понеделник, май 28, 2012

Вакарел в зелено

Вчера представих един буреносен Вакарел.

И не престава да вали.

Ето тогава един зелен Вакарел, от времето преди дъждовния период, та дано престане да се лее, че вече не се издържа.


събота, май 26, 2012

За важността на несериозното

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Благодаря на всички, които ме поздравиха за рождения ден. И хайде по този случай да ви разкажа една несериозна история, която се случи съвсем скоро.

Ние, руснаците – ох, ще се поправя заради специалистите по въпросите на етническия произход – ние, рускоезичните, сме ужасно сериозна нация. Дай ни да страдаме, да разчесваме стари рани, да пием до забрава и да се къпем в светли сълзи. Народните ни песни с редки изключения са все за гибелна тъга или за тъжна гибел. А пък литературата – или Константин Гаврилович ще се застреля, или Смердясов ще се обеси, или нещо още по-трагично. Злоезичният Лев Николаевич, както е известно, по този повод дори издевателствал над великия любител на страданията Фьодор Михайлович: „Писателят хваща читателя за гърлото и го души, питайки: „Виждаш ли как тежко страдам?.. Вярваш ли в моето страдание?“ И бедният читател вика в отговор: „Вярвам, вярвам! Само ми пусни гърлото, дай ми дъх да си поема“.

Самият аз не съм безгрешен, макар че се боря с тази болест (на латински тя се казва serioznost bestialis) през целия си живот.

Та така преди известно време четях сутринта в Интернет нашите обичайни руски новини, предавах се на мрачни размисли и изведнъж се натъкнах случайно в „Яндекс“ на една снимка. Нещо, мисля си, ми напомня. Нещо ужасно печално, тъкмо като за моето настроение. Изведнъж се сетих – едва не се задавих с кафето. И новините престанаха да ми се струват чак толкова безизходни. Дори напротив.

Ще тръгна в обратната посока. Отначало ще ви покажа картината, към която ме насочи работата на визуалната асоциативна памет.

Ето я:

Е, вие сами знаете. Офелия се удавила. Красавицата, по която била нарисувана, също свършила зле. Изобщо – мрак и тъга.

А това е снимката, от която се пренасочих към Офелия:

А вие имали ли сте случаи, когато нещо несъществено е превърнало радикално лошото ви настроение във весело?

петък, май 25, 2012

Снимка за приказ

Крис на Светла: „Виж, виж – каква снимка направих!“

Ето я и снимката.


понеделник, май 21, 2012

Изпити с традиции

Днес е държавният зрелостен изпит и изпитът за външно оценяване на седми клас по български език и литература.

Та по този повод ще ви разкажа една съвсем истинска случка.

Миналата година на изпита за външно оценяване две мои колежки бяха определени за квестори в едно от ихтиманските училища.

Отишли те, изпитът започнал, децата се потели над тестовете и след известно време… се почукало на вратата.

Излязла едната от колежките ми, а отвън в коридора – директорката на училището.

- Ние в нашето училище си имаме традиция – рекла тя и подала едно сгънато листче.

Моята колежка поела машинално листчето и попитала каква е традицията.

- Ами написали сме отговорите, да им ги дадете на децата да ги видят…

Колежката ми казала „добре“ и си влязла обратно.

Листчето с отговорите обаче не дала.

Оказала се нетрадиционалистка.

Само дето си мисля на колко ли други места „традициите“ са били спазени и ще бъдат спазени и тази година…

неделя, май 20, 2012

Бабет да си стои у дома

Покрай Блатечки, който рови из хладилниците, хората взеха, че перкулясаха.

Жени дърпат от нета филми с Харисън Форд и дебнат на гюме да им нападне хладилника, а те да нападнат него.

Мъже дърпат филми с Анджелина Джоли и чакат същото.

Аз обаче се въздържам.

Искам например да гледам пак „Бабет отива на война“ („Babette s'en va-t-en guerre“, 1959 г.) на Кристиан-Жак, но как да се реша?

