АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / КРАСАВЕЦЪТ ДЕКАРТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ / НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

КРАСАВЕЦЪТ ДЕКАРТ

Науката през XVII век била, разбира се, фантасмагорична смесица, в която обоснованото и точното се преплитали с най-диви догадки. Трудовете на Кеплер съседствали с отлетелия към Сатурн препуциум на Христос, а грубите грешки на Кирхериус имали същата тежест като откритията на Ферма.

Задълбочаването във всичко без изключение тогава било толкова нереално, колкото и днес. Или - още по-невъзможно.

Днес имаме законите на естествознанието. Всичко, което им противоречи, може да бъде отхвърлено смело и безусловно. Можем да не вземаме предвид (или да не възприемаме сериозно) летящите препуциуми, психотерапиите или "извънтелесните усещания".

Тогава тези ориентири все още не били формулирани. Всичко било много по-сложно и объркано.

И това било прекрасно, защото само безбрежният и бездънен епистемологичен хаос на XVII век можел да създаде фигура, способна да укроти и подреди този хаос. По логиката на развитието на науката тя трябвало непременно да излезе от "пяната на столетието".

И "Афродита" не закъсняла да се появи.

Тя приела образа на професионалния войник наемник, картоиграча и дуелиста Рьоне Декарт. Познат също като Картезий или Картезиус, защото академичните правила по онова време изисквали от учените да латинизира имената си.

Образованието му не прескочило границите на йезуитското училище в Ла Флеш, където Декарт учел латински, основи на елементарната математика, както и йезуитска логика.

След завършване на училището, Декарт отишъл да воюва.

Разбира се, не за родна Франция, а за талери и гулдени. Под знамената на Максимилиан Баварски превземал Прага, а под барабаните на Оранския принц громял арминианците.

Попътно странствал, играел на карти, надувал коремите на дами и девойки, богохулствал, пиянствал, пиратствал, пушел тютюн, дуелирал се, иначе казано - водел много здравословен начин на живот.

Периодично Декарт се уединявал и шлифовал лещи. Или посещаваше кланици, където изучавал свинските сърца.

Впрочем, не само сърцата и не само свинските.

Да си спомним известния пример, характеризиращ го като доста дързък експериментатор.

Като направил отвор в рамката на прозореца на своя кабинет, Декарт закрепил в него прясно извадено око на бик, „гледащо навън". От задната стена на окото той изстъргал слой тъкан и получил възможността да съзерцава „през него" миниатюрното обърнато изображение на своя двор.

Неговите ембриологични занимания също заслужават да бъдат споменати отделно .

„Веднъж накарах да убият една крава, която, както знаех, беше заченала наскоро, изключително с цел да разгледам нейния плод" (Декарт, Писмо до Мерсен от 2 ноември 1646 година).

Той никога и никъде не е преподавал и изобщо избягвал академичните среди. По-конкретно е известно, че поради необясними причини Декарт отклонил дори запознаването си с Галилей.

Дните си завършил в двора на шведската кралица Кристина, приемайки отровна нафора от ръцете на йезуита Жак Виоге, защото Орденът на Исус започнал да се дразни от влиянието на Картезиус върху младата кралица.

Разбира се, повече би му подхождала кладата, но сантименталните йезуити решили да се отнесат братски към възпитаника на училището в Ла Флеш и се ограничили с отрова в причастието.

С какво точно Виоге напълнил "тялото Христово" останало неизвестно, но Декарт умрял в мъки.

След това всичко се развивало още по-сполучливо: съчиненията му били вписани в INDEX LIBRORUM PROHIBITORUM, а със специален указ на Луи XIV било забранено дори да се споменава името на Картезий във всички френски университети.

Животоописанието на Декарт не може да предизвика, разбира се, нищо друго освен завист. Въпреки че Хокинг с неговия амиотрофичен латерален синдром го е надминал донякъде, биографията на Рьоне Декарт си остава и до днес еталон за биография на учен.

Но не за това става дума.

Трябва да се напомни, че говорим за човек, който с удивителна лекота преобърнал и структурирал европейската наука.

Той дал метода, с помощта на който от всяка каша от знания може да се извлече най-необходимото и най-важното, като се пресеят дреболиите и излишните подробности.

Картезий утвърдил очевидното: „Всички науки са толкова свързани помежду си, че е по-лесно да ги изучаваш всичките наведнъж, отколкото която и да е от тях поотделно от всички останали..." (Декарт „Правила за насочване на разума" Правило 1-во.)

Неговото „Разсъждение за метода, позволяващ да направляваш своя разум и да откриваш истината в науките" не е загубило ефективността си и днес. Определени неудобства предизвиква архаичността на стила, но преодоляването ѝ бива щедро възнаградено.

Нещо повече, без прилагането на декартовия метод за „обиране на каймака от всички науки" опитът да се разбере произходът на живота днес е обречен на пълен провал.

Не случайно един от първите автори на теорията за абиогенезата Джон Бърдън Сандерсън Холдейн (1892-1964), основоположник на биохимичната генетика, основава дружеството на „картезианците" и пръв през XX век прилага разработените от Рьоне Декарт методи.

Необходимо е уточнение. Под картезианство (в този случай) се има предвид не философската система, нито привиждащата се на Декарт „двойственост на света". Съвсем не. Говорим само за механиката на мисленето. За способността да се обобщава дръзко и безпогрешно.

Разбира се, прилагането на картезианския метод обрича на известна повърхностност, а понякога и на забавни малки грешки.

Относно грешките може да не се безпокоим. Ако идеята има стойност, в науката има достатъчно чистачи, които ще разчистят на драго сърце неизбежния боклук. Трябва да се занимават с нещо пълчищата доценти, на които плахостта и „комплексираността" не им позволяват да очертават парадигми или да правят реални открития.

(Следва)

КАК СЕ ЗАНИМАВАЛИ С ЛЮБОВ ПО АНГЛИЙСКИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Сексът през Викторианската епоха: какъв бил в действителност?

Свикнали сме да мислим, че чувствеността е била чужда на Викторианската епоха. Уж кралица Виктория била голяма пуританка и прехвърляла тази нагласа върху своите поданици. Да се говори и пише за секс не било прието (освен с изключително образователни цели) — всичко, което се случвало зад вратите на съпружеската спалня, трябвало да остане там. В мода влязла пропагандата на "чистия начин на живот", когато младите мъже и жени били просвещавани от страниците на книги и списания за опасностите от връзките извън брака, за ужасните последици от мастурбацията, за моралното падение и за всякакви беди, заплашващи да се стоварят върху всеки, който престъпи моралните забрани.

Но в действителност викторианците проявявали значителен интерес към секса, изразяващ се по-специално в търсенето на съответни играчки, порнография и литература. И същевременно равнището на сексуална грамотност на населението било много и много ниско. Викторианският секс е парадокс на сблъсъка между два свята: добродетелен, правилен, благочестив и разпуснат, подземен, "мръсен", забранен.

Ненаситната кралица?

Виктория, както смятат съвременните изследователи, имала завиден апетит в леглото. Образ на кралица пуританка тя придобива едва в зрелите си години, след загубата на своя съпруг и любим Алберт. Много свидетелства, включително нейния дневник, потвърждават, че в брака си Виктория се отличавала всъщност с пламенност и била много страстна жена. Ето например записка от личния ѝ дневник, появила се там след първата брачна нощ: "Никога, никога не съм имала такава вечер! [...] проявите на неговата любов и привързаност ми подариха чувство на божествена любов и божествено щастие, на които дори не можех да се надявам. Той ме взе в обятията си, ние се целувахме отново и отново! Мога ли някога да изразя колко дълбока е благодарността ми, че имам такъв Мъж! Най-щастливият ден в живота ми".

Младите Виктория и Алберт

Виктория не навлиза в твърде откровени подробности, но лесно може да се досетим, че става дума за ласките, на които са се отдали младоженците през брачната нощ. По-късно в дневника ще се появят и други подобни записки, в които кралицата се възхищава от красотата и прелестта на своя съпруг, от любовта му към нея и от времето, което прекарват насаме в спалнята. Не бива да забравяме, че съпрузите имали 9 деца. Според легендата, след раждането на последното, личният лекар на кралицата ѝ препоръчал да "намали оборотите", за да избегне последващи бременности, на което Виктория възразила: "Как така, повече никакви спални радости?"

