КОМЕНДАНТ НА ЗЕМНИЯ АД

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За хилядолетията на своята история човечеството, уж надарено с разум и нравствени устои, така и не успяло не само да се отърве от войните, но дори и да се застави твърдо да спазва в тях някакви правила. За братоубийствените граждански войни това е особено характерно.

Въпросът коя точно нация притежава съмнителната чест за създаването на концентрационните лагери е сред най-остро дискутираните. Разпространена е гледната точка, че първи започват да ги използват британците по време на Втората англо-бурска война (1899−1902 г.), за да изолират отрядите на африканерите от техните „бази за снабдяване“ – фермерските стопанства. По заповед на британския командир лорд Китчънър фермерите и техните семейства са държани зад бодлива тел, за да се отреже достъпът на сражаващите се бури до храна и попълнения. Смъртността, особено детската, била чудовищна и целият цивилизован свят осъжда тогава тази нечовешка практика.

Но съществуват и немалко аргументи в подкрепа на гледната точка, че първи подобни лагери започват да правят американците по време на Гражданската война от 1861−1865 г., при това и двете страни: както Съюзът (Северът), така и Конфедерацията (Югът). Разликата е, че в тези лагери държали не цивилно население, а военнопленници.

Така че всичко зависи от съдържанието, което влагаме в понятието „концентрационен лагер“. Ако използваме широкото определение – „специално оборудван център за масово принудително задържане въз основа на извънсъдебни основания“, тогава първенството вероятно принадлежи на САЩ. Освен това там за първи път в човешката история подобно явление е осъдено по съдебен ред.

Всеки четвърти, всеки шести

Най-големият лагер за пленени южняци бил „Елмайра“ (затворниците преправят името му на „Хелмайра“ от английското Hell – „ад“). В началото на войната това е тренировъчен лагер за новобранци, разположен на границата между щатите Ню Йорк и Пенсилвания, в непосредствена близост до железопътна линия (което обяснява избора на мястото). Тъй като в първите години на войната страните разменят пленниците си доста бързо, не съществува необходимост от специални лагери, но към 1864 г. размяната на практика спира. Полковник Уилям Хофман, генерален комисар по въпросите на военнопленниците в армията на Севера (който, между другото, в началото на войната също бил в плен), нарежда да се организира в Елмайра лагер за 8-10 хиляди души.

Комендантът на лагера, майор Хенри Колт (брат на знаменития оръжейник), не бил жесток човек и чувствал своята отговорност за живота на поверениците си. Но пренаселеността (при нормално настаняване на пет хиляди души в бараки и допълнително хиляда в палатки, в лагера се имало едновременно два пъти повече хора), неизбежната нехигиеничност, недостигът на храна и чудовищните студове през зимата на 1864-1865 г., когато нощните температури падат до минус 27°C, водят до това, че всеки четвърти затворник в крайна сметка остава да лежи в намиращото се наблизо гробище. Не много по-добри били условията и в най-големия лагер на Севера – „Дъглас“ в Чикаго. От преминалите през него 26 хиляди южняци всеки шести не доживява до освобождението си.

Както е известно, историята на войната се пише от победителите. След войната вестниците обсъждат активно нечовешките условия, в които са държани пленниците в лагерите на Съюза, рушат се репутациите на заслужили офицери – коменданти и охрана, но до съдебно преследване не се стига. Впрочем и южняците, които имат отношение към ситуацията с пленените през войната северняци, остават на практика недокоснати. С едно-единствено, наистина „изключително“ изключение.

Три хиляди на хектар

Името „Самтър“ (в чест на генерала и сенатора Томас Самтър) „се отличава“ в Гражданската война два пъти. Първо, изстрелите, прозвучали на територията на Южна Каролина, първия щат, обявил излизането си от състава на Съюза след победата на Линкълн на президентските избори през 1860 г., са предизвикани от това, че силите на южняците първо блокират, а след това подлагат на артилерийски обстрел и щурмуват форт „Самтър“ на атлантическото крайбрежие, където се намира малък гарнизон северняци. Второ, в съседния щат Джорджия, в лагера „Самтър“, по-известен като „Андерсънвил“, през 1864 – 1865 г. се намира най-големият и според мнозина най-ужасният от концентрационните лагери.

Лагерът „Андерсънвил“. Рисунка от 1882 г.

За разлика от „Елмайра“, който преди това е военен обект, „Андерсънвил“ е организиран „от нулата“. Думата „построен“ не е много подходяща за него, защото като постройки са издигнати само двойната ограда, караулните вишки и казармите за охраната. Затворниците са настанени под открито небе, като само малка част от тях разполагали със стари палатки, землянки или продупчени одеяла. Пренаселеността била извън всякакви граници: при проектен капацитет от 10 хиляди души, броят на хората, пребиваващи едновременно в лагера на площ от 11 хектара (правоъгълник с размери 490 м на 230 м), понякога достигал 32 хиляди. Санитарните условия били чудовищни: през лагера минавали два канала – единият за нечистотиите, другият за питейна вода, но нито единият, нито другият „се справяли“ със своите функции и цялата територия на лагера била покрита с екскременти, а дизентерията и други стомашни заболявания били разпространени всекидневни явления. Медицинска помощ на практика не била оказвана, а храната била съвсем недостатъчна. Затворниците не получавали готова храна, а продукти (предимно едро смляно царевично брашно), но приготвянето на топла храна от тях обикновено било невъзможно поради липсата на дърва за огрев и съдове.

