ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 15. ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 15. ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

Два часа телефония, два – изучаване на устави и шест часа на ден строева подготовка. От осем сутринта до шест вечерта строева подготовка, тактика, устави за бойна и караулната служба, поправяне на повреди в телефонните апарати, прокарване на учебни свързочни линии. Обаче какви устави по време на война?

Четири години никой не е вървял в крак. Аз съм на двадесет и три години, някои на повече, някои на по-малко, а абсолютното мнозинство според мене, а и според тях самите, са старци. Те са от тридесет до петдесет години, отегчени са, вкъщи ги чакат съпруги, деца, семействата им се нуждаят от помощ. Смеем се, плачем – бой с щик, а щикове няма, пък и пушките са само седем, останалите имат автомати. Как да изпълним "При нозе!"?

На всеки петнадесет минути от строя:

– Лейтенанте, да изпушим по цигара!

Аз:

– Два непоряда! Надясно!

А той – наляво. Но нали точно с него двамата преди два месеца преминавахме през Неман! И именно той, Кузмин, ме спаси.

О, това преминаване!

Ние с нашите каруци изостанахме отново от щаба на армията. Връзка – само по радиостанцията.

Четиридесет километра кабел на катушките, в каруците. Началството отдавна е напред.

– "Волга", "Волга", аз съм "Нева", как ме чувате? Приемам.

Великолепни асфалтови пътища, по кръстопътищата на пиедестали дървени боядисани Мадони.

Безкрайни горски имения. Гледам компаса, гледам немската карта.

Отпред има мост през Неман, настроението е отлично, немците бягат. С напредването настроението се мени. Мостът е взривен, а всички пътища към понтонния мост са задръстени с техника.

Обикаляме, обикаляме, приближаваме се някак си до целта, но с приближаването се засилва грохотът от експлодиращи авиационни бомби. Изглежда, че ни върви, промъкваме се отстрани към понтонния мост. И веднага се озоваваме в димна кървава бъркотия, в епицентъра на ужасна бомбардировка.

– Лягай!

Конете треперят, не успяхме да ги спънем, един от тях къса ремъците, бяга и пада веднага, повален от няколко шрапнела.

Да лежим, само да лежим.

Различни характери. Едни лежат по корем, заравят глава в пясъка, в тревата, в калта и треперят. Други, те са по-малко, лежат по гръб и гледат нагоре. Искам да се обърна, но не мога, лежа по гръб и гледам небето. Този път над понтонния мост има "хайнкели".

От фюзелажа на всеки се отделят няколко черни пръчици. Това са бомби. С всяка минута те нарастват по размер. Тези, които лежат по корем и треперят, не ги виждат. Аз ги виждам и сърцето ми бие като лудо. Докато са във висините, все едно всяка от тях лети точно към мене, но се принуждавам да гледам наоколо, за да видя в какво състояние е моят взвод – не онези, които лежат с лицето надолу, а тези, които като мене гледат към небето. Както на мене, и на тях им се струва, че всяка от бомбите лети точно към тях, и ето тук се случва саморазобличиният фокус.

Най-интелигентните или скромните, не много уверени в себе си, треперят, но си лежат, а най-големите самохвалковци, циничните, нахалните, пробивните и уж смелите не издържат, скачат, бягат и не могат да спрат, защото наистина им се струва, че бомбите летят точно към тях, и се опитват да избягат встрани. Гледат нагоре и разбират, че тичат точно под бомбите, и задъхвайки се, бягат обратно.

Викам:

- Агафонов, легни!

А той гледа небето – бомбите са над главата му и вече не може нито да бяга, нито да легне. Скачам на крака, хвърлям се върху него, падаме заедно в кървавата кал. И това в последните секунди, вече е ясно, че бомбата ще се взриви на двадесетина метра от нас.

Притискаме се до земята, свирят осколките, които прелитат над нас. Още няколко минути – и шестте вражески самолета, след като са хвърлили бомбите, се отправят на запад. Но нали след няколко минути ще се появят нови. Понтонният мост е разрушен. Нямаме никакви шансове да се окажем на другия бряг. Да останем и да чакаме поредната бомбардировка е безсмислено.

Вдигам моите зашеметени, полуконтузени хора. Това е всичко. Освобождаваме бързо треперещите, с бяла пяна на устата коне, скачаме в каруците.

На шосето танкове, самоходни оръдия, артилерия, моторизирана пехота, а във въздуха този път "месершмити" и пикиращи "юнкерси". Цялата земя гори, горят коли, гори за десети път възстановявания понтонен мост, пълнят се с вода, пламват и потъват понтоните, падат във водата и загиват сапьори.

Някакъв генерал се опитва да доближи с "Уилис" понтонния мост, но офицери танкисти не му позволяват. А от небето падат бомби и неизвестно защо няма наша авиация и мълчат нашите зенитчици.

Ефрейтор Агафонов е ранен. Кръв, огън.

Междувременно един лейтенант от сапьорното подразделение ми обяснява, че на шест километра вдясно е имало доскоро паром [1]. Немците го потопили, но над водата останало стоманеното въже.

- Опитайте, - казва той, - да направите сал и, като се държите за въжето, да минете на другия бряг.

Няколкостотин метра по брега, стръмно изкачване, гора и колкото се може по-бързо, по-далече от мястото на понтонния мост. Какво щастие, всички са живи, оттеглихме се, а "студебейкърите" и танковете, и самоходните оръдия не могат да се измъкнат от непрогледния ад. Назад, наляво, надясно - всички пътища са затворени. Екипажите са напуснали машините, залегнали са в канавките, използвайки затишията, копаят набързо окопчета и чакат нова атака.

Не помня по какви пътища, но стигаме с картата и компаса към вечерта до брега на Неман. Наистина, от единия бряг до другия е опънато въже, метър и нещо над водата. Неман е около сто и петдесет метра широк.

Шест каруци. Въже.

О, този велик разум на опитния войник! Сред снаряжението си имаме винаги брадви и лостове, а на брега стои двуетажна дървена къща. Вила? Дом? Хотел?

Не можем да губим нито минута. Четиридесет души се нахвърлят на тази вила или къща сред имение, разглобяват я, събарят я. Имаме на разположение няколко десетки великолепни трупи и няколко километра телефонен кабел. Връзваме трупа за трупа и ето че работата приключва. Шест на четири метра – великолепен сал.

Решаваме четирима да направим първото контролно пътуване. Кутия с патрони и гранати, автомати, няколко войнишки мешки, катушки с кабел. Не трябва да се претоварваме, пред нас е неизвестността. Оттласкваме се от брега с весла и прътове, държим се за въжето. Преодоляваме без особени усилия течението. Реката е спокойна и сме вече по средата ѝ.

Но тук започва това, което поради неопитност не можехме да предвидим: бързей май се казва – салът се натъкна на стремително водно течение.

Нито прътовете, нито веслата помагат.

Опитваме се да задържим сала с крака, а въжето се изплъзва от ръцете.

Ръцете ни са изподрани, силите привършват.

Ако пуснем въжето, след половин час нашият сал заедно с нас ще се блъсне в понтонния мост.

Не, не бива да пускаме въжето, трябва да го дърпаме. Хвърляме във водата всичкия товар.

Хвърляме патроните, гранатите и кабела.

Хвърлям мешката и се сбогувам завинаги с писмата и дневниците си. И точно в момента, когато ни напускат последните сили, се измъкваме от бързото течение. Салът, като се полюшва леко, се връща в първоначалното си положение и става управляем. Стигаме до отсрещния бряг, но колко загуби!

Сега знаем с какво ще се сблъскаме при преминаването, но трябва да се върнем обратно.

Там е моят взвод.

Да се премине е възможно, но на въжето трябва да се поставят две примки, да се закрепят здраво, а въжето вероятно трябва държат не четирима, а осем души и е абсолютно необходимо да се направи опора за краката.

Но как да се върнем обратно?

Уморени сме, едва ли ще издържим втори път борбата с адското течение.

И тогава моят бивш ординарец Кузмин заявява, че водата не е толкова студена, че може да преплува до другия бряг, че още трима души ще преплуват с него обратно, а с осмина и въжето ще се върнем лесно.

Още не беше настъпило утрото, когато след пет курса напред-назад превозихме и конете, и цялото имущество.

За да не попаднем под нови бомбардировки, трябваше да се отдалечим спешно от реката, затова минахме през едно село по първия перпендикулярен на Неман път и пътувахме два часа, докато не се зазори. Разпрегнахме конете и заспахме.

Събудихме се в седем сутринта от взривове на авиобомби.

Скочих на крака и разбрах, че изобщо не сме се отдалечили от вчерашния понтонен мост, че в нощта сме завили и пътят, перпендикулярен на въжения брод, ни е довел до понтонния брод. Проклинах се, че вечерта не погледнах картата и се доверих на интуицията. За щастие ни провървя отново, никой не пострада и успяхме да се измъкнем благополучно от зоната на бомбардировката.

Та, по време на занятията по строева подготовка след края на войната в силезийския град Льовенберг наляво, вместо надясно, се обърна моят бивши ординарец и спасител, преплувалият през река Неман ефрейтор Кузмин.

БЕЛЕЖКИ

1. Голям сал за превозване на хора и товари през река чрез дърпане на опънатото между двата бряга въже.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ

(рецензия на последния „Хобит“)

Всяка екранизация на художествена литература е добра поне с това, че ни позволява да не четем тази литература.

Екранизацията на Толкин е двойно по-добра, защото ни позволява да не четем цялото му творчество и без излишни загуби ни запознава с концентрата на художествената човешка култура.

