ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet Think
РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ
ПРИЛОЖЕНИЕ
АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ / НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД
"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"
ПРИЛОЖЕНИЕ
КРАСАВЕЦЪТ ДЕКАРТ
Науката през XVII век била, разбира се, фантасмагорична смесица, в която обоснованото и точното се преплитали с най-диви догадки. Трудовете на Кеплер съседствали с отлетелия към Сатурн препуциум на Христос, а грубите грешки на Кирхериус имали същата тежест като откритията на Ферма.
Задълбочаването във всичко без изключение тогава било толкова нереално, колкото и днес. Или - още по-невъзможно.
Днес имаме законите на естествознанието. Всичко, което им противоречи, може да бъде отхвърлено смело и безусловно. Можем да не вземаме предвид (или да не възприемаме сериозно) летящите препуциуми, психотерапиите или "извънтелесните усещания".
Тогава тези ориентири все още не били формулирани. Всичко било много по-сложно и объркано.
И това било прекрасно, защото само безбрежният и бездънен епистемологичен хаос на XVII век можел да създаде фигура, способна да укроти и подреди този хаос. По логиката на развитието на науката тя трябвало непременно да излезе от "пяната на столетието".
И "Афродита" не закъсняла да се появи.
Тя приела образа на професионалния войник наемник, картоиграча и дуелиста Рьоне Декарт. Познат също като Картезий или Картезиус, защото академичните правила по онова време изисквали от учените да латинизира имената си.
Образованието му не прескочило границите на йезуитското училище в Ла Флеш, където Декарт учел латински, основи на елементарната математика, както и йезуитска логика.
След завършване на училището, Декарт отишъл да воюва.
Разбира се, не за родна Франция, а за талери и гулдени. Под знамената на Максимилиан Баварски превземал Прага, а под барабаните на Оранския принц громял арминианците.
Попътно странствал, играел на карти, надувал коремите на дами и девойки, богохулствал, пиянствал, пиратствал, пушел тютюн, дуелирал се, иначе казано - водел много здравословен начин на живот.
Периодично Декарт се уединявал и шлифовал лещи. Или посещаваше кланици, където изучавал свинските сърца.
Впрочем, не само сърцата и не само свинските.
Да си спомним известния пример, характеризиращ го като доста дързък експериментатор.
Като направил отвор в рамката на прозореца на своя кабинет, Декарт закрепил в него прясно извадено око на бик, „гледащо навън". От задната стена на окото той изстъргал слой тъкан и получил възможността да съзерцава „през него" миниатюрното обърнато изображение на своя двор.
Неговите ембриологични занимания също заслужават да бъдат споменати отделно .
„Веднъж накарах да убият една крава, която, както знаех, беше заченала наскоро, изключително с цел да разгледам нейния плод" (Декарт, Писмо до Мерсен от 2 ноември 1646 година).
Той никога и никъде не е преподавал и изобщо избягвал академичните среди. По-конкретно е известно, че поради необясними причини Декарт отклонил дори запознаването си с Галилей.
Дните си завършил в двора на шведската кралица Кристина, приемайки отровна нафора от ръцете на йезуита Жак Виоге, защото Орденът на Исус започнал да се дразни от влиянието на Картезиус върху младата кралица.
Разбира се, повече би му подхождала кладата, но сантименталните йезуити решили да се отнесат братски към възпитаника на училището в Ла Флеш и се ограничили с отрова в причастието.
С какво точно Виоге напълнил "тялото Христово" останало неизвестно, но Декарт умрял в мъки.
След това всичко се развивало още по-сполучливо: съчиненията му били вписани в INDEX LIBRORUM PROHIBITORUM, а със специален указ на Луи XIV било забранено дори да се споменава името на Картезий във всички френски университети.
Животоописанието на Декарт не може да предизвика, разбира се, нищо друго освен завист. Въпреки че Хокинг с неговия амиотрофичен латерален синдром го е надминал донякъде, биографията на Рьоне Декарт си остава и до днес еталон за биография на учен.
Но не за това става дума.
Трябва да се напомни, че говорим за човек, който с удивителна лекота преобърнал и структурирал европейската наука.
Той дал метода, с помощта на който от всяка каша от знания може да се извлече най-необходимото и най-важното, като се пресеят дреболиите и излишните подробности.
Картезий утвърдил очевидното: „Всички науки са толкова свързани помежду си, че е по-лесно да ги изучаваш всичките наведнъж, отколкото която и да е от тях поотделно от всички останали..." (Декарт „Правила за насочване на разума" Правило 1-во.)
Неговото „Разсъждение за метода, позволяващ да направляваш своя разум и да откриваш истината в науките" не е загубило ефективността си и днес. Определени неудобства предизвиква архаичността на стила, но преодоляването ѝ бива щедро възнаградено.
Нещо повече, без прилагането на декартовия метод за „обиране на каймака от всички науки" опитът да се разбере произходът на живота днес е обречен на пълен провал.
Не случайно един от първите автори на теорията за абиогенезата Джон Бърдън Сандерсън Холдейн (1892-1964), основоположник на биохимичната генетика, основава дружеството на „картезианците" и пръв през XX век прилага разработените от Рьоне Декарт методи.
Необходимо е уточнение. Под картезианство (в този случай) се има предвид не философската система, нито привиждащата се на Декарт „двойственост на света". Съвсем не. Говорим само за механиката на мисленето. За способността да се обобщава дръзко и безпогрешно.
Разбира се, прилагането на картезианския метод обрича на известна повърхностност, а понякога и на забавни малки грешки.
Относно грешките може да не се безпокоим. Ако идеята има стойност, в науката има достатъчно чистачи, които ще разчистят на драго сърце неизбежния боклук. Трябва да се занимават с нещо пълчищата доценти, на които плахостта и „комплексираността" не им позволяват да очертават парадигми или да правят реални открития.
(Следва)