СЛУЖБОМЕР

сряда, септември 26, 2018

Власт, пари и патос. Кратка история на църковните разколи – 2 част

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (https://www.novayagazeta.ru)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

“Арианите“

Вероятно читателите ще бъдат много учудени, като чуят, че през 269 година църковният събор е приел за ерес твърдението, че Синът е единосъщен на Бащата. Защото това твърдение днес е символ на вярата за католици, православни и протестанти.

Историята за това как думата „единосъщен“ от еретична изведнъж станала мейнстрийм, а всички нейни врагове, напротив, се оказали деца на дявола, е свързана с още един разкол през IV в. от н. е., който победилата страна нарекла „арианска ерес“. „Малко страници от църковната история са били така кардинално преразглеждани през последните двадесет години, както спорът около Арий“ - отбелязва справедливо Чарлз Фрийман. [1]

Историята на този разкол започнала, когато източният император Лициний, подмилкващ се на християните по време на избухналата гражданска война, предоставил на църквата сериозни привилегии и върнал имуществото ѝ с Никомедийския едикт от 313 г.

По това време епископ на Александрия бил някой си Александър. Като получил държавна подкрепа, той веднага се възползвал от това, за да унищожи многообразните египетски извънцърковни християнства и да се избави от възможни конкуренти.

Един от тези конкуренти бил Мелетий: неговата партия се държала по време на преследванията значително по-прилично от партията на Александър и подлежала на ликвидиране по същата причина, по която подлежали на ликвидиране донатистите. Имало и един Ересцентий (този негодник не празнувал Възкресение по едно и също време с Александър), и още един - някой си Колуф (не знаем каква е била вината му), а накрая - презвитер Арий, предстоятел на църквата „Св. Дионисий“, блестящ ученик на един от най-влиятелните източни теолози - мъченика Лукиан, екзекутиран в Антиохия през 311 г. Презвитер Арий се осмелил да издигне своята кандидатура на изборите за епископ и едва не спечелил. Заради това бил отлъчен от църквата и изхвърлен навън.

Удивеният Арий отишъл в Никомедия и се оплакал на придворния епископ Евсевий Никомедийски“: епископ Александър, казал той, нарича в проповедите си Исус „единосъщен“ на Бога Баща - дума, която - както помним, била обявена за еретична още през 269 г. Трудно е да се каже дали зад това се криела някаква задълбочена теология или обикновено невежество - епископ Александър, ако се съди по крайно оскъдното количество останали от него текстове, не бил много просветен човек.

Евсевий Никомедийски се развълнувал много, когато чул подобно нещо. Защото в продължение на почти триста години църквата в основни линии смятала Исус Христос за втори Бог - еманация на Твореца, но негов подчинен, „Ангел от Великия съвет“ [2], наричан „ту Слава на Господа, ту Син, ту Премъдрост, ту Ангел, ту Бог, ту Господ и Логос“. [3]

Тази представа била характерна за всички бащи на църквата - от Юстин Мъченик до Ориген. [4] Тя била характерна и за апостол Павел. „А щом се казва, че "всичко е Нему (на Исус) покорено", очевидно е, че е освен Оногова, Който е подчинил Нему всичко“ (1 Кор. 15:27). Характерна била и за Евангелията („Баща ми е по-голям от Мене“ - Йоан, 14:28). Тя даже ги предшествала и била типична юдейска ерес за Двете власти на небето. Юстин Мъченик, Ориген и Евсевий Кесарийски дори отивали толкова далече, че говорели за „втори бог“ (δεύτερος θεός). [5]

Евсевий и останалите източни епископи свикали спешно два събора, през 318 и 320 година, и осъдили на тях епископ Александър като поддал се на савелианската ерес. Партията на Александър се опитвала да осуети съборите с помощта на щурмоваци - това били първите задгранични гастроли на тогавашните египетски наемни биячи.

И всичко щяло да свърши с това, ако не бил съперникът на Лициний - император Константин. В империята по това време се точела многосерийна гражданска война, в чийто предидущ сезон Константин и Лициний, след като се съюзили, унищожили всичките си съперници. Сега съперник на Константин оставал единствено Лициний.

