БСП посъветва ГЕРБ: "Вземете хубавото от нас" – четем заглавие в mediapool.bg, посветено на казаното от говорителя на БСП Корнелия Нинова в предаването „Неделя 150” по Българското национално радио.
На което му се вика да останеш с празни ръце. Защото не само ГЕРБ, но и който да е друг, ако рече да вземе нещо хубаво от БСП, ще се озове точно в това положение. Няма как да вземеш на босия цървулите.
Едно от обвиненията към чалгата (напълно справедливо) е, че текстовете й са адски тъпи.
Докато си бях на село обаче имах възможност през деня да слушам почти постоянно радио „Хоризонт”, а там чалгата не върви. Обаче тъпите текстове вървят и още как.
Да речем:
„…има захар в меда,
а който яде захарта,
ще си отрови кръвта.”
Извинявам се, но имам ученички в шести-седми клас, които пишат далече по-добри римушки. И далече по-смислени.
Преди доста време една жена на възраст ми се оплака:
- Днес, даскале, децата не уважават старите хора. А едно време и уважение имаше, и помагаха на възрастните. Кажи ми ти, има ли сега поне едно дете, което да знае нещо за Тимур и неговата команда?.. („Тимур” жената произнася с ударение на „и”, а не на „у”, както е правилно)
…Вървя вчера от училището към гарата и виждам пред един гараж три момичета, едното от които циганче. Момичетата внасят в гаража нарязани дърва.
След обичайните поздрави, ги подкачам:
- Опънаха ви на работа, а?
- Не – казва едното от момичетата, - ние сами. Помагаме на един дядо да си прибере дървата.
Виж ти, оказва се, че и без Тимур можело!
Може би сте чули за комисионерите. Това са едни такива хора, които ще следят по влаковете дали кондукторите си вършат работа. По-точно казано, дали не си осигуряват добавка към заплатата за сметка на пътници без билети. От Ихтиман до София кондукторската тарифа за такъв пътник е 1 лв. При цена на билета 3.30 лв.
Та – комисионерите ще контролират кондукторите. А кой ще контролира комисионерите?..
Тази снимка току-що си я направих във влака. Преди малко минахме край гара Зверино. Прибирам се в Ихтиман, майтап няма! (А интернет джаджата работи и във влака, малко бавно като скорост и по тунелите гасне, но не е като без хич!)
Край на ваканцията!!!
Снимката не е камуфлажна. С тракторите съм на „ти” още от студентските бригади. В обедната жега текезесарските трактористи се излежаваха под сенките, а моя милост разхождаше разните им зетори и прочее тракторни марки из полето. Веднъж по едно нанадолнище ми отказа спирачката… опа, това не беше с трактор, а с молотовка и е отделна тема…
Когато след време реших да карам шофьорски курсове, на първия урок по кормуване инструкторът ме попита:
- Карал ли си?
- Карал съм! – отговорих нафукано.
- Потегляй тогава!
Потеглих. Инструкторът веднага ми прасна спирачката.
- Карал си трактор, нали?
Как позна този човек, още се чудя!..
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Четейки любимите си блогове (много, бе!), чувам по телевизора, че мъже се оплакали от съпружески тормоз. Нищо ново, между другото, иначе нямаше да я има българската много стара пословица „мъж под чехъл”.
Това обаче ми навя един спомен. Моя колежка вдигна поглед от жълтия вестник, който четеше, и ни осведоми:
- Някоя си завела дело за сексуален тормоз на работното място!
Включих се веднага:
- И аз ще заведа дело! За сексуален НЕтормоз на работното място!!
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Някога на село имаше много врабчета. Лятно време се гонеха по клоните на дърветата, а през зимата се биеха на цели тълпи по снега за някое парче хляб.
Сега на село няма врабчета. Не съм виждал врабче от седем-осем години. Изтровиха ги препаратите.
Резултатът:
Ако ги имаше врабчовците, нещата щяха да бъдат много по-различни. Сега обаче зелето ще трябва да се пръска. С препарат. А той какво ли ще унищожи?
