Нобелови лауреати – 1952 година

Алберт Швайцер (Albert Schweitzer)

14 януари 1875 г. – 4 септември 1965 г.

Нобелова награда за мир, 1952 г.

(За основаването на болницата в Ламбарене, Габон.)

Немският лекар, мисионер, теолог и музиколог Алберт Швайцер е роден в Кайзерсберг (Горен Елзас, днес Горен Рейн), в семейството е второ дете и най-голям син. Скоро след раждането му неговите родители - лютеранският свещеник Луис Швайцер и Аделе Шилингер - се местят в Гюнсбах. Тъй като френската провинция Елзас е анексирана от Германия след Френско-пруската война през 1871 г., Швайцер получава германско гражданство. Родителите му са французи и Швайцер научава бързо да говори двата езика. Под ръководството на баща си започва петгодишен да свири на роял, след четири години вече може да заменя понякога органиста в селската църква.

Като посещава средното училище в Мюнстер, а след това в Мюлхаузен, Швайцер едновременно с това се учи да свири на орган. Когато завършва училището през 1893 г., постъпва в Страсбургския университет, където учи теология и философия. Първия си изпит по теология взема през 1898 г. и получава стипендия, която му дава възможност да учи философия в Парижкия университет (Сорбоната), както и да продължи да взема уроци по орган. Само за четири месеца Швайцер пише дисертацията си „Религиозната философия на Кант“ („Die Religions philosophic Kants“) и през 1899 г. става доктор по философия. Две години по-късно получава степента доктор по теология, като защитава дисертация за значението на Тайната вечеря.

През 1902 г. Швайцер е назначен за професор в технологическия колеж „Сент Тома“, а след една година става негов директор. Освен с четене на лекции той свири на орган и се занимава с научна работа. Основното теологично произведение на Швайцер е „От Реимарус до Вреде“ („Von Reimarus zu Wrede“, 1906 г.), в което авторът отхвърля опита да се модернизира Исус или да се отрече неговата историчност. Швайцер подчертава есхатологическия характер на мисията на Христос и вижда в неговите страдания средство за постигане на Божието царство на земята.

През тези години Швайцер става известен специалист по творчеството на Бах, чиято биография издава през 1908 г. (На Бах е посветена докторската му дисертация по музикознание, защитена в Страсбург три години по-късно). Швайцер разглежда Бах като религиозен мистик, чиято музика съединява текста с „истинските поеми на природата“. Книгата му опровергава „педантичния възглед за музиката на Бах като интелектуална и сурова“, пише Розалин Турек, „но отклонява и романтическата сантименталност, с която са привикнали да изпълняват Бах“. Швайцер е значителен експерт по органните конструкции. Книгата му по тази тема, излязла през 1906 г., спасява множество органи от неоправдана модернизация.

Въпреки достиженията си в областта на философията, теологията и музикознанието, Швайцер се чувства задължен да изпълни клетвата, която си дава на 21 години. Смятайки, че е длъжник на света, той решава да се занимава с изкуство и наука до тридесетгодишна възраст, а след това да се отдаде на „непосредствено служене на човечеството“. Статия за недостига на лекари в Африка, която прочита в списанието на Парижкото мисионерско дружество, му подсказва какво трябва да направи, за да изпълни своя замисъл. „Оттук нататък ми предстоеше не да говоря за евангелската любов - обяснява той по-късно, - а да я претворя в живота“.

Като напуска работата си през 1905 г., Швайцер се записва в медицинския колеж на Страсбургския университет, плащайки таксите си за обучение с парите, които получава от концерти с орган. През 1911 г. завършва колежа, една година по-късно се жени за Хелене Бреслау, а през 1919 г. се ражда дъщеря им Рена.

През 1913 г. Швайцер и жена му заминават за Африка с поръчение от Парижкото мисионерско дружество да основат болница към мисията в Ламбарене (Френска Екваториална Африка, днес Габон). Необходимостта от неговите услуги е огромна. Като не получават медицинска помощ, туземците страдат от малария, жълта треска, сънна болест, дизентерия и проказа. През първите девет месеца Швайцер приема 2 хиляди болни.

