сряда, октомври 31, 2018

История на японското кино: Изискванията на прогресивните зрители

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

4. Изискванията на прогресивните зрители

Веднага след своето създаване (септември 1912 година) обединената компания „Никкацу“ прави следното разделение на задълженията: с постановка на филмите „джидайгеки“ продължава да се занимава групата на Мацуносуке, като използва за това киотската студия на бившата компания „Йоката сьокай“, а с постановка на филмите „гендайгеки“ се заема новата голяма студия „Мукоджима“, създадена от павилионите, принадлежащи на компаниите „Йошизава“, „Фукуходо“ и „М-Пате“. Така започва периодът от дейността на кинокомпанията „Никкацу“, който ще бъде наречен „епохата Мукоджима“.

В началния период от дейността на студия „Мукоджима“ се практикувала особено широко екранизацията на пиеси от новата школа – симпа. По съдържание филмите били копие на пиесите от тази школа. Не само това, но заслужава внимание и фактът, че повечето киноактьори идват в студията „Мукоджима“ от тази „нова школа“, следователно актриси във филмите не се снимали, а женските роли се изпълнявали от „оннагата“ (или „ояма“ `мъже, които играят женски роли` - бел. П. Н.). Студията „Мукоджима“ даже имала свои кинозвезди „оннагата“. Сред които могат да бъдат посочени Тейджиро Татибана, Тейносуке Ринугаса и други. Когато мъж се гримира като жена, на сцената на театъра все пак се създава някаква илюзия за жена, но на киноекрана това се възприема единствено като гротеска. Положението станало особено нетърпимо, когато с развитието на техниката в киното започнал да се използва доста нашироко едрият план.

В този смисъл японското кино също се нуждаело от реформи.

А между другото е удивително, че по това време в Япония започнали да се издават и няколко киносписания. По-долу цитираме част от статия в августовския брой (1916 г.) на едно от най-авторитетните киносписания тогава – „Кинема рекодо“. Ето какво пише там за японското кино.

„Защо не са интересни японските филми? Първо, актьорите са заснети в прекалено общ план. Във всички филми те шават някъде в далечината, а три четвърти кадър се оказва най-често празен и ненужен.

Това е особено характерно за филмите на Мацуносуке. Във филмите на токийската група „Никкацу“ са също много чести случаите, когато около половин кадър се оказва ненужен. В това отношение заслужава всякаква похвала групата „Касен“, която в своите филми по правило снима действащите лица доста отблизо.

Вторият недостатък на японските филми се състои в неточната мимика на актьорите.

Тъй като филмът е пантомима, зрителят трябва веднага да познае по мимиката на актьора неговото настроение. Но актьорите играят така, че все едно през цялото време слушат суфльор. Когато филмът е съпроводен от пояснения, това не е голяма беда, но когато се прожектира без пояснения, което в общи линии е идеалното положение, не е възможно просто да се разбере нито настроението на актьорите, нито това, което искат да изразят със своите действия.

Трето, японските филми не са интересни, защото за участие в тях не се вземат актриси.

Даже в групата „Иноуе“ и в някои други групи са се снимали актриси. А използването в най-известната в Япония токийска студия „Никкацу“ на „оннагата“ за женски роли изглежда на този фон анахронично. Ако на сцената гримът, подражанието на гласа и други методи могат да преобразят по някакъв начин „оннагата“ в жена, при чернобелия ням филм е съвършено недопустимо и невъзможно мъжът да се превъплъти в женски образ.

Четвъртият недостатък на японските кинофилми е ниското им художествено равнище. Преди всичко е необходим добър оригинал, по който да се прави филм. Без това киното никога няма да стане истинско изкуство. Снимането на филми по долнопробни романи с продължение от вестници и списания е, най-меко казано, неуважение към себе си. Оригиналите, подлежащи на екранизиране, също трябва да бъдат художествени - като романите „Кукувицата“ или „Оеяма“. А може би дейците на киното нямат смелостта да снимат произведения на известни писатели като Рока, Сосеки, Койо, Допо и други?

Последно. Японските филми имат много кратки титри. Те се ограничават основно с название на темата. Ако с помощта на титрите не се поясни развитието на събитията, настроението и съдържанието на диалозите, филмът няма да постигне своите цели“.

Мисля, че автор на тази статия е бил Норимаса Каерияма (японски режисьор и кинотеоретик; Ивасаки не е сигурен за авторството, защото оригиналът на статията не е запазен – бел. П. Н.). Но, така или иначе, тя несъмнено изразява изискванията на прогресивните кинозрители по това време.

Назряла била необходимостта от реформа.

Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“

2. „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

3. Дейността на Шодзо Макино

BGtop


вторник, октомври 30, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 11

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Нови въпроси към речения Божил

21 октомври 1872 (1 рамазан 1289)

– Хей, Божиле, като носихте хляб на разбойниците в прохода, в сряда ли им го занесохте или в петък?