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Тази ваканция изчетох някои дребосъци (статии и есета) от Бертран Ръсел. Все се канех, но все не ми оставаше време, а времето ми беше необходимо, защото моят английски е учебникарски за начинаещи и четенето върви мъчително бавно.
Както и де е. А това е един интересен цитат от „My religious reminiscences”:
„Когато проявих интерес към философията <…> ми казаха, че тя цялата може да бъде резюмирана по следния начин: "What is mind? - No matter. What is matter? - Never mind".
Много се смях.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
„Камбаните звънят,
мирише на тамян,
а в олтара попът е пиян…”
Стара хулиганска песен
Не можах да хвана вчера цялото предаване „Челюсти” по „Нова телевизия”, защото точно тогава майка реши да копаем едно място и не можах да се върна навреме. Както и да е, успях за част от предаването. Там имаше едно много задръстено отче, което буквално ме скъса от смях с глупостите си. Но се прокрадна и нещо, което беше съвсем сериозно.
На въпрос защо отците, вместо да се занимават с призиви за бойкот на Мадона, не зоват миряните в църквата, отчето отговори (цитирам по памет): „Камбаните бият по два пъти на ден и викат миряните да отидат на църква, няма аз да отида и да ги каня: Елате в църквата!”.
Ето цялата формулировка на мизерното състояние на нашенската православна църква. Камбаните бият, а в същото време светите отци си клатят камбаните и чакат нещо да им падне от небето.
А народът е казал: „Бог дава, ама в кошара не вкарва”.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Случаят Иван Искров ни връща години назад. Когато беше избран за президент Желю Желев. Секунди след избора Желев посочи светкавично своя вицепрезидент – Атанас Семерджиев. Гласуване. Бурни овации. Сълзи в очите, звезди (червени) в косите.
Понесени от вихъра на еуфорията, не се замислихме ние, обикновените избиратели, за какво всъщност става дума. Сега, когато се обръщаме назад, за да погледнем онова време, нещата са повече от ясни. Всичко е било предварително нагласено. По формулата: „Президентът от вашите, вицепрезидентът от нашите”. И вълкът сит, и агнето цяло.
На предварително нагласени намирисват сега и еквилибристиките с Иван Искров. За оставката на Искров като проява на „уважение към законите и висок морал” (Ст. Мавродиев, ГЕРБ) няма какво да говорим, защото уважението към законите и високия морал не попречиха на Искров да приеме незаконния и неморален избор на 28 май. Остава неприятният привкус, че оставката е театрална постановка, а Искров е знаел какво ще се случи в следващото действие. По нататък всичко вероятно ще е като при историята с Желю Желев. Управителят от вашите, подуправителят от нашите. И вълкът сит, и агнето цяло.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Някога в училище ме учеха, че българският фолклор е изцяло на страната на труда и изцяло на нож с мързела.
По-късно разбрах, че не е точно така. Защото поговорката „Юнак вино пие, ахмак лозе копае” не е патагонска. От златния фонд на българското народно творчество е.
Ами онзи народен лаф за работата, която не е заек да избяга? Той, между другото, не е само нашенски. Имат го и други братя славяни, макар и в разни вариации. Руснаците, например, казват: „Работа не медведь, в лес не уйдет” („Работата не е мечка, няма да отиде в гората”).
„От работа се става гърбав” е друга българска народна мъдрост на тема отношение към трудовата дейност. Това мога да го илюстрирам и с моя снимка.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Като види дебелата тояга и като знае, че е сгазило лука, кучето подвива опашка и започва да скимти жалостиво и оправдаващо се.
Така и БСП. Чак жал да ти стане.
Станишев казал, че няма да има бюджетен дефицит през юли, ама имал предвид не юли, ами юни, макар че казал юли – нещо такова ни поднесе бившият министър Орешарски. На това и деца от детската градина няма да се хванат, макар че думите наистина са близки по звучене. Но понеже все пак сме хуманисти (а не комунисти) и ни е жал за Сергей Дмитрич, имаме едно предложение: да си върнем старите славянски имена на месеците. И вече Станишев няма да се бърка – месец „юни” ще бъде „червен” (ударението – на първата сричка), а месец „юли” - „липен”; не звучат никак близко, не могат да се сбъркат.
