КОМЕНДАНТ НА ЗЕМНИЯ АД

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За хилядолетията на своята история човечеството, уж надарено с разум и нравствени устои, така и не успяло не само да се отърве от войните, но дори и да се застави твърдо да спазва в тях някакви правила. За братоубийствените граждански войни това е особено характерно.

Въпросът коя точно нация притежава съмнителната чест за създаването на концентрационните лагери е сред най-остро дискутираните. Разпространена е гледната точка, че първи започват да ги използват британците по време на Втората англо-бурска война (1899−1902 г.), за да изолират отрядите на африканерите от техните „бази за снабдяване“ – фермерските стопанства. По заповед на британския командир лорд Китчънър фермерите и техните семейства са държани зад бодлива тел, за да се отреже достъпът на сражаващите се бури до храна и попълнения. Смъртността, особено детската, била чудовищна и целият цивилизован свят осъжда тогава тази нечовешка практика.

Но съществуват и немалко аргументи в подкрепа на гледната точка, че първи подобни лагери започват да правят американците по време на Гражданската война от 1861−1865 г., при това и двете страни: както Съюзът (Северът), така и Конфедерацията (Югът). Разликата е, че в тези лагери държали не цивилно население, а военнопленници.

Така че всичко зависи от съдържанието, което влагаме в понятието „концентрационен лагер“. Ако използваме широкото определение – „специално оборудван център за масово принудително задържане въз основа на извънсъдебни основания“, тогава първенството вероятно принадлежи на САЩ. Освен това там за първи път в човешката история подобно явление е осъдено по съдебен ред.

Всеки четвърти, всеки шести

Най-големият лагер за пленени южняци бил „Елмайра“ (затворниците преправят името му на „Хелмайра“ от английското Hell – „ад“). В началото на войната това е тренировъчен лагер за новобранци, разположен на границата между щатите Ню Йорк и Пенсилвания, в непосредствена близост до железопътна линия (което обяснява избора на мястото). Тъй като в първите години на войната страните разменят пленниците си доста бързо, не съществува необходимост от специални лагери, но към 1864 г. размяната на практика спира. Полковник Уилям Хофман, генерален комисар по въпросите на военнопленниците в армията на Севера (който, между другото, в началото на войната също бил в плен), нарежда да се организира в Елмайра лагер за 8-10 хиляди души.

Комендантът на лагера, майор Хенри Колт (брат на знаменития оръжейник), не бил жесток човек и чувствал своята отговорност за живота на поверениците си. Но пренаселеността (при нормално настаняване на пет хиляди души в бараки и допълнително хиляда в палатки, в лагера се имало едновременно два пъти повече хора), неизбежната нехигиеничност, недостигът на храна и чудовищните студове през зимата на 1864-1865 г., когато нощните температури падат до минус 27°C, водят до това, че всеки четвърти затворник в крайна сметка остава да лежи в намиращото се наблизо гробище. Не много по-добри били условията и в най-големия лагер на Севера – „Дъглас“ в Чикаго. От преминалите през него 26 хиляди южняци всеки шести не доживява до освобождението си.

Както е известно, историята на войната се пише от победителите. След войната вестниците обсъждат активно нечовешките условия, в които са държани пленниците в лагерите на Съюза, рушат се репутациите на заслужили офицери – коменданти и охрана, но до съдебно преследване не се стига. Впрочем и южняците, които имат отношение към ситуацията с пленените през войната северняци, остават на практика недокоснати. С едно-единствено, наистина „изключително“ изключение.

Три хиляди на хектар

Името „Самтър“ (в чест на генерала и сенатора Томас Самтър) „се отличава“ в Гражданската война два пъти. Първо, изстрелите, прозвучали на територията на Южна Каролина, първия щат, обявил излизането си от състава на Съюза след победата на Линкълн на президентските избори през 1860 г., са предизвикани от това, че силите на южняците първо блокират, а след това подлагат на артилерийски обстрел и щурмуват форт „Самтър“ на атлантическото крайбрежие, където се намира малък гарнизон северняци. Второ, в съседния щат Джорджия, в лагера „Самтър“, по-известен като „Андерсънвил“, през 1864 – 1865 г. се намира най-големият и според мнозина най-ужасният от концентрационните лагери.

Лагерът „Андерсънвил“. Рисунка от 1882 г.

За разлика от „Елмайра“, който преди това е военен обект, „Андерсънвил“ е организиран „от нулата“. Думата „построен“ не е много подходяща за него, защото като постройки са издигнати само двойната ограда, караулните вишки и казармите за охраната. Затворниците са настанени под открито небе, като само малка част от тях разполагали със стари палатки, землянки или продупчени одеяла. Пренаселеността била извън всякакви граници: при проектен капацитет от 10 хиляди души, броят на хората, пребиваващи едновременно в лагера на площ от 11 хектара (правоъгълник с размери 490 м на 230 м), понякога достигал 32 хиляди. Санитарните условия били чудовищни: през лагера минавали два канала – единият за нечистотиите, другият за питейна вода, но нито единият, нито другият „се справяли“ със своите функции и цялата територия на лагера била покрита с екскременти, а дизентерията и други стомашни заболявания били разпространени всекидневни явления. Медицинска помощ на практика не била оказвана, а храната била съвсем недостатъчна. Затворниците не получавали готова храна, а продукти (предимно едро смляно царевично брашно), но приготвянето на топла храна от тях обикновено било невъзможно поради липсата на дърва за огрев и съдове.