Sex education

Сексуално образование отсъствало, с изключение на медицинските книги по акушерство и физиология. Много двойки не разбирали изцяло с какво точно ще се сблъскат след сключване на брака. И ако мъжете се просвещавали понякога със свои сили, посещавайки публични домове, то за повечето дами въпросът за физическото взаимодействие в брака оставал загадъчен и неясен до самата първа брачна нощ. Въпреки че и след това не всичко било ясно: колко често например трябва да се влиза в интимна връзка със съпруга, за да не се навреди на здравето; какво трябва да се направи, ако жената не изпитва положителни усещания от любовния акт и дали това е изобщо необходимо.

Ниското равнище на сексуална осведоменост можело да доведе дори до пълен крах на съюза. Известна е историята на писателя и художника Джон Ръскин, чийто скандален развод отекнал в цяла Англия. Неговата млада съпруга Ефи Грей, която станала по-късно жена на прерафаелита Джон Еверет, искала да прекрати своя брак, който я гнетял поради липсата на физически отношения. Според разпространената версия Ръскин отказал да изпълнява съпружеския си дълг, след като видял Ефи гола в нощта след сватбата. Той, казват, бил поразен от несъответствието на нейното тяло с онзи идеал за женска красота, който бил свикнал да вижда върху платната на класиците и в произведенията на античните скулптори. С други думи, Ръскин изобщо не очаквал да види окосмяване по половите органи на Ефи. Нали гръцките и римските статуи изобразявали богините без срамното окосмяване. Това обаче е само една от теориите защо писателят и художникът никога не консумирал съюза.

Ефи Грей

Получаването на някакви смислени отговори от викторианските лекари било невъзможно поради една проста причина: повечето от тях смятали, че жените не изпитват по природа нужда от задоволяване на сексуални "пориви". Женската сексуалност се отричала от официалната наука. Това, разбира се, не означавало, че викторианските жени не се наслаждавали на интимния живот в брака, просто на никого не му хрумвало да събира и систематизира доказателства.

Забраненият плод е сладък

Еротичните играчки съществували от незапомнени времена, но през Викторианската епоха тяхното производство достигнало ново равнище. Подобни устройства се използвали повече за медицински цели. Във всеки случай, лекарите, които отричали възможността жената да получава сексуално удоволствие, ги намирали за полезни и ги предписвали на дамите с диагноза "истерия".

Секс-играчка от Викторианската епоха

Набрала популярност порнографията, както литературната, така и фотографската. Несъществуващата днес улица „Холиуел“ в Лондон придобила през викторианската епоха широка известност като "порнографската улица". Към 1834 година на нея се намирали повече от 50 книжарници, където можело да се купи съответната продукция. Посетителите се отбивали в малките порнографски магазинчета в търсене на литература и картички с откровени изображения. При това сред любопитните имало както мъже, така и жени. По-късно, през 1857 г., властите се опитали да забранят продажбата на порнографска продукция чрез закон за публикуването на неприлични изображения, но това довело само до появата на черен порнографски пазар.

Двойни стандарти и порочни връзки

В отношението на викторианците към секса имало много лицемерие и двойни стандарти. Това, което се смятало за напълно неприемливо и невъзможно за жените (изневяра, връзки преди брака), се допускало, когато ставало въпрос за мъжете. Така например, съпругът можел да разчита на незабавно получаване на развод, ако успеел да уличи жена си в невярност, но в противоположната ситуация за получаване на развод от съпругата се изискваше да докаже, че мъжът е виновен и за други проивнения. Фактът на мъжката изневяра не се смятал за достатъчно основание за прекратяване на брака. Към посещението на бордеи от неженени мъже се гледало през пръсти. Момиче, позволило си волности преди брака, едва ли можело да разчита изобщо на брак.

Девойка във вана

Репутацията на един мъж можела да бъде унищожена само от едно нещо — хомосексуална връзка. В такъв случай той би бил подведен вероятно под наказателна отговорност. Смъртното наказание за содомия било отменено през 1861 г., но не можело да се разчита на снизходителност от обществеността в случай на разкриване на подобно деяние.

Отношението към проституцията също варирало в зависимост от "равнището". Така например да имаш любовници и куртизанки, докато имаш съпруга, не се считало за нещо скандално. В същото време евтините бордеи, които се посещавали главно от работническата класа, се смятали за разсадник на неморалност. Имало и по-скъпи публични домове — за средната класа, която се гнусяла от заведенията на по-ниско ниво, но не можела да си позволи издръжката на любовница. В тези бордеи се обръщало по-голямо внимание както на здравето на момичетата, така и на състоянието на посетителите, така че шансовете да се хване лоша болест били по-малки.

Практически всички публични домове предлагали на клиентите си най-разнообразно меню, една от точките на което били съвсем младите момичета. Скандал избухнал през 1885 г., когато лондонският журналист Уилям Стед „купил“ в рамките на разработван от него разобличаващ материал 13-годишно момиче от майка му, уж за да го продаде на клиент. Към този момент Камарата на лордовете отхвърляла вече три пъти поправка в закона за възрастта на сексуалното съгласие, но след гръмката статия, която предизвикала възмущението на обществеността, все пак се съгласила да я повиши от 13 на 16 години.

Сексът във викторианската Англия е тема, обрасла с огромно количество недомлъвки и митове. Показното пуританство и откровеният разврат съществували рамо до рамо. При това оставало място и за здрави сексуални отношения, за които обаче като че ли било неуместно да се говори. Следващата епоха и събитията от първата четвърт на 20-ти век донесли много повече свобода и осъзнаване в интимния живот на британците.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИКА / БЪРТРАМ БРОКХАУЗ

Бъртрам Брокхауз (Bertram Brockhouse)

15 юли 1918 г. - 13 октомври 2003 г.

Физика (заедно с Клифърд Шъл)

(За разработването на неутронната спектроскопия.)

Бъртрам Невил Брокхауз (Bertram Neville Brockhouse) е канадски физик, удостоен с Нобелова награда за физика през 1994 година заедно с американския физик Клифърд Шъл (Clifford Shull).

Ранен живот и образование

Брокхауз е роден на 15 юли 1918 година в Летбридж, провинция Алберта, Канада. Израства в семейство на фермери и преминава през семейни финансови трудности поради Голямата депресия. Въпреки тези препятствия проявява забележителен интерес и способности към физиката и математиката. Завършва висшето си образование по физика в Университета на Британска Колумбия (1947 г.) и получава докторска степен от Университета на Торонто (1950 г.).

Кариера и научна работа

През по-голямата част от професионалния си живот, от 1950 до 1962 година, Брокхауз работи в лабораториите на Chalk River (Atomic Energy of Canada), където започва да развива иновативните си експериментални методи. Впоследствие става професор по физика в Университета Макмастър (McMaster University) в Хамилтън, Онтарио, където активно преподава и продължава изследванията си до пенсионирането си през 1984 година.

Научни постижения и Нобелова награда

Основната причина за отличаването на Брокхауз с Нобеловата награда през 1994 година е пионерската му работа върху техниката на нееластичното неутронно разсейване („inelastic neutron scattering“). Докато Шъл получава наградата за разработване на метода на еластичното разсейване, Брокхауз създава т.нар. "триосен спектрометър" ("triple-axis spectrometer").

Тази техника позволява експериментално измерване на промяната в енергията и импулса на неутроните, когато те взаимодействат с атомите в материалите. По този начин учените за първи път могат да наблюдават директно динамичното поведение на атомите и молекулите — движението, вибрациите и свойствата на материалите на много фундаментално ниво.

Значение на изследванията му

Методът на Брокхауз оказва дълбоко влияние в областта на физиката на твърдото тяло и на материалните науки. Благодарение на неговото откритие става възможно изучаването на феномени като фонони (кванти на звуковите вълни и топлинни вибрации в кристалните решетки), магнонни възбуждания, дисперсия на вибрационните вълни и други фундаментални процеси. Изследванията му имат съществен принос за развитието на съвременни технологии в области като свръхпроводимостта, полупроводниковите материали и нанотехнологиите.

Награди и отличия

Освен най-престижната научна награда — Нобеловата награда за физика (1994 г.), Брокхауз получава редица международни и канадски почести и награди. Сред тях са:

♦ Медалът Henry Marshall Tory (Кралското канадско научно дружество, 1962 г.)

