вторник, май 28, 2013

Театър, театър, театър…

Киното ми е стара слабост.

Мога да изгледам безпроблемно четири или пет филма един след друг (стига да имам време).

Но театъра…

Театъра поставям и над киното.

А вчера гледах нещо забележително.



Накратко казано – Мая Новоселска, Теди Москов.

И няма нужда от коментар…

понеделник, май 27, 2013

Ще плюя на гробовете ви

На референдума в Стара Загора имало ниска избирателна активност.

Чета по този повод един коментар: „Хората са отчаяни Не им пука за нищо“.

„Хората“ наистина са отчаяни.

Отчаяни са от това, че явно трябва да запретнат ръкави и сами да се борят за съдбата си.

От това, че явно никой не се кани да им поднася нищо на тепсия.

А от Кобурга насам „хората“ точно това чакат: някой да им поднася, да им дава, да ги оправя.

Е, видя се, че няма такъв.

И „хората“ са в дълбоко отчаяние.

Ами сега? – викат.

Ами сега – мрете!

Друго нищо не ви остава.

А по виановски j'irai cracher sur vos tombes.

Защото с вашето „не ми пука“ повличате и останалите надолу.

Защо трябва тогава на мене да ми пука за вас?..

неделя, май 26, 2013

Царете напускат кораба

Динозаврите като мене помнят стария виц с култовия лаф „Мой баща работи цар“.

Вицът беше за африкански студент, или арабски – не помня точно.

Но има такива хора и в наше време, и по нашенско.

Тиквата е точно от този сорт.

Затова може да е вярно това, което писаха някои медии.

Че щял да си хвърли оставката като депутат.

Защото Тиквата, освен да "работи цар", за нищо друго не го бива.

Както и някои други покрай него не ги бива за нищо друго, освен да са раболепни царедворци.

Та се чу също така, че и Рашидов Велики щял да се оттегли от депутатското поприще.

С една дума, не само плъховете напускат потъващия кораб.

Понякога го правят даже царете и царедворците…

събота, май 25, 2013

Парата в свирката и на 24-ти

На площада във Вакарел.

Тържество за празника на просветата и културата a la 80-те години на миналия век.

Говорим си с един познат по време на поздравителните слова от трибуната.

- Ако всичката енергия, която влагаме в речи и показност за 24-ти – казва ми моят познат, - я вложим наистина в просвета и култура, ще сме най-просветената и културната нация на света.

Наистина, има право…

петък, май 24, 2013

Похвално слово за българския език

Петър Увалиев

Простете ми. Пръв аз съзнавам - и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България - странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.

Но кой съм аз да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на Бълга­рия от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.

Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път и е толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!

Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомче на нявгашното постижение на Лазар Добрич - главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неу­ките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.

А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозира­ме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все по-разведряното и затова все по-отзивчиво съзнание.

И българският говор се зачева като предговор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.

Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българският род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във строен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта.

А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.

А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същ дъх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.

Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласка езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмис-лието и без-смислието. И Философският трактат в Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек.

И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки мета значи и „отвъд", очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото.

Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна сьщественост.

И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено по знание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто.

Меракът по това по знание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия метачовек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.

И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърни мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философс­ки означения и определения - какво е например същност и какво е естество. Мислил е езикът ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори.

Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е такъв или онакъв, а просто че е. Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понявга чува чудеса. Например: безобразният, безизразният звук ,,'ЪТ", орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила - и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежения Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрат мечти. Не спи - кипи Градьт. Ът, ът, ът, ът. ът. Не е ли този громол ек от конски тропот, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни.

В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни:

С враг врагувам – мяра

според мяра.

С благ благувам - вяра

според вяра.

Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнали от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществена сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписана от какъвто и да било логичен канон:

Леле моя, сабя халосия!

Море люта одринска

ракия!

Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовьзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори и най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се сдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието.

С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавател­ната ценност на познание и по знание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги".

А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика - да възкресиш стародавната аллотрион фос - загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо".

Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас.

И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково место­рождение. А где е то? - тревожно пита Яворов и покъртително си отговаря:

Къде си ти, родино моя?

Във този хълм и онзи дол,

които днес един, друг

утре ще насели ?

Не, ти си в мен, родино

моя.

И радостта е скръб.

Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа - неговото негодувание и нашето порицание:

Проклет да е онзи, който полива пустинята!

