Блог на Павел Николов: ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

Може би ще успеем да изясним нещо за Исус и неговото учение от някои независими източници – иначе казано, от тогавашните римски историци? Но римските източници от това време не говорят почти нищо за Исус.

Ако си помислим, това е много странно.

Управлението на император Тиберий – времето, когато бил разпънат Исус – изобщо не може да се нарече безписмена древност. Тази епоха е описана от най-добрите историци. Но бележките на тези историци за християните могат да се преброят на пръстите даже на едноръкия адмирал Нелсън.

Светоний в своята биография на Клавдий споменава, че императорът изгонил от Рим юдеите, „подстрекавани от някой си Христос (sic!)“. Тацит пише, че Нерон, като запалил Рим, хвърлил вината върху християните, а Плиний Младши, като се сблъскал с християните в поверената му провинция Витания и Понт, уведомил за тях Траян. Освен това за Исус споменава два пъти Йосиф Флавий в „Юдейските древности“.

Това е практически всичко.

Като започнем от времето на Просвещението, тази удивителна липса на езически писмени източници за дейността на Исус е пораждала различни занимателни теории. Една от тях гласи, че Исус никога не е съществувал и митът за Христос е разновидност на известния античен мит за умиращото и възкръсващото астрално божество.

Тази теория, изказана от Волне, не би заслужавала да бъде спомената тук, ако един от нейните горещи привърженици не бил професорът от Берлинския университет Бруно Бауер, за което го изгонили през 1839 г. от университета. За съжаление, професор Бауер имал един възторжен ученик, който попивал всяка негова дума като абсолютна истина. Този ученик се наричал Карл Маркс и благодарение на това теорията на професор Баур станала крайъгълен камък, алфата и омегата на съветския атеизъм. Именно нея обяснява на Воланд като ново Евангелие почтеният Берлиоз.

Очевидният проблем на тази теория се състоял например в това, че астрални черти (например рождената дата, съвпадаща с деня на зимното слънцестоене) Христос придобил едва по времето на император Константин, в началото на IV в. Изглежда странно, че едно астрално божество е придобило толкова късно астрален характер и че за този характер не е знаел никой от античните противници на християнството.

Фактът, че за един човек се разказват фантастични басни, изобщо не означава, че той не е съществувал. Това означава само, че този човек е обект на фантастични слухове или сам ги разказва за себе си.

„Нашият съотечественик Уел – пише Волтер за „соларната теория“ - си е измислил най-фантастична генеалогия; някакъв ирландец написал, че той и Жансин притежавали spiritus familiaris, който винаги ги снабдявал с тузове, когато играят на карти. Стотици удивителни истории се разказвали за тях. Но това не означава, че двамата изобщо не са съществували и този факт лесно могат да го потвърдят тези, които са изгубили от тях купища пари. Какви само нелепици не се говорели за херцог Бъкингам? Но въпреки това той е съществувал и е живял по времето на кралете Джеймс I и Чарлз. Аполоний от Тиана не е възкресявал никога никого, Питагор нямал златен крак; но въпреки това Аполоний и Питагор са били реални персонажи“ [1].

За съжаление, същият Волтер, който развенчава така убедително астралната хипотеза за произхода на Исус, изказва друга, не по-малко остроумна. Според Волтер Исус е бил прекалено незначителна фигура, за да бъде смъртта му забелязана от някого, освен от самите християни, а авторите на Евангелията са раздули произшествията, засягащи Исус, до невероятни мащаби.

„Несъмнено и точно е това, че първите общини на галилейците, наречени по-късно християни, са съществували в неизвестност и са се влачели в калта – пише Волтер в „Послание до римляните“. - Нито един римлянин до времето на Траян не знаел за съществуването на Евангелията, нито един гръцки и латински автор никога даже не е цитирал дума от Евангелията; Плутарх, Лукиан, Петроний и Апулей, които говорят за всичко, не знаят съвсем нищо за съществуването на Евангелията“ [2].

„Нито един римски или гръцки автор не говори за Исус – продължава Волтер в „Бог и хората“, - всичките евангелисти си противоречат; нито Йосиф Флавий, нито Филон благоволява да спомене Исус. Не виждаме никакъв документ за Исус у римляните, които, казват ни, го разпънали [3].