Бившият министър Миков пък каза от телевизионния екран, че министерството му купило скъпи принтери, които обаче не били толкова скъпи, защото ги пресмятали някак си по-иначе. А не както правим ние, простосмъртните хора: купуваш нещо за 500 лева и то струва 500 лева. Надяваме се широката публика да е схванала правилно, че при определени обстоятелства един принтер от 1500 лева може да струва 300 лева, след което следва да пожали Миков и да си затвори очите. Човешко е.
Важното е прокуратурата да не си затваря очите!..
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Цветен Цветанов, министър на вътрешните работи, в „Челюсти”: „Аз съм убеден, че ако имахме необходимия видеозапис на самата операция, която беше (с) Чората, мисля, че съвсем друго ще бъде и вашето отношение към това, което се случи…”
Ами, хайде де! Искаме видеозаписи с полицаи, които заковават в белезници едри бандюги (много по-едри от Чората!), а не да ни въртят по всички телевизии едва ли не като реклама как някаква си мадама одрала полицай пред нощно заведение. Хулиганката – по бързото съдебно производство и да не ни занимават три дена с кокошкарски истории! Арестувани мафиоти ни дайте в кадър!
И тогава наистина ще е съвсем друго отношението ни към това, което се случва.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Лястовиците започнаха да се събират и да се редят по жиците. Готвят се за път.
Скоро и аз ще събера багажа…
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 27 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Това прозвище си го заслужи, защото там, на кафеза с бройлерите, е любимото му място. Дали ги пази, или не, е дискусионен въпрос, но във всеки случай, откакто си взехме това храбро котараче без чизми, мишките престанаха да се мотаят из краката ни.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Ето я библиотеката на дядо и баба. Мога да кажа, че това, което съм сега, го дължа до голяма степен на нея.
Вече споменах на едно място, че съм се научил да чета от много малък, и в тази библиотека се намираха първите ми и най-любимите ми книги. Всички със стария правопис – предимно от двадесетте и тридесетте години на миналия век.
Най-напред започнах с малките книжки. Някога баба получавала готварски и шивашки списания, а към тях всеки месец по една книжка от двадесетина до петдесетина страници. Имаше какво ли не: приключения – „Убийците дервиши”, мистерии – „Цветята убийци”, ужаси – „Кървавите сълзи”, любов – „Пю форте че ла морте” (така си беше написано, с български букви)… Треторазрядна литература, но за ума на едно петгодишно дете – истински огън! Не бяха малко обаче и стойностните неща: много легенди и приказки – „Прокълнатата камбана” (български легенди), „Чудото на Пурун Багат”, „Царкинята в делвата” (индийски приказки и легенди, преразказани от Ръдиард Киплинг), китайски приказки, Братя Грим…
След това дойде ред на по-дебелите книги. Джек Лондон, Майн Рид, Емилио Салгари, Жул Верн… Четях ги и ги препрочитах множество пъти. Помнех цели изречения, които ми правеха впечатление. Някои помня и сега. Като, да речем: „И тогава с цялата си любов към живота, унищожена от едно светкавично схващане за справедливото и несправедливото, той спусна ръката си, видя как вървите се разделят, усети че плъзгането се усили и падна” (Джек Лондон). Когато отидох да уча след втори клас в Силистра (там живееха родителите ми) учителката в трети клас ни накара веднъж да напишем някакво изречение от някоя книга. Аз написах горното, а тя вика: „Какви са тези глупости?” Сигурно очакваше нещо патриотично или партизанско. Намразих я искрено за няколко дена!
Накрая, когато си идвах на село през ваканциите, се захванах и с най-сериозното в библиотеката. Балзак – „Шагреновата кожа”, Стоян Чилингиров – „Шинел без пагони”, Август Стринберг, Кнут Хамсун… (все от известните „Игнатови издания”, а там празно няма – желязна класика).
