СЛУЖБОМЕР

петък, август 31, 2018

„Северен поток - 2“: геополитика или корупция?

НАПИСАЛА: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (https://www.novayagazeta.ru)

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Има два възгледа за проекта на тръбопровода „Северен поток - 2“. Единият от тях беше изказан преди няколко месеца от аналитика на Сбербанк-SIB Александр Фек и това му струваше работното място. Фек написа, че нито един тръбопроводен проект на „Газпром“ не изплаща стойността си - тръбопроводите се строят не в интерес на акционерите, а на изпълнителите. Което означава - не заради печалба, а заради странично присвоявани суми.

„Виждаме, че решенията на „Газпром“ стават напълно разбираеми, ако се предположи, че компанията се управлява в интерес на своите изпълнители, а не за получаване на търговски изгоди“ - написа Фек.

Приблизително същото повтори неотдавна един от най-добрите руски нефтогазови аналитици Михаил Крутихин.

„Това е абсолютно ненужен проект. Мотивите при това бяха два: да се накажат украинците с лишаване от транзита и да се даде възможност да се обогатят изпълнителите, които го строят. Друга мотивация Русия няма. „Северен поток - 2“ няма да се изплати никога, ако се имат предвид вложените инвестиции - 44 милиарда. Затова парите просто ще бъдат отписани. Той беше очевидно нерентабилен“.

При цялото ми уважение към Фек и Крутихин, нещата са малко по-сложни.

„Лишаването от транзита“ ще струва на украинците максимум 2 милиарда долара. Това не са критични пари, които лесно могат да бъдат компенсирани от Европейския съюз или САЩ. А да се постави на колене Украйна със спирането на газа, няма да стане: Украйна вече четвърта година получава обратен газ от Европа.

„Газовото оръжие” срещу Украйна се оказа еднократно. След като го употреби един път, Русия изпусна възможността да използва този похват още веднъж и заедно с това се лиши от няколко милиарда долара, изгубени от „Газпром” заради предвижданото намаляване на доставките на газ за Европа, да не говорим за репутацията на надежден доставчик, която – между другото – беше изгубена доста по-рано.

Същото се отнася и за свръхдоходите на изпълнителите. Свръхдоходите несъмнено имат своето място, но ако нещата опираха единствено до тях, САЩ едва ли щяха да се противопоставят на строителството. А между другото The Wall Street Journal съобщава, че законопроектът за санкциите срещу компаниите, участващи в изграждането на „Северен поток – 2“, е в период последната си доработка. Какво ги вълнува американците, ако ротенберговци-тимченковци (инече казано, руските олигарси – бел. прев.) печелят като за световно? Тази неприкрита афера само засилва напрежението и социалната завист в Русия.

Главната цел на „Северен поток – 2“ е, разбира се, геополитическа. (Въобще в Кремъл обичат много геополитиката). Тази цел се състои в това да се обвърже Германия. В случая със строителството на „Северен поток – 2“ Германия става главен разпределител на руския газ в Европа. А руският газ, особено когато се изчерпи находището в Северно море, наистина остава ако не единствен, то безалтернативен източник. В смисъл че ако руският газ напусне пазара, замяната му ще бъде скъпа и тежка.

Германия, разбира се, и сега е главно място за разпределяне на руския газ. „Северен поток – 2“ само задълбочава съществуващите тенденции, разширява статуквото. Така „Северен поток – 2“ гарантира, че Германия ще бъде принудена да продължава да се съобразява с Русия, каквато и игра да играе Кремъл.

А Кремъл може да направи две неща. Първо, да започне пак поредния рунд на хибридната война в Украйна, надявайки се на снизхождение от страна на Германия.

И второ, да се опита да анексира още нещо – поне Беларус.

Икономиката на Русия се намира в състояние на свободно падане. Рейтингът на президента пада: анексията на Крим доведе до повишаването му. При това положени следващият „кримнаш“ е просто въпрос на време.

Впрочем, за Беларус например. Покрай Грузия и Украйна всички забравиха за нея, а между другото тя: а) е съвсем вкусно парче; б) позволява да се реши известният проблем през 2024 година. През тази година изтича поредният президентски мандат и за да бъде продължен, трябва да се промени Конституцията.

А при обединяване на Русия и Беларус Конституцията ще трябва да се промени от само себе си. Държавата ще се промени – Конституцията също.

На Аляксандр Лукашенка (рус. Александр Лукашенко – бел. прев.) му се дава периодично да разбере, че обединението би било желателно.

Съвсем наскоро – през юли 2018 година – Държавната дума прие законопроект, предвиждащ между другото и пълна отмяна в продължение на шест години на експортното мито за нефта. По отношение на Беларус това означава, че Беларус, която до сега живееше от това, че купуваше руския нефт без заплащането на експортно мито, преработваше го и го продаваше на Запада, ще изгуби конкурентното си преимущество и заедно с него – около три милиарда долара всяка година, тоест около 5% от беларуския брутен вътрешен продукт.

Не е трудно да видим, че пропускателната способност на „Северен поток – 2“ – 55 милиарда кубически метра в годината – съответства приблизително на пропускателната способност на беларуската тръба, която между другото е 100% притежание на „Газпром“.

Днес „Газпром“ не може да затвори тази тръба: това ще предизвика срив на доставките на газ за Европа и разбираем скандал. Но да се затвори след строителството на „Северен поток - 2“ няма да бъде сложно. При това беларуските газови мрежи имат една фундаментална и потенциално фатална разлика от украинските: а именно, че всички те - и магистралните, и разпределителните - принадлежат 100% на „Газпром“. Така че не е възможно да се организират обратни доставки от Европа.

И какво, ще кажете. Крутихин и Фек не са прави? Разсъждавали са късогледо за присвояването на средства, за това, че проектът е търговски нерентабилен, а ето каква геополитика се получава! Да се сложи юзда на Германия! Да се осигури нейният неутралитет по отношение на всички постъпки на Русия, а пътьом да се използва „Северен поток - 2“ като възможна тояга за присъединяването на Беларус!

Крутихин и Фек са, разбира се, прави. При това по два параметъра.

Първо, „геополитика“ в съвременния свят съществува само там, където не работи икономиката.

Русия не би имала никаква нужда „да привързва“ към себе си Германия с губещи тръбопроводи, ако Русия можеше да привърже към себе си целия свят със свои изтъкнати икономически и научни достижения.

Русия също така нямаше да има нужда да я плашат санкции от страна на Германия, Евросъюза и САЩ, ако водеше вменяема външна политика вместо хибридни войни. Ако перифразираме известното изречение, геополитиката е последното убежище на патриота.

А второ, именно „геополитиката“ подхожда най-добре, за да се оправдаят присвояването на средства и икономически неизгодните проекти. Геополитиката и присвояването на средства са така свързани в Русия помежду си, че понякога е трудно да се разбере къде е едното, къде другото. Строим губещи газопроводи, за да имаме възможност да водим хибридни войни, или водим хибридни войни, за да обосноваваме след това необходимостта да строим губещи газопроводи.

четвъртък, август 30, 2018

Магьосничество и астрономия

ИЗТОЧНИК: “ДИЛЕТАНТ”

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Средните векове били в миналото, но ловът на вещици се разгръщал с нова сила. Всеки бързал да обвини съседа си в сговор с нечистата сила, за да не бъде обвинен той или просто за да си уреди сметките с някого. Така станало и с майката на Йохан Кеплер. Наклеветила я живеещата наблизо Урсула Рейнболд, от дълго време точеща зъби за Катарина Кеплер. Обвиненията били на една ръка разстояние: майката на учения приготвяла различни лечебни отвари от треви, които продавала на познати. Едно от тези лекарства получила и Урсула. От него жената уж се разболяла, за което побързала да съобщи на представителите на доблестното правосъдие.

След това към преследването се присъединили други граждани (събитията стават в град Леонберг): става ясно, че едва ли не всеки от тях е подозирал, че Катарина е магьосница. Един даже уж била помолен да й помогне да изкопае череп на гробището, за да го подари на сина си. Йохан, между другото, по това време бил придворен математик и астроном, затова може би да се е намесила и банална завист.

Наказания за магьосничество в XVI век, Германия.

Броят на обвиненията се приближил междувременно до петдесет: обвинявали Катарина Кеплер в некромантия, в приготвяне на магически отвари, в сговор със самия дявол и в други не много приятни неща. Майката на учения била умна жена, интересувала се покрай всичко друго и от астрономия, затова всичките й увлечения говорели против нея. Между другото, именно Катарина предизвикала у своя син интерес към астрономията още в ранните му години. „Много бях чувал за кометата през 1577 година и майка ме изведе на един хълм, за да я видя“ - пише Кеплер. Ученият също така разказва: „Майка ме извика на улицата, за да ми покаже лунно затъмнение. Луната беше съвсем червена“.

Застъпничеството на именития син отслабило за известно време хватката на правосъдието. Кеплер написал писмо до властите в Леонберг, в което ги помолил да сложат точка на абсурдното дело. Придворният астроном наел също така юристи от Тюбингенския университет, които в крайна сметка успели да освободят Катарина. Майката на Кеплер отишла през 1616 година заедно със сина си в Линц - по-далече от местата, където едва не я изгорили на клада.

Йохан Кеплер, 1627 година

Но в Леонберг не забравили за нея. Когато се върнала в градчето - това станало през 1620 година, - тя била отново арестувана. Този път Катарина се оказала много по-близо до кладата. „Вещицата“ била окована във вериги, след което й показали инструментите за инквизиране, за да я уплашат и да я принудят да направи самопризнания. Но тези усилия били напразни. Освен това със защитата на Катарина се заел непосредствено нейният син. Противниците й говорели: „За съжаление, арестуваната е защитавана от нейния син, господин Йохан Кеплер, математик“. Съжаленията им били закономерни: Кеплер наистина успял да изтръгне майка си от капана на необоснованите обвинения. Катарина прекарала в затвора повече от година и излязла на свобода едва през 1621-ва. Здравето й било подкопано и тя живял след своето освобождение само половин година.