Без преувеличение можем да кажем, че именно хипотезата на Волтер била работна за по-голямата част от библеистиката през XIX и XX век.

Според тази хипотеза никакво тържествено влизане на Исус в Ерусалим на магаре, под виковете на народа, застилащ пътя му с палмови листа и одежди, не е имало, крясъците на поддържащата група: „Осанна! Благословен е Царят на Израил!“ не се чували и на десет метра, а погромът с масите на сарафите бил незабелязан от никого дребен пърформънс. Даже тялото на Исус не било изчезнало никъде: то било погребано заради пълната си незначителност в общ гроб. Исус бил „слабо известен евреин от простолюдието, разпънат за богохулство по времето на император Тиберий, неизвестно за нас в коя година“ [4].

Именно в руслото на тази хипотеза е написана книгата „Животът на Исус“ на Ернест Ренан, в нащи дни неин най-известен носител е Барт Ерман. Но изглежда най-добър свой израз тя е намерила в литературата: в „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков и в прекрасната новела на Ги дьо Мопасан, в която остарелият прокуратор на Юдея Понтий Пилат, наслаждавайки се на залязващото слънце тридесет години след екзекуцията на Исус, произнася: „Исус ли? Не го помня“.

Проблемът обаче се състои в това, че са изчезнали бележките не само за християните – от нашите антични източници са изчезнали тайнствено бележките за събитията, които биха могли да бъдат свързани с последователите на Исус и за които точно знаем, че са се случили.

Например Светоний, както вече казахме, споменава, че Клавдий е изгонил от Рим „юдеите, подстрекавани от Христос“ [5]. Това е скъпоценно свидетелство и ние можем да очакваме, че ще научим подробности от Йосиф Флавий, чиито книги, в края на краищата, са посветени на въпроса за сложните взаимоотношения между римляните и юдеите.

Но ни чака разочарование: в запазилите се текстове на Флавий няма изобщо никакви бележки за това, че Клавдий е гонил евреи от Рим – било то заради Христос, било то заради парче хляб.

Тацит споменава, че Нерон е организирал масови екзекуции на християни, обвинявайки ги за палежа на Рим. И отново, струва ни се, трябва да очакваме подробности от Флавий, който плюс това се е намирал по времето на пожара в Рим – отишъл да се застъпва там за някакви „бедни“ юдейски свещеници.

„Бедни“ на арамейски е ебионим. Така наричали себе си светците и праведниците в кумранския „Свитък за войната“ и така ще се наричат след това юдействащите християни. Диетата на свещениците съвпадала точно с веганската диета на някои юдейски миленаристи – те се хранели само с плодове и смокини, иначе казано – с това, с което се хранел Адам в Рая. При такива входни данни Йосиф Флавий като че ли би трябвало да ни разкаже къде повече за пожара в Рим от Корнелий Тацит, но в запазените текстове на Йосиф за пожара в Рим отново няма нито дума.

Особено не провървяло на Юдейската война и на предшестващите я събития. Тук изчезнало решително всичко: изчезнала книгата на Юст Тибериадски, изчезнала книгата на Николай от Дамаск, придворен историк на Ирод; изчезнала специалната книга, която Филон Александрийски посветил на преследването на евреите по времето на Тиберий; изчезнала книгата на Антоний Юлиан De Judaeis, изчезнал даже фрагментът от Тацит, посветен на превземането на Ерусалим.

Съответен фрагмент от „Римската история“ на Дион Касий (книги 64-65) е известен само в препис на константинополски монах от XI в., а единственото, което се е запазило – книгите на Йосиф Флавий, изглежда доста странно.

Да вземем например „Юдейските древности“. В днешния им текст се споменава за Христос. Йосиф Флавий ни съобщава, че Исус е бил Христос, че е бил разпънат по времето на Понтий Пилат и е възкръснал на третия ден, както възвестили за него и за неговите чудеса боговдъхновените пророци. На точността на теологичните формулировки на придворния историк Йосиф Флави, цитиращ близо до текста никейския символ на вярата двеста и петдесет години преди неговото написване, би могъл да завиди всеки баща на църквата.

Проблемът е в това, че Ориген, който е чел Йосиф Флавий по-рано от нас, съобщава, че Йосиф не признава Исус за Христос. Ще се съгласим, че за да изкаже едно толкова категорично съждение, Ориген едва ли не е прочел у Йосиф нищо за Исус. Едва ли е прочел някакъв неутрален текст.

