БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 2. „БИТИЕ“ (2)

Превод: Copilot

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава 2. “БИТИЕ“ (продължение)

Първобитната история като литературен мит

От литературна гледна точка трябва да е ясно, че наистина е трудно да се разглежда първобитната история през призмата на науката или на историята в прекия смисъл на думата. Но не бива да се умалява изобщо значението на библейското повествование, защото сюжетите са наистина великолепни, трогателни и впечатляващи. Те трябва вероятно да се възприемат като литературно повествование, а не като научни или исторически изследвания. Строго казано, библейските сюжети ще получат повече признание, ако читателят ги възприема като митове.

Не трябва да се отнасяме към термина „мит“ отрицателно, защото той може да има и положително значение. Лаконичното и задоволителното определение на термина „мит“ може да звучи така: „разказ за Бог или богове и техните постъпки, описващ света и нашето място в него“. Митовете съществуват практически във всички религии и народни традиции. В противовес на научните или историческите твърдения митовете по природа не допускат потвърждения или доказателства. Невъзможно е да се докаже дали описаните събития са се случили, или не. За митовете значение имат само онези правдиви твърдения, които читателят намира в тях. Тези твърдения не изискват проверка или доказателства, те лежат във вярванията за състоянието на света, опитвайки се да предадат тези вярвания чрез образни художествени произведения. И първобитната история на „Битие“ не е нищо друго освен разкази, богати на поетични образи, които са се предавали от уста на уста в продължение на много години, което можем да наречем „устна традиция“. Докато историите се предавали през вековете от един разказвач на друг, те се променяли, приемали са различни форми, усъвършенствали са се, удължавали са се, за да подчертаят важните сюжетни линии, които разказвачът искал да изтъкне. Никой не трябвало да счита, че тези разкази са „само“ мит. Те трябвало да се почитат като митове, защото митовете можели да предадат поучителни уроци.

Прочетени като митове, а не като научни или исторически бележки, библейските сюжети могат да дадат някои уроци като (и дори много по-важни, ако желаете нещо по-задълбочено):

• Шабатът лежи в самото сърце на сюжета за Сътворението на света. Древните и съвременните евреи спазват този ден. За тях седмият ден от седмицата е ден за почивка, когато не трябва да се работи. Това е празник, който се отбелязва всяка седмица. Ако изключите всички детайли, сюжетът за сътворението в глава 1 на „Битие“ показва, че идеята за шабата е възникнала в началото на началата и е била записана в тъканта на Мирозданието. Вече не веднъж съм подчертавал, че в „Битие“ са описани десет акта на творението. Може да се учудите защо не са заели десет дена, защото много от тях се случват през един и същи ден. Изглежда, че авторът на този библейски разказ е използвал по-древно повествование за творението и го е описал накратко, така че да отнеме не десет дена, а седем. Но защо девет резултата от творението са се случили за шест дена, а не за девет? Причината се крие в това, че Създателят използвал седмия ден като ден за почивка. Следователно идеята за шабата вече е вложена в Сътворението на света, това не е просто някакво човешко правило, измислено, за да имаме почивен ден всяка седмица. Самият Господ е почивал на седмия ден от сътворението през първата седмица от историята на Вселената и оттогава всеки седми ден е трябвало да бъде ден за почивка.

• Хората превъзхождат всички форми на живот на Земята. Независимо дали сте съгласни с това или не, Битие (1:26) ясно показва, че хората, и мъжете, и жените, са създадени като венец на творението и господстват над животните и растенията. Никаква друга форма на живот не е толкова важна за Бога, колкото хората, които са създадени по Негов "образ". Това означава, че те, за разлика от другите същества, са създадени по-подобни на Бога. Така че, ако Господ властва над целия сътворен свят, то хората властват над всички други форми на живот.

• За разлика от другите създания, хората започват да разбират разликата между доброто и злото, когато изяждат забранения плод. Но те не са като Бога, защото са склонни по-често да постъпват неправилно, отколкото правилно. Такъв очевиден извод може да направим от сюжета за градината Едем, където хитрата змия (която не е дявола) убеждава слабоволната Ева да яде от забранения плод (който не е ябълка). Историята за Каин и Авел също дава ясна представа за порочността на човека, защото ревността подтиква Каин да убие своя брат. По това време на Земята имало само четирима души: двама от тях направо не послушали Бога, а единият извършил братоубийство. Действията на хората са показани в неблагоприятна светлина.

• Непослушанието се наказва строго от Бога. Заради непокорството им, Адам и Ева са изгонени от рая. Заради убийството на своя брат Каин е принуден да стане скитник. След това, поради разпространената безнравственост на човешкия род, Бог решава да унищожи почти всички хора, предизвиквайки потоп. Единствените, пощадени от Бога, са тези, които Ной успял да спаси в своя ковчег. За автора на описаните събития грехът е въпрос на живот и смърт. Можем да кажем много повече за уроците от праисторията. Би било по-лесно да се напише цяла книга само за първите единадесет глави на „Битие“. Въпреки това, когато се запознаете по-отблизо с библейските сюжети, като ги четете и препрочитате от литературна гледна точка, а не от научна или историческа, вие сами ще видите крайните уроци от тези сюжети. Това са великолепни предания за зараждането на живота, които имат за цел да преподадат на читателите сериозни теологични уроци за това какво представлява самият живот.

Историята на праотците

Преминавайки към историята на праотците в „Битие“ (гл. 12-50), сменяме темата на разговора, обсъждайки не разказите за зараждането на човешкия живот и цивилизацията, а съчиненията за праотците на Израил. Това са истории, които предполагаемо могат да се вградят в тъканта на историята на Близкия Изток наред с неговите миграции на народите, заселването на земята на бъдещия Израил, императорите и фараоните, взаимодействията с племената в борбата за недостатъчни ресурси за прехрана. Преди да обсъждаме историческия характер на тези сюжети — действително ли са се случили, — ще изброя отново някои ключови моменти. Допускам, че отново сте чели и препрочитали тези забележителни глави и това, което ще бъде представено по-долу, е само напомняне за някои от ключовите моменти, без да се представя всеки епизод поотделно.

Кратко съдържание на ключовите аспекти

• Призоваването на Авраам, глава 12. Бог казва на Авраам, който по онова време се нарича Аврам, да напусне своята страна (той е роден в град Ур, в страната, която по-късно ще стане Вавилон) и да се отправи в земята Ханаан, където Господ ще създаде от него велик народ. Безбройно количество негови потомци ще бъдат благословени от Бога. В книгата не се казва, защо Господ е избрал Аврам, но в крайна сметка именно той става баща на народа на Израил.

• Завет с Бога, глава 15. Аврам, вече намирайки се в страната Ханаан, вижда, че въпреки предишно обещание на Бога, е все още бездетен. Господ говори с Аврам и го убеждава, че потомците му ще бъдат многобройни колкото звездите. Господ сключва с него завет, че ще им бъде дадена земята Ханаан.