♦ Медалът Oliver E. Buckley (Американско физическо дружество, 1962 г.)

♦ Ордена на Канада (Order of Canada) – най-високото държавно отличие в Канада.

Лична информация

Бъртрам Брокхауз постига високи научни успехи и същевременно е познат като скромен човек, посветил живота си на науката и преподаването. Колегите и студентите му го помнят като вдъхновяващ учен и учител, който съчетава знанието с човешка топлина и почтеност.

Умира на 13 октомври 2003 година в град Хамилтън, провинция Онтарио, Канада.

Наследство и приложения

Днес методът на Брокхауз продължава да намира широко приложение в научния свят, използвайки се в авторитетни изследователски институти и центрове по целия свят. Триосната спектроскопия на неутрони е незаменима при изучаването на материали като високотемпературни свръхпроводници, керамики, композитни материали и биомолекули.

Наследството на Брокхауз е от ключово значение както за фундаменталната физика, така и за приложните аспекти на науката за материалите. Неговият метод отваря вратите за нови открития и иновации, които оформят света, в който живеем днес.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.5

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / ЕРЕМИЯ

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

ЕРЕМИЯ

Да погледнем към третия пророк, действал преди Вавилонския плен, който, подобно на Исая преди него, бил пророк в Южното царство и чието служене продължило около 40 години. Книгата на пророк Еремия започва с указание, че Еремия бил свещеник от град Анатот, на няколко мили северно от Йерусалим, "към когото беше словото на Господ в дните на юдовия цар Йосия, сина на Амон, в тринадесетата година от царуването му" (1:2). След това се казва, че той осъществявал своята дейност по време на управлението на Йоаким и до единадесетата година от управлението на последния цар на Юдея, Седекия: "до отвеждането в плен на Ерусалим в петия месец". С други думи, пророчествата на Еремия могат да се датират веднага към десетилетията преди разрушаването на Йерусалим от вавилонската армия през 586 г. пр. н. е. и към последвалите от това събития.

Според мнението на автора на историческите книги, това били времена на значителни възходи и неуспехи за Юдея. Водят се спорове дали Еремия е започнал своята пророческа дейност през 627 г. пр. н. е. (тринадесетата година от управлението на Йосия), или това е годината на неговото раждане. Според Книгата на пророк Еремия (1:4-5), той е бил "избран" за пророк още в утробата на майка си. Но каквато и гледна точка да изберем, неговото време било многообещаващо. Точно няколко години по-късно Йосия започнал да реформира религиозния живот, което толкова очаровало автора на историческите книги, че Йосия заслужил възхвала като най-великия цар след времето на Давид. Когато четем четвъртата книга „Царе“, може да останем с усещането, че Господ е на страната на Йосия, след като имаме предвид неговата дълбока всеотдайност и преданост на идеята за унищожаване на всички запазили се жертвеници и олтари и неговите призиви за поклонение само на Яхве. Но историята не позволила животът на Йосия да задвърши щастливо. Съдбата пожелала през 609 г. пр. н. е. Йосия да излезе срещу египетския фараон, който се движел със своята армия на север, и тово джмилж до печален за него резултат. В последвалото сражение, битката при Мегидо, Йосия срещнал своята преждевременна кончина. На Юдея ѝ оставали 33 години живот. Вавилон бил във възход и представлявал явна и сериозна заплаха.

Годината, която Еремия отбелязва като начало на своето служене (627 г. пр. н. е.), е също година на смъртта на цар Ашурбанипал. И за Асирия положението тръгнало надолу 15 години по-късно, през 612 г. пр. н. е., когато столичният град Ниневия паднал в ръцете на вавилонците. Седем години по-късно била решителната битка при Каркемиш, в която вавилонците разгромили остатъците от асирийската армия и египтяните, за да получат контрол над Плодородния полумесец. Както виждаме, първият сериозен сблъсък се случил през 597 г. Царят на Юдея, Йоаким, решил да не плаща вече данък на вавилонците. Той умрял преди да последват наказателните мерки, но неговият наследник, Йехония, бил нападнат, пленен и отведен във Вавилон. Второ противопоставяне се случило при неговия наследник Седекия и именно тогава вавилонският цар Навуходоносор нападнал с пълна сила, разрушил стените на Йерусалим, изгорил Храма и отвел хората (поне лидерите и аристокрацията, а вероятно и голям брой други) обратно във вавилонски плен.

Описва се как Еремия пророкувал в тези трагични и изпълнени с ужас времена. Както може да се очаква, неговите пророчества са също изпълнени със страх и не са весели. Той казва, че юдеите са обречени, че Бог ще ги съди за тяхното неверие, че те всъщност трябва да се предадат на вавилонците, иначе ще бъдат убити, но в крайна сметка Бог ще възстанови Своя народ. Подобна гледна точка била непопулярна и Еремия получил своето, като заел място сред враговете на юдеите и бил преследван за разпространяване на лоши настроения. Повече от на всеки друг пророк, сърцето на Еремия било ранявано от собствените му послания и той ги съобщавал с голям страх. Понякога го наричат "плачещия пророк". Имало е за какво да пролива горчиви сълзи.

Пророчества на Еремия

За разлика от другите пророчески съчинения, които разгледахме до тук, Книгата на пророк Еремия съдържа ясни отделни раздели. Като главни нейни части могат да се отбележат следните:

♦ пророчества срещу Юдея и Йерусалим (гл. 1–26);

♦ прозаични откъси за самия Йеремия (гл. 26–29; 32; 34–35. Трябва да отбележим, че, както при повечето пророци, проповедите на Еремия се представят обикновено в стихове;

♦ пророчества срещу други народи (гл. 46–51);

♦ последната глава: взета от историческите книги (гл. 52; вж. четвърта книга „Царе“, 24–25).

Древният Близък Изток по време на разделеното царство

Глава 1 - програмна

Много от темите, които Еремия засяга в своите пророчества, са накратко изложени в самото начало, в посланието, съдържащо се в главата, с която започва книгата.

♦ Господ призовава пророка за служене (1: 4–5). Разказва ни се, че Еремия бил определен от Бога за „пророк на народите" преди да се роди: „Преди да те образувам в утробата". Възниква не само чувство за предопределеност, но и за неизбежност на съдбата. Еремия не може да откаже да носи своето послание. Той няма власт над това. То е причината да се появи на света.

♦ Съпротивата на Йеремия (1: 6). Въпреки това Еремия се опитва да се измъкне от божествения капан, проявявайки нежелание да предаде посланието, което Господ му е дал. Подобно на други пророци, например на Мойсей, Еремия твърди, че не може да говори правилно, защото е „още дете".

♦ Разпореждането, уверението и доверието на Господ (1: 7–10). Все пак в Библията Бог не приема откази: „Не казвай: дете съм. - защото при всички, при които те изпратя, ще отидеш и всичко, което ти заповядвам, ще кажеш". Но Господ го уверява, че няма нужда да се страхува от тези, които ще стоят на пътя му: „Защото аз съм с тебе, за да те избавям". След това действието може да напомни за случилото се с Исая в глава 6 (когато серафим доближава нажежен въглен до устните на пророка): Бог докосва устните на Еремия и му казва, че е вложил Своите думи в устата му.

♦ Зловещо послание (1: 11–16). Йеремия вижда "кипящ котел и лицето му е на север" (посоката от Вавилония към Юдея), и Господ му казва: "От север ще избухне злото върху всички жители на земята". Йерусалим ще бъде нападнат, заедно с другите градове на Юдея. "И ще произнеса присъдите Си над тях заради цялата им злина, че Ме оставиха и кадиха на чужди богове, и се поклониха на делата на ръцете си". Народът на Юдея се е покланял на други богове и сега трябва да понесе наказание.

♦ Враждебно приемане (1: 17–19). Еремия трябва да проповядва срещу целия народ на Юдея: неговите царе, князе, свещеници и самия народ. И неговите слушатели няма да бъдат доволни: "Те ще воюват против тебе, но няма да ти надвият, защото Аз съм с теб, казва Господ, за да те избавям".

Някои ключови теми

По-долу са изброени ключовите теми в пророчествата на Йеремия.