Лагерът „Андерсънвил“

Заради всяко парченце дърво, парцал от одеяло, късче питка или стара обувка избухвали жестоки сбивания. Както винаги става при подобни условия, когато хората са лишени дори от най-минимални стандарти на човешко отношение, част от затворниците се скупчили в банди и тероризирали своите другари по нещастие. Бандите били две – „Нападателите“ (англ. „The Raiders“ – бел. П. Н.) и „Регулаторите“ (англ. „The Regulators“ – бел. П. Н.), и враждували помежду си само в най-крайни случаи, разбирайки, че за „постигане на общите цели“ е по-добре да си сътрудничат. Охраната на лагера била напълно доволна от такава „вътрешна служба за ред“.

Илюстрация в „Harper’s Weekly“, посветена на условията в „Андерсънвил“, 1865 г.

Илюстрация в „Harper’s Weekly“, посветена на условията в „Андерсънвил“, 1865 г.

Охраната на лагера имала заповед да стреля на месо при приближаване на затворник до вътрешната ограда и редовно се възползвала от това: смята се, че по този начин за едната година от съществуването на лагера били застреляни около 300 души.

Човек с нелека биография

На практика от самото му основаване въпросното „учреждение“ се ръководи от комендант, капитана от армията на Конфедерацията Хенри Вирц. Швейцарец от Цюрих, той пристига в САЩ на 26-годишна възраст, след като прекарва известно време в затвора за злоупотреба с поверени средства. Работи във фабрика, после като асистент в различни медицински заведения и накрая като надзирател в плантации в Луизиана. В началото на войната се записва като доброволец в армията на Юга, бива ранен (по негови собствени твърдения – в битката при Севън Пайнс), произведен в офицер (по негови думи – за храброст) и изпратен във военно-затворническото ведомство. Според други данни е служил в затворнически институции почти през цялата война. През април 1864 г. е назначен за комендант на новосъздадения лагер за военнопленници „Андерсънвил“.

Хенри Вирц

Прави впечатление, че след края на войната той не се опитва да избяга, въпреки че имал време и възможност. Вирц е арестуван „на мястото, където отбива своята служба“. Известно време не са знаели какво да правят с него, но в крайна сметка решават да му повдигнат обвинение в умишлено създаване на нечовешки условия за задържане на военнопленниците. По време на разследването са добавени обвинения в тринадесет случая на лична саморазправа с „контингента“ – убийства, мъчения и побои, и в издаване на нечовешки заповеди на охрана на лагера.

„Виновен!“

Съдебният процес не бил бърз – продължил около два месеца. Вирц имал адвокати, предоставени му били и други предвидени от закона средства за защита. Основната задача на обвинението била не само и не толкова да накаже конкретния престъпник, а да докаже, че действията му са част от план на ръководството на Конфедерацията (на първо място нейния президент Джеферсън Дейвис и главнокомандващия генерал Робърт Лий) за избиване на военнослужещите от Съюза, че „Андерсънвил“ е превърнат умишлено в „лагер на смъртта“ и това не е лична инициатива на неговия комендант. Вирц и защитниците му отстоявали гледната точка, че комендантът е правил всичко възможно за поддържане на нормални условия в лагера, но не успял да постигне това поради постоянния приток на военнопленници, чийто брой надхвърлил бързо всички възможни граници, както и поради абсолютно недостатъчното снабдяване на лагера с храна, медикаменти и строителни материали. Показанията на свидетелите били доста противоречиви, особено що се отнася до конкретните действия на Вирц в определени моменти (никой не поставил под съмнение кошмарните общи условия на живота на затворниците).

Процесът срещу Вирц. Илюстрация в „Harper’s Weekly“, 1865 г.

„Той застреля едно младо момче на име Уилям Стюарт, редник от 9-и минесотски пехотен полк. Двамата с него измъкнахме зад оградата един мъртвец, когато при нас дойде Вирц и попита кой ни е разрешил. Стюарт отговори, че който е трябвало, той е разрешил. Без да каже нито дума, Вирц извади револвера си и го застреля“ — из показанията на свидетеля Джордж Грей, 12 септември 1865 година.

„Имаше и друг нещастник. Когато Вирц влезе вътре в ограденото място, той се надигна от земята и поиска разрешение да излезе навън, за да подиша чист въздух. Вирц попита какво има предвид, клетникът отговори нещо и капитан Вирц извади револвера си и го уби“ — из показанията на свидетеля Томас Алкоув, 28 август 1865 година.

