понеделник, август 20, 2018

Нобелови лауреати – 1952 година

Алберт Швайцер (Albert Schweitzer)

14 януари 1875 г. – 4 септември 1965 г.

Нобелова награда за мир, 1952 г.

(За основаването на болницата в Ламбарене, Габон.)

Немският лекар, мисионер, теолог и музиколог Алберт Швайцер е роден в Кайзерсберг (Горен Елзас, днес Горен Рейн), в семейството е второ дете и най-голям син. Скоро след раждането му неговите родители - лютеранският свещеник Луис Швайцер и Аделе Шилингер - се местят в Гюнсбах. Тъй като френската провинция Елзас е анексирана от Германия след Френско-пруската война през 1871 г., Швайцер получава германско гражданство. Родителите му са французи и Швайцер научава бързо да говори двата езика. Под ръководството на баща си започва петгодишен да свири на роял, след четири години вече може да заменя понякога органиста в селската църква.

Като посещава средното училище в Мюнстер, а след това в Мюлхаузен, Швайцер едновременно с това се учи да свири на орган. Когато завършва училището през 1893 г., постъпва в Страсбургския университет, където учи теология и философия. Първия си изпит по теология взема през 1898 г. и получава стипендия, която му дава възможност да учи философия в Парижкия университет (Сорбоната), както и да продължи да взема уроци по орган. Само за четири месеца Швайцер пише дисертацията си „Религиозната философия на Кант“ („Die Religions philosophic Kants“) и през 1899 г. става доктор по философия. Две години по-късно получава степента доктор по теология, като защитава дисертация за значението на Тайната вечеря.

През 1902 г. Швайцер е назначен за професор в технологическия колеж „Сент Тома“, а след една година става негов директор. Освен с четене на лекции той свири на орган и се занимава с научна работа. Основното теологично произведение на Швайцер е „От Реимарус до Вреде“ („Von Reimarus zu Wrede“, 1906 г.), в което авторът отхвърля опита да се модернизира Исус или да се отрече неговата историчност. Швайцер подчертава есхатологическия характер на мисията на Христос и вижда в неговите страдания средство за постигане на Божието царство на земята.

През тези години Швайцер става известен специалист по творчеството на Бах, чиято биография издава през 1908 г. (На Бах е посветена докторската му дисертация по музикознание, защитена в Страсбург три години по-късно). Швайцер разглежда Бах като религиозен мистик, чиято музика съединява текста с „истинските поеми на природата“. Книгата му опровергава „педантичния възглед за музиката на Бах като интелектуална и сурова“, пише Розалин Турек, „но отклонява и романтическата сантименталност, с която са привикнали да изпълняват Бах“. Швайцер е значителен експерт по органните конструкции. Книгата му по тази тема, излязла през 1906 г., спасява множество органи от неоправдана модернизация.

Въпреки достиженията си в областта на философията, теологията и музикознанието, Швайцер се чувства задължен да изпълни клетвата, която си дава на 21 години. Смятайки, че е длъжник на света, той решава да се занимава с изкуство и наука до тридесетгодишна възраст, а след това да се отдаде на „непосредствено служене на човечеството“. Статия за недостига на лекари в Африка, която прочита в списанието на Парижкото мисионерско дружество, му подсказва какво трябва да направи, за да изпълни своя замисъл. „Оттук нататък ми предстоеше не да говоря за евангелската любов - обяснява той по-късно, - а да я претворя в живота“.

Като напуска работата си през 1905 г., Швайцер се записва в медицинския колеж на Страсбургския университет, плащайки таксите си за обучение с парите, които получава от концерти с орган. През 1911 г. завършва колежа, една година по-късно се жени за Хелене Бреслау, а през 1919 г. се ражда дъщеря им Рена.

През 1913 г. Швайцер и жена му заминават за Африка с поръчение от Парижкото мисионерско дружество да основат болница към мисията в Ламбарене (Френска Екваториална Африка, днес Габон). Необходимостта от неговите услуги е огромна. Като не получават медицинска помощ, туземците страдат от малария, жълта треска, сънна болест, дизентерия и проказа. През първите девет месеца Швайцер приема 2 хиляди болни.

