ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ

16 октомври 1941 година

Сутринта отивам в моя институт.

Първите два часа според графика са лекции на прокурора Вишински. Но се оказва, че всички лекции са отменени.

Някой обявява, че вечерта институтът в пълен състав ще бъде евакуиран от Москва в Алма-Ата и затова трябва да получим документи за смяна на местожителството от военкомата. Че всички сега не подлежат на мобилизация, но след ускорено завършване на института ще бъдат изпратени на фронта. (В състава на някой трибунал? В СМЕРШ?)

Озадачен съм, но заставам на опашка във военкомата. Гледам – в коридора стои В.С., прегръщаме се. Внезапно той ми казва, че е решил да остане на всяка цена в Москва и за да постъпи някъде на работа, трябва да получи от военкомата справка. Ще постъпи или в институт, или ще започне такава работа, която да му осигури защита от мобилизация. А ако германците превземат Москва? Казва, че това не го плаши, уверен е, че по-зле няма да бъде. Опашката е дълга и едва в четири следобед получавам нужния документ.

Значи евакуация в Алма-Ата? Звъня от военкомата вкъщи и изведнъж мама не издържа и започва да плаче. Къде се изгуби? Вече трети час се опитвам да те намеря. Баща ти се тревожи, неговото министерство на нефтената промишленост ще се евакуира вечерта в Уфа.

– Витя – казва тя (Витя е моят по-голям брат) – е в бронетанковото училище в Магнитогорск. След няколко дни и ти ще заминеш в армията, а ние без твоята помощ няма как да стигнем до Уфа.

Мисля три минути.

Не искам да бъда военен юрист, още по-малко заради освобождаването от мобилизация.

Като пристигнем в Уфа, ще подам заявление за доброволно постъпване в армията.

Вкъщи мама събира в куфари всичко, което може да ни потрябва за живот приблизително половин година. Да, тогава всички бяхме уверени, че войната няма да продължи повече от половин година. Но Уфа? Това север ли е? Нито Урал, нито Сибир? Предстои студена зима? Значи, всичко вълнено и кожено: палта, шапки, дрехи, ботуши, галоши, валенки. А на какво ще спим?

Пълним куфарите с необходимите неща, завързваме вързопи и чували: три матрака, три памучни одеяла, три възглавници, чаршафи, калъфки, отделно – съдове, тенджери, тигани, легени. А книги? Куфар с книги. Мислехме, че живеем бедно, но се оказа, че имаме толкова много неща. А храна? Захар, брашно, зърнени храни, хляб. Нещата са два пъти повече от тези, които взимахме за вилата. Там винаги наемахме камион, а тук – как да пренесем всичко на ръце?

Опитвам се да вдигна ту един, ту друг вързоп и виждам, че не е по силите ми. Започвам да развързвам чувалите, да вадя половината неща от куфарите. Спорим, караме се, но колкото и да изхвърляме, пак е непосилно за носене.

В осем вечерта пристигна татко, опита се да вдигне два-три куфара и каза, че е прекалено тежко. Пак разопаковахме всичко.

Безпощадно се разделихме с това, което не беше абсолютно необходимо, завързахме отново багажа и най-накрая, в девет вечерта, решихме, че повече няма и минута за губене. Татко предаде ключовете от апартамента на дежурния и се подписа в специалната книга на заминаващите. Апартаментът ни беше запазен за нас, за което имахме документи, а в книгата бяха записани номерата и датите на тези документи.

Мама стоеше до багажа. Пренасяхме куфарите един по един на разстояние около двадесет метра и се връщахме за следващия. Трябваше да стигнем до трамвайната спирка при Покровските врата. Оттам един от трамваите отиваше по „Покровка“ до „Разгуляй“ и Елоховскаята църква, завиваше и стигаше до моста на околовръстната железопътна линия, точно срещу Казанската гара. Но вече срещу Милютинската градинка, изтощени и облени в пот, разбрахме, че няма да можем да отнесем тази огромна купчина вързопи и куфари до Покровските врата. Решихме да намалим багажа наполовина.

Мама остана до Милютинската градинка с багажа, а ние започнахме да връщаме един по един куфарите и вързопите обратно към дома.

Тази вечер Москва беше обезлюдена. Евакуираха се няколко десетки хиляди души, а четири и половина милиона останаха вкъщи.

Москва през 1941 година. Две трамвайни линии, мрежа от улици и тесни улички с причудливи имена. Гордостта на града е наскоро построеният хотел „Москва“. От Соколники до Парка на културата „Максим Горки“ е първата линия на метрото. За откриването на тази линия на татко дадоха служебни пропуски и цялото семейство за първи път се спуснахме по ескалатора, с възхищение разглеждайки мраморните дворци станции. А после улица „Тверская“ от днешния Манежен площад до площад „Пушкин“. Последната нова сграда със скулптура на купола на покрива е точно срещу паметника на Пушкин.

Това беше Великото строителство на века.

Повечето от старите сгради, включително малките къщи, бивши дворци и магазини, бяха разрушени и съборени. Три сгради, които според Сталин представляваха историческа ценност, бяха преместени с около петдесет метра и се озоваха във вътрешните дворове. Придвижваха ги по релси, върху големи трупи, горе-долу както всяка година в Биково премествахме тежката си маса за тенис от терасата в двора.

