ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ / ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ / ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

В наши дни никой няма да се заеме да твърди сериозно, че тези спомени за Исус и за неговите ученици са исторически достоверни. Описаните събития не са ставали. Но важно ли е това?

Има хора, които се вълнуват само от едно: доколко текстът е достоверен. Но защо да мислим толкова тясно? Защо да се ограничаваме? Нима от всички книги ни интересуват само историческите произведения и исторически достоверните биографии? Нима нашите интереси се свеждат само до реалните събития от миналото? А романите? А разказите? А стиховете? Нима великите писатели, способни да създават сложен сюжет с многопланови (макар и измислени) персонажи не ни говорят нищо? Нима „истинско“ е само това, което се е случило наистина?

Както ще отбележим в глава 8, истината достига до нас чрез различни форми на изкуството. Когато стоим благоговейно пред картина на Джото, Караваджо или Рембранд, ние не започваме (или не трябва да започваме) с въпроса доколко това е исторически достоверно. Или с въпроса така ли са изглеждали Богородица, апостол Павел и Исус. Естетиката не може да се свежда до историческата точност и не зависи от нея. Това са абсолютно различни понятия. Защо да мислим само за достоверността, при условие че не се занимаваме с историческа реконструкция?

По въпроса как са изобразявали, как са си въобразявали, как са осмисляли, как са разбирали и как са си спомняли Исус през първите векове на християнството, като започнем от Новия завет, няма основание да ограничаваме интересите си само с историята. Въпросът за достоверността може да ни вълнува. И някои хора ги вълнува особено. Но той не трябва да бъде единствен. По-горе говорихме какви са били спомените за Исус след неговата смърт. Не трябва да забравяме: за да бъдат спомените важни, ценни и (макар и субективно) истински, не е нужно да са точни. „Изкривените“ (тоест неточните в строг исторически смисъл) спомени не са по-малко реални за тези, които ги имат и ги споделят, от „истинските“ (тоест исторически точните) спомени.

Нещо повече, струва си да си зададем въпроса: достъпни ли са ни „истинските“ (в строгия смисъл на думата) спомени за Исус? Има ли начин да бъдем сигурни? Разбира се, историците се опитват да разберат какво например е ставало по време на земното служене на Исус с неговите ученици. Те могат с по-голяма или по-малка увереност да предположат кои предания са достоверни, а кои – не. Но историята е винаги въпрос на по-голяма или по-малка вероятност. Когато се занимаваме с личност като Исус, вероятностите се установяват с критичен анализ на спомените, фиксирани от късни автори. Така ли е ставало всичко? Или спомените са измислени, съзнателно или несъзнателно, от по-късни разказвачи? Можем да погледнем и под друг ъгъл: да ги изследваме без оглед на въпроса за достоверността.

В тази книга ме интересуват две задачи. Интересува ме какви спомени за Исус имат основание да се смятат за достоверни. Укротявал ли е дракони? Убивал ли е другарите си по игра, когато го ядосвали? Благославял ли е лъвове, които се хранят с хора, за да станат хора? Убит ли е от евреите? Изцелявал ли е болни, гонел ли е бесове, възкресявал ли е мъртви? Дал ли е заповед за екзекуцията му римският наместник Понтий Пилат? Или някои от тези разкази отразяват колебливи, неточни, че и грешни спомени? За да отговорим на тези въпроси, е необходимо да разберем повече как хората помнят на индивидуално (виж главите 3, 4 и 5) и на колективно (виж главите 6 и 7) равнище.

Плюс това, какво можем да кажем за самите спомени? И какво ни говорят те за хората, които ги имали и ги споделяли? Как тези хора помнели Исус? Каква роля играел той в техния живот и за тяхното спасение? Какво представлявали общините им? Как тези спомени са се създавали, оформяли и предавали от автори, представители на своите самобитни направления в ранното християнство? С тези въпроси за християнската колективна памет ще се заемем също (в глава 6).

Но отначало ще поговорим за проучванията, посветени на раннохристиянската памет за Исус. Тези разработки в по-голямата им част правели историците на новозаветния период, които обикновено не се вълнували от това какво са научили за индивидуалните спомени когнитивните психолози и за колективните спомени антрополозите и социолозите. Често историците не знаели изобщо за подобни изследвания. Но ако искаме да погледнем древната памет за Исус в светлината на знанията за паметта – индивидуалната и колективната, - е важно да вникнем в изследванията, посветени на това как християните са помнили Исус през годините, десетилетията и вековете след неговата смърт. На това е посветена следващата глава.

(Следва)

ОБЛОЖКИ НА СПИСАНИЕТО "POPULAR MECHANICS" ОТ 30-ТЕ И 40-ТЕ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / ЛИТЕРАТУРА / ЧЕСЛАВ МИЛОШ

Чеслав Милош (Czesław Miłosz)

30 юни 1911 г. – 14 август 2004 г.

Нобелова награда за литература

(За това, че с безкомпромисна яснота разкрива незащитеността на човека в света на жестоки конфликти.)