„Един от затворниците припадна; съседите му се затичаха към една локва за вода. Не зная дали им беше разрешено; вероятно да, защото след това пазачите бяха наказани. Първо чух изстрел, но не видях откъде. След това се обърнах наляво и видях как капитан Вирц стреля още два пъти и рани двама души“ — из показанията на свидетеля Феликс дьо ла Бом, 12 септември 1865 година.

Въпреки определени отклонения от класическата съдебна процедура, които при по-спокойни обстоятелства биха дали на защитата добри шансове при едно обжалване, трибуналът счел, че личната вина на Хенри Вирц в престъпленията както от военен, така и от общонаказателен характер е доказана. Осъдили го на смърт и го обесили на 10 ноември 1865 г. в Стария затвор във Вашингтон, окръг Колумбия. И до ден днешен оценката за процеса срещу него е важен епизод от „войните на паметта“, които не спират в САЩ по повод на събитията от Гражданската война. За едни той е „демонът от Андерсънвил“, а други му издигат паметници.

Екзекуцията на Вирц. Снимка от 10 ноември 1865 г.

Вече след екзекуцията адвокат Луис Шаде заявил пред вестниците, че преди нея неназовани лица обещали на Вирц помилване в замяна на показания срещу президента на Конфедерацията, но той отказал. Дали това е истина – остава загадка, както и отговорът на въпроса кого са съдили през есента на 1865 г. във Вашингтон – патологичен садист или безстрастен служител, оказал се на изключително неподходящо място в повече от неподходящо време.

ТОШКО

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1995 г. / ХИМИЯ / ФРАНК ШЕРУУД РОУЛАНД

Франк Шерууд Роуланд (Frank Sherwood Rowland)

28 юни 1927 г. - 10 март 2012 г.

Химия (заедно с Паул Крутцен и Марио Молина)

(За работата му в областта на атмосферната химия, по-специално относно образуването и разлагането на озона.)

Франк Шерууд Роуланд (Frank Sherwood Rowland), известен като "Шери", е американски химик, който печели Нобелова награда за химия през 1995 година заедно с Марио Молина и Пол Крутцен за техните пионерски изследвания в атмосферната химия.

Биография

Роуланд е роден на 28 юни 1927 година в Делауеър, Охайо, САЩ. Той произхожда от образовано семейство - майка му е учителка по латински език, а баща му - математик и професор. Роуланд е изключително надарен студент, завършил гимназия на 15-годишна възраст през 1943 година.

Следва в Ohio Wesleyan University, а след това продължава образованието си в Чикагския университет, където получава докторска степен по химия. По-късно той се присъединява към Калифорнийския университет в Ървайн (UCI), където развива своята революционна научна кариера.

Научни постижения

Най-значимото научно постижение на Роуланд е свързано с изследванията на хлорфлуорвъглеродите (CFC) и тяхното въздействие върху озоновия слой на Земята. През 1974 година той и неговият постдокторант Марио

Молина публикуват в списание "Nature" революционно изследване, в което доказват, че хлорфлуорвъглеродите разрушават защитния озонов слой на планетата.

Тяхното откритие показва, че хлорфлуорвъглеродите, широко използвани в хладилниците, аерозолите и други промишлени приложения, освобождават хлорни атоми в стратосферата, които действат като катализатори за разрушаване на озона. Това откритие има огромно значение за опазването на околната среда и води до международни усилия за ограничаване на използването на хлорфлуорвъглероди.

Награди и признание

За своите изследвания Роуланд получава множество престижни награди:

♦ Нобелова награда за химия (1995 г.) - заедно с Марио Молина и Пол Крутцен 

♦ Roger Revelle Medal (1994 г.) 

♦ Albert Einstein World Award of Science (1994 г.) 

♦ Peter Debye Award (1993 г.) 

♦ Japan Prize (1989 г.) 

Наследство

Франк Шерууд Роуланд умира на 10 март 2012 година в Нюпорт Бийч, Калифорния. Неговите изследвания са с фундаментално значение за разбирането на атмосферната химия и за опазването на околната среда. Работата му помага за приемането на Монреалския протокол, който регулира използването на озоноразрушаващите вещества.

Роуланд остава в историята като учен, чиито изследвания не само разширяват научното познание, но и имат пряко въздействие върху глобалните усилия за опазване на планетата.

РАЗКАЗАЛ: Claude Sonnet 4 Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ / РУТ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ

РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ

Сега, след като обсъдихме някои от поетичните книги на Библията, нека се обърнем към жанра на краткия разказ. Разбира се, вече прочетохме немалко истории в Петокнижието и в книгите на Ездра и Неемия. Разликата при повествованията, които ще разгледаме сега, е в това, че те са завършен сюжет, а не са вписани в друг разказ, както например историите с Авраам, Йосиф и Моисей. Ще разгледаме книгите „Рут“, „Естир“, „Йона“ и „Даниил“, които са завършени разкази със свой главен герой, сюжет и край. След това ще обърнем внимание на едно много по-голямо повествование, съдържащо се в първата и втората книга „Летописи“: един поразяващ въображението преразказ на историята на монархията, основан на „Второзаконие“, но отличаващ се в ключови аспекти.

