Щази – държавна сигурност на социалистическа Германия

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Специалната служба на Германската демократична република (ГДР) се смятала за една от най-ефективните в света, защото провеждала блестящи операции извън страната, а най-важното – осигурявала спокойствието вътре в нея. Хората я наричали „червеното гестапо“. Но сътрудниците ѝ се смятали за приемници на друга организация: те наричали себе си „чекисти“. .

Именно така - „ der Tschekist“. И се учели от съветските чекисти. Сътрудниците на Щази се следели помежду си, следели своите началници и почти всеки възрастен гражданин на ГДР. За четиридесет години работа те не само успели да достигнат равнището на КГБ и ЦРУ, но и по някои неща да ги надминат.

Щази и КГБ

Щази (съкращение от немската дума Staatssicherheit – държавна сигурност) – Министерството на държавната сигурност на ГДР – е създадена през 1950 г. От самото си начало структурата е замислена като „щит и меч“ на ГЕСП (Германската единна социалистическа партия). Не на народа, на държавата или на конституцията на ГДР, а именно на партията, чиято върхушка се състояла от Централния комитет на Политбюро, била подчинена Щази, представляваща по-скоро министерство на партийната сигурност. Разбира се, почти всички сътрудници на Щази също били партийни членове.

Емблема на Щази, „щит и меч“.

Вимпел на Щази, 1986 г.

Общата цел на работата била да се поддържа господството на ГЕСП в страната и поради това партията допускала в работата на „чекистите“ много разнообразни методи: източните германци били обучавани на тези методи от дружески съветници от СССР, помагащи (особено през първите няколко години) да бъде изградена специалната служба. А първият ръководител на Щази, немският комунист В. Цайсер, е сътрудничел през 1930-1930 година за съветското разузнаване. През 1953 г. в ГДР работели 2200 съветници от Министерството на държавната сигурност на СССР. След няколко години, когато Щази си стъпила на краката, броят им намалял до 32. И немските другари винаги изказвали своето уважение към съветските приятели: даже полкът за охрана на специалната служба носел името на Феликс Едмундович Дзержинский (основателя на ВЧК, болшевишката партийна специална служба). По-нататък в ГДР имало постоянно резиденти на съветската Държавна сигурност, те си сътрудничели с Щази и имали към Щази свои представителства (между другото КГБ следяло и съветските туристи в ГДР). В едно от тези представителства през 1985-1990 г. работел Владимир Путин.

Удостоверението за сътрудник на Щази, издадено на Владимир Путин.

Щази, която при основаването си през 1950 г. имала само около 2700 сътрудници, бързо укрепвала и нараствала. През октомври 1989 г. в специалната служба работели вече 91 хиляди души: на 160 граждани се падал по един сътрудник. За сравнение – по времето на Хитлер на един гестаповец се падали 2 хиляди граждани, в СССР на един сътрудник на КГБ се падали 600 граждани. Така Щази станала най-голямата специална служба в света.

Само около 10 хиляди „щазисти“ се занимавали с външно разузнаване и с участие в граничната охрана. Особено големи успехи службата постигнала в разузнаването си в Западна Германия – Германската федеративна република (ГФР). Там мрежата от осведомители и агенти на Щази достигнала връх от 38 хиляди души: свои хора имало и в средите на политическите дейци, и в западногерманските предприятия, и в бундесвера. Така бил завербуван Х. Тидге, ръководител на отдела за контраразузнаване срещу ГДР в специалните служби на ГФР. Грандиозен успех постигнал (и предизвикал голям скандал в ГФР) агентът на Щази Гюнтер Гийом. Отивайки на Запад като бежанец, за няколко години работа в ГСДП (Германската социалдемократическа партия) той успял да се внедри във върхушката на политическия елит в ГФР. През 1972 г. Гийом станал референт и близък помощник на канцлера на ГФР Вили Брант: „щазистът“ имал достъп до секретни документи и преговори и влияел непосредствено върху политиката на ГФР по отношение на ГДР и СССР. Успели да го разкрият едва през 1974 г. След няколко години Гийом се върнал в ГДР като герой.

Гюнтер Гийом и Вили Брант.

Контрол над населението

Но по-голямата част от служителите на Щази се борели не с чуждия противник, а с „враговете на народа“ вътре в страната. Именно заради репресиите по отношение на източните немци Щази получила своята репутация на една от най-зловещите световни специални служби. Броят на заетите в Щази нараснал значително през 70-те години, когато заради „политическото разведряване“ в студената война се засилили връзките със Запада, а поражението на социализма в икономическото съревнование с капитализма за жизненото равнище на гражданите ставало все по-очевидно. При тези условия борбата с различното политическо мислене придобила приоритетно значение и населението се препълнило с агенти. „Чекистите“ станали основен инструмент за удържане на властта на ГЕСП. Освен официалните сътрудници (91 хиляди) за Щази работели около два пъти повече така наречени „неофициални сътрудници“: агенти, осведомители, доносници на различни равнища.

Сътрудници на Щази, 80-те години.

Поне един сътрудник на Щази имало задължително във всяко промишлено предприятие (във всички малки населени места). Такъв можело да бъде някой обикновен работник, застанал зад струга и докладващ „където трябва“ за появата на опозиционни настроения. Щазисти имало във всички жилищни блокове (често осведомители ставали пенсионерите), в училищата (почти всички учители били завербувани), в университетите, в болниците и в другите учреждения. Вербували даже келнерите и камериерките в хотелите. Понякога осведомители се оказвали най-неочаквани хора, например Хенрих Финк, професор по теология и вицепрезидент на берлинския Хумболдски университет. Често един друг се шпионирали „приятели“ и членове на семействата. След падането на ГДР се изяснило, че Шази има досие за почти всеки възрастен гражданин на страната. „Маловажна информация няма“ – тези думи били популярна в специалната служба поговорка. „Чекистите“ се следели и помежду си: дори по възможност ги настанявали да живеят близо един до друг (например в Берлин, където се намирала централата на Щази, имало и жилища за сътрудниците).

Централният комплекс от здания на Щази в Берлин.

Сътрудниците на Щази били вербувани много лесно: избирали най-лоялните полицаи и членове на партията. Мнозина се решавали да сътрудничат на „червеното гестапо“ с желание, вярвайки искрено в делото на социализма или заради материалните привилегии. В условията на социалистическия дефицит сътрудниците имали преимущества – получавали по-големи жилища, леки коли без да чакат петнадесет години, продукти и промишлени стоки от Запада. Освен това те си присвоявали или си купували конфискувани вещи (от колетите, изпратени от ГФР). Част от конфискуваните вещи се продавали в берлинския квартал на Щази в магазин само за сътрудниците. Други хора се решавали да сътрудничат от страх или поради шантаж. Големият брой на сътрудниците давал възможност за почти тотално следене на хората. Всички колети и писма от чужбина се отваряли от Щази. А с подслушване на телефонните линии от ГФР се занимавали денонощно около 2 хиляди „щазисти“.

Отваряне на поща от сътрудничка на Щази.

За постоянното следене в ГДР знаели всички и във всички слоеве на обществото страхът от Щази бил огромен. Постъпвайки в университета, студентите веднага бивали предупреждавани от по-големите, че най-малко двама „шпицела“ (така наричали „чекистите“) има във всяка семинарна група и те съобщават за „неправилните изказвания“ и – обратното – за лоялните студенти, които могат да се окажат полезни. Всичко това предизвиквало взаимно недоверие и опасенията твоите приятели да се окажат сътрудници на „фирмата“ (Щази имала много названия, службата била наричана даже „банда прасета“).

Един популярен немски виц показва параноята на обществото, наложена от следенето: „В един бар мъж разговаря с другите посетители: „Знаете ли каква е разликата между тази бира и партията?“ – „Не, каква е?“ – „Бирата е течна, а партията излишна“ (игра на думи – „течен“ на немски е „флюсиг“, а „излишен“ – „юберфлюсиг“). Един от съседите се оказва осведомител на Щази и шегаджията е арестуван. След няколко години го освобождават и той се среща отново с доносника в бара. Доносникът казва: „Бих искал да се убедя, че затворът те е накарал да преразгледаш своите възгледи и си станал подобаващ социалистически човек. Кажи ми: „Каква е разликата между Ерих Хонекер (ръководителя на ГЕСП – бел. „Дилетант“) и козела?“ Мъжът отговаря (уплашено): „Неее-нее, не виждам никаква разлика!..“

Каталог с варианти за маскировка на неофициални сътрудници.