Той вероятно е прочел у Йосиф текст, посветен на Исус, но оценяващ съвсем не ласкаво дейността му.

Иначе казано, Ориген е чел някакъв съвсем друг Testimonium Flavianum.

Същото засяга и сведенията за Яков, брата на Исус. Ние вече говорихме, че Ориген, блажения Йероним и Евсевий Кесарийски споменават с възмущение, че според Йосиф Флавий Юдейската война е станала заради смъртта на Яков, брат на Исус, наречен Праведника. Но стигналите до нас текстове на Флавий не съдържат подобно твърдение.

И това не е всичко.

Ако прегледаме внимателно нашите – съвсем немногобройни – езически източници за Христос, честно казано, те изглеждат много странно.

Да вземем например кореспонденцията на Плиний Младши и Траян.

Около 110 г. Плиний Младши, назначен от император Траян за легат в провинция Витания и Понт, се сблъскал с една неприятност. Храмовете в провинцията били изоставени, богослужение почти не се извършвало. Плиний бързо научил, че причина за това положение са значителните на брой християни, живеещи в провинцията.

Плиний арестувал християните и поискал да се отрекат от Христос. Някои се отрекли, а други – не. Тези, които се отрекли, Плиний пуснал, а тези, които не се отрекли – екзекутирал.

Но това не бил краят. Оказало се, че християните в провинцията са доста много. „Появиха се многобройни техни видове“. Започнала епидемия от доноси и сред тях бил един анонимен, „съставен от неизвестен човек и съдържащ много имена“ [6].

Тук трябва да припомним, че римската съдебна процедура имала принципно различен характер от съвременната. Римската държава била минималистична и значителна част от своите задължения давала за изпълнение на частни лица. По-специално, в Рим нямало държавни обвинители. Делото в съда се възбуждало по заявление на частен обвинител, който се наричал със специалния юридически термин delator (доносник) и който доказвал пред магистрата справедливостта на своите обвинения. Ако обвиненията се окажели клевета, delator-ът подлежал на сурово наказание.

Така че анонимният донос, който стигнал до Плиний, нарушавал основно правило в римското правосъдие. Доносниците в Рим бивали негодници, но не бивали анонимни.

Въпреки това Плиний приел доноса близо до сърцето си. Той извикал хората, споменати в него, на разпит, но те заявили, че са престанали отдавна да бъдат християни. Освен това, те настоявали, че християнството е религия на любовта, мира и доброто и че докато са били християни, не са направили нищо страшно.

„Те твърдяха, че тяхната вина или заблуждение се състоели в това, че обикновено се събирали в определени дни преди разсъмване, за да възпяват, редувайки се, Христос като Бог (quasi Theos) и да се задължават клетвено да се въздържат от кражби, грабежи, прелюбодеяния, нарушаване на дадената дума и издаване на довереното. След това обикновено се разотивали и идвали отново за храна, обикновена и невинна“ [7].

Плиний не повярвал на техните уверения и подложил обвиняемите на тест. Той им предложил да принесат жертви на боговете и императори и да прокълнат Христос, защото „истинският християнин не може да бъде подтикнат към никоя от тези постъпки“. Обвиняемите принесли жертви на драго сърце.

След това Плиний поискал от императора да оцени неговите действия. Той не знаел дали е постъпил правилно.

„Никога не съм присъствал на следствени дела срещу християни: затова не зная как и до каква степен трябва да бъдат наказвани или как трябва да се води дознанието“ – пише Плиний [8].

Освен това го интересувал въпросът трябва ли да дава ход на анонимни доноси, а също така следва ли да екзекутира разкаяли се християни и деца.

„Трябва ли да се произнася присъда, да се прави разлика между възрастите – питал Плиний, - да се прощава на разкаялите се или… трябва да се наказва заради самото име, даже при липса на престъпление“ [9].

В ответен рескрипт Траян заобиколил въпроса за децата, но – общо казано - одобрил поведението на Плиний. Той посочил, че „в случая не може да се установи някакво общо определено правило“ и че „няма защо да се търси“ специално дали някой е християнин.

Ако християнинът твърди, че повече не е християнин и принася жертви на „нашите богове“ (не на императора), това е достатъчно, а на безименните доноси „за всяко престъпление не трябва да се обръща внимание. Това ще бъде лош пример и не съответства на духа на нашето време“ [10].