РУТ

Един от най-занимателните сюжети в Библията е според мене книгата „Рут“ – разказ за една моавка, омъжила се за евреин, която впоследствие овдовява и използва своя ум, решителност и сексуалност, за да избегне глада. Събитията в книгата се развиват по средата на историята, описана във „Второзаконие“, макар първоначално да не са били част от нея: „И в дните, когато съдеха съдиите, в земята настана глад. И един човек от Витлеем Юдейски отиде да живее като чужденец в моавските полета - той и жена му, и двамата му синове“ (Рут, 1:1). Най-вероятно историята е записана след „Второзаконие“, за което свидетелстват някои арамейски думи. Така можем да заключим, че книгата е написана през V или IV в. пр. н. е. Подобно на другите книги, които ще разгледаме в тази глава (с изключение на „Йона“), „Рут“ е част от „Кетувим“ в Еврейската библия.

Отличителна черта на този разказ е фактът, че главен герой в него е жена, за разлика от всичките истории в книгите „Битие“, „Изход“, „Исус Навин“ и „Царе“, където главните герои са винаги мъже. Нещо повече, Рут не е еврейка, а моавка, което съвсем не се е приемало добре сред израилтяните. Според Тората моавец „да не влиза в Господнето общество; и десетото им поколение да не влиза в Господнето общество вовеки...“ (Второзаконие, 23:3). С други думи, дори ако моавец искал да влезе в юдейската общност (например като се покланя на Господа или следва Неговата Тора), било му отказвано да се присъедини към молитвите на израилтяните. Трябва да помните и отношението на Мойсей към идолопоклонничеството на моавците:

1. А Израил остана в Ситим и народът започна да блудства с дъщерите на Моав,

2. защото те канеха народа на жертвите на боговете си и народът ядеше и се кланяше на боговете им.

3. Израил се привърза към Ваал-Фегор и гневът на ГОСПОДА пламна против Израил.

4. Тогава Господ каза на Мойсей: Вземи всички началници на народа и ги обеси пред Господа срещу слънцето, за да се отвърне от Израил яростният гняв на Господа.

5. И Мойсей каза на съдиите на Израил: Убийте всеки хората си, които са се привързали към Ваал-Фегор. (Числа, 25: 1–5 )

Историята за Рут представя моавците в различна светлина. Рут, моавката, стъпва на израилска земя, покланя се на Бога и заслужава висока оценка за смелите си (и малко скандални, по някои съвременни стандарти) постъпки. Тя е предопределена фактически да стане прабаба на един от най-великите израилтяни – цар Давид. Тук е моментът да отбележим, че Библията е сборник от разнообразни книги с широк спектър от гледни точки по огромен брой въпроси!

Обзор на повествованието

Страдащ от глад, един израилтянин мигрира в Моав със съпругата си Ноемин и двамата си синове. Скоро бащата умира, а двамата му синове се женят за моавки, едната от които е Рут. След смъртта на двамата мъже трите жени остават сами в свят, в който било трудно да се оцелее без мъжка закрила. В целия разказ ще видим как оцеляват две от тях.

Ноемин казва на снахите си да се върнат в домовете на родителите си, където ще могат да бъдат под закрилата на своите семейства и евентуално да се омъжат повторно. Самата тя решава да се върне в Израил с надеждата да оцелее там. Рут обаче отказва да направи това, което свекърва ѝ нарежда, изричайки най-забележителните думи в цялата книга: „Не ме убеждавай да те оставя и да не дойда след тебе, защото, където отидеш ти, ще отида и аз и където останеш, ще остана и аз; твоят народ ще бъде мой народ и твоят Бог - мой Бог“ (Рут 1:16).

И така, Рут и Ноемин отиват заедно във Витлеем. Въпреки това те трябва да намерят начин да оцелеят. В Древния Израил съществувала традиция (макар да не знаем дали тя е исторически достоверна), според която земеделците не събирали цялата си реколта, а оставяли част от нея за бедните (Левит, 19:9; Второзаконие, 24:19). Ноемин изпраща Рут да събира класове в земята на Вооз, който е далечен роднина на съпруга на Ноемин. Според сюжета на книгата Вооз вижда Рут, проявява симпатия към нея и ѝ казва къде е най-добре да събира останалата реколта. Като се връща у дома, Рут разказва на свекърва си колко добре се отнесъл Вооз с нея. Тогава Ноемин започва да мисли как да подобри живота и на двете.

През същата нощ Вооз и слугите му щели да веят зърно, а след това да ядат и да пият. Ноемин съветва снаха си да изчака, докато Вооз се нахрани, напие и легне да спи:

2. И сега, Вооз, с чиито момичета си била, не е ли наш роднина? Ето, тази нощ той вее ечемик на хармана.

3. Затова изкъпи се и се помажи, и си сложи най-добрите дрехи, и слез на хармана; но не се показвай на човека, докато не е свършил яденето и пиенето.