Полско-американският поет и есеист Чеслав Милош е роден в село Шетейне в Литва, която по това време се намира в състава на царска Русия. Поляци по произход, баща му Александър Милош и майка му, Вероника Кунат, живеят в многонационална страна с богати противоречиви традиции. В резултат от това Чеслав говори не само на своя роден полски език, но и на литовски, еврейски и руски.

Когато германската армия завзема през 1914 г. Литва, бащата на Милош, инженер-строител, е мобилизиран и заедно с царската армия семейството започва да се придвижва на изток. Всичките се скитат в продължение на шест тежки военни и революционни години, докато през 1920 г. не е сключен мирът между Съветска Русия и Полша.

След войната семейството на Милош се заселва във Вилно (днешния Вилнюс), многонационален град, който живеещите там евреи наричат литовския Ерусалим. През 1921 г., когато Милош започва да учи, Вилно влиза в състава на Полша. Милош получава строго католическо възпитание, в продължение на седем години изучава прилежно латински език, а през 1929 г. постъпва в местния университет. Уверен в своето призвание на поет, юношата въпреки това учи право. Неговият първи поетически сборник „Поема за застиналото време“ („Poemat о czasie zastygłym“) излиза през 1933 г.

През тези година на живота си Милош е активен участник в литературния кръг „Жагари“, чиито членове по-нататък стават известни като „катастрофисти“ - заради твърдата им увереност в неизбежната космическа катастрофа.

През 1934 г., като защитава диплома за юрист, Милош получава стипендия и заминава за Париж да учи литература. Там установява близки отношения с чичо си Оскар Милош, дипломат и поет, който пише на френски език и минава за затворен човек и мечтател. Времето, прекарано в Париж, изиграва важна роля в живота на поета Милош; по-късно той си спомня, че Оскар Милош му посочва необходимостта от „строг аскетизъм по всички въпроси, засягащи интелектуалното дейност, включително и изкуството“. „А най-вече – спомня си Милош – ме научи да не се отчайвам в преддверието на надигащите се катастрофи“.

Като се връща във Вилно, през 1936 г. Милош издава втория си сборник със стихотворения „Три зими“ („Trzy zimy“) и получава мястото на редакционен деректор в радиото, но след една година заради своите леви възгледи губи работата си и се мести във Варшава. От политическа гледна през тези години Полша преживява не най-добрите си времена и като че ли започват да се сбъдват най-мрачните пророчества на катастрофистите. Столетия наред полските граници се променят – конкурентни чужди държави се борят за господство над страната. След Първата световна война Полша получава независимост, но в края на 30-не години Хитлер и Сталин подготвят таен договор за нейното поделяне. Заради трудната и многострадална история националното самосъзнание на народа намира своя най-пълен израз не в политиката, а в литературата, затова поетите в Полша заемат особено място, а Милош смята себе си именно за поет, а не за радикал или, както някои мислят, за марксист.

Когато германската армия окупира през 1939 г. Полша и върху страната се стоварва трагедията, която всички предчувстват, Милош в съответствие с предназначението си на поет, както той го разбира, заема своя позиция и хвърля предизвикателство на фашизма.

Той участва активно в полското съпротивително движение, едно от най-силните в Европа. Унищожаването на еврейското гето, свидетел на което става, поставя отпечатък върху целия му по-нататъшен живот. През 1944 г. Милош се жени за Янина Длуска; семейството има двама сина.

След войната Милош работи в полското дипломатическо представителство във Вашингтон, а след това в Париж, но след идването на комунистите на власт скъсва с режима и през 1951 г. става емигрант заради невъзможността да се примирява с „изкривяването на истината“ и с моралния релативизъм на тоталитарната държава. Като се заселва в Париж, Милош пише през 1953 г. есето „Поробен разум“ („Zniewolony umysł“), в което размишлява за влиянието на тоталитаризма върху личността на художника. „Поробен разум“ му донася известност на Запад.

Животът в емиграция е мъчително тежък; както казва Милош, откъсвайки се от родната земя и родния език, поетически източник и импулс, той се обрича на „безплодие и бездействие“. Като няма отначало сили да пише стихове, през 1955 г. Милош издава романа „Долината на Иса“ („Dolina Issy“), спомен за детството в Литва, елегичен разказ за съдбата на едно момче. Около това време е издаден и романът „Завземане на властта“ („Zdobycie władzy, 1953 г.), за който поетът получава Европейската литературна награда. След тази награда Милош, както сам се изразява, успява да натисне газта и да печата непрекъснато. Но той не може да се примири с позициите на френските „леви“ интелектуалци, които продължават да смятат, че съветският комунизъм ще спаси света, и не виждат неговата същност, поради което през 1960 година заминава за Съединените щати. След една година Милош става професор по славистика в Калифорнийския университет в Бъркли, а през 1970 г. получава американско гражданство.

Опасенията на Милош, че няма да може да пише в емиграция, не се потвърждават. През годините, прекарани в Америка, излизат негови преводи от полски език, полски преводи на Библията (псалми), произведения на Уитмън, Шекспир, Милтън, Т. С. Елиът и Бодлер в негови преводи на полски език, а също така получили висока оценка произведения от автобиографичен и литературоведчески характер, есета и стихотворения.

