БАБИН ЯР: ВОЕННАТА ТРАГЕДИЯ КРАЙ КИИВ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Разстрелът на киивските евреи е едно от най-кървавите събития на Холокоста, но освен евреи там били убити и хора от други нации.

ГЕНОЦИДЪТ НА ЕВРЕИТЕ В ПОКРАЙНИНИТЕ НА КИИВ

Защитниците на Киив (рус. Киев) отбранявали града от нацистите шест седмици, но нашествениците се оказали все пак по-силни и влезли в града на 19 септември 1941 година. Фашистите обезвредили бомбите в няколко оцелели обекта, но това не спряло втората серия от взривове след няколко дена.

Около половината жители на Киив се евакуират до завземането на града, но след 19 септември там останали още около четиристотин хиляди души. Една четвърт от населението на Киив била евреи. Именно тях нацистите решават да обвинят за подривните действия, за да предразположат коренната нация – те смятали, че украинците са враждебни към евреите.

Така бил намерен повод да бъде унищожено еврейското население на Киив. На 27 септември по града налепили обявления. В тях се казвало, че евреите трябва да се явят на 29 септември в осем часа сутринта на кръстопътя на улиците „Мелниковая“ и „Дегтерьовская“, като вземат със себе си документи и ценни неща. Отклонилите се били заплашени с разстрел. Посредством равините се разпространил слух, че евреите ще бъдат откарани на безопасно място. За съжаление хората вярвали на това до последно, затова в определения час до Бабин яр (така популярно се наричало посоченото от нацистите място, рус. Бабий яр) се събрали повече от триста хиляди души. Явили се и представители на други националности, които съпровождали членовете на своите семейства.

Кадър ит филма „Бабий яр“

Дошлите делели на групи по сто души и ги водели при оврага, който предварително заградили с бодлива тел и отцепили с три пръстена охрана. На жертвите нареждали да се съблекат, след което ги разстрелвали на края на оврага пред очите на тези, които всеки момент чакали смъртния си час. Мнозина точно в този момент разбирали истинската цел, поради която нацистите ги събрали при Бабин яр. Когато разбират, че са дошли много повече евреи, отколкото се очаквало, германците направили екзекуцията още по-страшна, пестейки патроните. Карали жертвите да лягат на равни редици върху труповете на убитите и стреляли на всекиго в тила. Децата нацистите просто хвърляли в оврага. Според споени на оцелелите мнозина не преставали да викат, докато не ги убият, някои седели и губели разума си пред очите на другите. Палачите работели непрестанно, като се сменяли, понякога на мястото им идвали тези, които носели патрони. Но не всички искали да се връщат и да убиват след почивката.

Непосредствено с разстрелите в Бабин яр се ангажирали не само немците, не трябва да изпускаме от погледа си и този факт, че украинските колаборационисти също участвали в кървавата трагедия: те охранявали жертвите, вземали техните вещи и ги карали в склад, за да сортират след това ценностите.

Дошлите при Бабин яр евреи били разстрелвани две денонощия с прекъсване през нощта. Хенрих Мюлер, групенфюрер от СС (едно от висшите звания в това военно формирование), отчита, че за два дена са унищожени 33 771 евреи. Сред убитите са основно старци, жени, деца и болни хора. Мъжете основно воювали в Червената армия, но тези, които се намирали в Киив, разстрелвали първи, за да не се противопоставят на нацистите.

Жертвите на разстрела в оврага

След 30 септември дъното на оврага било засипано със пръст, но разстрелите в Бабин яр продължават почти до 6 ноември 1943 година, когато Червената армия освобождава Киив от нацистите. През това време там убиват пациенти на психиатричната болница „Павлов“ (при което разстрелът на няколко стотици от тях е още през 27 септември), съветски военнопленници, свещеници, цигани, затворници от концлагерите, сред които Сирецкия, намиращ се близо до Бабин яр. Точният брой на жертвите не е известен: смята се, че през цялото време на окупацията на Киив там са разстреляни около седемдесет хиляди души, но има предположения и за сто и двадесет хиляди. Само единадесет души успяват да се спасят от разстрелите.

