ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XIII

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XIII.

Засилване организационната работа. Първите селски чети. Геройската смърт на войводата Москов и на Колю Вишенски.

Като пристигнали войводите Папанчев и Никола Андреев, Чакаларов беше заминал с четата на Митре Влашето за Нестрамско да уреди организационните работи, понеже там още не беше както трябва проникнала организацията. Аз останах в Дъмбени и Смърдеш.

Понеже в Нестрам бяха се изопачили селяните от Иванчовата афера, не приеха добре Чакаларова.

Сам даскалът Паскал Павлов, бивши секретар на селския комитет, не искал да се срещне с Чакаларова. Разсърден, Чакаларов денем тръгва по селото с четата за да улови учителя. Турци поляци в селото го виждат. Момчетата хващат поляка турчин, вързали го и отиват при учителя. Този плакал, молил се. Чакаларов го простил, смъмрил го и го оставил. Наближила потеря. Чакаларов уж задигнал няколко души в планината, да се каже, че харамии били, а не комити. Аскерът не ги преследвал, но около 12 души от Нестрам бидоха хвърлени в затвора в Корча. Чакаларов премина в Костенарията, където пръв постави основи на комитета. Тук в Костенория владееше гръкоманство, нямаше екзархисти. Простотия голяма. Повечето са воденичари. С големи мъчнотии можа да си пробие път тук идеята на организацията. Тук всичките пъдари бяха турци. Без тях нищо не е ставало. Затова при всяко покръщаване имало голям страх да не узнаят пъдарите. Чакаларов сетне се върна, а Митре успя да убие най-върлия поляк, Мехмед в с. Жужелци. Другите поляци се стреснаха и селяните почувствуваха силата на комитета.

Пушките, които бяха донесени от Гърция, — ония заровените както и отново купените, се раздаваха по селата срещу тези пари, които Павел беше събрал за оръжие и беше ги изразходвал за други нужди. Само 28 пушки се продадоха по 210 гроша и парите отидоха в касата на комитета. Останахме да дължим на хората по некои села и едвам сетне, през въстанието, се отплатихме било с пари, било с пушки, а на некои и сега дължим.

От Касъмовите синове с пратена разписка получихме 100 лири за Великден 1902 година. Пратихме Циле Кономладски, председател на управит. тяло в Кономлади. Синовете на Касъма имаха имоти в Брезница (една воденица, кула), та се бояха да не би да ги подпалим.

Москов замина за Пополе и там се срещна за първ път с проводения войвода Никола Андреев, а пък аз в Смърдешката планина с Георги Папанчев.

Споменатият нов войвода Никола Андреев е родом от Мокрени, Костурско. Учил се е с мене до трети клас, после дошел в България, във Варна, писарувал, станал журналист, едно време агент на македонския комитет по Сарафово време във Варна, сетне от немане що да прави постъпил във войската, обидил началството та щял да бъде в дисциплинарната рота, прикривал се в София. Тъкмо в туй време Делчев и Поп Трайков търсили сгодни лица за войводи и го провождат при нас в Костурско, както се каза.

Москов в Пополе, за да може Никола Мокренски да се поупражни в работата, разделя четата на две и едната част дава под началството на Никола, на когото за помощник бе даден Хр. Силянов. Той беше дошел на отдих от Леринско заедно с останки от Марковата и своята чета, която водеше Дедо Андре.

Беха се разпределили тъй, че едната половина с Кольо Мокренски и Силянов влизаха вътре в селата и агитираха, а пък Дедо Андре стоеше с другата половина на четата вън от селото, за да удари отвън в случай на опасност. Така сетне до въстанието все тъй се практикуваше, освен в голям студ и при много проливни дъждове, преголяма умора, или когато две села са много наблизо, едната чета влизаше в едното село, а другата в друго, та в случай на нужда лесно можеха да си дойдат на помощ.

Москов остави четата и дойде при мене в Дреновени, където тъкмяхме да сформируваме нова чета, за да я води Папанчев. Понеже това изведнъж не можеше да стане, походихме няколко дена пет души, докато се срещнахме с Чакаларова.

Аз бях ходил на 20 юний в Битоля, преоблечен в селски дрехи, където се срещнах с Лозанчев, за да питам какво поведение да държим в Костурско, ако Леринската афера - след Пътеле мине и в Костурско, да бягаме ли в горите, да се предаваме ли, или да се сражаваме и пр. Лозанчев беше на мнение, че селяните ще трябва да избягват в гората. Той каза, че те писали в Ц. Комитет за инструкции, за да си даде мнението, ще трябва ли да направим движение още това лято, или ще оставим всичко да пропадне. Такова тежко впечатление правеше Леринската афера, поради която до 300 пушки се предадоха. Лозанчев още каза, че на всеки случай още два месеца трябва да задържим положението и ми заръча да гледам да не отиват чужденците, сир. да не отиват хората на чужбина.

С тия мисли, че може би ще стане нужда да правим въстание, аз се вече бях завърнал от Битоля, и сега, при срещата на Чакаларов и Москов разменявахме мисли, какво да направим, и тогава пръв път се роди идеята да организираме въоръжените хора по селата и то по-отбраните от тях в селски чети - във всяко село по една с особен селски войвода, подчинен на управителното тяло. Тази идея първо я приложи Чакаларов във Вишени около 13 август; биде назначен за войвода на първата селска чета Спасо Гергевски, родом от същото село. Сетне вече тръгна това и по другите села. Първата задача на селските чети беше, да вземат инициатива да се притичат на помощ организирани, когато има нужда, като повличат подире си и другите въоръжени сили да извършват някои задачи, напр. премахване на някой турчин шпионин; наказание на някой селянин, който след много напомняне не си е купил пушка, макар че е в състояние да си купи и пр.

В туй време от Жупанища потеглихме по Кономладските села и в Кономлади. Тук заварихме учителя Геле от Търсье, че се крие в една къща с жена си и дъщеря си. Той още, докато беше Марко жив, отказваше на подирния да даде сметка за парите, които са му били дадени за купуване пушки. Затова Марко, като се беше научил, че Геле иска да бяга в Гърция, беше ни писал, да не го пропускаме. Ние сега, като го намерихме, хванахме го, рекохме да си послужим с него, за да се освободим от Коте. Но вместо туй той се сдружи с Коте. Това беше 2. август 1902 г.

Тогава четата на Чакаларова поверихме на Папанчева да я води като войвода. Московов искаше да иде в с. Вишени. На мръкване, когато предаването на четата на Папанчева се довърши, дойде писмо от Битоля със заповед Московов и аз да отидем и се срещнем със Силянова и др., за да се споразумеем върху някои мерки за Леринско и Костурско. Московов, раздразнен от едно писмо, побърза за Вишени, при всичко че ние го задържахме. Той се срещнал там с Кольо Вишенски и Типо, и вместо да останат в планината, те влизит в селото, гдето имаше до 30 души турци и гдето спахиите били там. Месечината греела, на влизане кучетата се разлаяли и турците ги забележили, без да знаят те, че са забележени. Сутринта неколко души хващат домакина Типо и му казали: „Ще идем у тебе да претърсим". Типо тръгнал до вратата и като не се решавал да отвори, турците убили Типо на прага. Москов и Кольо изгърмели из вътре, турците пратили за помощ в Костур. Москов твърдо се надявал, че ще им дойдат околните чети на помощ. Писмата им, дадени на поп Христо, били скъсани от тогова вместо да бъдат изпроводени. Аскерът пристига, заобикаля ги, запалват къщата. Москов и Кольо слезли долу, а пожарът продължавал; обхванал огънът и още други шест къщи. И къде два часа след обед, като видели, че ще изгорят живи, излезли на юруш; пръв Москов, когото раняват само в петата, влиза в една отворена врата и взел от там да стреля. Турците до мръкнало го чакали и когато искали да запалят и тая къща, Москов се самоубил. Бабичката го изнесла от къщата пред турците. Кольо Вишенски, когато излезъл на юруш, бил без пушка; едната ръка му била до дланта изгорена. Той изведнаж паднал убит. Москов беше успял да напише едно прощално писмо (види се през времето, докато турците са чакали на помощ аскера), което се пази у мене.

Турците убили през време на престрелката един старец, една млада невеста и един вол. Цялото село беше избягало. На Кольо му беха искарали очите, беха го дупчили с ками. Него го познаваха, той беше цял янкеседжия, хладнокръвен, много души беше отправил на оня свят като терорист. Москов е родом от Дъмбени, свърши гимназията в Битоля, добър ученик, единствен син на майка. Скромно се носеше; със селяните се отнасяше много любезно, непокварен бе от всяка страна, много здравомислещ, обичан от всички, самоотвержен. Москов загина на 3 август 1902 год.