Милош е удостоен с литературната награда Мариан Кистър (1967 г.), с наградата на фонд „Южиковски“ за творчески достижения (1968 г.), с наградата на полския ПЕН клуб във Варшава (1978 г.) и с почетната степен доктор на Мичиганския университет.

Милош е смятан за един от най-големите полски поети, а според поета емигрант Йосиф Бродский той е може би най-великият поет на своето време. На Запад популярността на Милош расте с издадените преводи на негови книги. В Полша през времето, когато са забранени, книгите му се разпространяват нелегално. А когато преди връчването на Нобеловата награда идва в родината си, поетът е посрещнат като национален герой.

Поезията на Милош подкупва със своето тематично разнообразие и интелектуално богатство; със съчетаване на разсъждения и лиричност; с конкретно-чувствена образност и диалектическа мощ; с морална сила и убедителност. Поезията на Милош е всмукала в себе си много: там е и своеобразието на традициите на Източна Европа – на неговата родина, на християнството, на юдаизма и на марксизма, в нея се съдържа цялата кървава история на ХХ в. и мъчителният опит от емиграцията. Както отбелязва американският поет и издател Джонатан Геласи, „всичките сили на Милош са насочени да се противопоставят на горчивия опит, и не само от своя живот, но и от цялата история с нейното парадоксално съчетание на ужасното и прекрасното“. Както подчертава Паул Цвайг, „Милош е убеден, че поезията не е само естетическа, но е и нравствена категория, че тя трябва да извежда страданията на отделния човек на това равнище на ценностите, което защитава от скептицизъм и безплоден гняв, а следователно и от съблазънта на идеологията“.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ТАКА НАРЕЧЕНАТА „ВЕЛИКА ОТЕЧЕСТВЕНА“ / ГЛАВА 5. ГИБЕЛ

АВТОР: ВИКТОР СУВОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1.

А Кутузов със своята армия, след като напуснал Москва, се отправил на изток. Като се измъкнал от преследването, завил отначало на юг, а след това рязко на ЗАПАД!

Той отвел своята армия южно от Москва и изградил укрепен лагер при село Тарутино.

И възникнала следната ситуация.

Да остане в Москва за Бонапарт нямало смисъл. Москва изгоряла. Заедно с всичките си запаси. А навън е средата на септември.

Но това не е този септември, който е в Париж, и този, който е в Лондон. Това е нашият роден руски септември. Той може да бъде топъл, ласкав и слънчев. Но може да бъде студен, ветровит, дъждовен и кишав.

А след това идвала руската зима.

Наистина, в този момент тя не изглеждала за завоевателите неумолима, свирепа и безпощадна садистка.

Освен бясната зима, която се виела някъде наблизо, имало и други неприятности, невзети преди под внимание. Около Москва имало гъсти гори. А в горите - силни партизански отряди под командването на Давидов, Сеславин, Кудашов и други зли, коварни и храбри офицери.

Френските генерали трябвало да хранят с нещо своята армия. Продоволствия и храна за конете трябвало да се търсят извън пределите на града. Но всякакви опити да се излезе извън градските покрайнини свършвали лошо.

Тези френски войници, които се опитвали да намерят поне нещо в околностите на Москва, били залавяни от руските партизани или обикновените бандити и бесени по дърветата, за да се виждат труповете отдалече и да не се опитват другите да подадат даже носа си вън от изгорелия град.

2.

След две седмици разузнаването на Бонапарт най-сетне заявило, че основните сили на Кутузов се намират в района на Тарутино.

Разбирайки, че е попаднал в безизходно положение, Бонапарт изпратил на Кутузов предложение за примирие. Преговорите трябвало да води генерал-адютантът на Бонапарт граф дьо Лористон. Същият, който през юни предал на руското правителство нотата за обявяване на война.

Лористон отишъл в Тарутино и бил приет от Кутузов. Кутузов изслушал предложенията за примирие и веднага ги отхвърлил. Неговата позиция: войната едва започва, всичко още предстои.

За мисията на Лористон Кутузов доложил на царя. Разбира се, царят също отхвърлил предложенията на Бонапарт. Едновременно с това изразил недоволството си от действията на Кутузов.

И бил прав: работата на пълководеца е да воюва. А да води по време на война преговори с противника, без да е получил за това инструкции и пълномощия от висшата власт, е подсъдно. За това може да се оформи не само подозрение, но и обвинение в измята с произтичащите последствия.

Но цар Александр бил добър. Простил.

3.

Бонапарт не успял да получи примирие. Да върви по-нататък на изток от Москва просто нямало защо. Там се намирали пустинни пространства и пълно отсъствие на пътища.

Още повече нямало какво да прави нито на север в Русия, нито на северозапад.

На Бонапарт му оставали два пътя.

Първият: да се върне у дома по Смоленския път, по този, по който дошъл. Но покрай този път на десетки версти вдясно и вляво всичко било вече изгорено и разграбено. Когато настъпвали, опожарявали и грабели, не мислели, че този път може послужи за отстъпление.

Вторият възможен път за отстъпването на армията на Бонапарт бил много по-добър: можело да се върви на югозапад в земите на Украйна. Там няма толкова страшен климат, там може да се презимува И там има много продоволствия.

Но ето че именно тези югозападни пътища били завардени от Кутузов.