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА КИИВ

През лятото на 1943 година става ясно, че освобождението на Киив от съветските войски е неизбежно, затова през август германците започват тайна операция, в хода на която планират да унищожат следите от масовите убийства. Тази работа била възложена на пленниците от Сирецкия концентрационен лагер. Труповете били изкопавани и изгаряни в пещи, а пепелта им разпръсвали наоколо. За изграждането на пещите (с това се занимавали затворниците от концлагера) били взети надгробните плочи и оградите от еврейското гробище, намиращо се наблизо. На 29 септември 329 затворници вдигат бунт и нападат охраната. Така от Бабин яр успяват да се спасят още осемнадесет души. Останалите въстаници били разстреляни. Оживелите свидетелстват след това в съда срещу нацистите.

Разследването на зверствата на агресорите започва веднага след 6 ноември 1943 година, деня на освобождението на Киив. Създадена е Извънредна комисия, която открива и неизгорелите останки на разстреляните, и гробовете с изтощените тела на затворниците от Сирецкия концлагер. Броят на загиналите в крайна сметка се знае само приблизително – от 20 хиляди до 25 хиляди души за година и половина.

След войната организаторите на разстрелите са съдени, но много от тях се избавят от наказанията. Паул Блобел, командир на зондеркоманда 4а, който ръководи масовите убийства и операцията за прикриване на следите им, е обесен в Нюрнберг през 1951 година. Ото Раж умира от болест в затвора. Той ръководи Айнзацгрупата С – ескадрон на смъртта, сформиран за унищожаване на мирното население. Не е известна точно съдбата на Курт Еберхард, военен комендант на Киив, който издава заповедта за разстрела на киивските евреи: или се е самоубил, или е умрял в затвора през 1947 или 1948 година.

ДА ПОМНИМ И ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ

Властите на Украинска ССР решават още през март 1945 година, че е необходимо да има паметник над Бабин яр, но плановете не са осъществени. Вместо това започва възстановяване на инфраструктурата на града: там прекарват три нови пътя, а оврага решават да запълнят с остатъци от тухлените заводи – рядка смес от глина, вода и пясък. През 1957 година тази мека маса започва да тече, заливайки околностите, но властите не си мръдват пръста и през 1961 година настъпва Курньовската катастрофа. Дигата на Бабин яр се скъсва и върху Киив се изсипва кален поток. Трагедията се пази в тайна, доколкото е възможно, според официалните данни загиват 145 души, пострадали са 143 души и са разрушени 244 жилищни сгради. Непотвърдени данни говорят за 1500 загинали. Тази цифра е само приблизителна, защото според очевидци от калния поток не са извадени телата на всички загинали. Виновниците за катастрофата са съдени при строга секретност.

След ликвидирането на последствията от калния поток застрояването на мястото продължава. Еврейското гробище е премаханто и е издигната телевизионна кула, прокарани са нови улици. Едва през 1971 година властите се връщат към идеята за създаване на мемориал над Бабин яр. На 2 юли 1976 година най-сетне е открит първият паметник на „Съветските граждани, военнопленници и офицери от Съветската армия, разстреляни от немските фашисти в Бабин яр“. Между разстрелите и първия паметник са минали почти 35 години.

Отделен паметник на разстреляните евреи е открит едва през 1991 година. Паметникът изобразява бронзова менора върху пиедестал. От установяването му е оскверняван не един път от вандали.

Паметникът на разстреляните в Бабин яр евреи

Дейците на изкуството увековечават трагедията по-рано от властите. Поетът Евгений Евтушенко пише през 1961 година поемата „Бабий яр“. Тя започва с думите: Над Бабий яр паметници няма“. Евтушенко критикува остро този факт, включително и Хрушчов. Другата причина за критиката му е антисемитизмът, основна тема в поемата. За който в СССР не е прието да се говори. Въз основата на поемата на Евтушенко композиторът Д. Д. Шостакович пише своята 13-та симфония.

Няколко години по-късно, в списание „Юность“ се появяват откъси от документалния военен роман „Бабий яр“. Авторът му Анатолий Кузвецов е свидетел на протеклите нам трагични събития и разказва подробно за тях в своята книга, която в СССР така и не излиза в пълния си вариант. През 1969 година авторът ѝ емигрира и една година по-късно книгата излиза без съкращения в Германи.

Кинематографистите са създали няколко филма, посветени на военната катастрофа в Бабин яр.

ЮРИЙ ШЕВЧУК И ЗАДНИКЪТ НА ПУТИН...