Току виж ми се появила Бриджит Бордо.

Само че няма да е онази, от 1959 година, а днешната, мечкарката на годините на майка ми.

Merci beaucoup, ама няма нужда…

събота, май 19, 2012

Светът е малък

Обработвам една книга за образователното дело в Ихтиманския край и попадам на името Вартухи Хамбарян.

Преподавала е пеене във вакарелското училище през шестдесетте години.

Въпросът е, че през седемдесетте ми преподаваше пеене и на мене.

В силистренската гимназия.

Вече под името Вартухи (Варта) Ценкова.

Голяма работа беше Варта!

За две години ни научи на две арменски песни и през цялото останало време ни преразказваше съдържанието на опери и оперети.

Преразказваше обаче е меко казано, направо ги играеше пред нас.

От време на време прекъсваше разказа и започваше да пее част от съответната ария.

Бяхме доста буен клас, но при Варта Ценкова даже и не гъквахме.

Зяпахме я с отворена уста.

А сега аз преподавам в училището, където някога е преподавала тя…

петък, май 18, 2012

Истинска умна жена

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Вече разказах за една истинска императрица, за една истинска писателка и за една истинска принцеса. Днес ще разкажа за една Истинска Умна Жена.

Умът, както знаем, е различен по калибър и профил: практичен, научен, творчески, пресметлив, „женски“, поведенчески, психологически и така нататък. Но аз мисля, че най-главният тип ум е този, който позволява на човека да се отнася правилно към живота.

Хората нерядко се влюбват в някого от пръв поглед. Ние, литераторите, сме способни да се влюбим от едно изречение. Така стана и с мене. Влюбих се в лейди Монтегю, когато работех над книгата „Писателят и самоубийството“ – именно от едно изречение.

Не, не се безпокойте, тази дама не се е самоубила, прекалено умна била за това.

Мери била дъщеря на граф Пирпонт и се появила на бял свят през 1689 година. Почти цялото си детство прекарала в библиотеката на бащиния си замък – там имало една от най-богатите книжни колекции в Англия. Но в книжен червей или, както се казвало през по-късни времена, в „син чорап“ Мери не се превърнала. От книгите тя научила най-важното – да мисли самостоятелно.

На младини тя се оказала в положение, доста обичайно за девица по нейното време: обикнала един човек, а баща й се готвел да я даде за друг. Затова нямало как изобщо да се свърже с избраника на своето сърце. Мери решила тази тягостна колизия с неприсъща за една девойка мъдрост: като няма щастие, да има покой и воля. Само избрала човека, когото би могла да уважава и който при това обещал да не ограничава свободата й, избягала с него и се омъжила без бащино разрешение.

Сър Уолтър Монтегю също бил умен човек, заемал видни държавни длъжности и жена му станала украшение на лондонското висше общество. В нея се влюбвали, преразказвали от уста на уста нейните остроти, смятали за чест да си пишат с нея.

Нещастният Александър Поуп, великият поет, се влюбил до уши в Мери (очевидно, както и аз, след някое находчиво изречение). Той признал разпалено своите чувства, а красавицата, без да го изслуша докрай, избухнала в смях – и си спечелила враг за цял живот.


Тази обидна за литераторите сцена е увековечена в картината на Уйлям Фрит

На двадесет и шест години Мери била сполетяна от беда, страшна за една млада жена, а особено красавица: едра шарка, която европейската медицина изобщо не можела да лекува. Лейди Монтегю оживяла, но цялото й лице се покрило с язви, знаменитите мигли окапали.

Тогава тя престанала да се появява във висшето общество и накарала хората да й се възхищават от разстояние. По нейно настояване мъжът й си издействал длъжността посланик при двора на султана. В Константинопол Мери научила езика и обичаите, за първи път изследвала живота на харема и издала книгата „Турски писма“, в която се зачитала цяла Европа. Освен това изучила източната методика за ваксиниране на едрата шарка.