В събота на 19. август над селото Ощима срещнахме четата на Коте, заобиколихме я и в осемчасово сражение убихме двама, един ранихме и двама се предадоха. Коте не беше с четата. Между предалите се беше и Никола Митрев, сетне войвода в Охридско.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 8)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 8

Действащите лица в глава 8 се намират

1. В барa на ресторант „Ормонд":

две барманки — бронзовокосата Лидия Дус и златокосата Майна Кенеди;

пиколото, нахален младеж, който им носи чай;

Саймън Дедалус, бащата на Стивън;

рецензентът на конни надбягвания Ленехан, който идва скоро, за да чака Бойлан;

Бойлан на път към Моли;

едрият Бен Долард и мършавият отец Каули, които се присъединяват към Саймън Дедалус до пианото;

господин Лидуел, адвокат, който ухажва госпожица Дус;

Том Кърнан, надут търговец на чай,

а също и двама неназовани джентълмени, които отпиват бира от халбите си,

и в заключение слепият акордьор, който се връща в края на главата за своя камертон.

2. В съседната зала на ресторанта — сервитьорът Пат ("плешивият глух Пат"), Блум и Ричи Гулдинг. Те чуват пеене в бара и Блум зърва за миг барманките.

През цялата глава се усеща приближаването на трима души, преди да се появят наистина в "Ормонд": Блум, Бойлан и слепият младеж, който се връща за камертона. Приближаващото се почукване на бастун по тротоара — неговият лайтмотив — се чува от средата на главата и почукванията се разнасят тук и там, зачестявайки с всяка страница — чук, чук, чук — и после още четири пъти. Саймън Дедалус забелязва върху пианото камертона на акордьора. Приближаването му се усеща, когато той стига до витрините на Дейли, и накрая: "Туп. Младежът влезе в самотното фоайе на „Ормонд"".

Що се отнася до Блум и Бойлан, ние чуваме не само тяхното появяване в "Ормонд", но и тяхното напускане. След като говори за коне с Ленехан, Бойлан наблюдава, отпивайки от гъстия сладък джин, как скромната мис Дус имитира ударите на часовник, пляскайки с жартиера си по бедрото си, след което той си тръгва нетърпеливо, за да отиде при Моли, но Ленехан го следва с разказ за Том Рошфорд. Докато посетителите в бара пият, а посетителите в ресторанта се хранят, Блум и авторът чуват как, подрънквайки, заминава двуколката на Бойлан; нейното движение по улица „Екълс“ е отбелязано със следните бележки: "Зън-зън двуколка дръзко издрънчава и бързо отминава" и "Двуколката горделиво препусна край пристаните, Блейзис, съвсем по негов вкус, се бе изтегнал върху гумите друс-друс" и "По „Бачълър Уок“ двуколката друсаше Блейзис Бойлан, поклащаше ергена, под слънцето, на жегата, лъскавата задница на кобилката подскачаше отпред, шибна я с камшик, друс-друс, заклатиха го колелата леко: него, изтегнал се върху топлата седалка, Бойлан, самото нетърпение и дързост пламенн" и "Край ананасовите шекерчета на Греъм Лемън, край слонската гутаперча на Елвъри издрънча двуколка". Движейки се по-бавно, отколкото във въображението на Блум, "покрай паметника на сър Джон Грей, на Хорацио еднорък Нелсън и на преподобния отец Тиоболд Матю, издрънча сега, както бе упоменато преди. Конски тръс и жега, затоплена седалка. Cloche. Sonnez la. Cloche. Sonnez la. Бавно нагоре по хълма кобилата дръпна, покрай Ротондата и площад „Рътланд“. Прекалено бавно се тътреше тя според Блейзис Бойлан, пламналия Бойлан, припряния Бойлан...“ След това „Двуколката дръзко издрънчава, по улица „Дорсет“ минава“ и ето: „Файтон под наем, номер триста двайсет и четири, кочияш Бартън Джеймс от номер едно Хармони авеню, Донибрук, в който седеше пътник, млад господин, модно облечен в костюм от шевиот, цвят индиго, ушит от Джордж Робърт Мизайъс, шивач и крояч, от номер пет Идън Кий, със сламена шапка, много модна, закупена от Джон Пластоу от номер едно улица „Грейт Брънсуик“, шапкар. Е? Това е двуколката, която задъхано дрънчи и друса. Покрай магазина на Длугач, покрай крещящите реклами на Агендат Нетаим изтопурка внушително галантната задница на кобилата“. Двуколката се наслагва върху потока на мислите на Блум, когато съчинява в ресторанта отговор до Марта: "Двуколка имаш ли?" - защото мислено Блум следва двуколката на Бойлан. Във възпаленото въображение на Блум, Бойлан е пристигнал и е започнал да се забавлява с Моли по-рано, отколкото това се случва в действителност. Когато Блум слуша музиката в бара и бърборенето на Ричи Гулдинг, мислите му са далече, и една от тях: " Косата ѝ вълнистонатежала, на талази пада, несресана, разрооо-шена" означава, че в изпреварващото събитията съзнание на Блум любовникът вече е разпуснал косите ѝ. Всъщност до този момент Бойлан е стигнал само до улица „Дорсет“. Накрая той пристига: "Двуколка джиг-джог, джиг-джог стоп. Наконтено със светлокафяви обувки, контето Бойлан със светлосините чорапи с лекота на земята подскочи. <...>

Един с пръст похлопа, друг чук-чук, с дудук потропа. Пол дьо Кок нахакано и гръмко чука със своя кок дьо кок“.

В бара звучат две песни. Забележителният певец Саймон Дедалус пее арията на Лионел "Всичко вече е загубено" от "Марта", опера от 1847 година на немския композитор Фридрих фон Флотов по италианско либрето. "Всичко вече е загубено" е в хармония с преживяванията на Блум. В залата на ресторанта, прилежаща към бара, Блум пише писмо на своята тайнствена кореспондентка Марта Клифорд — пише в същия игрив тон, който тя е задала, и поставя в плика чек за малка сума. След това Бен Долард изпълнява баладата "Подстриганото момче", която, ако се обърнем към текста ѝ, започва приблизително така:

Това беше в началото, в началото на пролетта,

когато небесата са изпълнени с птичи песни,

нотите се сливаха, отлитайки от клоните,

в Старата Ирландия свободен е напевът.

(Подстригани наричали ирландските бунтовници, които през 1798 година си бръснели главите в знак на съчувствие към Френската революция.)

Блум излиза от "Ормонд", преди да приключи пеенето, и се отправя към най-близката поща, а след това към кръчмата, където е уговорил среща с Мартин Кънингем и Джак Пауър. Стомахът му започва да къркори. "Газирана гадост, това сайдерът, пък и действа запичащо." На кея забелязва позната проститутка с черна сламена шапка и се отклонява от среща с нея. (През нощта тя за кратко ще надникне във "Файтонджийската бърлога".) Стомахът къркори Отново. "Трябва да е от сайдера, а нищо чудно и да е от бургундското", които е изпил на обяд. Тези къркорения са синхронизирани с разговора в бара, откъдето е излязъл, и накрая патриотичната беседа се слива с къркоренето в корема на Блум. Докато Блум разглежда във витрината на магазина на Лайънел Маркс портрета на ирландския патриот Робърт Емет, мъжете в бара започват да говорят за него и да пият за негово здраве; в този момент идва слепият младеж. Те цитират стихотворението на Джон Ингръм от 1843 година "В памет на падналите". "Като тебе граждани честни". Фразите, отбелязани с курсив, обрамчват вътрешните усложнения на Блум и са последните думи на Емет преди екзекуцията — тях Блум вижда под портрета: "Мореблум, мазноблум се сети сетните негови думи. Наум. Когато моето отечество заеме своето място сред.

Пръъъцц.

По-скоро е от бургунда.

Пфууу. Оооох. Пръъъ.

Нациите на света. Отзад май нии-кой няма. Тя отмина. Тогава и само тогава. Трамвай. Трам-трам-трам. Сега е моментът. Идва. Трам-рам-рам-ръм. Няма съмнение, бургундията е. Да. Едно, две. Нека моята епитафия бъде. Траааам. Написана. Свър.

Пръъъфъъърцц.

Ших.".

При целия си гений Джойс има болезнена склонност към отвратителното и това е в неговия дяволски вкус: да завърши глава, пълна с музика, патриотичен патос и душевни страдания, с пускане на газове, което свързва последните думи на Емет с удовлетвореното мърморене на Блум: "Приключих".

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО (1)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО

Връщам се обаче към Льовенберг. От началото на нашите строеви занятия животът ми загуби всякакъв смисъл. Докато продължаваше войната, чувството за изпълнен дълг, истинското фронтово братство, доверието на моя взвод, преминаващо в любов, а последната година и мечтата за Литературния институт след войната - всичко това ме вдъхновяваше и радваше. Още през април написах писмо до директора на Литературния институт с молба да ме запознае с някого от студентите поети. През май получих писмо от Виктор Урин. Не без ирония той описваше своя живот и този в студентското общежитие и ми изпрати няколко свои стихотворения. Разменихме си няколко писма, уговорихме се за бъдеща среща в Москва. Но вместо да съм в Литературния институт, мъчех и дресирах своите войници. Приятелите ми изпращаха книги, но не можех нито да чета, нито да пиша, защото през деня имаше строева подготовка, вечер нямаше електричество, а гилзите ги бяхме изхвърлили.