Западният император готвел настъпление на Изток и епископът на Александрия бил за него желателен съюзник. Трудно е да кажем кое е било по-важно за Константин - терористите на Александър или умението му да внася раздор в редиците на вярващите, но можем да бъдем напълно сигурни, че от богословски възгледи Константин, който по това време пускал в обръщение монети с единствения бог Sol Invictus (Непобедимото слънце (лат.) - бел. прев.), изобщо не се е интересувал.

През 324 г. Константин разбил Лициний, а през 325 г. за Александър и неговите съмишленици дошло време да жънат плодовете на победата. По тяхно настояване Константин свикал Никейския събор, на който те планирали да наврат в миша дупка всичките си противници. Никейският събор приел символа на вярата, според който Синът бил обявен за единосъщен на Бащата. Освен това в този символ на вярата се анатемосвал всеки, който посмее да твърди, че Бащата и Синът са различни ипостаси.

Строго погледнато, никейската формулировка представяла в най-чист вид споменатата вече савелианска ерес. Синът и Бащата се признавали в нея за една същност и един ипостас.

Това, разбира се, били лоши новини. Защото една от главните постановки на християнството гласяла, че Синът е умрял на кръста и се е принесъл в жертва. От новата никейска формулировка излизало, че смъртта на Сина не е била нищо друго освен фокус, нещо като смъртта на котарака Бегемот. Защото Синът бил с Бащата една същност и един ипостас - умирайки, той е знаел, че ще възкръсне. И не се разбирало много в какво се състои жертвата. Той само се преструвал на невежа, с което показал, че хората са невежи. [6]

Отначало за партията на Александър всичко вървяло прекрасно. Императорът лично помолил всички събрали се прелати да се подпишат под формулировката и те направили това със същото единодушие, с което двадесет години преди това принасяли езически жертви.

Малцината отказали - самият Арий, Евсевий Никомедийски и още няколко дисиденти - заминали в изгнание.

Но медният месец на император Константин и омоусиоса не продължил дълго. Първо, той бил кост в гърлото на целия Изток. Образованите прелати били възмутени, че александрийските погромаджии победили теософията с аргументи във вид на тухли.

Второ, скоро Александър починал и дясната му ръка Атанасий, който се обявил за негов приемник след фалшифицирани избори, преминал към тотален терор. Запазеното по чудо писмо на епископ Калист, един от египетските епископи, ни дава представа с какви именно методи той водел богословските дискусии: „Исаак, епископ на Латополис, отиде при Гераиск в Алескандрия и възнамеряваше да обядва с него в лагера. Привържениците на Атанасий, като чуха това, нахлуха в лагера с войниците на дукса. Те се се появиха пияни в девет часа вечерта и затвориха вратите на лагера, за да хванат Исаак и нашите братя. Няколко богобоязливи войници, като чуха какво става, ги скриха в лагерните склада. Онези, като не намериха Исаак и спътниците му, отидоха и хванаха четирима наши братя, които току-що влизаха в лагера. Те ги биха едва ли не до смърт и ги изхвърлиха край Никополис“. [7]

След това щурмоваците на Атанасий нападнали страноприемницата, където живеели няколко вярващи, и отвлекли петима от тях. „Атанасий – продължава Калист – арестува епископа от Долните земи и го затвори в месния пазар, един свещеник също, а дякона държи в главния затвор. Самият Гераиск е затворен от 28-ми във военния лагер. Благодаря на Бога, че престанаха да го бият. А на 27-ми той (Атанасий – бел. Ю. Л.) принуди да избягат седем епископи“. [8]

Император Константин открил с ужас, че партията на прикотканите църковни погромаджии конкурира властта му. Евсевий Никомедийски се върнал от изгнанието. Всичките привърженици на Александър, които той успял да намести по богатите диоцези, се лишили от постовете си. Омоусиосът бил тихо забравен. През 335 г. Атанасий бил все пак изпратен на заточение. Това било първото от заточенията на Атанасий Александрийски. Този религиозен терорист бил изпращан на заточение пет пъти от четирима различни императори.

По това време дошъл краят на „омоусиоса“: даже самият Атанасий престанал да го употребява, а неговата теология вече се свеждала до това, че всеки, който му предяви криминално обвинение, е христоборстващ еретик.