– Първия път, когато им занесохме хляб, беше около 2 часа през нощта срещу сряда [1]. Дадохме им хляба. Потеглихме оттам и спряхме на едно място по пътя, дето преспахме. И Велчо беше заедно с мен. Призори тръгнахме пак и, като повървяхме, Велчо остана на пътя, а аз ги заведох и ги оставих на хълма Висок, над мястото, дето беше обрана хазната, след което се върнах обратно.

– Щом като ти пренощува заедно с тях и призори ги остави на хълма Висок, колко души бяха?

– Вярно е, че вървяхме [заедно],обаче не се сетих да ги преброя колко души бяха. Като се съмна, другите останаха в гората, двамата от тях се изкачиха с мен на хълма и огледаха прохода. Те тръгнаха да се върнат при другите, а на мен поръчаха: „Хайде, ти върви и ни донеси утре хляб!“ Аз тръгнах оттам и си дойдох.

– Като ги водехте, не видяхте ли по пътя някой колибар или овчар?

– Не, не видяхме, а беше и нощ. Ако видехме човек, щяхме да се скрием в гората. Пък и не минахме през място, дето има хора. Там се изкачихме с един човек на име Боньо. [2]

– Когато на следния ден им занесохте хляб, къде ги намерихте, за да им го предадете?

– Когато в петък носех хляба за мястото, дето ми бяха поръчали, Велчо остана назад, а аз отидох по-напред. Пред мен излезе един от тях, взе хлябовете и им ги занесе.

– С какво занесохте хляба и ракията?

– Хлябът беше в моята торба, а ракията и сиренето – в една козена торба на Велча.

– Кажи, колко души бяха, за да ги търсим?

– Не ги броих. Бяха повече от десет души, но не по-малко.

– Ти взе от къщи торба и дори два пъти носи хляб. Жена ти не те ли запита къде го носиш?

– Не, господине, нито тя ме запита, нито аз ѝ казах.

– Много хубаво, ела тук да удариш под тия твои признания пръста си вместо подпис.

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Божил

Разпит на Боньо Петков фурнаджията [3]

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Боньо, а на баща ми – Петко. От село Литаково съм.

– На колко си години? Какво е занятието ти?

– Трябва да съм на 28 години. По занятие съм фурнаджия.

– Един-два дни преди обира на хазната орханиецът Велчо купил хляб, за да го носи на разбойниците, от теб ли го купи?

– Преди обира на хазната бях отишъл в Литаково да бера царевица, не бях на фурната. Не знам да е купувал. Дори когато хазната бе нападната, аз бях в Литаково, не бях тук на фурната.

– Когато замина за Литаково, затворена ли беше фурната или я остави отворена? А момчето вади ли хляб?

– Оставих я отворена. Имаше и хляб. В четвъртъка момчето, чиракът, дойде при нас и ни донесе хляб. Донесе и парите от продадения хляб и ми ги предаде.

– Като дойде при теб, каза ли ти дали Велчо не е купил хляб от него?

– Не, чиракът не ми каза нищо за Велча.

– Ти говориш така, но Велчо казва, че във вторник той купил от теб за 60 пари хляб. А ти дори си го запитал: „Друг път не си купувал толкова хляб!“ Велчо ти отговорил: „Не ти трябва да знаеш!“

– Не знам, господине, не съм му продавал. Ако моят чирак му е продал, аз не съм видял. А и такова нещо не сме приказвали с него. Нито съм го питал ,нито пък той ми е отговарял така.

– Ако дойде Велчо и ти каже това в лицето, тогава не ще ли се засрамиш от думите си?

– Да дойде, нека каже! Ако съм говорил такова нещо, ето ме насреща.

– Много хубаво, ела тук вместо подпис да удариш пръст под показанията си.

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Боньо фурнаджията

Разпит на Велчо Цолов, слуга на Христо фурнаджията [4]

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Велчо, а на баща ми – Цоло. От град Орхание съм.

– На колко си години? Какво е занятието ти?

– Трябва да съм на 10 години. Чирак съм на Христа фурнаджията.

– Велчо Шунтов от Орхание купи ли хляб от вашата фурна през дните четвъртък, сряда и вторник преди петъка, в който беше нападната хазната?

– Велчо купува винаги по един-два хляба ,а него ден купи наведнъж хляб за три гроша, но не знам какъв ден беше.

- А в това време, когато Велчо купи от вашата фурна хляб за три гроша, къде беше господарят ти Христо?

– Моят господар си прави къща и стои там при майсторите. Той не видя.

– Много хубаво, ела и вместо подпис да удариш пръст под показанията си!

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Велчо Чрез настоящата заверка, подписана и подпечатана, се удостоверява, че разпитите на гореспоменатите лица се извършиха пред нашата комисия: Орх. шериятски съдия: ес-сейд Али Неджиб; мюмеизи: [трима неподписали]; следовател: Хасан Хюсни [печат]; мюмеиз: Хюсмен Хамди [печат]; мюмеиз: Хасан; М. [подпис на български]. [5]

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. „2 часа през нощта срещу сряда“ = 20 часа във вторник вечерта.