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ЯХИЯ ЙОХАНАН

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ; КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ; ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ЯХИЯ ЙОХАНАН

И така, ние предположихме, основавайки се на данните от „Славянския Йосиф“, че пророк Цадок и Йоан Кръстител са едно и също лице и че този човек се представял като праотеца Енох, който слязъл обратно на земята преди края на времето. Той не ядял месо, защото, според „Книгата на Стражите“, хората са научени да ядат месо от падналите ангели, и проповядвал на хората тайното знание как да станат безсмъртни, знание, което оформило по-късно същността на гностицизма.

А книгите на Енох, намерени в Кумран, са ново Петокнижие, текстове, написани от древен пророк, който се е възнесъл на небето, видял е Бога, облякъл е „одеждите на славата“, станал е безсмъртен и отново се е спуснал на земята, за да основе община на праведници и да предрече идването на Месията [1].

Да видим сега какво казват за отношенията на Енох и Йоан Кръстител мандеите – доживелите до наши дни остатъци от поклонниците на Йоан.

Те имат два варианта за отговор на този въпрос.

Според редица текстове, част от които вече цитирахме, Яхия Йоханан бил възпитан от Енох/Енош.

След раждането на момчето Енох го взел по заповед на Бащата на Славата и го отнесъл при Дървото на живот, иначе казано – в Рая [2]. Така според мандеите Йоан е бил възпитаван от Енох направо в Рая. Именно Енох дал на Йоан знание и създал за него буквите. А когато Йоан бил на двадесет и две години, Енох го научил на съвършено вълшебство [3].

„Аз се научих там на всичката си мъдрост и усвоих всичките си речи. Те ме облякоха в одеждите на славата (сравни превръщането на Енох в ангел - Ю.Л.) и ме покриха с облачно покривало. Опасаха ме с пояс, пояс от жива вода, който сияеше свръх всяка мярка и блестеше. Сложиха ме на облак, на облака на Славата, и в седмия час на Деня на Слънцето ме занесоха в Ерусалим“ [4].

Донесен на земята върху облака на Славата, обиталище на надсветовните еони, Йоан, чието лице било покрито с облачно покривало (също като лицето на Енох, когато видял Господ), творял чудеса.

Той „очиствал прокажените, отварял очите на слепите и вдигал куците на крака“ [5]. Той бил „изцелител, чието лекарство е Живата вода“. Той бил посланик на Великия Цар на Светлината [6]. Йоан бил неуязвим – не можел да бъде поразен от желязо и изгорен на огън [7]. Той бил увенчан с венеца на Царя на Славата и седнал от дясната му ръка [8].

А когато след смъртта на Йоханан евреите в Ерусалим започнали да убиват неговите ученици, така че от „назореите не се спасил нито един човек“ [9], именно Енох отмъстил за неговата смърт. По заповед на Бащата на Славата той отишъл в Мидия, взел седем стрели, произнесъл над тях седем заклинания и разрушил с тях храма ва евреите, дома на Лъжемъдростта, Руха [10].

И така, според редица манихейски химни, Йоханан бил възпитан от Енох в Рая. Той бил писар, на когото Енох продиктувал своите книги. Последователите на Йоан били последователи на Енох и Енох разрушил Втория храм, за да отмъсти за смъртта на Йоан.

Според друга версия, изложена във втората книга на дясната Гинза, в „Книгата на Великия Господ“, Енох е Йоан.

В „Книгата на Великия Господ“ се казва, че Енох слязъл в света по времето на Пилат. Той, Енох, изцелявал болни, връщал зрението на слепи, очиствал прокажени, поставял на краката им куци, карал да проговорят неми. Той победил смъртта със силата на Великия цар на Светлината. Той направил много евреи свои ученици. Той направлявал всеки, който бил ревностен и твърд във вярата си в Единия, в Господ на всички светове [11]. Той слязъл в Ерусалим с одежди (иначе казано – в тяло) от водни облаци, които скривали неговото сияние. „Одеянието му не беше телесно“ [12]. Той имал триста шестдесет и пет ученици. И когато евреите ги убили, той унищожил, за да отмъсти, Ерусалим, като се превърнал на голям бял орел [13].

Именно Енох мандеите наричат пророк на нова религия [14].

В „Харан Гавайта“ последователите на Йоан се наричат направо последователи на Енох [15]. И така, за мандеите Йоан Кръстител е или самият Енох, или негов ученик, възпитаван от Енох направо в Рая.