Първото, което прави впечатление в тази кореспонденция, е, че двамата събеседници са прекрасно осведомени по темата. „Съдебни процеси срещу християните“ под път и над път, ама така се случило, че Плиний Младши никога не е присъствал на тях. Двамата събеседници също така не подлагат на съмнение обстоятелството, че християните са крайно лоши хора. Плиний обаче не знае трябва ли да екзекутира хората само за това, че са християни („заради самото име“), или за престъпления, които са свързани с него (flagitia cohaerentia nomini). И ако е първото – трябва ли да се екзекутират малолетните деца и тези, които преди двадесет години са престанали да бъдат християни?

Ако се замислим, това е съвършено поразителен момент. Въпреки по-късните християнски представи, Римската империя изобщо нямала обичая да екзекутира своите поданици наляво и надясно без съд и следствие. Точно обратното, ако нещо отличавало Рим, това бил добре регулираният държавен механизъм, който забранявал произволното насилие не само над гражданите, но и над всички свободни хора.

И ето че двама високопоставени сановници – единият Август, а другият негов приятел и наместник – обсъждат въпроса за поголовен геноцид на някакви християни така непринудено, както две светски дами обсъждат кройката на нова лятна рокля. При това тестът, на който Плиний подлага християните, съвпада напълно с теста, на който римляните подлагат зилотите, избягали след потушаването на Юдейското въстание в Египет. Съобщавайки за този тест, Йосиф Флавия отбелязва особеното упорство на децата.

„Всевъзможните изтезания и мъчения, на които ги подлагали, само за да признаят императора за свой повелител, не склонили нито един от тях на тази отстъпка; от никого не получили това признание, а всички запазили несъкрушимото си от нищо упорство, все едно тялото им не било чувствително нито към огъня, нито към другите мъчения, а душата им едва ли не намирала наслада в страданията. Най-голямото удивление на зрителите предизвиквали децата, защото от тях нито едно не се поддало на това да нарече императора свой властелин“ [11].

Въпреки че текстът на Плиний има вид на кореспонденция, най-малко става въпрос за частни писма. Кореспонденцията в Античността е просто литературен и държавен жанр, още повече ако се отнася за писмата на императора.

Плиний Младши пише на Траян държавен доклад, а Траян му отговаря с рескрипт, който има статут на закон: и вместо да представи деликатно на императора справка за християните, които може би не са му съвсем познати, Плиний избягва напълно същността на техните вярвания, а вместо това само уточнява, че понтийският вид християни почитат Христос quasi Theos, „все едно е бог“. Иначе казано, кой е Христос, Планий, както и неговият събеседник, знае прекрасно и, за разлика от привържениците на астралните теории, не се съмнява в неговото съществуване: той само се подсмива, че този Христос е почитан като бог.

Иначе казано, в тези писма става въпрос за съвсем известно явление, дотолкова известно, че императорът вероятно би се обидил, ако Плиний започне да му разказва подробности: Плиний не би написал, ако спомене Юпитер, че това е един бог и че на Капитолия има негов храм.

Освен това, ако се вярва на Плиний, тези „християни“ били много. Даже в отдалечената и от Рим, и от Юдея провинция на брега на Черно море те били толкова, че имало „различни техни видове“. Нещо повече: заради тях се прекратили богослуженията в храмовете! Заради огромния брой привърженици на суеверието намаляло даже търсенето на жертвени животни! [12] Едва след усърдните преследвания на заразата храмовете се оживили пак.

От писмата на Плиний изобщо не може да се направи извод, че става въпрос за явление, което е дребно по значение и е почти неизвестно на властите.

Същото е при Тацит. Той посвещава значителен фрагмент от своите „Анали“ на ужасните подробности, свързани с разправата над „тези, които със своите престъпления (flagitia) са навлекли върху себе си всеобщата омраза и които тълпата нарича християни“.

„Христос, от името на когото произлиза това название, бил екзекутиран по времето на Тиберий от прокуратора Понтий Пилат; смазано някога, суеверието започнало да избива отново на повърхността и не само в Юдея, откъдето дошла тази беда, но и в Рим, където отвсякъде се стича всичко най-гнусно и най-срамно и където то намира привърженици“ [13].