2. Кой е този Боньо, засега не може да се установи.

3. Заглавието е поставено от преводача.

4. И тук заглавието е поставено от преводача и както и по-горе трябваше да бъде заградено с четвъртити скоби.

5. Съкращението „М.“ означава мюмеиз (погрешно отпечатано с главна буква).Преписвачът не е можал да разчете името на българина, член на съда, затова написал: „български е“. „Мюмеиз“ тук означава член на околийски съд. Член на окол. съвет в Орхание е бил българинът Мино Рабошчийски (П. Ценов, пос. съч., стр. 33, също „Sâlname-f tuna, 1290“, стр. 75).

понеделник, октомври 29, 2018

Съседът ме съди. Какво ме очаква в съда?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Ивайло Димитров - завършил право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Преди време имах парични затруднения и се обърнах към съседа ми за помощ. Той ми даде като заем сума в размер на 1000 лева, за да си стъпя на краката. След като се справих с проблемите, той няколко пъти поиска да му върна парите. Аз все отлагах, докато вчера не получих от съда искова молба, от която разбрах, че съседът ме съди за въпросната сума и лихвите върху нея.

Какво представлява искът и какво става, когато в съда постъпи искова молба?

Искът е отправеното до съда искане да се образува производство и съдът да постанови решение, с което да реши един правен спор. Правото на иск най-общо казано е правото да се получи решение от съда. Искът се счита за предявен с подаване в съда на искова молба

Когато исковата молба постъпи в съда, тя се разпределя на даден съдия и той трябва да извърши проверка за нейната редовност. Това значи да провери дали нейното съдържание съответства на редица изисквания: посочване на страните, съда, излагане на фактите, искането на страната и други Страните са ищец и ответник – ищецът прави искането за разрешаване на правния спор, а ответникът трябва да отговори на твърденията на ищеца и да защити своята позиция.

Ако исковата молба е нередовна, съдът предоставя на ищеца срок от 7 дни да поправи нередовностите. Ако ищецът не го направи, съдът прекратява процеса. Ако нередовностите са поправени или поначало всичко в исковата молба е било наред, съдът прави проверка дали искът е допустим (дали страната има право да го предяви, дали вече не е постановено решение по същия спор и др.) В случай че исковата молба е редовна и допустима – съдът я изпраща на ответника за отговор.

Какво трябва да направя, ако получа искова молба и видя, че аз съм посочен като ответник?

Като ответник имам срок от 1 месец да подам отговор на исковата молба В едномесечния срок аз мога да:

  • Бездействам, като не подавам отговор на исковата молба, нито се явявам в съдебно заседание, след като съм призован – това би могло да доведе до неприсъствено решение, при което искът се уважава при облекчени условия, не се мотивира от съда и не се събират доказателства;
  • Мога да призная иска – ако аз призная иска и ищецът се съгласи, отново ще бъде постановено решение при облекчени условия, като в мотивите съдът може да се основе само на признанието. Признанието ми не може да се оттегли.
  • Да се защитя като подам отговор на исковата молба

Какво трябва да съдържа отговорът на исковата молба?

Отговорът на искова молба, който трябва да изготвя, трябва да съдържа:

  • Името на съда, номера на делото и данните ми като ответник;
  • Да взема становище по това дали искът е допустим – например да посоча, че този съд не е компетентен или че вече има съдебно решение по този въпрос и др.;
  • Да се защитя по същество – в защитата си по същество мога да твърдя, че искът не е основателен, тъй като съседът не ми е давал пари, както той посочва, или да кажа, че аз съм върнал парите, като приложа документ за платената сума.

Отговорът съставям писмено и към него прилагам документите, които подкрепят твърденията ми, пълномощно, ако отговорът е подаден от пълномощник, както и преписи (копия) за всеки от ищците, ако са няколко. Отговорът заедно с документите представям лично в съда или го изпращам по пощата или с куриер.

Какво се случва след подаването на отговора ми на исковата молба?

След постъпването на отговора ми в съда, съответно след изтичане на срока за отговор, съдът изпраща препис от отговора до ищеца и провежда подготвително заседание. Подготвителното заседание по начало е закрито – без да се призовават страните

При закритото подготвително заседание се извършват следните действия:

  • проверява се редовността на исковата молба (дали съдържанието на исковата молба отговаря на изискванията – дали съм посочил имената си, ЕГН, адрес, имена на ответнка и др.) ;
  • проверява се допустимостта на исковата молба (т.нар. “процесуални предпоставки”, обуславящи правото на иск. Тук се включва проверката: 1) дали искът е предявен в рамките на предвидения в закона преклузивен срок – това е срокът, в който задължително трябва да се упражни правото; 2) дали вече няма решение по този спор; 3) има ли интерес ищецът от този спор);
  • проверява се дали възраженията ми като ответник съответстват на изискванията – посочване на съд, имена на страните и др;
  • в това заседание съдът може да се произнесе по доказателствените ни искания като страни, напр. ищецът е направил искане в исковата молба за назначаване на експертиза, като осигурява тяхното реализиране, за да може да бъдат представени в насроченото открито заседание (т.е. указва се на ищеца да внесе депозит, назначава се вещо лице – специалист в съответната област). Целта е делото да приключи в рамките на едно открито съдебно заседание; (Експертиза се назначава, когато по даден въпрос са необходими специални знания от науката, техниката или изкуството, с които съдът не разполага.Така, ако ищецът претендира дадена лихва над тези 1000 лв., а съдията не е сигурен относно изчисляването й, съдията може да поиска от специалист- счетоводител да извърши експертиза и да я определи)
  • съдът може да изготви и проект на доклад по делото и да го изпрати на страните, така имаме възможност да се запознаем предварително с доклада по делото (в него съдът ще посочи кои от фактите, които сме изложили, не се нуждаят от доказване, за кои трябва да предоставим доказателства, коя страна кои факти трябва да докаже);
  • насрочва се делото за открито заседание, като съдът указва да се призоват страните, свидетели и други (например вещото лице от горния пример)

Какво представлява първото открито съдебно заседание?

Откритото заседание протича с призоваване на страните. То може да съдържа и една подготвителна част.

В подготвителната част съдът:

  • проверява допустимостта на процеса (тук проверката е по-задълбочена, тъй като вече има и отговор на искова молба) – дали няма процес между същите страни на същото основание, дали страните имат интерес и др . Ако процесът е недопустим, се прекратява, ако не е – преминава към следваща стъпка.
  • изясняване на фактическата страна на спора – какво се е случило, кога и как;
  • приканва страните към спогодба,
  • Изготвя се доклад по делото (със съдържание подобно на съдържанието на проекто доклада посочено по-горе) , в който:
    • очертава фактите, които са от значение и подлежат на доказване;
    • съобщава правната квалификация на претенциите на страните – в горния пример: казва, че отношенията между мен и съседа се подчиняват на уредбата относно договора за заем;
    • посочва кои права и обстоятелства се признават за осъществени;
    • посочва как се разпределя доказателствената тежест между нас като страни по делото (кой какво трябва да докаже);
    • указва за кои факти дадената страна не е посочила доказателства – например твърдя, че съм върнал половината от заема, а нямам платежен документ, който да го доказва. Може да приеме за доказано, че има сключен договор за заем между мен и съседа и че това е се нуждае от допълнително доказване).
  • След устния доклад съдът дава възможност на страните да вземат становища по него до този момент страните могат да правят доказателствени искания, а след това нямат това право;
  • Съдът постановява определение по исканите доказателства – например имам нужда от документ от дадена институция, който да ми послужи като доказателство по делото, но институцията отказва да ми го издаде. В този случай моля съдът да задължи институцията да ми го издаде и съдът в определението си постановява, че я задължава. В това определение може също да постанови, че не допуска искана от мен експертиза, тъй като не я смята за необходима

След този момент се преминава към събиране на доказателствените средства (документи, удостоверяващи връщаето ми на заема например), а именно – извлича от тях информацията, която е от значение за обстоятелствата, които са възникнали между мен и съседа и които са довели до спора ни.

След като се съберат всички доказателства и ако няма други доказателствени искания, съдът слага край на съдебното дирене с определение и приканва страните отново към спогодба, т. е. аз и съседът може да се разберем, без да водим процес, да се караме и да плащаме толкова много разноски.

В случай че спогодба не бъде постигната отново, съдът преминава към устните състезания (в съд. зала се казва „съдът дава ход по същество“) Съдът дава думата първо на ищеца, после на мен като ответник, като им дава възможност да направят анализ на делото, вкл. и на събраните доказателствени средства, и да предложат на съда своя проект за съдебно решение – тук ищецът казва „моля да уважите предявения иск, тъй като същият иск бе доказан по основание и размер“ и се аргументира, а ответникът: „моля искът да бъде отхвърлен като недоказан по основание и размер” и аргументира своите възражения

Съдът може да даде срок за представянето на писмени защити, това е неизбежно при по-тежки и обемисти дела. Страната може да си поиска да й бъде даден срок да представи подробна писмена защита, защото в съдебното заседание съвсем накратко излага съображенията си

След като аз и съседът, в качеството ни на страни, изчерпим становищата си по същество, съдът слага край на устните състезания, като следващата стъпка в процеса е постановяването на съдебно решение. Това трябва да се случи в 1-месечен срок от съдебното заседание.

Въпреки че след като съм прочел Правото се чувствам много по-подготвен, нещата не са толкова прости, колкото може би ми изглеждат, затова винаги бих могъл да се обърна за съдействие към професионалистите, защото забавянето или допускането на грешки в процеса могат да доведат до необратими последствия за мен, а никой няма нужда от допълнителни главоболия.

неделя, октомври 28, 2018

Нобелови лауреати – 1954 година

Валтер Боте (Walther Bothe)

8 юни 1891 г. – 8 февруари 1957 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Макс Борн)

(За метода на съвпаденията и направените във връзка с него открития.)