Сега вече можело да се върне. В Англия започнала поредната епидемия и лейди Монтегю повела борба с нея. Започнала с това, че ваксинирала тригодишната си дъщеря. После предложила да направи опит със седем осъдени на смърт престъпници срещу обещанието да бъдат помилвани. Те оживели и били пуснати на свобода. А след това бил направен опит с шест сирачета от един приют (така и така там децата мрели като мухи). Сирачетата също оживели. И тогава кралят заповядал да бъдат подложени на спасителната процедура собствените му внуци, страната повярвала в ефективността на лечението и епидемията била победена.

Като наближила петдесет години, Мери решила, че вече навлиза във възрастта на пълната свобода и че повече няма да се съобразява с условностите. Разделила се с мъжа си (като запазила с него чудесни отношения) и започнала да живее за свое удоволствие. Пътешествала, общувала само с хора, които й били интересни. В биографията на Луис Кроненберг се казва: „Тя мразеше натрапниците, от които бягаше, и ненавиждаше глупците, с които се караше“. Трябва да кажем, че за жените лейди Монтегю нямала високо мнение, предпочитайки обществото на мъжете, което не е за учудване, ако имаме предвид тогавашното равнище на обичайното женско образование. „Радвам се, че съм жена – казвала Мери, - благодарение на това няма да ми се наложи да имам съпруга“. Нас, белетристите, тази дама също не ни обичала. „Съчинителите на романи – казвала тя, - са двойно вредни за хората: крадат им парите и времето“.

Лейди Монтегю предпочитала да живее в сладостната Италия, а в своята родина се върнала едва когато почувствала, че е време да умре – в почетната за тази епоха 73-годишна възраст. На края на живота си Мери признала веднъж, че не се е поглеждала в огледалото през последните единадесет години. Не е ли умница, а?

Ето трите възрасти на лейди Мери Уортли Монтегю:


Красавица

Умница
 
Щастлива старица
«Човек, който не може да бъде доволен от себе си, изобщо никога и от нищо няма да бъде доволен»
.

А сега – изречението, от което започна моята любов към лейди Монтегю.

На смъртния си одър тя казала (това били последните й думи): „Всичко беше МНОГО интересно“.

Ето на кое му се вика правилно отношение към живота.

четвъртък, май 17, 2012

За напускането на Синята коалиция от СДС

Имало някога един възел, който никой не можел да развърже – възелът на Гордий.

Дошъл обаче Александър, извадил меча си и го разсякъл.

Александър, както знаем, бил велик пълководец, но не изглежда да е имал много ум.

И всъщност не решил древната задача.

Затова не се сбъднало пророчеството, че който развърже възела, ще стане владетел на света.

Александър умрял на 32 години след един юнашки запой, а държавата му се разсипала безславно…

сряда, май 16, 2012

За Хвърковатата чета и Похода по стъпките на Бенковски

Автор: Дойчо Иванов, дългогодишен участник в Похода

136 години от Априлското въстание

ПОСЛЕДНИЯТ ПОЛЕТ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА

Това е най-голямата конна бойна сила по време на Априлското въстание. Създадена по идея на Войводата Георги Бенковски, четата лети от село на село, за да повдига въстанието и духа на населението. Обикаля най-напред близките до Панагюрище селища (малката обиколка, 20-21 априлий стар стил) и нараства на повече от 200 юнаци. После са подбрани най-смелите, с най-добрите коне и въоръжение и тръгват на по-далечни мисии. На 23 април, Гергьовден, четата влиза в село Петрич, където води първото си и единствено победно сражение със златишки башибозук. Вдига въстанието и в околните селища Каменица и Смолско. Важно е присъствието на четата на укрепения въстанически лагер на връх Еледжик. На юг достигат до гара Белово (голямата обиколка). Там към четата се присъединяват шестима далматинци и един немец от работниците, строящи железницата. С тях тръгва и българката Мария Ангелова-Сутич, съпруга на Иван Сутич - тя е единствената жена в четата.