• Раждането на Исмаил, глава 16. Аврам и неговата жена Сарра (която се наричала по това време Сара) се безпокоят, че няма да имат дете, затова Сарра дава на Аврам своята слугиня Агар, за да му роди син. Така се ражда Исмаил. Въпреки това, след неговото раждане, Бог казва на Аврам, че обещанието за потомство ще бъде изпълнено и че Сарра ще роди дете.

• Аврам става по-възрастен, глава 17. Той наистина остарява. Аврам е на 99 години, Сарра – на 90, и все още нямат дете. Бог отново обещава на Аврам, че ще има безбройно потомство, преименува го на Авраам, което в широк смисъл означава „баща на много хора“, и му заповядва да обреже всички потомци от мъжки пол, за да покаже по този начин своята принадлежност към богоизбрания народ.

• Содом и Гомора, глава 19. Сюжетът за тези два града, които Бог унищожил заради техните грехове, също заема място сред интересните разкази, включени в главите на „Битие“. Господ спасява само племенника на Авраам – Лот, съпругата на Лот и техните две дъщери. Въпреки това, съпругата на Лот не се подчинила на указанията на ангелите, обръща се назад към градовете по време на бягството и се превръща в стълб от сол.

• Раждането на Исаак, глава 21. Най-накрая Бог изпълнява обещанието си и Сарра ражда син – Исаак.

• Принасянето в жертва на Исаак, глава 22. В един от най-впечатляващите сюжети в цялата Библия . На Авраам е наредено да принесе в жертва на Бога своя син Исаак, този същия, когото Господ толкова дълго обещавал като първи сред безбройните потомци. Авраам се подчинява на Бога и се подготвя да заколи своя син, но в последния момент е спрян от ангел, който му казва, че Бог е доволен от това, че Авраам му се покорява, независимо от възможните последствия.

• Исаак и Ревека, глава 24. Авраам съдейства за това синът му Исаак да се ожени за жена от родния му град Ур, а не за някоя от местните ханаански жени. Така Исаак се жени за Ревека.

• Яков и Исав, глави 25–27. Ревека ражда на Исаак близнаци: Исав (първородният, който ще наследи баща си) и Яков. На Яков се удава да лиши с измама Исав от правото на първородство и да получи от баща си благословията за него. Името му по-късно ще бъде променено на „Израил“, което означава „този, който се бори с Бога“.

• Яков и неговото семейство, глави 29–35. Много години по-късно Яков се жени за две сестри: невзрачната Лия и красивата Рахил. Те и двете им слугини раждат на Яков дванадесет сина. Тези дванадесет сина (в една или в друга степен) ще станат предводители на дванадесетте рода (племена) на Израил.

• Повествованието за Йосиф, глави 37–50. Един от по-младите синове, Йосиф, бил любимец на Яков и поради ревност братята му го продовот в робство в Египет. Но Бог не изоставя Йосиф и в резултат на интересни и чудотворни събития, той става дясна ръка на фараона, царя на Египет. Междувременно, в Ханаан цялото семейство страда от продължителна суша и глад и отива в Египет да търси хляб. Йосиф осигурява хляб на просителите, но не се разкрива пред братята си, които не разбират, че общуват със своя еднокръвен брат, с когото са се отнесли толкова подло. В крайна сметка Йосиф разкрива кой е, семейството се събира отново и целият род се заселва в Египет под покровителството на Йосиф.

Историята на праотците: призив към „историята“

През вековете юдейските и християнските читатели на глави 12–50 от „Битие“ възприемат тези разкази като исторически описания на случилото се с праотците и прамайките на Древен Израил. Но много съвременни изследователи посочват проблеми, възникващи при разглеждането на библейските сюжети като реални събития. По-долу са представени някои от трудностите, които най-често се споменават.

Анахронизъм Означава събитие, институция, феномен, предмет или нещо друго, споменато в повествованието, което не съответства на описаните в историята реалии. Ще дадем злободневен пример: ако в писмо, на американски колонист от XVII в., се споменават „Съединените щати“, ще разберете, че нещо не е наред. Позовавайки се на разумните времеви рамки на сюжетите от историята на праотците, можем да кажем, че Авраам е живял вероятно, ако изобщо е живял, някъде през XVIII в. пр. н. е. Учените се съгласяват с тази дата, отчитайки сравнително установените времеви точки (например: ако Давид е бил цар приблизително през 1000 г. пр. н. е., завладяването на Ханаан е станало около 250 години преди това, а Изходът — 40 години преди това, тогава...). Но в повествованието намираме черти, които не съответстват нито на установения времеви промеждутък, нито дори на XVII в. пр. н. е., когато Моисей е написал предполагаемо своите хроники. Например:

• Филистимците, споменати в глави 21 и 26, не се появяват на историческата сцена до XII в. пр. н. е.

• Град Беер-Шева (библейско название Вирсавия), който намираме в повествованието за Исаак, не е основан до XII в. пр. н. е.

• Няма запазени никакви свидетелства преди XII в. пр. н. е. и за арамеите, за които се говори в историите за Яков.

• Камилите, споменати неведнъж в тези сюжети, всъщност не са били опитомени в тази част на света до XI в. пр. н. е.

Тук са представени само няколко примера. Ако историците са убедени в споменатите по-горе факти, тогава е трудно да се възприемат библейските разкази като напълно исторически достоверни.

Вътрешна несъвместимост Сюжетите от историята на праотците наистина съдържат многобройни вътрешни противоречия, които е трудно да се съгласуват помежду си. Можете сами да се убедите в това, като разгледате посочените по-долу откъси. Изследователите са склонни да виждат причината за такива несъвместимости във факта, че когато историите, предавани устно в продължение на дълъг период от време, са били записвани, хронистът не винаги е могъл да разграничи разликата между детайлите на една и друга част. Ето няколко примера (разгледайте ги в контекста на повествованието).

• Името на патриарха Яков е променено на Израил (32:28) завинаги. Но по-късно (33:1) той отново е наречен Яков. Интересно е, че сюжетът за преименуването на Яков в Израил се появява и по-късно (35:10).

• На едно място се казва, че синът на Яков, Вениамин, е роден в град Витлеем (35:16), а на друго — в град Падан-Арам (35:26).

• В стих 3 от глава 36 се казва, че Йосиф е "синът на старостта" на Яков, въпреки че от повествованието е видно, че последният му син е Вениамин.

• Когато на Йосиф му се присънил сън за неговото величие, в който слънцето, луната и единадесет звезди се поклонили пред него, Яков го попитал скептично дали наистина смята, че баща му, майка му и братята му ще се поклонят пред него (37:10). Но според разказа, майка му не е била вече жива.

• Когато братята на Йосиф го продават на керван търговци, пътуващи към Египет, той се състои от мадиански търговци (потомци на сина на Авраам, Мадиан (25:2, виж: 37:28, 36) или от измаилтяни (потомци на другия син на Авраам, Исмаил (26, 37:25–27)?

• Кой тогава е продал Йосиф в египетско робство — мадианските (37:36) или измаилтянските (39:1) търговци?

(Следва)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) / ПРИЛОЖЕНИЯ - VI

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.; 2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

ГЛАВА ШЕСТА: 1. Войната със Сърбия от 1915 г.; 2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.