Германският физик Валтер Вилхелм Боте е роден в Ораниенбург. Баща му, Фридрих Боте, е търговец. През 1908 г. Боте постъпва в Берлинския университет, където учи физика, математика и химия. През 1914 г., работейки под ръководството на Макс Планк, получава докторска степен за теоретичното си изследване на взаимодействието на светлината с молекулите.

По време на Първата световна война Боте служи в германската армия. През 1917 г. е пленен от руснаците и изпратен в Сибир, където учи руски език и успява да продължи заниманията си по теоретична физика. Като се връща в Германия през 1920 г., Боте започва да работи под ръководството на Ханс Гайгер (изобретателя на Гайгеровия брояч) в радиационната лаборатория на Държавния физико-техничен институт, където се озовава за кратко време още през 1913 г. (По-късно той ще каже, че именно Гайгер е насочил усилията му в областта на физиката.) Едновременно с това Боте преподава физика в Берлинския университет.

В началото на 20-те години Боте провежда експериментални и теоретични изследвания за отклоненията на алфа- и бета-частиците във веществата. Голяма част от работата в тази област засяга единичните взаимодействия на частиците с отделните атоми. Но Боте изучава много по-труден случай, при който бърза частица, преминаваща през веществото, взаимодейства с голям брой атоми, като всеки акт на взаимодействие води до отклоняване на частицата. Тъй като при преминаването през тялото силно еднократно взаимодействие е малко вероятно, пълното отклонение на частицата се определя в основни линии от големия брой малки отклонения. За разрешаването на тази задача Боте разработва специален статистически подход.

През първите две десетилетия на ХХ в. Макс Планк, Алберт Айнщайн, Нилс Бор и други създават квантовата теория, основа за изучаване на атомните и субатомните системи. Тази теория, основаваща се на идеята, че енергията са предава на дискретни порции, наречени кванти, разрешава няколко дилеми на класическата физика, макар че в замяна носи свои собствени проблеми. От квантовата теория очевидно следва, че светлината, и въобще електромагнитното поле, има характеристики както на вълна, така и на частица – дуализъм, който много физици възприемат трудно. Експериментите, проведени в началото на 20-те, потвърждават идеята, че обектите, които дълго време са били смятани за вълни (като светлината), могат да се държат като частици, докато тези, които са били смятани за частици (като електрона), могат да се държат като вълни. Едно от най-впечатляващото потвърждение за това е направеното през 1923 г. от Артър Х. Комптън откритие (днес известно като ефект на Комптън), че рентгеновите лъчи, които преди са смятани за вълни, се разсейват от електроните във веществото така, както се разсейват частиците.

През 1924 г. Нилс Бор, Хендрик Крамърс и Джон Слейтър се опитват да разрешат проблема вълни-частици, като предлагат нова формулировка на квантовата теория, в която се отхвърлят някои основополагащи принципа на класическата физика. Според известния закон за запазването енергията и импулсът се запазват, иначе казано – при всяко взаимодействие пълната енергия и импулсът на системата на телата преди взаимодействието са равни на пълната енергия и импулса след взаимодействието. Бор, Крамърс и Слейтър предполагат, че на атомно равнище при индивидуални взаимодействия на частиците не би трябвало да се запазва нито енергията, нито импулсът, те се запазват само в сумата на много индивидуални взаимодействия. Но съществуващите тогава методи за изследване на елементарните частици не подхождат за проверка на статистическата интерпретация на законите за запазването, предложена от Бор и неговите колеги. Като прочита тяхната статия, Боте решава да разработи методика, която би позволила да се потвърди тяхното предположение.

Експериментът на Комптън през 1923 г. доказва, че когато се разсейват при сблъсък с електрони, квантите на рентгеновите лъчи губят част от своята енергия и от импулса си. Комптън предсказва, а Ч. Т. Р. Уилсън потвърждава, че въвлечените в подобен сблъсък електрони се избиват от атомите. Боте разбира, че ако класическите закони за запазването действат на атомно равнище, при сблъсъка трябва да се получи както разсеян квант, така и отскочил електрон: енергията и импулсът, загубени от кванта, трябва да се придадат на електрона. От друга страна, ако е вярна предложената статистическа интерпретация за запазването, при всеки осъществен сблъсък трябва да има само случайно съотношение между разсейването на кванта и избиването на електрона от атома. Затова Боте решава да използва за проверка на хипотезата на Бор ефекта на Комптън.

Оригиналният Гайгеров брояч, изобретен през 1913 г., е способен да регистрира само тежки заредени частици; но до 1924 г. Гайгер създава модифициран брояч, който може да регистрира електрони. Като работи заедно с Гайгер, Боге измисля специален метод за използване на брояча, наречен по-късно „метод на съвпаденията“. Два брояча, пълни с водород, се свързват по такъв начин, че когато към тях се насочи рентгенови лъчи, сблъсъкът между квантите на лъчите и електроните на водородните атоми става в първия брояч. Избитите електрони се регистрират от този брояч, докато разсейването на квантите става във втория, където те избиват много по-малко на брой електрони, регистрирани от втория брояч, като по този начин се демонстрира наличието на разсеяни кванти. Появяващите се при регистрирането на частиците електрически импулси на броячите се фиксират автоматично, позволявайки на изследователя да реши дали съвпадат по време.