БЕЛЕЖКИ

1. Заради справедливостта трябва да кажем, че за Петокнижието на Енох първи започва да говори отец Милик, към чиято датировка се отнесохме тук толкова скептично.

2. John’s birth. Upbringing and First Apperance, § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer; E. S. Drower / ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa. P. 6.

3. Ibid., в двете.

4. John’s birth. Upbringing and First Apperance, § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

5. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

6. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

7. John’s Invulnerability, § 27 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

8. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

9. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 8.

10. Haran Gawaitha. P. 9.

11. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer. Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136. S. 48.

12. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer. Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136. S. 48.

13. Wilhelm Brandt Die mandäische religion, Leipzig, 1889. S. 153–155.

14. Wilhelm Brandt Die mandäische religion, Leipzig, 1889. P. 152.

15. The Haran Gawaita. P. 8.

(Следва)

ВИКТОР СУВОРОВ / ГЛАВА ОТ НОВАТА КНИГА „ТРЕТИЯТ РИМ“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Глава 1.

ВЪПРОСИ ДА НЕ СЕ ЗАДАВАТ!

1.

Такава е съдбата ми: родил съм се глупак.

Глупостта ми е бездънна и безпределна. Тя се пробуди и се прояви още преди да тръгна на училище. На моите връстници винаги всичко им беше ясно и само аз не зацепвах, не можех да разбера и най-обикновените неща.

А когато тръгнах на училище, бедите се изсипаха върху мене като водопад. Колкото повече учех, толкова по-малки разбирах.

Неразбиране възникна в първите минути на най-първия ми урок в първи клас.

Кое е най-главното за нас? Правилно: споменът за войната. На това се основаваме и ще се основаваме. И ето, учителката Марванна (съкратено от Марья Ивановна – бел. П. Н.) обяснява на нас, първолаците, че участниците в изминалата Велика отечествена война трябва да бъдат обичани, уважавани и да им се отстъпва място в трамвая.

Категоричното изискване да се отстъпва място в трамвая чух, но не го разбрах. Затова вдигнах ръка и зададох въпрос.

2.

Това беше в селцето Славянка на Хасанския район в Приморския край.

Славянка е на брега на океана. А Хасан, нашата районна столица, е на самото крайче на съветската земя, на гранична река, която отделя нашата родна земя от корейската.

Четири години по-рано, през юни 1950 година, избухна войната. Детството ми преди да тръгна на училище премина под гърмежа и грохота на тази война.

Съветският съюз пазеше неутралитет. Официално. Но в небето на Корея воюваха съветски летци. Военните летища бяха разположени на територията на Китай. За три години през месомелачката на Корейската война преминаха тринадесет съветски изтребителни авиационни дивизии и четири зенитно-артилерийски дивизии. Армията на Северна Корея от висшите щабове до самите низини беше пренаситена със съветски военни съветници и допълнена с неизброими маси китайски доброволци.

Снабдяването на севернокорейската армия вървеше по два пътя.

Първия път – от Байкал през гара Борзя и по-нататък през Монголия и Китай.

Вторият път – пряко през общата граница. Бедата е в това, че общата граница между Корея и Съветския съюз беше съвсем къса: 39 километра и 400 метра. През граничната река имаше само един железопътен мост край районния център Хасан. Никакъв друг мост нямаше. През този мост вървеше потокът от стоки в помощ на корейските братя. На американците това не се харесваше, затова американската авиация бомбардираше безпощадно граничния мост. Разбира се, че бомбардираха тази част от моста, която принадлежеше на корейците, а съветската част се опитваха да не засягат. Но се случваха всякакви работи.

Мостът се пазеше от батареите на зенитния полк, в който служеше баща ми, майор Богдан Василевич Резун. Полкът беше огромен, петнадесет батареи.

Шест батареи бяха на нашата страна и имаха право да стрелят само ако враговете нарушат въздушната граница.

Още три батареи бяха разположени на корейска страна и се смятаха уж за корейски. Затова те стреляха по всяко време при появата на американски въздушни пирати.

Останалите шест огневи батареи и тилът на полка се намираха в Славянск, те прикриваха щаба на 72-ри стрелкови корпус.

Командир на зенитния полк беше полковник Растворов, командир на корпуса – генерал-майор Леонид Михайлович Миляев.