Цяла Москва ходеше да гледа това чудо, когато кранове повдигаха и подлагаха трупи под основите на сградите в движение, а работниците, с помощта на няколко стотици лебедки и стоманени въжета, денонощно теглеха тези сгради до новото им местоположение.

Накрая, критичната маса на нашите вещи се намали до възможното. Вече можехме с татко да вдигнем и пренесем на тридесет метра всяка вещ, и работата най-после потръгна.

Със скорост на костенурка, но вече без да спираме, се запътихме към Покровските врата и тогава се случи чудо.

По пустия булевард „Покровски“ покрай нас мина весела компания студенти и едно от момичетата каза:

– Хайде, безделници, да помогнем на тези изморени интелигенти – кой ще вземе куфарите?

Те и ние вдигнахме всички вещи във въздуха и след десет минути се озовахме на трамвайната спирка. И късметът ни се усмихна отново: на спирката дойде празен трамвай и младежите за една минута натовариха всичките ни вещи в него. Не знаехме как да им благодарим, а те се смееха и ни махаха за довиждане.

Пътуваме по „Покровка“ и през прозорците на трамвая виждаме как групи обезумели московчани чупят витрините на магазините и влачат каквото намерят по своите апартаменти.

На „Разгуляй“ един пиян мъж се качва в трамвая, поглежда ни презрително:

– Бягате – казва, – като плъхове от потъващ кораб, – и започва да псува, отново и отново, но трамваят вече е на площада пред Казанската гара.

Ватманът и кондукторът чакат търпеливо да разтоварим. Разтоварихме всичко! Оставам с мама край багажа, а татко тича към Казанската гара, за да търси на уговореното място своето министерство на нефтената промишленост.

Но на уговореното място няма никой.

Площадът пред гарата и самата гара са препълнени с евакуиращи се московчани. Всички са разединени, не могат да се намерят, бутат се с лакти, глави, крака и викат:

– Коля! Нина! Къде са децата? Отдел по планиране! Поликлиниката! Къде е министерството на тежката промишленост? Иванов! Сидоров! Татко! Петенка! Тук съм! Откраднаха ми куфара!

Отделните викове се сливат в едно непрекъснато гъргорене.

Мирише на пот, урина, изпражнения и кръв. Всеки метър от пътя се пробива с бой, а накъде да се върви – никой не знае.

През тази зловеща тълпа татко се промъква на перона на гарата, където на всеки коловоз стоят по няколко съвсем еднакви крайградски електрички. Край коловозите – обезумели хора, натоварени с вещи, но на всяка врата стоят въоръжени войници. Татко се лута между влаковете и пътниците и изведнъж забелязва свой колега, който му показва влака на министерството на нефтената промишленост – два вагона.

Часът е 23:00, в 23:30 нашият влак трябва да тръгне.

Татко си проправя път през същата тълпа в обратна посока, намира ни с големи усилия и мама остава при багажа, докато ние с него, по една вещ, по един куфар или вързоп, отново и отново преодоляваме целия този път, вървейки напред и назад няколко пъти.

Времето е 24:00.

Вече сме във вагона, предоставено ни е едно купе в електричката – две триместни седалки и празнина между тях. Първо натикваме куфарите под седалките, храната слагаме отгоре, на мрежата, а меките вързопи натрупваме в пространството между седалките.

Почиваме си около десет минути. После мама решава да преброи вещите, за да види дали не сме загубили нещо, и изведнъж установява, че липсва най-важният куфар с всичките ни вълнени и кожени зимни дрехи и зимните обувки. Това е катастрофа.

Татко се опитва да разбере кога ще потегли нашата електричка. Казват му, че пътят е натоварен и няма да тръгнем по-рано от час. И той ни оставя и потегля обратно, към дома, за да вземе този куфар, който случайно сме оставили заедно с излишните вещи, когато бяхме при Милютинската градинка.

Часът е 0:30. Седим в купето и се притесняваме. Два часа през нощта, а татко го няма.

Два и половина!

Три часа.

Татко се появява към три и половина с куфара в ръце.

Някой казва, че стоим, защото немските самолети са бомбардирали няколко влакови композиции и железопътни линии в района на Раменское. Седим във вагона и чакаме кога бомбите ще започнат да падат и върху нас. Всички места във вагона са заети, вратите са заключени, тоалетната също, всички се тревожат, търпят и мълчат. Внезапно се разнася слух, че германците са прекъснали линията, а от другата страна вече са заели Москва. Под лъжичката неприятно смущение, иска ни се да ядем, да спим, да отидем до тоалетната.

В шест сутринта към вашата електричката се прикача локомотив и потегляме. След около десет минути отварят тоалетната, след половин час ядем и, без да се преобличаме, лягаме не по дължина, а напречно на купето върху неразопакованите вързопи и заспиваме.

Събуждаме се през деня.

Влакът се движи бавно на изток. Минаваме Бронници. Предстоят ни много дни път. Развързваме вързопите, изваждаме постелките, измиваме от себе си потта и мръсотията в тоалетната. През купето са разстлани три матрака, три чаршафа, три одеяла. Полиците потропват и поскърцват.

Ден след ден пътуваме, лежейки, седейки, гледаме през прозорците. Постепенно и у всички нас, и у съседите ни – служители на Наркомата и членове на Коминтерна, лидери на комунистически партии от всички страни и народи – се заражда мисълта: колко голяма е тази страна! Градове, села, гори и поля, простори и реки, хълмове, дни, нощи – без край! Фашистите няма да ни победят! Всичко тепърва предстои!