И ето че в тъмнината, докато още не ми се спеше, пиехме някакви трофейни вина. А аз прекратих кореспонденцията със Саша, девойката от Казан. Очевидно при нея се беше появил някой. В отговор на последното ми послание до нея получих грубо, отвратително писмо със заплахи и обиди не от нея, а от някакъв полудял от ревност момък. Написах още едно писмо, отговорът беше още по-отвратителен, а Саша мълчеше.

Нещо в мене прегоря и сега мечтаех, тъгувайки, за непозната, но прекрасна московчанка. Имаше много момичета около нас, и наши, и немкини, но аз не исках да се похабявам и чаках нова истинска любов. И все пак се похабих.

Съблазни ме командирът на трети взвод от моята рота лейтенант Кайдриков.

– Ела с мене – каза той една вечер. – Вземи американска консерва, пакет цигари, ще поседим с едни момичета.

Аз прекарвах всичките си вечери като се напивах с приятели офицери, а той в една от съседните къщи беше организирал... какво? Тръгвам след него. Отваря се вратата на къщата, а там анфилада от стаи и половината от неговия взвод, от които половината – бивши мои войници, седят на дивани и легла, в кресла, просто на пода, а на коленете им – немски момичета, а на первазите още пет скучаещи. И ето че моят Кузмин се вдигна със своята приятелка от креслото, и... щом седнах, от перваза скача още една с дивна красавица, целува ме по устните и буквално ме пронизва с оценяващ поглед. Какво е това?

Дори не ми минаваше през ума, че е възможно подобно нещо. Бардак? Публичен дом на лейтенант Кайдриков?

А Кузмин:

– Тичам, лейтенанте, ще ти донеса възглавница, дюшек, одеяло.

А на мене ми се върти главата и съвсем изгубих ума и дума с тази немкиня. Прегръщам я, не зная нито една немска дума освен "Их либе зи", а руските думи също съм ги забравил всичките, че дори и това "Их либе зи" не мога да произнеса, защото да я желая – желая я, безумно я желая, но дали я обичам? Не, разбира се, не умея да лъжа.

А Кайдриков:

– Какво чакаш? Защо не я събличаш?

И всички войници ме гледат и се усмихват.

– А не може ли да отидем с нея в някоя друга стая?

А Кайдриков:

– Тук никой не се притеснява, но все пак – ето този килер.

И Кузмин носи спалните принадлежности.

Вдигнах я на ръце, тя се притиска към мене и ето ни вече на леглото, и тук вероятно допуснах голяма грешка.

Работата е там, че тези момичета не бяха проститутки. Очевидно са преживели ужасни трагедии, смъртта на родители, братя, сестри, годеници, крушение на илюзиите, изнасилени, без средства за препитание, доскорошни гимназистки, студентки с все още не напълно изгубени романтични представи за живота, с ужасяваща нужда да забравят за момент всичко в изкуствената бездна на ласките и нежността. А аз се втурнах като изтърван от верига, дърпайки дрехите ѝ, скъсах единия ѝ чорап, нахвърлих се върху нея, без дори да я съблека докрай, като явно ѝ причинявах болка с бързането си, дълго не свършвх, а тя не отвръща, на лицето ѝ горчива гримаса, която не забелязвам. Най-сетне свършвам и виждам с ужас сълзи от страдание в очите ѝ.

По някаква причина, както и преди, не изпитвам удовлетворение от тази близост. Трябват някакви думи, но аз не зная езика и казвам, задъхвайки се:

– Нихт гут, нихт гут?

Как разбира това "нихт гут", не зная.

Тя се облича стремително, изскача от килера, слиза по стълбите във вестибюла на къщата, притиска се към стената и изведнъж - ужасяващо трагично ридание, страшен истеричен пристъп. И мъка, мъка. Аз съм до нея, унизен съм и смазан и повтарям упорито това мое "нихт гут".

Цялата къща е разтревожена.

Притичва Кайдриков, и тя, ридаейки, се хвърля на гърдите му.

– Но какво правиш, защо? – казва ми Кайдриков, а аз съм объркан и ми се повдига от всичко това, от моята непохватност, от пошлостта и мерзостта на положението.

Защо? Вероятно войнишката весела грубост би ѝ била по-мила от моето интелектуално, изразено по идиотски начин съчувствие. Не зная. Това е втората германка в живота ми. Първата ме потресе със своята чистота, както у Пушкин – "на най-чистата прелест най-чист образец".

Беше преди пет месеца.

Назад в Източна Прусия, февруари 1945 година

Да, това беше преди пет месеца, когато нашите войски в Източна Прусия настигнаха цивилно население, евакуиращото се от Голдап, Инстербург и други градове, изоставяни от германската армия. На каруци и коли, пеша - старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно, по всички пътища и магистрали на страната отиваха на запад.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи и свързочници ги натиснаха и, за да освободят пътя, изтласкваха в канавките край шосето техните каруци с мебели, пътни чанти, куфари, коне, изблъскваха настрани старците и децата и, забравяйки за дълг и чест и за отстъпващите без бой германски подразделения, се нахвърлиха с хиляди върху жените и младите момичета.

Жени, майки и техните дъщери лежат вдясно и вляво от шосето и пред всяка от тях стои кикотеща се армада от мъже със свалени панталони.

Обливащите се с кръв и губещите съзнание дърпат настрани, децата, които се хвърлят да им помогнат, разстрелват. Кикот, ръмжене, смях, викове и стонове. А техните командири, техните майори и полковници стоят на шосето, някои се подсмиват, а други дирижират, не, по-скоро регулират. За да могат всичките им войници без изключение да участват в случващото се.

Не, това не е обща солидарност и изобщо не е отмъщение на проклетите окупатори, този адски смъртоносен групов секс.

А всепозволеност, безнаказаност, обезличаване и жестока логика на обезумяла тълпа.

Потресен, седях в кабината на камиона, моят шофьор Демидов чакаше на опашката, а аз си представях Картаген на Флобер и разбирах, че войната съвсем няма да оправдае всичко. Полковникът, този, който току-що дирижираше, не се сдържа и застава сам на опашката, а майорът стреля по свидетелите, изпадналите в истерия деца и старци.

– Свършвайте! По колите!

А отзад е вече следващото подразделение.

И отново спираме, и аз не мога да удържа моите свързочници, които също се нареждат вече на нови опашки. В гърлото ми се надига гадене.

До хоризонта се движим между планини от дрипи, преобърнати каруци, трупове на жени, старци и деца. Шосето се освобождава за движение. Мръква.

Отляво и отдясно немски фолварки. Получаваме заповед да се настаним за нощувка.

Това е част от щаба на нашата армия: командващият артилерията, противовъздушната отбрана, политотделът.

На мене и моят взвод за управление се пада фолварк на два километра от шосето.

Във всички стаи трупове на деца, старци, изнасилени и застреляни жени.

Толкова сме уморени, че без да им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме.

Сутринта включваме радиостанцията, свързваме се с фронта. Получаваме указание да прокараме свързочни линии. Предните части се бяха сблъскали най-накрая с германските корпуси и дивизии, заели отбрана.

Германците вече не отстъпват, умират, но не се предават. Във въздуха се появява тяхна авиация. Страхувам се да не сгреша, но ми се струва, че по жестокост, по безкомпромисност и по количество на загубите и от двете страни, тези боеве могат да се сравнят с боевете при Сталинград. Около нас и пред нас.

Не се отделям от телефоните. Получавам заповеди, издавам заповеди. Едва през деня се отваря време, за да изнесем навън труповете.

Не помня къде ги изнасяхме.

На двора?

В служебните пристройки? Не мога да си спомня къде, зная, че нито веднъж не сме погребвали.

Погребални команди като че ли имаше, но далече в тила.

И така, помагам да изнасяме труповете. Замирам до стената на къщата.

Пролет е, по земята се е показала първата зелена трева, ярко горещо слънце. Нашата къща е островърха, с ветропоказатели, в готически стил, покрита с червени керемиди, вероятно е на двеста години, дворът е павиран с каменни плочи, които са на петстотин години.

В Европа сме, в Европа!

Размечтах се и изведнъж през разтворените порти влизат две шестнадесетгодишни германски момичета. В очите им няма никакъв страх, а ужасно безпокойство.

Видяха ме, дотичаха и прекъсвайки се едно друго, се опитват да ми обяснят нещо на немски език. Макар че не знам езика, улавям думите "мутер", "фатер", "брудер".

Разбирам, че в обстановката на паническо бягство са изгубили някъде семейството си.

Ужасно ми е жал за тях, разбирам, че трябва да бягат от нашия щабен двор накъдето им видят очите, при това по-бързо и им казвам:

– Муттер, фатер, брудер – нихт! – и показвам с пръст към втората далечна порта – натам, значи. И ги побутвам.

Тук те ме разбират, тръгват си бързо, изчезват от полезрението ми, аз въздъхвам с облекчение – поне две момичета спасих, и тръгвам към втория етаж при моите телефони, но не минават и двадесет минути, когато от двора до мене достигат някакви викове, крясъци, смях, псувни.

Хвърлям се към прозореца.

На стъпалата на къщата стои майор А., двама сержанти са извили ръцете на същите две момичета и са ги навели ниско към земята, а отсреща – цялата щабна прислуга – шофьори, ординарци, писари, куриери.

