понеделник, април 30, 2012

Сонорни съгласни

Образователната мрежа „Евридис“, занимаваща се със „събиране, мониторинг, развитие и разпространение на достоверна и съпоставима информация за образователните системи и политики в Европа“, публикувала данни, че българските ученици имат по-малко часове от учениците в другите страни на Европейския съюз.

При което хора, които са доста далече от ставащото в българското училище, веднага реагираха: виждате ли, не е вярно, че учениците у нас са претоварени!

Не е вярно, ама е вярно!!

Претоварени са нашите ученици не с много часове, а със безбожно раздут учебен материал, половината от който, както вече съм имал възможността да кажа – напълно безполезен практически, поради което не остава нищо друго освен да бъде учен наизуст.

Предната седмица бях на тържество на учениците от първи клас и от изнесената програма случайно разбрах (не съм запознат с програмите на начален курс), че те знаят (значи са учили) кои са… сонорните съгласни.

Ужас и безумие!

Аз някога чух термина „сонорни съгласни“ едва в университета.

И въпреки че зная кои са сонорните съгласни (всичките в думата „ламарина“ + „й“), това знание досега не ми е влязло нито един път в практическа употреба.

Та на децата от първи клас ли…

събота, април 28, 2012

Лешояди

Идват преди време в нашето училище любезни господа и викат: „Ние сме от един цирк. Искаме да организираме представление за вашите деца“.

А в главата ми веднага набъбва въпрос (който не задавам открито, а мислено, защото съм уж възпитан човек): „Малък цирк ли е цялата ни образователна система вътре при нас, та трябва да гледаме цирк и отвън?“

Но това – преди време.

Сега виждам – внесли сме от Франция двадесет и четири лешояда.

И отново набъбва въпрос (този път открито): „Малко ли лешояди има у нас на какво ли не равнище (от общинско до президентско), та са ни изпотрябвали чак от Франция?..“

петък, април 27, 2012

Активни борци

Динозаврите като мене знаят за активните борци срещу фашизма и капитализма.

Тези с големите привилегии, които вместо с всяка година, по повелята на природния закон, да стават все по-малко, ставаха все повече.

Та дори активни борци започнаха да се оказват и хора, които в края на „фашизма и капитализма“ (1944 година) са били има-няма на десет годинки.

И тъкмо отдавна си мислех, че с „активните борци“ се е свършило окончателно, ето – оказа се, че не е.

„bTV стартира активна борба с интернет пиратството“ – вика едно заглавие от сайта на самата bTV.

Нови активни борци!

А на бас, че борбата им ще е съшо толкова нефелна, колкото и на някогашните, от времето на соца…

четвъртък, април 26, 2012

"Mego miasta blues..."

Анатол Боровик е известен преди всичко като изпълнител на Булат Окуджава в превод на полски език.

В едно свое интервю той казва: „Не мога да живея без песните на Окуджава“.

Но пан Боровик има и свои композиции.

Една от тях, която ми е най-любима, е „Блусът на моя град…“ ("Mego miasta blues...") по текст на Ана Зайончковска.

Kiedy w nocy idę ulicą,
W oknach światła nie palą się już,
Snuje się za mną zazwyczaj
Czarny blues.

Skąd się wziął tu ten Murzyn na schodach
W kapeluszu zsuniętym na nos
I dziewczyna w świetle latarni
Wpatrzona w noc.

Harmonijka brzmi gdzieś za rogiem,
Księżyc świeci jak ostry nóż,
W nocą snuje się, chodzi krokiem
Czarny blues,

I tak płynę nie wiedzieć czemu
Przez me miasto spowite w mgle.
To ten blues chyba rodem z Harlemu
Niesie mnie.

Harmonijka brzmi gdzieś za rogiem,
Księżyc świeci jak ostry nóż,
W nocą snuje się, chodzi krokiem
Mego miasta blues...
Когато в нощта вървя по улицата,
а в прозорците вече няма светлини,
най-често след мене кръжи
негърски блус.

Откъде се взе този негър на стълбите
с шапка нахлупена до носа
и момичето в светлината на лампата,
загледано в нощта?

Хармоника свири някъде зад ъгъла,
месецът свети като остър нож,
в нощта кръжи, крачи
негърски блус.

И се носи така незнайно защо
през моя град, завит в мъгла.
Този блус, може би роден в Харлем,
носи ме.

Хармоника свири някъде зад ъгъла,
месецът свети като остър нож,
в нощта кръжи, крачи
блусът на моя град...

