ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Къде и какви знания получавал обикновеният европеец през Средновековието?
КОЙ ЩЕ ПОСОЧИ ПЪТЯ НА ИСТИНАТА? ОБРАЗОВАНИЕТО И КУЛТУРАТА НА СРЕДНОВЕКОВИЕТО
Съществуването на човека не винаги предполагало наличие на високо образователно равнище. Не било задължително човек да е прочел „Логика“ на Аристотел, за да оцелее в Средновековна Европа. Но с развитието на обществените отношения и с разширяването на кръга от взаимодействия човекът виждал необходимост от нови средства за комуникация. Необходим бил разбираем за всички език. Устната традиция за обмен на информация била приоритетна, но това не било достатъчно: парите не могат да се пресмятат сами, а свещените текстове няма да разкрият основната си идея самостоятелно. На обикновения човек му трябвало помощник.
Главен „специалист“ бил, разбира се, духовникът. Той бил стопанинът на знанията на най-ниско битово равнище. Селянинът, който нямал навика да бъде грамотен, се уповавал на тълкуванията на свещенослужителя, който също, четейки Евангелието или Псалмите, съвсем не винаги знаел добре латински и имало вероятност да предава невярно значението на казаното от християнските светци. Понякога духовниците се заемали да обясняват едни или други действия на властите и да напомнят на паството за местните традиции.
Равнището на знанията на обикновените хора започнало да се повишава в градските среди през Късното Средновековие. Книжовната култура излизала постепенно на авансцената на обществения живот: тя получила силен тласък, навлизайки във всекидневието на гражданите във вид на малки сборници-„ръководства“, понякога с илюстрации. Но тази продукция достигала до малцина: бюргерите и градските патриции можели да четат литература основно на местните езици и наречия. Петнадесети век се превърнал в апогей на нарастването на културното развитие. А изобретението на Йохан Гутенберг ускорило този процес.
КЪДЕ И НА КАКВО МОГАТ ДА ВИ НАУЧАТ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО?
Център за развитие на обикновения човек било училището. Наследник на античността, който поставя основите, дава елементарните знания. Но през Средните векове то било почти напълно подчинено на църквата. Градът, като важен елемент от обществения живот на епохата, също поел ролята на образователен „плацдарм“: откриват се „общински“ бюргерски училища.
Античната образователна традиция до VII век била определяща в региони като Галия, Испания и Италия. Миряни, светски възпитатели, предавали своите знания на масите. С нарастването на авторитета на църквата манастирите се заели да набират ученици – деца и възрастни в мнозинството си от знатни семейства. Черното духовенство в Ирландия, Англия и Италия постепенно измествало „римските педагози“.
„Бащата на Европа“ Карл Велики със своя капитуларий от 789 година задължил духовниците да откриват училища във всяка енория за бедни деца и деца в неравностойно положение на възраст от седем до дванадесет години. Но заповедта на бъдещия император на Запада нямала, да си признаем, практически ефект. По места всичко си оставало като преди. Образованието попаднало окончателно в ръцете на духовниците.
Обикновените семейства можели да дават своите деца от мъжки пол в ръцете на селското кюре или на пастора. Ако живеели в града – учителят бивал магистър, назначаван лично от епископа.
В специално помещение се събирала малка група ученици (10-15 души) и техният наставник. В началото това били занятия с цел обучение в четене, писане и слово божие. Знанията на учителя се подлагали на съмнение от страна на родителите, занятията наподобявали по-скоро занимания на целодневна група в детска градина. Момчетата разговаряли за разни неща, играели на зарове или на топка, а строгият наставник при случай ги налагал охотно с пръчка. Нищо ново, между другото.
Разбира се, равнището на преподавания материал нараствало. Но от обикновените поучения на монасите към работата на по-квалифицирани кадри се преминавало постепенно. През X и XI век положението не се отличавало от предишните столетия. Но към края на XII век равнището на обучение се повишило значително. Училището станало център на интелектуалния живот, а неговите „ректори“ били популярни и авторитетни хора. Освен това се появила относително стройна образователна структура.
Обучението „по изкуства“ е римска традиция, която била възродена между V и VI век от „последните римляни“ Северин Боеций и Флавий Касиодор, работещи в остготското кралство. Двамата интелектуалци от Италия създали всъщност модел на училище, който работел векове наред. Църквата използвала с удоволствие този формат. Образователната институция през Средновековието давала възможност за всякаква работа със свещените текстове. Трябвало да се започне с усвояване на тривиума – граматика, риторика и диалектика. С други думи – да се научи човека да пише, да чете, да спори и да формулира правилно мислите си. Имало няколко съставни части в обучението по изкуства. Процес на компилация на получените знания (quaestio), приемане на тяхната същност (sententia), критика и коментари (disputatio). Тривиумът бил нещо като форма на запознанство с комплекс от науки, но с „идеологическа“ подправка. Все пак църквата управлявала протичането на образователния процес.
По-сериозно равнище, основаващо се на схоластиката, бил квадривиумът. Става въпрос за четири изкуства – музика, геометрия, аритметика, астрономия. За човек, желаещ да служи на благото дело, било необходимо да учи хармония и ноти, защото се смятало, че музиката управлява хората. Геометрията и аритметиката са важни за строителството, но често практиката на строителната площадка учела по-бързо и по-ефективно. Астрономията се ограничавала само с наблюдаване на небесните тела и с изучаване на църковния календар.
Градските училища през XII век никнели като гъби след дъжд. Те подготвили почвата за създаването на едно от основните постижения на средновековна Европа – университета.