Коминтерновците имат приемници. Немците не са влезли в Москва, не са я обкръжили, войските им са спрени. Фашистите няма да ни победят.

И гледаме как без край и без спиране се движат на запад композиции с военна техника, танкове, самоходки, оръдия, дивизия след дивизия. Корпуси и армии се прехвърлят от Далечния изток, за да спрат и отблъснат войските на Хитлер, а пред нас се простират градове, реки, гори, поля – хиляди километри от нашата земя.

На осмия ден от пътуването лидерът на унгарските комунисти Ракоши спира композицията с внезапната спирачка. Оказва се, че сме минали покрай Уфа, а машинистът по някаква причина не спрял. Преговорите продължават шест часа. Накрая, на най-близката железопътна гара, нашият локомотив, маневрирайки, се премества в края на влака и ни тегли обратно към Уфа. Най-сетне сме на място.

Слизаме. Татковите колеги ни посрещат и ни помагат да изнесем вещите си на перона. Уфимската гара. На площада има два камиона и един автобус. Вещите ни са на камионите, ние – в автобуса. Пред нас се издига сградата на бившия Уфимски оперен театър.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава X ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА

Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава Х

ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

Най-ранните подозрения, че homo има фатален недостатък в мозъка, би трябвало да възникнат при вида на първата древноегипетска пирамида.

Още тогава можело да се предположи, че положението е лошо. А от бъдещата история на човечеството не трябва да се очаква нищо добро.

Ще припомня.

Еволюцията надарила homo с реч, великолепна ръка, обемисти мозъчна полукълба и го изправила на авансцената на мирозданието.

Съвсем ранната шумерска епоха била комплект от тревожни грешки. От наклонностите на първите царе и от подвизите на митичния Гилгамеш миришело на идиотщина.

Но все още имало надежда, че това са просто дебютни прегрешения, а после всичко ще се оправи.

Египет обаче, който сменил Шумер, сложил край на илюзиите. Той потвърдил, че шумерската тревога не била напразна.

Под рева на египетските храмовите тръби човечеството започнало да марширува уверено към сексшопа и пещите на Бухенвалд.

При което бил изпуснат завинаги призрачният шанс за "друга история" на рода homo.

Вижте сами.

Всичките тези „Нубхетериси“ били световни лидери почти 3000 години. Възможностите им не били ограничени. Цялото злато на света и всичката работна сила били на тяхно пълно разпореждане.

Нещо повече, те периодично демонстрирали малки успехи в строително-битовото инженерство.

Полагайки малко усилия, за няколко столетия египтяните са можели лесно да пуснат парен локомотив.

Парният локомотив е невероятно проста конструкция. Толкова проста, че сама се предлага да бъде незабавно изобретена.

Винаги са налични всичките необходими компоненти: пара, метал, въглища. И нуждата да се отиде от едно място на друго.

Следващ етап - пеницилинът. За да се създаде първият антибиотик, е нужно просто да се съчетаят рана и плесен.

А след още сто години, с един подхвърлен камък може да се предположи наличието на гравитация.

Влиянието на точните знания и напредващите умения е огромно.

Дори тези простички неща биха могли да дадат старт на истинска цивилизация на знанието. И на създаването на интелект, чиито следи не се наблюдават в „епохата на сфинксовете“.

Но! Вместо да се занимават с парни локомотиви, хората насочили всичките си сили към сушенето и боядисването на покойници.

А вместо с пеницилин – към лицеви опори пред Озирисите.

Основно лекарство станали изпражненията на свещения крокодил. С молби трябвало да се обръщат към торните бръмбари (скарабеите). А от краката на покойника било нужно да се изреже кожата на стъпалата, за да не се замърсят небесата със земна мръсотия.

Апогей на безсмислието станали военните паради и строежите на идиотски пирамиди.

За какво свидетелстват пирамидите?

Само за това, че в името на покойниците хората били винаги готови да убиват живите.

Тази епидемия от параноя, наричана обикновено „Древен Египет“, продължила 2700 години.

Разбира се, маниакалното сушене на трупове, пирамидите, поклонението на изпражненията на влечуги и разговорите с бръмбарите създават пълното впечатление, че бреговете на Нил са били населени от опасно луди хора.

Трудно е да се каже кой е по-глупав – строителите на пирамидите или египтолозите, които търсят смисъл в техния абсурден труд.

Но!

Ако такова държава бъде открита днес, ООН би приела специална програма, според която всички поданици на „Рамзесите“, самите „Рамзеси“ и децата на „Рамзесите“ биха били незабавно разселени в психиатричните болници по света. А шизофреничните пирамиди биха били продадени на строителните концерни и демонтирани.

Няма нищо смешно.

Да бъдеш потомък и наследник на слабоумни хора, е съмнителна чест.

Още по-тъжно е да разбереш, че си, макар и неволно, продължител на тяхното дело.

Защото „Египет“ не си отива безследно. Ако пещерите на плейстоцена били училище за слабоумни, времето на мумиите станало техен университет.

Не е удивително, че цялата по-нататъшна история на homo ще бъде пропита с бог, смърт и власт.

Позлатената отрова на Древния Египет проникнала бързо в кръвта на цивилизацията. И циркулира в нея до сега, диктувайки не само извращения, но и норми.