Работата е там, че в литературния "котел" на Толкин са сварени и изварени Шекспировците, Толстоевците, Стендаловците, както и безброй всякакви "малки принцове", спартанци и червени шапчици. По същество, всичко, което трябва да знаем за културата на homo, се е поместило много компактно в епопеята за глупавите джуджета. При това в доста вкусна пропорция.

След което идва Питър Джаксън и произвежда това, което може да се нарече "кинематографична канонизация" на Толкин.

В резултат от това историята за пръстена на всевластието, драконите и големите уши на елфите (част от която е този филм), се превръща в една от визитните картички на човечеството. Към това може да се отнасяме както искаме, но фактът трябва да бъде признат. Вероятно няма нужда да привеждаме като доказателство касовите приходи на епопеята, както и рекордните медийни и обществени резонанси, които тя предизвика.

Как се случи така, че "глупостта за джуджетата" завладя толкова лесно света, потъпквайки попътно разпятията, кринолините и наполеонците, вече е късно да се обсъжда. Това се случи.

Да, несъмнено за успеха на филма допринесоха безумните пари на неговия бюджет. Но нека отбележим, че от цялата "голяма" литература, само естетиката на Толкин успя да накара продуцентския клан да похарчи стотици милиони долари. За нищо друго просто никой не би ги дал.

Разбира се, парите се върнаха с лихвите.

Както отново се оказа, дори в Русия джуджетата са по-симпатични от белите офицери, по-романтични от разстреляните царе и по-обичани от всякакви Февронии [1].

Касовите мерки, както и да го погледнем, остават единственият обективен критерий за успех в киното.

„Хобит-3“ е точно такъв случай, когато успехът и влиянието на явлението правят излишно обсъждането на неговите кинематографични достойнства или недостатъци. Затова да мерим „Хобит“ с обичайната рецензентска мярка е също толкова абсурдно, колкото например да се рецензира падането на метеорита Чиксулуб.

Разбира се, метеоритът може да бъде упрекнат за неравностите по краищата на образувания от него стокилометров кратер или да му се направи забележка за мащабите на пожарите и разрушенията, причинени по негова вина. А може да се възхищаваме на способността му да разцепи литосферните плочи и да "задейства" дремещи вулкани.

Но... по правило, много големият метеорит е безразличен към критиката и глух за възторзите. Остава ни само да оценим причинените от него разрушения и да се опитаме да отгатнем за какви нови форми на живот неговото падане е отворило път. (Според една от палеонтологичните версии именно метеоритът Чиксулуб е изпратил динозаврите на оня свят, което позволило развитието на бозайниците).

Разбира се, толкиновата епопея на Джаксън е поредният удар върху цялата идеология и "уникалната" същност на "руския свят". Явления от такъв мащаб като "Властелинът на пръстените-Хобит", акумулирайки и отчасти култивирайки образци на европейската естетика, обикновено са безмилостни към постиженията на аборигените. Те просто ги смазват и ги заместват успешно.

За Русия с нейната "велика култура" се оказа отново, че няма какво да противопостави на джуджетата на Толкин. За драсканиците, които се наричат "съвременна литература", в този контекст е смешно дори да се споменава, а "класиката" днес се намира в състояние на окончателно отмиране.

Разбира се, тя не би спечелила в тази битка. Просто защото войната и мирът на Билбо Бегинс успя да разкаже за човека повече и по-добре, отколкото войната и мирът на Толстоевите герои.

Красивият западен авантюризъм на Толкин и неговият култ към абсолютната свобода ще бъдат винаги по-актуални от страстите на нафталиновите персонажи в руската литература, живеещи в покорност пред тронове, религия, нелепи традиции и фалшиви идеи.

Особено днес, когато според всички признаци в Русия свършва отново времето на чиновниците и настъпва времето на негодниците.

Което всъщност е неизбежно. В продължение на дълго време много тънко (до прозрачност) нарязаните парченца от родината се разпределяха само сред чиновническото стадо. В това имаше, разбира се, свой чар, защото се осигуряваше някакъв ред. Стадото имаше едно-единствено задължение. Да дъвче родината така, че населението да не чува. Но то не се справи дори и с това. То не само че дъвчеше твърде шумно, но и започна да се оригва из цялата страна.

Изглежда, че свършиха с дъвченето. Пръстенът ще трябва да бъде хвърлен отново в Ородруин.

Появата на хобита в Русия съдържа само една загадка: защо поповете, черносотниците и другите комисари на казионната духовност направиха такъв скандал с окото на Саурон над Москва?

Цялата страст, похабена в борбата срещу невинния трик на рекламата, би трябвало да бъде насочена срещу наистина смъртоносния за тях факт на появилия се пореден "Хобит" във всичките кинотеатри на "руския свят". Но тук очевидно нямаха никакви шансове и решиха да се задоволят с малкото. С това, за което им стигнаха силиците. И забраниха "окото". А съвсем напразно.

Патриотите би трябвало вероятно да преодолеят културологичната си плахост, да яхнат ситуацията и да използват образите на орките за успешна пропаганда на своята идеология.

Защото именно орките, като никой друг, демонстрират способността да отдават целия си потенциал за нуждите на военно-промишления комплекс. Те са готови безумно и радостно да издъхват с хиляди по бойните полета. Несъмнено техните портрети биха станали най-доброто украшение в класните стаи за военно-патриотична подготовка.

Нещо повече, именно орките олицетворяват учтивостта в онзи смисъл, който днес, в Руската федерация, се влага в тази дума.

БЕЛЕЖКИ

1. Феврония Муромска – руска светица.

(Следва)

ЗВЯРЪТ УБИЕЦ, ИЛИ ЖИВОДЕРЪТ ОТ ЖЕВОДАН

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Убийствата на деца и жени разтърсили Франция през XVIII век. Неизвестно чудовище, което мнозина смятали за върколак, убивало и ядяло хора. Звярът бил ликвидиран едва със сребърни куршуми.

На първи юни 1764 година селяните от френската провинция Жеводан били обезпокоени от вестта за нападение на звяр срещу човек. Възрастна селянка, която пасяла крави край гората, видяла да изскача от храстите звяр, наподобяващ голям вълк. Животното се насочило право към жената с явно агресивни намерения и всичко щяло да завърши зле, ако на помощ на пастирката не се притекло нейното стадо. Биковете се насочили към вълка с наведени рога и той бил принуден да се оттегли. Селянката разказвала, че вълкът изглеждал някак необичайно: имал прекалено голяма глава, червеникава петниста козина и "някаква не такава" опашка. Тъй като не се стигнало до смъртен случай, за дребния инцидент забравили бързо.

Не минал и месец, когато в същата местност намерили тялото на четиринадесетгодишно момиче. Следите от зъби по лицето и гърдите не оставяли съмнение, че виновник за смъртта е едър вълк. След този случай нападенията на звяра срещу хора зачестили.

Постепенно селяните и местните ловци започнали да разбират подхода на звяра убиец. Вълкът явно се отличавал с интелект. Той почти не нападал мъже, особено ако носели със себе си вили или други селскостопански инструменти. Когато жертвата пасяла стадо, звярът не обръщаше никакво внимание на козите или овцете, интересувало го именно човешкото месо. Той атакувал също не така, както ловуват обикновените вълци: не се опитвал да прегризе гърлото на жертвата или да ѝ откъсне ръката. Чудовището от Жеводан, както бързо нарекли звяра убиец журналистите от местните и парижките вестници, се опитвало веднага да се вкопчи в лицето на човека. Тези, на които им провървяло да оцелеят, разказвали, че понякога звярът се изправял на задните си лапи и удрял човека в гърдите с предните. Свидетелите също така описали подробно външния вид на чудовището. Според думите им на ръст било колкото кон, върху червеникавата си козина имало черни петна, по протежение на гърба се простирала тъмна ивица. Опашката изобщо не приличала на вълча — на края ѝ имало кичурче, с което хищникът удрял по себе си.

Жеводанският звяр

По цяла Южна Франция се разпространили страшни слухове. Вълците много рядко нападали хора, а ако го правели, то само на глутница. Вълк единак, любител на човешко месо не е нещо друго освен върколак или изчадие на ада. Говорело се, че някой видял човек, който чакал звяра в храстите. Това със сигурност бил магьосник, който насъсква страшното си оръжие срещу добрите християни...

Към края на есента на 1764 година броят на жертвите на звяра достигнал 27 души. За да спре паниката, царяща наоколо, губернаторът на региона Лангедок изпратил в Жеводан драгунски отряд. 56 кавалеристи с подкрепата на местни ловци и селяни претърсвали няколко седмици горите и въпреки че убили около стотина вълци, не успели да намерят "онзи" звяр. Неочаквано ловджийският късмет се усмихнал на двама селяни, които се връщали от хайката. Право срещу тях от гъсталака изскочил огромен червеникав вълк. Мъжете не се паникьосали и стреляли по хищника от разстояние не повече от осем метра. И двата куршума улучили целта, но звярът се надигнал и избягал в гората, оставяйки кървава следа. Селяните се втурнали след него, но спрели, когато открили недалеч от края на гората прясно разкъсания труп на млад мъж.

След този инцидент нападенията срещу хора спрели и жителите на Жеводан решили, че раненото чудовище е умряло някъде в гората. Обаче настъпила зимата и списъкът с жертвите започнал да расте бързо. Цяла Франция била потресена от драматичната новина за битката на деца със страшилището. На 12 януари 13-годишният Жак Портфе, начело на група от седем момичета и момчета, срещнали огромния вълк. Децата не се уплашили и започнали да хвърлят по хищника камъни и буци замръзнала пръст. Звярът очевидно не очаквал такъв решителен отпор и избягал в гората, където няколко часа по-късно убил момче от съседното село. За подвига на Жак Портфе писали парижките вестници, а лично Луи XV разпоредил да наградят младия герой със солидната сума от 300 ливри.