Като характеризира по този начин християните, Тацит преминава към подробности за разправата с тях.

„Отначало били хванати тези, които се признавали открито за принадлежащи към тази секта, а след това по техни указания и голямо множество други хора, изобличени не толкова за злодейския пожар, колкото за омразата им към човешкия род. Тяхното умъртвяване се съпровождало с издевателства, защото ги обличали в кожи на диви зверове, за да бъдат разкъсани до смърт от кучета, разпъвали ги на кръст или, обречени на смърт в огъня, ги запалвали с настъплението на тъмнината, за да светят през нощта.

За това зрелище Нерон предоставил своите градини… И макар че върху християните лежала вина и те заслужавали най-сурово наказание, всички тези жестокости събуждали състрадание към тях, защото изглеждало, че ги избиват не заради обществена полза, а заради кръвожадността на самия Нерон“ [14].

И отново Тацит, вместо да обясни в какво се състоят вярванията на християните, говори просто за тях като за шайка, ненавиждана от целия свят, наричайки тяхното суеверие зловредно, смъртоносно (exitiabilis), а техните постъпки – престъпления (flagitiа). Той споменава също така, че християните били смазани. Казва, че те били в Рим огромно множество.

Публий Корнелий Тацит изобщо не бил кабинетен историк. Той започнал своята кариера по времето на Веспасиан и Тит, движел се във високия интелектуален кръг на приятелите на Траян, а през 112 година заемал пост, много по-важен от този на Плиний: управлявал провинция Азия. „Аналите“ били последната и незавършена книга на Тацит и той започнал да я пише, след като станал наместник.

Дори ако си представим, че по времето на Тиберий смъртта на един незначителен персонаж, наречен Исус, е минала незабелязано за широката публика, за провинция Азия осемдесет години по-късно това не можело да се каже: регионът гъмжал от християни.

Отново се срещаме с този ефект, с който се сблъсква героят в разказа на Станислав Лем за сепулките. Всички около него знаят прекрасно какво е сепулка, и само той при опита си да разбере какво представлява тази загадъчна и централна част на местната култура, се натъква на редица препратки: сепулка, вж. сепулкарий.

Да вземем още една бележка за християнството. Тя се съдържа в писмото на император Адриан (117–138) до проконсула на Азия Минуций Фундан.

Краткият му текст е по-добре да се цитира изцяло.

„Адриан до Минуций Фондан. Получих писмо, написано от твоя предшественик, знаменития Серений Граниан. Изглежда ми неправилно, ако делото се реши без съд, защото може да притесни невинните и да даде на доносниците възможността да направят нещо гнусно.

И така, ако поданиците на провинцията могат да подкрепят ясно тази петиция срещу християните и да дадат отговор в съда, нека използват именно този начин, а не гръмки викове и ропот. Защото, ако някой повдига обвинение, справедливо е да имаш възможността да проведеш дознание.

Ако някой ги обвини и докаже, че те постъпват срещу закона, обяви своето решение според гнусотията на престъплението. Но кълна се в Херкулес! Ако някой обвини, клеветейки, накажи този човек според злодеянието му“ [15].

Този текст е стигнал до нас, защото бил присъединен от християнския апологет Юстин Мъченик към неговата „Апология“. По-късно към това писмо на Адриан били приложени още две фалшиви писма на императорите Антонин Пий и Марк Аврелий.

В писмото си Марк Аврелий съобщава, че дължи своите победи на християнските молитви и заповядва да се екзекутират всичките врагове на християните. Писмото на Антонин Пий е адресирано изцяло до „азиатските църкви“. В такъв контекст писмото на Адриан се възприема или като предписание да се наказват клеветниците, неизвестно защо обвиняващи християните, или като банален фалшификат.

Но внимателното четене на писмото ни убеждава в обратното. Писмото на Адриан, живо и кратко, е съвсем истинско.

Адриан изобщо не иска да се наказват доносниците, клеветящи християните. Той иска да се наказват доносниците, обвиняващи лъжливо хората в християнство.

Адриан и неговият респондент обсъждат всъщност същия проблем, който обсъждат Траян и Плиний Младши. Основен проблем на Плиний не бил въпросът как да постъпва с християните. Основен проблем на Плиний бил как да постъпва с анонимните доноси.