4. И когато си легне, забележи мястото, където си ляга, и иди, повдигни завивката откъм краката му, и легни; а той ще ти каже какво трябва да направиш.. (3: 2–4 )

Подобно поведение означава, че Рут трябва да инициира сексуален контакт с Вооз.

Рут изпълнява точно всички указания на свекърва си и Вооз се жени за нея. Заключителната глава на книгата описва действията, които Вооз извършва, за да сключи брак. Тук авторът на разказа ни препраща към понятието левиратен брак, който напомня този, който е описан в Тората (Второзаконие, 25:5–10). Моисеевият закон предписва братът на починал евреин да се ожени за вдовицата му и да създаде потомък, чрез когото името на покойника ще продължи да живее. Приблизително същото се случва и с Рут: Вооз е роднина на свекърва ѝ по мъж. Той обаче не е най-близкият роднина. Само ако този роднина откаже, друг би могъл да се ожени за нея.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Вооз съблазнява Рут

Различните култури използват разнообразни евфемизми на своите езици за обозначаване на половите органи. В ранната английска литература например мъжкият полов орган бил понякога наричан „член“. В староеврейския език имало свой евфемизъм за гениталиите. Наричали ги „крака“. Може да срещнете подобен пример в Еврейската библия. Например в Книгата на пророк Исая, глава 6, пророкът вижда шестокрили серафими, стоящи близо до Божия трон: с две крила покриват очите си, с две – „краката“ си, а с другите две летят. Изглежда логично, че им трябват крила, за да летят, и че са покривали очите си в присъствието на онзи, който е свят и не може да бъде гледан. Но защо да покриват краката си? Те всъщност са прикривали скромно гениталиите си в присъствието на божеството.

Когато Рут отива при Вооз на хармана, докато той спи в тъмното, и „повдигнала завивката откъм краката му“, тя не разголва пръстите му. Тя предложила себе си. Посрещната е радушно; двамата прекарват нощта заедно, а след това тя се измъква, преди да се е съмнало, за да не я видят. Рут е смела, дръзка и готова да рискува. Рискът си е заслужавал.

И така, Вооз се среща с неназован роднина на Рут и му предлага той да се ожени за нея. След като получава отказ, Вооз изпълнява замисленото и обявява решението си пред старейшините:

9. Тогава Вооз каза на старейшините и на целия народ: Днес вие сте свидетели, че купих от ръката на Ноемин всичко, което беше на Елимелех, и всичко, което беше на Хелеон и Маалон.

10. И моавката Рут, вдовицата на Маалон, придобих за своя жена, за да издигна името на умрелия над наследството му, за да не се изличи името на умрелия измежду братята му и от портата на мястото му. Вие сте свидетели за това днес. (4: 9, 10)

Те сключват брак и Рут ражда наследник – син, когото наричат Овид. На свой ред Овид става баща на Иесей, бащата на Давид.

Така Рут, изоставената жена от Моав, става прабаба на цар Давид. Такъв е резултатът от случката, станала през нощта на хармана във Витлеем. Всеки, който се интересува от родословието на древните управници на Израил, ще бъде доволен от щастливия край.

Ключови моменти от повествованието

Като всички кратки разкази книгата за Рут е занимателна история. Но тя е призвана също така да предаде на своя читател определени уроци. Така например ние сме впечатлени от изключителната важност на семейните отношения, от верността и ангажиментите, които се разиграват в различните сцени на повествованието: предаността на Рут, грижата на Ноемин за снаха ѝ, любовта на Вооз. Това е история за силата на човешките взаимоотношения и за това как те могат да доведат до единство и надежда след бедствия и отчаяние.

От гледна точка на древния юдаизъм този текст оспорва идеята, че само кръвните потомци на Яков могат да бъдат пазители на Закона. Дори новопокръстените могат да станат част от него и да получат някои привилегии. В исторически план се смята, че сюжетът на книгата за Рут е имал за цел да се противопостави на онези, които отхвърляли възможността за смесени бракове между юдеи и неюдеи (вж. Книгата на Ездра, написана приблизително по същото време). Историята на Рут свидетелства, че смесените бракове могат да окажат изключително положително влияние върху формирането на израилската нация – ражда се велик цар.

Преди всичко обаче това е завладяваща история за една смела и предприемчива жена, която използва своите ум и сексуалност, за да се спаси от нищетата и да постигне сигурен, уважаван и благополучен живот.

(Следва)

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД / А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

Б. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА

7. Революционната организация в Битолския вилает

Дворец Илдъз / 5458

От Двореца до Великото везирство

В едно обширно донесение от Битолския вилает, което биде прегледано от Негово Величество, с положителност се изтъква, че духът на мнозинството от българското население, което живее в румелийските вилаети, бил революционизиран — тези, които могат да носят оръжие, се въоръжават, една част е определена да помага с пари, а други пък са определени за куриери и разузнавачи.