– Николаев, Сидоров, Харитонов, Пименов... – командва майор А. – Вземете момичетата за ръцете и краката, полите и блузите долу! В две редици строй се! Коланите разкопчайте, панталоните и долните гащи свалете! Отдясно и отляво, по един, започвай!

А. командва, а по стълбите от къщата тичат и се нареждат в редици моите свързочници, моят взвод. И двете "спасени" от мене момичета лежат на древните каменни плочи, ръцете им са в клещи, устата им са запушени с кърпи, краката им са разтворени – те вече не се опитват да се измъкнат от ръцете на четиримата сержанти, а петият къса и разкъсва на парчета техните блузки, сутиени, поли и гащички.

Изтичаха от къщата моите телефонистки – смях и псувни.

А редиците не намаляват, едни се изкачват, други слизат, около мъченичките вече има локви кръв, а редиците, кикотът и псувните нямат край.

Момичетата вече са в безсъзнание, но оргията продължава.

Гордо опрял ръцете си на кръста, командва майор А. Но ето, изправя се последният и върху двата полутрупа се нахвърлят палачите сержанти.

Майор А. изважда от кобура си нагана и стреля в окървавените уста на мъченичките, а сержантите влачат обезобразените им тела в свинарника и гладните свине започват да им късат ушите, носовете, гърдите, и след няколко минути от тях остават само два черепа, кости и гръбначни прешлени.

Страшно ми е, отвратително.

Внезапно ми се повдига и започвам да повръщам.

Майор А. – боже, какъв подлец!

Не съм в състояние да работя, тичам от къщата навън, без да гледам пътя, вървя нанякъде, връщам се, не мога, трябва да надникна в свинарника.

Пред мене са налетите с кръв свински очи, а сред сламата и свинските изпражнения - два черепа, челюст, няколко прешлена, кости и две златни кръстчета – двете момичета, които "спасих".

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД

В края на XIX век Зигмунд (Сигизмунд Шломо) Фройд започнал да формулира вече своето фантазно учение. Неговата сила се състояла (преди всичко) в изключителната ласкателност на идеите на фройдизма за човечеството.

(Както виждаме, във фолклора на обикновения човек фройдистката терминология заема и днес доста почетно място.)

От Фройд хората не без удоволствие научили, че тяхното мислене има в основата си тайни порочни механизми, че се управлява от някакво всесилно "подсъзнание", както и от "силите на безсъзнателното". А още едно приятно откритие било, че всички тези загадъчни процеси се поддават на регулиране с помощта на т. нар. "психоанализа".

За пазара на парамедицинските услуги по онова време тази теория била най-подходяща стока.

Работата е там, че Европа се научила вече да "нервничи". Тя установила, че съществува "психика" и търсела достойно приложение за нея.

Първоначално на мода излезли припадъците и продължителните истерии. След това, с развитието на психиатрията, станал известен обширен списък с невротични депресии и публиката се научила бързо да страда от онези от тях, които свидетелствали за "фина душевна организация".

Разбира се, особено старателни били дамите. Но и сред мъжкото население малцина можели да си позволят "нервно здраве". Това се възприемало като предизвикателство към обществото, лош тон и пряко доказателство за примитивност на индивида.

Класическата психиатрия, разбира се, не била готова за епидемията от душевна изтънченост.

И точно тогава се появил доктор Сигизмунд Шломо с неговата „психоанализа".

Според една от версиите той оценил правилно „клиничния пейзаж" и неговите финансови потенциали. (Те наистина били великолепни.)

Нещо повече, умният и наблюдателен Сигизмунд знаел вече добре колко скучна и оскъдна е съдбата на физиолога академик, отдаден на своята „чиста" наука. Участта на обикновения „доктор" не била по-добра. Спокойното загниване в статута на квартален лекар не влизало по никакъв начин в плановете на Фройд.

Той не можел да не види как от всички страни се протягат портфейли и портмонета, предназначени за този, който би могъл да направи лечението на „душата" не по-малко вълнуващо от нейното притежаване.

Разбира се, Фройд откликнал на този зов. Той лесно превърнал академичния си багаж в суровина за многозначителни фантазии и забавно шарлатанство.

Но точно това било нужно на публиката. Изтощена от подигравките на материалистите над вечните ценности, тя изисквала от неврологията чувствителен привкус на нещо непостижимо. Фройд осигури този привкус и улучел „десетката".

Впрочем, всичко не било толкова линейно. Очарователното шарлатанство на психоанализата вероятно никога не би украсило скрижалите на медицинската история, ако не бил C₁₇ H₂₁ NO₄.

Разбира се, сега е трудно да разберем кой е бил в по-голяма степен автор на идеите за "подсъзнанието, безсъзнателното и психоанализата" – Фройд или този (общо взето) центнер кокаин, който, започвайки от 1883 година, доктор Зигмунд Шломо погълнал, инжектирал, втрил във всичките си лигавици, употребил назално, клизматично и дори под формата на капки за очи.

Човек, запознат с основите на физиологията на мозъка, трудно може да бъде заподозрян в измислянето на подобна фантазия като "подсъзнанието". А Фройд не просто познавал физиологията, а я познавал добре. И преди своя кокаинов период написал няколко доста добри статии, включително и за медицинската енциклопедия на Нотнагел. Така че, най-вероятно истинският създател на фройдизма все пак не е самият доктор, а C₁₇ H₂₁ NO₄.

(Впрочем, кокаинът, поради известни причини, не можел да заяви своето авторство и всичките лаври се паднали изключително на Зигмунд Фройд.)

Между другото, (ако се съди по всичко) именно постоянното кокаиново опиянение попречило на Фройд да забележи онова съществено откритие, което направил случайно през 1884 година. Изпитвайки върху себе си кокаина, изпратен му за изследвания от фабриката „Мерк“ в Дармщат, той изпробвал силната му настойка върху роговицата на очите си и открил способността на cocainum да парализира рецепторите, включително и болевите.

Малко по-късно откритието било присвоено от Карл Колер, който именно въз основа на неясната статия на Фройд в „Heitlersche Zentralblatt für Terapie" (където описва личните си усещания) въвежда в оперативната офталмология метода на кокаиновата анестезия на роговицата, с което започна "нова ера" в очната медицина.

Тази ситуация вбесила Фройд за дълго време и (по всяка вероятност) детонирала пълния му разрив с физиологията и медицината. Впрочем, той никога не забравил омагьосващата сила на научната терминология и продължил да жонглира с нея.

Нещо повече, заради търговската тежест на научните регалии, доктор Зигмунд Шломо е безуспешно номиниран единадесет пъти за Нобелова награда.

Но по същество цялото му учение (както по собствено признание на Фройд, така и по факт) няма връзка с научните познания, които притежава. Освен това, той нееднократно споменава, че "най-добрите си ученици е намерил сред немедиците" (Ф. Вителс "Фройд, неговата личност, учение и школа" 1925 г.).

Нобеловият лауреат Питър Медауар се изказва навремето за Фройд като за "грандиозната измама на XX век". Но Медауар, заслепен от академичното презрение, по всяка вероятност все пак сгрешил.

Няма нищо грандиозно в учението на Фройд. За съжаление, в него няма изобщо нищо, достойно за споменаване.

Фройд дълго време предизвиквал справедливо раздразнение сред биолози, физиолози и невролози, докато времето не го смъкнало "три етажа по-долу"от науката, сред масово-развлекателните дисциплини като езотериката, астрологията и психологията.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 7)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 7

Тя се състои от деветнадесет сцени.

Време: Три без пет минути.

Място: Дъблин.

Действащи лица: Петдесет, включително всичките наши познати; в момента, 16 юни около три часа следобед, те са заети с различни дейности.

Действие: Пътищата на персонажите се пресичат отново и отново в изключително сложен контрапункт — гигантско развитие на флоберовия контрапункт от сцената със селскостопанското изложение в романа "Мадам Бовари". Тук похватът е синхронизация. Тя започва с отец Конми, йезуит от църквата "Свети Ксаверий" на улица „Гарднър“, бодър и изящен свещеник, който съчетава приятно земното с отвъдното, и завършва с преминаването през града на вицекраля, управителя на Ирландия. Пътят на отец Конми е точно проследен: той благославя един еднокрак моряк, разговаря по пътя със срещнати енориаши, минава покрай погребалното бюро на О'Нийл, на моста „Нюкамън“ се качва на трамвай и слиза на спирка „Хаут“ в Малахайд, североизточно от Дъблин. Времето е прекрасно, предразполагащо към бодрост и изящество. Зачервен младеж се промъква на пътеката през пролука в живия плет, след него — девойка с увиснали полски маргаритки в ръката. Младежът, студент по медицина на име Винсент Линч, както узнаваме по-късно, повдига рязко своята шапка; момичето се покланя бързо и започва да отстранява старателно от полата си едно залепнало клонче (удивителен писател!). Отец Конми благословя тържествено и двамата.