Е, имаше в библиотеката и множество детски списания, които баба купувала някога на татко, когато бил съвсем малък, но определено никога не ми харесаха – бяха все религиозни („Християнче” и прочее, баба беше много набожна) и разказчетата в тях не ми правеха никакво впечатление. Когато си чел Майн Рид и Джек Лондон и мечтаеш да препускаш на черен мустанг из прериите или да търсиш злато в Аляска, четива за разни Витлеемски звезди и някакви си Йосиф и Мария бледнеят толкова, че просто се разтапят без следа. Така приключенията убиха в мене религията. За което също благодаря.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Решението на просветното министерство да обедини изпита за външно оценяване и кандидатския изпит след седми клас в един е добро. Така всички ученици ще завършват втората образователна степен според показаните знания и умения в едно равностойно състезание, което ще определи и по-нататъшната им реализация в гимназиалния курс. (От тази учебна година основното образование ще завършва със седми, а не с осми клас).
Следва обаче един много сериозен въпрос. Ще бъдат ли избегнати при този изпит недостатъците на външното оценяване? А именно:
1. Налучкването. При 25 задачи (толкова са в тестовете за външно оценяване) играта на „онче бонче” често дава добри резултати и много от учениците я практикуват доста успешно. Лично аз преди една година си направих такъв експеримент с теста по история. Без изобщо да чета въпросите, заградих отговорите както ми попадне и за малко не хванах четворка.
Налучкването може да се избегне лесно. Или с не по-малко от 50 задачи, от които десетина с отворен отговор, или с по-малко задачи (20-25), но всичките с отворен отговор.
2. Квесторите. В никакъв случай не трябва да са от същото училище, от които са изпитваните ученици, както е при външното оценяване. И сега подсказването не е рядкост (понякога с благословията на директорите, обзети от амбицията да отчетат добри резултати), а можем да си представим какво ще се случи, когато става въпрос за изпит, от който зависи бъдещо кандидатстване. Същото, което се случи с първите матури – поголовно подсказване и позволяване да се използват учебници и учебни помагала.
Ако се преодолеят тези недостатъци, изпитът след седми клас наистина ще бъде изпит. Какъвто трябва да бъде. Иначе ще е просто „язък за барута”; подигравка с ученето и учебния процес.
Разбира се, при тези обстоятелства маменцата на мамините синчета и дъщерички ще нададат рев до небето, ще сформират един-два комитета за защита на крехката детска психика, ще пуснат две-три петиции в интернет и ще основат четири-пет групи във Фейсбук със същата цел. Но на подобни глупости не трябва да се обръща внимание.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Джейсън ми дойде на гости.
За няколко дена обиколихме целия двор, цялото село и всички негови околности. Най-напред обходихме градината.
Джейсън снима всичко интересно по двора, включително и „продукцията” на майка ми.
За малко се включихме и в трудовата дейност. Джейсън по-примитивно.
Аз с по-модерно средство.
Работата си е работа, но има и по-интересни работи. Разходихме се до нивата, като за целта използвахме изпитан в битките транспорт – руския „Турист” и българския „Балкан”.
По пътя спряхме да видим нещо.
Коноп. Но не индийски (канабис), макар че много прилича. За всеки случай го снимахме.
„Добра ли е царевицата” – чудя се аз.
„Добра е” – отвръща Джейсън.
На нивата срещаме Петър, мой съсед, който демонстрира как се цепи диня с удар от карате.
По обратния път се отбихме у вуйчо и бяхме посрещнати подобаващо.
Направихме един ден и една дълга екскурзия, при която планирахме да стигнем до Дунав.
Почивка по пътя.
До Дунав не стигнахме, но до Янтра – да.
В Новград Джейсън се снима пред паметника на другаря Ленин.
Върнахме се малко изморени, но много доволни.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Когато назначиха Цветан Цветанов за вътрешен министър, той беше представен като професионалист. Може и да е такъв, но думата „професионалист” има какви ли не измерения.