Когато на едно място се появят въоръжени лица в по-голем брой, не трябва да се предполага, че те са дошли от България или че се движат все така многобройни. Четништкото организиране на селата е свършено. Когато някой водач, дошел от България, се установи с няколко другари в едно-две български села, той може да повика своите съмишленици от села и паланки, в което време би поискал и има всички улеснения да увеличи броя им в каквато размер би пожелал.

Когато ни се донесе, че разбойници са се събрали на някой балкан, или пък са убили някои невинни хорица и се реши да се изпрати сила срещу тях, разбойниците лесно се научават за това, посредством своите съмишленици в градовете и селата, веднага се разотиват по домовете и приемат вид на покорно и работещо население. Ето защо се налага да се създадат военни постове на най-важните места. Да се направи потребното.

15 реджеб 1320, 4 октомврий 1318 г. (17 октомврий 1902 г. н. ст.)

Главен секретар Тахсин

Под № 672 и 1434 още същия ден от Великото везирство се писа на съответните власти.

8. Сражение с Сарафов и Чекаларов в с. Смърдеш, Костурско

№ 153244—166

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети до Великото везирство

При известието, че Сарафов и Чекаларов с техни сподвижници се криели в с. Смърдеш, Костурска околия, изпратените войскови отделения заобиколиха въпросното село. От околните български села много въоръжени лица се събраха по височините и се осмелиха да нападнат с цел да попречат на движението на войсковите части. Войските бидоха засилени и обсаждането стана по-строго. От разбойниците има: убити 5 души, ранени 4 души и хванати живи 5 души. През време на сражението от султанските войски падна убит един човек и ранени 4 души. Правят се нужните разследвания на местните български бунтовници, които оказаха дейна помощ на разбойниците.

Горното се съобщава в получените от Битолския вилает телеграми, на които отговорихме да се засилят и да се разширят преследванията и се вземат всички мерки за залавянето на Сарафов.

30 март 1319 г. (12 април 1903 г. н. ст.)

Инспектор Хюсеин Хилми

9. Телеграма — отговор от В. везирство 30 март

Хванатите живи разбойници трябва да се предадат на съдилищата.

10. Амнистия за българите, затворени или обвинени за политически деяния — 1077 души

№ 153370 318

от 18 мухарем 1321 г.

3 април 1319 г.

(16 април 1903 г.)

От Великото везирство

До почитаемото Министерство на външните работи

Инспекторатът на румелийските вилаети, с донесение под № 52 от 13 мухарем 1319 г., ни съобщи:

В изпълнение на дарената от Негово Величество амнистия от Косовския и Битолския вилаети са изпратени два списъка с имената на освободените бунтовници. Освободените в Солунския вилает възлизат на 276 души, но се писа, че трябва да се изпрати нужния списък.

Това писмо на инспектората с приложените книжа се изпраща на Ваше Високопревъзходство и, според както се донася, в споменатите три вилаети били освободени всичко 1077 души. Направете потребното и ни повърнете приложените книжа.

11. Разквартируване на войски в българските околии: Костурска, Леринска, Битолска, Охридска, Кичевска и Прилепска

Дворец Илдъз

Главен секретариат

№ 758

До Великото везирство

Заповяда се на бившия битолски валия Едип паша да направи доклад за мерките, които би трябвало да се вземат срещу българските разбойници. За премахването на нападенията на бунтовниците полезно било на съответни места в околиите да се създадат постоянни застави, дето султански войски да квартируват вкупом в по-голямо число и летящи жандармерийски отреди. Тъй като в Битолския вилает околиите Охридска, Кичевска, Прилепска, Леринска, Костурска и централната (Битолска) са населени най-много с български елемент, необходимо е горните мерки да се вземат в тия околии. По този начин ще престанат и оплакванията, произлизащи от съприкосновението на войските със селяните, а същевременно ще се гарантира щото султанските войници да не бъдат пръснати. Всяка околия да се раздели на няколко райони и в всеки пункт да се постави най-малко по един бюлюк (взвод) войници, които да бъдат в подкрепа на излизащите от тия пунктове жандармерийски отреди. В центъра на околиите ще квартирува по един табур (дружина) войска и с това ще се осигурявай редът и спокойствието на страната. Ако броят на жандармите не е достатъчен за тези дислокации, да се предостави на местните власти да увеличат техния състав.

В горния дух е донесението на споменатия паша до Негово Величество и умолявайте се Ваше Височество да докладвате бързо мнението си.

2 сефер 321, 17 април 1319 г. (30 април 1903 г.)

Главен секретар на султана: Тахсин

Бележка на Великото везирство:

Отговорът е представен и се телеграфира на инспектора на румелийските вилаети.

4 сефер 1321 г. (2 май 1903 г.) под № 153.