сряда, август 29, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 28

НАПИСАЛ: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

“Слънчев удар“ на Михалков и сериалът „Распутин“ на Първи канал: новото руско кино върху брезова кора

Тъй като двете творби по своя статут явно не са „Карибски пирати“, няма смисъл да се оценяват техните кинематографични достойнства или недостатъци. Днес „художественото майсторство“ се съдържа в цифрите на бюджета. Да се обсъждат „Слънчев удар“ или „Распутин“ като „голямо кино“ е безсмислено и некоректно. „Киноезикът“ в тях е точно такъв, какъвто са позволили финансовите възможности на тези поразително сходни филмови произведения. Те са създадени от опитни майстори, които знаят, че да се правят на гениални за жълти (по мерките на съвременното кино) стотинки няма никакъв смисъл.

Всичко е много скромно и стандартно. Актьорите са ниско платени, но старателни, а комплектът от постановъчни похвати е отдавна известен, но преимуществено доста елементарен. В този смисъл изобщо няма за какво да се говори. Впрочем, и двамата режисьори не са имали никакви претенции, а са слепили честно „разширени агитки“, чиито единствени задачи са били строго идеологически.

Така че единственият предмет за оценка може да бъде само предлаганата идея, а също така умението тя да бъде добре вбита в съзнанието на масите. Идеята се състои в това, че Русия трябва да измисли и да нарисува със задна дата едно красиво минало. Това е сложна задача, защото облагородяването на руската история може да стане само като бъде заменена с чиста лъжа.

Думата „лъжа“ не трябва да ни плаши. И не трябвад а си затваряме лицемерно очите; цялата култура на homo е почти 100 % именно чисто лъжа или нейни основни компоненти. Разбира се, това е сложен жанр, но именно историческата лъжа е днес особено желана и необходима. Работата е в това, че тя е основен строителен материал за всяка идеология, създавайки за днешните реалии сочно и авторитетно минало. Без нея може да се създаде впечатлението, че „руският свят“ се състои само от хамали с картечници, изкривения Дугин, тъпотията на Думата и постановъчните слюнки на Кургинян. Идеологията, въпреки писъците на либералите, се създава уверено и се внедрява. Тъкмо на нея най-напред й трябва сортова лъжа в промишлени количества. (Не бива да се забравя, че лъжата има и още една, крайно важна държавообразуваща роля: тя е традиционна духовна характеристика на Русия, не по-малко важна от - например - подлизурството, злобата, мракобесието или кражбата.)

Да се върнем на темата. Днес руското кино има една първостепенна задача: въпреки всички факти да създаде илюзията за съществуването на съвършено отделен „руски свят“, или „руска цивилизация“. Това е трудно, но по принцип е възможно, когато „най-важното от изкуствата“ (думи на Ленин - бел. прев.) се заеме да работи отговорно и с ентусиазъм.

Истинското руско кино, разбира се, трябва да се прави върху брезова кора (като най-старите руски документи - бел. прев.). Тогава гордото предизвикателство към Европа и декларацията за наличието на особена „руска цивилизация“ няма да изглеждат толкова смешно. Защото за обикновените създатели на филми е грях да използват европейски форми, похвати и технологии. Този грях обаче днес малцина забелязват. Публиката е вече толкова добре сплескана с чуковете на ефира, че е изгубила връзката с реалността и е повярвала в „самостоятелността на руския свят“.

Този измислен свят трябва да бъде заселен с герои. За герои обсъжданите кинокартини предлагат един православен придворен фавн (Г. Е. Распутин) и един надървен офицер, който дълго време (филмът е без малко три часа - бел. ред.) гони един шал. С Распутин, разбира се, не се е получило. Нещастникът е кастриран и образът му веднага угасва. От самото начало е убита основната и единствената интрига: успял ли е Григорий Ефимович да вдигне Главната Пола на Страната (тоест да спи с царицата - бел. прев.), или не е успял? Работата е в това, че единствената драматургия, съдържаща се в името „Распутин“, е пикантният конфликт между дивия селски пенис и парфюмираните придворни вагини. Това е известният още от Молиер вечен мотив за използване на „божието слово“ за проникване под най-скъпоструващите поли. Използването на Распутин във всяко друго негово качество е също толкова противоестествено, колкото да не направиш от пора не яка, а пържола. Като отнемат от Распутин този орган, който всъщност го е движел, създателите на филма са получили един много плосък унил мракобесник, за какъвто във филм „за Распутин“ няма никакво място и занимание. Филмът може да не се гледа до края. Ясно е, че на финала Григорий Ефимович ще бъде приет в „Единна Русия“ и ще му предложат да преподава в Московския държавен университет. На другия герой от самобитния руски свят са му оставили все пак пениса, но това не му е придало нито изразителност, нито драматургическа подвижност.

За основа на патриотичната илюзия на Михалков е взет Бунин. Това е правилен избор. Иван Алексеевич е образцова водомерка (Gerris lacustris), която се плъзга насам-натам по гладката повърхност на езерцето и изобщо не се интересува от процесите, които стават в дълбините му. Когато загнилото езерце най-сетне бъде пресушено, водомерката съответно негодува. И загива. Дадената първооснова е необичайно удобна, защото на законни основания позволява да не се получи никаква представа какво в действителност е представлявала съборената през седемнадесета година Русия.

А тя била страна, в която за четене на статии в студентски кръжок съдели на разстрел (делото на Достоевский).

В която висш полицейски служител можел в самия център на столицата ей така и с наслаждение да бичува публично политически затворник (Трепов).

В която романтичното поебване на офицерите неизвестно защо трябвало да се осигурява материално от милиони въшлясали неграмотни хора, живеещи сред обработваемите полета и носещи на краката си намотки от дървесна кора (лепти).

В която на реалните офицери, посещаващи баловете, се преписвало със заповед „да не се секнат на пода“ и „когато ходят по голяма нужда, да не го правят по балконите на къщата, а да ходят в определените за тази цел тоалетни“ (Заповед № 372 на Суздалския полк).

Която без колебание, по първи каприз, убивала милиони свои поданици. Както помним, православно-патриотичната психоза на Николай II (Кървавия), който забъркал страната в безсмислената и с нищо незаплашващата Русия Първа световна война, струвала (долу-горе) 18 000 000 литра войнишка кръв, източена на бунището на историята, и 240 000 тона руска войнишка плът, изгнила на същото място. Целта на цялата тази религиозно-плътска епопея така и останала неразбираема за никого.

Какво е „велика Русия“, ни е известно. Изглежда за тази нещастна страна „великите сътресения“ са били все пак по-малки бедствия.

Макар че за всичко това в „Слънчев удар“ няма, разбира се, дори и намек, а главен революционер се оказва Чарлз Дарвин, филмът на Михалков все пак не е достатъчно сантиментален. За ефективен идеологически материал в него няма истинска сортова лъжа. Както, впрочем, и в „Распутин“. Разбира се, вината за това не е в бунтарството на режисьорите. Тяхната стойка „мирно“ и готовността им да обслужат идеологията по най-добрия начин не предизвикват никакви съмнения. Вероятно все пак ги е подвела необходимостта да използват методиките, похватите и технологиите на гнилото европейско кино. Тези дяволски похвати, отработени от Дзефирели, Вербински и Питър Джаксън внасят съвсем ненужни нюанси, водят до изобразителни и смислови смущения. Но с прехвърлянето на руското кинопроизводство върху брезова кора и с използването на църковнославянски език този въпрос несъмнено ще бъде решен и зрителят ще получи идеологически пълноценен продукт.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

вторник, август 28, 2018

Какви са правата ми в ресторантa?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Автор: МИХАИЛ ГЕОРГИЕВ - завършил счетоводство и контрол във Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”. Завършил е и второ висше образование специалност право. В момента работи като юрист.

За обед с колегите си запазваме места в ресторанта до офиса. Всичко започна, когато веднъж резервирахме маса за 10 човека, но част от компанията не успя да дойде и седнахме 7. За незаетите места от заведението ни поискаха по 10 лева.

Могат ли да ми начислят такса “празен стол”?

Начисляването на подобни такси като “Празен стол” е лоша ресторантьорска практика и не съм длъжен да плащам нищо, ако не е упоменато в менюто! Ако ми поискат пари за това, мога да пусна сигнал до Комисията за защита на потребителите тук. Те ще разгледат случая и ако преценят могат да ги глобят за нелоялно търговско поведение.

Ако си мисля, че съм запознат с всички “нови” такси на заведенията – жестоко греша. Освен такса “празен стол” не е изключено да се натъкна и на скандалната услуга като “такса нож”. След като купя торта от сладкарница и поискам да ми отрежат едно парче за дегустация, се оказва, че има такса нож, която се заплаща допълнително. Ако пък си поръчам салата “капрезе” не е изключено да ми поискат такса “желание на клиента” за белене на доматите. Отделно мога да се натъкна на заведения, които да ми начислят “такса сервиз” в сметката, което ще рече, че ястието може да е 7 лв., а те да ми поискат още 3 лв. за сервиране. Такава практика е незаконна, понеже цените трябва да са крайни– с ДДС и всички други данъци и такси и услуги, които дължа.

Тези нелоялни търговски практики са все още редки случаи в българските заведения, но все пак трябва да внимавам, когато си поръчвам, и задължително да гледам ценоразписа в менюто и дали точно това ми се представя в касовия бон.

Как стои въпросът с хигиената в заведението?

Ако пък таванът тече или има мухъл, мога да сигнализирам на Българска агенция по безопасност на храните тук . Ресторантът задължително трябва да е във вид, който отговаря на хигиенните и ветеринарно-санитарните изисквания.

Освен това, вече знам и че ползването на тоалетна е напълно безплатно за клиенти на заведението!

Може ли едно меню, моля?

Интересно е да знам, че менюто на заведението трябва да ми бъде предоставено преди да поръчам храна, както и когато ми донесат сметката. Това означава, че не е нужно да го искам, те трябва сами да ми го дадат! Трябва да е написано задължително на български език и по желание на някой чужд, без значение, че ресторантът е на 5 км. от границата с Гърция. Освен това, в него трябва да са посочени данни за съдържащите се в ястията алергени. Алергените са вещества или продукти, които могат да причинят алергия или непоносимост. Такива са пшеница, ръж, ечемик, яйца, соя, мляко и други (приложение 2). Така например, ако си поръчам омлет, задължително трябва да е написано, че ястието съдържа яйца.