1. Народът на Юдея е невярващ. Народът на Юдея е избран от Господа, но хората са Го напуснали. Той ги е довел в Обетованата земя, но те я осквернили. Чрез Еремия Господ изразява своето удивление. Юдеите са постъпили така, както не е постъпвал нито един народ на земята – отхвърлили са своя спасител: "Сменил ли е някой народ боговете си, при все че не са богове? А Моят народ е разменил славата си за безполезното! Ужасете се, небеса, поради това! Настръхнете, съвсем замръзнете от ужас, заявява Господ. Защото две злини стори Моят народ: остави Мен, извора на живите води, за да си изсече щерни, разпукнати щерни, които не държат вода" (2: 11-13). "Защото Моят народ е безумен, не Ме познава; глупави синове са и нямат разум. Мъдри са да вършат зло, но да вършат добро не умеят" (4: 22).

2. В резултат от това те ще бъдат унищожени от нашествието на друг народ. "Ето, Аз ще доведа върху вас народ отдалеч, доме израилев, заявява Господ. Народ силен е той, народ старовременен, народ чийто език не знаеш и не разбираш какво говори. Колчанът му е като гроб отворен; те всички са силни мъже. И ще пояде жетвата ти и хляба ти, ще поядат синовете ти и дъщерите ти; ще пояде стадата ти от дребен и едър добитък; ще пояде лозята ти и смокините ти; ще разбият с меч укрепените ти градове, на които разчиташ" (5: 15-17; виж също например: 29: 16-19).

3. Тъй като предстоящото унищожение от ръцете на вавилонците е несъмнено, единствената надежда за спасение е да се предадат на вавилонците без бой. Всеки, който се съпротивлява, ще бъде погубен от меч, глад или болест. Тези, които се предадат, поне ще спасят живота си (21: 9–10, 27: 17). Също и тези, които са били взети вече в плен и отведени във Вавилон (по време на първото преселение през 597 г. пр. н. е.), трябва да устроят живота си там, да построят домове, да създадат семейства и да се грижат за „мира на града, където ви отведох в плен", и да се молят „за него на Господа, понеже в неговия мир ще имате и вие мир" (29: 4–7).

4. Святостта на Храма в Йерусалим няма да бъде достатъчна, за да предотврати бедствието (гл. 7). В Древния Израел някои вярвали, че щом Храмът е мястото, където Господ пребивава на земята (интронизиран в ковчега на Завета в светая светих), Храмът и Йерусалим ще бъдат абсолютно непоклатими, Господ никога няма да допусне да бъдат завладени. Еремия съобщава обратното: „Не разчитайте на лъжливи думи, да казвате: Храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен" (7: 4). А защо не си струва да се прави това? Защото ако народът на Юдея постъпва както трябва и се грижи за бедните и угнетените, и почита само Яхве, Той наистина ще пребивава там. Но ако юдеите са нарушили указанията на Господа и са се покланяли на други богове, „и идвате после да стоите пред Мен в този дом, който се нарича с Моето Име, и да казвате: Отървахме се! - за да вършите всички тези гнусотии" (7: 10), тогава полза от това място няма да има. После Бог пита с думи, които са цитирани от друг известен пророк, живял шест века по-късно (Иисус от Назарет): „Този дом, който се нарича с Моето Име, разбойнически вертеп ли стана в очите ви? И ето, Аз сам видях това, казва Господ" (7: 11). Бог посочва, че Неговият свещен олтар е бил унищожен преди, когато народът бил непокорен. Сам по себе си Храмът няма да даде на народа никаква защита. Ако хората нямат сили да тръгнат по пътя на покаянието, Храмът и те самите ще бъдат унищожени.

5. Но в крайна сметка Господ ще се смили и ще възроди Своя народ. Изследователите са си задавали въпроса дали тези пасажи произхождат от Еремия или са били добавени по-късно (като думите на утешение в края на Книгата на пророк Амос). Но в случая с Книгата на пророк Еремия в тях ясно се чува надежда за бъдещето: "Защото, ето, идват дни, казва Господ, когато ще върна от плен народа Си Израил и Юда, казва Господ, и ще ги върна в земята, която дадох на бащите им да я притежават." (30: 3). "Пак ще те съградя и ще бъдеш съградена, девице израилева. Пак ще се украсиш с тимпанчетата си и ще излизаш в хорото на веселящите се" (31: 4).

6. По-специално, в един от най-значимите пасажи на цялата книга, Господ не просто ще възстанови стария Завет със Своя народ, Той ще сключи с него Нов Завет, който ще бъде дори по-добър от сключения с Мойсей. Предишният Завет изисквал народът да се подчинява на указанията, предадени от Мойсей. Новият Завет ще навлезе толкова основно в природата на хората, че те ще изпълняват по естествен начин указанията на Господа: "Но ето заветът, който ще сключа с израилевия дом след онези дни, заявява Господ, ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша на сърцата им; и ще им бъда Бог и те ще Ми бъдат народ. И няма вече да учат всеки ближния си и всеки брат си и да казват: Познайте Господа! – защото всички ще Ме познават... Защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече." (31: 33-34).

Въпреки преобладаващото чувство за наближаващо наказание и унищожение, все още в края има проблясък на надежда.

Еремия преподава нагледни уроци

Йеремия предава своето послание не само чрез внушаващи ужас (и понякога даващи надежда) предсказания, но и предприема действия, свързани с неговия пророчески дар, които трябва да покажат важността на неговото послание. Така в глава 18 той е изпратен да наблюдава един грънчар, който прави глинен съд. Когато съдът не излиза такъв, какъвто го е замислил грънчарят, той го разваля и започва отначало. Бог казва на Еремия, че Господ е грънчарят, а народът на Юдея – глината. Щом хората не се получават такива, каквито Той иска да ги види, те трябва да бъдат унищожени и Той ще започне отначало.

В глава 19 на Еремия е казано да вземе в ръцете си глинена стомна и да я счупи на парчета пред всички, за да покаже как ще бъде разгромен Йерусалим, защото е оставил Господа. Това Еремия описва живописно: „И ще направя този град за смайване и подсвиркване; всеки, който минава през него, ще се смае и ще подсвирне заради всичките му язви. И ще ги направя да ядат месата на синовете си и месата на дъщерите си и ще ядат един на друг месата си при обсадата и при притеснението, с което ще ги притеснят враговете им и онези, които търсят да отнемат живота им" (19: 8–9).

В глава 27 на Йеремия са дадени указания да сложи хомот на шията си и да възвести, че всеки човек и всеки народ, който откаже да приеме игото на вавилонския цар, ще загине от меч, глад и болест. Народите на Изтока трябва да се предадат на превъзхождащата ги мощ на Вавилон, защото безусловно ще бъдат подчинени.

Личността на Еремия

Повече от всеки друг измежду известните пророци Еремия приема своето послание близко до сърцето си и чувства съкрушителна болка от това, което Господ го кара да извести. Не по своя воля започна да предрича скорошна катастрофа. Той мрази своето послание, но няма друг избор, освен да го предаде. С болка пише по-рано в своята книга: „Сърцето ми! Сърцето ми! Боли ме в дълбините на сърцето ми; сърцето ми се вълнува в мен. Не мога да мълча, защото си чула, душо моя, глас на тръба, боен вик. Гибел върху гибел се прогласява, защото се опустошава цялата земя. Внезапно шатрите ми бяха разрушени, в миг - завесите ми." (4: 19–20).

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Нападките на пророците срещу израил и неговите лидери

Както вече видяхме неведнъж при класическите пророци, които разгледахме, и както ще видим при тези, които тепърва ще разглеждаме, "представителите на Бога" предават с готовност сурови послания, пълни с порицание, насочено срещу народите на Израил и Юдея, срещу техните водачи и техните столици, особено Йерусалим. Според пророците, водачите им са подвели хората, отклонявайки ги от истинското поклонение на Бога; народът е последвал с готовност своите водачи; и Господ скоро бил принуден да отговори с унищожаване на свещените градове и всички онези, които Му се противопоставят, включително царе, пророци и свещеници, които, както се предполага, би трябвало да бъдат пазители на истината.