През 1917 г. Швайцер и жена му, като германски поданици, са интернирани във Франция до края на Първата световна война. След освобождението Швайцер прекарва още седем години в Европа. Изтощен, болен, измъчен от необходимостта да плаща дългове за болницата в Ламбарене, той работи в градската болница в Страсбург, освен това подновява концертите си на орган. С помощта на архиепископ Натан Сьодерблум Швайцер дава през 1920 г. концерти и чете лекции в Упсалския университет и на други места.

По това време Швайцер развива система от етически принципи, която нарича „Почит към живота“ („Ehrfurcht vor dem Leben“). Своите възгледи той излага в книгите си „Философия на културата I: Упадък и възраждане на културата“ („Kulturphilosophie I: Verfall und Wiederaufbau der Kultur“) и „Философия на културата II: Култура и етика“ („Kulturphilosophie II: Kultur und Ethik“), публикувани през 1923 г.

„Определението на етиката ми изглежда така - обясня Швайцер. - Това, което подкрепя и продължава живота, е добро; това, което вреди на живота и го нарушава, е зло. Дълбоката и всеобща етика има значението на религия. Тя е религия“. Почитта към живота, продължава Швайцер, „изисква от всеки да жертва частица от живота си за другите“.

Като се връща в Ламбарене през 1924 г., Швайцер намира болницата в руини. Новата му болница се превръща постепенно в комплекс от 70 здания, щатните ѝ служители са доброволци - лекари и медицински сестри. Комплексът се строи като типично африканско селище, електричество е прекарано само в операционните. Наоколо бродят свободно животни и на членовете на семействата е разрешено да се грижат за болните, докато оздравеят. Целта на Швайцер е да спечели доверието на туземците, като им помага в познати за тях условия. Към началото на 60-те в болницата на Швайцер има настанени 500 души.

Периодите на работа в Африка Швайцер редува с пътувания в Европа, по време на които чете лекции и дава концерти, за да събира средства за болницата. Той е удостоен с много награди. През 1928 г. град Франкфурт го удостоява с наградата „Гьоте“, отдавайки дължимото на „гьотевския дух“ на Швайцер и отбелязвайки службата му в името на човечеството. През 30-те години публицистиката, записите на концерти и преводите на основните му произведения печелят на Швайцер световна слава. Когато през 1939 г. в Европа започва Втората световна война, лекарства за Ламбарене започват да идват от САЩ, Австралия и Нова Зеландия. След войната техният приток нараства. През 1951 г. Швайцер поучава наградата за мир на западногерманската асоциация на книгоиздателите и книготърговците. През същата година е избран за член на Френската академия.

През 1953 г. Швайцер се намира в Ламбарене, когато идва вестта, че му е присъдена Нобеловата награда за 1952 г. С парите от наградата Швайцер построява лепрозорий близо до болницата в Ламбарене.

През 1957 г. Швайцер чете по радиото в Осло „Декларация за съвестта“. В нея той призовава всички хора по света да се обединят и да поискат от своите правителства забрана на изпитанията на ядрените оръжия. Скоро след това две хиляди американски учени подписват петиция за прекратяване на атомните изпитания. Бертран Ръсел и Кенън Колинз разгръщат в Англия кампания за ядрено разоръжаване. През 1958 г. започват преговори за контрол над въоръжаването, които след пет години завършват с формален договор на свръхдържавите за забрана на изпитанията.

Оценките за работата на Швайцер не са еднозначни. Някои смятат медицинската практика в джунглите за прахосване на таланта му, други го обвиняват в бягство от живота. В книгата си „Присъда за Швайцер“ Джералд Макнайт нарича Ламбарене място, където Швайцер е можел да осъществява абсолютна власт. Много журналисти смятат патерналисткото отношение на Швайцер към пациентите за реминисценция на мисионерските времена. Критиците отбелязват и неговото неразбиране на националистическите стремежи на Африка, авторитарното му отношение към своите помощници; някои от посетителите говорят и за ниско санитарно равнище в неговата болница. Въпреки това мнозина (особено в Америка) виждат в Швайцер светец. Благодарение на публичните лекции и снимките в пресата той е познат по целия свят. Един от неговите посетители в Ламбарене обръща особено внимание на ръцете му „с огромни чувствителни пръсти, които еднакво ловко зашиват рана, поправят покрив, свират Бах на орган и записват думи за значението на Гьоте за цивилизацията в периода на упадък“.

Швайцер умира в Ламбарене и е погребан до съпругата си, починала осем години преди това. Ръководството на болницата поема дъщеря им.

Превод от руски: Павел Б. Николов