На връщане минават пак през Еледжик, където се известяват, че Панагюрище е нападнато и тръгват бързо натам. Осъмват на 2 май сутринта над града, на връх Лисец и виждат страшната картина на погрома и пожарите. Пред трагичния финал на стореното от него в Тракия, Бенковски изрича тук пророческите си думи: "В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!…" Четниците разбират, че са безсилни да помогнат тук, но изпълняват клетвата си и продължават борбата. Надяват се, че на север от Балкана и особено при пламенния хъш Стефан Стамболов в Търново бунтът е успял. Бенковски обявява, че всеки е свободен да постъпи, както смята за най-добре и мнозина тръгват към Панагюрище и родните села да търсят и спасяват оцелелите си близки. Войводата повежда най-верните си хора на север към Стара планина..

2 май, неделя, (15 май нов стил)

"… след пладне четата потегли с отворен байряк за село Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше от 70-75 души, повечето конници." (Захарий Стоянов, "Записки по българските въстания")

След 3.5 часа път през поляните на Сандъкли, южно от връх Сакарджа и по Ангелов дол, четата стига в Петрич. Селото е опожарено и плячкосвано няколко пъти, над 200 души са избити. Въпреки трагедията си, верните петричани срещат сърдечно любимия си Войвода, снабдяват четниците с храна, дават им и водачи. Когато се стъмва четата поема на север, водена от Петър Шентов от Петрич и Стоян Маринов от Смолско, които ги водят до полите на Стара планина, между селата Буново и Мирково. Четата поема из непознатата местност и скоро запъпля по могъщата снага на Балкана.

3 (16) май, понеделник

Четата среща зората в подножието на връх Етрополска Баба. Мразовитият въздух и суровото време са предвестник на изпитанията, на които ще ги подложи балканската природа. По Дебели рът слизат в долината на река Негърщица. Тук откриват, че е избягал Тодор Хайдутина с още няколко души, с най-добрите коне и хранителните припаси. Лутат се в непознатата и непроходима местност в дъжд и мъгла. Прекарват страховита нощ, шибани от град и лапавица.

4 (17) май, вторник

Когато се разсъмва, оказва се, че отново са на Дебели рът. Гладът ги мъчи жестоко, киселец и букова шума са храната им. Скитат се без път и посока из мъглата, а когато след обяд се раздига виждат недалече овчарски колиби (Стайкови кошари). Втурват се за нетърпеливи за храна, но ги посреща залп на башибозушка засада. Шестима четници са убити и неколцина ранени. Днес тук има паметник.

5 (18) май, сряда

Четата продължава да се лута в мъгла и дъжд из долината на река Малък Искър. Жестоко мъчени от глада, колят един кон, печат месото и позалъгват стомасите си.

6 (19) май, четвъртък

Четниците продължават "мъртвешки" да се влачат из урвите. Увеличават се изгубените. В местността Правешки ливади, североизточно от прохода Кашана и пътя за Етрополе, се събират 40-45 души. В мъглата пак са подмамени от звънци и глас на "овчар" - попадат отново на засада и губят повече от 15 души. Тук е убит и секретарят на четата Тодор Белопитов, у когото турците намират архива и кореспонденцията на въстанието, протокола от Оборище и Кървавото писмо. Откъсва се тук и Григор Вакарелчанина, който носи пушката на Бенковски, и така тя се запазва. На мястото днес има паметна плоча.

7 (20) май, петък

Оцелелите вървят на североизток през нощта и излизат на местността Солището, северно от днешната хижа "Стражата". Осъмват на трънлива поляна над махала Остриля – с. Черни Вит. Въстаниците са изтощени, изранени, жестоко мъчени от глада. Преброяват се: "Пет деня из планината и около тридесет жертви! Още пет деня и ние свършваме окончателно!… Бенковски от ден на ден губеше своята сила и кураж…" (З. Ст.)