ПРИЛОЖЕНИЯ: 1; 2; 3; 4; 5

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРИЛОЖЕНИЯ

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ФРАНЦ КАФКА – “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 2

Превод от : ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

***

Франц Кафка е роден през 1883 г. в немскоговорящо семейство на пражки евреи. Той е признат за един от най-големите немскоезични писатели на нашето време. В сравнение с него поети като Райнер Мария Рилке и романисти като Томас Манн изглеждат като дребни фигури или статични образи. Кафка учи право в Немския университет в Прага, а от 1908 г. работи като дребен служител в застрахователно дружество, което напомня институциите в произведенията на Гогол.

През живота му почти нищо от неговите днес известни творби, включително романите „Процесът“ (1925 г.) и „Замъкът“ (1926 г.), не е публикувано. Един от най-забележителните му разкази, „Преображението“ („Die Verwandlung“), е написан през есента на 1912 г. и е публикуван през октомври 1915 г. в Лайпциг.

През 1917 г. Кафка развива туберкулоза, която влошава значително здравето му. Последните седем години от живота си прекарва частично в санаториуми в Централна Европа. Той има и моменти на щастие, като през 1923 г. се установява със своята любима жена в Берлин. През пролетта на 1924 г. постъпва в санаториум близо до Виена, където умира на 3 юни от туберкулоза на ларинкса. Погребан е на еврейското гробище в Прага.

Кафка завещава на своя близък приятел Макс Брод да изгори всички негови ръкописи, включително публикуваните произведения. За щастие, Брод не изпълнява това негово желание.

Преди да говорим за „Преображението“, искам да се дистанцирам от два възгледа. Първо, от идеята на Макс Брод, че за да разберем Кафка, трябва да разглеждаме творчеството му през призмата на святостта, а не на литературата. Кафка е бил преди всичко художник, и макар че може да се твърди, че всеки художник в известен смисъл е свят (нещо, което аз ясно усещам), не съм съгласен, че в творчеството на Кафка се забелязват религиозни мотиви.

Също така отхвърлям фройдистката интерпретация. Биографите фройдисти, като Нидер („The Frozen Sea“, 1948 г.), твърдят например, че „Преображението“ е резултат от сложните отношения на Кафка с баща му и от чувството за вина, което го преследва цял живот. Те допълнително твърдят, че в митологичната символика децата често се представят като насекоми — нещо, в което аз се съмнявам — и че Кафка е изобразил героя си като бръмбар в съответствие с фройдистките принципи. Според тях насекомото символизира идеално чувството му за малоценност по отношение на баща му.

Но в този случай мене ме интересува бръмбарът, а не „книжните червеи“, и отхвърлям подобна глупост. Самият Кафка е бил доста критичен към учението на Фройд. Наричал психоанализата (цитирам) „безнадеждна грешка“ и е смятал теориите на Фройд за твърде груби и приблизителни, неспособни да отразят нито детайлите, нито същността на нещата. Ето защо ще пренебрегна фройдисткия подход и ще се съсредоточа върху художествената страна.

Най-силно влияние върху Кафка оказал Флобер. Флобер, който презирал сладникавата проза, вероятно би приветствал отношението на Кафка към езика. Кафка обичал да заимства термини от юридическия и научния език, като ги използвал с иронична прецизност, която предпазва текста от проникването на авторски чувства. Именно този метод на Флобер му позволявал да постига изключителен поетичен ефект.

Героят на „Преображението“ Грегор Замза е син на небогато пражко семейство от флоберов тип с материалистични интереси и примитивни вкусове. Преди около пет години старият Замза загубил почти всичките си парични средства, след което Грегор започва работа при един от кредиторите на баща си като търговски пътник, продавач на платове. Тогава бащата съвсем престава да работи, майка му заболява от астма, а малката му сестра Грета е неработоспособна поради възрастта си. Грегор не само издържа цялото семейство, но и намира жилището, в което живеят в момента. Това жилище, намиращо се в неугледна сграда на „Шарлотенщрасе“, ако трябва да бъдем точни, е разделено на сектори, подобно на това, както по-късно ще бъде разделено тялото на Грегор след преображението. Намираме се в Прага, в Централна Европа през 1912 г. По това време слугите са евтини, и семейство Замза може да си позволи прислужница, Анна (на 16 години, година по-млада от Грета), и готвачка. Грегор пътува често, но в началото на разказа се намира вкъщи между две делови пътувания. Тогава с него се случва нещо ужасяващо. „Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо. Лежеше на твърдия си черупчест гръб и като повдигна малко глава, видя кафявия си изпъкнал корем, разделен на дъговидни плътни ивици; одеялото едва се държеше на върха, готово да се смъкне съвсем. Пред очите на Грегор безпомощно мърдаха множество крачка, окаяно тънки в сравнение с едрото тяло.

„Какво ли се е случило с мене?“ — помисли си той.

Ала не сънуваше.<...>

Погледът на Грегор се насочи след това към прозореца и лошото време — чуваше се как по ламарината на прозореца потропват дъждовни капки — го изпълни докрай с униние.

„Ако поспя още малко, може би ще забравя всички тези глупости“ — помисли си той.

Ала намерението му бе съвсем неизпълнимо, защото Грегор бе навикнал да спи на дясната си страна, а в сегашното си състояние не можеше да заеме това положение. Колкото и силно да се измяташе надясно, всеки път се люшваше назад и падаше по гръб. Направи навярно стотина опита, като затваряше очи, за да не гледа мърдащите крачка и се отказа едва когато в хълбока си почувствува непозната дотогава лека, тъпа болка.

„Ох, господи — рече си той, — каква изнурителна професия съм си избрал! Всеки ден на път. Деловите вълнения са много по-големи, отколкото тук, в самата фирма, а освен това трябва да търпя мъките на пътуването, да се грижа за разписанията на влаковете, да понасям нередовната, лоша храна, както и случайното, винаги нетрайно и лишено от сърдечност общуване с хората. Да върви всичко по дяволите!“

Почувствува лек сърбеж около върха на корема си и бавно се изтегли по гръб към предния край на леглото, за да може по-удобно да вдигне глава; откри мястото на сърбежа, осеяно с малки бели точици от непонятен за него произход; понечи да опипа мястото с едно от крачката, но веднага го дръпна, защото при докосването го побиха ледени тръпки“.

В какво се е превърнал невзрачният търговски пътник, нещастният Грегор? Очевидно в представител на членестоногите (Arthropoda), към които спадат насекомите, паяците, стоножките и ракообразните. Ако „множеството крачета“, споменати в началото, са повече от шест, от зоологическа гледна точка Грегор не е насекомо. Но ми се струва, че човек, който се събужда по гръб и открива шест крачета, движещи се във въздуха, би могъл да ги приеме за „много“. Затова да предположим, че Грегор има шест крака и е насекомо.

Следващият въпрос: какво точно насекомо е Грегор? Коментаторите често го наричат „хлебарка“, което обаче е неправилно. Хлебарката е плоска и има големи крака, докато Грегор не е плосък: той е изпъкнал както отгоре, така и отдолу – както откъм гърба, така и откъм корема, а краката му са малки. Единственото, което го свързва с хлебарките, е кафявият му цвят.

