МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „АРИСТОКРАТКА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“/ „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Григорий Иванович въздъхна шумно, избърса брадичката си с ръкав и започна да разказва: — Аз, братчета мои, не обичам жени, които носят шапки. Ако една жена е с шапка, ако е с филдекосови чорапи или държи мопс в ръцете си, или има златен зъб, то такава аристократка за мене изобщо не е жена, а празно място.

А навремето, разбира се, се увлякох по една аристократка. Разхождах се с нея, водих я на театър. В театъра именно се разбра всичко. В театъра тя разкри идеологията си в цял обем.

Запознах се с нея в двора на нашата жилищна сграда. На събрание. Гледам, стои една такава фръцла. С чорапи, с позлатен зъб.

— Откъде — викам, — си ти, гражданко? От кое жилище? — Аз — казва, — съм от седми номер.

— Моля — казвам, — живейте си.

И веднага някак си ужасно ми хареса. Зачестих да ходя при нея. В седми номер. Случваше се да отида уж като официално лице. Уж да питам как сте, гражданко, по отношение на повредите във водопровода и в тоалетната? Добре ли е всичко? — Да — отвръща, — добре е.

Увива се в копринения си шал и нито гък повече. Само стрелка с поглед. И зъбът блести в устата ѝ. Ходих при нея месец – свикна. Започна да отговаря по-подробно. Един вид, водопроводът работи, благодаря ви, Григорий Иванович.

После – започнахме да се разхождаме с нея по улиците. Излезем на улицата, а тя ми казва да я хвана под ръка. Хващам я под ръка и се влача като щука. И какво да кажа – не зная, и пред хората ми е съвестно.

И ето че веднъж ми казва: – Що ме водите – казва – все по улиците? Чак ми се завива свят. Вие – казва, – като кавалер и човек на власт, да бихте ме завели например на театър.

– Може – казвам.

И тъкмо на другия ден от комсомолската организация пратиха билети за опера. Единия билет получих аз, а другия ми го даде Васко шлосерът.

Не погледнах билетите, а те се оказаха различни. Моят беше за долу, в партера, а този на Васко — чак на най-горния балкон.

И така, отидохме. Настанихме се в театъра. Тя седна с моя билет, а аз — с този на Васко. Седя най-отгоре и нищо, ама нищо не виждам. А ако се наведа през парапета, виждам нея. Макар и зле. Поскучах, поскучах и слязох долу. Гледам — антракт. А тя се разхожда по време на антракта.

— Здравейте — казвам.

— Здравейте.

— Интересно е — казвам, — дали работи водопроводът им?

— Не зная — казва.

И самата тя влиза в бюфета. Аз — след нея. Върви тя из бюфета и гледа към щанда. А на щанда — поднос. На подноса — пасти.

А аз като някакъв надут гъсок, като някакъв недоклан буржоа се въртя около нея и предлагам: — Ако — казвам — ви се прииска да изядете една паста, не се стеснявайте. Аз ще платя.

— Мерси — казва тя.

И изведнъж се приближава с развратна походка до подноса, грабва една паста с крем и я нагъва.

А парите ми — никакви. Най-много за три пасти стигат. Тя си хапва, а аз ровя притеснено из джобовете, проверявам с ръка колко пари имам. Пък те — нищо и половина.

Изяде тя едната паста с крем, взе и друга. Аз направо цъфнах. И мълча. Обзе ме една такава буржоазна стеснителност. Уж кавалер, а без пари.

Кръжа около нея като петел, а тя се смее и си проси комплименти.

Казвам: — Не е ли време да влизаме вътре? Май чух звънеца.

А тя казва: — Не.

И взима трета. Аз казвам: — На гладно не са ли много? Може да ти прилошее. А тя: — Не — вика, — свикнала съм. И взима четвърта.

В този момент кръвта ми нахлу в главата.

— Сложи я — казвам — обратно! А тя се уплаши. Отвори уста, а в устата ѝ блести зъбът.

Пък на мен сякаш бяс ми влезе под кожата. Все тая, мисля си, вече няма да се разхождам с нея.

— Сложи я — казвам — по дяволите! Сложи я тя обратно. А аз казвам на собственика: — Колко ви дължим за изядените три пасти? А собственикът се държи индиферентно — прави се на ударен.

— Дължите — казва — за изядени четири пасти толкова и толкова.

— Как — казвам — четири?! Нали четвъртата е в чинията.

— Не — отвръща, — макар и да е в чинията, от нея е отхапано и е смачкана с пръст.

— Как отхапано, моля ви се! — казвам. — Това са някакви ваши смешни фантазии. А собственикът се държи индиферентно — върти ръце пред муцуната ми.

Е, събра се народ, разбира се. Експерти.

Едни викат — отхапано е, други — не е.

А аз обърнах джобовете си — всякакви боклуци се изсипаха, разбира се, на пода, — народът се смее. А на мене не ми е смешно. Броя си парите.

Преброих ги — стигат точно за четири пасти. Напразно се препирах, мамка му.

Платих. Обръщам се към дамата: – Дояжте си – казвам, – гражданко. Платено е. А дамата не помръдва. И се притеснява да си дояде. В този момент се намеси някакъв чичко.

– Я дай – вика, – аз ще я доям.

И я дояде, мръсникът му с мръсник. За моите пари. Седнахме в театъра. Изгледахме операта. И си тръгнахме към дома. А пред нас тя ми казва с онзи свой буржоазен тон: – Стига свинство от ваша страна. Тези, които нямат пари, не излизат с дами.

А аз ѝ отвръщам: – Щастието не е в парите, гражданко. Извинете за израза.

Така се разделихме с нея. Не ми харесват аристократките.

1923 г.