Синхронизацията започва още от втората сцена. До моста „Нюкамън“ в кантората на гробаря О'Нийл неговият помощник Келъхър, който е организирал погребението на Дигнам, затваря счетоводната книга и разговаря със същия полицай, който преди няколко минути е поздравил преминаващия отец Конми. По това време отец Джон Конми е изминал разстоянието до моста и вече (синхронизация!) се качва на трамвая на моста „Нюкамън“ - за това се споменава между фразите, отнасящи се до Келъхър. Улавяте ли метода? Сега е три часа. Келъхър пуска беззвучна струя сламков сок, получен от сламката, която дъвче, докато изчислява сумата в счетоводната книга преди минута, когато отец Конми минава покрай него. И така, Келъхър пуска през зъбите си беззвучна струя и в същото време в друга част на града, на три мили северозападно (сцена 3), щедра бяла ръка (принадлежаща на Моли Блум) хвърля монета от прозореца на един еднокрак моряк, който по това време е стигнал до улица „Екълс“. Моли се гизди за срещата си с Блейзис Бойлан. И в същото време Джей Джей О’Молой е информиран, че Нед Ламбърт е в склада с един посетител, а за това посещение научаваме по-късно, в сцена 8.

Няма нито място, нито време да разглеждаме детайлите на синхронизиращия механизъм във всичките деветнадесет сцени на тази глава. Ще се съсредоточим върху най-ярките епизоди. В сцена 4 Кейти, Буди и Меги Дедалус, по-малките сестри на Стивън (той има общо четири сестри) се връщат от заложната къща с празни ръце, а отец Конми крачи по полята в Клонгоус и стърнището боде глезените му през тънките чорапи. Къде е смачканото корабче "Илия"? Намерете го. Що за служител звъни - дзън! - с камбанката? Служителят на вратата на аукционната зала на Дилън.

Около 3:15 проследяваме пътя на Блейзис Бойлан, който се впуска в малко пътуване към Моли Блум, до която ще стигне с файтон приблизително в 3:45 (по пътя ще спре в ресторант "Ормонд"). Но все още е около три часа и той изпраща подаръци на Моли от плодовия магазин на Торнтън с трамвая. До Моли има десет минути път. Хората-сандвичи с рекламата на Хели се мотаят по това време покрай магазина. Блум сега е близо до Железния мост, под Търговската арка; тъмногърба фигура се навежда над сергията на книжаря. В края на тази сцена научаваме за произхода на червения карамфил, който Бойлан ще носи в зъбите си през цялата глава. Той взима карамфила от русокосата в плодовия магазин, моли за разрешение да се обади по телефона и, както ще разберем по-късно, се обажда на секретарката си.

Сега се появява Стивън. Близо до Тринити колидж той среща своя бивш учител по италиански език Алмидано Артифони и те разговарят оживено на италиански. Артифони упреква Стивън, че е пожертвал младостта си в името на идеалите. "Това е обмислена жертва", казва с усмивка Стивън. Седмата сцена е синхронизирана с петата. Секретарката на Бойлан, госпожица Дън, чете роман, но сега разговаря по телефона с Бойлан, който се обажда от магазина за плодове. Тя казва на Бойлан, че спортният редактор Ленехан го е търсил и че в четири часа ще бъде в "Ормонд". (Там ще се срещнем с тях в следващата глава.) В тази сцена има още две синхронизации. Дискът, който се плъзва по улея и намига на наблюдателите с номер "шест", предшества механичния тотализатор, който букмейкърът Том Рошфорд демонстрира в деветата сцена. И отбелязваме пет високи фигури с бели цилиндри: хората-сандвичи, след като достигат поставения им предел, зад ъгъла на „Мънипени“, се обръщат и поемат по обратния път.

В сцена 8 Нед Ламбърт и Джей Джей О’Молой показват на един посетител, протестантския свещеник преподобния Лъв, своя склад, където преди това се е помещавала заседателната зала на абатството „Света Мария“. В този момент момичето, което се е срещнало на просеката с отец Конми, маха клончето от полата си. Това е синхронизацията: едното се случва тук, другото - там, едновременно. В началото на четири часа (сцена 9) Рошфорд, букмейкърът, запознава Ленехан със своето приспособление, дискът се плъзга по улея и показва в прозорчето "шест". По същото време минава Ричи Гулдинг, чичото на Стивън, чиновник в юридическа кантора; в следващата глава Блум ще обядва с него в "Ормонд". Ленехан и Маккой (който е помолил Блум да впише името му в списъка на присъстващите на погребението на Дигнам, на което не може да отиде) напускат Рошфорд и се отбиват при друг букмейкър. По пътя към "Ормонд", след отбиване при Лайнам, където се осведомяват за началните залози за Скиптър, забелязват Блум. "Леополдо или Тъжен Блум блуждае" - присмива се Ленехан. Блум прелиства книги на сергията на уличен търговец. Пътят на Ленехан към "Ормонд" е синхронизиран с действията на Моли Блум: тя поставя на мястото ѝ табелката за даване под наем на апартаменти без мебели, която се е изплъзнала от рамката на прозореца, когато го е отворила, за да хвърли пени на еднокракия моряк. И тъй като по същото време Келъхер разговаря с полицая, а отец Конми се качва в трамвая, ние заключаваме не без естетическо удоволствие, че сцени 2, 3 и 9, случи ли се на различни места, са се случили едновременно.

В четвъртия час мистър Блум все още разглеждаше лениво книгите на сергията. Накрая той избира за Моли "Сладостите на греха" — американски роман, малко фриволен, в старомоден дух. „Зачете случайно избраното място.

Всички долари, които получаваше от съпруга си, отиваха за елегантни рокли и скъпо бельо. За него! За Раул!

Да. Тази. Ето, тук. Прочети пак.

Устните ѝ се впиха в неговите в чувствена сладострастна целувка, докато ръцете му се пъхнаха под домашната й роба и заопипваха пищните ѝ форми.

Да, да. Вземи я. Я да погледна края.

— Закъсня — рече той с дрезгав глас и я погледна гневно и подозрително.

Красивата жена свали със замах обточената си със самурена кожа пелерина, под която се показаха царствените ѝ рамене и вълнуващата се гръд. Едва доловима усмивка заигра в крайчеца на съвършените й устни, когато се обърна към него съвсем спокойна“.

Дили Дедалус, четвъртата сестра на Стивън, която броди край аукциона на Дилън, откакто Блум я вижда там около един часа по обяд, слуша как в аукционната зала звъни звънецът при приключването на търговете. Покрай нея минава баща ѝ, строгият, егоистичен, умен и артистичен старец Саймън Дедалус, и Дили измъква от него шилинг и два пенса. Това е синхронизирано с появата на кавалкадата на вицекраля при портите на парка, Феникс парк, в западното предградие на Дъблин, и движението ѝ към центъра на града, а оттам — на изток, към Сандимаунт, за откриването на благотворителен базар. От запад на изток кортежът ще премине през целия град.

В началото на четири часа се появява гордо Том Кърнан, търговец на чай, доволен от току-що сключена сделка. Той е смел, набит протестант, този мистър Кърнан, Блум стои до него на погребението на Дигнам. Кърнан е един от малкото второстепенни персонажи в книгата, чийто поток на съзнанието тук, в дванадесетата сцена, е представен подробно. В същата сцена Саймън Дедалус среща на улицата отец Каули, с когото се познават бегло. "Илия" плува надолу по Лифи покрай кея на сър Джон Роджърсън, а по кея „Пембрук“ преминава кавалкадата на вицекраля. Кърнан я изпуска.

В следващата сцена, няколко минути след Блум, Стивън се спира на свой ред пред книжен щанд на улица „Бедфорд“. Отец Конми, мърморейки молитви, върви сега през селцето Доникарни. Сестрата на Стивън, Дили – с високи рамене, износена рокля – спира до брат си. С едно от пенитата, получени от баща си, е купила френски буквар. Разсеяният Стивън, остро преживяващ мизерията на по-малките си сестри, очевидно забравя, че в джоба си има златна монета, останала от учителската му заплата. По-късно, когато се напие, ще бъде готов да даде тези пари без никаква нужда. Сцената завършва с неговата жал за Дили и повторение на думите за покаяние "Угризение на съвестта", които знаем от глава 1 на част I.

В 14 сцена отново ще чуем поздрава на Саймън Дедалус и отец Каули и отново ще прочетем техен диалог. Свещеникът има финансови затруднения с лихваря Рубън Дж. Дод и проблеми с хазяина. След това се появява Бен Долард, певец любител, който се опитва да бъде полезен на отец Каули и да му помогне да избегне изселването. Мистър Кашел Бойл О’Конър Фицморис Тиздал Фаръл, луд джентълмен, с монокъл на окото и нещо неясно мърморейки, преминава покрай клуба на улица „Килдеър“. Именно той е минал навремето покрай Блум, когато той разговаря с госпожа Брийн. Преподобният Хю Лъв, който е отишъл до склада на бившето абатство заедно с Ламбърт и О'Молой, се споменава като хазяин на отец Каули, подал иск за неплатен наем.