сряда, май 22, 2013

„Брулени хълмове“ по японски

До сега бях гледал две филмови версии на „Брулени хълмове“.

Едната още като ученик (по всяка вероятност е бил филмът на Робърт Фюест от 1970 година, доколкото се ориентирам днес по фотосите).

Умрях от скука, докато женската публика подсмърчаше покрай мене, и оттогава фамилията Бронте не е способна да ме доведе до каквито и да е особени емоции.

После, през ерата на видеокасетите, ми попадна случайно на касета друга версия – на Питър Космински от 1992 година с Жулиет Бинош.

Не че ме очарова, но и не ме раздразни, което все пак е много, макар че не помня нито една сцена.

Към версиите от 2009 и 2011 година не съм посягал и нямам намерение да посегна, както и към много по-ранните екранизации на Бунюел и Уайлър, въпреки знаковите имена.

Но когато ми попадна японската версия на Йошида Йошишиге (嵐が丘, 1988 г.), не можах да се сдържа.

Не познавам сюжета на романа, затова не зная доколко филмът го следва и доколко се отклонява от него.

Обстановката е изключително мрачна, действието е монотонно (театър Но?) и тягостно.

Вместо Хийтклиф и Кати – Онимару и Кину.



Любов…



…и бруталност.



Разкопан гроб…



…и похитен труп (по-точно скелет, тук ефектът направо издиша).



Сакето е малко повече отколкото във всеки друг японски филм, който съм гледал.



Има и звън на самурайски мечове, няма как да няма.



Краят е зловещо романтичен – Онимару влачи ковчега с тленните останки на Кину.



Ако ви се гледа, тук го има с руски субтитри:

http://rutracker.org/forum/viewtopic.php?t=4439231.

А тук с английски:

http://www.youtube.com/watch?v=jhTauvmiq6Q.

вторник, май 21, 2013

Прецеденти

Прецедент било в най-новата ни история, че една партия, която управлявала четири години, спечелила пак изборите.

Това - според герберите.

Но като говорим за прецеденти, да караме до края.

Прецедент в най-новата ни история ще бъде и това, че една партия, която е спечелила изборите, няма да управлява.


На снимката – Бойко пие студена вода.

Всички гербери да направят същото.

Нищо друго не им остава…

понеделник, май 20, 2013

Протести

На 21-ви пред Народното събрание щяло да има голяма тулуменда.

Обещават ни я разни сайтове и писачи из Интернет.

Тулумендата щяла да бъде герберска.

„Народът ще касира изборите!“ – вика един привърженик на Тиквата.

„Ще влезем в Народното събрание!“ – подглася му друг.

Мечти, мечти…

Не че няма да се съберат хора.

Ще докарат от цялата страна с автобуси чиновници и калинки и готово.

Само че от чиновник и калинка бунтар не става – страхливи са без патерицата на властта.

Ще повикат, ще покрякат в общия куп, ще излезе може би Тиквата да ги излъже нещо вече в качеството си на редови депутат, после ще се качат на автобусите и – който откъдето е.

Последно издихание на отишлата си власт.

Ех, гербери, гербери – да бяхте управлявали човешки, нямаше сега да пиете горчивата чаша…

неделя, май 19, 2013

Сините талибани

Някога, когато Бойко Борисов беше в началото на управлението си и написах, че имам някаква надежда нещата в България да тръгнат по по-добър път, сините талибани скърцаха със зъби.

Не може, обясняваха ми те, един човек с десни убеждения ДА ХАРЕСВА Бойко Борисов, той не е десен.

Сега, когато когато казвам, че в никакъв случай не мога да застана зад Бойко Борисов, сините талибани отново настръхват.

Не може, обясняват ми те, един човек с десни убеждения ДА НЕ ХАРЕСВА Бойко Борисов, той е десен.

Сините талибани са ми мерило.

Ако сме на различни мнения, значи съм на прав път...

събота, май 18, 2013

Накратко за резултата от изборите

Не съм по дългото писане и по сложните анализи.

За тези неща има и по-умни, и по-търпеливи от мене хора.

А за резултатите от изборите мога да кажа следното.

Моята програма максимум, за жалост, не се осъществи: ДСБ остана извън парламента.

Малко не ни достигна, но да не кършим ръце - това няма да са последните парламентарни избори.