През 1917 г. Швайцер и жена му, като германски поданици, са интернирани във Франция до края на Първата световна война. След освобождението Швайцер прекарва още седем години в Европа. Изтощен, болен, измъчен от необходимостта да плаща дългове за болницата в Ламбарене, той работи в градската болница в Страсбург, освен това подновява концертите си на орган. С помощта на архиепископ Натан Сьодерблум Швайцер дава през 1920 г. концерти и чете лекции в Упсалския университет и на други места.

По това време Швайцер развива система от етически принципи, която нарича „Почит към живота“ („Ehrfurcht vor dem Leben“). Своите възгледи той излага в книгите си „Философия на културата I: Упадък и възраждане на културата“ („Kulturphilosophie I: Verfall und Wiederaufbau der Kultur“) и „Философия на културата II: Култура и етика“ („Kulturphilosophie II: Kultur und Ethik“), публикувани през 1923 г.

„Определението на етиката ми изглежда така - обясня Швайцер. - Това, което подкрепя и продължава живота, е добро; това, което вреди на живота и го нарушава, е зло. Дълбоката и всеобща етика има значението на религия. Тя е религия“. Почитта към живота, продължава Швайцер, „изисква от всеки да жертва частица от живота си за другите“.

Като се връща в Ламбарене през 1924 г., Швайцер намира болницата в руини. Новата му болница се превръща постепенно в комплекс от 70 здания, щатните ѝ служители са доброволци - лекари и медицински сестри. Комплексът се строи като типично африканско селище, електричество е прекарано само в операционните. Наоколо бродят свободно животни и на членовете на семействата е разрешено да се грижат за болните, докато оздравеят. Целта на Швайцер е да спечели доверието на туземците, като им помага в познати за тях условия. Към началото на 60-те в болницата на Швайцер има настанени 500 души.

Периодите на работа в Африка Швайцер редува с пътувания в Европа, по време на които чете лекции и дава концерти, за да събира средства за болницата. Той е удостоен с много награди. През 1928 г. град Франкфурт го удостоява с наградата „Гьоте“, отдавайки дължимото на „гьотевския дух“ на Швайцер и отбелязвайки службата му в името на човечеството. През 30-те години публицистиката, записите на концерти и преводите на основните му произведения печелят на Швайцер световна слава. Когато през 1939 г. в Европа започва Втората световна война, лекарства за Ламбарене започват да идват от САЩ, Австралия и Нова Зеландия. След войната техният приток нараства. През 1951 г. Швайцер поучава наградата за мир на западногерманската асоциация на книгоиздателите и книготърговците. През същата година е избран за член на Френската академия.

През 1953 г. Швайцер се намира в Ламбарене, когато идва вестта, че му е присъдена Нобеловата награда за 1952 г. С парите от наградата Швайцер построява лепрозорий близо до болницата в Ламбарене.

През 1957 г. Швайцер чете по радиото в Осло „Декларация за съвестта“. В нея той призовава всички хора по света да се обединят и да поискат от своите правителства забрана на изпитанията на ядрените оръжия. Скоро след това две хиляди американски учени подписват петиция за прекратяване на атомните изпитания. Бертран Ръсел и Кенън Колинз разгръщат в Англия кампания за ядрено разоръжаване. През 1958 г. започват преговори за контрол над въоръжаването, които след пет години завършват с формален договор на свръхдържавите за забрана на изпитанията.

Оценките за работата на Швайцер не са еднозначни. Някои смятат медицинската практика в джунглите за прахосване на таланта му, други го обвиняват в бягство от живота. В книгата си „Присъда за Швайцер“ Джералд Макнайт нарича Ламбарене място, където Швайцер е можел да осъществява абсолютна власт. Много журналисти смятат патерналисткото отношение на Швайцер към пациентите за реминисценция на мисионерските времена. Критиците отбелязват и неговото неразбиране на националистическите стремежи на Африка, авторитарното му отношение към своите помощници; някои от посетителите говорят и за ниско санитарно равнище в неговата болница. Въпреки това мнозина (особено в Америка) виждат в Швайцер светец. Благодарение на публичните лекции и снимките в пресата той е познат по целия свят. Един от неговите посетители в Ламбарене обръща особено внимание на ръцете му „с огромни чувствителни пръсти, които еднакво ловко зашиват рана, поправят покрив, свират Бах на орган и записват думи за значението на Гьоте за цивилизацията в периода на упадък“.

Швайцер умира в Ламбарене и е погребан до съпругата си, починала осем години преди това. Ръководството на болницата поема дъщеря им.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.