Вслушайте се.

Като дръпнем мустаците на поредния Сталин, чуваме съскането на всички фараони заедно.

Сакралното родство на тези персонажи е безспорно. Както и връзката между златната усмивка на Тутанкамон с мощите на християнските светци.

Съвсем ясно е, че всичките „нотр дами“ са смислови внуци на пирамидите.

Впрочем!

Технологията на изгарянето на живи хора също е изобретение от ерата на фараоните.

Несъмнено хората мечтаели за възможността да изпепелят ближния си още от времето на „опитомяването на огъня“.

Именно Египет обаче материализирал древната мечта. Египтяните успели не само да хвърлят хора в пламъците, но и да ги държат там, докато станат в напълно готово състояние.

Но очевидно новото удоволствие било помрачено от безумно високата цена на дървата. И тогава египетската мисъл намерила решение: дървата били заменени със сушени питки от камилски изпражнения.

Нечестивецът, проявил неуважение към бога Ра или фараона, бил здраво привързван и обграден със сушени изпражнения от подметките до брадичката. Разпалването на наказателната конструкция не било бърз процес, но древните египтяни не бързали за никъде.

Изпражненията, разбира се, не давали ефективни пламъци, но осигурявали нужната температура. Така че първите еретици на света не били изгаряни, а по-скоро запичани в собствен сос.

Именно от тези фурни от изпражнения огънят се прехвърлил по-късно към дървата на Инквизицията.

Трябва да отбележим, че понятията „граници“ и „родина“, както и обелиските на военната слава, са също изобретения на садистите с маски на чакал.

Те поставили също така знак за равенство между понятията „покорност“ и „щастие“.

В представите на поклонниците на скарабеите робството било норма, а свободата – рядка и безсмислена грозота, която няма никакво оправдание.

Защото животът, извън волята на фараона и боговете, просто нямал смисъл. И следователно трябвало да бъде прекратен.

По-късно тази древноегипетска представа ще стане фундаментална. Тя ще заблести в златото на иконостасите, в короните на кралете и в свастиките.

Тя ще се превърне в онова яйце, от което ще се излюпят змиите на комунизма, патриотизма и монархизма.

Любителите на крокодилски изпражнения успяват да осакатят много старателно разума на младото човечество.

Върху „мистиката“, „магията“ и „вярата“, върху „задгробните светове“ и „небесните приюти“, върху „тайнствата“, „молитвите“, „покаянията“, върху „възкресението“ и „причастието“ – навсякъде стои етикетът „Мade in Древния Египет“.

Да-да. Всичко това е изобретено точно тогава.

На религиите, които последвали култа към Озирис и Амон, почти не им се наложило да измислят нещо ново. Достатъчно било да вземат разработките на плешивите жреци и леко да ги адаптират към своя култ.

Както виждаме, цивилизацията на homo действително се изградила върху египетска основа.

Но не трябва да обвиняваме Египет.

Той не е автор на идиотизма, а първото му пълноценно творение.

Автор е човешкият мозък.

Египет просто създал механизмите за неговата практическа реализация.

Техническите „постижения“ на поданиците на Горния и Долния Египет са просто„ефект на бързо превъртане на вековете“, измислен от египтофилите. Подходът е прост, но действа безотказно на лековерните.

Какво представлява той?

Обяснявам.

Взема се всяка впечатляваща дреболия и се представя като знак за развитието на епохата. А цената, платена за тази дреболия, се премълчава. Никой не уточнява, че примитивното по същество изобретение е резултат от хиляди години проби и грешки, зряло е векове наред, надграждано е и е усъвършенствано, докато стане ефективно.

Разбира се, това е измамен подход.

Ако умението да направиш и да покажеш кукиш се придобива за пет секунди, това е напълно достойна история. Но ако оформянето на кукиша изисква месеци размисъл и упражнения с пръсти, положението намирисва на бедствено.

Да, в крайна сметка кукишът е показан. Показалият кукиша ликува, размахвайки отлично оформения жест. Но ние знаем колко време и усилия са отишли за неговото оформяне. „Ефектът на превъртане“ се състои в това да изрежем с вълшебни ножици и да премахнем позорните месеци на експерименти. Щом това бъде направено, показалият кукиша се превръща веднага от слабоумен в много напреднал човек.

Всичките египетски „пробивания на дупки“, бижутерски умения и астрономически познания са именно от този тип.

Реалната картина на способността на homo да „изобретява“ е печална.

Уви, за да се открият и свържат няколко от най-простите закономерности, на човечеството са нужни десетки поколения.

Нека видим.

Вземете нещо абсолютно елементарно: пипетата (примитивен дозатор за течности).

Необходимостта от капкова доза е връстник на цивилизацията.

„Капката“ била необходима за създаване на лекарства, отрови, парфюми и козметика, за гадаене, окултни практики, изтезания, балсамиране, позлата, бои, алхимични експерименти, смазване на механизми, отключване на ключалки, etc.

Въпреки че нуждата от „капка“ била остра, изобретяването на елементарната пипета отнело около 5000 години. Нейната година на „раждане“ е едва 1660-та.

Подвижен и надежден източник на огън също бил жизненоважен.

Но!

Измислянето и създаването на запалката отнело точно 5300 години.

Древен Египет е доказал и това, че успехите в изкуството и интелектът са напълно несвързани помежду си неща.

