МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Ефим Григориевич си събу ботуша и ми показа крака си. На пръв поглед в него нямаше нищо особено. И само при внимателен оглед на стъпалото можеха да се видят някакви зараснали ожулвания и драскотини.

— Зарастват — каза с огорчение Ефим Григориевич. — Нищо не може да се направи, все пак седма година върви.

— А какво е това? — попитах аз.

— Това ли? — каза Ефим Григориевич. — Аз, уважаеми другарю, пострадах по време на Октомврийската революция. Сега, като минаха шест години, всеки, разбира се, се опитва да се присламчи: и аз, видите ли, съм участвал в революцията, и аз, значи, кръв съм проливал и съм се жертвал. А аз имам все пак явни белези. Белезите няма да излъжат... Аз, уважаеми другарю, макар да не съм работил по заводи и по произход съм бивш еснаф от град Кронщат, навремето бях белязан от съдбата — станах жертва на революцията. Аз, уважаеми другарю, бях прегазен от революционна машина.

Тук Ефим Григориевич ме погледна тържествено и докато увиваше крака си в партенката, продължи: — Да-а, бях прегазен от машина, от камион. И не просто като някой минувач или там някаква дребна риба, поради свое невнимание или слабо зрение, а напротив — пострадах при обстоятелства и то по време на самата революция. Знаехте ли бившия граф Орешин? — Не.

— Е, та значи... При тоя граф служих. Като лъскач на паркет... Щеш, не щеш, ама два пъти им лъскаш пода. А единият път, разбира се, с восък. Графовете много обичаха да е с восък. А на мене ми е все тая – само излишен разход. Макар че, разбира се, има блясък. А графовете бяха много богати и в това отношение не се ограничаваха.

И ето, значи, какво се случи: излъсках, да речем, в понеделник пода, а в събота стана революцията. В понеделник им го излъсках, в събота революцията, а във вторник, четири дни преди революцията, тича при мене техният портиер и вика: „Ела – казва, – викат те. При графа – вика, – има кражба и липса, а подозрението е върху тебе. Бързо! Иначе ще ти скъсат главата.“

Наметнах си сакенцето, хапнах два залъка за из път – и при тях.

Пристигам бързешком. Втурвам се, естествено, по стаите. Гледам – бившата графиня се тръшка в истерия и рита с пети по килима.

Видя ме и каза през сълзи: - Ах – вика, – Ефим, комси-комса, да не би вие да сте свили моето дамско часовниче, деветдесет и шест процента чисто злато, обсипано с брилянти? - Какво говорите – казвам, – какво говорите, графиньо! За какво ми е – казвам, – дамски часовник, като съм мъж? Смешно е – казвам, – извинете за израза.

А тя ридае.

— Не — вика, — няма начин, вие сте го свили, комси-комса.

И изведнъж влиза самият граф и пред всички присъстващи възразява: — Аз — вика, — съм много богат човек и за мене е фасулска работа да счупя на парчета това часовниче, но — вика, — тая работа така няма да я оставя. Ръцете си — вика, — не искам да цапам с вашата мутра, но ще ви дам под съд, комси-комса. Махайте се — вика, — оттук.

Аз, разбира се, погледнах през прозореца и излязох.

Прибрах се вкъщи, легнах и лежа. И ужасно ми е скучно от огорчение. Защото не съм пипал тяхното часовниче.

И лежа ден, и два — престанах да се храня и все мисля къде може да е това обсипано с брилянти часовниче. И изведнъж — на петия ден — нещо ме удря в главата.

„Леле майко, мисля си, та нали аз пъхнах часовничето в бурканчето с пудра. Намерих го на килима, помислих го за медальон и го пъхнах.“

Наметнах в същата минута сакенцето си и, без дори да хапна, изтичах на улицата. А бившият граф живееше на улица „Офицерска“.

И ето, тичам аз по улицата и ме обзема някаква неясна тревога. Какво е това, мисля си, защо народът ходи някак странно, настрани, и сякаш се плаши от пушечни изстрели и артилерия? Защо ли пък, мисля си.

Питам минувачите. Отговарят: — Вчера стана Октомврийската революция. Ускорих крачка — и към „Офицерска“.

Пристигам пред къщата. Тълпа. И един камион стои. И веднага някак си ме осени: да не взема, мисля си, да ме смачка камионът. А камионът стои... Е, добре. Приближих се, питам: — Какво става тук? — Ами — казват, — качваме едни аристократи в камиона и ги арестуваме. Ликвидираме тази класа.

И изведнъж виждам — водят го. Бившият граф го водят към камиона. Разбутах аз хората, крещя: — В бурканчето — викам, — часовничето ви, проклето та е! В бурканчето с пудра.

А графът, мръсникът, не ми обръща никакво внимание и се качва.

Хвърлих се по-близо до камиона, а камионът, проклет да е, забръмча тъкмо в този миг и ме избута с колелата си настрани.

„Е, мисля си, има една жертва“.

Тук Ефим Григориевич събу отново ботуша си и започна да оглежда с досада зарасналите белези по стъпалото. После пак го обу и каза: — Ето, уважаеми другарю, както виждате, и аз пострадах навремето и съм, така да се каже, жертва на революцията. Разбира се, не че се хваля с това, но няма да позволя на никого да се гаври с мене. А между другото, председателят на жилищната кооперация ми мери стаята в квадратни метри, пък и онова място, където стои скринът, също. И на всичкото отгоре се подиграва: под скрина, казва, имате около половин метър под. А какъв е този половин метър, щом това място е заето от скрина? Пък и скринът е на хазяина.