Затова пък първа точка от моята програма минимум е на път да се реализира.

ГЕРБ по всяка вероятност ще се раздели с властта (което означава път по стъпките на НДСВ до глухата провинция на политическия живот).

На висока цена, но пак ще кажа – по-добре Лалугера отколкото Тиквата.

И ще чакам осъществяването на втора точка от моята програма минимум.

Изхвърлянето от властта на нашенските, ихтиманските гербери.

Заедно с ихтиманските им калинки.

Местните избори скоро ще почукат на вратата.

И още отсега предчувствам сладостта на момента…

четвъртък, май 16, 2013

Интелектуалка

Много интелектуалци, много нещо се включиха в предизборната борба.

А и след изборите хукнаха да обясняват вота си.

„Гласувах за ГЕРБ, за да не позволя България да се управлява от БСП“ – вика някоя си Милена Фучеджиева.

За която научавам, че била режисьор и сценарист.

То и Стоичков е доктор, но да не се отвличам.

Титлите поне на Фучеджиева говорят, че би трябвало да е интелектуалка.

Трябва да е, ама не е.

Защото поведение ѝ е на кон с капаци.

Освен две партии не успяла да види нищо повече.

Затова пред Лалугера предпочела Тиквата.

Все едно пред шамара да предпочетеш плесницата.

Па и се хвали на това отгоре с подвига си.

Ба си и интелектуалката…

сряда, май 15, 2013

Тънка сметка

“Свинари искат Бойко за премиер“ – четем едно вчерашно заглавие.

Четем и не се учудваме.

Защото свинарите са си направили тънката сметка.

В грижа за подопечните си животинки.



неделя, май 12, 2013

петък, май 10, 2013

Две филмчета

„Моята пролет с 27!“ от Найо Тицин.


И “Иван Костов пред www.politikat.net“


сряда, май 08, 2013

In memoriam


На снимката съм с моята колежка и приятелка Искра, един изключително лъчезарен и любвеобилен човек.

Не зная коя година е това, не зная и повода.

Впрочем – няма значение.

Вчера изпратихме Искра в последния ѝ земен път.

Празнина, дълбока празнина…

вторник, май 07, 2013

Шантави избори

“Ти откога заобича Дърева?“ – попита ме един син талибан от кабагайдите.

Замълчах си.

На кабагайди и на сини талибани (даже и ДСБ да са!) не отговарям – първите вдяват трудно, вторите изобщо не вдяват, а когато са две в едно – бягай далече!

Поводът е, че споделих едно изказване на Велислава Дърева.

Ами споделих го, вижте какво казва: „Борисов е уникален идиот…“

Как да не го споделиш това, като го мислиш същото.

По този въпрос с Дърева съм категорично на едно мнение.

А иначе – да му се не видят и шантавите избори!

С хора, с които сме били близки, се раздалечаваме, а с хора, с които сме били далечни, се доближаваме.

До там ни докара Тиквата…

понеделник, май 06, 2013

Важно, по-важно

Не чета форуми, но понякога ми пада окото на нещо от тях.

И гледам на едно място под една статия пише: „Стига с тези избори, днес е Великден, а Великден е по-важен от изборите“.

Уайлд има една пиеса – „Колко е важно да бъдеш сериозен“.

Да беше живял днес в България, щеше да напише друга – „Колко е важно да не бъдеш прост“.

Великден бил по-важен от изборите!

Като си представя само, че истински религиозните хора у нас са една шепа хора, а за всички останали Великден се състои единствено в яко набиване на яйца и козунаци, мога да отчета безпроблемно степента и насоката му на важност.

След Великден ще останат само разноцветни яйчени черупки и за черупките изобщо не ме е грижа.

Но какво ще остане след изборите, ме вълнува живо.

Защото от тях зависят всичките ми следващи дни, зависи даже и следващият ми Великден.

Така че да ви го кажа по великденски (нали и днес е Великден!): празнувайте, каквото празнувате, а на 12-ти пред урните!

И в никакъв случай с бюлетина № 15…

неделя, май 05, 2013

25-годишен юбилей

Залата на читалището в град Ихтиман беше пълна до отказ.

Публиката – все познавачи и любители на рок музиката.

А поводът – 25-годишният юбилей на ихтиманската рок група „Айсберг“.

Отначало дим и светлинни ефекти – като на истински голям и очакван с нетърпение концерт.