Боте и Гайгер откриват, че едновременната регистрация на разсеян квант и избит електрон става твърде често, за да може да се смята за случайност, а статистическите им оценки показват, че двете частици възникват винаги при всеки сблъсък. От това те правят извод, че статистическата хипотеза на Бор не е вярна. Тяхното изследване доказва, че класическите закони за запазването важат и за отделните актове на взаимодействие на субатомно равнище. Техният извод, с който се съгласяват Бор и другите физици, повлиява за развитието през 20-те години на квантовата механика и на комплексната математическа трактовка на квантовата теория.

Методът на съвпаденията на Боте, за който получава Нобелова награда по физика, се превръща във важен инструмент на съвременните системи за регистриране и измерване на частиците, макар че днес физиците използват значително по-съвършени броячи, регистриращи само съвпадащите събития. Например при наблюдаването на частици, освобождаващи се в резултат от ядрени реакции, изследователите могат да регулират така своите прибори, че да регистрират само данни, удовлетворяващи редица посочени критерии. След това те правят статистически анализ на получените данни, за да разберат дали става дума за случайни съвпадения или за реакциите, които търсят.

От 1926 г. Боте изучава превръщането на елементите, което настъпва при бомбардирането на ядрата им с алфа-частици, и през 1930 г. открива със своите колеги ново, притежаващо висока проникваща способност излъчване, възникващо при бомбардировката с алфа-частици на берилий. Това довежда до откриването през 1932 г. на неутрона от Джеймс Чадуик. През 1929 г. Боте заедно с Вернер Колхьорстер използва метода на съвпаденията за откриването на космически лъчи. При тези изследвания се установява, че космическите лъчи са частици с висока енергия, а не гама-излъчване, както обикновено се смятало.

През 1930 г. Боте става директор на Физическия институт към Хесенския университет. Две години по-късно е назначен за директор на Физическия институт към Хайделбергския университет, а през 1934 г. заема поста директор на Физическия институт към Института за изследвания „Макс Планк“ в Хайделберг. В института „Макс Планк“ той контролила строителството на ускорител на частици, предназначен за ядрени изследвания. Строителството му е завършено през 1943 г.

По време на Втората световна война Боте е един от участниците в проекта за ядрена енергия, ръководен от Вернер Хайзенберг. Той проучва свойствата на ядрата на урана и разработва теорията за дифузията на неутроните, описваща разсейването на неутроните, тяхното поглъщане и появяване в системите, съдържащи делящи се елементи, като урана. След войната Боте се връща към проблема за разсейването на електроните и към физиката на космическите лъчи; той допринася също така за теоретичното осмисляне на бета-разпадането и на гама-излъчването на ядрата.

Въпреки че боледума, Боте продължава да ръководи института в Хаделберг. Болестта му причинява много страдания и му пречи да се наслади напълно на споходилата го слава.

Боте се жени през 1920 г. за московчанката Варвара Беловая, семейството има две деца. Известен със своята работоспособност, Боте е строг в лабораторията, но сърдечен и гостоприемен у дома. Той е надарен художник и страстен пианист, който особено обича да свири Бах и Бетовен. Умира в Хаделберг.

Освен с Нобелова награда Боте е удостоен с медала Макс Планк на Германското физическо дружество и с Големия кръст на ордена „За федерална служба“ на правителството на Федеративна република Германия. През 1952 г. става кавалер на правителствения орден „За заслуги в науката и изкуството“ . Член е на академиите на науките в Хайделберг и Гьотинген, а също така на Саксонската академия на науките в Лайпциг.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, октомври 27, 2018

„Жълтият пясък“

Най-лесно е , да те накарат да направиш нещо, като ти го забранят.

Филмът на беларуския режисьор Аляксей Турович „Жълтият пясък“ („Жоўты пясочак“) излезе още миналата година и въпреки че е по разказ на дълбоко уважавания от мене - и като писател, и като човек - Васил Бикау (рус. Васил Биков, 1924-2003 г.), така и не му дойде ред да го гледам: Турович е автор на няколко филма, снимал се е и в много повече филми като актьор, но не е Звягинцев, да речем, за да събуди чак толкова любопитството ми.

Тази година обаче режисьорът качи своя филм в YouTube и обяви: „Жълтият пясък“ е забранен в Беларус през 2018 година“, което наклони везната в обратната посока - филмът се озова на компютъра ми – макар и с голямо закъснение - и стана достояние на очите ми.

Не зная какво точно е предизвикало забраната на „Жълтият пясък“ (при условие, че през 2017 година е официално прожектиран по киносалоните), не се рових за информация, но предполагам, че е връзката му с Курапати, печалният горски масив, намиращ се близо до град Менск (рус. Минск).