Без значение от моята националност, обявените цени в менюто важат за всички! Не може едно ястие за българин да е 5 лв., а същото за чужденец – 10 лв.

Мога ли да си поръчам вечерята?

И така, идва ред и на най-важното – храната. След като ми сервират основното ястие установявам, че грамажът драстично се различава от този, който е обявен в менюто. Естествено съм недоволен и мога да подам сигнал до Комисията за защита на потребителите. Такъв сигнал мога да подам и когато изобщо липсва грамаж на ястията в менюто. За това нарушение ресторантьорът може да бъде глобен с 500 до 2000 лв.

След като съм прочел Какво да направя, ако ми сервират храна със съмнително качество? ще знам какво да направя ако храната ми мирише странно или е развалена.

Освен това, мога да се “оплача” в книгата за рекламации. Такъв регистър трябва да има навсякъде, където се предлагат стоки и услуги.

Друго мое право е след като си поръчам сметката да получа касова бележка. Ако не ми издадат касов бон, мога да подам сигнал до Национална агенция за приходите тук или на телефон 0700 18 700.

За правата разбрах, а какви задължения имам като клиент?

Едно от нещата, които не трябва да забравя, е задължително да си платя сметката. Както вече знам, влизайки в заведението, заемайки място и поръчвайки храна, аз сключвам договор, по силата на който трябва да си получа поръчаната храна, а мое задължение е да платя сумата за нея.

Освен това, както научих от Правата ми като НЕпушач!, все още важи забраната за тютюнопушенето, която влезе в сила на 1 юни 2012 г., което означава, че е напълно забранено да пуша в заведения, дори ако други хора го правят!

понеделник, август 27, 2018

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 19

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА.

МАЛКАТА РОБИНЯ

(LA SCHIAVOTTELLA)

Осма забава от втория ден

ЛИЗА СЕ РАЖДА ОТ РОЗА И УМИРА, ПРОКЪЛНАТА ОТ ЕДНА ФЕЯ. МАЙКА Ѝ Я ПОЛАГА В ЕДНА СТАЯ, КАТО НАРЕЖДА НА БРАТ СИ ДА НЕ Я ОТВАРЯ. НО РЕВНИВАТА МУ ЖЕНА, ЖЕЛАЕЙКИ ДА РАЗБЕРЕ КАКВО ИМА ВЪТРЕ, ОТВАРЯ СТАЯТА, НАМИРА ЛИЗА ЖИВА И, ОБЛИЧАЙКИ Я КАТО РОБИНЯ, Я ПОДЛАГА НА ХИЛЯДИ ИЗДЕВАТЕЛСТВА. НАКРАЯ ЧИЧО Ѝ Я РАЗПОЗНАВА, ПРОГОНВА ЗЛАТА ЖЕНА И СЪВСЕМ ДОСТОЙНО ОМЪЖВА СВОЯТА ПЛЕМЕННИЦА.

- Наистина - казал принцът, - всеки човек трябва да се държи според положението си; господарят трябва да се държи като господар; конярят - като коняр; полицаят - като полицай; както улично момче, което си прави на принц, ще стане за смях, така и принц, който подражава на улично момче, ще изгуби доброто си име.

След тези думи той се обърнал към Паола, казвайки ѝ да поеме своя път. И тя, като облизала устни и се почесала по главата, започнала така:

- Трябва да призная, че ревността е отвратителен бяс, главозамайване, от което се губи разсъдък, треска, която гори жилите, припадък, който сковава крайниците, дизентерия, която разтърсва тялото, и накрая - бедствие, което отнема съня, прави храната горчива, смущава покоя; тя хапе като змия, разяжда като корояд, влива горчивина като жлъчка, смразява като лед, пронизва като гвоздей; тя разделя от сладостите на Амур, разорява любовните радости, бушува в морето от удоволствия на Венера. И никога, и нищо добро на света не е произлязло от ревността; което ще потвърдите и вие, когато чуете моята приказка.

Живял някога барон Серва Скура [1] , който имал една сестра; когато била съвсем млада, тя обичала да се забавлява в градината заедно с другите девойки на нейната възраст. Веднъж, като видели една красива роза, те се уговорили, че която я прескочи, без да докосне нито едно листенце, ще спечели вече не помня каква награда.

Всичките скачали колкото се може по-високо, всичките докосвали цветето и никоя не успяла да го прескочи цялото. Но когато дошъл редът на Лила, сестрата на барона, тя, като се дръпнала по-назад, се засилила така, че прескочила розата; само дето от нея се отронило неочаквано едно листенце. Но девойката била толкова находчива и пъргава, че грабнала веднага листенцето от земята, глътнала го незабелязано и така спечелила облога.

Не минали три дена и Лила се почувствала бременна, като едва не умряла от мъка, защото, знаейки точно, че не си е позволявала никакви волности и глупости, недоумявала как е станало така, че ѝ расте коремът. Тя побързала да отиде при феите, с които дружала, и те ѝ казали да не се страхува, защото причина за всичко е листенцето, което глътнала.

Като чула това, Лила се стараела да крие корема си, докато било възможно, а когато дошло времето да се разтовари, родила тайно от всички мило момиченце, което нарекла Лиза; тя го занесла на феите и всяка дала на Лиза от своето вълшебно изкуство. Но последната от тях, като припнала да види момиченцето, си изкълчила крака и от силната болка извикала, че след седем години, когато майката му го сресва, ще забрави в косите му гребена, който ще забие зъбите си в главата му и от това то ще умре.

Минало се това време и когато всичко станало според казаното, нещастната майка, сломена от нещастието, след горчив плач затворила момичето си в седем кристални ковчега, които поставила един в друг, и го положила в най-отдалечената стая на двореца, ключовете от която държала винаги в себе си.

Но мъката отнела всичките ѝ сили; и като умирала, тя извикала брат си и му казала: „Братко мой, чувствам как ме издърпва бавно оттук въдицата на Смъртта и затова ти оставям всичко мое - да го владееш и притежаваш. Само ми се закълни, че никога няма да отваряш последната стая в двореца, а ключа от нея ще пазиш при себе си в писалището“. Баронът, който обичал беззаветно сестра си, ѝ дал дума и в същия миг тя казала: „Прощавай, всичко свърши“.

Но след една година баронът се оженил и, поканен на няколкодневен лов, оставил дома си под надзора на своята съпруга, като я помолил специално да не отваря вратата, ключа от която държи в писалището. Но едва се обърнал и тръгнал, тя, подтиквана от подозрението, подстрекавана от ревността, стисната за гърлото от любопитството - основната зестра на жената, - взела ключа и отключила стаята. И като отворила един след друг седемте ковчега, през които се мяркала женска фигура, видяла там млада красавица, която изглеждала заспала; момичето пораснало като всички други жени, заедно с ковчезите, които се уголемявали с неговия ръст.

Ревнивата жена на барона, като видяла това прелестно създание, веднага си казала: „Браво, ненагледни мой! Ключът скрит, а крадецът вътре! Ето защо искаше толкова много да не отварям стаята - за да не видя летящия в ковчега Мухаммад“. [2]

С тези думи хванала девойката за косите и я измъкнала навън. Тогава гребенът изпаднал от прическата ѝ, девойката се събудила и извикала: „Майчице, Майчице!“ „Чакай, сега ще ти дам и майка ти, и баща ти“ - отвърнала баронесата и, разярена като робиня, зла като кучка с кученца, пълна с отрова като змия, отрязала косите ѝ, нагостила я с доста сочни плесници и я накарала да облече една окъсана рокля. И всеки ден непрекъснато я гощавала с цицини и синини, деряла ѝ с нокти лицето и биела Лиза през устните, докато не се подули и не станали сиви, все едно е яла неоскубани гълъби.

Скоро баронът се върнал, видял жестоко битата девойка и попитал учуден коя е, а жена му отвърнала, че е робиня, изпратена от леля ѝ, и че е от тези, които сами си просят юмруците с дързости и лудории, поради което трябва да бъде бита постоянно.

След това се случило веднъж баронът да отиде на панаир и започнал да пита всички в дома си, чак до котките, какво да им купи. И всеки искал, каквото си пожелаел; дошъл накрая редът на малката робиня.

Тогава съпругата му, която изобщо не я смятала за християнка, казала: „Хайде, сравнявай ни с тази черната и ще заприличаме на нея, всички ще сядаме на едно гърне да серем. Прати я по дяволите, много внимание отделяш на тази грозница!”

Но сеньорът бил порядъчен човек и искал много младата робиня да пожелае нещо за себе си. И тя казала: „Не ми трябва нищо, искам само една кукла, един нож и едно точило; но ако питаш, а забравиш да купиш, няма да преминеш и първата река, до която стигнеш на връщане”.

И баронът купил всичко, забравил само за молбата на Лиза; но като се опитал да премине реката, която влачела камъни и клони от планините към морския бряг, за да бетонира основите на страха и да издигне хълмове от удивление, не можал да стигне до другия бряг. Спомнил си тогава предупреждението на своята племенница, върнал се обратно и купил всичко, а като си дошъл у дома, раздал на всички нещата, които му поискали.

Когато получила своето, Лиза отишла в кухнята и там, като сложила пред себе си куклата, започнала да плаче и да се оплаква, да разказва на парцалената топка, като на жив човек, за своите злощастия. Но като видяла, че куклата не отговаря, взела ножа, наточила го на точилото и казала: „Виж какво, ако не отговориш, ще се намушкам с ножа и празникът ще свърши!”. Тогава куклата, надувайки се все повече и повече като сапунен мехур, най-сетне отвърнала: „Чувам те по-добре от глух човек”.