Децата се защитават от звяра

Вълчи лов

Към края на годината броят на нападенията на звяра наближи сто и петдесет, 55 души бяха жестоко разкъсани от чудовището. За да успокои паниката в южните френски провинции, Луи XV нареди да изпратят в Жеводан най-добрите му ловци. В края на зимата на 1765 година в местата на злодеянията пристигнали бащата и синът д'Еневал, на чиято сметка се числели повече от хиляда убити вълка. Знаменитите ловци търсили следата на чудовището половин година, а на 9 август организирали грандиозна хайка с участието на рота войници и шестстотин местни селяни. Тълпа наплашила животните на километри наоколо, а звярът, сякаш подигравайки се, нападнал на следващия ден млада девойка. За щастие, тя успяла да се защити.

Именитите ловци си заминали без успех. Вместо тях Луи изпрати в Жеводан нова знаменитост — лейтенанта от кралската ловна свита Франсоа-Антоан дьо Ботерн, притежател на пищната придворна титла "носител на личната аркебуза на монарха". Дьо Ботерн, като дошъл със своя глутница от вълкодави, започнал систематично претърсване на околните гори, в резултат от което обяви за убийството на няколкостотин обикновени вълка. Лейтенантът насрочил голяма хайка за 20 септември. Селяните вече не вярвали в ефективността на подобни масови мероприятия, затова на призива на Дьо Ботерн се отзовали само 40 доброволци.

Кучетата се натъкнали на необичайно едър вълк, който Дьо Ботерн улучил веднага с куршум в рамото. Звярът паднал само за секунда, но после скочил отново на крака. Друг ловец стрелял и улучи вълка в окото, но той отново се изправил и се хвърли към лейтенанта. Прозвучал залп и гигантският хищник падна за трети път. Този път – завинаги.

Дьо Ботерн убива вълка

Ловците не се съмнявали, че в краката им лежало чудовището от Жеводан - вълкът бил прекалено голям. Веднага го измерили. Животното било високо 80 сантиметра, а от носа до края на опашката – дълго 170 сантиметра. В разпорения му корем намерили парчета червен плат - явно доказателство за людоедството на убитото създание. Докато всички празнували победата, се случило незначително събитие, на което никой не обърнал внимание. Сред доброволците бил 57-годишният ловец Жан Шастел и синовете му Пиер и Адриан. Веднага след убийството на вълка братята се сбили по някаква причина помежду си. Дьо Ботерн наредил да арестуват нарушителите на дисциплината и братята Шастел, заедно с баща им, били изпратени в затвора, където прекарали два месеца.

Разбира се, тази дреболия не можела да помрачи радостта от победата. От трупа на вълка направили чучело, което лейтенантът закарал във Версай и представил на краля като доказателство за своя ловен триумф. Огромният препариран вълк бил наречен "Вълкът от Шазе", по името на селцето, близо до което бил застрелян. Възхитеният Луи наградил щедро своя лейтенант. Нападенията срещу хора в Жеводан престанали.

Препарираният вълк от Шазе

След два месеца жеводанското чудовищ започнало отново своя кървав лов. На втори декември то нападнало две деца, а след една седмица - ранило тежко две жени. Паниката избухнала с нова сила. Оцелелите свидетели описвали същата червеникава козина с петна и дълга опашка. Никой не обърнал внимание, че новата серия от нападения започнала само няколко дена след като семейство Шастел излежало присъдата си.

Атаките на чудовището се случвали на всяка една-две седмици. През зимата, пролетта и лятото на 1766 година от зъбите му пострадали 41 души. Сега жителите на Жеводан не можели да разчитат вече на помощ от Париж: кралят, възхищавайки се на препарирания вълк от Шазе, смятал проблема за решен и не обръщал внимание на новата паника в южната част на своята държава.

През ноември звярът престанал внезапно да напада хора. Той изчезнал някъде за четири месеца. Това било странно, защото през есента не били предприети мащабни хайки и никой не съобщил за убийството на голям вълк. Жителите на Жеводан прекарали зимата в относително спокойствие. С настъпването на пролетта нападенията се подновили. На 2 март 1767 година било разкъсано малко момче. Като че ли чудовището презимувало някъде, набрало свежа енергия и през пролетта се развихрило с пълна сила. През април вълкът се нахвърлил върху хора 8 пъти, а през май – 19.

С началото на лятото местните жители започнали сами да организират хайки. На 19 юни в една от тях участвал Жан Шастел, чиято племенница била осакатена от хищника две седмици по-рано. Според думите на другите ловци обаче Жан се държал малко странно. Той заредил пушката си с куршум, който сам отлял от сребро и осветил в църквата. Като излязъл на края на гората, Жан паднал на колене и започнал да чете на глас Библията, която носел със себе си. Внезапно от храстите към него се насочил огромен звяр. Той вървял към коленичилия ловец, размахвайки леко дългата си опашка. Шастел вдигнал пушката си и стрелял във вълка почти от упор. Веднага след това презаредил мускета с втори сребърен куршум и произвел контролен изстрел. Чудовището от Жеводан било убито.

Стела на мястото, където Жан Шастел убил вълка

Измерванията показали, че животното е по-малко от вълка от Шазе. От ушите до основата на опашката му измерили 99 сантиметра. Размерът на страшната паст, която всявала ужас в целия регион, бил 19 сантиметра. Току-що убитото животно не приличало много на обикновен вълк. Такива прекалено дълги предни лапи, издължен череп и стърчащи извити кучешки зъби местните опитни ловци никога не били виждали. Но сиворижавата кожа с тъмни петна и тъмната ивица по гръбнака били явен белег на звяра от Жеводан. Освен това, в стомаха му били открити полусмлени човешки останки.

Трупът на човекоядеца бил возен няколко дена с почести из околните села. Времето било горещо и скоро ловният трофей започна видимо да мирише. Местният таксидермист направил набързо от него чучело, което изпратили във Версай. Обаче при пристигането в кралския дворец жеводанският звяр миришел толкова ужасно, че Луи още отдалече поискал да се отърват от него. Чучелото било бързо изгорено. Заради този конфуз Жан Шастел не дочакал кралска милост. Само благодарните местни жители събрали за ловеца скромните 72 ливри.

Чудовище с ужасен вид

През трите години, докато хищникът се подвизавал в Лангедок, нападнал хора повече от триста пъти. От зъбите на звяра загинали 123 души, 51 останали осакатени. През лятото на 1767 година хората престанали да се страхуват от страшилището. Въпросите обаче останали. Какво всъщност било това чудовище човекоядец, което в продължение на три години всявало ужас в няколко региона? Съвременните учени имат няколко версии. Едни смятат, че нападенията над хора са извършени от няколко вълка. Единият от тях бил убит още през есента на 1764 година, другият бил застрелян от Дьо Ботерн, трети попаднал в нечий капан през есента на 1766-а, а последният бил унищожен от Шастел. Тази версия се опровергава от факта, че при прегледа на трупа на звяра, убит от Жан Шастел, в крака му намерили сачми, изстреляни по него още в самото начало на кървавата му кариера.

Жеводанското чудовище разкъсва трупове на свои жертви

Други историци смятат, че чудовището от Жеводан може да е било някакъв екзотичен звяр, избягал от пътуващ зверилник. Като заподозрени се споменават хиена, млад лъв, чиято грива все още не е пораснала, и дори ягуар. В поведението на всяко от тези животни има отделни черти, подобни на поведението на жеводанското чудовището. Но нито един от тези обитатели на Африка или Азия не съответства напълно на описанието на ужаса от Лангедок.

Най-сетне мнозина обръщат внимание и на загадъчното семейство Шастел. То живеело в покрайнините и не дружело с местните селяни. Адриан, по-малкият син на Жан, бил пленник на алжирските пирати, живял няколко години в Африка, откъдето спокойно би могъл да донесе вкъщи някакъв екзотичен хищник. Истината е, че това едва ли би могло да остане тайна от съседите, дори и да живеят далече. Има сведения, че Жан притежавал своя глутница от необичайно големи кучета, с които ловувал сам. Възможно е да се е занимавал с кръстосване на кучета с вълци. Някое от получените вълкучета би могло да избяга лесно в гората и да започне да ловува самостоятелно. Домашният произход на звяра обяснява защо не се страхувал от хората, нападал ги смело и не попадал в хитри капани. Става разбираемо също така защо звярът, махайки с опашка, излязъл от гората, чувайки гласното четене на Жан Шастел — той просто познал гласа на своя стопанин.

Според най-екзотичната версия семейство Шастел само насъскало своето чудовище срещу хората. Казват, че мизантропите отшелници мразели толкова човешкия род, че развъдили специална порода кучета човекоядци. Поддръжниците на тази хипотеза се позовават на свидетелствата на онези, които уж видели човешка фигура до звяра, както и на факта, че нападенията спрели по време на ареста на семейство Шастел и се възобновили след завръщането им вкъщи. През 2001 година някакъв натуралист на име Мишел Луис дори предположил, че необичайната окраска на чудовището се обяснява с глиганска кожа, нахлузена върху голямо куче. Как животното е могло да ловува и дори просто да се движи с чужда кожа на гърба си, натуралистът не обяснил. Според привържениците на тезата за причастността на семейство Шастел към масовите убийства Жан осъзнал целия ужас на стореното едва след като от зъбите на "баскервилското куче" пострадала неговата млада роднина. Едва тогава решил да убие създанието, което сам породил.