Привечер срещат овчаря Нею Крачунов и от него научават, че в Тетевен има над 2 000 души редовна войска и много башибозук, Балкана гъмжи от потери, а въстание тука няма. Четниците са обзети от крайно униние и отчаяние. Тук Бенковски и Захари решават да разпуснат четата и да се спасяват на малки групи. Далматинците, Мария и немецът Албрехт тръгват да се предадат в Тетевен, разчитайки на астроунгарските си паспорти. Калугеровци, панагюрци и останалите тръгват на групички да се връщат на юг. Поляната над Острилската пещера (наречена по-късно – “Бенковска пещера”) е осеяна със захвърлените оръжия и имущество, конете са пуснати. Знамена на четата по-късно са намерени в хралупа наблизо.

С Войводата остават Захари, отец Кирил Слепов и Стефо Далматинеца. Дядо Нею им поръчва да се скрият в пещерата и обещава скоро да донесе храна и новини. Напатилите се въстаници обаче се притесняват от предателство и тръгват. На залез стигат но колиба на брусненски говедари, най-сетне се нахранват и отпочиват.

8 (21) май, събота

"Захвана се страшният оня ден… Той нанесе последния удар на нещастните борци за българска свобода!… Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя..." (З. Ст.) Хапват и се постоплят, а Нею Брусненина (турски шпионин и същинският предател) се съгласява да ги води на изток. Но вместо това тръгва на запад, лутат се в снега и дивата планина, и въстаниците са изтощени докрай. Нощуват в балканските дебри.

9 (22 май), неделя

По обяд стигат Свинарска река и са посрещнати в колибата му от Вълю Стоилов - Мечката. Той ги нахранва и с готовност обещава да ги води към Троян. Вечерта настанява бунтовниците в една пещера, където прекарвата поредната ужасна нощ, мъчени от студ и влага.

10 (23 май, понеделник

Сутринта Вълю се връща, но без храна, тютюн и добри новини - башибозуците били навсякъде и не давали да се носи храна в Балкана. Нощуват в гората до колибата.

11 (24) май, вторник

“Рано сутринта бяхме ние разбудени от молитствуващия глас на отца Кирила. Което ни напомни, че днес е денят на нашите народни просветители Светите Отци Кирила и Методия." (З. Ст.)

По обед Вълю донася хляб и кисело мляко и съобщава, че мното башибозуци са излезли из Балкана и по колибите. Тук клетите другари, сякаш усетили ближния край, се изповядват един другиму кой кой е и отде е.

12 (25) май, сряда

Балканът забучава отново, силен дъжд и мъгла скриват всичко. Вълю не идва в определеното време и четниците са разтревожени, сменят позициите си. Към 17 часа предателят идва с весела песен на уста. Радостно съобщава, че Русия и Сърбия отворили война на Турция и от запад са нахлули чети. Буйните души пламват отново! Весели и обнадеждени тръгват след Вълю на изток.

Към 18 ч. достигат река Костина, стъпват на подозрително новия и без следа от човешки крак мост. Първи върви Вълю, след него е Бенковски, отец Кирил, Стефо и накрая е Захари. Щом Войводата стъпва на отсрещния бряг, Вълю се хвърля на земята и запълзява. Изгърмяват двадесетина пушки. Георги Бенковски пада прострелян с револвер в ръка. Отец Кирил е ранен и заловен, Стефо избягва, за да го заловят отново след два дни, Захари пада в буйните води, излиза няколкостотин метра по-надолу, заловен е и той след седем дни. Главата на Бенковски е отрязана и носена до София, за да се сплашат българите, и за съдебните процеси срещу въстаниците там. Тялото му по всяка вероятност е погребано на лобното място.

Днес тука има скромен паметник и всяка година на 25 май признателните българи се прекланят пред подвига и саможертвата на мъчениците за Свободата Българска.