Курапати е безспорно кост в гърлото на руснаците (подобно на Катин) и на проруските беларуски власти, като постоянно става обект на разгорещени спорове, ту затихващи, ту отново разгарящи се.

В Курапати от 1937 до 1940 година репресивните органи на съветската власт организират масови екзекуции на беларуски граждани (според Зенон Пазняк, дългогодишен ръководител на беларуската опозиция - около 250000 души) под най-различни обвинения (най-често - шпионаж в полза на Полша).

По време на Съветския съюз, в чийто състав се намира и Беларус, за Курапати не се говори - разбира се! - нищо, въпросът започва да изпъква веднага след „перестройката“ на Горбачов и през 1988 година, въпреки забраната на властите, е проведено първото възпоменателно шествие от Менск до Курапати, в което участва и вече споменатият автор на разказа „Жълтият пясък“ Васил Бикау (шествието е описано в автобиографичната му книга „Дългият път до дома“).

Но и до ден днешен беларуската власт предпочита за Курапати повече да се мълчи, отколкото да се говори.

И се мълчи.

А филмът „Жълтият пясък“, въпреки че се докосва само косвено до гората на разстрелите край Менск, явно е подразнил сериозно някого - било то вътре в Беларус, било то във „великата страна“ на Големия брат.

Самият филм не може да претендира за особени технически качества - заснет е с лични средства на Турович и като всяко нискобюджетно филмово произведение носи недостатъците на ограничените финанси.

От друга страна обаче, следвайки канавката на разказа, очертана с типичния маниер на Васил Бикау да сблъсква съвсем различни хора и да разкрива техните характери и съдби, филмът показва кървавата същност на тоталитарния комунистически режим, който смазва безкомпромисно всеки набелязан, независимо от това какъв е бил преди това.

И ето че една закрита „полуторка“ вози към Курапати шестима души, чиято кратка „заключителна биография“ предстои да научим.


Шестимата са: възрастен белогвардеец, преживял Гражданската война...


...едноличен стопанин, който отказва да влезе в колхоза...


...селски учител и поет...


...твърдо убеден комунист, арестуван по донос и надяващ се до последно, че ще избегне наказанието, защото партията ще се погрижи за него...


...московски крадец, заловен по време на „гастроли“ в Менск...


...и бивш следовател, който до неотдавна сам е пращал с лека ръка невинни хора на смърт (изпълнител на ролята е режисьорът Турович).


Различната съдба на шестимата е останала в миналото, и те вече имат една и съща участ, която завършва в жълтия пясък на Курапати...


Това е филмът: непретенциозен, но жестоко правдив.

А между другото разказът на Васил Бикау „Жълтият пясък“ не е превеждан на български език, та чудя се дали да не го преведа за блога…

петък, октомври 26, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 37

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 7

В историята има много фигури, блеснали с демонстрирането на своите паранормални способности, но за най-добър пример може да ни послужи личността на основателя на християнския култ.

Защо?

Работата е в това, че от използването на тази търговска марка са били натрупани най-значителни състояния и е била създадена най-мащабната тоталитарна идеология, накарала милиони homo в продължение на двадесет века „да заспиват и да се събуждат с името на Исус Христос“.

За избора на това име има повече от сериозна причина.

А именно – удобството.

В цялата фиксирана история не може да се намери образ, който да е толкова вторичен и събирателен.

Става въпрос за това, че евангелският мит е сплетен изцяло от черти, свойства, събития, трагедии и парчета от „биографиите“ на множество богове от античния свят (най-плодовит по отношение на богопроизводството).

Изключителната ценност на Евангелията е в тяхната абсолютна компилация.

В съдбата на Исус (като в матрьошка) са затворени драмите и съдбите на Озирис, Тамуз, Дионис, Адонис, Мардук, Атис, Кришна, Митра и множество други божества и духове.

Безсрамието, с което „биографията“ на християнския бог се шиела от парчета полузадушени магии и мъртви култове, може да бъде извинено както от прибързаността, с която се създавало новото вярване, така и с необходимостта да се съберат поне някакви биографични факти за новото божество.

Да се вгледаме.

От асировавилонския Мардук евангелският Исус е получил шутовската коронация, багреницата, бичуването, трънения венец, екзекуцията, спасението на своя народ от гнева на злите духове с цената на собствения живот, стражите при гробницата, разбягването в ужас при вида на възкръсналия мъртвец и даже влизането в града на магаре.

От финикийския Адонис и тракийския Дионис – цялата история за свалените погребални пелени, ходенето по водата, пещерата гробница, а също така и някои нюанси на възкресението.

От фригийския Атис – водното „кръщене“, превръщането на водата във вино, тридневната смърт преди възкресението, прощалната „тайна“ вечеря с учениците и „причастието“.

От гръцкия Асклепий – способността да изцели слепец, като намаже клепачите му със слюнка.

От Хор, Дионис и Хермес – раждането в обор.