Всичко това са не повече от предположения. Какво всъщност е било Жеводанското чудовище ще остане завинаги тайна. Днес този непознат за науката звяр се е превърнал в главна забележителност на Лангедок, появявайки се по гербове, табели на кръчми и хотели и оставяйки многохилядно потомство по рафтовете на магазините за сувенири.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1993 г. / ЛИТЕРАТУРА / ТОНИ МОРИСЪН

Тони Морисън (Toni Morrison)

18 февруари 1931 г. - 5 август 2019 г.

Литература

(За това, че в романите си, характеризиращи се с визионерска сила и поетичен заряд, дава живот на съществен аспект от американската действителност.)

Тони Морисън (Toni Morrison) е емблематична американска писателка, редактор и университетски преподавател, една от най-значимите фигури в съвременната литература. Родена е на 18 февруари 1931 г. в Лорейн, щата Охайо, САЩ, и умира на 5 август 2019 г. Морисън е особено известна със своя принос към афроамериканската литература, при което нейните произведения изследват теми като расовото неравенство, идентичността, наследството от робството, женските съдби и личната свобода.

Биография и кариера

Тони Морисън е родена с името Клои Арделия Уофорд (Chloe Ardelia Wofford). Завършва английска литература в университета „Хауърд“ във Вашингтон и по-късно получава магистърска степен от Корнелския университет. Започва работа като университетски преподавател и впоследствие работи активно като редактор в престижното издателство „Random House“, където подпомага публикуването на много важни книги и автори от афроамериканската култура.

Литературно творчество и значими произведения

Морисън дебютира с романа си "The Bluest Eye" („Най-сините очи“) през 1970 г. Сред най-знаковите ѝ произведения още са романите „Song of Solomon“ („Песента на Соломон“), който ѝ носи широко признание и известност, както и „Beloved“ („Възлюбена“), вероятно най-емблематичният ѝ роман, който печели наградата „Пулицър“ за проза през 1988 г. Други нейни известни заглавия включват "Sula" („Сула“), "Jazz" („Джаз“), "Paradise" („Рай“), "A Mercy" („Милост“) и "Home" („Дом“).

Романът "Beloved" („Възлюбена“) е смятан за нейно върхово произведение, разказващо болезнената история за последствията от робството, травмата на миналото и духовете на историческата памет, преследващи индивидуалното и колективното съзнание.

Ключови произведения на Тони Морисън и техните теми:

„The Bluest Eye“ (1970 г.)

– Главни теми: Расизмът и внушеният идеал за бяла красота; разрушителното въздействие на социалните норми върху идентичността на чернокожите момичета.

– Контекст: Дебютният роман разказва за младата Пекола, която се моли за сини очи, вярвайки, че това ще я спаси от мизерията.

„Sula“ (1973 г.)

– Главни теми: Сложността на женската дружба, свободата срещу конформизма, моралната амбивалентност.

– Контекст: Историята на две приятелки, чиито жизнени пътища се разминават, изследва границите на „доброто“ и „злото“.

„Song of Solomon“ (1977 г.)

– Главни теми: Търсенето на самоличност чрез митове и родова история; конфликтът между материалното и духовното.

– Контекст: Главният герой Милкман тръгва по следите на семейната си легенда, за да разбере своите корени.

„Beloved“ (1987 г.)

– Главни теми: Травмата от робството, майчината жертва, призраците от миналото, които преследват настоящето.

– Контекст: Вдъхновен от истинската история на майка, убила детето си, за да го спаси от робство. Носител на „Пулицър“ (1988 г.).

„Jazz“ (1992 г.)

– Главни теми: Любовта като насилие и изкупление; урбанизацията и анонимността в Ню Йорк през 1920-те години.

– Контекст: Структурата на романа имитира джазови импровизации, като преплита гласове на различни герои.

„Paradise“ (1998 г.)

– Главни теми: Расизмът в рамките на черната общност; конфликтът между чистотата и разнообразието.

– Контекст: Разказва за изолиран град, чиито жители нападат манастир, смятан за „нечист“.

Повтарящи се мотиви в творчеството ѝ:

- Колективната памет като начин за преодоляване на историческата травма.

- Магически реализъм – свръхестественото се преплита с ежедневието (напр. призракът в „Beloved“).

- Полифония от гласове – историите се разказват от множество гледни точки.

- Обрат във властта – жените често са носители на морална сила и устойчивост.

Както казва Тони Морисън: „Всички наши любими истории започват от робството. Но не свършват там.“

Нобелова награда за литература

През 1993 година Морисън е удостоена с Нобелова награда за литература, като става първата чернокожа жена, спечелила това отличие. Комитетът мотивира решението си с формулировката, че нобеловата награда ѝ се връчва „за нейното творчество, характеризиращо се от визионерска сила и поетична наситеност и даващо живот на съществен аспект от американската реалност“. В своята нобелова лекция Морисън набляга върху значението на думите, силата на езика, способността му да лекува и наранява, като призовава за обществена отговорност и осъзнаване на езиковите действия и личните истории.

Културно наследство и значение

Тони Морисън продължава да е една от най-влиятелните и уважавани литературни фигури; нейното творчество е централна част от изучаването на афроамериканската литература и култура, както и на световната литература като цяло. Чрез зрелия си стил, богата символика и умението си да прониква дълбоко в човешката психика, тя има ключова роля при утвърждаването на опита на чернокожите и жените като съществена част от американската култура и световния литературен канон.

Морисън оставя богато и живо наследство от литература, което продължава да вдъхновява нови поколения читатели и автори.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.5 и DeepSeek-R1

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

СЕРГЕЙ ДОВЛАТОВ / „МОЯТ БРАТОВЧЕД“

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Животът направи от братовчед ми престъпник. Струва ми се, че му провървя. Иначе неминуемо щеше да стане мастит партиен функционер.

За това имаше множество най-разнообразни предпоставки. Но нека не избързваме...

Леля ми беше известен литературен редактор. Съпругът ѝ — Арон — завеждаше военна болница. Освен това четеше лекции и колекционираше марки. Семейството беше задружно, добро...

Братовчед ми се родил при доста загадъчни обстоятелства. Преди да се омъжи, леля ми имала любовна връзка. Тя се влюбила в заместника на Сергей Миронович Киров. Името му било Александр Угаров. Старите ленинградчани помнят този виден деец от областния комитет.

Той имал семейство. А леля ми обичал извънбрачно.

И леля ми се оказала в положение.

Накрая дошло време да ражда. Откарали я в болницата.

Майка ми отишла в Смолни. Успяла да издейства среща. Напомнила на заместника на Киров за сестра си и за нейните проблеми.

Угаров издал мрачно няколко разпореждания. Прислугата от областния комитет понесла под строй към родилния дом цветя и плодове. А в жилището на леля ми била доставена миниатюрна инкрустирана маса за игра на карти. Очевидно реквизирана от класово чужди елементи.

Леля родила здраво, симпатично момче на име Боря. Майка ми решила да отиде отново в областния комитет. Не успяла да издейства среща. И не защото Угаров бил навирил нос. По-скоро обратното. През тези дни щастливият баща бил арестуван като враг на народа.

Била тридесет и осма година... Леля останала с бебето.

Добре, че Угаров не бил неин съпруг. Иначе щели да я изпратят в лагер. А така – изпратили в лагер съпругата му и децата му. Което, разбира се, също е неприятно.

Леля очевидно осъзнавала на какво се подлага. Тя била красива, енергична и независима жена. Ако се страхувала от нещо, то било само от партийната критика...

Освен това се появил Арон. Той очевидно обичал леля ми. Предложил ѝ ръката и сърцето си.

Арон бил син на собственик на шапкарска работилница. Въпреки това не приличал на типичен евреин – късоглед, кльощав, замислен. Бил висок, силен, мъжествен човек. Бивш студент бунтар, червеноармеец и непман. По-късно – административен работник. И накрая, в напреднала възраст – ревизионист и дисидент...

Арон обожаваше леля ми. Детето го наричаше татко...

Започна войната. Озовахме се в Новосибирск. Боря навърши три години. Ходеше на детска градина. Аз бях кърмаче.

Боря ми носеше парчета рафинирана захар. Носеше ги зад бузата си. А вкъщи ги вадеше и ги поставяше на чинийка.

Аз капризничех, не исках да ям захар. Боря казваше с тревога на нашите родители:

— Нали захарта се топи...

После войната свърши. И ние вече не гладувахме...

Братовчед ми растеше - красив юноша от западноевропейски тип. Имаше светли очи и тъмна къдрава коса. Приличаше на младите герои от прогресивното италианско кино. Така смятаха всичките ни роднини...

Той беше образцово съветско момче. Пионер, отличник, футболист и събирач на метални отпадъци. Пишеше дневник, в който записваше мъдри изречения. В двора си посади бреза. В драматичния кръжок му възлагаха ролите на младогвардейци...

Аз бях по-малък, но по-лош. И винаги ми го даваха за пример.

Той беше правдив, срамежлив и начетен. Казваха ми — Боря се учи добре, помага на родителите си, занимава се със спорт... Боря победи на районната олимпиада... Боря излекува ранено птиче... Боря сглоби детекторен приемник. (А аз и до днес не зная какво е това...)

И изведнъж се случи нещо фантастично... Нещо, което не може да се опише... Буквално ми липсват думи...

Накратко, братовчед ми се изпика върху директора на училището.

Случило се след часовете. Боря подготвял стенвестник за Деня на физкултурника. Наоколо се тълпели съученици.

Някой казал, гледайки през прозореца:

— Ченгето идва...