3.

През март 1953 г. другарят Сталин се пресели в другия свят. И веднага войната по някаква причина стихна. Но изобщо не свърши. И Славянск, и Барабаш, и Краскино, а още повече – Хасан и Посет, все така бяха натъпкани с войски. И тайм имаше всичко, което на нормалния човек му е необходимо за пълно щастие: самоходни оръдия СУ-76 и СУ-100, зенитни оръдия 52-К, бронетранспортьори БТР-40, БТР-152 и даже БТР-50П, гаубици М-30 и Д-1, артилерийски влекачи, танкове ПТ-76 и много-много всякакви различни неща, включително и укрепени райони по цялото крайбрежие на Тихия океан.

Само трамваи не достигаха.

След края на войната мина една година, на 1 септември 1954 година бях записан в първи клас. Да се споменава корейската вона не беше прието. Нали Съветският съюз не е участвал в тази война и нямаше никакво отношение към нея. През цялото време у нас помнеха само войната, завършила през 1945 година.

И ето че учителката по време на първия час в първи клас ни призова да уважаване участниците във Великата отечествена война и да им отстъпваме място в трамвая.

Аз, защото бях тъп, вдигнах ръка. Това явно не ѝ хареса. Не произнесе някакви думи. Вместо това изръмжа като усурийска тигрица.

- Какво искаш? – означаваше ръмженето.

Да се отговаря седнал на учителите не се полагаше. Трябваше да стана. Затова станах.

- Марванна, готов съм да отстъпя място в трамвая. Само че… ние в село Славянка нямаме трамваи. -

Ще има! – отряза тя. – Ако няма, значи скоро ще има. И щом пуснат първия трамвай, ще отстъпваш място на участниците във Великата отечествена война. Разбра ли? Седни си.

Седнах си. Но аз съм се родил тъп. Имам още един въпрос. Затова вдигнах отново ръка. Моето постоянство не ѝ хареса. Но ми позволи с великодушен жест да задам втория въпрос.

И аз го зададох. -

Марванна, а Хитлер бил ли е участник във Великата отечествена война?

4.

Ето защо зададох този въпрос. През неделите ни прожектираха кино. Филмите бяха само за войната: „Смели хора“, „Подвигът на разузнавача“, „Падането на Берлин“. Знаехме тези филми наизуст. Тъй като нямаше други, прожектираха ни ги много пъти.

Въпросът ми беше съвсем нормален. И ето защо: във филма „Падането на Берлин“ (а филмът беше разкошен) бяха показани последните дни на Хитлер: всичко гърми, гори и трещи, нашите бойци със знамето на Великата победа се катерят по купола на Райхстага, а злото малко джудже Хитлер, като плъх в капан, се мята в непробиваемия бетонен бункер, гризе си ноктите, чувствайки неотменимата и близка своя гибел.

Ясно беше, че и Хитлер е също участник във всичко което става, иначе казано – участник във Великата отечествена война. И в същото време те терзаят съмнения: нещо тук не се връзва. Само затова зададох въпроса.

Вярвайте ми хора: не съм провокатор, просто съм откачалка, от детските си години нищо не мога да проумея и да разбера.

5.

През тези славни времена политическата коректност още не беше измислена. Затова Марванна ме хвана за лявото ухо, изви го до изпукване и ме завлече в коридора, а по този коридор – направо в канцеларията. А в канцеларията седяха директорката, завучът (заместник-директорът по учебната част – бел. П. Н.) и още някакви лелки.

Марванна ме блъсна напред така, както вързания пленник блъскат преди екзекуция в нозете на падишаха. Обвинителката ми веднага представи на присъстващите същността на положението. Също както суров прокурор обявява престъпление, изискващо незабавно и страшно наказание.

Реакцията беше съкрушителна.

Отначало всички замълчаха онемели и изведнъж започнаха да викат заедно А в стаята веднага притичаха другите учителки, прекъснали своите часове. Тези, които бяха вникнали в същността на проблема, бързо, задъхвайки се, разясняваха на новопристигналите същността на моето злодеяние, а те те, на свой ред, предаваха чутото на тези, които нахлуваха минута по-късно.

И аз разбрах: няма да избегна страшното наказание. Но в какво беше вината ми? Защото нищо не бях твърдял. Само зададох въпрос.

6.