Бонус: Анатол Боровик изпълнява „Балада за хартиения войник“ на Булат Окуджава.


вторник, април 24, 2012

Огради

Жестока трагедия: две деца се удавиха във водоем.

Ето този.

И сега, когато – уви! – е безкрайно късно, ще започнем да си задаваме въпроса кой е виновен.

Докато ехото заглъхне.

И никой няма да посочи главните виновници.

Тези, които не учи децата, че оградите се слагат не за красота, а за да не се минава от другия им край.

Включително и нашето училище.

За което все разправят, че ще започне да подготвя своите възпитаниците „за живота“.

И което все така продължава да им тъпче главите с множество глупости, от които имат нужда толкова, колкото кучето от пети крак…

неделя, април 22, 2012

„Нова земя“ („Nova zembla“, 2011 г.)

Непретенциозен иначе и неблестящ с някакви кой знае какви особености филм.

Но разказващ за една героична епопея – третата експедиция на холандския мореплавател Вилем Баренц.

В центъра на киноразказа стои Герит де Веер, също историческа личност, участник и в трите експедиции на Баренц, известен със своите дневници и най-вече със своите гравюри, изобразяващи сцени от изследването на Арктика.

На мене филмът ми беше интересен.


Герит де Веер – „Полярна мечка“


четвъртък, април 19, 2012

Списък

По принцип не съм любител на споровете.

Понякога обаче и аз му отпускам края.

Заради спор(т)а повече, не заради истината.

Истината и неистината не са в повечето случаи даже и двуликия Янус, да ме прощават любителите на tertium non datur.

Но по някои въпроси категорично се заричам никога вече да не споря.

Те са:

1. Има ли, или няма Бог (и да го има, и да го няма, все ми е тая).

2. Линукс ли е по-добър или Уиндос (работя и с двете операционни системи – и двете си имат кусури и предимства; а MAC OS, горката, никой не я бръсне за слива – с редки изключения).

3. Да избием, или да не избием бездомните кучета (ако ми се случи личен проблем, ще действам, без да се допитвам до Бриджит Бардо – иначе само се джавкаме като истински кучета без никакъв реален краен резултат).

4. За или против Иван Костов (един рече по интернет, че при Костов останали само боклуците; ами бройте ме и мене за боклук и да не си губим времето в празно дърдорене).

Нахвърлих само първите четири набързо хрумнали ми неща.

Ако се замисля по-сериозно обаче – а мразя да мисля! - списъкът едва ли ще е толкова кратък…

сряда, април 18, 2012

В памет на свитата

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Вече писах за несправедливостта на историческата памет. В историята е като в театъра: цялото внимание получават главните герои, а актьорите от „задния план“ и масовката остават слабо забележими. Забравят верния Фирс в заключената къща и макар че, разбира се, ни е жал за него, много по-интересно ни е да мислим за сложната съдба на Раневска. (Авторът има предвид пиесата „Вишнева градина“ на Чехов – бел. П.Н.)

В японската история с верни васали, жертващи живота си заедно със своя господар, е пълно и препълнено. Такава е националната традиция: да не се изоставя сюзерена в тежка минута се смятало от самураите не за героизъм, а за стереотип от нормалното поведение. Съвсем не същото е в Европа. У нас да запазим вярност на падналия повелител или да се спасим, докато не е късно, е било винаги въпрос на личен нравствен избор на „човека от свитата“. И значителната част, разбира се, е избирала знаете какво.

Няма защо да се учудваме. Сред тези, които се лепят за престола, вечно преобладават честолюбците и егоистите. Приятелите на августейшите персони също по правило са „неустоими на бурите“: докато слънцето сияе, те са на лице; като се надигне буря – и следа няма от тях. Когато кралят остане гол, голотата му е безобразна. Магията на властта се разсейва, мирише на труп, всичките придворни се разбягват ужасени. „Половин царство за кон“ – вика монархът, но никой не желае неговото банкрутирало царство и коня си на нещастника също никой няма да даде. Всеки път, когато четеш летописите за последните дни на свалените владетели, изпитваш срам и отвращение – дори ако падналият властелин е бил най-голям гад и е заслужил своята участ.

Войниците на Кромуел издевателстват над пленения крал.
(картина на П. Деларош)


Гнусното линчуване на гнусния диктатор

Така още по-силно впечатляват изключенията от това неласкаво за човешката природа правило. Верността към рухналия от пиедестала венценосец е рядка и красива постъпка. Аз колекционирам подобни примери от детските си години.