Нищо удивително.

Изкуството, както логиката, фашизмът, разумът и други подобни, също не са „човешко изобретение“. Става въпрос за елементарно природно явление, възникнало едновременно с материята като едно от нейните свойства.

„Закон на всемирната украса“ управлява пауновите багри, формата на кристалите и дизайна на галактиките. На него се основават половият отбор и незримата красота на неутронните потоци. Това е всесилна и вездесъща сила.

Чрез разбираемата еквилибристика на генома това свойство „е дошло“ и в природата на плейстоценовия мършояд.

И тук започва циркът.

Homo, в съответствие със своята основна професия, бил същество с доста „опростен дизайн“.

По отношение на външната естетика той отстъпвал дори на рака карфиол, да не говорим за шедьоври като дървесните жаби или гепардите.

Всичко е обяснимо.

Външният вид на човека е пряко следствие от първичната му роля; като мършояд той нямал нужда от ефектни окраски и ярка перушина на главата.

Ранните хомо не обръщали внимание на своята непретенциозна външност. Но с времето, след като се издигнал до „цар, фараон и бог“, мършоядът решил да се съревновава по красота поне с щраусите.

И тук се проявило онова свойство на материята, здраво закрепено в генома.

То позволило на homo да се заеме с подобрение както на своята личност, така и на своя бит.

(Законът за световната украса може да се реализира не само чрез естествени метаморфози на веществото, но и чрез външни усилия, както е при рака декоратор.)

Човекът, разбира се, тръгнал по „пътя на рака“.

Всичко започнало с пера, бои и мидени черупки. А продължило с „да винчита, нотр дами“ и маратонки „Dolce & Gabbana“.

Накратко. Била компенсирана в основни линии липсата на ярка перушина на главата. Свойството проникнало в поведението на вида. Създало се „изкуството“.

Разбира се, в сравнение със завладяващата естетика на огледалните паяци или вулканите, резултатът бил по-скромен. Но напълно достатъчен, за да се създават картини, музика и други забавления.

(Следва)

АВА ГАРДНЪР ПРЕД ОБЕКТИВА НА ВЪРДЖИЛ АПДЖЪР

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Роден през 1903 г., американският фотограф Върджил Апджър е зет на студийния фотограф Юджийн Ричи, който му дава първата работа като негов асистент през 1929 г.

Творческата дейност на Върджил Апджър е вдъхновена основно от 1920-те години. Основните иновации, формирани в началото на 20-ти век, са допълнително развити през 1920-те и 1930-те години.

Апджър започва работа като студиен фотограф в MGM през 1931 г. и се пенсионира там през 1969 г. Умира през 1994 г. на 91-годишна възраст.

Тези великолепни снимки са част от неговата работа и включват портрети на Ава Гарднър, заснети от Върджил Апджър в началото на 1950-те години.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1991 г. / ИКОНОМИКА / РОНАЛД КОУЗ

Роналд Коуз (Ronald Coase)

29 декември 1910 г. - 2 септември 2013 г.

Икономика

(За откриването и разясняването на значението на транзакционните разходи и на правата на собственост за институционалната структура и функционирането на икономиката.)

Роналд Хари Коуз е британски икономист, чиито идеи оказват дълбоко влияние върху икономическата мисъл. Роден през 1910 г., той е удостоен с Нобелова награда за икономика през 1991 г. за фундаменталните си изследвания в областта на икономиката на транзакционните разходи.

КЛЮЧОВИ ПРИНОСИ

• Икономика на транзакционните разходи: Коуз въвежда понятието "транзакционни разходи", които представляват всички разходи, свързани с осъществяването на икономическа сделка, включително разходите за търсене на информация, преговори, сключване на договори и изпълнението им. Той подчертава, че тези разходи са от съществено значение за разбирането на икономическата организация и могат да повлияят на ефективността на пазарите.

• Теоремата на Коуз: Една от най-известните му теореми гласи, че при пълна информация и нулеви транзакционни разходи, частните страни могат да договорят ефективно разпределение на ресурсите, независимо от първоначалното разпределение на правата върху тях. Това означава, че пазарите могат да решат проблемите с външните ефекти (например замърсяването), стига да има ясни права на собственост и ниски разходи за преговори.

• Критика на традиционната икономическа теория: Коуз критикува традиционната икономическа теория за нейното пренебрегване на институционалните фактори и ролята на държавата в икономиката. Той подчертава, че институциите, законите и правилата играят ключова роля за определяне на икономическите резултати.

• Значението на правата на собственост: Коуз изтъква, че ясно дефинираните права на собственост са от съществено значение за ефективното функциониране на пазарите и за насърчаване на иновациите.

ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ ИКОНОМИЧЕСКАТА МИСЪЛ

Идеите на Роналд Коуз оказват огромно влияние върху различни области на икономиката, включително:

• Нова институционална икономика: Коуз е един от основателите на новата институционална икономика, която изучава ролята на институциите, правилата и социалните норми в икономическото поведение.

• Икономика на правата на собственост: Неговите идеи допринасят за развитието на икономиката на правата на собственост, която анализира как правата на собственост влияят върху икономическите резултати.

• Теория на регулацията: Коуз оказва влияние върху теорията на регулацията, като предлага алтернативни на държавната регулация механизми за решаване на проблемите с външните ефекти.