12. Битолският валия иска да се изпратят войски срещу едно евентуално нападение на Битоля от страна на бунтовниците

Дворец Илдъз

Главен секретариат

Шифрована телеграма от Битоля

От разни места се известява, че българските бунтовници тези дни кроели едно общо нападение на Битоля. Под мощната сянка на Негово Величество Султана правят се приготовления срещу всяка евентуалност и предвиждаме, че такова едно смело движение от страна на бунтовниците няма да ни създаде опасност, но от пристигналите в подкрепа на Битоля три табура (дружини) от шестата дивизия, един табур от тях преди няколко време, по заповед на корпусния командант, биде изпратен в Косово, а и за изпращането на другия от корпусното командантство се дават заповеди.

Центърът на вилаета е заобиколен почти изцяло от български села и при такова едно общо нападение, ако всички български села и българското население на Битоля вземат участие, ще срещнем големи мъчнотии както за да запазим от нападение правителствените сгради, казармите, погребите, консулствата и покорното и верно население, така и за разпръсването и унищожаването на бунтовниците. От друга страна, при едно общо движение, което би застрашило спокойствието, центърът и провинцията биха се възбудили и ние с наличната ни сила ще срещнем също големи мъчнотии да успокоим духовете на мохамеданите. Затова, преди да е станало съобщеното общо нападение на бунтовниците, за тяхното бързо смазване и разпръсване, под егидата и с помощта на Н. В. Султана — налага се да бъде отменено решението на корпусния командант и табурът да бъде оставен тук. Що се отнася до изпращането на постоянни летящи отреди из околията — нещо, което ще внесе успокоение в населението и ще спъне движението на бунтовниците в българските села, то да се изпратят бързо най-малко два малоазиятски табура за Битоля.

Моля да доложите на Негово Величество, че коленопреклонно моля да се издаде султанска заповед в горния смисъл.

Битолски валия Риза

19 април 1319 г. (2 май 1903 г.)

Илдъз 865

Да се прочете днес в Министерския съвет и да се поднесе с доклад.

5 сефер 1321, 20 април 1319 г. (3 май 1903 г.)

Главен секретар Тахсин

№ 200 и 13.

13. Трагедията по опожаряването на с. Смърдеш, Костурско

Висока порта

Велико везирство

Секретариат

Шифрована телеграма, изпратена от Инспектората на румелийските вилаети

Представям препис от телеграмата получена от самото място, която дава подробности по положението и събитията в с. Смърдеш, Костурска околия, и допълнителните сведения на Битолския вилает.

14 май 1319 г. (27 май 1903 г. н. ст.)

Хюсеин Хилми

Препис

Пожарът в с. Смърдеш е потушен; според емлячните регистри от 251 къщи са изгорели 184 къщи, 19 дюкяни, 2 училища, 1 вакъвски хан и един хамбар за жито. В началото и през време на сражението пламнаха една-две къщи, отдето пожарът се разпространи и над горните сгради.

Пожарът се разшири и от това, че вътре в къщите били складирани много военни припаси — един ден по-късно една църква изгоре по същата причина, 67 къщи останаха незасегнати от пожара.

Селяните по списък съобщават, че през време на сражението и пожара починали, убити или изгорени, 81 лица от мъжки и женски пол; освен тях, както ни съобщава един доносчик, бил убит и Фоти, родом от с. Смърдеш, капитан от българската армия (не капитан, а обикновен майстор каменоделец – б. н.), но селяните отричат това. Последните заявяват, че при пристигането на войската от Костур, в селото им имало само четирима четници под шефството на Търпо, един роднина на Чекаларов, които били избегали по това време; но вземайки пред вид дадените в голямо количество изстрели вътре в селото, трябва да се предполага, че броят на разбойниците е бил голям, и, че както става в такива случаи, и самите селяни са взели участие и стреляли срещу султанските войски. Повечето от селяните днес се намират в селото, но се писа на градския лекар в Костур веднага да замине за село Брезница, да лекува намиращите се там ранени, около 20 души мъже и жени; купи се и се изпрати също 100 оки хляб, за да се раздаде на нуждаещите се. Изпратените на мястото чиновници лека-полека изнамират и връщат на стопаните открадналите вещи, а виновниците се арестуват и подвеждат под съдебно следствие; селското население се третира еднакво. Чакаме по-нататъшните Ви заповеди, как да се постъпва спрямо населението.

14. Шифрована телеграма до Инспектората на румелийските вилаети от 15 май

Отговор 14 май 1319 г. Трябва ясно да ни донесете в какъв смисъл са по-нататъшните разпореждания спрямо населението, поради станалите събития в Смърдеш.

15. От Румелийския инспекторат

Отговор 16 май. — Вследствие събитията в Смърдеш днес бе заповядано на Битолския вилает да се направят потребните разследвания, да се върнат заграбените вещи и виновниците да се заловят. Сега изпратихме повторно заповед да се настанят намиращите се без подслон пострадали, да им се даде нужната помощ и да ни се съобщи каква сума е потребна за целта.

16 май 1319 г.

Хюсеин Хилми

16. В навечерието на Илинденското въстание затворените българи възлизали на 1140 души

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 158948-540

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

Отговор на 30 юний 1319 г. (1903 г.)