Ето морно нежната принцеса Дьо Ламбал, приятелка на Мари-Антоанет.

Мари-Луиз Савойска, принцеса дьо Ламбал
(1749 – 1792)

Тя била умна жена и избягала навреме в Англия от ужасите на революцията. Но когато разбрала, че кралското семейство е в затвора, се върнала доброволно в Париж, където, разбира се, веднага я арестували.

Пред революционния съд обвиняемите трябвало да се закълнат в „Свободата, Равенството и Омразата към краля и кралицата“. Мадам дьо Ламбал казала, че относно свободата и равенството няма нищо против, но не може да се закълне в омраза към монарсите, защото не изпитва такава. С това съдът приключил.

Още пред вратата на съдебната сграда, на двора, санкюлотите разкъсали аристократката на части. Над нежното й тяло извършили всякакви неописуеми мерзости, а главата й набили на пика и я понесли в затвора на кралицата – „за прощална целувка с приятелката си“. По пътя на някого му дошла в главата още една остроумна идея: главата била занесена на фризьор, за да й бъде направена прилична за височайшата аудиенция прическа.


Шегата излязла много успешна - Мари-Антоанет припаднала.

Друга сходна история, повече близка до нас, е свързана с екзекуцията на царското семейство в Екатеринбург.

Отначало за сибирското заточение след августейшото семейство тръгнала свита от четиридесет човека. Но с ожесточаването на затворническия режим и с нарастването на тревожните очаквания броят на приближените започнал да намалява. До самия край останали – доброволно – само четирима. И загинали заедно с Николай, Александра и техните деца.

Вие, разбира се, и без мене знаете всичко, но искам да си спомните тези рядко изричани имена и да погледнете тези лица.

Лейб-медикът Евгений Боткин                       Камердинерът Алоизий Труп

  
Готвачът Иван Харитонов                       Прислужничката Ана Демидова

Когато през 2000 година Руската православна църква канонизира царското семейство, загиналите слуги не бяха удостоени с тази толкова висока чест, все едно че и при канонизацията има значение социалният статус. А нали, за разлика от царското семейство, тези хора можели да се спасят, но направили без принуда саможертвения си избор. Аз не съм църковен човек, имам си своя агиойерархия. Царското семейство е за мене просто нещастна жертва на едно отвратително престъпление, а тези четиримата – те са истинските светци.

вторник, април 17, 2012

Шатри

Щели сме да правим Фестивал на образованието.

За целта щели сме да разпънем петдесет шатри в градинката на НДК, за да гледа мало и голямо, куцо и сакато, наше и чуждо колко много сме се образовали.

Всъщност – за да надуваме рекламни фанфари.

Защото ако трябва да правим фестивал, истински, неподправен, без фанфари – далече по би ни подхождал Фестивал на неграмотността.

Но тогава не петдесет, а сто и петдесет шатри няма да ни стигнат.

А иначе за Фестивала на образованието предлагам да има все пак една неподправена, автентична шатра: голяма – като големите приказки – и… празна…


понеделник, април 16, 2012

Женски шовинизъм

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Някога прочетох една книга за Столетната война, написана от феминистка. Нито заглавието, нито името на авторката помня, но интерпретацията на фактите и необичайния ракурс запомних. Свежестта на авторския възглед се състоеше в това, че общоизвестни събития се разглеждаха пристрастно от „женска“ гледна точка. Получаваше се така, че истински творци на историята дори в мрачното средновековие, иначе казано - по време на абсолютната мъжка хегемония, са били изключително жените. Чак по-късно мъжете историци представили всичко така, че все едно кралете и рицарите са се сражавали и са вършели държавните дела, а жените само са прели и са раждали деца. Авторката не спореше, че са воювали, водели преговори и надували бузи предимно чичковците, но твърдеше, че при това те били послушно оръдие в ръцете на умните, честолюбиви и благородни (или напротив – коварни) лелки.

Сега (не е важно по какъв повод) си спомних това куриозно съчинение и реших да проверя до каква степен подобна трактовка има право на съществуване. Е, за разпътните снахи на Филип Красивия и за „Френската вълчица“ знаем, чели сме Дрюон – така че пишем на авторката една точка. Жана д`Арк също се приема без въпроси. Но бях запомнил, че в тази книга и храбрият конетабъл Дю Геклен, и крал Шарл Седми, изгонил англичаните от френските земи, също бяха представени като марионетки в женските ръце.