Така Лиза правела няколко дена това, докато баронът, чиято стая била от другата страна на кухнята, не чул нейните жалби и като надникнал през ключалката, не видял, че тя, поставила пред себе си куклата, разказва как майка ѝ прескочила розата, как изяла листчето, как родила, с какви вълшебства била дарена дъщеря ѝ и какво проклятие получила от феята, как гребенът заседнал в косите ѝ и тя умряла, как била поставена с седем ковчега и затворена в далечната стая, как майка ѝ, умирайки, оставила ключа на брат си, как той отишъл на лов, как ревнивата му жена влязла в стаята без разрешение, как ѝ отрязала косите, как я направила робиня и как я мъчела. И, като разказвала това с горчив плач, девойката повтаряла: „Отговори ми, кукличке, иначе ще се убия с ножа!”

Като наточила остро ножа на точилото, тя била готова вече да го забие в себе си, когато баронът, отваряйки вратата с крак, го изтръгнал от ръцете ѝ и я прегърнал, разпознавайки в нея дъщерята на любимата си сестра. Той я извел тайно от къщата, като я поверил на грижите на вярна родственица, за да може Лиза да се поправи и да дойде на себе си, защото жестокостта на онова сърце на Медея я изтощила напълно.

И след няколко месеца, когато тя станала като богиня, той я въвел в дома си, представяйки я на всички като своя племенница. А след велико пиршество, когато вдигнали трапезата, той помолил Лиза да разкаже подробната история за преживените от нея бедствия и жестокости, при което, слушайки я, всички гости, и мъже, и жени, не могли да сдържат сълзите си. И като изгонил с позор жена си, баронът я изпратил при родителите ѝ, а племенницата си оженил за добър човек по избор на сърцето ѝ; така тя разбрала, че

когато най-малко се надяваш,

небето с милост те обсипва.

--------------------------------------

1. Тъмна гора.

2. След кръстоносните походи в Европа се носела легенда, че железен ковчег с останките на Мухаммад се пази висящ във въздуха.

(Следва)

неделя, август 26, 2018

Нобелови лауреати – 1952 година

Франсоа Мориак (François Mauriac)

11 октомври 1885 г. – 1 септември 1970 г.

Нобелова награда за литература

(За дълбоките духовни прозрения и художествената сила, с която прониква в драмата на човешкия живот.)

Френският романист, драматург и поет Франсоа Шарл Мориак е роден в Бордо, в многодетното семейство на богатия търговец Жан Пол Мориак и Маргьорит (Куафар) Мориак. Баща му умира, когато момчето още няма две години, след което семейството се премества при роднини на майката. Мориак си спомня, че, като стеснително момче, се е чувствал много нещастен в училището „Сент Мари“, където е изпратен на седем години. След три години постъпва в колежа на марианитите, където се запознава за първи път с творчеството на Расин и Паскал, които стават негови любими писатели. Летата Мориак прекарва в родовото имение на дядо си близо до Бордо и пейзажите от тези места се появяват в много негови романи. След завършването на колежа Мориак постъпва в университета в Бордо, който завършва през 1905 г., като получава степента лиценциат (магистър) по литература.

През следващата година Мориак отива в Париж, за да се подготви за приемните изпити в „Екол дьо Шарт“, училище, което подготвя историци медиевисти и архивисти. Постъпва в училището през 1908 г., но след половин година го напуска и се посвещава изцяло на литературата. Към това решение го подтиква предложението на редакцията на периодичното издание „Наше време“ („Le Temps Present“) да напечата първия му стихотворен сборник „Сплетени ръце“ („Les Mains jointes“). Сборникът излиза през 1909 г., а през 1910 г. известният писател Морис Барес пише хвалебствена рецензия за него.

През 1911 г. Мориак работи над втория си стихотворен сборник. Първият му роман „Дете под тежестта на веригите“ („L'Enfant charge de chaines“) се появява отначало в списание „Меркюр дьо Франс“ („Mercure de France“), а след това, през 1913 г., е публикуван от издателство „Грасе“. През същата година Мориак се жени за Жан Лафон, дъщеря на банкер. Семейството има две дъщери и двама сина, като по-големият, Клод, също става по-късно известен романист и критик. През 1914 г. Франция обявява война на Германия и макар че е освободен от армията по здравословни причини, Мориак постъпва в Червения кръст и служи две години на Балканите, работейки като санитар в болница. След като се демобилизира през 1918 г., той пише още два романа, но първи голям успех му донася романът „Целувка за прокажения“ („Le Baiser au lepreux“, 1922 г.), в който се разказва за неосъществен брак между безобразен, уродлив богаташ и красиво селско момиче. „Писателят е успял да покаже убедително - пише за романа английският критик Сесил Дженкинс през 1965 г. - как любовта и младостта в нашето общество с помощта на семейството и църквата се принасят в жертва на други, неистински ценности“.

Следващите два романа на Мориак, „Огнената река“ („Le Fleuve de feu“) и „Родителка“ („Genitrix“), са публикувани през 1923 г. и са осъдени от представители на дясното крило на католическата църква като отвратителни или даже порнографски книги. Действието на романа „Родителка“ се развива в мрачен извънградски дом близо до Бордо, подобен на дома от романа „Целувка за прокажения“ (фактически това е домът на дядото на Мориак). „Родителка“ е тягостно описание на тираничната любов на една майка към сина си, разказ за това как тя разрушава брака му, как той й отмъщава, но не намира щастие.

В следващия значителен роман на Мориак, „Пустинята на любовта“ („Le Desert de 1'amour“, 1925 г.), който получава Първа награда на Френската академия, по-дълъг и композиционно по-сложен от предходните му романи, се разказва за нещастната любов на баща и син към една и съща съвсем безстрастна, студена жена. Ирландският критик Конор Круз О'Брайън пише, че Мари Крос, героинята от книгата, въплъщава образа на властната майка, каквато често са имали писателите католици. В основата на романа „Терез Дескейру“ („Trerese Desqueyroux“, 1927 г.), който влиятелни френски литературни критици по това време наричат най-добрия френски роман от началото на века, лежи нашумял съдебен процес през 1906 г. Главната героиня, която се е опитала да отрови мъжа си с арсен и която по чиста случайност е призната за невинна, сама не разбира мотивите за своето престъпление. Но, както твърди Максуел Смит, повечето читатели са убедени, че тя се е опитала да убие Бернар (мъжа си) не защото го мрази, а защото се опитва отчаяно да се избави от семейните връзки, от пагубната рутина, от буржоазната еснафщина и от безцелното съществуване.

В есето „Страдание на християнина” („Souffrances du chrétien”, 19288 г.) Мориак пише с отчаяние, че идеалите на християнството, което умъртвява плътта заради духа, са неосъществими в живота. След това следва религиозна криза, за която роля изиграват и широкото осъждане на произведенията му от католиците, и неодобрението на набожната му майка, и извънбрачната връзка, заплашваща да разруши семейството му. Разговори със свещеник помагат на Мориак да укрепи вярата си и да намери душевен покой, за което свидетелства есето „Страдание и щастие на християнина“ („Souffrances et bonheur du chrétien“, 1931 г.). В книгата „Това, което е изгубено“ („Се qui etait perdu“, 1926 г.) се усеща новата религиозна ориентация на писателя, а един от най-добрите му романи, „Кълбо от змии“ („Le Nœud de vipères“, 1932 г.), критикът Шарл Дюбо нарича „блестящ образец на католически роман“. „Кълбо от змии“ е семейна драма, в центъра на която стои трагичната фигура на глава на семейство, адвокат, чийто портрет е обрисуван с изключително психологическо майсторство. Мориак разкрива лицемерието, господстващо сред уважавани католици и показва духовното прераждане на своя главен герой. След като романът „Кълбо от змии“ излиза, Мориак се оперира от рак на гръкляна, което води до почти пълна загуба на гласа.

През 1933 г. писателят е избран за член на Френската академия.

Макар че Мориак продължава да пише романи, опитвайки се да създаде велик католически роман за спасението на душата, много критици отбелязват спад в неговото творчество. Във „Фарисейката“ („La Pharisienne“, 1941 г.) се разказва историята на Бриджит Пиан, дълбоко религиозна и властна жена, която, намесвайки се в живота на други хора, пречупва съдбите им и, според думите на литературоведа Анри Пейр, „превръща религията в карикатура на християнското милосърдие“. Наистина, в крайна сметка героинята осъзнава своя грях и постига своето спасение.

Произведението на Мориак „Бог и Мамон“ („Dieu et Mammon“, 1929 г.) слага началото на цикъл религиозни трактати, основният от които е „Животът на Исус“ („Vie de Jesus“, 1936 г.). През тези години Мориак се обръща към театъра. „Асмодей“ („Asmodee“), първата му пиеса, в постановка на Жак Копо е изиграна 100 пъти през сезона 1937-1938 г. на сцената на театър „Комеди Франсез“. Един след друг излизат два сборника с новели на Мориак - „Три разказа“ („Trois Recits“, 1929 г.) и „Скокове във вода“ („Plongees“, 1938 г.).

По време на Втората световна война, когато Германия окупира Франция, Мориак сътрудничи понякога със статии на нелегалното списание „Френски писма“ („Les Lettres Françaises“). Когато един от създателите на списанието е арестуван от гестапо и разстрелян, Мориак пише „Черната тетрадка“ („Le Cahier noir“, 1943 г.) - гневен протест срещу фашистката тирания и колаборационизма. И макар че „Черната тетрадка“ излиза под псевдоним, Мориак е принуден известно време да се крие. Въпреки това, след войната той призовава своите съграждани да бъдат милосърдни към тези, които са сътрудничили с немците.

След получаването на Нобеловата награда Мориак издава своя предпоследен роман „Агнец“ („L'Agneau“). Занимавайки се през тези години с журналистика, писателят подкрепя антиколониалната политика на Шарл дьо Гол в Мароко, изказва се заедно с леви католици за независимостта на Алжир. Когато през 1958 г. Дьо Гол се връща на власт, Мориак е награден с Големия кръст на Ордена на Почетния легион, представен за наградата от самия генерал. От края на 50-те до края на 60-те години Мориак издава серия мемоари и биография на генерал Дьо Гол. От средата на 50-те години до 27 юли 1970 г. той води веднага станалата знаменита еженеделна вестникарска рубрика „Бележник“, остроумно, понякога язвително коментирайки политическите и литературните събития. 80-годишнината на Мориак вестник „Фигаро литерер“ отбелязва през 1965 г. със специално издание, в което най-добрите френски критици изказват похвали за неговото творчество. Последният роман на Мориак „Дете от миналото“ („Un Adolescent d'autrefois“) излиза през 1969 г. Писателят умира една година по-късно в Париж.