Въпреки това, Грегор има огромен, изпъкнал корем, разделен на сегменти, и твърд, заоблен гръб, което навежда на мисълта за твърди надкрилки, характерни за бръмбарите. Под тези надкрилки бръмбарите крият тънки крила, с които могат да прелитат значителни разстояния с тромав полет. Интересно е, че Грегор така и не открива, че под твърдата обвивка на гърба си има крила. (Това е много фин детайл и, ако го запомните, ще го цените цял живот. Някои хора – като Грегор, Джон или Джени – не знаят, че имат „крила“.)

Освен това, Грегор притежава силни челюсти – мандибули. С тях, изправен на задните си крака (върху третата, най-силна двойка крака), успява да завърти ключа в ключалката. Така можем да си представим, че тялото му е с дължина около метър. В течение на разказа той постепенно се научава да използва своите крайници и антени. Грегор е кафяв, изпъкнал, доста широк бръмбар с размерите на куче. Аз си го представям по този начин:

Снимка

В оригинала старата слугиня нарича Грегор Mistkafer, който означава „торен бръмбар“. Това наименование обаче не е обидно, а по-скоро е използвано с приятелско разположение от нейна страна. Строго погледнато, Грегор не е торен бръмбар, а просто голям бръмбар. (Трябва да кажа, че и Кафка, и самият Грегор сякаш не успяват да определят точно външността на бръмбара.) Да видим внимателно преображението на Грегор, което макар и поразително и шокиращо, всъщност не е толкова необичайно, ако се разгледа в контекста на усещането за реалност. Пол Ландсберг, известен коментатор, отбелязва, че „хората често преживяват моменти на дезориентация и нереалност при събуждане в нова или необичайна среда, нещо, което вероятно е обичайно за пътуващ търговски пътник като Грегор, чийто начин на живот нарушава чувството за непрекъснатост на битието“. Чувството за реалност зависи от непрекъснатостта, от продължителността. Прекъсването на реалността може да бъде сравнено с това да се събудиш като насекомо или дори като историческа личност като Наполеон или Джордж Вашингтон. (Аз познавах човек, който се беше събудил като император на Бразилия). От друга страна, изолираността и странността на така наречената реалност са вечни спътници на художника, гения и първооткривателя. Семейството на Замза около фантастичното насекомо не е нищо друго освен посредствеността, обграждаща гения.

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА (2)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА

(продължение)

Писмо до Виктор от 2 януари 1942 година

„Занятията при нас вървят с пълна сила. Свободно време не остава… В едно отношение тук много не ми върви.

Откраднаха ми новите кожени ръкавици, а вчера се опитаха да откраднат шинела ми. Тук това е често явление. За съжаление, крадецът не беше заловен, иначе можеше да отиде в ареста…“

Писмо до Виктор от 28 януари 1942 година

„Напоследък получих бойно кръщение по линия на нарядите. Понеже съм бавен, два пъти ме караха да пълзя на двора по корем. Не винаги успявам да се измия сутрин… По всичко останало се чувствам сравнително добре. Ученето тук не е трудно… но сънят и сънливостта ми пречат да получавам добри оценки. Заспивам почти на всички уроци и спя по време на самоподготовката…

Хранят ни добре, но порциите са малки и, освен това, имам проблем със скоростта, с която ни заставят да поглъщаме храната.

Занимавам се с обществена работа: като юрист съм член на другарския съд, а като литератор – член на редакционната колегия… Ти се оплакваше, че не излизаш на чист въздух. Ние тичаме по улиците принудително. Класните стаи и учебните сгради се намират в различни краища на града… Всяко зло за добро.“

След два дена по време на строя командирът на взвода откри, че нямам заден ремък на шинела. Точно такъв, без ремък, го получих от склада, но това беше подробност – пет непоряда.

Заедно с непохватния като мене Денисов носим, опитвайки се да не се подхлъзнем, вода от незаградената дупка и я изливаме в мивките, цепим дърва, мием подовете след отбоя.

А ремъкът?

Ремъкът е специална история. В училището за няколко стотин курсанти не достигат три задни ремъка на шинелите. А междувременно, за липсата им, командирите на взводове даваха на курсантите по пет–десет непоряда.

Започнах да заспивам на теоретичните занятия. Беше десетия ден от престоя ми в училището, а списъкът на нарядите ми не намаляваше, а се увеличаваше и достигна до двадесет. Намирах се в състояние на безпросветна катастрофа: краката ми са мокри, носът ми тече, очите ми се затварят сами. Преди отбоя се обърнах за помощ към курсантите от моя взвод.

Безнадежност, умора в речта ми. Досега моите курсанти ми се присмиваха, но тук имаше нещо пронизващо – не просто умората, а крайната абсурдност на моето положение порази всички. Решиха заедно да намерят ремък в столовата.

Столовата беше на километър и половина от казармата и учебните корпуси.

Всички се строяваха вече с винтовки дореволюционен модел. На тях бяха прикрепени щикове и така ставаха много тежки.

Междувременно старшината на ротата три минути след началото на поредния марш командваше:

– Запей!

Курсант Василевский започваше да пее:

Школа красных командиров Комсостав стране родной кует, В смертный бой вести готовы За трудящийся народ!..	Училището за червени командири командния състав на родината кове, в смъртен бой да ни водят са готови за трудещия се народ!..

В края на ноември калта по улицата, водеща към столовата, замръзна и се образува повърхност от ями, хлъзгави участъци и неравности.

Марширувайки, всички се спъваха, а аз вместо с левия крак вървях напред с десния.

Но това все още беше възможно. След думата „народ!..“ старшината обикновено командваше: „Бегом марш!“ И тогава започваха чудеса: сапьорните лопати по време на бягането се мотаеха между краката, противогазите се плъзгаха и се озоваваха между паласката и ръката с винтовката (поради тежестта ѝ трябваше да я прехвърляме от дясната в лявата ръка и обратно), заради неравностите и хлъзгавите участъци строят се разпадаше. Спъвайки се, при опасността да падна, изтичах напред и, за да не пробода съседа си с щика при падането, задъхвайки се, без да помня себе си, изскочих от строя. И тогава команда:

– Взвод! На място марш!

Взводът в този момент е вече задъхана тълпа, но аз, изскочил извън нея, отново се оказвах в центъра на вниманието, и старшината с ядосан, дрезгав глас крещеше:

– Курсант Рабичев! Десет непоряда! – А след това: – Запей!

На дванадесетия ден по време на сутрешната проверка заспах в строя, паднах с поставен щик и вече не помня какво наказание получих.

25 декември 1941 година

„Скъпа мамо! Изобщо не мога да свикна с положението си, главно защото не умея нито да вървя в строя, нито да бягам. Първите месеци на това гледаха през пръсти, но сега буквално не ми дават покой. Всеки се опитва да ме уязви някак си. Струва ми се, че никога няма да науча да вървя в строя и че ще ме държат в училището, ако изобщо ме държат, до края на войната. Така че рискувам да стана вечен курсант. Омръзна ми да ходя с мокри валенки. Хремата и кашлицата не ми минават. Закъснявам за строя и получавам наряд след наряд. Мия подовете, нося от дупката кофи с вода, цепя дърва, чистя тоалетните и така нататък.