• Право и икономика: Неговите идеи са широко използвани в областта на правото и икономиката, особено при анализа на правните системи и тяхното въздействие върху икономическата активност.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Роналд Коуз е един от най-влиятелните икономисти на 20-ти век. Неговите идеи променят начина, по който икономистите мислят за икономиката и оказват дълбоко влияние върху развитието на икономическата теория и политика. Концепцията за транзакционните разходи, въведена от Коуз, се превръща в основен инструмент за анализ на широк спектър от икономически явления.

РАЗКАЗАЛ: AI GEMINI

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 1 (2)

Превод: ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1 - 1

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава 1 (продължение)

КУЛТУРНИЯТ КОНТЕКСТ

Да разгледаме преди всичко политическите и религиозните процеси в Древния свят.

Политика

Голяма част от Стария и Новия Завет описват политическите реалности на древните държави. В сравнение с другите национални държави Израил бил много слаб и лесно можел да бъде завладян от доминиращите сили на древния Близък Изток. Някои могъщи държави изиграли значима роля в историята на Израил.

Египет. В Изход, както ще видим по-късно, съдбата на юдеите е свързана с многовековното могъщество на Египет. Историците и днес спорят дали то е било формиращо за народа на Израил.

Асирия. През VIII в. пр. н. е. Асирия укрепила своето могъщество на противоположния край на Плодородния полумесец, което довело до конфликт със Северната държава Израил. Смята се, че през 772 г. пр. н. е. асирийците разрушили столицата на Самария (Шомрон) и опустошили страната. Мнозина израилтяни били прогонени в различни части на Асирийската империя, някои се смесили с местното население, което довело до края на 10-те северни племена на народа на Израил.

Вавилония. Асирия била завладяна половин век по-късно от една нова държава в Месопотамия. Като своите предшественици Вавилония установила своето владичество над народите на Плодородния полумесец и продължила още на запад. В крайна сметка цар Навуходоносор нападнал Южното царство Юдея, обсади столицата Ерусалим и я разруши заедно с Храма през 586 г. пр. н. е. Мнозина знатни юдеи били изпратени като изгнаници в град Вавилон.

Персия. Скоро след това Вавилония била завладяна от младата държава Персия, чиито владетели позволили на юдеите да се завърнат у дома си (538 г. пр. н. е.), да възстановят Ерусалим и Храма. Оттогава Юдея била подчинена на Персия, като начело на държавата не стояли царе, а местни управници.

Гърция и еленистичните държави. Скоро и Персия била сломена от гръцките армии под ръководството на знаменития вожд Александър Велики. Империята на Александър Македонски се разпаднала след неговата ранна смърт през 323 г. пр. н. е., а Юдея попадна първо под влиянието на египтяните, а след това - на сирийците.

Рим. Независимостта на Юдея, постигната чрез въстание, не продължила дълго. След 80 години Рим завладял и поробил еврейската държава (63 г. пр. н. е.). По времето на Новия Завет провинция Юдея, както се наричала вече, била отново под чуждо влияние, както и северната провинция Галилея. Исус Христос се родил по времето на първия римски император Октавиан Август. След 30 години бил убит от ръка на Понтий Пилат, римски префект на Юдея.

Религия

Трудно е да се осветят в няколко параграфа онези политически процеси и явления, които се случвали в древния Близък Изток. Но още по-трудно е да се опише религиозният свят, в който били разпръснати стотици мирогледи: на Египет, Палестина, Асирия, Вавилония, Персия, Гърция и Рим. Но всички те имали някои общи черти. Преди да разгледаме тези черти, си струва да обясним защо многобройните вероизповедания са толкова важни за разбирането на историята на Древния Израил и ранното християнство. Съществуват две причини – на пръв поглед дори противоречиви. Най-напред нека определим понятието „евреи“. Първоначално то означавало хората, живеещи в Юдея, след това започнало да се разпростира върху всички потомци на Израил, които запазили своята вярност към Закона. И така, от една страна, евреите, а след това и християните, отхвърляли бързо другите вярвания и изпълнявали напълно различни обреди и ритуали. От друга страна, ирония е, че именно разнообразието от мирогледи оказало влияние върху формирането на библейските религии. И двете на пръв поглед противоположни течения – на отказ и заимстване – са важни за пълното разбиране на Библията, нейните автори и историческия контекст.

Ако трябваше да обобщим основните черти на древните религии извън юдаизма и християнството, бихме изброили следните съставни елементи, традиционни за всички древни народи.

1. Политеизъм. Означава, че хората се покланяли не на един бог, а на няколко божества. Повечето древни религии разграничавали множество богове с определени функции. Така съществували божества на войната, времето, горите, реките, домашното огнище. Дори ако религията предполагала наличие на един или няколко главни богове, хората не били ограничени само с тяхното почитане. Нито един древен бог не настоявал за индивидуално и изключително поклонение. Народите, в чиито култури преобладавал политеизмът, понякога се наричат от съвременните учени езичници. В този исторически контекст терминът „езичник“ не е негативен, той просто означава човек, който се покланя на няколко богове.

2. Внимание към настоящия ден. Повечето древни религии оправдавали вярата в множество божества с трудностите и опасностите на живота. Боговете могат да дадат на хората това, което те самите не са в състояние да постигнат. Обикновените смъртни не могат да бъдат сигурни, че ще вали дъжд, че реколтата ще порасне, че детето ще оздравее, че майката ще преживее раждането или че враговете няма да нападнат селото. Но боговете — могат.