(Ченгето наричаха директора на училището — Чеботарьов.)

По-нататък братовчед ми се качил на перваза на прозореца. Помолил момичетата да се обърнат. Изчислил умело траекторията. И облял Чеботарьов от главата до петите...

Това беше невероятно и диво. Беше невъзможно да се повярва. След месец някои от присъстващите се съмняваха дали се е случило наистина. Толкова чудовищна изглеждаше подобна сцена.

Реакцията на директора Чеботарьов също била доста неочаквана. Той загубил напълно самообладание. И внезапно започнал да крещи с бърз затворнически жаргон:

— Аз такива като тебе съм ги гонил из лагера!... Лайна ще те накарам да ядеш!... Помияр инфекциозен такъв!...

У директора Чеботарьов се пробудил старият лагерен надзирател. А кой би могъл да предположи?... Зелена филцова шапка, китайско палто, натъпкана догоре чанта...

Братовчед ми направи това седмица преди завършване на училището. Лишавайки се по този начин от златен медал. Родителите му убедиха с мъка директора да даде на Боря диплома за средно образование...

Тогава попитах братовчед си:

— Защо го направи?

Братовчед ми отговори:

— Направих това, за което мечтае тайно всеки ученик. Като видях Ченгето, разбрах — сега или никога! Ще го направя!... Или ще престана да се уважавам...

Още тогава бях доста гневен юноша. Казах на братовчед ми:

— На фасадата на вашето училище след сто години ще сложат паметна плоча: «Тук учеше Борис Довлатов... с произтичащите от това неочаквани последици...»

Дивата постъпка на братовчед ми се обсъждаше няколко месеца. След това Борис постъпи в театралния институт. Реши да стане изкуствовед. За неговото престъпление започнаха да забравят. Още повече, че той се учеше отлично. Беше секретар на комсомолската организация. А също така - кръводарител, редактор на стенвестника и вратар...

Като възмъжа, стана още по-красив. Приличаше на италиански киноактьор. Момичетата го преследваха с неприкрит ентусиазъм.

При това той беше целомъдрен и стеснителен младеж. Женското кокетство му беше противно. Спомням си записи в студентския му дневник:

„Главно в книгата и в жената не е формата, а съдържанието...“

Дори сега, след безбройните житейски разочарования, това убеждение ми изглежда скучновато. И аз все още харесвам само красиви жени.

Нещо повече, надарен съм с предразсъдъци. Струва ми се например, че всички дебели жени са лъжкини. Особено ако пълнотата е съпроводена с малък бюст...

Впрочем, не става дума за мене...

Братовчед ми завърши театралния институт. Получи диплома с отличие. Зад него стоеше безупречно комсомолско досие.

Той беше участник в усвояването на целините и командир на строителни бригади. Активист в дружина за съдействие на милицията. Страшилище за еснафските настроения и остатъците от капитализма в съзнанието на хората.

Той имаше най-честните очи в микрорайона...

Той стана завлит (завеждащ литературната част – бел. ред.). Постъпи на работа в театъра „Ленински комсомол“. Това беше почти невероятно. Момче, неотдавнашен студент и изведнъж такава длъжност!...

На поста завеждащ литературната част беше взискателен и делови. Ратуваше за прогресивното изкуство. При това тактично, сдържано и внимателно. Умело прокарваше Вампилов, Боршчаговски, Мрожек...

Заслужилите съветски драматурзи се бояха малко от него. Бунтарската театрална младеж му се възхищаваше.

Изпращаха го в отговорни командировки. Участва в няколко кремълски съвещания. Препоръчваха му деликатно да стане член на партията. Той се колебаеше. Струваше му се, че не е достоен...

И изведнъж братовчед ми се прояви отново. Дори не зная как да се изразя по-добре... Накратко, Боря извърши дванадесет грабежа.

В института имаше приятелче с фамилия Цапин. И ето че с Цапин ограбиха дванадесет чуждестранни туристически автобуса. Отмъкнаха куфари, радиоприемници, магнетофони, чадъри, шлифери и шапки. И между другото, една резервна гума.

След едно денонощие ги арестуваха. Бяхме шокирани. Леля изтича при своя приятел Юрий Герман. Той се обади на свои приятели — генерали от милицията.

В съда братовчед ми беше защитаван от най-добрия адвокат в града — Кисельов.

По време на процеса се разкриха някои подробности и детайли. Оказа се, че жертвите на обира били представители на развиващи се страни. А също така — членове на прогресивни социалистически организации.

Кисельов реши да се възползва от това. Той зададе на братовчед ми въпрос:

— Подсъдими Довлатов, знаехте ли, че тези хора са граждани на развиващи се страни? А също така — представители на социалистически организации?

— За съжаление, не — отговори разумно Борис.

— Е, а ако знаехте това?.. Бихте ли се осмелили да посегнете на тяхната лична собственост?

Лицето на братовчед ми изрази крайна степен на обида. Въпросът на адвоката му се стори напълно нетактичен. Той повдигна раздразнено вежди. Което означаваше: „И вие още питате? Как можахте да си го помислите?!.."

Кисельов се оживи забележимо.

— Така — каза той, — и накрая, последен въпрос. А не си ли помислихте, че тези господа са представители на реакционни слоеве на обществото?...

В този момент съдията го прекъсна:

— Другарю Киселев, не правете от подсъдимия борец за световна революция!...

Но братовчед ми успя да кимне. Тоест, минала му е такава мисъл...

Съдията повиши глас:

— Нека се придържаме към фактите, с които разполага следствието...

Дадоха на братовчед ми три години.

В съда той се държеше мъжествено и просто. Усмихваше се и дразнеше съдията.

Когато обявиха присъдата, братовчед ми не трепна. Изведоха го под конвой от съдебната зала.

След това имаше касация... Някакво ходене по мъките, преговори и обаждания. И всичко напразно.

Братовчед ми се озова в Тюмен. В лагер със строг режим. Пишехме си. Всичките му писма започваха с думите: "При мене всичко е нормално..."

След това идваха многобройни, но сдържани и трезви молби: "Два чифта вълнени чорапи... Самоучител по английски език... Дебели клинове... Обикновени тетрадки... Самоучител по немски език... Чесън... Лимони... Химикалки... Самоучител по френски език... А също и самоучител по китара..."

Сведенията от лагера бяха напълно оптимистични. Старшият възпитател Букин пишеше на леля ми:

"Борис Довлатов следва неотклонно всички предписания на лагерния режим... Има авторитет сред затворниците... Системно преизпълнява трудовите задачи... Участва активно в работата на художествената самодейност..."

Братовчед ми пишеше, че са го назначили за дневален. След това за бригадир. След това за председател на съвета на бригадирите. И накрая за управител на банята.

Това беше главозамайваща кариера. И да я направиш в лагера е изключително трудно. Същите усилия на свобода водят до синекурни бюрократични длъжности. До разпределения, вили и пътувания в чужбина...

Братовчед ми вървеше стремително към поправяне. Той беше лагерен фар. Завиждаха му, възхищаваха му се.

След една година го преместиха в химията. Иначе казано - в свободно селище. Със задължително трудоустрояване в местния химически комбинат.

Там и се ожени. При него дойде самоотвержената му състудентка Лиза. Постъпи като съпруга на декабрист. Двамата станаха мъж и жена...

А междувременно мене ме изгониха от университета. След това ме призоваха в армията. И попаднах в охраната. Станах лагерен надзирател.

Така че аз бях пазач. А Боря — затворник.

Случи се така, че дори пазех братовчед си. Наистина, за много кратко време. Не ми се иска да разказвам за това. Иначе всичко ще бъде твърде литературно. Като в "Донски разкази" на Шолохов.

Достатъчно е, че бях надзирател. А братовчед ми — затворник...

Върнахме се почти едновременно. Братовчед ми го освободиха, а аз се демобилизирах.

Роднините организираха грандиозен банкет в „Метропол". Честваха главно братовчед ми. Но и мене споменаха с добра дума.

Чичо Роман се изказа по следния начин:

— Има хора, които приличат на влечуги. Те живеят в блатата... И има хора, които приличат на планински орли. Те летят по-високо от слънцето с широко разперени криле... Да пием за Боря, нашия планински орел!.. Да пием, за да останат облаците зад гърба му!..

— Браво! — извикаха роднините. — Юнак, орел, джигит!..

Долових в речта на чичо мотиви от „Песен за Сокола" на Горки...

Роман понижи леко глас и добави:

— Да пием и за Серьожа, нашето орле! Наистина, той е още млад, крилете му не са заякнали. Но и него го очакват широки простори!..

— Боже опази! — каза доста силно мама.

Чичо я погледна укорително...

Леля се обаждаше отново на различни хора. И братовчед ми беше приет в „Ленфилм“. Назначиха го за нещо като осветител.

А аз постъпих в многотиражен вестник. И освен това започнах да пиша разкази...

Кариерата на братовчед ми се развиваше с нарастващо темпо. Скоро стана лаборант. После — диспечер. После — старши диспечер. И накрая — филмов заместник-директор. Иначе казано - материално отговорно лице.

Не напразно в лагера братовчед ми вървеше така стремително към поправяне. Сега той, изглежда, не можеше да се спре...

След месец снимката му стоеше на почетното табло. Обикнаха го режисьори, оператори и самият директор на „Ленфилм“ — Звонарьов. Нещо повече, обикнаха го и чистачките...

Обещаха му в близко бъдеще самостоятелен филм.

Шестнадесет стари комунисти от „Ленфилм“ бяха готови да му дадат препоръка за партията. Но братовчед ми се колебаеше.