На 23 февруари, в деня на Червената армия, получих отпуск, обиколих всички столове в града и накрая се наядох добре. Целувам те! Льоня...“

Вечер в часовете по самоподготовка (два часа) наваксвах по учебниците това, което проспивах в клас: електро- и радиотехника, телефония, устави – и на занятията получавах шестици.

Това ме спасяваше. Но аз пак се отклоних от темата.

26 декември 1941 година

В съблекалнята пред столовата бяха разположени закачалки за шинелите на всички роти и взводове от училището, за всеки взвод - около четиридесет кукички, около всеки четиридесет шинела на пост, за да не бъдат откраднати - по двама курсанти. Планът беше следният: пред закачалките на съседния взвод да имитираме спор, готов да прерастне в бой.

Някой от курсантите трябваше да потърси помощ от дежурните на въпросния взвод и на всяка цена да отвлече вниманието им от охраняваните шинели, докато двама наши курсанти трябва да отрежат с ножици ремъка от първия шинел, попаднал им пред очите.

Операцията успя. След завръщането от столовата заших новия ремък на своя жълто-сив, съвсем не с цвят хаки, шинел.

За съжаление, на третия ден след закуската ремъкът на шинела на курсант Сиротинский липсваше. На следващия ден операцията под формата на „бойна задача“ беше повторена.

В тази „огромна битка“ за два ремъка участваха всички курсанти от училището, а може би и няколко випуска от училището през цялата война.

Офицерите от всички рангове в училището многократно повтаряха известната крилата фраза на Суворов: „Тежко в учението – лесно в боя!“ Закуската явно влизаше в понятието учение.

Старшината заделяше за закуска пет минути.

Двама курсанти разрязваха няколко самуна черен хляб на филии.

Те бързаха и филиите се получаваха за едни дебели, за други тънки. Това беше лотария, нямаше време за спорове и възражения. На масата вече имаше супа от полуизгнила цаца, която трябваше да се гълтат с костите. За второ ястие всички получаваха просена каша.

През първия ден не можех да ям нито супата, нито кашата и ги смених за четири компота.

Оказа се, че съществува разработена практика за размени. За супа – два компота, за второ – четири, за хляб и захар – второ или обратното.

Полугладното съществуване, с което все още не се бях сблъскал, разработваше типични пазарни стокови отношения, които изобщо не съответстваха на представите на „цивилните“.

Тичането от столовата към учебните корпуси не се различаваше от тичането от казармата към столовата.

Веднъж направих сериозно провинение. Прескочих чугунената ограда, отделяща училището от града. Умирайки от глад, се скитах в търсене на пирожки с цвекло – други в Бирск не се продаваха, – намерих такива в някакъв служебен бюфет, нахраних се до насита и при излизане на улицата попаднах в ръцете на комендантските, чиято цел беше да хваща курсантите, ходещи из града без разрешение за отпуск. Командирът на ротата и командирите на трите взвода ме разпитваха дълго и решиха да предадат делото на военен съд. Помня как ме поставиха временно под стража и душата ми падна в петите.

Зачеркваше се целият ми предишен живот. Вечерта ме затвориха в ареста. Жестокото наказание беше предизвикано от случайно съвпадение. Подобно на мене и едновременно с мене през оградата прескочил курсант от друг взвод и, за разлика от мене, не се върна в казармите, а дезертирал.

Очевидно, опитвайки се да се докарат пред началството и да се оправдаят, ни бяха събрали заедно. В началото мислех, че всичко е сериозно, а после разбрах, че това е някаква игра, но каква точно, не знаех. Вечерта при мен в килията дойде заместик-командирът на взвода Гурянов и каза:

– Не се паникьосвай! Всички разбират, че не си възнамерявал да дезертираш от училището, но офицерите нямат тютюн. Пиши на майка си в Уфа да ти донесе веднага два пакета лек тютюн, донесе ли ги – всичко ще е наред. Пиши писмото, утре ще бъде в Уфа.

Написах писмото, а на следващия ден майка разменила на пазара в Уфа сакото ми за три пакета „Златно руно“ и си взела три дни отпуска. В Москва тя беше заместник-директор на Експерименталния завод за режещи инструменти, и като човек от партийната номенклатура, я назначиха в Уфа за началник на конния транспорт в града. За десет часа чифт коне я докараха по утъпкания зимен път до Бирск. След като разбра за какво става дума, отиде на среща с началника на училището и му подари пакет тютюн. Той ѝ разреши свиждане с мене.

Тя влезе в килията, сложи на масата един самун черен хляб и ми даде два пакета тютюн, които предадох веднага на Гурянов. След един час, при смяната на караула, ме освободиха от килията и сержантът ми предложи след тричасова среща с майка ми да се върна във взвода.

Инцидентът с трибунала, за общо удовлетворение, беше приключен, само че, разговаряйки с майка ми в килията, незабелязано, отчупвайки по малко, изядох уфимския самун хляб.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ​​Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА

Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава XII

ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА

Еволюцията на човешкия мозък е много смешна история.

Запознаването с нея гарантира лудост.

Разбира се, тежестта на диагнозата зависи от степента на задълбоченост по този въпрос.

Повърхностното запознаване може да приключи относително благополучно.

Дозите хлорпромазин ще бъдат щадящи, а стените – меки.

По-сериозното проучване на въпроса води и до влошаване на психиатричните последици.

Разбира се, степента на лудост се различава. Но! От тези, които са имали плътен допир до темата, да запази психиката си неповредена, не е успял никой.

Нобеловите лауреати по физиология или медицина един по един полудявали от неразрешимото противоречие на тази история.

Те могат да бъдат разбрани.

Всичките, от Шеррингтън до Екълс, са наели, че всяка функция на мозъка е възможна само тогава, когато е осигурени със съответна структура и невронна маса.

Но в човешкия мозък няма нито структура, нито маса за осигуряване на разума.

Има всичко. От формации, управляващи образуването на кръвта, до центрове, регулиращи мимиката.

Но структури за разум и мислене няма.

Нещо повече, логиката на еволюционното развитие на мозъчните полукълба изключва категорично възможността за тяхното съществуване.

Еволюционната история на мозъка не може да бъде скрита. А тя е строго стъпка по стъпка. Нов мозъчен субстрат възниква само за обезпечаване на нова функция и работи само за нея.

Потребността от разум възниква твърде късно.

Интересите на това явление не са могли да бъдат взети под внимание в процесите на формиране на мозъка.

Това е неприятен факт. Но съществува стара спасителна версия за разума като епифеномен.

Тя гласи, че всички умствени изкривявания са някакво случайно, съпътстващо обстоятелство. При такова огромно количество неврони и поведенчески функции напълно можгат да възникват и изчезват.

Разумът е нещо като самодеен кръжок в металургичен комбинат. Към топенето, коването и формоването той има малко отношение. Но понякога металурзите свалят опэрлените престилки и танцуват туърк.