Заех се да видя кое как е и с удивление открих, че това изобщо не са такива измислици, каквито биха могли да ни се сторят. „Женският“ възглед за задкулисните механизми на историята се опира на хрониката и поне има правото да бъде разгледан.

Съдете сами.

Първо за Бертран дю Геклен (1320-1380), страшилището за англичаните, безстрашния и доблестен рицар.

От детските си години той се отличавал с такава уродлива външност, че от него се отвращавали и собствените му родители. Малкият изгнаник израснал и станал побойник, който знаел, че единственият начин да внушиш уважение към себе си е да бъдеш селен и безстрашен. В боя Дю Геклен като че ли търсел смъртта (известно е, че суицидалният комплекс се дължи на омразата към себе си). Мъжете подчинявал и потискал. От жените странял и бил неуверен с тях. Изобщо, класика от криминалната психиатрия: „Трудно детство като предпоставка за девиантно-социопатично поведение“.

Този портрет се смята за доста разхубавен.

До четиридесет и няколко години този терминатор не се интересувал от нищо друго освен от проливане на кръв. Но ето – казали му, че една знатна дама, Тифани Равенел, му е направила хороскоп и му е предсказала победа във важен двубой. Дамата била млада, много красива и високообразована (през тази епоха образоваността предполагала знание на астрономия и астрология). Дю Геклен бил потресен от това одобрително внимание към малко привлекателната му особа. Няколко години той обожавал Тифани отдалече и накрая се осмелил да й предложи ръката си - от разстояние, без да посмее да се яви пред красавицата лично. За изумление на рицаря, дамата отговорила със съгласие. И Дю Геклен започнал нов щастлив живот. Той изоставил войната, създал си семейно гнездо и известно време се наслаждавал на небесно блаженство. Но веднъж жена му му казала: „Господарю мой, аз ви обикнах заради вашата доблест, а не заради семейните ви добродетели. Франция загива, срамно е човек да си седи у дома. Вървете и се сражавайте, не ме разочаровайте“. И Бертран, стенейки жално, отишъл да воюва. Така във всеки случай разказва историкът Брантом (1540-1614). И неоспорим факт е това, че именно след женитбата си Бертран дю Геклен от дребен побойник се превърнал в прославен военачалник, извършил много велики дела и си осигурил почетно място в историята.

А сега за чудното преображение на крал Шарл Седми. Той, ако някой не помни, е този слабоволев и недостоен принц, когото Жана д`Дарк възкачила на трона и който й се отплатил с черна неблагодарност.

Във Франция и след Жана продължавали да безчинстват англичаните, а кралят не се интересувал от нищо друго освен от развлечения и дребни интриги.

Ето го, доста противен.

Живеел безнравствено Шарл, докато не се влюбил в Агнес Сорел. Всички хроникьори пишат, че тя била демоазел с невиждана красота и превъзходни душевни качества.

Тя станала единствена владетелка на кралското сърце, покровителка на турнирите и законодателка на модата. Между другото, Агнес изобретила нов вид деколте – това:

Тази мода не се наложила, защото съвсем не на всички дами им отивал подобен фасон на роклята.

Добре, няма да се отвличаме с модата.

Ако се вярва на същия Брантом, веднъж Агнес казала на краля, плачейки горчиво: „Сир, когато бях дете, един астролог ми предсказа, че ще стана любима жена на един от най-доблестните господари. Само заради това отстъпих пред вашите домогвания. Но сега виждам, че съм сгрешила. Най-доблестен господар е вашият съперник, английският крал. Трябва да съм покорна на съдбата, затова ви напускам и отивам при него, макар това да ми разбива сърцето“. Тогава заплакал и Шарл, който не мислел живота си без прекрасната Агнес… За да не я изгуби, кралят най-сетне поумнял. Събрал войска, постигнал куп победи над англичаните и ги принудил да подпишат мир, като с това сложил край на Столетната война.

Изобщо, ще кажа на феминистките така. Престанете да стоварвате отговорността за всичките исторически беди върху мъжете. Ако някога не сме направили нещо както трябва, виновни сте вие. Не сте ни спрели навреме, не сте успели да се възползвате от астрологията или лошо сте ни манипулирали. Нашето дело е дребно: каквото кажат повелителките на сърцата, това и правим.

неделя, април 15, 2012

Неутрализация

Дядо Николай Пловдивски донесе божествения огън.