Той приличаше на Льовин от „Ана Каренина". В навечерието на брака си Льовин се смущава от изгубената по време на младежките му години девственост. Братовчед ми се измъчваше от аналогичен проблем. А именно, може ли да бъдеш комунист с криминално минало?

Старите комунисти го уверяваха, че може...

Братовчед ми се открояваше рязко на моя унил фон. Той беше весел, динамичен и немногословен. Изпращаха го в отговорни командировки. Всички му предричаха блестяща административна кариера. Не беше възможно да повярва човек, че е лежал в затвора. Мнозина от не толкова близките ни познати мислеха, че в затвора съм лежал аз...

И отново стана нещо. Макар че не веднага, а постепенно. Започнаха някакви странни пресекулки. Сякаш тържественото звучене на „Апасионата" се нарушаваше от режещи вопли на саксофон.

Братовчед ми продължаваше да прави кариера. Произнасяше речи по време на събранията. Пътуваше в командировки. Но успоредно с това започна да пие. И да ухажва жени. При това с неочакван ентусиазъм.

Започнаха да го забелязват в подозрителни компании. Обкръжаваха го пияници, спекуланти, някакви неясни ветерани от Халхингол.

Като изтрезнсееше, тичаше на събрание. След успешно представяне на събранието бързаше при своите приятели.

Отначало тези маршрути не се пресичаха. Братовчед ми градеше кариера и едновременно с това я съсипваше.

Не се прибираше вкъщи по три денонощия. Изчезваше с някакви развалени жени.

Сред тези жени преобладаваха доста непривлекателни. Една от тях, помня, се казваше Грета. Имаше гуша.

Казах на братовчед ми:

— Можеше да намериш и по-добра.

— Дивак — възмути се братовчед ми, — а знаеш ли, че тя получава спирт на работата си! При това в неограничено количество...

Очевидно братовчед ми все още се ръководеше от младежката доктрина: "При жената и книгата най-важно не е формата, а съдържанието!"

После Борис преби един сервитьор в ресторант "Нарва". Братовчед ми искал сервитьорът да изпее "Сулико"...

Започнаха да го задържат в милицията. Всеки път партийното бюро на „Ленфилм“ го измъкваше оттам. Но всеки път все по без желание.

Чакахме да видим как ще завърши всичко това...

През лятото той отиде в Чита за снимките на "Даурия". И изведнъж научихме, че братовчед ми прегазил човек със служебната кола. И то офицер от съветската армия. Умрял на място...

Беше страшно време на предположения и догадки. Информацията, която получавахме, беше много противоречива. Казваха, че Боря карал колата мъртво пиян. Казваха, вярно, че и офицерът бил в нетрезво състояние. Макар че това нямаше значение, защото той не беше жив...

Криехме всичко това от леля. Чичовците събраха около четиристотин рубли. Аз трябваше да отида със самолет до Чита - да науча подробностите и да предприема някакви разумни действия. Да уговоря предаването на колети, да наема адвокат...

- И ако е възможно, да подкупиш следователя - напомни чичо Роман...

Започнах да се приготвям.

Късно през нощта иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката. От тишината изплува спокойният глас на братовчед ми:

- Спеше ли?

- Боря! - извиках аз. - Жив ли си?! Няма ли да те разстрелят?! Пиян ли беше?!

- Жив съм - отговори братовчед ми - няма да ме разстрелят... И запомни - това беше нещастен случай. Карах колата трезвен. Ще ми дадат около четири години, не повече. Получи ли цигарите?

— Какви цигари?

— Японски. Виждаш ли, Чита има отделен търговски договор с Япония. И тук се продават отлични цигари „Хи лайт". Изпратих ти един стек за рождения ден. Получи ли ги?

— Не. Това не е важно...

— Как така не е важно? Това са страхотни цигари, произведени по американски лиценз.

Но аз го прекъснах:

— Ти задържан ли си?

— Не — каза той, — защо? Живея в хотел. При мене идва една следователка. Казва се Лариса. Пълничка такава... Между другото, праща ти поздрави...

В слушалката прозвуча странен женски глас:

— Ку-ку, пиленце!

После отново заговори братовчед ми:

— Няма никаква нужда да летиш до Чита. Съдът, мисля, ще бъде в Ленинград... Мама знае ли?

— Не — казах аз.

— Добре...

— Боря! — виках. — Какво да ти изпратя? Сигурно си в ужасно състояние?! Ти уби човек! Човек уби!..

— Не викай. Офицерите са създадени да загиват... И още веднъж повтарям — това беше нещастен случай... А най-важното — къде изчезнаха цигарите?..

Скоро от Чита пристигнаха двама непосредствени участници в събитията. Така станаха известни подробностите по случая. Ето какво, оказва се, беше станало.

Бил нечий рожден ден. Празнували го сред природата. Боря дошъл едва вечерта, със служебната кола. Както винаги, не достигал алкохол. Гостите леко посърнали. Магазините били затворени.

Боря обявил:

— Отивам за самогон. Кой идва с мене?

Той бил пийнал. Опитвали се да го разубедят. Като резултат с него тръгнали трима. Включително и шофьорът на колата, който дремел на задната седалка.

След половин час блъснали мотоциклетист. Той починал, без да дойде в съзнание.

Участниците в пътуването били в истерия. А братовчед ми, напротив, изтрезнял. Той действал решително и точно. А именно, отишъл все пак за самогон. Това отнело петнадесет минути. След това раздал щедро самогон на всички участници в пътуването. Включително и на леко изтрезнелия шофьор. Той задрямал отново.

Едва тогава братовчед ми се обадил в милицията. Скоро пристигнала милиционерската кола. Бил открит труп, смачкан мотоциклет и четирима души в нетрезво състояние. При това братовчед ми се оказал най-трезвеният.

Лейтенант Дудко попитал:

— Кой от вас е шофьорът?

Братовчед ми посочи спящия шофьор. Сложили го в милиционерската кола. Останалите ги закарали по домовете им, след като им записали адресите.

Братовчед ми се криел три денонощия. Докато алкохолът не се изпарил. След това се яви в милицията с признание.

Шофьорът към този момент бил, естествено, изтрезнял. Държали го в килия за предварително задържане. Той бил убеден, че пиян е прегазил човек.

Тогава се появил братовчед ми и казал, че той е карал колата.

— Защо тогава посочихте Крахмалников Юрий Петрович? — ядосал се лейтенантът.

— Вие попитахте кой е шофьорът, аз отговорих...

— Къде изчезнахте през тези три дена?

— Уплаших се... Бях в шок...

Фалшивата гримаса на лицето на братовчед ми изразявала крехкост на психиката.

— Такъв като тебе да се уплаши! — не повярвал лейтенантът.

След това попитал:

— Бяхте ли пиян?

— Ни най-малко — отговорил братовчед ми.

— Съмнявам се...

Обаче вече не било възможно да се докаже нещо. Участниците в пътуването се кълнели, че Боря не е пил. Шофьорът се отървал само със служебно мъмрене.

Братовчед ми постъпил умно. Сега трябваше да го съдят не като пиян зад волана, а като виновник за нещастен случай.

Следователката Лариса му казала:

— Дори в леглото продължаваш да лъжеш следствието...

След седмица той се появи в Ленинград.

Леля вече знаеше всичко. Тя не плачеше. Обаждаше на писатели, които имаха връзки в милицията. Все същите — Юрий Герман, Метер, Сапаров.

В резултат от това не закачаха братовчед ми. Оставиха го на мира до съда. Само взеха от него подписка да не напуска града.

Братовчед ми се отби при мене в един от първите дни. Той попита:

— Нали си служил край Ленинград? Познаваш ли местната лагерна система?

— Общо взето, да. Бях в Обухово, Горелово, в Пискарьовка...

— Къде, според тебе, би било по-добре да лежа?

— В Обухово, мисля, режимът е по-лек.

— Накратко, трябва да отида и да се запозная...

Отидохме в Обухово. Влязохме в казармата. Поговорихме с дневалния. Научихме кои са там от познатите ми свръхсрочници. След минута в казармата дотичаха сержантите Годеридзе и Осипенко.

Прегърнахме се. Запознах ги с братовчед ми. После разбрах кой е останал от старата лагерна администрация.

— Капитан Дерябин, — отговориха свръхсрочниците.

Помнех добре капитан Дерябин. Той беше сравнително добродушен, нелеп пияница. Затворниците му крадяха цигарите. Когато служех, Дерябин беше лейтенант.

Позвънихме в зоната. След минута Дерябин се появи на портала.

— А! — извика той. — Дошъл е Серьога! Я да те видя как си. Чух, че си станал писател? Ето, опиши един случай от живота. В зоната един затворник катапултира. Изведох бригада водопроводчици на страничния пост. Поставих охрана. Отбих се по малка нужда. Връщам се — няма един затворник. Отлетял... Навели, разбираш ли, един бор. Закрепили затворника за върха му с монтажен колан и го пуснали. А затворникът се откопчал по време на полета и изчезнал. Отлетял почти до прелеза. Обаче сбъркал малко с преценката си. Надявал се да се приземи в снега до дървообработващото предприятие. А се получило така, че се озовал в двора на районния военен комисариат... И още — такъв чисто литературен детайл. Когато го залавяли, ухапал военния комисар по носа...

Запознах Дерябин с братовчед ми.

— Льоха, — каза капитанът, протягайки ръка.

— Боб.

— Та, — казвам, — не би било лошо да...

Решихме да излезем от казармата и да отидем в близката горичка. Поканихме Годеридзе и Осипенко. Извадихме от чантата четири бутилки „Зверобой". Седнахме на една паднала ела.

— Е, за всичко най-добро! — казаха надзирателите.