(Из историята на Похода)

В края на септември 1952 година експедиция с ръководител Павел Делирадев тръгва да проследи и уточни пътя на Хвърковатата чета от Оборище до Костина за маркиране на маршрут за туристически походи. Маршрутът се определя от "Записките", спомени на въстаници и съвременници. Ползвани са и записките на пирдопския учител и краевед Методи Стоянов, който пръв преминава маршрута през 1902 година, а след това и многократно. През юли-август 1954 г. се организира и първият туристически поход. В следващите години се провежда на юбилейни години или инцидентно.

От 1985 г. е положено началото на ежегодните походи. Инициатори и участници са туристическите дружества в Панагюрище, Пирдоп, Етрополе и Тетевен, с помощта на БТС. Дружествата всяка година се редуват в организацията и ръководството на похода. Тази година ръководители са етрополчани. От 1991 г. походът става и национален с участие на туристи от цялата страна.

Огромна е ролята в похода на достойния българин, възторжен планинар, голям познавач на българската история и вдъхновен лектор, поклонника на Майка България и Войводата Бенковски

ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН (10 април 1923 г., Самоков – 15 септември 2010 г.,Тетевен)

Инициатор, основател и пръв ръководител на ежегодното провеждане на похода от 1985 г., води го още няколко пъти, автор е на легендарната туристическа песен "Мальовица", поет и публицист, водач, лектор и неизчерпаем източник на знания, вдъхновител и извор на патриотизъм и на любов към Отечеството и родната природа.

ВЕЧНА МУ ПАМЕТ!

Маршрутът на похода се уточнява и оптимизира през годините, за да се стигне до описания по-долу. Той не навсякъде буквално върви по стъпките на четата, което и обективно е невъзможно. Походът става все по-значим и популярен, вече участват туристи от цялата страна.

Туристически маршрут:

21 май

ПАНАГЮРИЩЕ – събиране на участниците

Поклонение на паметника на Априлци.

С автобус до Оборище. Поклонение на паметника.

Местността Оборище - хижа “Сакарджа” – 4 часа (нощувка).

22 май

08. 00 часа - хижа “Сакарджа” – село Петрич – 4 часа. Поклонение на паметниците и посещение на художествената галерия-музей, посветена на Април 1876.

14. 30 часа - с автобус до с. Мирково. Нощувка на хижа «Чавдар»

23 май

08. 00 часа - хижа “Чавдар” – връх “Баба” (поклонение на паметника) - м. “Баш Самоков”, (поклонение на паметника на Стайкови кошари) - хижа “Стражата” (нощувка) - общо за деня 5 часа

24 май

08. 00 часа - хижа “Стражата” – с. Ямна

Село Ямна – Бенковска пещера - с. Черни Вит – общо за деня 8 часа.

Черни Вит – Тетевен с автобус

25 май

06. 00 часа - Тетевен – с. Дивчовото с автобус

Дивчовото - м. Боатин – м. Костина – 2 часа. Участие в тържествата на лобното място на Георги Бенковски. Финал на похода.

ХРОНОЛОГИЯ НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ 1876 г.

1876 г., януари – Апостолите минават през Дунава в България

14-16 април (27-29 нов стил)– Събранието на Оборище

20 април (2 май) – Първата пушка гръмва в Копривщица, въстанието е обявено от Тодор Каблешков. Георги Салкин (Салчев) отнася Кърваво писмо в столицата на въстанието Панагюрище. Бунтът веднага е обявен и там от Георги Бенковски и другите Апостоли. Същия ден избухва и в Мечка, Поибрене, Стрелча, Клисура и други селища.