Ето - Цветан Цветанов се срещна с осъдените за убийството на Чората полицаи и най-професионално заяви, че прави това, защото всеки можел „да бъде на тяхното място”. Което, преведено на непрофесионален език, означава, че всеки полицай може да те събори на земята, да ти извие ръцете назад, да ти щракне белезниците зад гърба и както си в това безпомощно състояние, да те спука от бой, така че да предадеш Богу дух.
А на мястото на Чората от своя страна също може да бъде всеки: днес някой бандит, а утре – някой, който критикува властта…
Много професионално звучи от устата на вътрешния министър и изказаното убеждение, „че следващата инстанция ще подходи много по-задълбочено, ще анализира всички факти и обстоятелства, за да има действително едно справедливо решение на този казус”. Това, също преведено на непрофесионален език, означава чиста проба наставничество над съдебната система.
Чува се, между другото, че отново ще бъде направен професионален опит да се въведе несанкционирано следене на интернет и телефонията!..
Не започва ли да става много професионализмът?
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Странни неща предава моето телевизорче.
Полицаи протестират срещу съдебно решение. При това потвърдено и на втора инстанция. Издигнали са и плакат: „Познаваме ги и знаем, че са невинни”. Много добре, съдът казва: „Виновни!”, полицаи казват: „Невинни!”. Хора, които трябва да следят за спазването на закона, се изправят срещу закона. Български абсурди.
Познавали ги! Че то и ние ги познаваме. Е, не точно тези, които убиха Чората, но подобни на тях джелати, които пред Народното събрание пребиваха с настървение невинни хора, без да им мигне окото. Ако им паднеше, сигурно щяха и да убиват. Впрочем, имаше една жертва сред задържаните, но работата се замаза!
Време е всеки да отива там, където му е мястото! И без разни легенди за американски полицаи, които имали някакви си фантастични права. Празни приказки, вдъхновени от треторазрядни полицейски филми. И в Америка при убийство, независимо на кого, има задължително разследване за полицая, и ако се установи превишаване на правомощията, виновникът отива зад решетките. Като убиец. Защото мястото на убийците е там.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Преди много години.
Днес.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
(Вчера имахме тъжния повод да си спомним името Хирошима. В такива случаи многото приказки са излишни. А и едва ли ще кажем нещо по-силно и по-смислено от това, което е написал през 1955 година турският поет Назъм Хикмет.)
Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана,
че мъртвите нямат лице за света.
Чуйте – във град Хирошима загинах.
И десет години след моята смърт
аз си оставам на седем години,
че мъртвите малки деца не растат.
Миг. И очите ми станаха слепи,
косата ми пламна и гръм връхлетя.
И станах на пепел, на шепичка пепел,
и вятър отвя надалеч пепелта…
Чакам ви. Чакам да чуете вие –
не искам за себе си нищичко аз.
Аз изгорях като листче хартия –
не мога си взе и бонбонче от вас.
Леличко, чичко! Стоя пред вратите
и чакам за подпис. Ще чакам до край.
Чакам да няма дечица убити,
децата да казват: „Бонбонче ми дай!”
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Не си падам по конспиративни теории и мистерии, но когато мозъкът ми е изпаднал в ленивост, си падам, а много рано сутринта е точно такъв момент. Ето защо лежа лениво в леглото преди сипването на зората и си мисля за… Яне Янев.
Макар че по-късно се отрече от думите си, Румен Овчаров почти в прав текст каза, че партията на Яне е създадена от БСП, или за да помогне на БСП, все тая. Ето ви една мистерия, или конспирация, или конспиративна мистерия, по избор.
Защо обаче Яне Янев играе в друг отбор? Това влиза ли в конспиративния план, или – напротив – бяга извън неговите очертания? По-скоро май бяга!
Ако казаното от Румен Овчаров е вярно (защото може и да не е), явно БСП си е направила сметката без кръчмаря.
А Яне Янев е хитра лисица. Колко му е да извърши няколко прости пресмятания.