По-нататък Кънингам и Пауър (също присъствали на погребението) обсъждат фонда на вдовицата Дигнам, в който Блум е внесъл пет шилинга. Споменава се отец Конми и за първи път срещаме двете барманки, госпожица Кенеди и госпожица Дус, които ще се появят по-късно, в глава 8. Вицекралят вече преминава по улица „Парламентска“. В сцена 16 братът на ирландския патриот Парнел играе шах в едно кафене, където Бък Мълиган го показва на Хейнс, оксфордски студент, изучаващ фолклор. Те обсъждат Стивън. В тази сцена е синхронизиран еднокракият моряк, който, ревейки някаква песен, куца по улица „Нелсън“, и смачканото възвание с Илия, което посреща в залива пристигналата шхуна "Роузвийн".

След това в сцена 17 се появява италианският учител на Стивън, а след него - лудият джентълмен с дългото име. Скоро ще разберем, че най-важният синхронизатор в тази глава е слепият младеж, на когото около два часа следобед Блум помага да пресече улицата от запад на изток. Лудият Фарел крачи сега на запад по улица „Клер“, докато слепият младеж върви по същата улица на изток, все още без да знае, че е оставил камертона си в "Ормонд". Срещу прозорците на зъболекаря мистър Блум, вече споменат при описанието на погребалната процесия и несвързан роднински с Леополд, лудият Фарел се сблъсква с немощния младеж, който го ругае.

Осемнадесетата сцена е посветена на сина на покойния господин Дигнам, Патрик младши, момче на около дванадесет години, което върви на запад по улица „Уиклоу“, притискайки до себе си свинските пържоли, за които са го пратили. Патрик не бърза и се заглежда във витрина с изображенията на двама боксьори, които са се били наскоро, на 22 май. В деветата глава ще намерим възхитителна пародия на вестникарско описание на боксов мач: спортният стилист непрекъснато разнообразява епитетите — това е един от най-забавните откъси в книгата: любимецът на Дъблин, старши сержантът, артилеристът тежкоатлет, войникът, ирландският гладиатор, червеният мундир, дъблинецът, пехливанинът от Портобело. На улица „Графтън“, най-осветената улица в Дъблин, младият Дигнам вижда червено цвете в устата на "едно конте" — това, разбира се, е Блейзис Бойлан. Можем да сравним мислите на момчето за мъртвия му баща с мислите на Стивън за майка му в първата глава.

В последната сцена се появява отново кортежът на вицекраля. Той е необходим, за да бъдат показани всички, които сме следили в предишните сцени, и няколко други персонажи, които или приветстват вицекраля, или го игнорират. Пред нас се появяват Кърнан, Ричи Гулдинг, барманките от "Ормонд", Саймън Дедалус, който приветства вицекраля с раболепно свалена шапка, Гърти Макдауъл, с която ще се срещнем на скалите в глава 10, преподобният Хю Лъв, Ленехан и Маккой, Нолан, Рошфорд, Флин, усмихнатият Мълиган и сериозният Хейнс, Джон Парнел, който не отделя поглед от шахматната дъска, Дили Дедалус с френски учебник, мистър Ментън с очи като стриди, мисис Брийн, нейният съпруг и хората-сандвичи. Блейзис Бойлан със син костюм и небесносин вратовръзка, със сламена шапка и с червен карамфил в зъбите по пътя си към "Ормонд" и оттам към улица „Екълс“ оглежда одобрително дамите в екипажа; лудият Кешъл Бойл О'Конър Фицморис Тисдел Фарел насочва ядосан монокъл над екипажите към някого на прозореца на австро-унгарското консулство. И още Хорнблоуър, портиерът на Тринити колидж, когото Блум среща по пътя си към баните, Пади Дигнам младши, двамата събирачи на миди и Алминадо Артифони. Процесията се движи към улица „Лоуър Маунт“, покрай слепеца, който продължава да върви на изток, но след миг ще си спомни за оставения камертон и ще завие на запад, към "Ормонд". В този списък ще срещнем и един пешеходец с кафяв макинтош, Джеймс Джойс, майсторът на синхронизацията.

Блум се натъква три пъти на Бойлан през този ден (в 11 часа, в 14 и в 16) на три различни места и нито веднъж Бойлан не забелязва Блум. Първия път в глава 3 от част II Блум вижда Бойлан от екипажа, в който той с Кънингам, Пауър и Саймон Дедалус пътува за погребението; в началото на дванадесет часа, точно когато гледа още влажните ярки афиши на операта до театър "Куинс", Блум вижда как Бойлан излиза от вратите на "Червената банка", рибен ресторант, и докато другите го приветстват, Блум изучава ноктите си. Бойлан забелязва процесията, но не забелязва екипажа.

Друг път в глава 5 от част II, когато Блум тръгва по улица „Килдеър“ към Националната библиотека в началото на три часа, скоро след като вижда слепия младеж, завиващ към улица „Фредерик“, "сигурно за да настрои пианото в танцувалните класове на Ливънстон". Ако е така, той не е забравил камертона си там, защото в глава 7 виждаме, че продължава пътя си на изток. Блум забелязва Бойлан: "Сламена шапка под слънцето. Светлокафяви обувки" и рязко завива надясно, към музея, свързан с библиотеката.

Трети път в глава 8 от втората част, когато Блум (преминавайки от кея „Уелингтън“ по моста „Есекс“ от северния към южния бряг на Лифи) пресича кея „Ормонд“, за да купи вестници в магазина на Дейли, обръща глава и вижда Бойлан в карета, движеща се по пътя, изминат вече от Блум. Бойлан влиза в бар "Ормонд", където трябва да се срещне с Ленехан, Блум решава да отиде в ресторанта с Ричи Гулдинг, когото среща случайно на вратата. Оттам той наблюдава Бойлан. Вече е почти четири часа и Бойлан напуска скоро "Ормонд" за към улица „Екълс“.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ХИМИЯ / ДЖОРДЖ ОЛА

Джордж Ола (Oláh György)

22 май 1927 г. - 8 март 2017 г.

Химия

(За приноса му в химията на карбокатионите.)

Джордж Ола (Oláh György, 1927–2017, унг. фонет.: Олах Дьорд) е унгаро-американски химик, носител на Нобелова награда за химия през 1994 година за изследванията му в областта на карбокатионите и тяхната роля в органичните реакции.

📜 БИОГРАФИЯ:

Роден: 22 май 1927 г. в Будапеща, Унгария

Емиграция: Преселва се в САЩ след Унгарската революция от 1956 г.

Кариера:

♦ Професор в Case Western Reserve University (1957–1977)

♦ Директор на Института по въглеводородите в University of Southern California (USC)

♦ Член на Националната академия на науките на САЩ

🧪 НАУЧЕН ПРИНОС:

1. Карбокатиони в суперкиселини

Ола стабилизира нестабилни карбокатиони (положително заредени въглеродни йони) чрез използване на "суперкиселини" като флуоросулфоновата киселина. Това позволява:

♦ Директно наблюдение на карбокатионите чрез ЯМР спектроскопия

♦ Детайлен анализ на тяхната структура и механизми на реакция 2. Приложения

Откритията му довеждат до:

♦ Подобряване на процесите за рафиниране на петрол

♦ Синтез на нови органични съединения

♦ Развитието на екологични алтернативи за фреоните

🏆 НОБЕЛОВА НАГРАДА:

Ола получи наградата самостоятелно, което подчертава изключителното значение на работата му. Нобеловият комитет отбеляза, че той "промени фундаменталните представи за реакционната способност на въглеродните съединения".

🔍 ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ:

♦ Въвежда термина "мазхидратна химия" за синтеза на метан от CO₂ и водород

♦ Патентова над 150 изобретения

♦ Пише автобиографията "A Life of Magic Chemistry" (2001 г.)

Неговите разработки са в основата на съвременните методи за синтез на фармацевтични препарати и полимери.

РАЗКАЗАЛ: DeepSeek-R1

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / ИСАЯ ОТ ЕРУСАЛИМ

Превод: Claude 3.7 Sonnet

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2;

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

ИСАЯ ОТ ЕРУСАЛИМ

Пророческата дейност на Амос на север се пресича с дейността на пророк Исая на юг. Книгата на пророк Исая започва по типичен за пророческите книги начин: дава се приблизителна датировка на пророческата дейност на Исая. "Видението на Исая, сина на Амос, което видя за Юда и Ерусалим в дните на юдовите царе Озия, Йотам, Ахаз и Езекия" (1: 1). Ако, както смята мнозинството от изследователите, в глава 6 (която ще разгледаме скоро) разказът за това как Исая е избран за пророк, отбелязва началото на неговото служение, то тогава то започва "в годината на смъртта на цар Озия" (6: 1). Това било през 738 г. пр. н. е. Последният споменат цар Езекия управлявал през 727-698 г. пр. н. е. Исая пророкувал най-малко до 701 г. пр. н. е., когато асирийският цар Сенахериб нахлул в Юдея; това означава, че служенето на Исая било дълго, приблизително около 40 години.