Строго погледнато, физиологията на мозъка не е предлагала, не предлага и не може да предложи други версии за разума.

Такива просто няма.

Но причина за психозите на светилата на мозъчната наука не е единствено самият епифеномен.

Има още по-неприятен въпрос от „регистрацията“ на разума.

На пръв поглед, той изобщо няма отговор.

Ще го поясним с много прост пример. Имаме огромна и в същото време изключително фина и ефектна бродерия с гладък шев.

Шевовете ѝ са безупречни. Орнаментите са виртуозни.

Това е шедьовър.

Авторът на това ръкоделие се усмихва гордо.

Няма никакво съмнение, че именно той е неговият създател.

Но този майстор няма нито ръце, нито крака. Няма нищо, с което да държи иглата и да направлява нейните изключително тънки движения.

Никой не ги е отрязал. Уродството на нашия красавец е типичен случай на фокомелия, т. е. на вродена липса на крайници.

Освен това майсторът е сляп.

И това също не е дело на завистници, а естествена криптофталмия – порок на утробното развитие, лишаващ не само от зрение, но и от очи изобщо.

(Там, където трябва да бъдат клепачите, склерата, миглите, зеницата и пр. – няма нищо.

Има гладка кожа, която покрива очните ябълки, с бръчки на мястото на разтварянето на клепачите.)

Ясно е, че този бродировач няма ни най-малка възможност да създаде толкова поразителна бродерия.

Но шедьовърът е пред нас и, без съмнение, е създаден от това същество без очи и без ръце.

Аналогията на бродерията с науката, техниката и цивилизацията е напълно коректна.

Както и аналогията на уродливия ръкоделец с човешкия мозък.

Да обобщим.

Това нещо в черепа не би могло да създаде толкова възхитителен (както е прието да се мисли) продукт, обаче продуктът съществува и той е създаден именно от него.

Накратко, нобеловите лауреати, които добре си представяли истинските възможности на човешкия мозък, имало от какво да се побъркат и да се откажат от науката.

Най-простото обяснение на този парадокс по някаква причина не им дошло на ум. Въпреки че се натрапвало от само себе си.

И така. Кратко, но последователно.

Нашата черна комедия започнала в палеогена.

След поредица от измирания в животинския свят се отворили вакантни позиции.

Сред тях имало място за един младши мършояд с перспектива за кариерно развитие.

От кандидата не се изисквали никакви специални умения.

Критерият за професионална пригодност бил бързината на размножаване и силният стомашно-чревен тракт. Защото длъжността изисквала бърза преработка на голямо количество мърша в различна степен на разлагане.

Тази ниша успял да заеме homo.

Разбира се, не веднага.

Първо човекът трябвало да бъде отгледан.

Което не било проблем.

По отношение на мерзките експерименти еволюцията превъзхождала и все още превъзхожда дори колектива на отряд „№ 731“.

Тя често създавала еталони на уродливост и нелепост.

На гробището на нейните грешки се трупат брони на халюциногении и кости на стиракозаври. А също и още 900 000 000 отхвърлени фантазии.

Еволюцията е майсторка на нелепостите и уродливостите.

Изглежда, че било невъзможно да се измисли нещо по-лудо от нейните творби от девонския период.

Но!

В операцията „човек“ еволюцията успя да надмине себе си. Макар че, разбира се, не е имала пряко намерение да създаде Достоевский.

Просто била необходима безсрамна и агресивна маймуна мършояд. Не много вкусна, но все пак годна за ядене. И достатъчно масивна.

Способна при необходимост да послужи за обяд на саблезъбите от семейство динофелиси или други красавци на епохата.

Първият акт на тази комедия започнал преди около 65 милиона години.

За поредния експеримент беше избран плъхоподобен индивид от разреда на приматите, семейство пургаториди.

Разбира се, индивидът беше потомък на онези зверогущери, които някога дали живот на целия клас бозайници. Разбира се, той наследил от люспестите си дядовци маниерите и възгледите за живота.

Да се избяга от това наследство било невъзможно.

Но зверчето не било съвсем изключителна гадинка. Просто заради малкия си размер и едва забележимите си нокти.

Това същество имало остра муцунка и свое родово име – пургаториус.

Едва ли изборът на първооснова бил съзнателен. По-вероятно нещастният пургаториус просто нямал късмет.

Така или иначе, но именно той станал суровина за създаването на homo (между другото, от него се получили и много мили маймунки).

За да се превърне пургаториусът в човек, обектът трябвало да се увеличи значително, да се научи да марширува на задни лапи и да загуби всякаква гнусливост.

Процесът започнал. Както винаги – с паузи и грешки. Но започнал.

В началото трябвало да се отстрани голата му опашка. Това не беше особено трудно. Но всичко останало се разтеглило на десетки милиони години.

Работата е в това, че създаването на нов зоологически род е рестайлинг не само на външността, но и на мозъка.

Разбира се, в главичката на „оригинала“ вече имало нещо. Но това „нещо“ било много жалко. Разбира се, не жълъд или копче.

Това било мозъче.

Иначе казано, невронната слуз отдавна се сгъстила и сплотила в ядра. Те се обвили с потоци излъчване и проводящи пътища.

Създаден бил миниатюрен субстрат и дори била извършена формовка на мозъчни структури. А тях се настанили кухини с хранителен ликвор.

Но!

Всички тези съкровища не превишавали три грама. И мозъчето било съвършено гладко.

Когато пургаториусът тръгнал към повишение, мозъкът му започнал да набъбва, а черепът му да се увеличава нашироко и нависоко.

Скулите отишли встрани, челото се придвижило назад, а кръговите мускули на устата се издали напред.

Мишата физиономия се сменила с муцуна. Но затова път мозъкът станал много по-елегантен.

Там се издули извивки на кората и се начертали бразди.

Особено ефектно се получил правият „път“ между полукълбата. Раираният малък мозък също бил разочароващ.

Получило се нещо като двойна набъбнала смръчкула. Или, разбира се, като задник.

Главната коренна част на мозъка е стволът. Нещо несъмнено почтено, антикварно, изготвено още през камбрийската епоха.

Стволът бил толкова добре представен при остракодермите и други подобни, че станал сериен и до днес не е снет от производство. Еволюцията по навик го влага в мозъка на всеки, където може да се побере.

И изобщо стволът е класическо нещо, което стартира храносмилането, кръвообразуването, сърцето, дишането и пр. Той е удобен, защото сам се настройва отлично, създавайки необходимия си комплект от всякакви таламуси-хипокампи. Конфигурацията на комплекта зависи от това какъв точно организъм предстои да бъде движен и размножаван.

В ствола обитава древната владетелка на съзнанието, на поведението и на съня – ретикуларната формация.

Тази формация е майка на секса и изтезанията, вдъхновителка на кунилингусите и терористичните актове.

Работата на ретикулярната формация е описана най-добре в Наказателния кодекс, а е показана и в Порнхаб.

За homo не се налагало да се изобретява нищо специално.

От пургаториуса бил получен отличен ствол, преминал всичките кръгове на палеозойския ад.