Анри Пейр пише, че между 1930 и 1945 г. френските критици биха поставили Мориак на второ място във френската литература на ХХ век след Марсел Пруст, но след 1945 г. интересът към писателя започва да спада, повечето критици са на едно мнение, че Мориак „е обзет от детските си спомени“, че изобразява една и съща социална среда, едни и същи герои, които „са преизпълнени със страст да подчиняват всички около себе си“. За Мориак, смятат критиците, е характерна и темата за „чудодейното превъплъщаване на грешниците“, а също така мрачната, напрегната атмосфера на неговите романи. И все пак, според Пейр, сред написаното от Мориак има четири или пет романа, които ще имат дълъг живот. А писателите, добавя критикът, за които може да се каже подобно нещо, не са много в която и да е страна.

Източник:http://n-t.ru/nl/lt/mauriac.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, август 25, 2018

Армения ще бъде свободна

НАПИСАЛ: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Дълги години Грузинската съветска социалистическа република, Арменската съветска социалистическа република и Азербайджанската съветска социалистическа република бяха наричани Задкавказие. По време на перестройката се намериха смелчаци, които питаха защо – нали географски новите независими държави се намират на територията на Южен Кавказ. По същия начин поправяха имперското название балтийските страни, които се отказаха от обозначението „Прибалтика”.

Съветската пропаганда, а след това и руската, подчертаваше по всеки възможен начин имперската географска привързаност. Страните от Централна Азия се превръщаха в средноазиатски, Украйна се наричаше „Малорусия”, а съвременните идеолози на „руския свят” я наричат „Новорусия”. Названията като че ли не означават нищо за съвременната политика, но страните напомнят периодично за тяхното правилно произнасяне и изписване, различно от версиите на имперския център. Като предлозите „в“ и „на“ по отношение на Украйна. Променяйки имперския географски термин, страните правят първа стъпка към независимостта си от Кремъл.

Армения е особен южнокавказки руски партньор. За империята етническите арменци били „пета колона“ в Османската империя, наричали ги „единоверци“ и по всякакъв начин ги подтиквали към конфронтиране с турците, за да използват след това отслабената османска армия и да нанесат удар през поредната руско-турска война. Като бонус Руската империя обещавала да освободи населените с етнически арменци територии, за да бъде създадена арменска държава. Но дори когато генерал Иван Паскевич завзел една част от Персия, Ериванското ханство, неговата територия била наречена първоначално „Руска Армения“ - явно за да помнят потомците на кого трябва да бъдат благодарни.

Русия разигравала „арменската карта“ постоянно, до 20-те години на миналия век, когато болшевиките решили да възстановят границите на империята под названието „съветски републики“. Армения и Грузия се оказали в привилегировано положение: когато сталинската „интернационална“ политика нивелирала езиците и писмеността, древната арменска и древната грузинска писменост останали непокътнати. В замяна на това Армения се е отплащала винаги с покорност, помнейки кой е стоял „рамо до рамо“ по време на конфронтацията с турците.

Русия продължава „да си играе“ с арменската диаспора, привличайки я като „таран“ за своята кавказка политика. За интриги в Грузия Кремъл използва организацията „Джавахска диаспора на Русия“, в която има няколко активисти, свързани с руските специални служби. Организацията прави периодично гръмки заявления, опитва се да се дистанцира по всякакъв начин от Грузия и подтиква населението на областта Джавахети към сепаратизъм. Понякога се стига до конфронтации, но като цяло, колкото и да се стараят лубянските специалисти, не успяват да склонят жителите на Джавахети към откъсване на територията.

Срещу Грузия чекистите (тук: сътрудниците на специалните служби - бел. прев.) работят по-лесно с помощта на арменската диаспора в Абхазия и доскоро Армения гласуваше официално срещу ежегодната резолюция на Генералната асамблея на ООН, която призовава да се върнат бежанците от Абхазия по родните си места. Тъй като етническите арменци са мнозинство от населението на Абхазия, те остават сериозна сила за решаването на конфликта и ако, както вече заяви новата власт в Армения, външната политика на Ереван се промени, има надежда за решаване и на „абхазкия проблем“.

Но Кремъл се вълнува слабо от резултатите, които би дала постсъветската политика на Армения, тревожи го само преследването от новите власти на старите приятели на Москва. „Карабахският клан“ беше и си остава все още главна заплаха за арменската демокрация, особено след събитията на 1 март 2008 година, когато арменските органи на реда използваха оръжие срещу мирни демонстранти, привърженици на експрезидента Левон Тер-Петросян. Опозицията обвиняваше също така бившия президент Роберт Кочарян, че е фалшифицирал резултатите от президентските избори през 2003 година. В края на февруари 2008 година, след поредните избори, започнаха масови изказвания на привържениците на опозицията, разтревожени от това, че „карабахският клан“, чийто представител беше Кочарян, ще продължи да управлява Армения и след победата на Серж Саргсян. Въпреки това Саргсян остана президент, а „карабахският клан“ укрепи властта си за още десет години.

По това време Роберт Кочарян за заслуги пред Русия беше назначен за независим директор на руската компания АФК „Система“, той се чувстваше дотолкова защитен, че не мислеше за нищо лошо, когато се върна в Армения след избирането за министър-председател на Никол Пашинян. „Карабахският клан“ е рожба на Кремъл, затова и Кочарян, и Саргсян предполагаха, че ако не могат да се договорят с Пашинян, могат да го уплашат. Засега това не се получава и лекото объркване на Кремъл от „пешеходната революция" преминава постепенно в раздразнение. Първи не издържа ръководителят на руското външно министерство Сергей Лавров: „Ставащото там не може да не ни тревожи, включително и от гледна точка на задачите за нормалната работа на организациите на територията на ОНД, в които Армения участва“.

Привърженици на Никол Пашинян, Еревен, 2 май 2018 година

Ако погледнем постсъветските събития, особено при смяната на властта, очевидна е руската следа и заинтересоваността на Москва да поддържа тази власт, която се нарича „здрава“, но която не дразни Кремъл. След серия преврати в Киргизстан там управляват прокремълски президенти, които се съгласяват с всякакви московски капризи. През 2015 година експрезидентът Алмазбек Атамбаев изгони американската военна база от летище „Манас“. Днешният президент Сооронбай Жеенбеков вече е съгласен да бъде създадена втора руска военна база. Най-последователният и най-послушният таджикски президент Емомали Рахмон е съгласен на всичко в замяна на неограничена пожизнена власт и на официалната титла „Ваше превъзходителство“. А на Москва по принцип й е все едно, че „негово превъзходителство“ има задочна диплома от селскостопански институт и преди е бил директор на най-бедния совхоз „Ленин“.

Имперската политика на Путин се градеше и се държи изключително на основата на личната преданост и на желанието да имаш такъв покровител като руския президент. Изглежда в Кремъл са били дотолкова замаяни от красивите приказки за щастливите арменци по време на „Карабахския клан“ на Кочарян и Саргсян, че не са забелязали нарастването на недоволството. Няколко години в Армения имаше протестни акции срещу руската политика по време на посещенията на Путин и на неговия пазител на престола Медведев. Кремъл се успокояваше от присъствието в Армения на руската военна база в Гюмри, на граничните войски на ФСБ и от продължаващото влияние на руските специални служби в Карабах. Разбира се, за заздравяването на увереността помагаше и подкрепата на руската диаспора, чиито лидери не се стесняваха да наричат Путин „спасител на арменската нация“.

Убеждението във всесилието на „Карабахския клан“ беше толкова силно, че Кремъл гледаше снизходително на протестите в Ереван и в други арменски градове, предполагайки, че няма да се стигне по-далече от „изпускане на парата“. Колкото и да е странно, в Москва се отнесоха спокойно дори и към оставката на Серж Саргсян, чувствайки вероятно, че „карабахците“ са пресилили нещата. Паниката започна с извикването на разпит на бившите първи лица, със задържането на Алекскандр (Сашик) Саргсян, брат на експрезидента, с обявяването за издирване на другия брат Левон и на децата му Ани и Нарек. Сега е арестуван експрезидентът Роберт Кочарян, обвинен е за престъпни действия генерал Юрий Хачатуров, заемащ на квотен принцип длъжността Генерален секретар на ОДКС.

Истерията на Москва ще се усилва. Вече се появиха обвинения, че Ереван си играе на „цветна революция”, говори се за американска следа, макар да е очевидно, че хората излизаха по улиците на Ереван по една проста причина - на всички им бяха омръзнали корупцията и кражбите на властта. Разбира се, в Москва знаят за това, но руската политика се гради върху корупцията, помагаща да се следи затъналия в също такава корупция едър бизнес, дори ако с него се занимават държавни чиновници. Постсъветските страни са обвързани не от законите и международните съглашения, които Русия подписва, но рядко някога изпълнява, а от престъпността и „особените отношения“. Преди пет години постсъветските страни все още се надяваха на руски инвестиции и дотации, но сега Русия има свои проблеми и с времето те ще стават все повече и повече. Именно тази зависимост поставя Кремъл в неловко положение - Москва може да загуби влиянието си върху Армения, която при новия министър-председател не се кани да се връща към съветската ясла, а иска да стане съвременна страна без корупция и „карабахския клан“.

Какво да се очаква от Русия? Липсата на обща граница с нея гарантира, че няма да има наземна операция за усмиряване, ако Лавров и Путин се вбесят съвсем от поведението на непослушния Пашинян. След многохилядните акции в негова подкрепа той се е запасил с устойчивост. Освен това на населението му харесва борбата с „карабахския клан“, заради който страната не просто затъна в престъпност, но и се обезлюди с една шеста в сравнение с 1992 година. А политиката на изолация, изкуственото поддържане на „неразрешаването“ на карабахския конфликт, от което имаше полза и управляващият клан, и Москва, поставиха Армения в състояние на транспортна изолация, при която връзката с външния свят зависи от зимното време в Грузия и от състоянието на пътя през контролно-пропускателния пункт „Верхний Ларс“, свързващ Армения с външния свят.