В действителност това бил период на множество събития в живота на Южното царство Юдея. Да започнем с това, че населението на царството трябва да е гледало с ужас разгръщащите се на север събития в Израил и неговите пълни с антагонизъм и в крайна сметка довели до катастрофа отношения с могъщата Асирия. През първата част от служенето на Исая Тиглатпаласар - асирийски цар (управлявал през 745-727 г. пр. н. е.), чието име е изключително известно, решил да разшири своята империя и повел войските си срещу държавите и градовете държави в Левант. Терминът "Левант" се използва за означаване на всички държави, чиято естествена граница била източната част на Средиземно море. Пред лицето на опасността някои държави се обединили, за да създадат единен фронт срещу асирийския натиск. Но Юдея, начело с цар Ахаз, отказала да участва в това, както на него вероятно му се е струвало, рисковано начинание, обречено на провал. Сирия и Израил обединили своите сили, за да нападнат Юдея и да я принудят да се присъедини към коалицията, и преминали с марш до Йерусалим в пълния си състав. Но се случило така, че Юдея останала невредима. Сирийската и израилската армия се оттеглили и народът на юга можел да си поеме свободно дъх - засега. Израил станал васал на Асирия, но въстанал през 727 г. Идеята се оказала неуспешна, защото в крайна сметка това довело Израил до униощжение. Асирийският цар Салманасар нападнал от север и през 722 г. (когато Исая все проповядвал на юг) победил народа на Израил.

Около 20 години по-късно, когато Езекия управлявал Юдея, Асирия била обхваната отново от мисли за експанзия. И така, Асирия се заела със завладяването на Юдея по време на управлението на асирийския цар Сеинахериб. За този военен поход знаем от няколко източника. Сведения за него намираме в четвъртата книга „Царе“ (18: 13–19: 37), където са съчетани две различни предания за нашествието; а също така има запис за похода от самия Сенахериб върху паметника, наречен Призма на Сенахериб (днес се намира в Британския музей в Лондон). Според този паметник, Сенахериб опустошил цялата територия на Юдея и обсадил Йерусалим, където се укрепил Езекия. Езекия бил принуден да се предаде и да плати данък. Така че Исая от Йерусалим бил призован да изпълнява задълженията си на пророк в невероятно напрегнато и опасно време.

Деление на книгата на пророк Исая

В края на обсъждането на книгата на пророк Амос отбелязахме, че авторът, в известен смисъл, е добавил няколко стиха в заключението, съобразявайки се с променената ситуация, при която е живял. Което е необичайно за пророческите книги. Въпреки това, в случая с книгата на пророк Исая се сблъскваме с още по-радикален случай. Преди повече от век изследователите стигнали до заключението, че всъщност Исая от Йерусалим не е написал големи части от книгата. Доказателството за което е подобно на това, което намерихме при Амос: някои пасажи не се вписват в историческия контекст, съвременен на Исая. Но в книгата на пророк Исая случаят е още по-впечатляващ.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Говори Сеинахериб

Рядък случай, когато имаме външни потвърждения на библейската история. Нападението на Йерусалим от асирийския цар Сенахериб е описано в надпис върху паметник, който е известен като Призмата на Сенахериб, собственост днес на Британския музей в Лондон. Там Сенахериб се хвали, злорадствайки, с триумфа си над цар Езекия. Ако Сенахериб се е старал да се придържа поне малко към истината, то неговият поход би трябвало да е бил съвършен и пълен разгром на юдейския цар и да е унищожил населението на Йерусалим (за разлика от това, което се казва в книгата на пророк Исая и в четвъртата книга „Царе“):

"А що се отнася до Езекия-Юдея, който не наведе глава под моето иго, аз обкръжих 46 негови укрепени със стени градове и малки селища в околностите, които са безброй. С помощта на утъпкани насипи и приближаването на тарани, с атаки на пехотата, с помощта на обсадни машини, аз ги завладях. Взех 200150 души, от малки до големи, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили, рогат добитък и овце без брой и ги причислих към плячката. А него затворих в Йерусалим, неговия царски град, като птица в клетка. Обградих го с укрепления и направих така, че беше невъзможно дори да се помисли за излизане от градските порти... Наложих му данък в допълнение към предишния, който да се плаща ежегодно като съюзнически дар с налози и подаръци.

Той, Езекия, беше повален от невероятния блясък на моето владичество и ми изпрати след моето заминаване за Ниневия, в моя царски град, негови елитни войски, които той събра в Йерусалим за подсилване на войската ми, заедно с 340 таланта злато, 800 таланта сребро... ложета, инкрустирани със слонова кост, столове, инкрустирани със слонова кост, слонски кожи, слонова кост, абаносово дърво, чимшир, дрехи с пъстра украса, дрехи от платно, червено-виолетова и синьо-виолетова боядисана вълна, съдове от мед, желязо, бронз и калай, колесници, обсадни щитове, копия, брони, ками за пояса, лъкове и стрели, капани безброй и военно снаряжение, плюс неговите дъщери и наложници от двореца му, певци и певици. Той изпрати също така своя личен пратеник, за да ми поднесе данък и да ми окаже почит“. [1]

Свидетелства на повече автори

Голяма част от първите 39 глави на книгата на пророк Исая съответства ясно на служенето на Исая от Йерусалим през VIII в. пр. н. е. Повествованието съответства на това време чак до самия край на раздела, написан, когато Езекия бил цар на Юдея и се уплашил от посланиците, които били изпратени при него от пращящия от сила Вавилон. Исая казва на Езекия, че вавилонците наистина ще опустошат след време Юдея, но това няма да бъде по времето на Езекия (39: 5-8). Веднага след този пасаж, вместо да продължи с пророчество за крайната съдба, текстът сменя рязко своята посока, за да успокои жителите на Юдея, които вече са пострадали заради извършените от тях прегрешения. Тази част от книгата е написана вероятно век и половина по-късно: „Утешавайте, утешавайте народа Ми, казва вашият Бог. Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него, че времето на робуването му се изпълни, че беззаконието му се прости, защото взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове." (40: 1-2).

Сега, както е написано в тези по-нататъшни откъси от книгата, Господ е излял вече Своя гняв върху Своя народ в Юдея и ще помага за неговото възстановяване. Освен това, Той ще се отвърне от вавилонците, които по-рано е използвал, за да съкруши народа на Юдея („дъщерята на халдеите" в този откъс откъс е Вавилон): „Седи в мълчание и влез в мрака, дъще халдейска, защото няма вече да те наричат господарка на царствата. Разгневих се на народа Си, оскверних наследството Си и ги предадох в ръката ти. Ти не им оказа милост... И ще дойде върху теб зло и няма да можеш да го отвърнеш с магии; и ще те връхлети беда и няма да можеш да я покриеш; и ще дойде внезапно върху теб опустошение и няма да го знаеш" (47: 5-6, 11).

Народът на Юдея, напротив, ще се завърне от изгнание през пустинните места, както някога народът на Израил е преминал през пустинята по пътя към Обетованата земя след изгнанието от Египет. Само че сега няма да има страдания по време на пътуването, напротив, Господ ще направи пътя за юдеите лесен и радостен: "Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя на Господа! Права направете в степта пътеката за нашия Бог. Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши; кривото ще стане право и неравните места - равнина. И славата на Господа ще се яви и всяка плът заедно ще я види; защото устата на Господа изговори това." (40: 3–5).

Нещо повече, казва ни се, че Йерусалим ще бъде изграден отново (което означава, разбира се, че е бил разрушен), както и Храмът (така че и той е бил изгубен) и това ще бъде направено не от който да е, а от Кир (44: 28). Кир бил владетел на Персия, победил вавилонците през 539 г. пр. н.е. и разрешил на изгнаниците от Юдея да се върнат у дома си, за да възстановят стените на Йерусалим.

Ясно е, че тази част от книгата на пророк Исая не съответства на VIII в. пр. н. е., а на VI в., времето, когато вавилонците са унищожили Юдея и нейния Храм и са хвърлили отново народа в изгнание.

Освен това последните глави от книгата на пророк Исая се отнасят изглежда дори за по-късно време – вече след времето, когато изгнаниците са се завърнали от пленничеството и живеят отново, при малко по-ограничени условия, на своята земя.

Как да обясним тези аномалии в книгата на пророк Исая?

Тримата Исая

Изследователите отдавна са достигнали до мнението, че съществуват три части на книгата на пророк Исая, всяка от които може да бъде приписана на отделен пророк. Всеки пророк живеел в свое време и се сблъсквал със ситуации, съвременни за него. Грубо казано, книгата може да бъде разделена по следния начин.

Исая Първи. Глави 1-39 (с някои изключения) са свързани с Исая от Йерусалим, който осъществявал пророческа дейност през VIII в. пр. н. е. Той предсказва скорошно наказание за народа на Юдея.

Исая Втори. Глави 40-55 били написани от следващ пророк, който споделя много от възгледите на Исая от Йерусалим, но който живял приблизително 150 години по-късно, в средата на VI в. пр. н. е., след като започнало Вавилонското пленничество. Той изнася проповеди, носещи утеха на онези юдеи, които са пострадали от военната катастрофа.

Исая Трети. Глави 56-66 били съчинени от още по-късно от пророк, който вероятно е писал вече след завръщането от Вавилон. Той заклева завърналите се у дома да живеят така, че Яхве да бъде доволен.

По-късно редактор взел трите текста с пророчества и ги е обединил в единен ръкопис, така че да изглежда, че са от Исая от Йерусалим, но всъщност на него принадлежи само част от текста (макар и значителна). Тук ще говоря само за Исая Първи, а в следващата глава ще разгледам другите части на книгата.