Разбира се, мишкоопашатият имал дълга, отиваща в протерозория, верига от предци.

Портретната галерия на неговите предци е вернисаж от брадавични и сегментирани уроди с изпъкнали очи. Те са екипирани с кожести гребени и ципи; техните муцуни сияят с усмивки на стозъби уста.

Ще отблежим, че всяка от тези гадини обогатила мозъчния ствол със свой личен принос. Това наследство е неотстранимо.

Защото и стволът, и неговите структури са просто невронна материализация на жизнения опит на веригата от предци.

Да, този опит е ужасяващ и дълбоко неморален.

Но нищо не може да се направи.

Уви и ах. Нищо друго не би могло да бъде предложено на човека.

Еволюцията е скъпернически процес. Тя не изобретява нищо ново, а просто усъвършенства това, което вече съществува.

Попадайки в човешката глава, стволът не загубил бандитските си наклонности. Той просто пораснал. И се снабдил с всички инструменти за управление на капризното тяло на примата.

Ще отбележим, че мозъкът, изготвен за човека, бил издържан в строга стилистика.

Без излишества.

Без инфрачервено зрение, без електрорецепция или други редки опции.

Уви! Подобни "тузове" се давали само на любимците на еволюцията, в чийто състав хората явно не влезли. Още повече, тези бонуси се вграждат в генома изначално, а не "по пътя".

Макар че не, имало един подарък, който на човека му се е паднал.

Да не забравяме, че нашето създание било снабдено със значителен генетичен бонус – камък в лапата, който му позволил да се причисли към животните инструменталисти.

Да, този подарък позволявал на homo да се чувства почти равен на видрата и бобъра. (Но пък с осите конкуренцията по талант била вече по-трудна.)

Тук всичко е ясно.

Homo е обикновен, краткоживеещ организъм с важна, но не изключителна функция.

Не бива да забравяме и хранителната роля на човека. Би било странно да се ювелира и да се снабдява тази хранителна база на саблезъбците с уникални свойства.

Ще припомня, че тогава са били на мода ленивите хищници като динофелис и махайрод. Не им трябвало да гонят зли и пъргави животни. Необходима им била, макар и неприятна, но лесна плячка. В този смисъл човекът бил незаменим.

Така че, изграждайки мозъка в черепа на мършояда, еволюцията даже не се изпотила. И все пак се получило добре.

Гъбообразният мозък осигурявал способността да залавя, да се зъби, да се размножава и да поглъща всичко, което му попадне пред очите.

Това, което всъщност било необходимо за постъпване в длъжност.

Никаква "мисловна" функция за този мозък не била предвидена. Нито такава функция, нито такава нужда в миоцена просто не съществували.

Казано накратко, от 85 милиарда неврони в човешкия мозък 72 милиарда са именно този ствол и неговата голяма "обвивка". Те управляват физиологията, моториката и базовите рефлекси. А също и болката и съня.

Тези слоеве, разбира се, не участват в никакви разсъдъчни или мисловни процеси.

Те са над тези дреболии.

О, да, разбира се, в тях са разположени механизмите на реакциите, ориентацията, вземането на решения, паметта, рефлексите на общуване и агресията. Но в този набор няма нищо извънредно. Или "умствено".

Това е "минималният набор" на всеки организъм, започвайки от метаспригините и другите героини на войните от палеозоя.

Така че 72 милиардата неврони се изключват от темата за "разсъдък" без никакви разговори.

Остава кората на главния мозък с нейните 13 милиарда. Разбира се, тя е по-млада от подкоровите слоеве, но и нея трудно може да наречем новост.

Човешкият мозък решава да се облече в кора много преди появата на езика, разсъдъка или други "умствени" забавления.

Защо била необходима кората?

Обяснявам.

Организмът, който бил потомък на пургаториуса изглеждал абсурден и болезнен. И много сложен за управление.

А длъжността на ядлив мършояд, която трябвало да се заеме, била крайно отговорна.

Затова в добавка към базовите функции трябвало и много допълнителни. Но в дълбочините на словеете всичко вече било претъпкано. Дори например малкият регулатор на отделянето на слюнка вече нямал къде са де вмести.

А освен него трябвало да се осигурят още около 300 умения на новото животно.

Поради което трябвало допълнителна невронна маса.

За съжаление, бездействаща маса неврони, готова да служи за някаква внезапна потребност или за развлечение, просто не съществувала. Както и неврони "с двойно действие".

Всичко трябвало да се формира и развива. Специално за всяка функция.

Постепенно и само при необходимост. Така нареченият цереброгенезис е пазар, който съществува по прост принцип: искаш нова функция – дай неврони.

Искаш сложна функция – дай много неврони.

Няма неврони – няма функция.

Така че във второто действие на комедията възникнал проблемът с разпределението на новите свойства. Започнало последното нарастване на мозъчния субстрат.

Не можел да се увеличи обемът на черепа. Той и без това бил пределен за преминаване през родовите пътища на женския индивид.

Затова хитрата еволюция оформила повърхността на полукълбата. Това бил ловък ход. Благодарение на издигащите се извивки и дълбоки бразди между тях площта на кората се утроила.

При това положение тези (около) 300 нови физиологични и моторни потребности също били осигурени с невронна маса. В резултат от това всичко се поместило. Разбира се, плътно, но черепът не се спукал.

Ще отбележим, че тези нововъведения също нямали ни най-малко отношение към разсъдъчната дейност.

От нея нямало ни най-малка необходимост. Родът и така бил осигурен с всичко необходимо за оцеляване.

Накрая изграждането на мозъка на младия мършояд било напълно завършено. Обектът бил предаден и приет за експлоатация.

Човекът можел да пристъпи към преработка на натрупаната мърша. А цялото свободно време от работа си той посвещавал на промискуитета.

Вероятно този период от милион и половина години били най-щастливият в цялата история на човечеството. Възможно е това да е бил именно онзи Едем, първичният рай, който има предвид религията.

Разбира се, homo периодично попадал на нечии зъби. Но такива събития били обичайни и не се възприемали трагично. Още повече, че от господарската трапеза на саблезъбите винаги се падало нещо и на роднините и близките на починалия.

В крайна сметка човекът не се опитвал да смени своята работа. Както и не се стрелял към повишение.

Всичко му било добре

И нищо не го интересувало.

Което, на пръв поглед, е малко странно.

Да предположим, че някои дялове на тогавашния мозък са били малко по-бедни от мозъка на съвременния човек. Това е напълно възможно.

Но дори и в обеднения си вариант, те биха били достатъчни да забележат силата на киселините, запалимостта на петрола или ковкостта на златото.

Забелязването би довело неизбежно до използване. Възможно е в началото да е непохватно, но неотвратимо прогресиращо.

Това обаче се случило през необяснимо дълго време.

Нека припомня, че светът на плиоцена и плейстоцена предлагал на всяка крачка суровини за всякакви изделия и технологии.

Наблизо, точно под краката, се намирали ковки железни метеорити, златни жили, бисмут, живак и алуминосиликати.

Геоложките пукнатини били пълни с въглища, белемнити и огромни зъби на мегалодони.