След пет минути братовчед ми прегръщаше Дерябин. И между другото му задаваше въпроси:

— Как е с отоплението? Много ли караулни кучета има на блокпостовете? Спазва ли се килийният принцип на охрана?

— Няма да пропаднеш — уверяваха го свръхсрочниците.

— Добра зона — твърдеше Годеридзе, — ще се поправиш, ще си починеш, богатир ще станеш...

— И магазинът е съвсем наблизо — вмъкваше Осипенко, — зад прелеза... Бяло, червено, бира...

След половин час Дерябин казваше:

— Настанявайте се, момчета, докато съм жив. Иначе ще уволнят Льоша Дерябин и ще ви дойде краят... Ще дойдат разни типове с незавършено висше образование... Тогава ще си спомните за Льоша Дерябин...

Боря записа домашния му телефон.

— И аз ще запиша твоя — каза Дерябин.

— Няма смисъл — отговори братовчед ми, — след месец ще дойда...

В електричката на път за вкъщи разправяше:

— Засега всичко не е чак толкова зле.

А аз едва не плачех. Изглежда "зверобоят" ми беше повлиял...

Скоро започна съдебният процес. Братовчед ми беше защитаван от същия адвокат Кисельов. Присъстващите непрекъснато му аплодираха.

Любопитното е, че той представи братовчед ми като жертва на събитията, а не покойния Коробченко.

В заключение каза:

— Човешкият живот прилича на планински път с множество опасни завои. Един от тях се оказа фатален за моя подзащитен.

На братовчед ми му дадоха отново три години. Този път вече – при строг режим.

В деня на съда получих колет от Чита. В него имаше десет кутии японски цигари "Хи лайт"...

Боря беше изпратен в Обухово. Писа ми, че лагерът е добър, а охраната — доста хуманна.

Капитан Дерябин се оказа човек на думата. Назначи Боря за резач на хляб. Това беше завидна номенклатурна длъжност.

През това време съпругата на братовчед ми успя да роди дъщеря им Наташа. Веднъж ми се обади и казва:

— Дават ни общо свиждане. Ако си свободен, да отидем заедно. Ще ми бъде трудно сама с кърмачето.

Тръгнахме четирима — леля, Лиза, двумесечната Наташа и аз.

Беше горещ августовски ден. Наташа плака през целия път. Лиза нервничеше. Леля я заболя главата...

Стигнахме до контролно-пропускателния пункт. След това се озовахме в стаята за свиждания. Освен нас там имаше още шестима посетители. Затворниците бяха отделени със стъклена преграда.

Лиза разповиваше дъщеря си. Братовчед ми все още не се появяваше. Аз се приближих до дежурния надзирател:

— А къде е Довлатов? — попитах.

Той отговори грубовато:

— Чакайте.

Казвам:

— Обади се на дневалния и извикай братовчед ми. И кажи на Льоша Дерябин, че съм наредил да те поразмърда!

Дежурният понижи леко тона си:

— Аз не съм подчинен на Дерябин. Подчинен съм на оперативния...

— Хайде, — казвам, — обади се...

Тогава се появи братовчед ми. Беше в сива лагерна униформа. Подстриганата му с машинка коса беше поизраснала малко. Беше загорял и сякаш беше станал по-висок.

Леля му подаде през процепа ябълки, салам и шоколад.

Лиза говореше на дъщеря си:

— Татуся, това е татко. Виждаш ли — това е татко...

А братовчед ми все ме гледаше. После каза:

— Панталонът ти е отвратителен. И цветът му е някакъв лайнян. Искаш ли да те запозная с един евреин? Тук в зоната има един евреин, който шие невероятни панталони. Между другото, фамилията му е Портнов (Шивачов – бел. ред.). Има и такива съвпадения...

Аз извиках:

— За какво говориш?! Какво значение има това?!

— Не мисли, — продължи той, — безплатно е. Аз ще дам парите, ти ще купиш материала, а той ще ушие панталоните... Евреинът казва: „Задникът е лицето на човека!" А сега погледни твоя... Някакви гънки...

Стори ми се, че за рецидивист той се държи твърде взискателно...

— Пари? — настръхна леля. — Откъде? Зная, че в лагера не е разрешено да имаш пари.

— Парите са като микробите — каза Борис, — има ги навсякъде. Като построим комунизма — тогава всичко ще бъде различно.

— Погледни все пак дъщеря си, — примоли се Лиза.

— Видях я, — каза братовчед ми, — чудесно момиче...

— Как сте — казвам, — с прехраната?

— Не е добре. Вярно, аз не ходя в столовата. Пращаме в хранителния магазин някой от свръхсрочниците... Понякога няма какво да се купи. След един часа не можеш вече да намериш колбаси и яйца... Да, съсипа Никита селското стопанство... А имаше време, когато хранехме Европа... Единствената надежда е частният сектор... Реставрация на непа...

— По-тихо, — каза леля.

Братовчед ми повика дежурния свръхсрочник. Каза му нещо полугласно. Той започна да се оправдава. До нас достигаха само откъслеци от фрази.

— Нали те помолих, — казваше братовчед ми.

— Помня — отговаряше свръхсрочникът, — не се притеснявай. Толик ще се върне след десет минути.

— Но аз те помолих за дванадесет и половина.

— Нямаше възможност.

— Дима, ще се обидя.

— Боря, ти ме познаваш. Аз съм такъв човек: обещах — ще го направя... Толик ще се върне буквално след пет минути...

— Но ние искаме да пийнем сега!

Попитах:

— Какво става? Какво има?

Братовчед ми отговори:

— Пратих един тип за водка и изчезна безследно... Пълен хаос, а не военно поделение.

— Ще те вкарат в карцера — каза Лиза.

— А в карцера какво, няма ли хора?!

Детето започна да плаче отново. Лиза се обиди. Моят братовчед ѝ се стори невнимателен и равнодушен. Леля пиеше едно лекарство след друго.

Времето за свиждане изтичаше. Един от затворниците го отведоха почти насила. Той се дърпаше и крещеше:

— Надка, ако ми изневериш — ще те убия! Ще те намеря и ще те натроша като маймуна... Гарантирам ти го... И помни, кучко, Вовик те обича!...

— Трябва да тръгваме — казах аз, — време е.

Леля се извърна. Лиза люлееше малката.

— А водката? — каза братовчед ми.

— Изпийте я — казвам, — сами.

— Исках с тебе.

— Не си струва, братле, какво пиене е това?...

— Както кажеш... Но този свръхсрочник ще го накарам все пак да си плати. За мене най-важното в човека е отговорността...

Изведнъж се появи Толик с една бутилка. Личеше, че е бързал.

— Ето — казва, — рубла и тридесет копейки ресто.

— Така, че да не виждам, момчета — каза дежурният, подавайки на Боря една емайлирана чаша.

Братовчед ми я напълни бързо. И всеки отпи по глътка. Включително затворниците, техните роднини, надзирателите и свръхсрочниците. И дежурният...

Един небръснат татуиран затворник, вдигайки чашата, каза:

— За нашата велика родина! Лично за другаря Сталин! За победата над фашистка Германия! От всички наземни оръдия — бум, бум!..

— Да живее мъхнато-реакционната клика на Имре Над! — подкрепи го втори...

Дежурният докосна братовчед ми по рамото:

— Боб, извинявай, време е да тръгваш...

Сбогувахме се. Стиснах ръката на братовчед си през отворчето. Леля гледаше мълчаливо сина си. Лиза изведнъж заплака и събуди заспалата Наташа. Тя нададе писък.

Излязохме и започнахме да търсим такси...

Мина около година. Братовчед ми пишеше, че всичко върви добре. Той работеше като резач на хляб, а когато Дерябин се пенсионира, стана електротехник.

След това при братовчед ми отиде един представител на УВД. Решено било да се направи документален филм за лагерите. За това, че съветските лагери са най-хуманните в света. Филмът се предвиждаше за вътрешна употреба. Наричаше се сухо: „Методи за охрана на изправително-трудовите колонии със строг режим".

Братовчед ми пътуваше по отдалечените лагери. Предоставиха му служебен автомобил „ГАЗ-61". Дадоха му съответната апаратура. Винаги го придружаваха двама надзиратели — Годеридзе и Осипенко.

Братовчед ми успяваше да се отбива често вкъщи. Няколко пъти ме посети.

До лятото филмът беше готов. Братовчед ми изпълняваше едновременно функциите на кинооператор, режисьор и диктор.

През юни имаше прожекция. В залата седяха генерали и полковници. При обсъждането на филма генерал Шурепов каза:

— Добър, нужен филм... Гледа се като „Хиляда и една нощ"...

Хвалеха Боря. До септември трябваше да го освободят.

Най-накрая долових най-важната черта в характера на братовчед ми. Той беше несъзнателен стихиен екзистенциалист. Можеше да действа само в гранични ситуации. Да прави кариера само в затвора. Да се бори за живота — само на ръба на пропастта...

Най-накрая го освободиха.

Оттук нататък съм принуден да се повторя. Леля се обади на Юрий Герман. Братовчед ми го взеха като общ работник в студиото за документални филми. След два месеца работеше като звукооператор. А след половин година — като началник на отдела по снабдяване.

Приблизително по същото време мене ме уволниха окончателно от работа. Пишех разкази и живеех с пенсията на майка ми...

Когато леля се разболя и почина, сред нейните документи намериха портрет на сивоок чаровен мъж. Това беше заместникът на Киров — Александр Иванович Угаров. Той приличаше на братовчед ми. Макар че изглеждаше значително по-млад.

Боря и преди знаеше кой е баща му. Сега по тази тема се заговори открито.