Правителството на Бойко Борисов или ще успее, или ще се провали. Ако успее и Яне се е отъркал о този успех, вероятността да попадне в следващият парламент, понесен на крилете на славата, е много голяма. Ако обаче правителството на Бойко Борисов се провали, следващите избори ще протекат при много висока апатия и много ниска избирателна активност, махалото ще се люшне и БСП и ДПС ще се върнат във властта със смазващо мнозинство. При това положение от Яне Янев няма да има никаква полза, напротив – само ще пречи, затлачвайки предизборните послания на бъдещите победители с речевите си недомислици. И ще остане сам воин, когото ниската избирателна активност ще изхвърли да подсмърча извън парламента.
Така че единственият полезен ход на Яне е изглежда да върви със сегашното правителство. Ритвайки кросното на своята създателка.
Може би е така. А може би не. Когато мозъкът се разсъни и излезе от ленивостта, теориите за конспирациите започват да изглеждат доста несериозни. И как да ми е до конспирации, когато ми предстои да боядисвам една врата, а мразя боядисването и в червата си?!
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Когато мечката играе в съседите, ще дойде и във вашия двор.
И ето - играта за шестте „ощастливяващи” неща пристигна тук. Щафетата ми предаде Тодор, на когото благодаря, че се е сетил за мене.
Едва ли нещата са само шест, но трябва да спазваме правилата на играта. Така че да потегляме.
1. Педалите. Спокойно, расатковци, не скачайте като ужилени, думата ми е за педалите на велосипеда! Да въртя педалите на велосипеда ми е стара слабост, без която май не мога. Може би защото като дете никога не ми купиха велосипед. А не ми купиха по обясними причини. Още щом мои приятели ме научиха да карам велосипед, взех велосипеда на баща ми, засилих се с него по улицата и пуснах кормилото, за да демонстрирам умения. Завърших с множество ожулвания и пукната глава. Тогава баща ми каза нещо като: „Ще ти купя колело, ама друг път”. И спази обещанието си. Първия велосипед си купих от стипендия като студент във Велико Търново. И станахме двама велосипедисти в града: аз и един сержант от военното училище. Който е ходил по великотърновските улици се сеща защо нямаше други мераклии. Там нагоре най-често ти се налага да буташ, а надолу по стръмното си е истинско предизвикателство: веднъж не прецених добре нещата и налетях изотзад на една „Волга”, която се отърва със счупен стоп, а аз – с подуто коляно. Друг път се забих в едни храсти. Изобщо, прав беше баща ми, че не ми купи колело. Но дребните перипетии не ме отказаха от педалите. Стъпя ли на тях, наистина се чувствам щастлив.
2. Планинският туризъм. До 1981 година ходех всяко лято на море. А на морето му харесвам в общи линии две неща: студената бира и цацата. Ама студена бира и цаца има и в Ихтиман, така че си беше напразно биене на път. Тогава обаче едни мои приятели от Пирдоп ме заведоха за първи път на планина. И макар че ми взеха здравето с един много тежък преход, оттогава не съм помирисвал море. Станах баир будала. Но както пишеше някога на вратата на един планински заслон: „По-добре баир будала, отколкото само будала”.
3. Киното. Мога да изгледам четири-пет филма на ден и да попитам за още. Понякога през ваканцията правя такива маратони. Дойдох си на село с четиридесет и пет филма в компютъра, останали са само шест. Не гледам какво да е. Подбирам „репертоара” по строго определени критерии: на първо място стои режисьорът, после идват изпълнителите, жанрът (по принцип гледам всичко без екшъни и комедии), географията (определено предпочитам европейското кино), препоръка от приятел, прочетено или чуто от медиите. (много рядко) . Има, разбира се, и изключения. По правило не гледам втори път филм, който вече съм гледал, но и тук може да има изключения („Ах, този джаз”, да речем).
4. Книгите. Не зная кога съм се научил, с помощта на баба ми, да чета (и да пиша). Откакто се помня, все чета. Когато не гледам кино, чета книга. Напоследък обаче съм се омързеливил, затова си тегля аудиокниги от интернет и ми ги чете компютърът. Когато пътувам във влака или карам велосипеда на дълъг път, не слушам музика, а някоя заредена в плеера книга.