Значимостта на този мотив не трябва да се надценява, не на последно място заради това, което ще разберем по-късно, когато навлезем по-нататък в историята на Юдея през времето на Новия Завет. Много читатели, запознавайки се с критиката срещу книжниците и фарисеите от страна на Исус (например: Мат., 23), я смятат за ненужно сурова. Други мислят, че никой юдей, който е привърженик на традициите на предците и на своя народ, не може да говори подобни неща и следователно представят Исус като остро критикуващ "антиюдей".

Но нито една от тези гледни точки не е близка до истината. Религията на Израил има много дълга (и славна) традиция на вътрешна критика, включително при пророците, които възвестяват, че народът и неговите водачи са се отклонили от правия път и че затова Господ ще ги съди строго. Исус мисли точно по същия начин. Той явно се опира на традицията на пророците, която към момента на неговия живот е вече на 800 години, и не е "антиюдей" повече, отколкото са Амос, Исая или Еремия.

Нещо повече, пророкът предполага, че болката се усеща от самия Господ заради това, което предстои. Той, пророкът, споделя отчаянието на Бога. Но за разлика от Господа Ееремия е подложен на физическа разправа от онези, които не искат да слушат това, което той е принуден да говори. От прозаичния разказ за Еремия в глава 20 научаваме за един от враговете му, Пасхор, свещеник и надзирател в Йерусалимския храм, който удря Еремия и го оковава. В глава 38 враговете му не могат вече да понасят неговите проповеди: хвърлят го в яма и той затъва в тинята.

И болката, която Еремия чувства, и лошото отношение, което търпи, са реални, и Еремия се оплаква непрестанно от тях на Господа (гл. 11-20). Има редица пасажи, които са известни като шестте "изповеди" или "плачове" на Еремия. Във всеки от тях той призовава Бога, разказва Му какво говорят враговете му за него, обявява себе си за невинен, защото не е направил нищо, за да заслужи такива страдания, и моли Бога за отмъщение (Й: 18-23, 12: 1-6, 15: 10-21, 17: 14-18, 18: 18-23, 20: 7-18). Гневът му е най-забележим в този вик за отмъщение: "И Ти, Господи, знаеш целия им план против мене, да ме умъртвят. Не прощавай беззаконието им и не изличавай греха им пред Себе Си! Нека бъдат повалени пред Тебе; застани срещу тях във времето на гнева Си." (18: 23).

Но жалбите му не са насочени само към неговите човешки преследвачи. Той роптае и срещу самия Бог за това, че най-вече Той го е накарал да носи подобна вест, което се вижда най-ярко в последния плач: "Господи, Ти ме примами и аз се примамих; Ти ме хвана здраво и надви. Станах за присмех цял ден, всички ми се подиграват. Защото, щом говоря, крещя, викам: Насилие и разрушение! Защото словото на Господа ми стана позор и присмех цял ден. Но кажа ли: Няма да споменавам за Него и няма да говоря вече в Негово Име, и става в сърцето ми като горящ огън, затворен в костите ми; изтощавам се да задържам словото и не мога." (20: 7-9).

Плачът завършва по подобие на книгата „Йов“ (за която ще говорим в глава 8): Еремия проклина деня, в който се е родил, терзае го мисъл никога да не е виждал слънчевата светлина.

Книгата на пророк Еремия е силно написано послание, изпълнено с отчаяние, страх, гняв и мрак. Пророкът чувства, че няма друг избор, освен да предаде своето послание. В края ще има спасение за избрания от Господа народ. Но преди това ще трябва да преживее страшни, неизразими страдания и Еремия би предпочел по-скоро да умре или изобщо да не се е раждал, отколкото да съобщава подобна вест.

Разгледахме еднакво подробно трима от най-важните пророци, проповядващи преди пленничеството, и сега можем да продължим нататък, за да разгледаме (по-накратко) останалите шестима. Всеки от тях влиза в Книгата на Дванадесетте в Танах и в числото на Малките пророци в Английската Библия.

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XIII

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XIII.

Засилване организационната работа. Първите селски чети. Геройската смърт на войводата Москов и на Колю Вишенски.

Като пристигнали войводите Папанчев и Никола Андреев, Чакаларов беше заминал с четата на Митре Влашето за Нестрамско да уреди организационните работи, понеже там още не беше както трябва проникнала организацията. Аз останах в Дъмбени и Смърдеш.

Понеже в Нестрам бяха се изопачили селяните от Иванчовата афера, не приеха добре Чакаларова.

Сам даскалът Паскал Павлов, бивши секретар на селския комитет, не искал да се срещне с Чакаларова. Разсърден, Чакаларов денем тръгва по селото с четата за да улови учителя. Турци поляци в селото го виждат. Момчетата хващат поляка турчин, вързали го и отиват при учителя. Този плакал, молил се. Чакаларов го простил, смъмрил го и го оставил. Наближила потеря. Чакаларов уж задигнал няколко души в планината, да се каже, че харамии били, а не комити. Аскерът не ги преследвал, но около 12 души от Нестрам бидоха хвърлени в затвора в Корча. Чакаларов премина в Костенарията, където пръв постави основи на комитета. Тук в Костенория владееше гръкоманство, нямаше екзархисти. Простотия голяма. Повечето са воденичари. С големи мъчнотии можа да си пробие път тук идеята на организацията. Тук всичките пъдари бяха турци. Без тях нищо не е ставало. Затова при всяко покръщаване имало голям страх да не узнаят пъдарите. Чакаларов сетне се върна, а Митре успя да убие най-върлия поляк, Мехмед в с. Жужелци. Другите поляци се стреснаха и селяните почувствуваха силата на комитета.

Пушките, които бяха донесени от Гърция, — ония заровените както и отново купените, се раздаваха по селата срещу тези пари, които Павел беше събрал за оръжие и беше ги изразходвал за други нужди. Само 28 пушки се продадоха по 210 гроша и парите отидоха в касата на комитета. Останахме да дължим на хората по некои села и едвам сетне, през въстанието, се отплатихме било с пари, било с пушки, а на некои и сега дължим.

От Касъмовите синове с пратена разписка получихме 100 лири за Великден 1902 година. Пратихме Циле Кономладски, председател на управит. тяло в Кономлади. Синовете на Касъма имаха имоти в Брезница (една воденица, кула), та се бояха да не би да ги подпалим.

Москов замина за Пополе и там се срещна за първ път с проводения войвода Никола Андреев, а пък аз в Смърдешката планина с Георги Папанчев.

Споменатият нов войвода Никола Андреев е родом от Мокрени, Костурско. Учил се е с мене до трети клас, после дошел в България, във Варна, писарувал, станал журналист, едно време агент на македонския комитет по Сарафово време във Варна, сетне от немане що да прави постъпил във войската, обидил началството та щял да бъде в дисциплинарната рота, прикривал се в София. Тъкмо в туй време Делчев и Поп Трайков търсили сгодни лица за войводи и го провождат при нас в Костурско, както се каза.

Москов в Пополе, за да може Никола Мокренски да се поупражни в работата, разделя четата на две и едната част дава под началството на Никола, на когото за помощник бе даден Хр. Силянов. Той беше дошел на отдих от Леринско заедно с останки от Марковата и своята чета, която водеше Дедо Андре.

Беха се разпределили тъй, че едната половина с Кольо Мокренски и Силянов влизаха вътре в селата и агитираха, а пък Дедо Андре стоеше с другата половина на четата вън от селото, за да удари отвън в случай на опасност. Така сетне до въстанието все тъй се практикуваше, освен в голям студ и при много проливни дъждове, преголяма умора, или когато две села са много наблизо, едната чета влизаше в едното село, а другата в друго, та в случай на нужда лесно можеха да си дойдат на помощ.

Москов остави четата и дойде при мене в Дреновени, където тъкмяхме да сформируваме нова чета, за да я води Папанчев. Понеже това изведнъж не можеше да стане, походихме няколко дена пет души, докато се срещнахме с Чакаларова.

Аз бях ходил на 20 юний в Битоля, преоблечен в селски дрехи, където се срещнах с Лозанчев, за да питам какво поведение да държим в Костурско, ако Леринската афера - след Пътеле мине и в Костурско, да бягаме ли в горите, да се предаваме ли, или да се сражаваме и пр. Лозанчев беше на мнение, че селяните ще трябва да избягват в гората. Той каза, че те писали в Ц. Комитет за инструкции, за да си даде мнението, ще трябва ли да направим движение още това лято, или ще оставим всичко да пропадне. Такова тежко впечатление правеше Леринската афера, поради която до 300 пушки се предадоха. Лозанчев още каза, че на всеки случай още два месеца трябва да задържим положението и ми заръча да гледам да не отиват чужденците, сир. да не отиват хората на чужбина.