По това време знаех твърдо: у нас ловят враговете и се разправят безпощадно с тях. Враговете, за да се спасят от суровото, но справедливо наказание, строшават по време на ареста със зъбите си ампула с отрова. Ампулата на всеки враг е зашита в ъгъла на яката му. В този момент се усещах враг, но ампула с отрова нямах. Затова бях готов да приема суровото наказание. На спасение не разчитах.

Спасението дойде внезапно.

Изведнъж съобразих, че всички тези огромни чичковци и лели не викат срещу мене. Те се караха помежду си. Едни доказваха, че Хитлер е бил участник във Великата отечествена война, а други, пръскайки слюнка и благороден гняв, крещяха, че това не може да бъде.

Като използвах непреодолимите противоречия, разбъркването и колебанието в лагера на врага, аз дадох внимателно назад. С една дума – измъкнах се. И никой не ме спря.

На следващия ден директорката ме срещна в коридора и с гласа на затворнически надзирател ме предупреди сурово, че въпросът бил ли е Хитлер участник във Великата отечествена война не трябва да се задава.

А аз изобщо не разбрах: защо не трябва?

7.

Винаги съм знаел, че има въпроси, на които не трябва да се отговаря. Ако те попита непознат човек с шапка, нахлупена на очите, с шлифер с вдигната яка и с черни очила: кажи, момче, къде живее командирът на корпуса генерал-майор Миляев, трябва да отговориш, че тук няма такъв. И веднага следва да изтичаш където трябва и да доложиш на когото е необходимо.

След първия урок в първи клас съобразих, че има не само въпроси, на които не трябва да се отговоря, но и въпроси, които не трябва да се задават.

По това време не можех да разбера защо въпросът за участието на Хитлер във Великата отечествена война не трябва да се задава. Разбирането дойде много по-късно. Работата е в това, че всеки отговор на този въпрос води в задънена улица.

Ако признаем, че Хитлер не е бил участник във Великата отечествена война, получава се пълна глупост. Получава се, че нашите войници са защитавали героично Сталинград и Москва, Ленинград и Севастопол, а враговете ни не са участвали във войната.

Ако признаем, че Хитлер и цялата му шайка са участници във Великата отечествена война, тогава останалите живи хитлеристи би трябвало да бъдат обичани и уважавани, да се възпяват техните подвизи, да се награждават с ордени, да се пускат без да чакат на опашка в магазина за газ и да им се отстъпва място в трамвая.

* * *

Въпросът кой е бил участник във Великата отечествена война се оказа доста по-сложен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Да вземем например Румъния.

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ЦЕНТРАЛНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ ДО ВСИЧКИ ЧАСТНИ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 466

Централният революционен комитет до всички частни революционни комитети

Окръжно писмо до

Частния революционен комитет в...

Братя членове!

По желанието на всички български частни революционни комитети се събраха представители от всички български страни, прегледаха Устава и му дадоха по-добра наредба. Представителите пожелаха да се напечата новият Устав и да се раздаде на частните комитети, и Централният комитет изпълни желанието ви. Трябва да отбележим тук, че този Устав се одобри по вишегласие, следователно никой няма право да изменя в него дори най-малката точка. Вашата най-първа обязаност е да изучите съдържанието на този Устав и да изпълнявате буквално неговите заповеди.

Лицето, което беше упълномощено досега от Централния революционен комитет, се упълномощава и занапред да продължава своите обязаности до известно време, и ще си служи с новоповерения му печат, без да изгуби ни най-малко уважение вехтият печат в досегашните работи. Това лице да дойде при вас само (или ще изпрати свой човек с нужните знаци), за да ви даде сметка за доходите и разходите на Българския революционен комитет, да ви донесе Устава и да ви даде нужните наставления.

Централният комитет в името на народа ви повелява да уважавате думите на неговите упълномощени членове и да изпълнявате Устава буквално. Тайната полиция ще следи за действията на всекиго.

Нашето дело върви напред и ще се надяваме, че с Божето име за нас ще настанат онези щастливи минути, които очаква всяко българско сърце.

България, 14 юни 1872 г.

№...

Н.Б.II.А., п. 102. № 32

Арх. т. I, № 4, стр. 247

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ИКОНОМИКА / АРТЪР ЛУИС

Артър Луис (Arthur Lewis)

23 януари 1915 г. – 15 юни 1991 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Теодор Шулц)

(За пионерските изследвания на проблемите на икономическото развитие, особено на проблемите на развиващите се страни.)