5. Сайтът (не блога). Той започна като скромен проект за бележити дати долу-горе едни месец след запознанството ми с интернет. И се разрасна с годините до едно огромно, трудно управляемо, но любимо чудовище с два подсайта - на училището във Вакарел и на музей "Димчо Дебелянов", гр. Копривщица. Отделям му най-малко два часа на ден, правило, което много рядко нарушавам.
6. Студената бира в горещ летен ден. Без коментар.
Това е. Не помня вече кой е минал през щафетата, мага да се повторя, но хайде – предавам я на Балтазар, Юниз и Господин И.
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Под материалите в блога ми излизат едни звездички за оценяване на публикуваното. Позициите са четири: „Супер”, „Добре”, „Става”, „Скука” и „Зле”. И гледам, че от няколко дена, откакто пуснах един пиперлив материал, засягащ една конкретна личност, някой редовно цъка „Зле”, „Зле” и „Зле”. Дотук нищо лошо. Гледни точки различни.
Вчера обаче публикувах по молба на уредника на музей „Димчо Дебелянов” в гр. Копривщица, мой състудент и приятел, програмата на тазгодишния традиционен празник, посветен на паметта на големия български поет. Информация за едно КУЛТУРНО СЪБИТИЕ.
И… отново оценка „Зле”! От един човек.
Е това вече направо си е диагноза!!
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
ДИМЧОВИ ПОЕТИЧНИ ПРАЗНИЦИ
2009 година
ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР
“В ТИХИЯ ДВОР С БЕЛОЦВЕТНИТЕ ВИШНИ...”
П Р О Г Р А М А
15 август, събота
17.00 часа
ПОКЛОНЕНИЕ НА ГРОБА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
1. Слово на АТАНАС КАПРАЛОВ носител на Националната литературна награда “Димчо Дебелянов” за 2008 година
75 ГОДИНИ ОТ ОСВЕЩАВАНЕТО
НА НАДГРОБНИЯ ПАМЕТНИК НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
2. Слово на д-р НИКОЛАЙ БОШЕВ и представяне на монографията му “ИВАН ЛАЗАРОВ. СКУЛПТОРЪТ”
17.30 часа
Къща музей "ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ"
1. Откриване на празниците със слово на Директора на Дирекция на музеите ИСКРА ШИПЕВА
2. ПРЕДСТАВЯНЕ НА ИЗДАНИЕТО “АЗ НОСЯ ВАШЕТО СПАСЕНИЕ”
Книга за НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ
Автор – НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА
Издание на Нов български университет
3. ПРЕМИЕРА НА “ЗЛАТНА ПЕПЕЛ” - фототипно издание на Димчовата книга от 1924 година, осъществено от Националния музей на българската литература
4. ПРЕМИЕРА НА КНИГАТА “ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – ЮБИЛЕЕН СБОРНИК”
Нови научни изследвания по случай 120 години от рождението му. Издание на Института за литература към БАН и Издателство “Захарий Стоянов”
5. РЕЦИТАЛИ НА АКТЬОРИТЕ БЕЛЛА ЦОНЕВА И ГЕОРГИ ГАЙТАНИКОВ
6. ОБЯВЯВАНЕ НА НОСИТЕЛЯ НА НАЦИОНАЛНАТА ЛИТЕРАТУРНА НАГРАДА “ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ” ЗА 2009 година И ВРЪЧВАНЕТО Й ОТ КМЕТА НА ОБЩИНА КОПРИВЩИЦА
(Слово и рецитал на лауреата)
Номинирани за наградата са поетите: Балчо Балчев, Димитър Милов, Ивайло Диманов, Михаил Белчев
7. Рецитал на лауреати на НЛН “Д. Дебелянов” и други поети
Участници в поетичния рецитал: Атанас Капралов, Маргарита Петкова, Ивайло Диманов, Георги Н. Киров, Славимир Генчев, Балчо Балчев, Димитър Милов и други .
(Програмата е предварителна. Възможни са промени)
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
Пред множеството, докарано от цяла България с автобуси на Безлуджа, Сергей Станишев цитирал Вазов:
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е,тя ще ни съзре,
ако би бегали:
да мрем по-добре!”
Е, другото ако не, ама последното звучи много обнадеждаващо!