В Тарутино по негова заповед бил издигнат укрепен лагер с бастиони, редути и люнети. Там Кутузов попълвал своята армия, готвел я за нови сражения. И не тревожел Бонапарт.

Бонапарт се тревожел сам: защото Кутузов се озовал в гърба му, на един от пътищата, при това най-добрият, по който можело да се отиде в районите, неразорени от войната.

Във всеки момент Кутузов можел да затвори всичките други пътища, които свързвали армията на Бонапарт с Централна Европа. Това не се харесало на Бонапарт и той решил да се оттегли.

Макар че зимата още я нямало.

Макар никой да не го гонел от Русия.

4.

Маршовата маневра на Кутузов от изоставената Москва на изток, а след това резкият завой на запад били блестящ пример за използване на стратегията на непреките действия. Сега Кутузов просто седял търпеливо в своя укрепен лагер като котка до миша дупка, която не дава на палавата мишка да влезе безнаказано в спасителната дупка.

Авангардите на френската армия се опитвали да пробият път на югозапад, към благословената топла и сита Украйна. Но армията на Кутузов получила след Бородинското поле силни подкрепления, възстановила и рязко усилила своята боеспособност. Докато в същото време войските на Бонапарт били силно обезсилени и отслабени.

По времето на редица сблъсъци, а след това и сражения край Малоярославец Кутузов казал на Бонапарт: пътищата към Украйна за тебе няма. Там няма да те пусна. Отивай си по този път, по който си дошъл.

И до днес обвиняват Кутузов, че след Бородинската битка е оставил Москва. Тук влияние оказва психологията. Всички разбират ролята на Москва, но изпускат един съвсем незабележим детайл: по това време столицата на империята НЕ СЕ НАМИРАЛА В МОСКВА.

Столица на империята бил Петербург.

Оставяйки Москва, Кутузов не рискувал нищо. Управлението на държавата не се нарушавало нито за минута.

Като оставил Москва на Бонапарт, Кутузов приготвил гибелта на огромната армия на завоевателя и осигурил на руската армия победоносно движение до Париж и неговото завземане.

Жертвайки Москва, давайки царицата си, Кутузов в крайна сметка обявил на противника мат.

5.

В съзнанието на милиони нашествието на Бонапарт се рисува като страшен мраз и безкрайни простори, които погубили Великата армия.

Да внесем яснота.

От Париж до Вилнюс (по онова време – Вилно) има 2013 километра. По това време такива разстояния не плашели никого. Това разстояние армията на Бонапарт преодоляла без проблем. И ето там, в района на Вилно, в началото на юни 1812 година Бонапарт съсредоточил своята армия за нахлуване в Русия. Оставало да се повърви още малко.

От Вилнюс до Москва има 984 километра.

Лошите пътища?

Но пътищата по цяла Европа по това време не били покрити с камъни. Ако няма дъжд – добре. А ако има дъжд и кал, не можеш да минеш, независимо дали си в Германия, в Полша или в Русия.

Ако няма дъжд, пътищата са твърди.

Лятото на 1812 година в районите, по които се движела армията на Бонапарт, било сухо и горещо. Нищо не пречело на движението.

Според френските данни през юни 1812 година, в навечерието на нахлуването, в състава на Великата армия на Бонапарт имало 422 хиляди войници и офицери. Било горещо. И никакви студове.

В Москва армията на Бонапарт влязла през 14 септември. Отново никакви студове. Числеността ѝ, пак според френски данни – 100 хиляди. Четвърт по-малко от първоначалния състав.

Позволете ми да полюбопитствам: къде са се дянали 322 хиляди?

Ясно: трябвало е да се оставят гарнизони в завзетите градове и села, да се изпращат войскови части по фланговете за защита от внезапни удари.

И все пак до Москва стигнали много малко войски. Четвърт по-малко от първоначалния състав.

При такива темпове на снижаване, много ли би останало от това войнство, дори и изобщо до е нямало никаква зима?

Нека се опитаме да решим една задача за седемгодишни момчета и момичета.

И така: в армията (грубо казано) имало 400 хиляди бойци. При хубаво топло време за три месеца пропаднали някъде 300 хиляди бойци. Въпрос: след колко месеца при същото топло време ще изчезнат останалите 100 хиляди?

6.

Страшният пожар в Москва бушувал пет дни и пет нощи. Той подкопал моралните сили на френските войници, изтощил ги физически и разложил дисциплината.

Нямало какво да се прави в Москва.

И Бонапарт заповядал отстъпление.

Отстъплението се превърнало в бягство. И тогава дошла руската зима. Със студовете, бурите, обилните снеговалежи.

Армията на Бонапарт се топяла по пътя, губейки боеспособност, превръщайки се в неорганизирани тълпи от контузени, гладни и премръзнали хора.

Скоро Бонапарт изоставил тези тълпи и избягал във Франция.

7.

Войната през 1812 година била наречена Отечествена.

И възпята.

В музиката – от увертюрата на Чайковский „1812 година“. В рейтинга на най-популярните оркестрови произведения този музикален шедьовър заема уверено първо място. Самият Пьотр Илич Чайковский смятал, че увертюрата трябва да се изпълнява под истинска оръдейна стрелба.