Уестиндийският икономист Уилям Артър Луис е роден в Сейнт Лусия в семейството на Ида Луиз (Бъртън) и Джордж Фердинанд Луис, учител, имигрант от Антигуа. Бащата умира, когато Луис е на седем години, като оставя възпитанието на петимата си синове на майка им. Луис говори за своята майка като за „висша степен на дисциплиниран и трудолюбив човек, превъзхождащ в това отношение всички, които някога съм познавал. И тя предаде тези качества на своите деца“.

Когато завършва през 1929 г. колежа „Сейнт Лусия“, Луис е само на четиринадесет години. Понеже е много малък за постъпване в университет, той работи като правителствен чиновник, докато не достига възрастта, която му дава правото да получи правителствена стипендия за обучение в Лондонското икономическо училище (ЛИУ), където постъпва през 1933 г. Той мечтае да стане инженер, но по-късно си спомня: „Това изглеждаше безразсъдно, защото нито правителството, нито частните фирми биха наели на работа чернокож инженер“. Затова той избира по-практично направление на обучението си, което включва счетоводство, търговско право и курс по стопанско управление.

През 1937 г. Луис получава степента бакалавър в областта на търговията и диплома с отличен успех. Въпреки че не преминава съответния курс по икономика и математика, той получава пълна стипендия, за да следва доктурантура по специалността „икономика на промишлеността“. На следващата година му предлагат годишен договор за преподаване в Лондонския университет, след което е назначен за асистент-лектор. През 1940 г. получава докторска степен в ЛИУ и до 1948 г. остава в Лондонския университет, след което става професор по политикономия в Манчестърския университет.

Академичната дейност на Луис, може да се раздели на три фази: история на световната икономика и икономическо развитие; икономика на промишлеността; икономически проблеми на слаборазвитите страни. Работата му в първата фаза започва, когато все още е в ЛИУ. Там по препоръка на Фридрих фон Хайек, тогавашния ръководител на икономическия факултет, той започва да чете лекции по история на икономиката в периода между Първата и Втората световна война, когато цикълът на икономически разцвет се сменя с цикъл на депресия. Този курс от лекции му позволява да се подготви за издаване на първото му изследване на тези цикли - „Икономическо проучване 1919-1939 г.“ („Economic Survey 1919...1939“), публикувано през 1949 г. Своята новаторска работа в областта на икономиката на промишлеността Луис обобщава в книгата „Режийни разходи: някои есета по икономически анализ“ („Overhead Costs: Some Essays in Economic Analysis“, 1950 г.). След публикуването на това произведение той започва да се съсредоточава във все по-голяма степен върху икономическите проблеми на така наречения „трети свят“.

Завършването на Втората световна война и придобиването на независимост от много бивши колонии на европейските държави привлича вниманието към проблемите на икономическото развитие в страните от „третия свят“, който икономистите наричат „Юг“, за разлика от развитите капиталистически страни, наречени „Север“. По това време повечето икономисти плановици смятат, че развиващите се страни трябва да влагат своите печалби от експорта на своите традиционни продукти в промишления сектор, за да се осигури бърз икономически ръст. Техните възгледи получават потвърждение в хода на успешно проведения „план Маршал“ (наречена по името на Джордж. Маршал), в съответствие с който масираното наливане на финансови средства за капиталовложения и техническо оборудване съдейства за следвоенното възстановяване на Западна Европа.

В процеса на своята изследователската работа Луис стига до противоположно мнение. Той подхожда към икономиката на развиващите се страни не като към единна, а като към дуална, в която влиза и аграрния, традиционния сектор, и промишления, капиталистическия. „Третият свят“ по правило има излишък от неграмотни селскостопански работници. Като бъдат обучени, тези работници могат да бъдат привлечени за работа в растящите сектори на търговията и обработващата промишленост при относително ниски издръжки. Получените по такъв начин приходи формират тези спестявания и този капитал, от които така много се нуждаят страните от „третия свят“ за своя икономически промишлен прогрес.