Братовчед ми можеше да се опита да намери своите роднини. Но не пожела. Той каза:

— Имам тебе и никой друг...

После се замисли и добави:

— Колко странно! Аз съм наполовина руснак. Ти си наполовина евреин. Но и двамата обичаме водка с бира...

През седемдесет и девета година реших да емигрирам. Братовчед ми каза, че няма да дойде.

Той отново започна да пие и да се бие в ресторантите. Заплашваха го с уволнение от работа.

Мисля, че можеше да живее само в неволя. На свобода се разпускаше и дори се разболяваше.

Казах му за последен път:

— Да тръгваме.

Той реагира вяло и тъжно:

— Всичко това не е за мене. Нали трябва да се ходи по институции. Трябва да убеждаваш всички, че си евреин... Неудобно ми е... Ех, ако можеше, както съм махмурлия, хоп – и на Капитолийския хълм...

На летището братовчед ми се разплака. Явно беше остарял. Освен това, да заминаваш е винаги много по-лесно, отколкото да оставаш...

Четвърта година живея в Ню Йорк. Четвърта година изпращам колети в Ленинград. И изведнъж получавам пакет — оттам.

Отворих го в пощата. Вътре имаше синя трикотажна фланелка с емблемата на олимпийските игри. И още — тежък метален тирбушон с усъвършенствана конструкция.

Замислих се — кои са били най-скъпите неща в живота ми? И разбрах: четири бучки захар, японски цигари "Хи лайт", една синя фланелка и ето този тирбушон...

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XI

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XI.

Първото сражение с турците. Последствията. Таен гръцки комитет. Смъртта на Марко войвода.

Като пристигнаха благополучно ония изровени пушки, а така също и първата дружинка, при всичките мъчнотии наново изпратихме добитъци за нови пушки. Понеже не изнасяше на комитета да тегли разноските на дружинките, поради гръцките спънки те се и забавяха, и понеже дружинки се наемаха сами да отиват на свой риск по оръжие, комитетът само веднъж плати на първата дружинка. След големи мъчнотии добитъците, натоварени с патрони и пушки, повторно успяха да се върнат благополучно.

В това време, докато беше Чакаларов в Гърция, стана първото сражение в Костурско на 11 срещу 12 февруари в с. Шестеово между турската жандармерия (организирана сган арнаути, бивши разбойници, за да гонят пак разбойници) и нашата чета в състав от 6-ма души. Бяхме тръгнали за Шестеово - тъкмо се разпределихме в селото в две къщи. Кузо отиде на свиждане при учителката Василка Иванова, на която беше годеник. И Петров, който беше във втората къща, си отишел у дома (той е от същото село). На пътя от Сетомо за Шестеово бяха ни съгледали турци, които чакали с хрътки за лов. Те ни следили, проводили в Костур известие и от там със проводили жандармерия. Преди да съмне ни обадиха, че аскер иде. Скоро се събрахме и тръгнахме да излезем от другия край на селото. Но ненадейно гръмнаха пушки и падна Кузо, който вървеше напред, ранен в десната ръка и продупчен в гръдния кош в слабините. Той само с револвера в ръка се затича в първата къща и се затваря. Турците го подгонват. Ние не виждаме Кузо, понеже беше на 30 крачки пред нас.

Единият ни другар, Кирияко, успе да избега още при първия гърмеж от селото. Останахме ние четирима — аз, Петров, Кольо и Наке. Взехме позиция. Един турчин пада съвсем близо до нас. Зададе се и втори турчин и пада тай също. От нашите наместо падна Наке. Кузо, ранен, в една къща, искали да го преместят в друга къща, но като видял, че е тежко ранен и че ръката му е счупена, пожелали да го преместят в съседната къща, гдето живееше годеницата му, учителката. Тук той решава да се самоубие, а и тя същото решила и те се самоубиват, като затворили вратата на стаята. На другия ден турците разкриха вратата и ги намериха убити. Ние се прикрихме в една къща, в едно скривалище, като дадохме две жертви Наке и Кузо. Турците убиха и двама души от селската стража, та всичко четирима. Петров беше се измъкнал та бяха вече се събрали от селата Кономлади, Турие, Поздивища и пр. до 60 души въоръжени и бяха стигнали до Черновища 2 часа до Шестеово. Но като бяха разбрали, че всичко е свършено, върнали се назад. Москов беше писал и на другите села да бъдат готови за помощ, но не стана нужда.

Иванчо подробно беше изказал за всичките убийства, извършени от комитета до тогава, в следствие на което се освободи и набеденият по Касъмовото убийство Хюсеин бег. Стана явно и Сотировото убийство, както и убийството на Трайков в Косинец и пр., и сега всички убийства вече взеха да се приписват на комитета. Понеже от друга страна бе се узнало, че Иванчо и бинбашията взимали рушвет, затова турците освободиха без присъда около 40 души затворени в Корча, между които бяха и най-първите комитетски работници, даже и убиецът на Касъма между тях, Вас. Бекяров.

След случката в Шестеово двете чети се сгрупираха заедно и вървяхме вече с Москова. Срещна се Поп Трайко с Коте, опрости му всичко и го надума да отиде да действува с четата си в Преспата, да не бърка в нашия район, да не прибира отцепници, които за престъпления, извършени у нас, бягат при него, изобщо един временен компромис с него се постигна. Понеже поради нашите организационни работи много се спирахме, по два дена в едно село, четата, която вървеше с нас, бездействуваше, а това зле се отразяваше върху момчетата. Затова решихме да отделим четата под войводството на Митре Влашето, посвободно да се движи, а ние да се занимаваме по селата с организационни работи. Петров след случката в Шестеово се отцепи от нас, недоволен от своето подредено положение, защото трябваше да иска позволение от мене, да иска отпуск и пр., а той имаше връзки с жени, та нашият контрол му тежеше. Той се отцепи и се присъедини към Коте. А ние по морални въпроси бяхме строги, особно по отношение към жените. Един път, в с. Брайчино в Преспата, уж случайно домакинът изпуснал револвера и право в главата на Петрова, от което Петров и умря (през май месец 1902).

Чакаларов още в Гърция беше узнал, че Коте е във връзки с гръцкия владика. Ние отначало не вярвахме, но сетне се убедихме и пак мислехме да го премахнем, но пак не стана.

Аз и Чакаларов пак поведохме половината чета в Корещата, а Москов и Митре в Пополе.

В с. Поздивища тогава беше се устроил таен гръцки комитет. Селяните ни донесоха, че влади-ката им обещавал, че безплатно ще им се дадат гръцки пушки, че гръцка чета ще дойде и пр. Аз с Чакаларова гледахме да хванем нишките на тоя нов комитет. Чакаларова щял в Гърция да го убива един пратеник на тоя комитет - Георги Гямчето, но Чакаларов усети това и о време избяга. Затова ние заедно с Чакаларова хванахме Георги Гямчето и поп Илия от Поздивища, ядката на гръцкия комитет в това село. Една нощ, на 5 май, измъкнахме поп Илия от къщата в гората Лисец, гдето му казахме, че ще бъде наказан с смърт. Той написа една изповед и проклятие до гръцкия владика, в което признава, че е заслужил да мре. Призна се и той, па и Георги Гямчето, че е бил изпратен от него да убива Чакаларова.

След тази екскурзия, понеже нямахме пари, решихме да заловим един гъркоман Аристотел Лумбуров в Костур, голям богаташ, родом от Дъмбени. На него беше изпроводена разписка и не беше я изплатил. Нашата чета се нагърби с тая работа. Намерихме за добре да пратим Поп Трайкова в България, да се срещне с Делчева, за да ни се изпрати едно лице, което разбира от военното изкуство. А в това време Делчев от България беше изпроводил Попова и Калканджиева за войводи с няколко момчета. Поп Трайков беше ги срещнал в Атина. Понеже Поп Трайков беше и болен (килав) отиде в София, гдето го оперираха.

Ние пък на 31 май успехме да заловим Аристотела на пътя между Тръстеник и Капещица. Убихме двама конни заптии, които го придружаваха. Заловихме го с жена му и с дете на 1 1/2 год. Те, като чуха пушките, много се изплашиха. Жената беше арнаутка, изплаши се много. Чакаларов им говори по арнаутски, па и момчетата по гръцки, та се поуспокоиха малко. Подкарахме конете им, те разбраха по пътя, че сме комити и още повече се успокоиха. Доведохме ги на „Вълканова чешма" в Смърдешката планина. Там ги пазеше стража. Един от кираджиите с тех беше се отървал и обадил в Биглища, от гдето мюдюринът с потеря се дигна (60 души) де ни гони. Ние бехме 13 души. Два часа преди да се съмне, застигна ни потерята. Напразно гърмеха турците, вечерта очистихе прохода. Ние решихме да ги пуснем и двамата, мъж и жена, понеже беха младоженци, а пък требваше да оставим жената в гората. Той обеща да проводи доброволно една сума, която в същност не проводи. Малкото детенце врекаше, та беше опасно за четата да се пътува с него.

След тая случка прибрахме се с Москова да заловим пътя в Ресенско, за да освободим Павел Христов, когото прекарваха в Битоля, но не успехме. Научихме се, че Попов не можел да мине границата и че се издавили в реката. Пратихме куриер с 10 лири, но и куриерът биде затворен. Между туй Поп Трайков в София, като се научил за нещастието с Попова, че се издавили, определил с Делчева нови войводи, именно Георги Папанчев от Сливен, от школата на запасните офицери, и Никола Андреев от Мокрени. Те беха направо тръгнали и към 2 юлий пристигнаха в Костурско.

(Следва)