Щом го е донесъл дядо Николай обаче, няма съмнение, че от божествеността на божествения огън не е останало нищо божествено.

Само че той го докара с правителствения самолет.

Иначе казано – с благословията на Слънцето.

Която няма как да не е върнала божествената сила на огъня…

събота, април 14, 2012

Бог се роди, Коледо

Народният представител от ГЕРБ и областен партиен координатор Павел Димитров поздравил варненци за светлите празници с „ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО!“

Че като се надигнаха едни недоброжелатели да му се смеят и да го сочат с пръст из разни интернети и фейсбуци.

- Какво се лезите, бе! – викам им аз. – С ГЕРБ всичко е възможно. Само да реши Слънцето. Я как огря благодатно над миньори и металурзи. Защо да не огрее и над календара. И ето ти чудо: Рождество става Възкресение, а Възкресение – Рождество. Дребна работа...

петък, април 13, 2012

За един стар филм и една песен

Всяка серия започваше с движещ се насреща танк.

Впечатляващо за момче на 7-8 години.

А трябва да съм бил някъде на толкова, защото от филма – „Четиримата танкисти и кучето“ („Czterej pancerni i pies“) - не помня почти нищо, само няколко отделни фрагмента.

Но мелодията на песента в началото на полския телевизионен сериал, завладяващо лирична, не съм забравил и до ден днешен от край до край.

Не знаех по онова време нито дума от полски език, обаче си съчиних някакъв свой текст, с измислени думи, наподобяващи тези, които чувах, и си тананиках дълго време след това тази моя авторска версия.

Много по-късно вече се запознах и с оригиналния текст на „Балада за танкистите“ или „Неспокойните дъждове“ ("Ballada o pancernych" или „Deszcze niespokojne“).

Оказа се, че това е текст на Агнешка Ошецка (1936-1997), една от най-известните полски поетеси от втората половина на миналия век (лично аз я поставям дори над Шимборска, която ми идва прекалено интелектуална за моя мързелив мозък).

Музиката е на Адам Валачински, който освен като автор на класически произведения, е известен и с многото си композиции за киното и театъра.

Песента се изпълнява от Едмунд Фетинг (1927-2001), полски филмов актьор и певец.


Във филма обаче песента започва от втория куплет, ето я цялата:

Na łąkach kaczeńce,
a na niebie wiatr,
a my na wojence
oglądamy świat.
Na łąki wrócimy,
tylko załatwimy
parę ważnych spraw.
Może nie ci sami,
wrócimy do mamy
i do szkolnych ław.
Deszcze niespokojne
potargały sad,
a my na tej wojnie
ładnych parę lat.
Do domu wrócimy,
w piecu napalimy,
nakarmimy psa.
Przed nocą zdążymy,
tylko zwyciężymy,
a to ważna gra!
Na niebie obłoki,
po wsiach pełno bzu,
gdzież ten świat daleki,
pełen dobrych snów!
Powrócimy wierni
my czterej pancerni,
"Rudy" i nasz pies.
My czterej pancerni
powrócimy wierni,
po wiosenny bez!
По поляните - гергьовчета,
по небето - вятър,
а ние на война сме
и оглеждаме света.
При поляните ще се върнем,
само имаме да свършим
няколко важни неща.
Може би не същите,
ще се върнем при майките си
и при училищните чинове.
Неспокойни дъждове
разрошиха градината,
а ние воюваме
вече няколко години.
Вкъщи ще се върнем,
ще напалим печката,
ще нахраним кучето.
Преди нощта ще успеем,
само да победим,
а това е важна игра!
На небето - облаци,
селата са пълни с люляк,
къде е този далечен свят,
пълен с добри сънища!
Ще се върнем верни
ние - четиримата танкисти,
танкът и нашето куче.
Ние - четиримата танкисти
ще се върнем верни,
след пролетния люляк!

Да, по-късно, интересувайки се от съдбата на песента, разбрах и това, че филмът „Четиримата танкисти и кучето“ е направен доста аматьорски, с изключително много гафове в него, фактологични и кинематографични, довели дори до протести на публиката още по онова време (поляците са си поляци, не си оставят магарето в калта!).

Но песента си ми остана все така обичана.

А между другото трима от изпълнителите на главните роли в сериала по-късно заемат едни от първите актьорски места в полския театър и полското кино – Януш Гайос (също така професор по изящни изкуства и художник-фотограф), Франчишек Печка (скоро го гледах в една тежка филмова роля) и Роман Вилхелми (вече покойник, чието изпълнение в „Кариерата на Никодем Дизма“ няма да забравя никога)…

четвъртък, април 12, 2012

Да дойде терминаторът

Пак сме щели да почистваме България за един ден.