Според Луис на „третия свят“ му е необходимо нещо различно от „плама Маршал“. Външната търговия не може да служи в бедните страни за двигател на икономическия прогрес. Той няма доверие и в чуждия инвестиционен капитал, но се изказва за повишаване на печалбата, за финансиране на промишлените капиталовложения и за осъществяване на значителни инвестиции в народното образование, иначе казано – в човешкия капитал. Първият подход на Луис към своя модел е публикуван през 1951 г. като част от доклада на Организацията на обединените нации „Икономическо развитие в страните с ниски доходи“ („Economic Development in Low-Income Countries“), в чиято подготовка участва и Теодор Шулц.

Към 1955 г., когато публикува „Теория за икономическия растеж“ („Theory of Economic Growth“), Луис усъвършенства и разширява своя първоначален модел. Той допуска, че световното икономическо производство се състои от „стомана“ (готов промишлен продукт на развития свят), „кафе“ (експортна монокултура, базираща се на природните ресурси на „третия свят“) и „продоволствия“ (произвеждани и на двете места). Той не може да използва модела Хекшер-Улин (съставен от Ели Хекшер и Бертил Улин) за условията на световната търговия, защото в развитите страни на „Севера“ не може да се произвежда „кафе“. За ключова стока е прието „продоволствието“, което се произвежда с висока ефективност на „Север“ и с ниска производителност на „Юг“, което определя неблагоприятните за него търговски условия. Затова за основен път за подобряване на търговския баланс и за осигуряване на развитието на „третия свят“ е признато повишаването на производителността на селското стопанство и на инвестирането на спестявания в разширяващия се промишлен сектор на „Юга“.

Централен пункт в теорията за икономическото развитие на Луис е процесът, който е способен за кратко време да повиши нормата на спестяванията в развиващите се страни до 15% от националния доход при налични 4 или 5%. Луис доказва, че този процес се състои основно в разширяването на промишления сектор с неговата доста висока печалба. Той смята също така за необходими и значителните инвестиции в образованието. При такива благоприятни условия ще расте както регионалната, така и световната търговия (като през 50-те и 60-те години) и „Северът“ и „Югът“могат да се движат напред заедно, а не за сметка на единия от другия. Към икономическия растеж Луис подхожда от широки позиции, включвайки в него и икономическото, и социалното развитие. И което е също така важно, той подчертава трудностите на централизираното икономическо планиране както в условията на диктатурите, така и под ръководството на демократичните правителства. Той е един от първите икономисти, които поставят под въпрос постулата за това, че винаги е желателен икономическият ръст, и защитават еволюцията на световната икономика като едно цяло.

Теориите на Луис узряват по време на практическата му работа в страните от „третия свят“. От 1957 до 1963 г. той работи кат икономически съветник на ООН към министър-председателя на Гана, като заместник на изпълнителния директор на Специалния фонд на Организацията на обединените нации и като вицепрезидент на Университета на Уест Индия. За тази си дейност получава през 1963 г. дворянско звание. През същата година Луис постъпва в Училището за държавни и международни проблеми „Удро Уилсън“ към Принстънския университет като професор по икономика и международни проблеми. През 1968 г. получава допълнителната длъжност професор към катедрата по политическа икономия към Принстънския университет. През 1970 г. излиза в четиригодишен отпуск, когато става основател и президент на Карибската банка за развитие на Барбадос.

Луис проявява също така интерес към положението на чернокожото население в Съединените щати, което смята за сходно с положението на населението от „третия свят“. Той повдига въпроса за въвеждане на курсове лекции за чернокожите в американските университети, защото се придържа към твърдото убеждение, е строгото традиционно образование служи за път към прогреса.

През 1938 г. Луис се жени за Гладис Изабел Джейкъбс от остров Гренада, която по това време работи като учителка в Лондон, а след това започва да се занимава със скулптура; семейството има две деца. Ученият запазва своето британско гражданство през целия си живот. В свободнто си време той обича да слуша класическа музика и да прави дълги разходки.

Луис е удостоен с почетни научни степени от много университети в Съединените щати, сред които Колумбийския и Йейлския университет, а също така от университетите в Уест Индия, Манчестър, Уелс, Бристъл, Лагос и Торонто. Почетен член е на Лондонското икономическо училище и член-кореспондент на Британската академия на науките. Заема постовете член на съвета на Кралското икономическо дружество, президент на Икономическото дружество на Гана и член на Икономическия консултативен комитет към Националната асоциация за подкрепа на цветнокожотонаселение.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ЗА РУСКОТО СУПЕРОРЪЖИЕ...