Не зная как е в другите страни, но в Япония идеята е осъществена: на стадион – мощен военен оркестър и артилерийска стрелба на батарея от 105-милимитрови гаубици. Дует. Мощта на музиката на Чайковский нараства стремително и ето че се обаждат оръдията в такт с ударите на барабаните. Накрая всички оръдия дават един залп. Моята лична оценка: потресаващо.

В поезията подвигът на народа е увековечен в безподобното стихотворение на Лермонтов „Бородино“.

В живописта – от цикъла потресаващи картини на Веерщагин.

Нещо повече, руският художник от френски произход Франц Рубо (F. I. Roubaud) е изрисувал панорамата на Бородинското сражение. Платно с размери 15 на 115 метра. Иначе казано – 1725 квадратни метра.

В литературата тази война е описана майсторски в романа на Лев Толстой „Война и мир“. Този роман, пак според мене, не налагам на никого своето мнение, е шедьовър със световно значение. По мотиви от този роман нееднократно са се снимали многосерийни филми в САЩ, в Съветския съюз и във Великобритания.

Тази война има в Русия официално название – Отечествена война през 1812 година.

Но ми позволете да изкажа едно скандално мнение.

Според мене никаква така наречена „отечествена война“ през 1812 година никога не е имало.

Война срещу Бонапарт имало. Но не трябва да се нарича отечествена. Защото мнозинството от населението на страната било безправно.

Мнозинство от населението на Русия се състояло от крепостните селяни. Иначе казано – от роби.

Те можели да бъдат шибани с камшици за някакви провинения или просто така.

Можело да ги купуват и продават. Като домашен добитък. Като крава, като кон, като куче или прасе.

Кучето няма родина. Както няма родина и прасето.

Не можел крепостният селянин, когото господарят му бил в състояние всеки момент да го нашиба с камшик до полусмърт, а понякога и до смърт, да бъде гражданин.

Бонапарт се опитвал да донесе свобода, но това не било необходимо на никого в Русия.

Вековното робство така проникнало в руската душа, че никой не се радвал на подарената свобода, не я приветствал и не бързал да се възползва от нея.

ТАКА НАРЕЧЕНАТА „ВЕЛИКА ОТЕЧЕСТВЕНА“ / ГЛАВА 4. ЗАДЪНЕНА УЛИЦА

АВТОР: ВИКТОР СУВОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1.

Наполеон Бонапарт, като съкрушил армиите на континентална Европа, решил да тръгне с неизброимите си пълчища към Русия.

На 22 юни 1812 година посланикът на Франция граф дьо Лористон връчил по поръчение на Бонапарт на правителството на Русия официален документ за обявяване на война.

Късно вечерта на 23 юни първите подразделения на армията на Бонапарт започнали да се прехвърлят през река Неман, която разделяла териториите на Прусия и Русия. На 24 юни започнала пълномащабна инвазия.

Срещу Бонапарт действали две слаби руски армии. Те действали откъснато една от друга, всяка по свой план.

Но дори и при съвместни действия двете армии били много по-слаби от армията на Бонапарт.

Замисълът на Бонапарт се проследява доста ясно: да се действа така, че да не се позволи на двете руски армии да се съединят. Да се справи поотделно с всяка от тях било по-лесно отколкото с двете едновременно.

Но след редица боеве и сражения двете армии успели да се съединят в района на Смоленск. Но всяка от тях имала свой командващ, свой щаб и свой план за действие. Нищо добро не можело да се получи от това.

2.

На 17 август начело на обединените руски войски бил поставен пехотният генерал Михаил Иларионович Кутузов.

На Кутузов му било ясно, че е почти невъзможно да бъдат победени превъзхождащите сили на Бонапарт. Затова Кутузов избрал единствения правилен път: изтегляне с малки въоръжени сблъсъци.

Царят, елитът на обществото и целият народ искали обаче генерално сражение. Но Котузов знаел, че шегите с Бонапарт не водят до добър край. Вероятността за съкрушително поражение била много пъти по-голяма от съмнителната вероятност за победа.

А едно изгубено сражение можело да погуби и армията, и Русия.

Основната надежда на Бонапарт се състояла именно в това да съкруши руската армия в открито поле, в генерално сражение. До този момент Бонапарт нямал нито едно загубено сражение. И нямало в Европа никой равен на него като ръководител на грандиозни битки.

3.

Кутузов отстъпвал, избягвайки всякаква генерална битка. Обществото роптаело. Армията се сърдела. Тръгнали лоши слухове. Кутузов бил обвиняван в страхливост. Такъв предводител не бил нужен нито на народа, нито на армията, нито на царя.

Царят явно имал намерение да постави на мястото на Кутузов някой храбрец. А храбрецът можел да се хвърли в бой и в този бой да строши не само своята шия, но и гръбнака на цялата армия, а заедно с това и на Русия.

Ето защо, за да отхвърли обвиненията в нерешителност и страхливост, Кутузов се сблъскал с противника си пред вратите на Москва. Място за сражението той избрал край село Бородино, до рекичка с необичайно, странно и страшно име – Война.

Удобството на позицията се състояла в това, че там било трудно да се обгради армията на Кутузов. Отдясно и отляво - рекички с мочурливи брегове, дълбоки дерета, гори и храсталаци.