И пак, разбира се, на следващия ден България ще е също толкова мръсна.

Защото кампанийността не е нищо друго освен удар в празното пространство.

А почистване наистина трябва да има.

И то трябва да започне оттук:

За там обаче трябва терминатор.

Нали все пак „терминатор“ означава „този, който слага край веднъж завинаги“…

вторник, април 10, 2012

Четете първо вдясно

Научих случайно, че един чакал да му отговоря на мейла, който ми е пратил заради една моя публикация в блога.

Ще има да чака.

На мене само това ми е работата – да отговарям на мейлите на непознати, които са решили, че не им изнася нещо, което съм написал.

Вдясно, в карето на блога има едно предупреждение, да четат първо него.

А на това отгоре да не обръщат внимание.

То не е предупреждение, то е посвещение.

На един знаменит философ, който вика че е учил философия в Санкт Петербург, ама нъц – учил е в Ленинград.

Но това е друга, стара история…

понеделник, април 09, 2012

Преди тръгване

На гара Вакарел.

Чакам си децата и заминаваме за Копривщица.

Ще бъде весело и интересно.

Снимки?

Ама, разбира се, иска ли питане…

събота, април 07, 2012

Станишев да му мисли

Румен Петков го удари на поезия.

В полза на Първанов.

Ето му думите: „Като говорим за Първанов, мислим за партията, като говорим за партията, мислим за Първанов“.

Защо поезия ли?

Вижте какво е казал другарят Маяковски в по-предишни вермена:

"Партия и Ленин -
                                    близнецы-братья.
Кто более
                                    матери-истории ценен?
Мы говорим Ленин,
                                    подразумеваем -
                                                                  партия,
мы говорим
                     партия,
                                    подразумеваем -
                                                                  Ленин".

("Партията и Ленин
                                   са близнаци братя.
Кой повече
                                   е за майката история ценен?
Ние казваме Ленин,
                                   разбираме
                                                                 партия,
ние казваме
                  партия,
                                   разбираме
                                                                 Ленин".)
 


А щом и Пикаещият във фонтани, целунат от огнената червена муза (или от огненото червено вино – все там!), озарява с поетични лъчи Първановия лик, спукана му е май работата на Станишев…

петък, април 06, 2012

Има сделка!

“В Гърция искаме премиер като Вас - патриот и отговорен, който строи в държавата. Това казаха гръцки туристи на министър-председателя Бойко Борисов…“ – уведомява ни пресата.

- Καλά, kαλά – отговаряме ние на гръцките туристи. – Само кажете за колкото го искате, ДАВАМЕ ВИ парите, па си го влачете там, в Гърцията! Даже и едно голямо благодаря ще добавим на изпроводяк…

сряда, април 04, 2012

„Ancient aliens“

Интересно сериалче.

За отмора и развлечение, без да му се хваща вяра обаче.

Ерих фон Деникен и компания забавляват зрителя с напъни да докажат палеоконтакта.

Аргументите им са изсмукани от пръсти, впрочем – изобщо не са аргументи, защото са само предположения (макар и облечени в езиковата форма на аргументи).

Въртят, сучат привържениците на идеята за палеоконтакта и все опират до познатото, земното, приписвайки го на извънземните.

А някога Станислав Лем казваше, че когато се срещнат два разума, те сигурно ще са толкова различни, че изобщо няма да се разберат помежду си (прочетете „Соларис“!).

Което е най-вероятното – ние, човеците, към един и същ разум принадлежим, а не можем да се разберем от изпокон века, та с чужд разум ли?..

Представител на цивилизацията мая (която не е познавала колелото) управлява космически кораб (според Фон Деникен).

В някои книги за палеоконтакта горното изображение се представя в обърнат вид. Така пò прилича на "излитаща ракета", иначе някак си не се връзва…

понеделник, април 02, 2012

Културна революция

Че защо да не предстои!

В мандата на Мао имаше културна революция, та на ГЕРБ ли не може…

неделя, април 01, 2012

Надеждата умира последна

“Не си спомням България след Освобождението да е имала такъв политик“ – възкликва патетично в Интернет един почитател на Боко.

Ама не е прав.

Бай Тошо беше по-голям селяндур от Боко.

Но…

…Боко упорито го гони.

Така че има надежда…