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
В едно интервю с Вежди Рашидов, когато все още беше номиниран за министър на културата, се прокрадна намекът, че е време вече България да има нобелов лауреат за литература, защо не?
Тази идея не е нова, защото сме я чували и друг път. И винаги сме се чудели: защо точно за литература? Защо не за физика? Или за медицина и физиология? Явно има хора, които смятат, че Голямата литература е нещо по-фасулско от Голямата наука! Написал някой три-четири романа, родната критика казала, че са велико нещо, една част от четящата публика (доколкото все още я има) и тя казала, че са велико нещо, президентът Първанов го наградил с орден „Стара планина”, академик е и хайде – готов човекът за Нобелова награда!*
Тази работа много прилича на онзи разказ за мерака на чичо Денчо. Не иска човекът да свири в оркестъра, че е трудно, иска да бъде диригент, защото само стоиш отпред и размахваш една пръчица – лесно, че няма и накъде. Та и ние така: не щем за физика и медицина, искаме за литература!
Да се върнем обаче на идеята и да кажем: добре, съгласни сме! Но (ех, това „но”, което обърква толкова много сметки, направени без кръчмаря!) първо трябва да си отговорим на два прости въпроса:
1. Кой? Кого ще наредим до Морис Метерлинк, Хенрих Сенкевич, Томас Ман, Бертран Ръсел, Албер Камю, Иво Андрич, Джон Стайнбек, Бърнапд Шоу, Йосиф Бродски и прочее.**
2. С какъв мотив? Ето мотивите, с които са присъдени Нобеловите награди за литература в периода от 1910 до 1920 г.:
1910 г. – Паул Хейзе (Германия) - За художествеността и идеализма, които демонстрира през целия си дълъг и продуктивен творчески път на лирически поет, драматург, романист и автор на известни по целия свят новели.
1911 г. – Морис Метерлинк (Белгия) - За многостранната му литературна дейност, особено за драматическите му произведения, характеризиращи се с богатство на въображението и поетическа фантазия.
1912 г. - Герхарт Хауптман (Германия) - За плодотворната му, разнообразна и забележителна дейност в областта на драматичното изкуство.
1913 г. – Рабиндранат Тагор (Индия) - За дълбоко прочувствените, оригинални и прекрасни стихове, в които с изключително майсторство е изразено поетичното му мислене, превърнало се, по собствените му думи, в част от литературата на Запада.
1914 г. – неприсъдена.
1915 г. – Ромен Ролан (Франция) - За високия идеализъм на литературните му произведения, за съчувствието и любовта към истината, с която описва различните човешки типажи .
1916 г. - Вернер фон Хайденщам (Швеция) - Като най-виден представител на новата епоха в световната литература.
1917 г. - Карл Адолф Гелеруп (Дания) - За многообразното му поетическо творчество и за възвишените му идеали.
- Хенрик Понтопидан (Дания) - За правдивото описание на съвременния живот в Дания.
1918 г. – неприсъдена
1919 г. – Карл Шпителер (Швейцария) - За несравнимия епос "Олимпийска пролет".
1920 г. – Кнут Хамсун (Норвегия) - За монументалното му произведение "Сокът на земята".***
Когато си отговорим на двата предходни въпроса, но изключително сериозно, а не дилетантски или патриотарски, едва тогава можем да кажем: „Време е за наш нобелов лауреат”. Преди това обаче подобна фраза, като сама за себе си, звучи кухо. Уви, Нобеловите награди не се определят с SMS-и!..
*Сетихте ли се за кого става дума? Наистина чухме преди време, че трябва да бъде предложен за нобелов лауреат!
** Напомняме, че Нобелова награда се дава приживе, така че не посочвайте Иван Вазов!
***Всичките автори още приживе са известни извън границите на страната си, но не защото ги е популяризирало някое министерство на културата!
======================
Забележка: Тъй като на село разполагам с ограничен емтелски интернет и пестя всеки мегабайт, спирам публикуването на коментари в блога си до 25 август, когато ще се върна в Ихтиман. За което се извинявам.