Карабах е вече за Армения не въжделена територия, а комплекс от политически и икономически проблеми. Синдром на хронично заболяване на една постсъветска страна, която се е борила за мнима „независимост“, но се е натъкнала на много по-големи проблеми от очакваните. Москва се страхува да загуби Карабах, който свързваше властите на Армения с Кремъл, защото голяма част от Армения не приемаше категорично преговорите с Баку. Но арменските политици трябва да осъзнаят тези взаимни връзки и безкомпромисността на решаването на карабахския въпрос. И тогава Армения има всички шансове да стане третата свободна от Русия южнокавказка страна, способна с таланта на своите жители да се превърне в съвременна и процъфтяваща.

петък, август 24, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 27

НАПИСАЛ: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

Патриотизмът, за разлика от другите халюциногени, формира устойчиви доверителни отношения с виденията, появяващи се под неговото въздействие.

Патриотичните видения са истерични, агресивни и настойчиви. Те имат свое мнение за дължината на дамските поли и за фасона на духовните скрепи (ценности, които според идеологията на Кремъл обединяват всички руснаци по света - бел. прев.). Те могат да дадат команда за завоюване на Луната и за „присъединяване” на езерото Чад, след като се вдигнат там на бунт хипопотамите.

Задачата на опитния патриот е не само да изпълни подобна заповед, но и да пренасочи чутото към масите, които не много добре „улавят гласа на своята родина”, простираща се от Зимбабве до Курилските острови.

Трябва да помним, че освен приложните и междинните си задачи патриотизмът винаги има една главна цел. Тази, заради която този идеологически наркотик се помпи във вените на страната.

Тя се състои в това при първото щракване с пръсти на всеки глупак с лампази множество момчета да се съгласят доброволно да се превърнат в гниещо обгоряло месо. В това пред поредното безсмислено клане никое от тези момчета дори да не се запита: „А за какъв дявол е необходимо всичко това?”

Патриотизмът се справя превъзходно и с втората си задача – да поддържа на определено равнище тази характеристика на гражданите на Руската федерация, която ги различава коренно от разкапалите се европейци.

Руснакът се ражда, живее и умира с фундаменталната умереност, че държавата има пълно и неотменимо право да го разкъса, да го обезобрази, да го убие и да го застави да се кланя на който и да е идол.

Ако не беше тази вбита във всяка глава „святост на властта”, през 37-ма година (годината на най-масовите сталински репресии – бел. прев.) другарите с кожени якета (служителите на политическите репресивни органи – бел. прев.) щяха да бъдат посрещани с вили и с огън от двуцевки, а не с позорно покорство.

Защото именно то (покорството) изпращало милиони хора в лагерите и погребалните ровове. НКВДейците и лагерните надзиратели обслужвали главната национална характеристика – доброволното признаване на железните лапти на Кремъл.

Днес глупавото население не винаги разбира защо трябва да жертва децата си и живота си заради синия цвят на министерските басейни на Майорка. Още по-трудно е да обясниш на гражданина, че неговото истинско предназначение е животът и щастието му, а не комфорта на бъбривите хрантутници с купени дипломи, които на Охотний ряд (където се намира сградата на руското народно събрание – бел. прев.) говорят с корема си от името на Русия.

Разбира се, за комфорта на поповете и депутатите трябва да бъде измислен убийствен сакрален псевдоним.

Ако всичко се нарече цинично със своите имена, примерът с изкормените хора може би няма да достави на гражданина това морално удовлетворение, което вероятно са изпитвали героите от последните войни.

Така че псевдонимът е на лице: това е вълшебната дума „родина”. А към нея задължително се прикрепя акуратната уговорка, че „родината е едно, а държавата е друго”.

Но „родина” в такъв случай е абсолютно абстрактно понятие, което не е възможно да срещнем в реална обстановка. В действителност между понятията „родина” и „държава” няма никаква осезателна граница. Това е стар проверен трик. Прекрасна илюстрация за тази ефективност са поповете. Те призовават да бъде субсидиран техният абстрактен бог, но пожертвованията веднага се превръщат в хайвер и лексуси.

На тази основа е измислена и „родината”.

За обект на любов и благоговение се обявява не реалната, изпълнена с кошмари страна, а някаква абстрактна Русия. В нея никой никога не е живял. Никой никога не я е виждал. Но именно за нея, за невидимата, неосезаемата и прекрасната, трябва да се принесеш в жертва след първия сигнал на чиновника, който отговаря за патриотичните халюцинации.

Но тук се появява нещо интересно, което се вижда особено добре днес.

Погледнете!

Когато милвате абстрактната Русия, ерекция получава „Единна Русия”.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

четвъртък, август 23, 2018

Защо е добре да използвате RSS?

ИЗТОЧНИК: "ТОЕСТ"

АВТОР: ЙОВКО ЛАМБРЕВ, ИТ експерт, инженер, предприемач, блогър и фотограф

Известно е на всички, че различните приложения в интернет могат да „общуват“ помежду си, обменяйки информация. Това е ключово за работоспособността на мрежата и за полезността, която тя предлага на потребителите, независимо дали те са хора, или машини. Смисълът на интернет от зората на възникването му досега е да свързва хора, машини и данни.

Днес обаче гравитацията на гигантите в мрежата увлича все повече хора и техните данни към орбитата на няколко услуги, които се опитват да сложат знак на равенство между себе си и глобалната мрежа. Тези гиганти се стремят да се превърнат в интернет. А това е ужасно развитие, тъй като един централизиран и приватизиран интернет на няколко големи корпорации може да бъде лесно подчинен и контролиран, а достъпът до него – поставен под условия, които имат потенциала да ни превърнат в съвременни дигитални роби.

Децентрализираният интернет е това, за което трябва да се преборим. Мрежа, в която има лично място за всеки, контролът върху което също е личен и не зависи от прищевките или съществуването на една или друга услуга.

Едно от оръжията за тази борба е RSS

Това е един от базовите протоколи за обмен на информация в интернет и скоро ще стане четвърт век от възникването на идеята за това, че трябва да има начин сайтовете в мрежата да „излъчват“ най-новото си съдържание, така че то да бъде лесно откриваемо от посетителите или – още по-важно – от други сайтове или машини. Всъщност RSS от техническа гледна точка улеснява и автоматизира предаването на информация между системи, но общественото му проявление е, че така се явява протокол за демократизиране на интернет. Той е замислен и в полза на т.нар. семантичен уеб, където данните са обвързани с някакъв контекст.

Съществуването на RSS спомага да следите с помощта на различни приложения най-новите публикации в любимите ви сайтове и блогове без опасност да пропуснете нещо, както ви се случва в Twitter или Facebook. Това е най-удобният начин да следите за новини от някоя медия или по някоя конкретна тема. Или да получавате най-новите снимки, които любимият ви фотограф е публикувал в своя фотосайт, някоя фотомрежа или форум. Ако слушате подкасти, вие също използвате RSS, дори и да не подозирате това. Всеки нов епизод от подкаста, за който сте се абонирали, стига до вас благодарение на RSS.

Как работи всичко?

Най-кратко казано, ако вашият сайт поддържа RSS, той при всяка поява на нова статия обновява един файл в определен формат. Този файл съдържа част или цялото съдържание на последните няколко публикации. На български най-сполучливото му наименование, което съм срещал, е „емисия“, а най-ужасното – „хранилка“. Адресът на този файл е разписан вътре в кода на страниците ви така, че други сайтове и търсещи машини да могат да го открият. Съответно ако човек или друг сайт иска да следи публикациите ви, той може да се „абонира“ за вашата RSS емисия. Това се прави най-често чрез приложения за компютър, телефон или таблет – или пък с помощта на уеб базирани услуги като Inoreader или Feedly.

Смисълът на всичко това е, че вашето съдържание стои на ваше парченце в интернет и се явява неразривно свързано с вас, неговия автор. RSS спомага за маркетинга на това съдържание, без да се губи връзката с източника му. А заедно с това то става видимо чрез други услуги, в други платформи, чрез агрегатори и така участва в демократичния обмен на мнения и позиции в мрежата.

Но нали затова са социалните мрежи?

Всъщност социалните мрежи ненавиждат RSS, защото той много им пречи да затворят тази дискусия при себе си. Вероятно не е случайно, че едновременно със залитането на Google да наложи отрочето си Google Plus, те веднага спряха популярния и обичан от много потребители онлайн четец Google Reader, с който бе възможно именно да се следят и споделят RSS емисии в интернет.

Социалните мрежи, от друга страна, са абсурдно нескопосани като инструмент за следене на новини. Те разчитат на зависимост и пристрастеност към употребата им и затова никога не са искали и няма да предложат инструменти за удобно следене на новини. Липсата на такива е една от хватките им да държат потребителите около себе си, защото, усилвайки усещането им, че може да „изпуснат“ нещо, ги задържат повече време там.

Там всичко потъва, затрупвано от нови и нови неща, които вашият балон от „приятели“ бълва, често с интензивност или преподредба спрямо алгоритмите на нечий маркетинг, а не спрямо вашите предпочитания. Използвайки RSS четец за новини, единствено вие решавате кога да прочетете нещо и в каква последователност. Вашият четец ще пази копие на емисията колкото време ви е нужно.

Огромен плюс на използването на RSS и следене на сайтове чрез него е, че всъщност това може да бъде напълно анонимно (макар да зависи от четеца ви). За разлика от социалните мрежи, които с огромно любопитство следят всеки ваш клик и вашите интереси, за да ви облъчват с още от същото, или абонирането се за бюлетини, където трябва да предоставите поне имейл за връзка, четейки през RSS, можете да опазите себе си от подобни опити за профилиране.

Допълнително удобство е, че може да подреждате различните източници по категории, групи или папки така, както вие предпочитате. Различните четци предлагат голямо разнообразие в тази посока.