Лагерът „Андерсънвил“

Заради всяко парченце дърво, парцал от одеяло, късче питка или стара обувка избухвали жестоки сбивания. Както винаги става при подобни условия, когато хората са лишени дори от най-минимални стандарти на човешко отношение, част от затворниците се скупчили в банди и тероризирали своите другари по нещастие. Бандите били две – „Нападателите“ (англ. „The Raiders“ – бел. П. Н.) и „Регулаторите“ (англ. „The Regulators“ – бел. П. Н.), и враждували помежду си само в най-крайни случаи, разбирайки, че за „постигане на общите цели“ е по-добре да си сътрудничат. Охраната на лагера била напълно доволна от такава „вътрешна служба за ред“.

Илюстрация в „Harper’s Weekly“, посветена на условията в „Андерсънвил“, 1865 г.

Илюстрация в „Harper’s Weekly“, посветена на условията в „Андерсънвил“, 1865 г.

Охраната на лагера имала заповед да стреля на месо при приближаване на затворник до вътрешната ограда и редовно се възползвала от това: смята се, че по този начин за едната година от съществуването на лагера били застреляни около 300 души.

Човек с нелека биография

На практика от самото му основаване въпросното „учреждение“ се ръководи от комендант, капитана от армията на Конфедерацията Хенри Вирц. Швейцарец от Цюрих, той пристига в САЩ на 26-годишна възраст, след като прекарва известно време в затвора за злоупотреба с поверени средства. Работи във фабрика, после като асистент в различни медицински заведения и накрая като надзирател в плантации в Луизиана. В началото на войната се записва като доброволец в армията на Юга, бива ранен (по негови собствени твърдения – в битката при Севън Пайнс), произведен в офицер (по негови думи – за храброст) и изпратен във военно-затворническото ведомство. Според други данни е служил в затворнически институции почти през цялата война. През април 1864 г. е назначен за комендант на новосъздадения лагер за военнопленници „Андерсънвил“.

Хенри Вирц

Прави впечатление, че след края на войната той не се опитва да избяга, въпреки че имал време и възможност. Вирц е арестуван „на мястото, където отбива своята служба“. Известно време не са знаели какво да правят с него, но в крайна сметка решават да му повдигнат обвинение в умишлено създаване на нечовешки условия за задържане на военнопленниците. По време на разследването са добавени обвинения в тринадесет случая на лична саморазправа с „контингента“ – убийства, мъчения и побои, и в издаване на нечовешки заповеди на охрана на лагера.

„Виновен!“

Съдебният процес не бил бърз – продължил около два месеца. Вирц имал адвокати, предоставени му били и други предвидени от закона средства за защита. Основната задача на обвинението била не само и не толкова да накаже конкретния престъпник, а да докаже, че действията му са част от план на ръководството на Конфедерацията (на първо място нейния президент Джеферсън Дейвис и главнокомандващия генерал Робърт Лий) за избиване на военнослужещите от Съюза, че „Андерсънвил“ е превърнат умишлено в „лагер на смъртта“ и това не е лична инициатива на неговия комендант. Вирц и защитниците му отстоявали гледната точка, че комендантът е правил всичко възможно за поддържане на нормални условия в лагера, но не успял да постигне това поради постоянния приток на военнопленници, чийто брой надхвърлил бързо всички възможни граници, както и поради абсолютно недостатъчното снабдяване на лагера с храна, медикаменти и строителни материали. Показанията на свидетелите били доста противоречиви, особено що се отнася до конкретните действия на Вирц в определени моменти (никой не поставил под съмнение кошмарните общи условия на живота на затворниците).

Процесът срещу Вирц. Илюстрация в „Harper’s Weekly“, 1865 г.

„Той застреля едно младо момче на име Уилям Стюарт, редник от 9-и минесотски пехотен полк. Двамата с него измъкнахме зад оградата един мъртвец, когато при нас дойде Вирц и попита кой ни е разрешил. Стюарт отговори, че който е трябвало, той е разрешил. Без да каже нито дума, Вирц извади револвера си и го застреля“ — из показанията на свидетеля Джордж Грей, 12 септември 1865 година.

„Имаше и друг нещастник. Когато Вирц влезе вътре в ограденото място, той се надигна от земята и поиска разрешение да излезе навън, за да подиша чист въздух. Вирц попита какво има предвид, клетникът отговори нещо и капитан Вирц извади револвера си и го уби“ — из показанията на свидетеля Томас Алкоув, 28 август 1865 година.

„Един от затворниците припадна; съседите му се затичаха към една локва за вода. Не зная дали им беше разрешено; вероятно да, защото след това пазачите бяха наказани. Първо чух изстрел, но не видях откъде. След това се обърнах наляво и видях как капитан Вирц стреля още два пъти и рани двама души“ — из показанията на свидетеля Феликс дьо ла Бом, 12 септември 1865 година.

Въпреки определени отклонения от класическата съдебна процедура, които при по-спокойни обстоятелства биха дали на защитата добри шансове при едно обжалване, трибуналът счел, че личната вина на Хенри Вирц в престъпленията както от военен, така и от общонаказателен характер е доказана. Осъдили го на смърт и го обесили на 10 ноември 1865 г. в Стария затвор във Вашингтон, окръг Колумбия. И до ден днешен оценката за процеса срещу него е важен епизод от „войните на паметта“, които не спират в САЩ по повод на събитията от Гражданската война. За едни той е „демонът от Андерсънвил“, а други му издигат паметници.

Екзекуцията на Вирц. Снимка от 10 ноември 1865 г.

Вече след екзекуцията адвокат Луис Шаде заявил пред вестниците, че преди нея неназовани лица обещали на Вирц помилване в замяна на показания срещу президента на Конфедерацията, но той отказал. Дали това е истина – остава загадка, както и отговорът на въпроса кого са съдили през есента на 1865 г. във Вашингтон – патологичен садист или безстрастен служител, оказал се на изключително неподходящо място в повече от неподходящо време.