МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БОГАТ ЖИВОТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Занаятчията Иля Иванич Спиридонов спечели от златния заем пет хиляди златни рубли [1].

Отначало Иля Иванич ходеше съвсем зашеметен, переше ръце, клатеше глава и повтаряше: – Ехаа... Я виж ти... Какво е това, братлета?...

След това, като свикна с със своето богатство, Иля Иванич започна да пресмята какво и колко може да си купи с тази сума. Но се получаваше толкова много и толкова хубаво, че Спиридонов махваше с ръка и зарязваше сметките.

При мене, като при стар приятел, Иля Иванич се отбиваше по два пъти на ден и всеки път с всички дреболии и с нови подробности разказваше как е научил за печалбата и какви удивителни преживявания имал в онзи щастлив ден.

– Е, какво ще правиш сега? – питах го аз. – Какво смяташ да купиш? – Ами ще купя нещо – казваше Спиридонов. – Ето, дърва, разбира се, ще купя. Тенджери, разбира се, трябват нови за домакинството... Панталони, разбира се...

Най-накрая Иля Иванич получи от банката цяла купчина чисто нови червонци [2] и изчезна безследно. Поне при мен не се отби повече от два месеца.

Но веднъж срещнах Иля Иванич на улицата.

Новият светлокафяв костюм висеше на него като чувал. Розовата вратовръзка пълзеше нагоре и го гъделичкаше по брадичката. Иля Иванич я дърпаше всяка секунда надолу, плюейки от яд. Личеше си, че и костюмът, и тясната жилетка, и пищната вратовръзка пречеха на човека и не му даваха да живее спокойно.

Самият Иля Иванич беше много отслабнал и съсухрен. И лицето му беше жълто и нездраво, с многобройни ситни бръчици под очите.

— Е, как е? — попитах аз.

— Ами, какво да ти кажа — отвърна унило Спиридонов. — Живеем. Дърва, разбира се, купих... А иначе, разбира се, е скучно.

— Защо така?

Иля Иванич махна с ръка и ме покани в бирарията. Там, докато си оправяше розовата вратовръзка, той каза:

— Всички говорят: буржоата, буржоата... На буржоата, видиш ли, животът им не е живот, а песен. А ето че аз самият, да речем, бях буржоа, капиталист... И какво хубаво има в това?

— А как?

— Ами как — каза Спиридонов. — Я вземете да видите сам. Роднините и близките, моите и на жена ми — с всички скъсах. Скарахме се. Това, да речем, едно. На народен съд дадоха ли ме, или не? Дадоха ме. По делото на гражданката Бикова. Ще има разглеждане. Това, да речем, две... Жена ми, съпругата тоест, Мария Игнатевна, по цял ден седи на раклата и плаче... Това, да речем, три... Обирджии опитаха ли се да разбият вратата на жилището ми, или не? Опитаха се. Макар и да не я разбиха, притеснявам ли се от това? Притеснявам се. Не мога вече от жилището си да изляза. А ако си седиш в жилището, пак е зле — крадат дървата от двора. Един кубик дърва имам купени. Трябва да ги пазя.

Иля Иванич махна отчаяно с ръка.

— И какво ще правиш сега? — попитах аз.

— Не зная — каза Иля Иванич. — Направо да се обеси човек... Още първия ден, откакто получих парите, започна всичко, всичките нещастия... Преди си живеех спокойно и безгрижно и бях щастлив във всяко едно отношение. Но щом се прибрах вкъщи с парите, веднага виждам, че нещо не е наред. Роднините, разбира се, гледам, се мотаят из жилището. Ту няма никой, ту са насядали по всички столове. Поздравяват ме. Аз, разбира се, дадох на всеки по две рубли за мое удоволствие.

Само че Мишка, братчето на жена ми, най-много се гърчи.

— Стига — вика, — срамно е да даваш по две рубли, като — вика — имаш капитал.

Е, от дума на дума, юмруци по масата — бой. Кой кого бие — не се знае. А Мишка свали от закачалката пролетно-есенното ми палтенце и излезе.

И ето, скарах се с роднините. Заживях си така.

Купих, разбира се, всякакви неща. Тенджери купих, просо – за две години напред. Започнах да мисля къде още да натикам парите. Гледам — жена ми се върти из къщи, нито почивка за нея, нито отдих.

„Не е редно — мисля си. — Макар и да е жена, все пак е равноправна жена. Стоп — мисля си. — Ще взема — мисля си — да ѝ наема за помощничка едно момиче. Нека момичето готви.“

Е, наех. Момичето готви, а жена ми, защото има свободно време, седи по цели дни на сандъка и плаче. Преди работеше и се веселеше, а сега седи и плаче. Тя, виждаш ли, започна да си спомня в свободното време всякакви нещастия – и как баща ѝ почина, и как се е омъжи за мене... Изобщо, от безделие в главата ѝ се набиха пълни глупости. Дадох, разбира се, пари на съпругата.

— Иди – казвам, – поне в клуба или на театър. Аз – казвам, – и сам бих дошъл с тебе, но нали виждаш, трябва да наглеждам дървата.

Е, поплака си жената – отиде в клуба. Започна да играе на лото. През деня плаче в свободното си време, а вечерта играе.

А аз наглеждам дървата. А момичето готви.

След време идва председателят и казва: — Ти – вика, – кучи сине, подрастващите ли ескплоятираш? Защо – казва, – момичето на Бикови не е регистрирано? Аз – казва, – ще те дам на народния съд, нищо че си спечелил пари...

Иля Иванич махна отново с ръка, оправи си вратовръзката и замълча.

— Лошо – казах аз.

— Как да не е лошо — оживи се Иля Иванич. — Седя си, да речем, на чаша бира, а сърцето ми се свива. Може би точно в този момент ми крадат дървата. Или се канят да влязат в жилището ми... А имам нов самовар. И не ми се седи, и не ми се тръгва. Какво ли има у дома? Жена ми, разбира се, сигурно плаче. Дъщерята на Биков също плаче — страхува се от съда... Мишка, братът на жена ми, сигурно се мотае около жилището — иска да се вмъкне... Ех, по-добре да не бях печелил тези пари!

Иля Иванич плати бирата и стисна тъжно ръката ми. Тъкмо исках да го утеша на сбогуване, но той попита изведнъж: — А това, значи... Ще има ли скоро нов тираж? Една хилядарка, тъй да се каже, не би ми дошла зле, за да закръгля сметката...

Иля Иванич си пооправи розовата вратовръзка и като ми кимна с глава, забърза към дома си.

1923 г.

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА

1. Облигациите на държавния „златен заем“ от 1922 година се разиграват като лотарийни билети.

2. Червонец (по това време) – монета от 8,6 грама чисто злато .