Пещерите се пръскали от сталактити, кристали и руди, а кратерите разливали мед, желязо, олово, стъкло, асфалт и сяра.

От разломите извирали газове, петрол, киселини и горещи води.

Горите предлагали смоли, восък, масла, различни лепила и каучук, а труповете на животните – нервни и сухожилни влакна, кожа и козина.

Същество, способно да изгради най-простата причинно-следствена връзка, неизбежно би се „закачило“ за поне една от тези радости.

Едната щяла да води след себе си друга и нашето същество щяло да премине от орбитата на зверските представи на малко по-сложни.

Следващата стъпка – занаятите, а след това откриването на артелите.

А след няколко хилядолетия homo щял да пътува до най-близката мърша с „Порше“.

Възможностите на веществата и течностите били очевидни. За да се възползва човек от тях, било необходима само способността да се изгради най-проста логическа връзка.

И любопитство, което, като двигател, може да тласне мисълта по веригата на заключенията.

Но!

В продължение на милиони години, по минералите и металите се плъзгал безразличният поглед на стаден мършояд. Той не забелязвал нищо.

Той мърморел, стискайки камъка, който геномът сложил в лапата му. Не го интересуваха нито стъклото, нито петрола. Върху изходите на златните жили трупал екскременти, а върху метеоритите раздирал мършата.

Тази невероятно дълга слепота, на пръв поглед, няма никакво обяснение.

Може да се създаде илюзията, че „този мозък“ няма нищо общо с мозъка на съвременния човек. Но това не е така.

Два милиона години не внесли никакви конструктивни промени в мозъчните полукълба.

Настъпили само малки увеличения на размерите в някои области.

Но! Принципът на работа на невроните, техните връзки, реакции и рефлекси през плейстоцена беше същият, каквито са и днес.

Еволюционната история на homo не оставя никакво съмнение, че полукълбата на E. Шрьодингер са пряко продължение на полукълбата на стадния плиоценов мършояд.

Повтарям, възможно е кората от онази епоха да не е притежавала всички размерни характеристики на днешната кора.

Но от нея никой не изисква разбиране на вълновата функция.

Става въпрос за поне една лопата.

Уви. Напълно формираният мозък не бил способен да реши нито една разсъдъчна или интелектуална задача.

Даже и не се опитвал да го направи.

Не защото бил лош или дефектен. Просто предназначението на този орган било съвсем различно.

Третото действие на комедията започнало доста идилично.

Милион години човекът вършел отлично своята работа, но в края на плейстоцена се случила конфузия.

В сплесканото чело на homo почукал разсъдъкът. Той не бил желан гост.

Разсъдъкът изисквал пет милиарда неврони, чаша ликвор и топъл ъгъл, по възможност в най-престижната част на мозъка.

Разбира се, настаняването му било. Нито излишни неврони, нито място в черепа вече нямало. Всичко било формирано, а да се разширява нямало накъде, защото „черепът не е гумен“.

Разсъдъкът, който дошъл най-последен, закъснял банално за разпределението на жилищната площ и ресурсите.

Не му се паднало нищо.

М-да.

Да жертва зрението или работата на бъбреците за развитието на причинно-следствени връзки, мозъкът, разбира се, не пожелал.

Но разсъдъкът продължавал да чука.

Работата е в това, че светът се променял трагично.

Времето се влошавало. Поредното заледяване сложило край на изобилието както на трупове, така и на ядливи насекоми.

Останал без работа, homo започнал да измира.

Възможността за примитивно изобретателство била последната му надежда за оцеляване.

А такава възможност можел да осигури само разсъдъкът.

Изразходвайки всички правилни спасителни ресурси, еволюцията му дала този рискован шанс.

Разбира се, не трябвало да постъпва така. Но никой не предполагал, че възможността да се свържат две пръчки ще доведе до Бухенвалд.

Използвайки „отпадъците от мозъчната продукция“, еволюцията все пак приспособила в кората на мозъчните полукълба разширената способност да се забелязват взаимовръзките между нещата и явленията.

Тоест, възможността да добавят звена в асоциативните вериги.

Не трябваше особено да се изобретява нищо. Достатъчно било да се изтрие прахът от още един забравен ген и да се включи в действие.

(Следва)

ГОЛИЯТ БИВШ СЪПРУГ НА ПОЕТЕСАТА И ДВА КУРШУМА В ГЛАВАТА Ѝ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Образа на фатална жена Делмира Агустини се опитвала да следва до последната си капка кръв. Своята и на бившия си съпруг.

Към 1913 година славата на 26-годишната Дeлмира Агустини преминала границите на родния ѝ Уругвай. Тя била наричана най-добрата поетеса в цяла Латинска Америка. В своите изключително емоционални стихове тя възпявала любовта, смъртта, порока и други характерни за декадентството теми. Репутацията на фатална жена трябвало да бъде поддържана не само на страниците на поетичните ѝ сборници, но и в личния ѝ живот.

Цели пет години неин връстник, Енрике Рейес, ухажвал Дeлмира по изключително красив начин. Романтичната им връзка се развивала според всички правила на романтичния жанр: серенади под прозореца, букети с цветя, тайни срещи, кавги и страстни помирения.

През август 1913 г. двойката, позната на целия Уругвай, обявила предстоящата си сватба. За изненада на мнозина бракът се оказал краткотраен. Двамата живели заедно по-малко от два месеца. Още през есента Дeлмира напуснала съпруга си, обвинявайки го в „отвратителна баналност, несъвместима с нейната поетична природа“.

Изоставеният Рейес се опитвал първоначално да се помири с нея, но след това си позволил да я обижда публично. Започнал бракоразводен процес, който на 5 юни 1914 г. сложил официално край на брака им.

Марка с портрет на Делмира Агустини

Светските сплетници в цяла Латинска Америка още не успели да обсъдят подробностите на тази история, когато избухнала убийствена във всяко едно отношение новина: на 6 юли в наета квартира в Монтевидео полицията открила голите тела на наскоро женените съпрузи. Агустини била убита с два изстрела в главата. Смъртно раненият Рейес стискал здраво пистолет в ръката си. Той починал, без да дойде в съзнание, два дена по-късно.

Естествено, първата и основна версия била убийство от ревност. При това полицията открила, че разделените съпрузи се срещали тайно през всички месеци, докато траел разводът и дори след като бракът им бил разтрогнат. Подтекстът на техните взаимоотношения останал неясен. Изказват се предположения, че Енрике е шантажирал поетесата с нещо, принуждавайки я да се среща с него под заплаха от разкриване на някаква ужасна тайна. Това, обаче не обяснява защо Рейес е застрелял доскорошната си съпруга и себе си.

Писателят Борис Акунин предлага версията, че в Уругвай се е случило нещо подобно на японското шинджу – двойно самоубийство. Възможно е Делмира да е обичала смъртта повече от съпруга си, а Енрике да е бил толкова влюбен в поетесата, че се е съгласил да подкрепи нейното чувство. Любовните линии се събрали в една точка и били прекъснати с три изстрела. Разбира се, тази версия звучи много литературно, но нали все пак става дума за поетеса...