С тия мисли, че може би ще стане нужда да правим въстание, аз се вече бях завърнал от Битоля, и сега, при срещата на Чакаларов и Москов разменявахме мисли, какво да направим, и тогава пръв път се роди идеята да организираме въоръжените хора по селата и то по-отбраните от тях в селски чети - във всяко село по една с особен селски войвода, подчинен на управителното тяло. Тази идея първо я приложи Чакаларов във Вишени около 13 август; биде назначен за войвода на първата селска чета Спасо Гергевски, родом от същото село. Сетне вече тръгна това и по другите села. Първата задача на селските чети беше, да вземат инициатива да се притичат на помощ организирани, когато има нужда, като повличат подире си и другите въоръжени сили да извършват някои задачи, напр. премахване на някой турчин шпионин; наказание на някой селянин, който след много напомняне не си е купил пушка, макар че е в състояние да си купи и пр.

В туй време от Жупанища потеглихме по Кономладските села и в Кономлади. Тук заварихме учителя Геле от Търсье, че се крие в една къща с жена си и дъщеря си. Той още, докато беше Марко жив, отказваше на подирния да даде сметка за парите, които са му били дадени за купуване пушки. Затова Марко, като се беше научил, че Геле иска да бяга в Гърция, беше ни писал, да не го пропускаме. Ние сега, като го намерихме, хванахме го, рекохме да си послужим с него, за да се освободим от Коте. Но вместо туй той се сдружи с Коте. Това беше 2. август 1902 г.

Тогава четата на Чакаларова поверихме на Папанчева да я води като войвода. Московов искаше да иде в с. Вишени. На мръкване, когато предаването на четата на Папанчева се довърши, дойде писмо от Битоля със заповед Московов и аз да отидем и се срещнем със Силянова и др., за да се споразумеем върху някои мерки за Леринско и Костурско. Московов, раздразнен от едно писмо, побърза за Вишени, при всичко че ние го задържахме. Той се срещнал там с Кольо Вишенски и Типо, и вместо да останат в планината, те влизит в селото, гдето имаше до 30 души турци и гдето спахиите били там. Месечината греела, на влизане кучетата се разлаяли и турците ги забележили, без да знаят те, че са забележени. Сутринта неколко души хващат домакина Типо и му казали: „Ще идем у тебе да претърсим". Типо тръгнал до вратата и като не се решавал да отвори, турците убили Типо на прага. Москов и Кольо изгърмели из вътре, турците пратили за помощ в Костур. Москов твърдо се надявал, че ще им дойдат околните чети на помощ. Писмата им, дадени на поп Христо, били скъсани от тогова вместо да бъдат изпроводени. Аскерът пристига, заобикаля ги, запалват къщата. Москов и Кольо слезли долу, а пожарът продължавал; обхванал огънът и още други шест къщи. И къде два часа след обед, като видели, че ще изгорят живи, излезли на юруш; пръв Москов, когото раняват само в петата, влиза в една отворена врата и взел от там да стреля. Турците до мръкнало го чакали и когато искали да запалят и тая къща, Москов се самоубил. Бабичката го изнесла от къщата пред турците. Кольо Вишенски, когато излезъл на юруш, бил без пушка; едната ръка му била до дланта изгорена. Той изведнаж паднал убит. Москов беше успял да напише едно прощално писмо (види се през времето, докато турците са чакали на помощ аскера), което се пази у мене.

Турците убили през време на престрелката един старец, една млада невеста и един вол. Цялото село беше избягало. На Кольо му беха искарали очите, беха го дупчили с ками. Него го познаваха, той беше цял янкеседжия, хладнокръвен, много души беше отправил на оня свят като терорист. Москов е родом от Дъмбени, свърши гимназията в Битоля, добър ученик, единствен син на майка. Скромно се носеше; със селяните се отнасяше много любезно, непокварен бе от всяка страна, много здравомислещ, обичан от всички, самоотвержен. Москов загина на 3 август 1902 год.

В събота на 19. август над селото Ощима срещнахме четата на Коте, заобиколихме я и в осемчасово сражение убихме двама, един ранихме и двама се предадоха. Коте не беше с четата. Между предалите се беше и Никола Митрев, сетне войвода в Охридско.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 8)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 8

Действащите лица в глава 8 се намират

1. В барa на ресторант „Ормонд":

две барманки — бронзовокосата Лидия Дус и златокосата Майна Кенеди;

пиколото, нахален младеж, който им носи чай;

Саймън Дедалус, бащата на Стивън;

рецензентът на конни надбягвания Ленехан, който идва скоро, за да чака Бойлан;

Бойлан на път към Моли;

едрият Бен Долард и мършавият отец Каули, които се присъединяват към Саймън Дедалус до пианото;

господин Лидуел, адвокат, който ухажва госпожица Дус;

Том Кърнан, надут търговец на чай,

а също и двама неназовани джентълмени, които отпиват бира от халбите си,

и в заключение слепият акордьор, който се връща в края на главата за своя камертон.

2. В съседната зала на ресторанта — сервитьорът Пат ("плешивият глух Пат"), Блум и Ричи Гулдинг. Те чуват пеене в бара и Блум зърва за миг барманките.

През цялата глава се усеща приближаването на трима души, преди да се появят наистина в "Ормонд": Блум, Бойлан и слепият младеж, който се връща за камертона. Приближаващото се почукване на бастун по тротоара — неговият лайтмотив — се чува от средата на главата и почукванията се разнасят тук и там, зачестявайки с всяка страница — чук, чук, чук — и после още четири пъти. Саймън Дедалус забелязва върху пианото камертона на акордьора. Приближаването му се усеща, когато той стига до витрините на Дейли, и накрая: "Туп. Младежът влезе в самотното фоайе на „Ормонд"".

Що се отнася до Блум и Бойлан, ние чуваме не само тяхното появяване в "Ормонд", но и тяхното напускане. След като говори за коне с Ленехан, Бойлан наблюдава, отпивайки от гъстия сладък джин, как скромната мис Дус имитира ударите на часовник, пляскайки с жартиера си по бедрото си, след което той си тръгва нетърпеливо, за да отиде при Моли, но Ленехан го следва с разказ за Том Рошфорд. Докато посетителите в бара пият, а посетителите в ресторанта се хранят, Блум и авторът чуват как, подрънквайки, заминава двуколката на Бойлан; нейното движение по улица „Екълс“ е отбелязано със следните бележки: "Зън-зън двуколка дръзко издрънчава и бързо отминава" и "Двуколката горделиво препусна край пристаните, Блейзис, съвсем по негов вкус, се бе изтегнал върху гумите друс-друс" и "По „Бачълър Уок“ двуколката друсаше Блейзис Бойлан, поклащаше ергена, под слънцето, на жегата, лъскавата задница на кобилката подскачаше отпред, шибна я с камшик, друс-друс, заклатиха го колелата леко: него, изтегнал се върху топлата седалка, Бойлан, самото нетърпение и дързост пламенн" и "Край ананасовите шекерчета на Греъм Лемън, край слонската гутаперча на Елвъри издрънча двуколка". Движейки се по-бавно, отколкото във въображението на Блум, "покрай паметника на сър Джон Грей, на Хорацио еднорък Нелсън и на преподобния отец Тиоболд Матю, издрънча сега, както бе упоменато преди. Конски тръс и жега, затоплена седалка. Cloche. Sonnez la. Cloche. Sonnez la. Бавно нагоре по хълма кобилата дръпна, покрай Ротондата и площад „Рътланд“. Прекалено бавно се тътреше тя според Блейзис Бойлан, пламналия Бойлан, припряния Бойлан...“ След това „Двуколката дръзко издрънчава, по улица „Дорсет“ минава“ и ето: „Файтон под наем, номер триста двайсет и четири, кочияш Бартън Джеймс от номер едно Хармони авеню, Донибрук, в който седеше пътник, млад господин, модно облечен в костюм от шевиот, цвят индиго, ушит от Джордж Робърт Мизайъс, шивач и крояч, от номер пет Идън Кий, със сламена шапка, много модна, закупена от Джон Пластоу от номер едно улица „Грейт Брънсуик“, шапкар. Е? Това е двуколката, която задъхано дрънчи и друса. Покрай магазина на Длугач, покрай крещящите реклами на Агендат Нетаим изтопурка внушително галантната задница на кобилата“. Двуколката се наслагва върху потока на мислите на Блум, когато съчинява в ресторанта отговор до Марта: "Двуколка имаш ли?" - защото мислено Блум следва двуколката на Бойлан. Във възпаленото въображение на Блум, Бойлан е пристигнал и е започнал да се забавлява с Моли по-рано, отколкото това се случва в действителност. Когато Блум слуша музиката в бара и бърборенето на Ричи Гулдинг, мислите му са далече, и една от тях: " Косата ѝ вълнистонатежала, на талази пада, несресана, разрооо-шена" означава, че в изпреварващото събитията съзнание на Блум любовникът вече е разпуснал косите ѝ. Всъщност до този момент Бойлан е стигнал само до улица „Дорсет“. Накрая той пристига: "Двуколка джиг-джог, джиг-джог стоп. Наконтено със светлокафяви обувки, контето Бойлан със светлосините чорапи с лекота на земята подскочи. <...>

