ХЕНРИ ЛОУСЪН / „БИЛ, ПЕТЕЛЪТ ВЕНТРИЛОКВИСТ“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

– Когато живеехме на село във фермата, си имахме един петел на име Бил – каза Мичъл. – Едър мелез без особена порода, макар баба да твърдеше, че породата му е „превъзходен“, и се караха много за това с дядо; тя беше също толкова упорита и ината в мнението си, колкото и той в своето. Но както и да е, викахме му Бил и не му обръщахме особено внимание, докато един наш братовчед не дойде от Сидни на гости на село и не отседна у нас, защото беше по-евтино, отколкото да спи в кръчмата. Та, някак си този тип прояви интерес към Бил, проучва го два-три дена и накрая каза:

– Че този петел е вентрилоквист!

– Какъв?

– Вентрилоквист!

– Стига бе!

– Ама така е. Чувал съм и за други такива случаи, но за пръв път виждам. Бил е чиста проба вентрилоквист.

Тогава се сетихме, че в радиус от пет мили нямаше друг петел — единственият ни съсед, ирландец на име Пейдж, нямаше по онова време, — а ние често бяхме чували да кукурига друг петел, но не ни беше хрумвало да му обръщаме внимание. Вгледахме се в Бил и той наистина се оказа вентрилоквист. „Куку“ излизаше както трябва, но „ри-гу-у-у“ сякаш идваше някъде отдалече. Понякога пък цялото кукуригане се объркваше и се връщаше като ехо, изгубено преди година. Бил се надигаше на пръсти, разперваше криле, извиваше шия и преглъщаше два-три пъти, сякаш гълта яйце, като едва не си счупваше врата си и не си пръсваше вътрешностите, а после от него не се чуваше никакъв звук — само кукуригане в далечината.

И не след дълго видяхме, че Бил е на голям зор от това. Разбирате ли, не знаеше, че го прави той – мислеше, че го предизвиква друг петел, и искаше отчаяно да намери този друг петел. Качва се на камарата дърва, кукурига и се ослушва, пак кукурига и пак се ослушва, после отива до горния край на пасището, качва се на купата сено и там кукурига и се ослушва. После долу, в другия край на пасището, ще се покачи на купчината сгурия и там кукурига и се ослушва. После от другата страна, качва се на един дънер сред фиданките и пак кукурига и се ослушва. Търси другия петел навсякъде, но, разбира се, не може да го намери. Понякога го нямаше по цял ден – кукуригаше и се ослушваше из цялата околност, а после се прибираше капнал от умора, за да си почине и да се охлади в една дупка, която кокошките му бяха изровили на влажно място под шейната с бъчвата за вода.

Един ден Пейдж донесе вкъщи голям бял петел. Пусна го и той се качи на купата сено на Пейдж и изкукурига, за да види дали наоколо има други петли. Бил се беше прибрал уморен; денят беше горещ, той беше изгонил кокошките и си почиваше под сянката на бъчвата, когато белият петел изкукурига. Бил не загуби и миг, излезе и се качи на камарата дърва, след което зачака да чуе кукуригането отново. Като го чу, изкукурига и той, а другият петел изкукурига отново и така си кукуригаха един на друг три дни, като се наричаха с какви ли не обиди, дето им дойдоха на езика. След това започнаха да се придумват един друг да излязат и да бъдат направени на пилешка супа и пухени възглавници. Но не излезе никой. Виждате ли, кукуриганията бяха три — кукуригането на Бил, кукуригането на вентрилоквиста и кукуригането на белия петел. И всеки петел си мислеше, че в противниковия лагер има два петела и че може да няма честна игра. Затова и двамата ги беше страх да вдигнат гребените.

Но накрая Бил вече не издържаше. Реши да отиде и да се разберат веднъж завинаги, дори в двора на Пейдж да има цяла селскостопанска изложба от наградени и поощрени бойни петли. Той слезе от купчината дърва и тръгна през изораната нива с наведена глава и набъбнали криле, а тромавите му дебели крака риеха бразди зад него с всичка сила.

Искаше ми се до смърт да отида да гледам боя и да викам за Бил. Но не посмях, защото предната вечер се прибирах късно по пътя с брат ми Джо и на най-горната летва върху предната ограда на Пейдж бяха накацали към три ята пуйки; пернахме ги с един клон, а те нададоха такъв проклет пуешки крясък, че Пейдж излезе по риза и ни видя как бягаме; знаех, че ни дебне с волски камшик. Освен това между двете семейства имаше търкания заради един породист бик, който Пейдж беше взел назаем, но не искаше да ни го даде.