4.

На 7 септември 1812 година се състояла грандиозната Бородинска битка. Била пролята неимоверно много кръв. На доста тесния участък, осем километра, се счепкали в смъртоносна схватка ЧЕТВЪРТ МИЛИОНА войници.

С 1200 оръдия двете страни от сутринта до вечерта бълвали гюллета и картеч. За да сме по-точни: 587 оръдия имал Бонапарт и 624 - Кутузов.

Загубите от убити, ранени и осакатени не могат да се определят точно. Защото тогава никой не ги броял, имало много по-сериозни грижи. А по-късно, след много години, експертите пресмятали и изчислявали. Има множество най-различни оценки.

Ясно е само, че за всяка от страните броят достигал до десетки хиляди убити и ранени и при която и да е оценка Бородинското сражение се смята за най-кръвопролитното от еднодневните сражения.

5.

И Бонапарт, и Кутузов обявил Бородинската битка за своя победа.

Като гледаме на тази месомелачка от височината на XXI века, нека признаем, че битката завършила на същите позиции, от които започнала. Дори когато изтласкал руските полкове на десния си фланг, Бонапарт заповядал в края на деня на войските си да се върнат на изходните си позиции, защото нямало никаква полза от завзетото парче земя:

Вот затрещали барабаны - И отступили басурманы. Тогда считать мы стали раны, Товарищей считать. М. Лермонтов, "Бородино"

Ето, забиха барабаните и отстъпиха неверниците. Тогава започнахме да броим раните си, другарите си да брроим. М. Лермонтов, "Бородино"

Нито една от страните не успяла нито да обкръжи, нито да отблъсне противника.

Иначе казано – пат в най-чист вид.

Защо тогава Кутузов обявил това клане за своя победа?

Защото Бонапарт не можал да съкруши армията на Кутузов и да принуди Русия да капитулира.

За това сражение пехотният генерал граф Кутузов бил произведен веднага в генерал-фелдмаршал.

Слез сражението Кутузов решил да не рискува повече и не продължил на другия ден битката. Той дал заповед за отстъпление, оставяйки Москва на французите.

Разбира се, Бонапарт обявил тази битка за своя победа. Как иначе: битка пред вратите на Москва, след което руснаците оставили Москва.

6.

Отстъпващата армия на Кутузов преминала през цялата Москва от запад на изток. След армията на изток заминало почти цялото население на града.

Преминавайки през Москва, армията на Кутузов завила на югоизток.

И… изчезнала.

7.

Бонапарт завзел Москва. И веднага в града избухнал чудовищен пожар.

Вече два века историците спорят каква е причината за пожара. Причините са вероятно няколко едновременно. След заминаващата армия се проточили хиляди жители. В Москва останали само крадците, проститутките, пияниците и подобни на тях елементи. И още – хиляди ранени руски войници, за които нямало възможност да бъдат изведени от Москва.

Да бъде запалена опразнената Москва заповядал градоначалникът генерал аншеф Фьодор Ростопчин.

Към това се добавили действията както на измъкналите се от затворите криминални елементи, така и творчеството на препилите френски войници, които след три месеца изнурителни походи, боеве и кръвопролитни сражения се оказали изведнъж в огромния пуст град с изоставени магазини, винени изби, механи и кръчми, в които имало неизчерпаеми запаси от безплатната веселяща течност.

По това време ту тук, ту там се появявали малки горящи огнища. И бавно се разгаряли.

За пожара помогнал и ураганният вятър.

Да оставим на романтиците красивите обяснения за внезапно разразилия се и съвпаднал с пожара ураган.

Ураганът не бил причина за катастрофалното усилване на пожара, а следствие от този пожар. Разбушувалият се пламък изисквал чудовищни обеми кислород. Внезапно възникналият ураган не е нещо друго, а потоци от въздух, устремили се отвсякъде към центъра на горящата Москва.

Подобно явление било наблюдавано и по-рано по време на Големия лондонски пожар през 1666 година и след това по време на Големия чикагски пожар през 1871 година.

През Втората световна война по време на въздушните бомбардировки на Хамбург, Дрезден, Токио и други градове също възниквали огромни огнени смерчове.

Механизмът за появата им е прост. Отделните огнища на горене се съединяват в едно обширно огнище. Въздухът над мощното огнище се нагрява силно и след това се понася стремително нагоре. Образувалият се вакуум всмуква студените въздушни маси от периферията на горене. Тези маси раздухват още по-силно пламъка и създават устойчиви и мощни потоци въздух към центъра на пожара и оттам – вертикално нагоре. Нажеженият до 700-800 градуса въздушен вихър, въртейки се с ураганни скорости, всмуква в себе заедно с колосалните въздушни маси дървени отломъци, дъски и клони, запалва ги, разжарва ги, издига ги на огромна височина и ги разхвърля наоколо.

Пожарът бушувал пет денонощия, превръщайки Москва в купища пепел и димящи развалини.

Но с това бедите на Бонапарт не само не свършили, а точно тогава започнали.

Първото главоболие: Бонапарт не знаел къде е Кутузов – напред или назад, близо или далече, какво прави и какво възнамерява да прави по-нататък.