3. Божествената сила била по същество основната причина за поклонението. Боговете се считали за могъщи и достойни за почит, защото можели да направят живота поносим и дори щастлив. Само правилните обреди давали достъп до тази сила, толкова необходима за оцеляването и достойния живот.

4. За почитането на божествата съществували определени специализирани религиозни култове. В такъв контекст понятието „култ“ изобщо няма предвид мистична сектантска група, която се занимава с тайни и странни практики. То е свързано с „грижата“ за боговете и произлиза от латинската дума cultus `почитание`. Хората показват своята грижа към божествата чрез жертвоприношения (хвърляли животни или парчета храна в огъня) и молитви. Именно тези два начина за почитане на боговете били най-разпространени в Древния свят и точно такова внимание боговете искали, а понякога и изисквали.

5. Свещени места. Атрибут на почти всички древни вярвания са така наречените „свещени“ или „отдалечени места“, които се свързвали с бог или богове. Така съществували светилища и храмове за жертвоприношения и молитви.

Очертахме накратко основните линии на древните вярвания. Може да кажем, че съвременните европейци, особено през XXI век, си ги представят малко по-иначе. Наистина, в тях не се отразяват много аспекти на днешните религии.

1. Догми. Днес много хора свързват вярата с определени постановки относно Бог, Христос, спасението и т. н. Древните вярвания не акцентирали върху догми и върху това в какво трябва да се вярва. Важно е само това, което правиш, участвайки в церемониите, посветени на боговете.

2. Учение за морала. Съвременните религии в значителна степен се фокусират върху това как живеете, дали грешите, дали вършите добри дела. Древните вярвания не се интересували какъв живот водите: освен при основополагащи моменти (например, не трябва да убивате родителите си). Разбира се, моралът в древността може да се сравни със съвременния. Но етиката не била част от религиозния, а от обществения живот и по-късно и от философията.

3. Задгробен живот. Днес много хора стават религиозни заради страха от живота след смъртта. Те биха искали да изпитват радост на небесата, а не вечни мъки. Разбира се, след като им е предоставен избор. Може да изглежда странно, но повечето древни народи не свързвали вярата с живота след смъртта. Изглежда, че те изобщо не вярвали в задгробния живот. Тези, които вярвали, не свързвали религиозността с качеството на живота след смъртта.

4. Свещени книги. В повечето от днешните религии свещените текстове играят много важна роля: Тората, Новият Завет, Коранът. Но не било така в древните религии. Книгите почти никога не носели особено значение: хората не вярвали в тяхната боговдъхновеност, която да им показва в какво да вярват и как да се държат. Причината отчасти е в това, че догмите и моралът, както вече беше казано, не били част от религията.

5. Разделяне на църквата от държавата. В САЩ се счита за необходимо църквата да бъде отделена от държавата, за да не посочва правителството в какво да вярваме. В Древния свят нещата били различни (и всъщност така било в целия свят до Американската революция). Народите в древността се покланяли на боговете от чувство за дълг, за да ги привлекат на своя страна и да си осигурят доволно съществуване. В древността не съществувало разделение между политика и религия. Боговете покровителствали държавата, която от своя страна имала нужда и дори зависела от благосклонността им.

6. Затвореност. Повечето съвременни религии могат да се нарекат затворени, т. е. ако човек изповядва една религия, не може да стане член на друга. Ако сте юдей, не можете да бъдете индус. Баптистите не са шинтоисти, а мюсюлманите не са мормони. Трябва да изберете: едното или другото. В Древния свят нещата били малко по-различни. Политеистичните религии давали възможност за придържане към няколко от тях и се стремели да бъдат толерантни, както и боговете, на които хората се покланяли. Нямало смисъл да забравяте старите богове, докато се покланяте на новите. Така че религиите в древността били политеистични и търпими.

Религията на Древния Израил и на ранното християнство, както споменах по-рано, може да се нарече, от една страна, устойчива към другите вярвания от своето обкръжение. От друга страна, светогледът на съседните народи неизбежно оказал влияние върху формирането на юдаизма и християнството. И двата аспекта са еднакво важни за разбирането на Библията: вярата на Древния Израил, включително тази, която следвали Исус и Неговите ученици, се различавала значително от другите религии.

1. Един Бог. По времето на Новия Завет повечето израилтяни и юдеи се покланяли на един истински и единствен Бог, а не на множество богове. Но не винаги било така. Възможно е в много далечно минало много израилтяни да са вярвали понякога в много богове. Именно затова Законът на Моисей настоявал те да се молят само на един бог, защото някои били склонни да се покланят на няколко. Дори в Еврейската Библия можем да намерим намеци, че израилтяните признавали съществуването на други богове, макар да не настоявали да им се покланят. Ето защо една от заповедите гласи:

„Аз съм Господ, твоят Бог, Който те изведе от земята на Египет, от дома на робството;

Да нямаш други богове освен Мене“. (Второзаконие, 5:6, 7)

Библията признава наличието на други божества, към които обаче не трябва да се отправят молитви. Само Богът на Израил е достоен за молитва. В по-късните глави на Библията ще прочетем за пророци, които настояват за Неговата единственост. Други богове няма. Тази гледна точка се споделяла очевидно от Исус и Неговите първи последователи. Именно вярата в един Бог отличавала юдаизма от другите религии на Древния свят.

