История на японското кино: Оценка на японските филми в чужбина

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

Японските филми са лицето на японците, изобразено с методите на киното. Изражението на това лице е най-разнообразно: печално, весело, замислено. Но каквото и изражение да приема, то е винаги лицето на японеца, лице, върху което са оставили своите следи историята, традициите, обичаите, физиологическите и психологическите особености на нацията, която в продължение на две хиляди години е живяла на острови, заобиколени от море, на изток от Азиатския континент, обръщайки своя поглед ту на Запад, ту на Изток.

Изминали са 65 години от времето, когато киното е пренесено от Запада в Япония. През този период японците с присъщите им настойчивост и трудолюбие отначало неумело, а след това все по-изкусно налагали масовото производство на филми, сред които в края на краищата започнали да се появяват наистина забележителни произведения, осигурили на японското киноизкуство световно признание. Откакто филмът „Рашомон“ получил голямата награда на кинофестивала във Венеция, японските филми се удостоявали нееднократно с международни признания. Известният френски критик Пиер Бияр пише в предговора към книгата си „Японското кино“: „Като се започне от 1951 година, японските филми са получили повече награди на всички кинофестивали от всяка друга страна по света за такъв кратък промеждутък от време. Този факт или предизвиквал безусловните похвали на критиците, или сеел сред тях семената на раздора“. В същия предговор той пита: „Защо изучавам японското кино?“ И сам си отговаря: „Защото японското кино е най-доброто в света!“ Книгата на Бияр е публикувано през юли 1955 година и оценката съответно се отнася за това време. По-късно международната слава на японското кино малко помръкнала и просто се изравнила с действителното равнище на неговото развитие. Въпреки това Япония продължава да се смята за една от малкото страни по света, произвеждащи първокласни филми. Днес е общопризнато, че след войната най-голям принос в световната съкровищница на киноизкуството имат италианските неореалистични филми, а през следващия период не по-малък принос има японското кино.

През 1959 година двама американски изследователи – Джоузеф Л. Андерсън и Доналд Ричи публикуват дебела книга със заглавие „Японското кино“, която е посрещната с голям интерес в много страни. Този факт сам по-себе си свидетелства за голямото значение, което се придава на японските филми. В предговора към книгата си авторите пишат: „Преди десет години тази книга не би била написана в никакъв случай, макар че необходимостта от нея съществуваше. Тогава просто нямаше да намери читатели. Днес необходимостта от подобна книга се увеличи и не само защото през последните десет години нарасна превъзходството на японските филми. Работата е в това, че благодарение на това превъзходство интересът към японската кинематография се прояви в световен мащаб… Авторите на тази книга се стремят особено да подчертаят, че японското кино е достигнало високо равнище, заслужаващо световно признание, много преди появата на „Рашомон“. Филмовата промишленост на Япония била много по-развита от филмовата промишленост на много други страни и с нищо не отстъпвала на европейската и американската филмова промишленост“. („The Japanese Film“, р. 15.)

В какво се състоят привлекателността и особеността на японските филми в сравнение с филмите на другите страни?

Споменатият по-горе Бияр ги определя по следния начин:

„Естетиката на японските филми в най-близко бъдеще ще стане обект на специално изследване. Тяхната привлекателност е породена от самата японска култура и е неин израз. Затова японските филми създават у зрителя впечатление за пълната им идентичност с японската култура. Но аз нямам възможност да анализирам тук подробно този въпрос. Преди всичко бих искал да отбележа цвета. Вече не един път е казано, че в неговата основа лежи традицията на японската живопис. Но досега не е бил подчертаван достатъчно фактът, че своеобразието на цвета в японските филми се обяснява частично с изключителността на снимания материал, например с красотата на коприната, с редките видове дървета и т. н. След това идва специфичният монтаж, който би могъл да бъде наречен „японски flash back“. В основата му лежи променливото монтиране с връщане за няколко секунди към предходния кадър без разчленяване на една и съща сцена на редица планове. След това трябва да отбележим своеобразната, специфичната японска композиция на кадъра, когато при снимане на повечето сцени вътре в някое помещение кинокамерата се поставя на равнището на седящите на пода хора. И накрая, начинът да се представя основната идея на сценария: в японските филми най-вече се използва метод, при който един епизод не доминира над друг, а епизодите се монтират равностойно и с последователното им натрупване се очертава основната тема. С други думи, темата не се подава праволинейно. В резултат от натрупването на епизодите зрителят сам я улавя безпогрешно“.

(Следва)