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХРИСТО ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 482

Христо Иванов Книговезеца до Н. Т. Обретенов

Търново, 30 октомври 1872 г.

Г. (скъсано)

В Русе

Този час приех известие, че от братята паднали някои и други в неприятелски ръце. Вземете нужните мерки за всеки случай. Писма и други работи прегледайте и скъсайте, защото излезли някои и други слаби в приказките си. Сношенията прекъснете временно, докато се известим за всичко. С една реч, нищо недейте изпраща, докато не ви известим. Ако сте изпратили нещо, то побързайте да ми явите, но дано не сте пратили.

Без повече, засега ви поздравявам

Ваш Христема ...

(скъсано) Cт. [1]

Мнозина от хората ни са уловили и сам Димитър паднал в рецете им.

Същите

Н.Б.II.В., п. 1. № 33

Арх. Обретенов

БЕЛЕЖКИ

1. Навярно - новият псевдоним Христемага, допълнен със стария - Ст. Карагьозов, който бил изличен или скъсан.

(Следва)

ТАКА НАРЕЧЕНАТА „ВЕЛИКА ОТЕЧЕСТВЕНА“ / ГЛАВА 1. ЗА КАКВА ВОЙНА МЕЧТАЕЛ НАРОДЪТ?

АВТОР: ВИКТОР СУВОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“В сърцето на руския народ кипи силна, необуздана страст към завоеванията“.

Маркиз Астолф дьо Кюстин, „Русия през 1839 година“ .

1.

минали сто години.

Русия се превърнала в Съветски съюз, но и през 1939 година народните мечти останала все същите като преди сто години.

И преди двеста години.

И триста.

По-нататък – все същото.

Най-добре от всички мечтите на народа за световно господство можела да осъществи Комунистическата партия. Затова била подкрепена през 1918 година от широките народни маси.

Съвсем не е случайно, че даже и след крушението на комунизма десетки милиони хора по време на напълно свободни избори изразиха неукротимото си желание да имат за свой водач не просто комунист, а комунист из недрата на тайната полиция, потомък на майсторите от килиите за изтезания и мазетата за разстрели.

Днес можем да успокояваме съвестта си с разсъждения за това, че – виждате ли – така се случи, че в Кремъл се настаниха някакви пришълци, чужди на народа.

Но няма да стане.

Любителите на освободителните походи обитават в кремълските покои не по каприз на случайността. Те са се настанили в палатите там, защото са любими на народа и народът ги подкрепя.

Защото изразяват дълбоки вътрешни копнежи.

2.

От най-първите минути на своето възцаряване по върховете „вождовете на Съветска Русия изразявали надеждата, че войната ще доведе Червената армия до стените на Париж и Лондон“ (С. Коэн. Бухарин. Политическая биография. 1888–1938. М.: Прогресс, 1988. С. 133).

Със завземането на властта от комунистите оградите и стените на къщите се превърнали във витрини за политическа пропаганда. Лепели по тях плакати, чийто смисъл се изразявал кратко:

„ЦЕЛИЯТ СВЯТ ЩЕ БАДЕ НАШ“

Над страната гърмели стихове и песни за освободителни походи:

Даешь Варшаву! Дай Берлин! Уж врезались мы в Крым! („Марш Буденного“. Слова: Анатолий д`Актиль)

Искаме Варшава! Дайте ни Берлин! Вече врязахме се в Крим! („Марш на Будьони“. Автор: Анатолий д`Актил)

Локомотиву полный ход. Куём мы старшим смену. Наш паровоз летит вперед, Даешь Париж и Вену! (Красноармейский песенник: Красной Армии ко дню её пятилетия. Москва, 1923. С. 81)

На локомотива пълна пара. Смяната на старшите ковем. Локомотивът ни лети напред, ще бъдат наши Париж и Виена! (Червеноармейска песнопойка: за петгодишнината на Червената армия. Москва, 1923 година, стр. 81)

От детските години да се знае: целият свят ще бъде наш!

3.

На 1 септември 1939 година избухнала и на 2 септември 1945 година завършила Втората световна война.

Въпрос: На кого от победителите се паднали най-лакомите късчета?

Отговорът е прост: на другаря Сталин.

Възглавяваният и ръководен от Сталин „съвсем неготов за война“ Съветски съюз бил единствената страна, която в крайна сметка не изгубила нито един квадратен сантиметър своя земя, а придобила колосални територии с десетки милиони жители.

Завземането на съседни територии от части на Червената армия започнало на 17 септември 1939 година, иначе казано – още от първия месец на Втората световна война.

През септември 1939 година войските на Сталин нахлули в Полша. С техните героични действия били откъснати и включени в състава на Съветския съюз Западна Беларус и Западна Украйна, включително и град Лвов с принадлежащите му райони. Макар че Лвов никога по-рано не е влизал в състава на Руската империя.

4.

Според договора между Молотов и Рибентроп, а в действителност – според съглашението между Сталин и Хитлер, Естония и Латвия преминали през август 1939 година в сферата на интересите на Съветския съюз.

След един месец в тази сфера влязла и Литва.

През есента в Литва бил въведен „ограничен контингент“, наброяващ 20 хиляди бойци и командири от Червената армия.

