме в къщата на Въльо Станчев, у когото бяхме по-преди. Съблякохме дрехите и ги оставихме там. Облякохме пак собствените си дрехи.

– Всички заедно ли дойдохте в Орхание, или една част от вас останаха в Правец?

– Там останаха Димитър и ония, които са от Правец [11].Ние отидохме право в Черни Вит.

– Где си поделихте парите?

– Димитър ни каза: „Отнесете пари, колкото можете! После аз ще дойда в Тетевен и там ще ги разделя. Но количеството на тия пари се знае. Аз ще го науча от касиера. Да не разходите от тях нито една пара, че после ще отговаряте! Вие знаете!“

– Поставили сте три засади за нападение над хазната .Кой ви научи така да постъпите и кой беше, който гръмна?

– Гръмна Димитър. Той постави и засадите. У Димитра имаше едно шишане, което се пълни отзад. Той веднага го напълни и гръмна. Димитър беше в първата засада и той даде изстрелите.

– Димитър излезе ли [от засадата] и отиде ли при колата с хазната?

– Щом се дадоха изстрели, заптиетата избягаха. Димитър изскочи веднага из засадата и ние го последвахме. Той отиде и изпрегна добичетата от хомота. Колата остана там, а всички ние заедно разграбихме хазната.

– Заптиетата стреляха ли върху вас?

– Щом пукнаха нашите пушки, и заптиетата побягнаха. Не знам и не видях да гърмят.

– Преди малко думаше, че дрехите и оръжията дошли от чорбаджията Петко Милев от Тетевен?

– Понеже знаех, че Димитър предаваше на чорбаджията Петко Милев събраните от населението за комитета пари, а тоя вземаше със себе си хаджи Ивановия син Станча и някой си Станьо [12],заедно купуваха дрехи и оръжие, приготвени за комитета, затуй именно казах, че, според мен, той е изпратил дрехите.

– Парите, които намерихме, ти е дал Петко Милев. А къде остана делът, който ти си взел?

– Ние откраднахме парите, но не ги поделихме помежду си. отнесохме на чорбаджията Петко Милев. На нас той даде по една торбичка от 1000 гроша, а другите останаха у него. После той се уплаши. Щом като тая работа се разкри, той ми донесе пари в една голяма кутия и ми каза: „Вземи, скрий ги, после ще приказваме.“ Аз ги взех и ги зарових под дървото.

– Къде е торбичката, на кое място в колибата, заровена ли е?

– Зарових я в колибата си, на един час разстояние [от Тетевен], знае и жена ми.

– Как се казва жена ти?

– Бона.

– Жена ти не те ли запита – откъде си взел тия пари?

– Никак не ме е питала.

– Кога донесе чорбаджията Петко тая кутия с парите?

– През нощта срещу вторник [13],когато вие дойдохте в Тетевен, той се уплаши, донесе ги и ми каза: „Недей разправя!“

– Кой ви каза да дадете парите на Петко Милев чорбаджията?

– Всъщност, за тая работа ни пратиха чорбаджиите Петко и хаджи Станьо, като ни поръчаха: „Парите, които вземете, донесете тук!“ Ние отидохме и обрахме хазната по тяхна заповед.

– На кое място ви казаха чорбаджиите хаджи Станьо и Петко, един по един ли ви извикаха? Кой ви даде оръжие и дрехите, които сте облекли в деня на обира, и как стана?

– Един по един ни извика Илия, синът на Петко Милев. Отидохме в къщата му. Там беше хаджи Станьо. Дадоха ми един фес, потури, къс джамадан и една пушка и казаха: „Ще ви изпратим на едно място по кражба.“ Аз макар и да отказах да отида, те ме заплашиха с бой и ме изпратиха [14].

– Къде се събрахте предварително?

– Събрахме се на баира Козница.

– Твоите другари твърдят, че сте се събрали в къщата на Въльо Станчев в Черни Вит, какво ще речеш на това?

– Събрахме се на баира, близо до къщата на Въльо Станчев.

– Всички ли там се събрахте, дойде ли някой и от Правец?