През 336 г. Константин починал, а неговите синове започнали да враждуват помежду си. И западният император Констант, алчен, сластолюбив педофил, използвал с удоволствие яростния Атанасий срещу източния император Констанций.

Империята потънала в безкрайни религиозни дрязги. Императорите, вместо да се защитават от варварите, били принудени да се занимават с разбор на разликите между „омоусиоса“ и „омоуса“, „омиусиуса“ и „аномоуса“. Атанасий се връщал периодично от заточенията си и неговите пътешествия неизменно се съпровождали от преврати и погроми. „През целия си път той преобръщал църквите… и с юмруци, и с убийства, извършвани от ръцете на езичниците, посвещавал невярващите в епископи“ – така описвали дейността му пострадалите. [9]

Партиите се събирали и се разделяли. Символите на вярата се приемали и се променяли. Накрая през 359/360 г. съборите в Римини и Селевкия постановили, че Синът е „омоус“ (подобен) на Бащата. И тук Атанасий направил най-поразително салто.

Цял живот той се борел срещу арианските „кучета“ и такива „кучета“ били всички, които смятали, че в Бог има различни ипостаси. В Бог съществува „само един ипостас, който еретиците наричат усия – Баща, Син и Свети дух“ – гласял символът на вярата, приет по време на Сердикийския събор под вещото ръководство на Атанасий. Но след Римини и Селевкия Атанасий сключил тактически съюз с партията на Василий от Анкира, а тъй като Василий твърдял, че Бог е един в три ипостаса, Атанасий Александрийски, вождът на християнския ХАМАС, утвърждаващ своята вяра с погроми и убийства, изведнъж се обърнал на сто и осемдесет градуса и заявил, че точно това е имал предвид!

След Римини ругателната дума „ариани“, измислена от Атанасий, променила напълно обекта си на описание. Сега „ариански кучета“ били само омоусите, а „бесните ариански кучета“, които поставили подписа си под документа за свалянето на Атанасий, се оказали съмишленици.

При това Атанасий продължавал да остава враг на източните императори, които завзели църквата „с насилие, убийства и войни“. [10]

Нищо не предвещавало неговата победа, докато през 376 година готите, преминавайки Дунава, не разгромили римската армия начело с император Валент, и западният император Грациан не назначил за свой съвместен владетел, за беда на човечеството, пълководеца на име Теодосий.

Император Теодосий бил рядък бездарник и негодник. Като пръснал парите, които били отделени за създаването на нова армия, по пирове и красиви евнуси [11], той капитулирал пред същите готи, които бил изпратен да победи. А армията употребил срещу всеки, който можел да му бъде съперник.

Той починал през 395 година като едноличен управник на империята, оставяйки я на двамата си сина, Аркадий и Хонорий, единият от които бил слабоумен, а другият – просто глупак. Веднага след това готските войски се разбунтували за пореден път и, като откъснало се от лафета си оръдие, започнали да се търкалят по палубата на империята, мачкайки всичко живо. Един от предводителите на тези войски бил Аларих, който през 410 година превзел Рим.

По времето на Тацит и Светоний такъв император би се удостоил с вечен позор. Но Теодосий имал една особеност: той бил фанатично вярващ християнин и то от направлението на Атанасий.

Именно при управлението на Теодосий била приета теологията, гласяща, че Бог е един в три лица: Бог Баща, Бог Син и Бог Свети дух. Трите лица са единосъщни, но имат три различни ипостаса. Точно тази формула, разработена в началото на IV в. от „арианина“ Астерий и прекроена през 360-370-те години от Василий Кесарийски, била провъзгласена за „никейска“: въпреки че според Никейския символ на вярата направо подлежи на анатема.

Вълненията, повдигнати от Атанасий, човек, чиято теология се подчинявала винаги на желанието да постигне абсолютна власт, допринесли за края на Римската империя не по-малко от нахлуването на варварите. [12]

За девствениците

Историята на църквата се състои цялата от подобни разколи. Поради липса на място няма да разказваме историята на Маркион, който станал еретик, след като загубил изборите за папа от Хигин, или историята за враждата на Ориген с епископа на Александрия Деметрий. Но не можем да не споменем за трогателното историческо развитие на култа към Богородица, практически неизвестен на ранните християни.