Към абсолютно същия проблем се обръща Адриан. Предшественикът на Фундан, Граниан, е получил или анонимен донос, или петиция на граждани с искане за поголовна разправа с християните.

В отговор императорът заповядва делото да се разгледа в съда и – ако обвиняемите са наистина християни – да бъдат наказани „според гнусотията на престъплението“, а ако обвинението в християнство се окаже клевета, да се накаже доносникът.

В това, че християните трябва да бъдат наказани, Адриан не се съмнява. Той просто се страхува, че обвиненията в християнство ще доведат до епидемия от лъжливи доноси или, което е още по-лошо, до погроми, нарушаващи монопола на държавата над насилието. Затова настоява делото да бъде разгледано в съда.

Освен това, Адриан не се съмнява, че да бъдеш християнин е само по себе си „гнусно престъпление“. Съставът на престъплението в дадения случай не е в това, че човекът, който е християнин, е направил нещо. Съставът на престъплението е самият факт, че човекът е християнин, тоест самото име - nomen ipsum, както казва Плиний Младши.

И така, имаме пред себе си парадокс. Запазили са се много малко бележки за ранното християнство. При тези условия би трябвало да се очаква, че римските историци и още повече римските чиновници ще положат всички сили, за да разкажат на своите читатели за същността на това рядко и малко наблюдавано явление.

Вместо това единствените достигнали до нас източници или споменават за християнството между другото, като за известен на всички феномен, или съдържат фрази, които могат да бъдат изтълкувани в полза на християните.

Блестящият немски библеист и последовател на Юнг Роберт Айслер е първият историк, който предположил, че това странно положение на нещата изобщо не се обяснява с незначителността на фигурата на Исус, а с над хиляда години християнска цензура, изразила се в тотално унищожаване на антихристиянските абзаци и в цели изгубени поради нея книги [16].

Наистина. Да погледнем нашите текстове по-внимателно.

Писмото на Плиний Младши, в което пита императора трябва ли да екзекутира децата християни, съдържа дълъг абзац за безобидността на тази вяра. Писмото на Адриан, наместило се между два фалшификата, изглежда в техния контекст като искане да се наказват обвинителите на християните.

А Тацит? Той съобщава за „зловредните суеверия“ (exitiabilis superstitio) на християните, подложени на ужасни екзекуции заради пожара в Рим. На пръв поглед това съобщение на Тацит не е изобщо ласкаво за християните. Но да се вгледаме по-внимателно в текста.

За какво говори той? За това, че християните не са запалили Рим. Рим го запалил от Нерон, а след това стоварил отговорността за своето чудовищно престъпление върху невиновните християни. Възниква въпросът: ако Тацит мразеше по-малко Нерон или ако той, не дай боже, наистина беше обвинил християните за запалването на Рим – какъв шанс би имало този откъс да оцелее?

Нямаше ли да изчезне по време на над хилядата години християнска цензура, както изчезнала без следа онази част от петата книга на „Историята“, разказваща за превземането на Ерусалим?

„Ако Тацит беше изобразил Исус като инициатор на всички беди, които са се случили в Юдея по времето на Тиберий, щяха ли християнските преписвачи да копират този абзац и щеше ли да позволи християнският цензор той да се запази?“ – пита иронично Роберт Айслер [17].

БЕЛЕЖКИ

1. Voltaire. Dieu et les hommes; в: Œuvres complètes de Voltaire, Garnier, 1883, tome 28, p. 195.

2. Voltaire. L’Épître aux Romains, указ. соч., tome 27, p. 91.

3. Voltaire. Dieu et les hommes, указ. соч., tome 26, p. 200.

4. Пак там.

5. Светоний. Божественный Клавдий, 25.

6. Плиний Младший. Письма, 96, 5; цит. по: прев. М. Е. Сергеенко, М.-Л. 1950 («Литературные памятники»).

7. Плиний Младший. Посоч. съч., 96, 7.

8. Пак там, 96, 1.

9. Пак там, 96, 2.

10. Пак там, 97.

11. Иосиф Флавий, Иудейская война, 7, 10, 1.

12. Пак там, 96, 10.

13. Тацит. Анналы, XV. 44:4.

14. Пак там, 44:5–8.

15. Юстин Мученик. Апология, 69.

16. Robert Eisler. Jesus Messiah, p 12.

17. Robert Eisler. Указ. соч., p. 67.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

сряда, януари 29, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч