Да свалиш авторитетния Бог и да разрушиш Неговото царство: „His Dark Materials“ - най-антиклерикалният сериал в историята на телевизията

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Не се наемам да преведа заглавието на сериала на български език (книгата е преведена у нас като „Тъмните му материи“, удивително тъпа конструкция, явно са ползвали Гугъл преводача!), затова го оставям в оригиналния му вариант на английски; руснаците са го превели „Тъмните начала“ („Темные начала“), което се връзва със сюжета, но знам ли – английският ми е много слаб и не си завирам носа навътре в него.

Произведението на Филип Пулман не съм чел, но сериала го гледах, защото нямам слабост към сериалите, но имам слабост към фентъзито (доброто фентизи, разбера се, а не такова като „Веджмин“ - в необмислен пак превод на български: „Вещерът“ - на Анджей Сапковски).

Да си кажа честно, хареса ми, гледах го с любопитство, така че чакам втория сезон.

(Павел Николов) .

През тази година Филип Пулман (който още през 2011 година попадна в рейтинга на хората, оказали най-силно влияние върху британската масова култура, а три години по-рано „The Times“ го включи в списъка „50 велики писатели от 1945 година“) беше удостоен с рицарска титла за забележителния му принос в британската литература. Случаят е необичаен: новоизпечения сър е един от най-отявлените атеисти в нашето съвремие. Цялото му творчество е пронизано от антиклерикални идеи, а Британия е страна с официална държавна религия.

Първа екранизация на трилогията на Пулман е създаденият през 2017 година филм „Златният компас“ (филмът е само по първата част от трилогията „Северното сияние“ - бел. П. Н.). Въпреки участието в главните роли на ярки звезди като Никол Кидман, Даниел Крейг и Ева Грийн, филмът претърпява фиаско. Главната причина е неговата „беззъбост“: създателите са се опитали да певърнат провокационния антиклерикален роман в детска приказка според най-добрите традиции на първите части на „Хари Потър“ и като резултат историята се е получила банална и плоска. А още от първите две излезли серии на „His Dark Materials“ се вижда, че авторите не повтарят грешките на своите предшественици. От самото начало можем не само да се любуваме на зверчетата-демони (в света на Пулман те въплъщават душите на хората), но и да усетим мрачната атмосфера на антиутопията.

Ето шест теми от трилогията на Пулман, по които е интересно да се помисли и които обикновено се разбират грешно.

1. Тоталитарната власт на Магистериума: критика на религиозния фундаментализъм

Светът на „His Dark Materials“ прилича на нашия. Художественото пространство в трилогията обхваща една Мултивселена (научната концепция за Мултивселената стана популярна благодарение на М-теорията и на теорията за струните). Главната героиня Лира живее в алтернативна съвременност, а нейният бъдещ любим Уил, когото ще срещне във втората част, е роден в най-обикновената наша Англия.

В света на Лира живеят приказни създания: например вещици и мечки, които носят брони, а душата на човека съществува във вид на животно-демон. Но най-главното е, че в този свят действа могъщ властен орган, контролиращ всичко водещо – ултраконсервативната фундаменталистка християнска организация Магистериум. Тя се намесва във всички политически, социални и научни процеси.

Романът на Пулман е книга за нашето време, когато фанатизмът приема фундаменталистки облик. „Буквалното четене“ на свещените текстове се е появило в отговор на либералните религиозни течения, които разцъфват пищно през XIX век.

В „His Dark Materials“ Магистериумът се опитва да забрани на учения и бъдещ революционер лорд Азриел да изследва елементарните частици – Праха, наричайки го резултат от първородния грях. И това е отпратка не само към гоненията на Галилео Галилей, когото духовенството преследвало заради неговия „атомизъм“, но и към съвременните реалности.

През XVI–XVII век делимостта на материята била чисто религиозен проблем: ако католическата църква признаела съществуването на атома, щяло да ѝ се наложи да отговаря на редица неудобни въпроси за Светите дарове, използвани при причастието. Защото ако „тялото Христово“ се състои от неделими „тухлички“, всяка от тях би трябвало да е свещена. Как в такъв случай можеш да си сигурен, че една малка Негова частица не е била изхвърлена? Смята ли се достойно за спасение насекомото, което би могло да я изяде? Признаването на атомизма би означавало преразглеждане на значителна част от богословските концепции и преосмисляне на ритуалите, което просто не било удобно.

Във вселената на „His Dark Materials“ подобни проблеми не възникват. Прави се опит да бъдат забранени изследванията, защото служителите на Магистериума са прочели в книга Битие думата „прах“, свързана с грехопадението, а учените твърдят, че само полово зрелите (иначе казано – „греховните“) хора привличат тези частици. Магистериумът се занимава с „буквално четене“ на свещените текстове – както съвременното руско духовенство, което защитава закона за гей пропагандата, основавайки се на историята за Содом и Гомора, която преди това се е възприемала като притча за нарушените норми на гостоприемството.

Една от главните идеи на романа е, че Бог не е всемогъщ – Той е просто слаб умиращ ангел, а Нетовото място е заел Метатрон. Това е също алюзия: хората не слушат Всевишния, а „регентите“ – клирици, които им пробутват своите идеи във вид на неизменно и свещено Божие слово. С една дума, книгата „His Dark Materials“ на Пулман не е насочена срещу абстрактното християнство, а срещу фундаментализма и тези религиозни организации, които се стремят към политическата власт.

2. Историята на мисис Колтър и изгубените деца: осмисляне на нашата реалност

Като във всяка антиутопия в „His Dark Materials“ една от главните теми е дискриминацията. Авторът разказва директно какво става с една страна, когато я управляват фанатици.

Ето например един от сюжетите: майката на главната героиня, кариеристката мисис Колтър успява да достигне до високо положение благодарение на своя съпруг и на службата си в религиозните институции. Тя е принудена да се откаже от дъщеря си Лира, родена от „порочна“ извънбрачна връзка. След много години Мариса Колтър оглавява секретна организация, наречена Жертвен рекрутационен център, който убива и осакатява деца по волята на Магистериума, като ги отделя от техните души-демони в рамките на експерименти за „борба с първородния грях“. Мисис Колтър се страхува, че Лира може да стане жертва на Центъра, затова е принудена да я вземе при себе си. На момичето намразва майка си заради нейните жестоки опити с децата и Мариса до края на живота си се измъчва, че така и не успява да се сближи с дъщеря си.

Въпреки че Мариса се занимава с престъпни изследвания и играе ролята на главен антагонист в първата книга, тя не може да се нарече еднозначно отрицателен персонаж и авторът като че ли съчувства на своята героиня. Цялата нейна история е път към изкуплението. Ние виждаме, че и отказът от Лира, и службата в Магистериума са предизвикани от отчаяние: мисис Колтър е принудена да бъде част от системата, в която ѝ се налага да играе второстепенна роля само защото е жена.

Тук виждаме паралел с друга юношеска серия на Пулман: „Приключенията на Сали Локхарт“. Главната героиня е млада феминистка, управляваща бизнес в сферата на финансовото консултиране въпреки строгите норми на Англия през викторианската епоха. В третата книга от серията – „Тигърът в кладенеца“ – на преден план излиза темата за ксенофобията: разказва се за дискриминацията на евреите, мигрирали от Руската империя, описват се ужасите на еврейските погроми. В „His Dark Materials“ виждаме подобен сюжет: почтените граждани преследват едно религиозно и национално малцинство, за да излеят върху него своята злост.

Ето още един сюжет: в града масово изчезват деца. Разбирайки за похищенията, мнозина са готови да обвинят за всичко циганите. Но всъщност те, нехристияни в ултрахристиянския свят, стават жертва на хората на мисис Колтър. Възниква абсурдна ситуация: значителна част от пропадналите деца са деца на цигани, но за похищенията подозират тях. В реалния свят политиците също създават често „вътрешни врагове“ от религиозните малцинства. Като резултат преследваните от властта хора стават жертва и на моралната паника.

3. “Отделянето на душата“: осакатяващите детската психика религиозни забрани и норми

Отделянето на душата е един от най-жестоките сюжети в „His Dark Materials“. Работниците от Жертвения рекрутационен център правят опити с деца, за да направят човечеството „по-малко греховно“. Експериментът се състои в това да се отдели от всяко дете неговия демон – въплъщение на душата, което в света на Лира съществува отделно от тялото във вид на животно. Демоните на децата, които не са достигнали полова зрялост, могат да променят своята форма, превръщайки се в различни същества според настроението на детето. По време на пубертета те придобиват окончателен вид и стават тези животни, които отразяват най-добре характера на човека. Според Библията от света на Лира до грехопадението демоните на Адам и Ева също са се променяли. Работещите в църквата учени решават да експериментират с отделянето на душите на децата, вярвайки, че така ще могат да спасят душите им от пороците на демоните.

Тази процедура, наречена „сепарация“, причинява непоносими физически и емоционални страдания и на демона, и на самия човек, който обикновено умира от силната болка. Но експериментаторите се опитват всячески да продължат живота на децата поне с няколко дена.

Тук имаме пряка препратка към това, че в реалния свят децата също стават често жертви на фанатизма на възрастните. В романа на Пулман „Приключенията на Сали Локхарт“ главната героиня (чиито възгледи съвпадат по много неща с тези на автора) отказва да кръсти дъщеря си, смятайки този ритуал за насилие и грубо нарушаване на свободата на избора.

Наистина, детето, което живее в религиозно семейство и зависи напълно от него (както и всеки човек, лишен от достъп до информация, на когото натрапват определена идеология), често „губи душата си“ – става не тази личност, която би могло да бъде без това влияние. Или получава сериозна религиозна травма, от която страдат мнозина, които идват от фундаменталистки среди. Това може да доведе човека до депресия и самоубийство или да го превърне в жалко подобие на себе си, също така, както става с децата след сепарацията в света на Пулман.

4. „Сливане с Праха“: будизъм срещу християнство

Въпреки че Филип Пулман не изпитва никакви симпатии към християнството, в „His Dark Materials“ има препратки към Библията, които не могат да бъдат наречени еднозначно антирелигиозни. Създавайки антиклерикално произведение, Пулман не го лишава от митологията на реално съществуващи религии. Той е взел догмите на християнството, за да ги оспори, а елементи от будизма е направил част от своя свят.

Също като в християнството във вселената на „His Dark Materials“ човекът се състои от душа (демон), дух (част, попадаща в задгробния свят) и тяло. И в християнската онтология, и в книгата на Пулман целият свят е пронизан от енергия, взаимодействаща с хората. Но ако в първия случай тя се нарича Божествена благодат и се разглежда като присъствие на Твореца на земята, в „His Dark Materials“ това е Прахът.

Неговите елементарни частици се появяват на света благодарение на съзиданието. Именно затова Прахът е устремен най-вече към разумните същества и сътворените от хората неща, в които е вложен много труд. Ако в християнството е разумен Бог, в „His Dark Materials“ в известен смисъл е персонифициран самият Прах – по-точно съставящите го частици. Те притежават нещо като колективен разум и способността да създават живот. Така са били сътворени ангелите и Всевишния.

Но Прахът на Пулман прилича повече на дхармата в будизма, от която, според това учение, се състоят будите (и всички други същества). И в източната религия, и в книгите на Пулман живите въплъщения на вездесъщата енергия присъстват навсякъде. Една от теориите на „His Dark Materials“ гласи, че когато човекът умре, неговият демон се слива с Праха. Идеалният край на живота във вселената на Пулман е да се слееш със света, а в будизма – да завършиш цикъла от реинкарнации и преминеш в дхарма.

Но като цяло будистките идеи са също толкова далече от света на „His Dark Materials“, колкото и християнските – централно място н „учението“ на Пулман заема Човекът.

2. „Небесната република“: религията и колективизмът искат жертви

Последната част от трилогията завършва с думите: „И тогава ще изградим небесна република“. Това е целта на лорд Азриел: да замени небесната монархия с небесна демокрация, като унищожи Царството божие, което, според Пулман, е неотделимо от авторитаризма, и издигне на неговото място зданието на Републиката. Преди всичко утопия. И е лесно да разберем защо този идеал няма да бъде достигнат, ако погледнем тези, които трябва да положат основите на новия световен ред – Лира и нейните родители.

Лира принася жертва – същата, каквато изисква християнският морал, като се разделя със своя любим. И майка ѝ, Мариса Колтър, и баща ѝ, лорд Азриел, градят своите действия върху идеологията за жертване на себе си или на другите и това жертване е в най-лошия и в най-фанатичния смисъл на тази дума. Не може да сложиш край на фанатизма, като станеш фанатик.

Известният парадокс на утопията – алтруистично поведение срещу егоцентрично – намира отражение в думите на Лира, която отбелязва, че Небесната република няма да бъде изградена, ако човек мисли най-напред за себе си. Но този, който мисли повече за другите (или действа според записаните правила), е нещастен, а такива хора не са способни да помагат на останалите, да градят и да живеят пълноценен живот. Този проблем разглежда в произведенията си друг западен философ-атеист, Айн Ранд. В книгата си „Добродетелта на егоизма“ (1964 г.) тя пише, че жертвеното поведение е аморално и неразумно: глупаво е да се дава нещо по-ценно за нещо по-малко ценно (а само такъв сценарий може да характеризира тази „красива“ дума – в противен случай е по-правилно да се говори за „изгода“).

6. „Новото спасение“: трябва ли ни идеал за праведен живот?

В своя роман Пулман дава алтернативна оценка за „праведен живот“ извън идеите на християнството. Главната героиня Лира създава нова система на световен ред, в който - „за да спаси душата си“ - човекът трябва да изживее интересен живот, иначе няма да може да се разтвори в битието и да достигне до висшето благо (изключение се прави само за младенците).

Между другото идеята за спасението чрез „интересен живот“ не е спорна, както не са спорни християнските тезиси за постигането на аналогичен резултат чрез добри дела (при католиците) или чрез вяра (при протестантите). Не всеки човек може „да изживее интересен живот“ или „да помага на ближните“, или „да вярва напълно“ – има независещи от нас фактори, които пречат: от болести до външни условия. Освен това, всяко оценъчно съждение е субективно: как и с какво да се измери вярата? Как да разберем, че нашите действия ще донесат „добро“? Какво означава „интересен живот“?

Излиза, че в трилогията на Пулман реалността просто се е обърнала: едни съмнителни правила са сменили други, хората, травмирани от старите порядки, са използвали методите на стария свят и са създали негово подобие.

Хепиендът на трилогията е съмнителен. Въпросът за идеалния свят остава отворен, включително и за всеки от нас. Защо просто да не живеем така, както ни се иска, без да пречим на другите? Ако човекът е свободен – а теорията за Небесната република се гради върху този постулат, - не сме длъжни да се приспособяваме към чужди субективни оценки.