Култът се появил в началото на IV в. от н. е. благодарение на честолюбието на една жена – младата августа Пулхерия, която се обявила за девственица в името на Христос, за да управлява от името на своя слабоволен и слабоумен брат. Главен враг на Пулхерия станал константинополският патриарх Несторий, а главен съюзник – александрийският патриарх Кирил.

Александрия имала дълга традиция с християнски щурмоваци и щурмоваците на Кирил по това време се наричали парабалани. Те били бойни отряди от погромаджии, които формално трябвало да се грижат за болни хора, но в действителност се специализирали в прочистване от евреи, езичници и еретици.

Новият култ към Богородица, Θεοτόκος, шокирал мнозина и за разрешаването на въпроса за божествената и човешката природа на Христос бил свикан през 431 година Ефеският събор. Кирил Александрийски пристигнал на него с бандите parabalani като основен теологически аргумент.

„Те блокираха улиците, като изплашиха всички – пише Несторий. – Те бяха навсякъде, шляеха се мъртво пияни и крещяха мръсотии“. Тълпата, разгорещена от парите, фанатизма и алкохола, викала: „Дева Мария над Несторий!“, „За много години на Пулхерия“ и прочее. [13]

Така възникнал култът към дева Мария, който позволил на девата Пулхерия за съсредоточи в ръцете си необятна власт. Тази власт тя използвала, за да започне заради християнския си фанатизъм война с Персия, която била загубена, но обявена официално за спечелена „благодарение на девственицата Пулхерия“, новата дева Мария. По-нататък разколът между несторианите и константинополската ортодоксия се превърнал в един от основните фактори, допринесли за крушението на Византия – точно така, както преследването на донатистите в Африка допринесло за покоряването ѝ от вандалите.

…Така погледнато, днешният църковен разкол между Руската православна църква и Киевската патриаршия се намира в руслото на традициите.

През цялото време на своето съществуване църквата като институт се основавала на триединния култ, на безпрекословното подчинение и на парите. И винаги споровете бивали обличани в ослепителна теологична сърма. Църквата никога не наричала тези, които претендират за полагащите ѝ се пари, конкуренти. Тя ги наричала еретици, схизматици и синове на Сатаната.

През всичките последни години Руската православна църква действаше в Украйна като подразделение на Кремъл. Тя проповядваше за сатанинската вреда от шистовия газ; нейни свещеници отказваха да опяват двегодишни младенци, кръстени от Киевската патриаршия, и украински бойци срещу сепаратизма (като участници в братоубийствена война), което между другото не им пречеше да опяват донбаските сепаратисти.

Нейните църкви бяха едва ли не складове за оръжие и гнезда на терористи. Не някой друг, а Стрелков-Гиркин се появи за първи път на територията на Украйна в група, съпровождаща Даровете на влъхвите за Киево-Печорската лавра, когато майданът беше в своя разгар.

Всичко това беше безсрамно използване на църквата за тясно светски и егоистични цели. Всичко това беше една нова Никея, нова Сердика, ново Чивитате, нов Ефески събор.

Проблемът на църквата се състои в това, че в нея всичките тези дребни и себични съображения имат вековни последици.

Ще настане време и ще бъде забравено името на патриарх Кирил, но Украинската и Руската православна църква никога повече няма да се съединят.

----------------------------------------------

1. Charles Freeman, The Closing of the Western Mind, Knopf, 2003, p. 163

2. Юстин Мъченик, „Диалог с юдея Трифон“, 126

3. Юстин Мъченик, „Диалог с юдея Трифон“, 61

4. Ориген, „Срещу Целс“, 8, 14

5. R.P.C.Hanson, The Search For the Christian Doctrine of God, Baker Academic, 2005, p. 693

6. Athanasius, Orationes contra Arianos, II, 36

7. H.I.Bell, Jews and Christians in Egypt, London, 1924 p. 115

8. ibid. p. 116

9. Сorpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 65.54.25-55.2

10. Сorpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 65.55.5

11. Zosimus, New History, 4.28.1-2

12. Eduard Schwartz, Zur Geschichte des Athanasius, Berlin, De Gruyter, 1959

13. Stephen Williams and Gerard Friell, The Rome That did not Fall, Routledge, 1999, p 50

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.