RSS четци

Двaтa най-силни онлайн четеца са вече споменатите Inoreader и Feedly, като на малцина е известно, че Inoreader е български проект. И двата може да се използват безплатно, но имат и платен абонамент, който добавя различни екстри за удобство. Може да се ползват чрез браузър или чрез мобилните им приложения за смартфони.

Разбира се, има и много RSS четци за мобилни телефони, като най-популярните сред тях са gReader, Reeder и др. Особено интересен четец е Flipboard, но той излиза извън рамките на жанра.

Огромното удобство на четците е, че дизайнът на сайта изчезва (особено ако е дразнещ) и единствено полезната информация в изчистен вид е пред очите ви, най-често без никакви реклами.

RSS четец Inoreader

Къде се крият емисиите на различните сайтове?

Обикновено медийните сайтове се грижат да указват подобаващо адресите на емисиите си, но това невинаги е така, защото мнозина новоизлюпени експерти по дигитален маркетинг или нямат идея за RSS, или нарочно внушават погрешни идеи на клиентите си: че RSS е нещо отминало и не си струва. Ако разполагате с такъв около себе си – уволнете го моментално. Няма да загубите нищичко. Най-малкото защото инвестицията да предлагате RSS емисия на сайта си е нулева или незначителна, доколкото повечето платформи за сайтове го имат по подразбиране, а и защото напук на всички мрачни прогнози, използването на RSS расте и е глупаво да не използвате още един канал за маркетинг и популяризиране.

Някои сайтове излъчват по RSS само извадка от съдържанието си, други – дори само заглавието. Това е, защото трафикът им е важен и се надяват, че ще щракнете да дочетете статията от оригиналния адрес, а и да ви покажат някоя реклама. Уви, докато не се установят някакви витални модели за оцеляване на медиите в интернет, тази стратегия е дразнеща, но обяснима.

Ако все пак не виждате обозначен RSS, опитайте да подадете на четеца си основния адрес на сайта, който искате да следите (например https://toest.bg/), и ако той има RSS емисия, навярно четецът ще я намери сам. Друга хитрина е да опитате да добавите /rss или /feed след адреса на сайта – с голяма вероятност емисията се крие именно там (като https://www.apple.com/rss/ или https://toest.bg/feed/).

Ето и още примерни емисии: на CNN, BBC, Wired, The Guardian, Тоест, Apple, Капитал.

В заключение

Опитайте RSS четец, ако следите новините активно – това е единственият начин да не пропуснете нещо. Опитайте и ако не следите, но имате конкретни източници, които поглеждате от време на време. С един поглед може да видите какво ново е публикувано там, да прочетете само това, което ви вълнува, и да маркирате всичко останало като прочетено. Бързо и лесно.

Използвайте RSS и ако ви пука за децентрализацията и демократизацията на интернет. Това е от полза на всички. А добрият стар RSS тепърва ще бъде силен коз в тази война.

сряда, август 22, 2018

Признаване на трудов стаж, придобит в чужбина

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Автор: Маргарита Иванова, завършила “право” в Русенски университет “Ангел Кънчев”

След няколко години, прекарани извън България, най-сетне реших да се завърна в родината. Работих по своята специалност, но искам да разбера дали у нас ще ми се признае трудовият стаж, който натрупах там. Как да подготвя документите, издадени от работодателя ми преди окончателното ми завръщане? Трябва ли да посетя някоя институция в България, за да съобщя за това? Има ли значение коя е държавата, в която съм работил?

Какво всъщност е трудовият стаж?

Това е времето, през което съм работил по трудово правоотношение. Ако не съм назначен на трудов, а на друг договор (например граждански договор), по който да работя и да ми се заплаща за това, не може да ми се зачита трудов стаж. Същото е и ако упражнявам свободна професия. Трудовият стаж, натрупан в чужбина, ще се зачита за такъв, ако законът на съответната държава счита отношенията ми с работодателя ми за трудови.

Признава ли ми се трудов стаж, ако съм работил в границите на Европейския съюз?

Да. Признава се не само ако съм работил в държава-членка на Европейския съюз, но и ако съм работил в държава-страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство (Норвегия, Исландия и Лихтенщайн), както и в Конфедерация Швейцария. Признава ми се за трудов стаж и времето, в което съм заемал длъжност в институция на Европейския съюз.

Признава ли ми се трудов стаж, ако съм работил в държава, която не е членка на Европейския съюз?

Тук отговорът не може да бъде еднозначен. Трябва да проверя дали България има сключен договор или спогодба със съответната държава. Например България има множество сключени договори за социална сигурност с:

= Руската федераци. Не се включват държавните служители, военнослужещи от въоръжените сили, лица от ръководния състав на органите на МВР и членовете на техните семейства.

= Канада.

= Тунис.

= Израел.

= Корея.

= Молдова.

= Украйна.

Както и с редица други държави.

За съжаление все още няма сключен такъв договор със САЩ, където има изключително голям брой работещи сънародници.

Какви документи са ми необходими, за да докажа трудовия си стаж, придобит в друга държава?

Доказването на трудовия ми стаж е важно с оглед на кандидатстването ми за работа на места, където по закон се изисква наличието на такъв. Тези документи са различни за всеки вид дейност, която съм извършвал/а на територията на друга държава, но общото е едно – те трябва да бъдат преведени на български език и заверени съгласно процедура, приложима между България и съответната държава.

Признаване на документи, издадени в чужбина

В повечето случаи е достатъчно документът, който ще представя във връзка с признаването на трудовия ми стаж, натрупан в друга държава, да е удостоверен с апостил (apostille) от съответния орган на чуждата държава. След поставянето му е необходимо документът да се преведе на български език и да се завери в МВнР в София.

Апостилът е вид щемпел, който се поставя в края на документа, издаден от държавен орган на определена държава. Документите с апостил се признават във всяка една от държавите, които са страни по Хагската конвенция от 1961 г., включително България.

В случай че между държавата, в която са ми издадени документи, и България има сключен договор за правна помощ, поставянето на апостил върху конкретния документ не е необходимо. При тези случаи документът единствено трябва да се преведе на български език и да се завери в МВнР в София. На страницата на МВнР има списък на държавите, с които България има сключени договори за правна помощ.

Как да получа информация?

Освен близките и приятелите ми, които ще се зарадват да ме видят, едно от местата, които трябва да посетя е Националния осигурителен институт, за да получа своя персонален код, чрез който мога да проверявам осигурителния си статус през интернет. С този код мога да се снабдя от най-близкото териториално поделение на НОИ или негов филиал само срещу лична карта. Кодът не може да ми бъде изпратен по пощата, трябва да си го получа лично. Мога и да упълномощя някого, но само с нотариално заверено пълномощно. Повече за това мога да науча от тук.

Информацията за осигурителните вноски, които съм плащал/а в чужбина, НОИ ще получи по служебен път от компетентната институция в съответната държава и ще направи корекции в своята база данни. Целта е да бъдат възстановени осигурителните ми права в България, за да мога да получавам при необходимост обезщетения за болест, майчинство, безработица или пък за да придобия един ден право на пенсия в България.

вторник, август 21, 2018

Луденският процес - част пета

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ ПЪРВА, ЧАСТ ВТОРА, ЧАСТ ТРЕТА, ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

НАПИСАЛ: АЛЕКСЕЙ ИВАНИШЧЕВ (https://disgustingmen.com))

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ИЗГАРЯНЕТО НА МАГЬОСНИКА


Поатиенският епископ издава указ, с който призовал да се явят всички, които искат да разобличат Юрбен. Всичките свидетели, които се отказали от своите показания през 1630 година, започнали да говорят отново. В дома на Юрбен направили обиск, не открили магьоснически книги, но намерили копие от „Луденската обущарка“.

Следствието водел Лобардемон, един от верните слуги на кардинал Ришельо. Цяла седмица той се опитвал да изтръгне от Грандие признание, но не постигнал нищо и отишъл в Париж при кардинала. Ришельо помолил Луи XIII да издаде указ, който да предостави на комисаря неограничени пълномощия.

Кралят подписва указа, Лобардемон получава желаните пълномощия, а като се връща в Луден, заявява, че в града няма подходящ затвор, в който да бъде държан един толкова опасен магьосник. За затвор избират тавана в дома на каноника Миньон. Зазиждат прозорците с камъни, затварят комина със стоманена решетка, защото през комините в човешките жилища се промъкват демони и бесове. Легло в помещението нямало, Грандие спял на пода.

Договор между дявола и Юрбен Грандие, предоставен като доказателство на съда в Луден

В същото време продължавал разпитът на урсулинките. Както твърдели адептите на инквизицията, някои от вещиците могат да имат допълнителни гърди, а други – нечувствителни участъци на кожата, където ги е докосвал Сатаната. На 26 април 1634 година Жан разказала на слугите на Лобардемон къде Юрбен има такива места: на едното рамо, точно там, където палачите жигосват престъпниците, две на задните части, съвсем отдолу, и още по едно на всеки тестис.

В присъствието на аптекари и няколко лекари подсъдимият бил съблечен до голо, под стените на къщата се събрала тълпа. Свещеникът викал така, че се чувал даже през зазиданите прозорци. От официалния протокол е известно, че са успели да намерят само две от петте дяволски места, но и това било достатъчно.

На 18 август Грандие бил обръснат целият (обръснали даже веждите му) и откаран в съда. По време на съда отначало бил произнесен юридическият преамбюл, след това идвало описание на церемонията за покаяние, която подсъдимият трябвало да извърши. После обявили присъдата – смърт на клада. Накрая прочели „обикновените и специалните“ мъчения.

Когато дали думата на Юрбен, той се държал удивително твърдо, молел публиката да не се поддава на фарса, не ридаел и не бълвал проклятия. След като тълпата била изведена от залата на съда, Юрбен бил подложен на мъчения. Разликата между „обикновеното“ и „специалното“ мъчение било в броя на клиновете, които се набивали в дъската, за да се строшат краката на обвиняемия. „Специалното“ умъртвявало затворника, а на Юрбен само строшили краката, „обикновено“.