2. Завет. Древните израилтяни, а след това и евреите, твърдели, че именно този единствен Бог е сключил с тях, народа на Израил, Завет. Заветът може да се нарече политически пакт или мирен договор. Идеята била, че Господ е призовал израилтяните да бъдат Негов избран народ. Сериозните последствия от тази постъпка стават очевидни в сюжета на Изход, когато Бог спасява юдеите и ги извежда от египетското робство. За разлика от съседните народи, които се покланяли на други богове, израилтяните принадлежали на един истински Бог, създател на света.

3. Закон. Законът на Моисей е важна особеност на древната израилска религия, както за юдеите, така и по-късно за Исус Христос. Днес много християни тълкуват неправилно значението на Закона в еврейската култура. Той никога не е представлявал списък с неизпълними предписания, които Господ е заповядал на Своя народ. Освен това евреите никога не възприемали Закона за непосилно религиозно бреме. Напротив, те го виждали като Божествени указания, които ги учат как да се молят и как да живеят. Какво може да е по-добро от това? Господ на всичко съществуващо е научил Своя народ как най-добре да се отнася един към друг и към Него. Така Законът се възприема като най-велик дар от Господа за израилтяните и повечето религиозни евреи го следвали с радост. Доколкото знаем, никой от тях не смятал, че спазването на заповедите трябва да се върши в замяна на Божието благоволение. Напротив: Господ е избрал вече израилтяните за Свой народ, който просто изпълнява това, което Той е поискал като за богоизбран народ. Заветът предвиждал „избраност“ (призвание) на народа на Израил и негово послушание към Господа (чрез спазване на Закона).

4. Свещени места. Другите вярвания разполагали с множество светилища и храмове. В ранната история на израилтяните също се смятало, че жертвоприношения могат да се извършват на различни свещени места. В крайна сметка юдеите започнали да смятат само едно място на земята за достойно за поклонение на Господа: Храмът в божествения град Йерусалим. Всъщност те вярвали, че Бог пребивава в Храма, в най-свещената му част: Светая Светих – мястото, където Той присъства физически на земята. След разрушаването на Храма от вавилонците през 586 г. пр. н. е., евреите се разселили около Средиземно море (в Египет, Вавилон). Тогава те започнали да се събират на групи, възраждайки молитвите и древните традиции на своя народ. Такива събирания се наричали синагоги. По времето на Христос, синагогите вече били сгради, в които евреите се събирали за молитва. В синагогите не се извършвали жертвоприношения, тъй като юдеите твърдо вярвали, че Йерусалимският храм е единственото място за подобна практика. Храмът бил възстановен 50 години след разрушението му. Вторият храм просъществувал повече от 500 години, докато не бил разрушен от римляните през 70 г., около 30 години след смъртта на Исус Христос.

И така, древните израилтяни отхвърлили другите политеистични религии на своето обкръжение в полза на своята религия, която подчертавала необходимостта от поклонение на единствения Бог на Израил, Който е създал небето и земята и е призовал Израил да бъде Негов народ.

Тората обяснила на израилтяните как трябва да се покланят на Господа и как трябва да съжителстват помежду си. По-късно ще видим, че Исус и Неговите последователи се придържали към същата вяра. Тя станала основа на християнството, което трансформирало значително старата религия, макар че била запазена идеята за един Бог и за бъдещото спасение на избрания от Него народ.

Както бе споменато по-горе, израилтяните, а по-късно и ранните християни, отхвърляли повечето религии на своите съседи, но същевременно асимилирали значителен брой техни черти. Макар това твърдение да звучи доста парадоксално, то се основава на съвременни находки. Които се опират в значителна степен на открити древни езически текстове, създадени преди известните ни библейски сказания. Въз основа на сходствата в сюжетите им може да се предположи, че библейските автори просто са преразказвали широко известни истории.

В хода на нашето изследване ще срещнем още примери за подобни културни „заимствания“. В следващата глава ще разгледам древния ръкопис „Енума Елиш“ — описание от жителите на Месопотамия за Сътворението на света. Неговите сюжети също се припокриват значително с тези, които можем да срещнем в книга Битие, макар че „Енума Елиш“ е написан векове по-рано. Ще разгледаме и една от най-великите епически поеми на древността, известна като „Епос за Гилгамеш“ (наречена по името на главния герой). Въпреки че тя също е датирана векове преди Битие, в нея се среща описание на Всемирния потоп, което удивително съвпада с разказа за Ной и ковчега. Когато стигнем до Новия Завет, ще видим, че Исус не е бил единственият човек по онова време, признат за син на Бога. Гръцки и римски истории също разказват за мъже, чудодейно родени, които уж можели да лекуват болни, да гонят бесове и да възкресяват мъртви, а в края на живота си се възнасяли на небето, за да живеят в божественото царство.

Разбира се, израилтяните, евреите и християните имали своеобразни религиозни традиции, които ги отличавали от езическите им съседи. В същото време те не били напълно уникални. Защото взели разкази, традиции, вярвания и практики от своето обкръжение; по много неща те били твърде подобни на своите съседи.

(Следва)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 18

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.; 2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

ГЛАВА ШЕСТА: 1. Войната със Сърбия от 1915 г.; 2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.

ПРИЛОЖЕНИЯ: 1

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРИЛОЖЕНИЯ

(Следва)