21април (3 май) – Вдигнато е въстанието в Брацигово

22 април (4 май) – Изграден е лагерът на връх Еледжик. Избухва въстанието в Батак

23 април (5 май) - Избухва въстанието и в Перущица

25 април (7 май) - Потушено е въстанието в Клисура

26 срещу 27 април (8-9 май) - Завалява проливен дъжд, по-късно в Балкана и сняг. Започва 44-дневният потоп

26-30 април (8-12 май) - потушено е въстанието в Панагюрище

29 април (11 май) - Четата на поп Харитон и Бачо Киро започва да се сражава в Дряновския манастир

1 (14) май - Копривщица се предава срещу откуп. Превзет е лагерът на Еледжик. Избухва въстанието в Кръвеник и Ново село – Габровско. Потушено е въстанието в Перущица. Кочо Честименски убива жена си и децата си и се самоубива

2 (15) май – Бенковски е с Хвърковатата чета на връх Лисец над Панагюрище и виждат страшната картина на погрома и пожарите. Пред трагичния финал на стореното от него в Тракия, Войводата изрича тук пророческите си думи: "В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!…" Около 75 души поемат на север към Балкана, да продължат борбата

3 (16) май – Четата на Стоил войвода вдига въстанието в Сливенско

5 (18) май – Потушено е въстанието в Батак

6 (19) май – Потушено е въстанието в Брацигово. Изгорен е Васил Петлешков

7 (20) май – Четата на поп Харитон е разбита в Дряновския манастир. Войводата загива. Край с. Чифлик, Троянско, е заловен Тодор Каблешков

10 (23) май – Стефан Стамболов бяга за Влашко

11 (24) май – Разбита е четата на Цанко Дюстабанов

12 (25) май – Войводата Бенковски е убит от засада на река Костина

13 (26) май – Разбита е четата на Стоил войвода. Загиват още Георги Обретенов, Иларион Драгостинов, четници.

17 (30) май – Четата на Христо Ботев слиза на Козлозуйския бряг

20 май (2 юни) – Христо Ботев загива на връх Вола

26 май (8 юни) - Панайот Волов и Георги Икономов се удавят в река Янтра

28 май (10 юни) - Бачо Киро е обесен в Търново

4 (17) юни – Тодор Каблешков се самоубива в Габровския конак

15 (28) юни – Цанко Дюстабанов е обесен в Търново

вторник, май 15, 2012

Две снимки от времето на динозаврите

Като рови човек из Интернет, може случайно да види себе си в доста необичаен ракурс.

Имах тези две снимки у дома, след това ги дадох (заедно с още други) за архива на читалището в Ихтиман.

И ето - вчера ги видях качени в Мрежата.

Снимките са от самодейния читалищен театър.

На първата (вляво с големите завити мустаци) съм аз в ролята на Брулевич от „Кандидати на славата“ на Иван Вазов.

На втората снимка, пак отляво, съм отново аз – този път като Итън Хоули в „Зимата на нашето недоволство“ по романа на Стайнбек.

Ако ме питате кога са правени снимките, мога да отговоря приблизително: някъде през 80-те на миналия век.

С други думи: през времето на динозаврите…

понеделник, май 14, 2012

Краят на света се отлага

Най-старият от известните на науката календари на маите, открит от археолози в тропическите гори на Гватемала, отлага края на света най-малко със седем хиляди години.

Добре запазени фрески с изображения на астрономически таблици бяха намерени върху стената на една от постройките сред руините на индианския мегаполис Шултун, съществувал в периода от VІ до ІХ век. Намереният календар опровергава версията, че маите са смятали 2012 година за последна година на човечеството. Въпросната версия е резултат от трактовка на по-късен ръкопис – Дрезденския кодекс (ХІІІ век).

Рисунки на маите върху стените на сградата, където вероятно е живял авторът на календара.

Според учените става въпрос не точно за типичен календар, а за таблици с цял ред сложни математически изчисления, описващи интервалите на лунните месеци, на слънчевите и лунните години, а също и на циклите на движение на Марс и Венера през близките седем хиляди години. Календарът е разделен на периоди от по шест месеца, основаващи се на лунните цикли. До обозначението на всеки период се намира изображението на съответно божество, което вероятно се е смятало за покровител на хората, родени през този период. Там се намира и изображението на някаква важна особа – жрец или писар, отговарящ за съставянето на календара. Според хипотезата на археолозите рисунките биха могли да са своеобразна чернова на автора на календара, съдържаща работни бележки.