Щази използвала доста стандартни методи за потискане на тези, които мислят неподобаващо: арести и демонстративни процеси, изселване и затваряне на дисидентите, изтезаване на затворниците. За почти 40 години служба Щази инициирала не по-малко от 60 хиляди политически дела, повече от 40 хиляди завършили с различни по строгост присъди. Понякога немските „чекисти“ използвали и по-изискани начини за справяне с дисидентите (например, ако дисидентът е известен човек и обикновеният арест би предизвикал политически усложнения). Един от тези методи се наричал „разместване“. Докато дисидентът е на работа, агентите на Щази прониквали в жилището му и сменяли местата на вещите. Поставяли например на необичайни места запалките или чашите. И това се повтаряло всеки ден. Разбира се, влияели на положението на човека и в службата му, достигайки даже до уволнение. В резултат от това нещастният опозиционер започвал да чувства, че се побърква, че губи своето социално благополучие, и напускал политическата арена. В редица случаи „разместваните“ бивали вербувани и те ставали осведомители, донасящи за своето дисидентско обкръжение. В някои случаи „разместването“ завършвало със самоубийство.

Затворът на Щази в Берлин.

Освен с досиета, Шази разполагала и с „миризмотека“ на опозиционерите. В комплекса от здания на Щази в Берлин имало шкафове с хиляди буркани, в които се намирали парчета тъкани: части от облеклата на дисиденти или напоени с потта им проби. Начинът за събирането им е показан в немския игрален филм от 2006 година „Животът на другите“ (началната снимка е кадър от този филм – бел. П. Н.): поканеният за разговор в Щази е поставен на стол, на чиято облегалка има опъната тъкан, която след това се поставя в буркан. След това пробата може да помогне за проследяването на човека с помощта на овчарки. Сега тези буркани са изложени в Берлин.

Пробите с миризми.

Не може да се каже, че сътрудниците на Щази не са разбирали, че това, което вършат, не е от най-благородните неща. Мнозина след това се разкайвали, опитвали се да убедят себе си и другите, че са станали жертва на историческите обстоятелства. Например ръководителят на външното разузнаване Маркус Волф, издавал заповеди за похищения на хора и за увреждане на здравето им, написа, че е принуден да си задава въпроса „за собствената си отговорност и за собствената си вина за толкова жалкия край на изпълненото с надежди начинание“. Но подобно разбиране обикновено идва много късно. А докато ГДР била цяла, в работата си Щази не се спирала пред нищо: сътрудниците ѝ били учени на безпощадно отношение към „враговете на обществото“.

Надпис върху съветски танк: „Освободете ни още един път“.

Начело на службата стоял човек със съответното равнище на жестокост – Ерих Милке (ръководител на Щази от 1957 до 1989 г.), за когото пример бил Дзержинский. Бюстове и портрети на „железния Феликс“ красели кабинетите на Щази. Милке бил убеден сталинист и герой на СССР (награден за участие във френската съпротива по време на войната), имал три ордена „Ленин“, четири ордена „Червено знаме“ и други награди на СССР и ГДР. Но своята политическа кариера започнал не като герой, а като убиец. Милке участвал в убийството на двама немски полицаи и в опит за убийството на още един през 1931 г. по време на комунистическа демонстрация (наложило му се да избяга от Германия и се върнал едва след войната).

Ерих Милке през 1988 година.

Кабинетът на Ерих Милке, запазен във вида, в който го е напуснал.

Когато Щази няколко месеца след падането на Берлинската стена през 1989 г. беше разпусната, Милке беше привлечен под отговорност и през 1993 г. (когато беше на 86 години) беше осъден за убийството през 1931 г. След две години беше освободен предсрочно заради преклонната му възраст. И той, като останалите „щазисти“, заживя спокойно на територията на враждебната някога ГФР (Ерих Милке почина през 2000 г. на 92 години – бел. П. Н.).