– Трима души дойдоха откъм Правец. Един от тях, с руси мустаци, с пълно червендалесто лице, с минтан от зелено сукно и с шаячни потури, каза, че дошли двама души правчани, две момчета, имената на които не знаел [15]. Потеглихме оттам и все по баира стигнахме до прохода. Там лежахме две нощи. От Орхание ни донесе един човек хляб. Изядохме го.

– После съобщиха ли ви, кой ви каза, че ще мине хазната?

– Тоя, който ни донесе втори път хляба, ни съобщи, като каза: „Утре хазната ще мине. Бъдете готови!“ И ние се приготвихме и я нападнахме.

– Как нападнахте хазната?

– Хазната като минаваше, най-напред гръмна Стоян. После – оня от Правец, със зеления джамадан, чието име не знам [16]. А и Тодор гръмна.

– Какво направиха заптиетата, те стреляха ли?

– Мисля, че гръмна една пушка. Аз бях на засадата и не видях [17].

– После как взехте парите?

– Човекът със зеления джамадан извика по турски: „Елате, вземете парите!“ [18] Отидохме и взехме парите. Оттам отидохме в Правец. Нощувахме в колибата на Вълка [19]. На сутринта стопанинът на колибата ни взе и ни проведе до Искъра, след което се върна.

– Колко пари оставихте в Правец и кому ги дадохте?

– Оставихме две конски торби и две чанти.„Другите, каза той, носете вие! Не харчете от тях нито пара! Предайте ги на Петко Милев. Аз ще питам касиера колко са. После ще имате неприятности!“ [20]

– Как е името на човека със зеления джамадан, който каза тия думи? Българин ли е, какви са отличителните му белези, видя ли го в Тетевен?

– Името му не знам. Не знам какъв е по народност. Той е среден на ръст, с руси мустаци и червендалесто лице. Видях го в Тетевен.

– Това ли е истината? Чорбаджиите Петко Милев и хаджи Станьо ли ви заповядаха [да извършите обира] и те ли участваха? Знаят ли те за тая работа, кажи право!

– Това е истина. Хаджи Станьо и Петко Милев не бяха с нас, когато обирахме хазната. Но те двамата ни изпратиха и ни дадоха дрехите.

– А след това на кого предадохте дрехите?

– Дрехите, които ми даде Петко Милев, скрих в колибата си, сложих ги в сеното. Там е и едната торбичка с хиляда гроша. Пушката оставих в къщата на Въльо Станчев.

– Хаджи Станьо и Петко Милев ви дали всичко хиляда гроша. А останалите пари къде щяха да предадат? Как извърши тая кражба за хиляда гроша?

– Не знам къде щяха да ги предават. Аз запитах, а той отговори: „Не питай за това! Тия дрехи [21] и другите работи не стават ли с пари, как мислиш?“

– Въпроса само на Петко Милев ли зададе, или и на хаджи Станя? А когато предаде на Петко Милев парите, кой видя? Синът му видя ли? Имаше ли и друг някой?

– Петко Милев беше сам. Хаджи Станьо го нямаше. В началото, при подготовката и хаджи Станю беше с него. Но при предаване на парите го нямаше. А на сина си той намираше работа, не му показа. Той взе парите и ги сложи в крината.

– В къщата на хаджи Станя има ли готови дрехи?

– Дали има или не, не знам, но на нас той даде.

– Много добре, направеното от тебе дотук признание вярно ли е и така ли е работата?

– Така е.

– Знаеш ли да пишеш, имаш ли си печат?

– Не знам, а нямам и печат.

– Добре, ела тук и вместо подпис удари пръста си под така направените от тебе признания.

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Лечо, син на Никола

(Следва)

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче:

BGtop

БЕЛЕЖКИ

1. „Синът на бояджията от Правец“ трябва да е Никола Цвятков.

2. Такова показание няма в протоколирания разпит на Тодор Кръстев. То трябва да е било дадено при полицейския разпит.

3. Оттук се вижда, че следствието се води лично от софийския мютесариф Мазхар паша.

4. Според Лечо Николов пръв стрелял Стоян Пандура, после – Димитър Общи и след него – Тодор Кръстев. Според Марин Павлов пък отведнъж гръмнали 5–10 пушки.