После излязоха нашите момчета.



И започнаха отначало със собствени композиции…



…а след това – с интерпретации на изпълнения, световно известни и станали вече класика в жанра.



Публиката беше на върха на възторга, искаше още.



И отново - рок група „Айсберг“…



P.S. В салона имаше доста ученици от най-различни възрасти; а някои казват, че днес децата слушали само чалга; е - не е вярно...

събота, май 04, 2013

Предизборната агитация през погледа на един велосипедист

Вчера обещах да разкажа за предизборната агитация, която срещнах по време на похода с колелета от Ихтиман до Радуил и обратно.

Като общо впечатление мога да кажа, че всеки лепи където му падне, което е редовно явление преди избори у нас (както е редовно явление и почти никой да не си чисти след това).

Изключение прави само Долна баня: там предизборни плакати видях единствено в центъра, всичките на едно място; явно тамошната управа си е на мястото, представителите на политическите сили също спазват правилата, а и си пазят градчето да не заприлича на циганска каручка.

В село Марица нямаше други плакати освен на ВМРО, налепени с тиксо по стълбовете, да се чуди човек сами комити ли живеят там!



Шаренията е не само вътре в населените места, но и вън от тях; логика няма да налепиш плакати покрай пътя, където колите минават със скорост над 50 километра в час, но ентусиазмът, а не логиката на лепящите диктува широкия им размах (зная го от личен опит).



Агитацията на „Атака“ е „най-впечатляваща“ – едното им плакатче прилича на некролог, другото е съвсем нормално в кафяво (в съчетание с плаката на БСП нещата си идват съвсем на място – и едните, и другите се надпреварват да обещават не като че ли се канят да управляват една опоскана държава, а като че ли са Дядо Коледа с големия чувал).



Тук Яне е яхнал две Меглени; лепачите на Меглена са се опитали да му съдерат плаката, но лепачите на Яне явно не са вчерашни – фиксирали са го с С 200, ще издържи и до следващите избори; ако мегленините лепачи не бяха аматьори, а професионалисти като мене, да речем, щяха просто да залепят плакатите на Меглена върху този на Яне и готово (за унищожена предизборна агитация на нерегламентирано място никой няма да подведе никого под съдебна отговорност, защото първо той трябва да даде обяснение защо е нарушил закона).



На „Лидер“ видях точно три плаката – и трите извън пределите на населените места; срамуват ли се, що ли?



В Момин проход през две крачки - Корнелия Нинова; не са спали една нощ моминпроходските социалисти, бас държа: такова обилно лепене и все на непозволени места се прави само в късна доба, когато всички са в леглата си (а в тъмнината, както се вижда от втората снимка, са наслагали някои плакати на едно доста подходящо място).



И накрая – ГЕРБ, самотен на последната си спирка „Имаме воля, нямаме срам“…



P.S. Когато се прибрахме в Ихтиман, видях безразборно налепени плакатчета на сладоледаджиите (кабагайдите); не ги снимах – за умрелите или хубаво, или нищо…

петък, май 03, 2013

Колопоход от Ихтиман до Радуил и обратно (68 километра)

Сезона го открихме още предната седмица с традиционния съботен маршрут Ихтиман-Немирово-ядене на сладолед-Ихтиман.

Но празниците са си празници и походът този път трябваше да бъде като за празници - солиден.


Сутринта беше свежа и приятна: карахме все сред зеленина, а понякога и жълтина.



В центъра на Немирово.



Глътка вода след немировския баир (винаги ме е мъчил повече от костенския, макар че вторият е по-дълъг).



А в центъра на Момин проход са започнали да правят една много хубава градинка; с удоволствие да седнеш и да изпиеш едно кафе.



В Костенец не спряхме, а продължихме направо за Долна баня; по пътя – люлякови храсти и замайващ аромат сред надигащата се вече горещина.



Долна баня ни посрещна със симпатично площадче и много фонтани.



Този фонтан обаче беше най-приказен.



Пред табелата на Радуил.



В Радуил – с Мария Динева, бившата ми директорка, на която погостувахме малко, преди да си тръгнем обратно.



На връщане беше адска жега, макар че в далечината Белмекен все още тънеше в сняг.



Така слънчасах, че на едно място спрях и поведох разговор с Яне…



P.S. Утре - кратък фоторазказ за някои предизборни агитационни материали, които срещнах по пътя.