Покатерих се на едно дърво възможно най-близо до оградата и се загледах. Бил беше решил, че е намерил най-сетне другия петел. Белият петел не искаше да слезе от купа, затова Бил се качи при него и двамата се биха там, докато не се претърколиха от другата страна и повече не видях нищо. Ама че се ядосах! Кучето си щях да дам, за да видя остатъка от боя. Отидох до далечния край на оградата на Пейдж и се покатерих там на едно дърво, но, разбира се, не се виждаше нищо, та се прибрах вкъщи през задния двор. Тъкмо се прибрах и Пейдж се появи пред дома ни и извика: „Ей вие, вътре!“. Аз и Джим се мушнахме под къщата като змии и надзърнахме иззад една подпора. Но Пейдж беше в добро настроение — на лицето му грееше широка усмивка, а под мишницата си държеше невредимия Бил. Той остави много внимателно Бил на земята и каза на нашите:

– Твоят петел спука от бой моя петел, но нямам лоши намерения. Беше голям бой.

И тогава старият и Пейдж си поприказваха и след това се сприятелиха много. А Бил изглежда не се занимаваше повече с вентрилоквизъм; белият петел обаче прекара доста време в търсене на другия петел. Може би си мислеше, че с него ще му провърви повече. Но Пейдж през цялото време търсеше да намери петел, който да набие нашия. Цял месец не правеше нищо друго, освен да язди наоколо и да разпитва за петли; и накрая взе назаем един боен петел от града, остави пет лири депозит за него и го донесе у дома. Пейдж и стария се разбраха да организират двубой — горе-долу единственото нещо, за което се бяха разбирали от пет години насам. И го уредиха за една неделя, когато баба, момичетата и децата щяха да ходят на гости при наши роднини на около петнадесет мили и да останат там да преспят. Накараха ме да отида с тях на кон, но знаех какво се крои, та моето пони окуця на около миля по пътя и се наложи да се върна, да го пусна в горната ливада, да скрия седлото и юздата в един кух дънер и да се промъкна вкъщи, за да се покатеря на покрива на бараката. Беше ужасно горещ ден и трябваше през цялата сутрин да се прехвърлям напред-назад през билото на покрива, за да не ме види стария, защото се мотаеше доста наоколо.

След обяд, момчетата от околността започнаха да пристигат на коне и да ги връзват из двора, докато не заприлича като да има погребение. Някои от младежите ме видяха, разбира се, но аз им намигнах и те ме предупреждаваха всеки път, когато старият се появяваше наблизо.

И така, Пейдж дойде заедно със своя боен петел. Името му беше Джим. Не беше нещо особено на вид и изглеждаше доста по-дребен и по-слаб от Бил. Някои от момчетата направиха недоволни физиономии и казаха, че изобщо не е боен петел; Бил щял да го приключи с един удар и нямало да има никакво забавление.

Донесоха бойния петел и го пуснаха до камарата с дърва, а после измъкнаха Бил изпод бъчвата. Той прояви интерес. Погледна Джим, покачи се на дървата, изкукурига и пак погледна Джим. Прецени, че най-сетне това е птицата, която го е баламосвала през цялото време. Скоро го обхвана пак тревога, та изкукурига, хвърли едно око на боеца, пак изкукурига, зяпна го отново и се помъчи хем да кукурига, хем да не изпуска от поглед бойния петел. Джим обаче не се издаваше, докато накрая не се прозина случайно точно когато кукуригането на Бил се обърка съвсем, и Бил го забеляза. Реши, че този път го е хванал, слезе от камарата с дърва и се хвърли към своя враг. Но Джим побягна, а Бил хукна след него.

Въртяха се и се въртяха около камарата с дърва, и около бараката, и около къщата, и под нея, и пак обратно, и около камарата с дърва, и през нея, и в другата посока, и така продължиха близо час. През повечето време клюнът на Бил беше на сантиметър-два от опашните пера на боеца, но колкото и да се мъчеше, по-близо не можеше да стигне. А през цялото време хората се подиграваха с Пейдж и подвикваха: „Колко струва боецът ти, Пейдж! Давай, Бил! Давай, старче!“ и всякакви такива. Е, бойният петел тичаше, сякаш е на състезание по издръжливост, и не му пукаше, дори ако трябва да продължи цяла година. Не изглеждаше да проявява какъвто и да е интерес към това, коетос е случва, но Бил се разпали, а после направо побесня. Навеждаше глава все по-ниско и по-ниско, переше криле все по-надалече от тялото си и ровеше земята зад себе си все по-силно и по-силно, но нямаше никаква полза. Джим като че ли го изпреварваше без усилие. Към края се задържаха около камарата с дърва. Първо я обикаляха известно време в едната посока, после в другата за разнообразие, а от време на време минаваха през върха, за да разчупят еднообразието; и хората се запалиха по надбягването повече, отколкото биха се запалили по боя – даже и залагания правеха. Само дето на Бил му тежаха килограмите. Накрая се скапа; забави ход, нямайки вече сили да се клатушка, и тогава, когато беше напълно грохнал, онзи боен петел се обърна срещу него и му дръпна такъв бой, че свят му се зави.

А баща ми ме хвана, когато бях слязъл в суматохата долу, та не му мислех, и ми дръпна такъв бой, че свят ми се зави. Но после си имаше разправии със старата заради боя с петлите.

Пък Бил беше толкова отвратен от себе си, че се мушна под бъчвата и умря.