5. Занеслите пари у Петко Милев са: Въльо Станчев и брат му Марин Станчев, Цако Генчев от Тетевен и Йото Генков от Черни Вит. Името на Павел Лалов преписвачът погрешно написал „Вълов“.

6. „Ковача“ е Лечо Николов от Тетевен.

7. Цако е Цако Генчев. Цако повикал Леча в къщата на Личо“ („Личонун евине“),а на следващата стр., 1 р. отгоре същият е наречен Личо Николов, „собственик на хан“ („хан сахиби“). Не може да се каже кой е този Личо, но е ясно, че се касае за едно и също лице и че преписвачът погрешно е написал „собственик на хан“ вместо „стопанин на къщата“ („хане сахиби“). За „събрание“ в турския текст стои думата „лонджа“.

8. В тур. текст стои „Петър Вълев“. Това име погрешно е разчетено от преводача като „Павел Лалов“.

9. „От града“ означава „от Орхание“.

10. Срв. показанията на Стоян Пандура преди това.

11. От Правец са: Вълко Цолов и Никола Цвятков. Заимов пише: „Общи, придружен от Вука Цолов и Коля Цвятков, отпътува за бай Цвятковото ханче“ („Миналото“,кн. II, стр. 75).

12. „И някой си Станьо“ на турски: „ве бириси Истаньо“. И тук преписвачът е направил грешка, като вместо „берадери“ – „брат му“ (Станьо е брат на Станчо), погрешно е разчел и написал думата „бириси“ – „някой“.

13. „През нощта срещу вторник“ е 23 срещу 24 октомври, тъй като първото съдебно следствие в Орхание се води в четвъртък на 19 октомври. Оттук можем да заключим, че Мазхар паша, а заедно с него и окол .съд, е пристигнал в Тетевен на 23 октомври.

14. Лечо Николов, подобно на държането и на другите арестувани, иска да се изкара пред съда, че насила е накаран да участва в обира на хазната.

15. „Един от тях, с руси мустаци, с пълно червендалесто лице“ и пр., е Димитър Общи, а другите двама са Вълко Цолов и Никола Цвятков.

16. „Със зеления джамадан“ („с минтан от зелено сукно“) е пак Общи.

17. По-горе Лечо твърди: „Щом пукнаха нашите пушки, и заптиетата побягнаха, не знам и не видях да гърмят.“

18. Общи бил извикал на турски: „Гелин, параи алън!“

19. Самият Вълко Цолов в показанията си твърди: „Към 4 часа през нощта стигнахме в нашия царевичак. Оттам ги преведох по рекичката Милена надолу. Те преминаха реката Искър (Малък Искър, б. н.), а аз се върнах обратно в колибата си“.

20. Тия думи е отправил към четата Димитър Общи.

21. „Въпросните дрехи“ са войнишките униформи, с които били облечени участниците в обира на хазната.

четвъртък, ноември 22, 2018

История на японското кино - Част III - 3

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

III. ФОРМИРАНЕ НА КИНОТО

3. Ейзо Танака - художникът новатор

Дейността на Каерияма в „Тенкацу“ повлияла даже на работниците от студията „Никкацу“, в която царяла консервативна атмосфера. Тя оказала особено дълбоко въздействие на Ейзо Танака. За разлика от Каерияма Танака бил практик и, което е особено ценно, истински художник.