Един с пръст похлопа, друг чук-чук, с дудук потропа. Пол дьо Кок нахакано и гръмко чука със своя кок дьо кок“.

В бара звучат две песни. Забележителният певец Саймон Дедалус пее арията на Лионел "Всичко вече е загубено" от "Марта", опера от 1847 година на немския композитор Фридрих фон Флотов по италианско либрето. "Всичко вече е загубено" е в хармония с преживяванията на Блум. В залата на ресторанта, прилежаща към бара, Блум пише писмо на своята тайнствена кореспондентка Марта Клифорд — пише в същия игрив тон, който тя е задала, и поставя в плика чек за малка сума. След това Бен Долард изпълнява баладата "Подстриганото момче", която, ако се обърнем към текста ѝ, започва приблизително така:

Това беше в началото, в началото на пролетта,

когато небесата са изпълнени с птичи песни,

нотите се сливаха, отлитайки от клоните,

в Старата Ирландия свободен е напевът.

(Подстригани наричали ирландските бунтовници, които през 1798 година си бръснели главите в знак на съчувствие към Френската революция.)

Блум излиза от "Ормонд", преди да приключи пеенето, и се отправя към най-близката поща, а след това към кръчмата, където е уговорил среща с Мартин Кънингем и Джак Пауър. Стомахът му започва да къркори. "Газирана гадост, това сайдерът, пък и действа запичащо." На кея забелязва позната проститутка с черна сламена шапка и се отклонява от среща с нея. (През нощта тя за кратко ще надникне във "Файтонджийската бърлога".) Стомахът къркори Отново. "Трябва да е от сайдера, а нищо чудно и да е от бургундското", които е изпил на обяд. Тези къркорения са синхронизирани с разговора в бара, откъдето е излязъл, и накрая патриотичната беседа се слива с къркоренето в корема на Блум. Докато Блум разглежда във витрината на магазина на Лайънел Маркс портрета на ирландския патриот Робърт Емет, мъжете в бара започват да говорят за него и да пият за негово здраве; в този момент идва слепият младеж. Те цитират стихотворението на Джон Ингръм от 1843 година "В памет на падналите". "Като тебе граждани честни". Фразите, отбелязани с курсив, обрамчват вътрешните усложнения на Блум и са последните думи на Емет преди екзекуцията — тях Блум вижда под портрета: "Мореблум, мазноблум се сети сетните негови думи. Наум. Когато моето отечество заеме своето място сред.

Пръъъцц.

По-скоро е от бургунда.

Пфууу. Оооох. Пръъъ.

Нациите на света. Отзад май нии-кой няма. Тя отмина. Тогава и само тогава. Трамвай. Трам-трам-трам. Сега е моментът. Идва. Трам-рам-рам-ръм. Няма съмнение, бургундията е. Да. Едно, две. Нека моята епитафия бъде. Траааам. Написана. Свър.

Пръъъфъъърцц.

Ших.".

При целия си гений Джойс има болезнена склонност към отвратителното и това е в неговия дяволски вкус: да завърши глава, пълна с музика, патриотичен патос и душевни страдания, с пускане на газове, което свързва последните думи на Емет с удовлетвореното мърморене на Блум: "Приключих".

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО (1)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО

Връщам се обаче към Льовенберг. От началото на нашите строеви занятия животът ми загуби всякакъв смисъл. Докато продължаваше войната, чувството за изпълнен дълг, истинското фронтово братство, доверието на моя взвод, преминаващо в любов, а последната година и мечтата за Литературния институт след войната - всичко това ме вдъхновяваше и радваше. Още през април написах писмо до директора на Литературния институт с молба да ме запознае с някого от студентите поети. През май получих писмо от Виктор Урин. Не без ирония той описваше своя живот и този в студентското общежитие и ми изпрати няколко свои стихотворения. Разменихме си няколко писма, уговорихме се за бъдеща среща в Москва. Но вместо да съм в Литературния институт, мъчех и дресирах своите войници. Приятелите ми изпращаха книги, но не можех нито да чета, нито да пиша, защото през деня имаше строева подготовка, вечер нямаше електричество, а гилзите ги бяхме изхвърлили.

И ето че в тъмнината, докато още не ми се спеше, пиехме някакви трофейни вина. А аз прекратих кореспонденцията със Саша, девойката от Казан. Очевидно при нея се беше появил някой. В отговор на последното ми послание до нея получих грубо, отвратително писмо със заплахи и обиди не от нея, а от някакъв полудял от ревност момък. Написах още едно писмо, отговорът беше още по-отвратителен, а Саша мълчеше.

Нещо в мене прегоря и сега мечтаех, тъгувайки, за непозната, но прекрасна московчанка. Имаше много момичета около нас, и наши, и немкини, но аз не исках да се похабявам и чаках нова истинска любов. И все пак се похабих.

Съблазни ме командирът на трети взвод от моята рота лейтенант Кайдриков.

– Ела с мене – каза той една вечер. – Вземи американска консерва, пакет цигари, ще поседим с едни момичета.

Аз прекарвах всичките си вечери като се напивах с приятели офицери, а той в една от съседните къщи беше организирал... какво? Тръгвам след него. Отваря се вратата на къщата, а там анфилада от стаи и половината от неговия взвод, от които половината – бивши мои войници, седят на дивани и легла, в кресла, просто на пода, а на коленете им – немски момичета, а на первазите още пет скучаещи. И ето че моят Кузмин се вдигна със своята приятелка от креслото, и... щом седнах, от перваза скача още една с дивна красавица, целува ме по устните и буквално ме пронизва с оценяващ поглед. Какво е това?

Дори не ми минаваше през ума, че е възможно подобно нещо. Бардак? Публичен дом на лейтенант Кайдриков?

А Кузмин:

– Тичам, лейтенанте, ще ти донеса възглавница, дюшек, одеяло.

А на мене ми се върти главата и съвсем изгубих ума и дума с тази немкиня. Прегръщам я, не зная нито една немска дума освен "Их либе зи", а руските думи също съм ги забравил всичките, че дори и това "Их либе зи" не мога да произнеса, защото да я желая – желая я, безумно я желая, но дали я обичам? Не, разбира се, не умея да лъжа.

А Кайдриков:

– Какво чакаш? Защо не я събличаш?

И всички войници ме гледат и се усмихват.

– А не може ли да отидем с нея в някоя друга стая?

А Кайдриков:

– Тук никой не се притеснява, но все пак – ето този килер.

И Кузмин носи спалните принадлежности.

Вдигнах я на ръце, тя се притиска към мене и ето ни вече на леглото, и тук вероятно допуснах голяма грешка.

Работата е там, че тези момичета не бяха проститутки. Очевидно са преживели ужасни трагедии, смъртта на родители, братя, сестри, годеници, крушение на илюзиите, изнасилени, без средства за препитание, доскорошни гимназистки, студентки с все още не напълно изгубени романтични представи за живота, с ужасяваща нужда да забравят за момент всичко в изкуствената бездна на ласките и нежността. А аз се втурнах като изтърван от верига, дърпайки дрехите ѝ, скъсах единия ѝ чорап, нахвърлих се върху нея, без дори да я съблека докрай, като явно ѝ причинявах болка с бързането си, дълго не свършвх, а тя не отвръща, на лицето ѝ горчива гримаса, която не забелязвам. Най-сетне свършвам и виждам с ужас сълзи от страдание в очите ѝ.