Според получените от валиите и прокурорите при апелативните съдилища в Битолския, Солунския и Косовския вилаети, българите, осъдени или обвинени за политически престъпления или намиращи се под следствие и съд, арестувани и затворени в Битолския вилает, възлизат на 597 души, в самия Солун 327 души, в Косовския вилает — 216, или всичко — 1140 души. Затворените в подведомствените околии на Солунския вилает българи не влизат в тая сметка, и като се получат сведения, вилаетът допълнително ще даде сведения за числото им; но понеже напоследък се взе решение всички български бунтовници да се изпращат направо в центъра на вилаета, не може да се приеме, че числото на арестуваните българи в подведомствените околии на Солунския вилает е голямо.

6 юлий 1319 г. (19 юлий 1903 г. н. ст.)

Инспектор Хюсеин Хилми

17. До Инспектората на румелийските вилаети

7 юлий 1319 г. (20 юлий 1903 г. н. ст.)

Отговор на 6 юлий 1319 г. Броят на затворените е голям. Налага се бързо съдене, съветваме Ви с пълна спешност да се направи потребното (по заповед на Великия везир).

(Следва)

ВИТИ СТЪЛБИ

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „НА ЖИВА СТРЪВ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Когато съм с трамвай, винаги пътувам в ремаркето.

Там се събира по-добродушен народ.

В предния вагон е скучно и мрачно и не можеш да настъпиш никого по крака. А в ремаркето, освен уредения въпрос с краката, е много по-свободно и весело.

Понякога пътниците там разговарят помежду си на отвлечени философски теми – за честността например или за работната заплата. Понякога пък се случват и приключения.

Онзи ден пътувах с номер четири.

И ето двама граждани срещу мене. Единият с трион. Другият с бирена бутилка. Бутилката е празна. Човекът я държи в ръцете си и почуква по нея с пръсти. Или пък я вдига към окото си и гледа пътниците през зеленото стъкло.

До мене – една гражданка със зимна кърпа. Седи сякаш е много уморена или болна. И дори от време на време си затваря очите. А до гражданката – пакет. Един такъв, увит във вестник и завързан с канап.

И този пакет не е съвсем до гражданката, а малко встрани. Понякога гражданката го поглежда крадешком.

– Лелче! – казвам на гражданката. – Внимавай, ще ти отмъкнат пакета. Сложи го на коленете си.

Гражданката ме погледна сърдито, направи тайнствен знак с ръка и като долепи пръст до устните си, затвори отново очи.

След това пак ме погледна със силно изразено недоволство и каза:

— Обърка ми плановете, дявол такъв...

На път бях да се обидя, но гражданката добави язвително: — А може нарочно да съм оставила този пакет. Тогава какво? Може и да не спя, а да виждам всичко както си е и нарочно да си притварям очите?

— Тоест как? — учудих се аз.

— Как, как... — имитира ме гражданката. — Може би искам да хвана някой крадец с този пакет...

Пътниците започнаха да се вслушват в разговора ни.

— А какво има в пакета? — попита делово човекът с бутилката.

— Ами нали това казвам — отвърна гражданката. — Може нарочно да съм го натъпкала с кокали и парцали... Защото крадецът не подбира какво има вътре. А взема каквото му падне подръка... Зная аз, не спорете. Може би от седмица пътувам така...

— И какво, хващат ли се? — попита с любопитство някой.

— Ами как иначе — въодушеви се гражданката. — Разбира се, че се хващат… Онзи ден една дама се улови… Една такава младичка, хубавичка. Мургава брюнетка… Гледам я аз — върти се тази дама. После оп пакета и тръгва… А-а-а, викам, хвана се, гадината му с гадина…

— От трамвая трябва да ги изхвърлят тия крадци! — каза сърдито мъжът с триона.

— Няма смисъл от трамвая — намеси се някой. — В милицията трябва да се водят.

— Разбира се, в милицията — каза гражданката. — Задължително в милицията… Пък и друг се хвана… Един мъж, такъв един симпатичен, добродушен… И той се хвана. Първо взе пакета и го държи. Привиква. Уж си е негов. А аз мълча. И уж гледам настрани. А той после става и тръгва тихичко… А-а, викам, другарю, хвана се се, змия такава…

— На жива стръв ги ловиш, значи? — ухили се мъжът с бутилката. — И много ли се хващат? — Нали това ви казвам — рече гражданката, — хващат се.

Тя замига с очи, погледна през прозореца, разшава се и тръгна към изхода.

И излизайки от вагона, ме погледна сърдито и отново каза: — Обърка ми ти плановете, дявол такъв! Започна да грачиш из целия вагон. Сега е ясно, че никой няма да се полакоми за пакета. Така че слизам по-рано.

Когато излезе, някой произнесе учудено: — И за какво ѝ е всичко това, братлета? Да не би да иска да изкорени кражбите? Друг пътник се ухили и отговори: — Не, бе, просто ѝ се иска всички хора наоколо да крадат.

Мъжът с триона каза сърдито: — Ето какви дяволски бабички има, възпитани от предишния режим.

1923 г.