Ейзо Танака бил по-голям от Каерияма със седем години. Той се родил през 1886 година в Токио. Като загубил рано баща си, Танака не можал да получи системно образование. Но той желаел силно да овладее съвременните знания, което отначало го отвело във вечерното отделение на Народното общество за изучаване на английски език, където се запознава с английската литература, а след това в Токийското театрално училище, създадено от актьора от театралната школа симпа Асаджиро Фудживара. Там той се среща с „бащата на новия театър шингеки“ Каору Осанай, преподавател в театралното училище. Скоро друг преподавател в училището, работил преди това в отдела за сценарии на „Никкацу“, Кийоши Мацумото, предложил на Танака да се премести в киностудията „Мукоджима“. Танака се съгласил, защото в новия театър заплатата му била много мизерна. Било през април 1917 година. Малко след това в Русия избухнала революция, царят бил свален. Но до стъклената киностудия, построена край река Сумидагава в Токио, не долетели тревожните тенденции на епохата, там царяла тишина. Живият и възприемчив Танака (той бил вече на 30 години) разбрал бързо, че киностудията се ръководи от група занаятчии, които правят филмите, както се правят палачинки. Плесенясали трагедии от новата школа симпа се слагали в калъп и след пет дена новият филм слизал от конвейера. Там нищо не било истинско: липсвали сценарии, които да изобразяват реалното общество и истинския живот, поставяли се филми с изсмукани от пръсти диалози и изкуствена игра. Далече бил този свят от това, което Танака научил теоретически и практически в Токийското театрално училище, където Каору Осанай толкова образно и разбираемо разказвал за драматургията в съвременния театър и за реалистичната игра на актьорите. Но от друга страна, всеки път, когато се появявал нов филм, се чувствал необикновен подем. Все едно бликвал мощен, освежаващ фонтан. Именно това очаровало Танака и той решил да се посвети на киното, да внесе в него идеите на съвременния реализъм, на които предано служел.

Танака действал винаги много предвидливо. Отначало започнал да работи като помощник на Тадаши Огучи, по това време водещ режисьор в киностудията „Мукоджима“ на компанията „Никкацу“. Той давал своите сили и знания за постановка на филми, копиращи трагедиите на новата школа симпа. Неговият опит и неговите способности съдействали за бързото му признание и след седем месеца Ейзо Танака станал режисьор. Още в своя втори филм („Живият труп“, 1918 г.) Танака направил първата си, много внимателна, както той умеел, стъпка към реформата.

Във връзка с това искам да напомня, че през периода Тайшо сред интелигентските кръгове в Япония получили особено широко разпространение Толстой и неговите идеи за християнски хуманизъм. Сред тях, и по-специално сред дейците на изкуството, имало много последователи на Толстой, които се смятали за негови ученици. Нещо повече, Толстой станал най-популярният писател сред народните маси в Япония, които, наистина, възприемали неговите идеи в доста опростена форма. Романът „Възкресение“, поставен на сцена от театър „Генджуцудза“, създаден от Хогецу Шимамура и Сумако Мацуи, шествал триумфално по цяла Япония. Песента на Катюша (музика Шимпей Накаяма), която Сумако Мацуи изпълнявала в пиесата „Възкресение“, станала една от най-модните песни в Япония и до голяма степен помогнала за нарастването на популярността на Толстой сред народа. След „Възкресение“ театър „Генджуцудза“ поставил пиесата „Живият труп“, която също имала голям успех.

През 1914 година, само една година след своето основаване, компанията „Никкацу“, имайки предвид успеха, който постигнала представената от театър „Генджуцудза“ пиеса „Възкресение“, заснела по романа „Възкресение“ филма „Катюша“, който ѝ донесъл колосални печалби. И когато Ейзо Танака предложил да се заснеме филм по „Живият труп“, ръководството на „Никкацу“, стопляно от приятните спомени за сумите, получени от „Катюша“, веднага дало своето съгласие. Танака работел над „Живия труп“ още преди Каерияма да формулира своята теория за „чистата филмова драма“. Той, естествено, не бил отърсил още от себе си цялата черупка на старите традиции, характерни за „движещите се картинки“. Сценарият, написан от Кийоши Масумото, също бил подчинен на старите традиции. За този филм Танака все още не се решил да снима актриси. Затова ролите на Лиза и Саша се изпълнявали от „оннагата“ – Тейджиро Татибана и Тейносуке Кинугаса. Въпреки всичките недостатъци, в постановката и играта на актьорите се чувствали естественост и свежест, до значителна степен подкопаващи каноните на новата школа симпа. Във филма били използвани ефектно похвати като изместване във времето, снимки в движение, снимки срещу светлината и т. н.