В Естония и Латвия бил въведен „ограничен контингент“ от по 25 хиляди.

Във всяка от тези страни бил разположен по един стрелкови корпус на Работническо-селската червена армия. В състава на всеки един корпус имало – една стрелкова дивизия, една танкова бригада, един зенитно-артилерийски и два-три авиационни полка.

Освен това основните сили на Балтийския флот били изведени от Кронщад и били настанени по пристанищата на балтийските държави.

И съветските другари веднага заявили, че за строителството на летища, военноморски бази, командни пунктове, комуникационни пунктове по основните пътища, за изграждането на военни градчета и други дейности трябва да се въведат допълнително хиляди червеноармейски военни строители. Те също са военни, които са призовани в армията, но тяхната задача не е да воюват, а да строят.

Под маската на „военни строители“ в трите държави били въведени още 18 хиляди бойци от Червената армия.

Просто казано, в най-първия момент договорите били нарушени от руска страна.

5.

В края на 1939 година в състава на Съветския съюз влизали единадесет републики: Руската, Украинската, Беларуската, Грузинската и т. н.

В действителност това не били републики, а територии, които се намирали под тоталния контрол на Москва.

По-точно – под контрола на Кремъл.

Още по-точно – под контрола на другаря Сталин.

Официално обявената цел на Съветския съюз във външната политика била териториално разширение и включване на съседните страни в състава му.

Официалният герб на Съветския съюз е земното кълбо, върху което са положени символите на комунизма – сърп и чук. На това земно кълбо няма никакви граници. Всички страни са оцветени в червено.

Това била крайната цел. Обявена открито, гръмко и пред целия свят.

А по това време, на 27 ноември 1939 година, по екраните на Съветския Съюз излязла втората серия на филма „Великият гражданин“ („Великий гражданин“).

Филмът разказва за непримиримата борба на член на висшето ръководство на страната, партиен водач от много висок ранг (вероятен намек за Сергей Киров – бел. П. Н.) с истинските врагове на народа, с мерзките шпиони, вредители и предатели.

Замислен е трагичен, но вселяващ надежда финал на филма. Така да се каже, оптимистична трагедия: враговете погубват непреклонния партиен член, но неговото дело живее.

Централната идея на филма малко преди трагичната развръзка е изразена звънко от главния герой в негова пламенна реч:

„Ех, след двадесет години, след една успешна война, да излезе човек и да погледне Съветския съюз – от тридесет-четиридесет републики“.

Главният герой се обръща уж към своите възторжени слушатели, които показват на екрана.

Но в действителност това обръщение не е само към тези, по-скоро – не е толкова към тези, които слушат на екрана пламенната реч на трибуна.

Това обръщение е към милионите зрители, седящи в салоните на градските и селските кинотеатри, в клубовете на войсковите части на НКВД и на Червената армия, това е обръщение към многомилионното население на Съветския съюз: ще бъдете щастливи, скъпи другари! След една успешна война много страни ще се влеят в нашето братско семейство!

Един месец преди това в Естония, Литва и Латвия са въведени войски, за да защитят тези страни от възможно превземане от някакви врагове. И веднага във всички гарнизони на новопоявилите се защитници дават филм за бъдещото щастие след една успешна война: ще имате след тази успешна война не десетина републики, а тридесет-четиридесет!

Така че Естония, Литва и Латвия с гарнизоните на Червената армия и специалните отдели на НКВД, които вече са се наместили на балтийска земя, трябвало да станат първи кандидати за братския съюз.

Нима това не било ясно на някого по това време?

6.

Филмът „Великият гражданин“ не е налудничава фантазия на пиян режисьор.

Сценарият на филма се преработвал нееднократно по лична заповед на другаря Сталин, производството на филма се намирало под негов личен контрол, а създателите на филма след завършването му били удостоени със Сталинска награда първа степен.

За тези награди ще говорим по-нататък. Сега трябва да помним само това, че наградите раздавал комитетът за Сталински награди.

Начело на комитета стоял лично другарят Сталин.

7.

Този, който не е чел съчиненията на другаря Сталин, твърди, че уж Сталин искал да построи социализъм само в една страна.

Но другарят Сталин повтарял нееднократно: ПЪЛНА победа на социализма е възможна в една страна, но това не предпазва от вражеско нашествие.

Затова ОКОНЧАТЕЛНАТА победа на социализма е възможна само в световен мащаб.

Ето един друг вариант на отговора на този въпрос: правилно – другарят Сталин изграждал социализъм в една страна… Но в тази страна той замислял да има не 11 републики, каквито имал в момента на подписването на пакта с Хитлер за разделянето на Европа, а 30-40 републики.

* * *

Да разтворим сега картата на континента и да се опитаме да размислим: ето го Съветският съюз от 1939 година с неговите 11 републики. Но на вождовете и народите им се искало минимум, „след една успешна война“, да имат 30-40 републики.

Най-напред, разбира се, трябвало да се влеят в братското семейство Естония, Литва и Латвия. Тяхната съдба в този момент била безвъзвратно решена.

По-нататък – Финландия и Румъния.

А останалите републики… Минимум от петнадесет до четиридесет.

Кои ще са?