Мисията на Исая Първи

Проповедта на Исая не се различава по същество от тази на неговия съвременник Амос, който проповядвал на север. Исая твърдял, че народът се е отклонил от пътя на Господа. Това е особено видимо в социалната несправедливост, която обхванала обществото, но главно за това са виновни управниците на народа. Тези проблеми не могат да бъдат разрешени с просто следване на правилните религиозни ритуали. Народът ще бъде наказан от Господа, който изпраща срещу него асирийците.

Най-първо Исая се оплаква, че народът на Израил (в този случай се има предвид народът на Юдея) е изоставил Господа. Господ е възпитал тези хора като Свои деца, но те въстанали. Това за Исая (и Господа) изглежда поразително: "Волът познава стопанина си и магарето - яслите на господаря си. Израил не знае, народът Ми не разсъждава. Уви, грешен народ, народ натоварен с беззаконие, род на злодеи, синове, постъпващи покварено! Оставиха Господа, презряха Светия Израилев, върнаха се назад" (1: 3-4).

Прегрешенията на народа имат в основата си социална и политическа природа. Хората вършат зли постъпки; техните ръце „са пълни с кръв" (1: 15); някога били добродетелни, а сега станали убийци (1: 21); техните водачи са "отстъпници и съучастници на крадци", които обичат подкупите и отказват да защитават слабите и безпомощните (1: 21-23). Както в книгата на пророк Амос, Господ е наказал вече народа, за да го накара да се покае, чрез военно нашествие, което оставило "земята опустошена", а градовете "изгорени с огън" (1: 7). Но те не обърнали внимание. Пророкът призовава народа да се поправи: "Измийте се, очистете се, отмахнете от очите Ми злото на делата си, престанете да вършите зло! Научете се да вършите добро, търсете правосъдие, отдайте право на угнетения, отсъждайте право на сирачето, защитете делото на вдовицата". (1: 16-17).

Исая подчертава особено, че следването на предписаните религиозни практики е безсмислено в очите на Бога. Вместо това Той иска народът да живее праведно: "Когато идвате да се явявате пред Мен, кой е поискал това от ръката ви, да тъпчете дворовете Ми? Не принасяйте вече лъжливи приноси! Тамянът е гнусота за Мене, новолунията и съботите, и свикването на събрания; беззаконие заедно с тържествено събрание не мога да търпя!" (1: 12-13).

В трогателен и въздействащо написан пасаж Исая оприличава земята на Юдея на лозе, което Господ е отгледал в Своето любимо имение. Той го оградил, насадил най-добрите лозови пръчки (хората), построил наблюдателна кула и вада за напояване и чакал лозето да даде реколта. Но вместо грозде се родили диви плодове. Господ направил всичко по силите Си за Своето лозе, народа на Израил, но не получил добра реколта. Така че какво ще направи Господ със Своето лозе? "Ще махна оградата му и то ще се похаби; ще съборя стената му и то ще бъде потъпкано. И ще го запустя - няма да бъде подрязано, нито прекопано и ще обрасне с тръни и бодили.... Защото лозето на Господа на Войнствата е израилевият дом и юдовите мъже са насаждението, което Го радва. И Той очакваше правосъдие (на древноеврейски mishpat), но ето кръвопролитие (на древноеврейски mispah); очакваше правда (на еврейски sedaqa), и ето - писък (на еврейски se'aqa)" (5: 5-7).

Ключови моменти

Сред многото на брой интригуващи и важни моменти в тази пророческа книга си струва да се спрем на следните.

Призоваването на Исая (гл. 6)

В годината на смъртта на цар Озия (738 г. пр. н. е.) Исая чул призив за пророческа служба. Това е великолепен откъс: Исая разказва, че имал видение как сам Господ седял на престол над Храма (тук Исая се основава на образа на Бога, седящ на ковчега в светая светих). Господ е толкова велик, че само полата на одеждата Му изпълва целия Храм. Редом има ангелски същества – серафими ("пламтящи"), които служат на Господа и възхваляват Неговата святост. Исая е смутен, защото не е достоен да види това заради своите нечисти уста. Но един серафим взема горящ въглен от жертвеника и докосва с него устните на Исая, очиствайки го от вина и грехове. Като пречиства по този начин своите думи, той е вече готов да говори от името на Господа. След това Исая чува как Господ пита кого може да изпрати с мисия. И Исая отговаря: "Ето ме, изпрати мене" (6: 8).

Господ изпраща Исая да проповядва и, колкото и странно да изглежда, той трябва да притъпи разума, да запуши ушите и да затвори очите на тези, към които се обръща (6: 10). Исая пита в недоумение колко време ще мине, преди някой да чуе думите му, и Господ му отговаря: "Докато опустеят градовете, да няма жител, и къщите, да няма човек, и земята да запустее съвсем" (6: 11). Исая трябва да предаде словото на Господа, но никой няма да слуша и в крайна сметка земята ще бъде унищожена, а народът ще отиде в изгнание. Служенето на Исая не започва с позитивна нота.

Сирийско-ефремската война (гл. 7–9)

Вече споменах за коалицията между Сирия и Израил (също наричан Ефрем, защото това име принадлежи на най-голямото от първоначалните племена на севера), в хода на чиито действия е нападнат Йерусалим по време на царуването на Ахаз, за да го принудят да се присъедини към тях за противопоставяне на Асирия. В глава 1 вече разгледах този откъс, за да покажа колко е важно да се отчита контекстът при четене на предсказанието, че "Млада жена [2] ще зачене и ще роди Син, и ще Го нарекат Емануил" (7: 14). Целият смисъл е показан от самия автор. Преди това дете, на което тепърва предстои да се роди, да разбере разликата между добро и зло, двата народа, които са във война с Юдея, ще се върнат в земите си и ще я оставят непокътната (стих 16). Въпреки че в крайна сметка ще се появи истинска заплаха: Асирия.

План на град Ерусалим, както е бил построен по времето на пророците, живели преди Вавилонския плен, разширен след Вавилонския плен и след това през Средновековието

Емануил не е единственото дете символ, чието раждане е свързано с тази история. Отначало Исая трябва да отиде при Ахаз със съвет от Господа с един от синовете си на име Сеар-ясув, което означава "остатъкът ще се върне" – в знак, че народът няма да бъде напълно унищожен и някои ще преживеят предстоящия натиск. След това в глава 8 Исая се свързва с една пророчица и тя му ражда син, удостоен с най-дългото име в Библията: Махер-Шалал-Хаш-Баз (8: 1). Името му означава "бърз грабеж, ускорена плячка". Казва ни се, че преди детето да се научи да говори, Асирия ще опустоши и Сирия, и Израил.

Късни прорицания

Има няколко увлекателни откъса, разпръснати из цялата книга на Исая Първи. Много от тях са пророчества за предстоящо правосъдие, особено в главите 1-4. Някои сочат, че след наказанието оцелелите ще бъдат спасени, например в откъса от глава 10 (10: 20-27; този откъс е труден за интерпретиране). Тук Господ казва, че се нуждае решително от съд за Своя народ, за да извърши изтреблението, което е "определено", но "остатъкът ще се върне" и тогава Господ ще накаже онези, които е използвал, за да накаже Своя народ.

Идеята за надежда за по-добро след наказанието е по-силно изразена при Исая, отколкото при Амос. По-специално, при Исая има няколко предсказания за месии, иначе казано - предсказания за бъдещи "помазаници", които ще управляват хората благочестиво, както изисква Бог. Например, в глава 11 (11: 1-9) се предсказва, че от корена, останал след като "дървото на Давид" е било отсечено, ще излезе издънка. Това ще бъде цар от дома на Давид, който ще служи на Господа с радост и който ще съди с благочестие и мощ. Ще се появи утопично царство, в което "вълкът ще живее с агнето, рисът ще си почива с ярето, телето, лъвчето и големите ще бъдат заедно и малко дете ще ги води." (11: 6).

Накрая, голям откъс, написан от Исая Първи (гл. 13-23, вероятно са били добавени от друг автор), е насочен срещу други народи, освен юдеите, като вавилонци, асирийци, моавци и сирийци, които също ще бъдат осъдени от Господа за техните беззакония. Господ за Исая не е просто Бог на народа на Израил. Той е Господ над целия свят и всички народи трябва да правят това, което е правилно в Неговите очи, иначе ги очаква много сурово наказание. Но накрая Юдея ще бъде възстановена и ще ѝ бъде позволено да започне всичко отначало, когато "остатъкът се обърне в правилната посока".

БЕЛЕЖКИ

1. Взето от Coogan М. and Tadmor Н. II Kings. New York: Doubleday, 1988. P. 338–339, с малки промени от Coogan M. The Old Testament: A Historical and Literary Introduction to the Hebrew Scriptures. New York: Oxford, 2006. P. 338–339 (Бел. Авт.) \ Внешняя политика Ассирии в конце VIII – начале VII в. до н. э. // Хрестоматия по истории Древнего Востока. М., 1980.

2. Авторът обръща внимание, че в случая се има предвид „млада жена, а не девственица“. Макар че в българския синодален превод е казано „девица“.

(Следва)