Възстановени рисунки на маите.

Цивилизацията на маите съществувала в Централна Америка през периода от 2000 година пр. н. е. до 900 година. Маите изграждали сложни каменни градове, имали йероглифна писмена система, задълбочени познания в областта на математиката и астрономията. Когато конквистадорите дошли в Америка, цивилизацията на маите вече била в дълбок упадък, а най-големите градове били изоставени. Пирамидата на Кукулкан – храмово съоръжение в града на маите Чичѐн Ицà.

Храмът на вòйните в Чичѐн Ицà.

Причините за упадъка на маите и до ден днешен са предмет на дискусия сред учените.


Превод от руски: Павел Николов

неделя, май 13, 2012

Хора и плъхове

Автор: Константин Боровой [1]

Превод от руски: Павел Николов

Най-голяма агресивност плъховете проявяват в борбата си за територия.

Жестокостта, която демонстрират към чуждия, проникнал на тяхна територия, не може да се сравни нито една от жестокостите, наблюдавани в животинския свят.

Състоянието, в което изпадат при това плъховете, най-добре се характеризира с думата транс. В това състояние те различават зле своите от чуждите. Потърпевши са всички.

Като най-малко ефективен метод за борба с плъховете се смята използването на вълшебна флейта.

Почти винаги краят е такъв, че като избави хората от плъховете, човекът с вълшебната флейта увлича след себе си и доверчивите младежи.

Така че най-голямо доверие будят традиционните методи за борба с плъхове.

Наистина, те изискват от хората много време и търпение.

----------------------------------

1. Константин Натанович Боловой – руски предприемач и политик.

събота, май 12, 2012

„Лейди“ („The Lady“)

Забележителен филм на Люк Бесон.

Разказващ за съдбата на Аун Сан Су Чи – една от най-мъжествените жени на нашето съвремие (в момента на 66 години).

Филмът следва точно биографичните моменти от драматичния живот на Су и нейното семейство до смъртта на съпруга й – тибетолога Майкъл Айрис.

След като беше освободена преди две години от поредния, този път седемгодишен домашен арест, Су продължава да живее в управляваната от военна хунта Бирма (Мианмар); още не е виждала внуците си, защото се опасява, че ако напусне страната и замине за Великобритания, пътят й за връщане ще бъде затворен.

А това е песента „Walk On“ на „U2“, посветена на Аун Сан Су Чи.


петък, май 11, 2012

Малкият град като модел на голямата държава

Ученици от СОУ „Христо Ботев“ в Ихтиман засадиха весела „зелена ограда“ около двора на своето училище.

След няколко дена гледката е вече друга.

На което лично аз изобщо не се учудвам.

Напротив, учудват ме тези, които се учудват, че някой може да прояви подобен разрушителен набег.

Защото малкият град е миниатюрен модел на голямата държава.

В която явни мафиоти се разхождат години наред на свобода, а когато най-сетне законът все пак решава са ги хване за яката, се оказва, че са потънали в дълбока неизвестност.

Затова не е никак странно, че някой е посегнал и е изскубнал нещо, което грижлива ръка е засадила.

Ръководството на училището и децата ще поправят щетите, надявайки се този път вандалите да не съсипят труда им и красивото.

Аз обаче не съм толкова голям оптимист.

Дребните злосторници от малкия град има на кого да подражават…

четвъртък, май 10, 2012

Двойната Русия

Не съм нито русофоб, нито русофил.

Просто…

Това е една много малка част от моята Русия.

Тази, която обичам.

А това е една много малка част от Русия, която никога няма да бъде моя.

Тази, която никога няма да обикна.