След мъченията при Грандие дошъл Лобардемон с предложение да подпише документ, в който да признае съюза си със Сатаната и други подобни. Въпреки мъченията Юрбен Грандие отказал да признае вината си.

Облекли свещеника в риза, напоена със сяра, вързали го с въже за врата и го извели на двора, а там вече го чакала каруцата. Когато стигнали до мястото на екзекуцията, където всички зрителски места били вече заети, осъденият бил свален от каруцата и вързан за стълба. Капитанът на стражата Ла Гранж дал на свещеника две обещания: Юрбен има право на последна дума пред тълпата и преди да се разгори огънят, ще го удушат. В крайна сметка не станало нито едното, нито другото – пламъците се разгорели, въжето се оплело, а монасите през това време ръсели кладата със светена вода, за да прогонят най-упоритите бесове. Когато кладата изгоряла, палачът хвърлил към четирите посоки на света по лопата пепел. След което тълпата започнала да се рови в праха, търсейки останки (смятало се, че останките на магьосниците носят щастие, затова се използвали за лечебни цели).

Така завършва историята на Юрбен Грандие. Справедливо ли са постъпили със свещеника? Имало ли е поне някакви съществени доказателства за вината на Юрбен, или причината за смъртта му се крие в човешката завист, дребнавост и злоба? Най-вероятно, ако свещеникът не е бил пресякъл пътя на кардинал Ришельо, е щял да си живее все така щастливо в своята църквица „Свети Петър“, но жестоката съдба решила друго и го отвела на кладата.

понеделник, август 20, 2018

Нобелови лауреати – 1952 година

Алберт Швайцер (Albert Schweitzer)

14 януари 1875 г. – 4 септември 1965 г.

Нобелова награда за мир, 1952 г.

(За основаването на болницата в Ламбарене, Габон.)

Немският лекар, мисионер, теолог и музиколог Алберт Швайцер е роден в Кайзерсберг (Горен Елзас, днес Горен Рейн), в семейството е второ дете и най-голям син. Скоро след раждането му неговите родители - лютеранският свещеник Луис Швайцер и Аделе Шилингер - се местят в Гюнсбах. Тъй като френската провинция Елзас е анексирана от Германия след Френско-пруската война през 1871 г., Швайцер получава германско гражданство. Родителите му са французи и Швайцер научава бързо да говори двата езика. Под ръководството на баща си започва петгодишен да свири на роял, след четири години вече може да заменя понякога органиста в селската църква.

Като посещава средното училище в Мюнстер, а след това в Мюлхаузен, Швайцер едновременно с това се учи да свири на орган. Когато завършва училището през 1893 г., постъпва в Страсбургския университет, където учи теология и философия. Първия си изпит по теология взема през 1898 г. и получава стипендия, която му дава възможност да учи философия в Парижкия университет (Сорбоната), както и да продължи да взема уроци по орган. Само за четири месеца Швайцер пише дисертацията си „Религиозната философия на Кант“ („Die Religions philosophic Kants“) и през 1899 г. става доктор по философия. Две години по-късно получава степента доктор по теология, като защитава дисертация за значението на Тайната вечеря.

През 1902 г. Швайцер е назначен за професор в технологическия колеж „Сент Тома“, а след една година става негов директор. Освен с четене на лекции той свири на орган и се занимава с научна работа. Основното теологично произведение на Швайцер е „От Реимарус до Вреде“ („Von Reimarus zu Wrede“, 1906 г.), в което авторът отхвърля опита да се модернизира Исус или да се отрече неговата историчност. Швайцер подчертава есхатологическия характер на мисията на Христос и вижда в неговите страдания средство за постигане на Божието царство на земята.

През тези години Швайцер става известен специалист по творчеството на Бах, чиято биография издава през 1908 г. (На Бах е посветена докторската му дисертация по музикознание, защитена в Страсбург три години по-късно). Швайцер разглежда Бах като религиозен мистик, чиято музика съединява текста с „истинските поеми на природата“. Книгата му опровергава „педантичния възглед за музиката на Бах като интелектуална и сурова“, пише Розалин Турек, „но отклонява и романтическата сантименталност, с която са привикнали да изпълняват Бах“. Швайцер е значителен експерт по органните конструкции. Книгата му по тази тема, излязла през 1906 г., спасява множество органи от неоправдана модернизация.

Въпреки достиженията си в областта на философията, теологията и музикознанието, Швайцер се чувства задължен да изпълни клетвата, която си дава на 21 години. Смятайки, че е длъжник на света, той решава да се занимава с изкуство и наука до тридесетгодишна възраст, а след това да се отдаде на „непосредствено служене на човечеството“. Статия за недостига на лекари в Африка, която прочита в списанието на Парижкото мисионерско дружество, му подсказва какво трябва да направи, за да изпълни своя замисъл. „Оттук нататък ми предстоеше не да говоря за евангелската любов - обяснява той по-късно, - а да я претворя в живота“.

Като напуска работата си през 1905 г., Швайцер се записва в медицинския колеж на Страсбургския университет, плащайки таксите си за обучение с парите, които получава от концерти с орган. През 1911 г. завършва колежа, една година по-късно се жени за Хелене Бреслау, а през 1919 г. се ражда дъщеря им Рена.

През 1913 г. Швайцер и жена му заминават за Африка с поръчение от Парижкото мисионерско дружество да основат болница към мисията в Ламбарене (Френска Екваториална Африка, днес Габон). Необходимостта от неговите услуги е огромна. Като не получават медицинска помощ, туземците страдат от малария, жълта треска, сънна болест, дизентерия и проказа. През първите девет месеца Швайцер приема 2 хиляди болни.

През 1917 г. Швайцер и жена му, като германски поданици, са интернирани във Франция до края на Първата световна война. След освобождението Швайцер прекарва още седем години в Европа. Изтощен, болен, измъчен от необходимостта да плаща дългове за болницата в Ламбарене, той работи в градската болница в Страсбург, освен това подновява концертите си на орган. С помощта на архиепископ Натан Сьодерблум Швайцер дава през 1920 г. концерти и чете лекции в Упсалския университет и на други места.

По това време Швайцер развива система от етически принципи, която нарича „Почит към живота“ („Ehrfurcht vor dem Leben“). Своите възгледи той излага в книгите си „Философия на културата I: Упадък и възраждане на културата“ („Kulturphilosophie I: Verfall und Wiederaufbau der Kultur“) и „Философия на културата II: Култура и етика“ („Kulturphilosophie II: Kultur und Ethik“), публикувани през 1923 г.

„Определението на етиката ми изглежда така - обясня Швайцер. - Това, което подкрепя и продължава живота, е добро; това, което вреди на живота и го нарушава, е зло. Дълбоката и всеобща етика има значението на религия. Тя е религия“. Почитта към живота, продължава Швайцер, „изисква от всеки да жертва частица от живота си за другите“.

Като се връща в Ламбарене през 1924 г., Швайцер намира болницата в руини. Новата му болница се превръща постепенно в комплекс от 70 здания, щатните ѝ служители са доброволци - лекари и медицински сестри. Комплексът се строи като типично африканско селище, електричество е прекарано само в операционните. Наоколо бродят свободно животни и на членовете на семействата е разрешено да се грижат за болните, докато оздравеят. Целта на Швайцер е да спечели доверието на туземците, като им помага в познати за тях условия. Към началото на 60-те в болницата на Швайцер има настанени 500 души.

Периодите на работа в Африка Швайцер редува с пътувания в Европа, по време на които чете лекции и дава концерти, за да събира средства за болницата. Той е удостоен с много награди. През 1928 г. град Франкфурт го удостоява с наградата „Гьоте“, отдавайки дължимото на „гьотевския дух“ на Швайцер и отбелязвайки службата му в името на човечеството. През 30-те години публицистиката, записите на концерти и преводите на основните му произведения печелят на Швайцер световна слава. Когато през 1939 г. в Европа започва Втората световна война, лекарства за Ламбарене започват да идват от САЩ, Австралия и Нова Зеландия. След войната техният приток нараства. През 1951 г. Швайцер поучава наградата за мир на западногерманската асоциация на книгоиздателите и книготърговците. През същата година е избран за член на Френската академия.

През 1953 г. Швайцер се намира в Ламбарене, когато идва вестта, че му е присъдена Нобеловата награда за 1952 г. С парите от наградата Швайцер построява лепрозорий близо до болницата в Ламбарене.

През 1957 г. Швайцер чете по радиото в Осло „Декларация за съвестта“. В нея той призовава всички хора по света да се обединят и да поискат от своите правителства забрана на изпитанията на ядрените оръжия. Скоро след това две хиляди американски учени подписват петиция за прекратяване на атомните изпитания. Бертран Ръсел и Кенън Колинз разгръщат в Англия кампания за ядрено разоръжаване. През 1958 г. започват преговори за контрол над въоръжаването, които след пет години завършват с формален договор на свръхдържавите за забрана на изпитанията.

Оценките за работата на Швайцер не са еднозначни. Някои смятат медицинската практика в джунглите за прахосване на таланта му, други го обвиняват в бягство от живота. В книгата си „Присъда за Швайцер“ Джералд Макнайт нарича Ламбарене място, където Швайцер е можел да осъществява абсолютна власт. Много журналисти смятат патерналисткото отношение на Швайцер към пациентите за реминисценция на мисионерските времена. Критиците отбелязват и неговото неразбиране на националистическите стремежи на Африка, авторитарното му отношение към своите помощници; някои от посетителите говорят и за ниско санитарно равнище в неговата болница. Въпреки това мнозина (особено в Америка) виждат в Швайцер светец. Благодарение на публичните лекции и снимките в пресата той е познат по целия свят. Един от неговите посетители в Ламбарене обръща особено внимание на ръцете му „с огромни чувствителни пръсти, които еднакво ловко зашиват рана, поправят покрив, свират Бах на орган и записват думи за значението на Гьоте за цивилизацията в периода на упадък“.

Швайцер умира в Ламбарене и е погребан до съпругата си, починала осем години преди това. Ръководството на болницата поема дъщеря им.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/schweitzer.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“