По някаква причина, както и преди, не изпитвам удовлетворение от тази близост. Трябват някакви думи, но аз не зная езика и казвам, задъхвайки се:

– Нихт гут, нихт гут?

Как разбира това "нихт гут", не зная.

Тя се облича стремително, изскача от килера, слиза по стълбите във вестибюла на къщата, притиска се към стената и изведнъж - ужасяващо трагично ридание, страшен истеричен пристъп. И мъка, мъка. Аз съм до нея, унизен съм и смазан и повтарям упорито това мое "нихт гут".

Цялата къща е разтревожена.

Притичва Кайдриков, и тя, ридаейки, се хвърля на гърдите му.

– Но какво правиш, защо? – казва ми Кайдриков, а аз съм объркан и ми се повдига от всичко това, от моята непохватност, от пошлостта и мерзостта на положението.

Защо? Вероятно войнишката весела грубост би ѝ била по-мила от моето интелектуално, изразено по идиотски начин съчувствие. Не зная. Това е втората германка в живота ми. Първата ме потресе със своята чистота, както у Пушкин – "на най-чистата прелест най-чист образец".

Беше преди пет месеца.

Назад в Източна Прусия, февруари 1945 година

Да, това беше преди пет месеца, когато нашите войски в Източна Прусия настигнаха цивилно население, евакуиращото се от Голдап, Инстербург и други градове, изоставяни от германската армия. На каруци и коли, пеша - старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно, по всички пътища и магистрали на страната отиваха на запад.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи и свързочници ги натиснаха и, за да освободят пътя, изтласкваха в канавките край шосето техните каруци с мебели, пътни чанти, куфари, коне, изблъскваха настрани старците и децата и, забравяйки за дълг и чест и за отстъпващите без бой германски подразделения, се нахвърлиха с хиляди върху жените и младите момичета.

Жени, майки и техните дъщери лежат вдясно и вляво от шосето и пред всяка от тях стои кикотеща се армада от мъже със свалени панталони.

Обливащите се с кръв и губещите съзнание дърпат настрани, децата, които се хвърлят да им помогнат, разстрелват. Кикот, ръмжене, смях, викове и стонове. А техните командири, техните майори и полковници стоят на шосето, някои се подсмиват, а други дирижират, не, по-скоро регулират. За да могат всичките им войници без изключение да участват в случващото се.

Не, това не е обща солидарност и изобщо не е отмъщение на проклетите окупатори, този адски смъртоносен групов секс.

А всепозволеност, безнаказаност, обезличаване и жестока логика на обезумяла тълпа.

Потресен, седях в кабината на камиона, моят шофьор Демидов чакаше на опашката, а аз си представях Картаген на Флобер и разбирах, че войната съвсем няма да оправдае всичко. Полковникът, този, който току-що дирижираше, не се сдържа и застава сам на опашката, а майорът стреля по свидетелите, изпадналите в истерия деца и старци.

– Свършвайте! По колите!

А отзад е вече следващото подразделение.

И отново спираме, и аз не мога да удържа моите свързочници, които също се нареждат вече на нови опашки. В гърлото ми се надига гадене.

До хоризонта се движим между планини от дрипи, преобърнати каруци, трупове на жени, старци и деца. Шосето се освобождава за движение. Мръква.

Отляво и отдясно немски фолварки. Получаваме заповед да се настаним за нощувка.

Това е част от щаба на нашата армия: командващият артилерията, противовъздушната отбрана, политотделът.

На мене и моят взвод за управление се пада фолварк на два километра от шосето.

Във всички стаи трупове на деца, старци, изнасилени и застреляни жени.

Толкова сме уморени, че без да им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме.

Сутринта включваме радиостанцията, свързваме се с фронта. Получаваме указание да прокараме свързочни линии. Предните части се бяха сблъскали най-накрая с германските корпуси и дивизии, заели отбрана.

Германците вече не отстъпват, умират, но не се предават. Във въздуха се появява тяхна авиация. Страхувам се да не сгреша, но ми се струва, че по жестокост, по безкомпромисност и по количество на загубите и от двете страни, тези боеве могат да се сравнят с боевете при Сталинград. Около нас и пред нас.

Не се отделям от телефоните. Получавам заповеди, издавам заповеди. Едва през деня се отваря време, за да изнесем навън труповете.

Не помня къде ги изнасяхме.

На двора?

В служебните пристройки? Не мога да си спомня къде, зная, че нито веднъж не сме погребвали.

Погребални команди като че ли имаше, но далече в тила.

И така, помагам да изнасяме труповете. Замирам до стената на къщата.

Пролет е, по земята се е показала първата зелена трева, ярко горещо слънце. Нашата къща е островърха, с ветропоказатели, в готически стил, покрита с червени керемиди, вероятно е на двеста години, дворът е павиран с каменни плочи, които са на петстотин години.

В Европа сме, в Европа!

Размечтах се и изведнъж през разтворените порти влизат две шестнадесетгодишни германски момичета. В очите им няма никакъв страх, а ужасно безпокойство.

Видяха ме, дотичаха и прекъсвайки се едно друго, се опитват да ми обяснят нещо на немски език. Макар че не знам езика, улавям думите "мутер", "фатер", "брудер".

Разбирам, че в обстановката на паническо бягство са изгубили някъде семейството си.

Ужасно ми е жал за тях, разбирам, че трябва да бягат от нашия щабен двор накъдето им видят очите, при това по-бързо и им казвам:

– Муттер, фатер, брудер – нихт! – и показвам с пръст към втората далечна порта – натам, значи. И ги побутвам.

Тук те ме разбират, тръгват си бързо, изчезват от полезрението ми, аз въздъхвам с облекчение – поне две момичета спасих, и тръгвам към втория етаж при моите телефони, но не минават и двадесет минути, когато от двора до мене достигат някакви викове, крясъци, смях, псувни.

Хвърлям се към прозореца.

На стъпалата на къщата стои майор А., двама сержанти са извили ръцете на същите две момичета и са ги навели ниско към земята, а отсреща – цялата щабна прислуга – шофьори, ординарци, писари, куриери.

– Николаев, Сидоров, Харитонов, Пименов... – командва майор А. – Вземете момичетата за ръцете и краката, полите и блузите долу! В две редици строй се! Коланите разкопчайте, панталоните и долните гащи свалете! Отдясно и отляво, по един, започвай!

А. командва, а по стълбите от къщата тичат и се нареждат в редици моите свързочници, моят взвод. И двете "спасени" от мене момичета лежат на древните каменни плочи, ръцете им са в клещи, устата им са запушени с кърпи, краката им са разтворени – те вече не се опитват да се измъкнат от ръцете на четиримата сержанти, а петият къса и разкъсва на парчета техните блузки, сутиени, поли и гащички.

Изтичаха от къщата моите телефонистки – смях и псувни.

А редиците не намаляват, едни се изкачват, други слизат, около мъченичките вече има локви кръв, а редиците, кикотът и псувните нямат край.

Момичетата вече са в безсъзнание, но оргията продължава.

Гордо опрял ръцете си на кръста, командва майор А. Но ето, изправя се последният и върху двата полутрупа се нахвърлят палачите сержанти.

Майор А. изважда от кобура си нагана и стреля в окървавените уста на мъченичките, а сержантите влачат обезобразените им тела в свинарника и гладните свине започват да им късат ушите, носовете, гърдите, и след няколко минути от тях остават само два черепа, кости и гръбначни прешлени.

Страшно ми е, отвратително.

Внезапно ми се повдига и започвам да повръщам.

Майор А. – боже, какъв подлец!

Не съм в състояние да работя, тичам от къщата навън, без да гледам пътя, вървя нанякъде, връщам се, не мога, трябва да надникна в свинарника.

Пред мене са налетите с кръв свински очи, а сред сламата и свинските изпражнения - два черепа, челюст, няколко прешлена, кости и две златни кръстчета – двете момичета, които "спасих".

(Следва)