Времето вървяло бързо. Година след излизането на „Живият труп“ се появили създадените от Каерияма „Светлината на живота“ и „Момичето от планините“, които предизвикали бурни спорове. А след още една година компанията „Шотику“ започнала производство на филми под ръководството на Осанай и пуснала по екраните на Япония филма „Призраци по пътя“. Новите тенденции започнали да се чувстват в японското кино. Всичко това въодушевило в огромна степен Танака.

През 1922 година той създал епохалния за японското кино филм „Галантерийният магазин Кьоя“ („Кьоя еримисе“), а през 1923 година – филма „Танцът на черепа“ („Докуро но май“). Двата филма изиграли огромна роля в движението за реформи. Те изобразявали правдиво живота на японците, видян с очите на японеца. Това обичайно днес явление било тогава голямо постижение, защото и във филмите на Каерияма, и във филмите „Клубът на любителите“ („Амачуа курабу“) и „Призраци по пътя“ („Роджо но рейкон“), за които ще говоря по-подробно после, се чувствало постоянно или силното влияние на американските филми, или на преводните пиеси, далечни от реалния живот на японците. Създавало се впечатление, че само авторите на филми да употребят западната дума „кино“ и веднага мотивите за тяхното творчество и даже замислите им придобиват западно направление. Не трябва да изпускаме от вниманието си и факта, че много японци, особено свързалите живота си с киното, са смятали за своя задача „да го осъвременят“ като подражават на Запада. В тази атмосфера само Танака вървял по свой особен път. През младежките си години той също се увличал от английската литература, но понеже бил роден на улица „Кабутомаши“, от детството си бил напоен изцяло с атмосферата на градските покрайнини. Именно тази атмосфера и условията на живот в покрайнините на Токио ще бъдат в продължение на дълги години основа на неговото творчество. Той искал да покаже във филма онова, което виждал с очите си, което чувствал със сърцето си. Това му пречело да действа така радикално, както действали Каерияма и Осанай. Но в същото време то било и фактор, който допринесъл за създаването на правдиви филми.

Филмът „Галантерийният магазин Кьоя“ (1922 г.) разказва как разпътният живот на собственика на галантерийния магазин „Кьоя“ и на сина му води до това, че старият магазин постепенно запада и накрая изгаря при пожар. Събитията във филма протичат на ефектно заснета смяна на четирите годишни сезона. Танака написал сам оригиналния сценарий. Това е първият японски филм, наречен шедьовър заради своята самобитност и реалистичното изображение на живота на търговските покрайнини (в което била силата на Танака). Но и в този филм режисьорът все така използва за женските роли „оннагата“. Заедно с актьорите Хидео Фуджино, Джун Араи, Каити Ямамото, които изпълнявали мъжките роли, във филма се снимали Такео Огури, Такео Одзума и други „оннагата“.

Филмът „Танцът на черепа“ също бил поставен от Танака по оригинален сценарий. В основата му лежи любовната история на младия монах Рьодзен (Такая Ямада) и девойката Окина (Йошико Окада), разиграваща се на фона на разорено старинно семейство. С щедри краски Танака е нарисувал цялата радост и печал, които таи в себе си любовта. Във филма обаче не се чувства пълнотата, характерна за предишното произведение. Освен това той страда от неоправдани дължини (състои се от 11 части). Но, въпреки отделните недостатъци, филмът притежава необичайна притегателна сила, пренасяща зрителите в един страшен и променлив свят. Периодът на създаването му съвпаднал с масово напускане на компанията „Никкацу“ от водещи актьори. За снимки в киностудията „Мукоджима“ били поканени артисти от трупата на новия театър „Бутай гекидан“. Особен успех филмът „Танцът на смъртта“ имал и затова, че в него се снимали актриси. На екрана за първи път се появили двете най-известни японски киноактриси от следващото поколение – Йошико Окада и Шизуе Нацукава.

(Следва)

**********

Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче и след това ме похвалете:

BGtop

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“

2. „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

3. Дейността на Шодзо Макино

4. Изискванията на прогресивните зрители

III. ФОРМИРАНЕ НА КИНОТО

1. Хората, желаещи да осъвременят киното

2. Новаторската дейност на Норимаса Каериям