От Митра, Хор и Кришна – пастирите или звездобройците-влъхви, навестили новородения бог, опашатата „звезда“, поднесените му от „звездобройците“ някакви пророчески подаръци, историята с избиването на младенците и бягството.

(Известно е, че когато се родил Кришна, неговият чичо Канса, страхувайки се за своя престол, наредил да убият всички родени наскоро момчета.)

Евангелската история за избиването на младенците и за бягството има множество ранни двойници: това е историята за Латона, майката на Аполон, която скрива сина си от Питон; митът за Изида, принудена да бяга с новородения Хор, спасявайки се от Сет; легендите за Саргон, Персей, Ромул и Рем, малкия Кир и т. н. Вероятно именно този мотив е бил един от най-конюнктурните през тази епоха.

Ще отбележим, че всички бтеез изключение споменати богове са били заченати непорочно и са се родили в пещера или в обор от майки девственици; на всичките демон или зъл дух им е предлагал богатство и власт; всичките можели да ходят по вода, да летят и да изцеляват; всичките умрели, за да „изкупят“ неща (а не просто така) и всичките, разбира се, възкръснали.

Някои дребни нюанси и подробности в евангелския сюжет са заимствани от мрачните повествования за Озирис и Тамуз, а също така от историите за богове и герои както от гръцкия, така и от други пантеони.

Ще отбележим, че в повествованието за Христос са вплетени изкусно и реалистични детайли, заимствани от крайно популярните свидетелства за принасяне в жертва на синове от бащите им. Древната история била богата с подобни прецеденти. Достатъчно е да си спомним очаровалите с драматизма си античната публика постъпки на картагенеца Малей, който обесил сина си Карталон в името на военния успех; Хамилкар, който заклал сина си (също в името на победата); обсадените в Тива финикийци, принесли в жертва заради изкуплението на своя народ най-доброто момче и т. н.

Напълно е възможно необходимостта от имплантиране на новото божество в екзотичната древноеврейска среда да е предизвикала снабдяването на легендата за Исус с няколко оригинални „местни“ епизода, пудренето ѝ с колорита на конкретната епоха и допълването ѝ с текстове, свързващи я с по-ранен фолклорен пласт на Стария Завет.

Малко вероятно е в евангелския текст да са били врязани някакви съвсем иновационни мотиви.

Ние знаем, че дори неговата „морална“ част е изцяло преписана от египетски и митраистки източници, а фактът на „възнесението“ е само апотеоз на старата добра левитация, описана още от Лукиан в разказа му за „хиперборейските фокусници“.

От иновации, между другото, нямало никаква необходимост.

Сравнявайки текстовете на Стария Завет с други фолклорни паметници от онова време, Дж. Фрейзър в книгата си „Фолклорът в Стария Завет“ доказва, че практически всичките текстове на Библията не са самостоятелни и оригинални.

В началото вече на нашето столетие е направен фундаментален и доста съвременен анализ на библейските и евангелските текстове. Въпреки че основната му цел била да докаже фалшивото авторство на текстовете, той като цяло потвърждава и част от изводите на Фрейзър за заимстваните сюжети. Имам предвид книгата на Барт Ерман „Великата измама, научен поглед върху авторството на свещените текстове“.

Нещо повече, Фрейзър обяснява много разбрано, че оригиналността се е ценяла по-малко от добрата аранжировка на „скитащите сюжети“.

Няма никакви основания да се предполага, че и компилаторите на евангелията са били склонни към излишно фантазиране.

Те също, ако се съди по всичко, са познавали добре пазара на религиозни текстове и вкусът на публиката, която усвоявала по-лесно познатите от детството фолклорни мотиви отколкото каквито и да е нови неща.

Дори самото название „евангелия“ е пример за типична конюнктура. Именно така се наричали в Рим разбираемите и популярни съобщения за рождените дни на императорите (OGIS, 458, II, 40 сл), а терминът се среща още по времето на Омир (Одисея, XIV — 152 и 156).

Това свойство на евангелията може да се стори на някого, че е съществен недостатък.

Но в действителност то е огромно достойнство.

Като събира всички паранормални прецеденти на древността „под една обложка“, то ни избавя от необходимостта да разглеждаме всяко божество поотделно.

Както творението на Франкенщайн носи морфологичните особености на хората, от които докторът е създал своя хомункулус, така и Христос, „ушит“ от всички богове и духове на античността, е превъзходен образец за най-изтънчена, драматична и многостранна мистика.

Компилаторският произход на евангелията им придава още по-голяма тежест, защото акумулира почти цялата система от религиозни знания на едно хилядолетие.

Християнската теология без много труд намерила обяснение за тези съвпадения. Според Тертулиан и други „бащи на църквата“ това са, разбира се, „интриги на дявола и демоните“. „За да подиграят Христос и да накарат хората да смятат, че християните само копират вярата в езически богове, демоните се превърнали във вдъхновители на митологията. Те знаели предварително какво ще бъде християнското учение и затова измислили сходни митове и обреди и ги разиграли коварно преди евангелските събития“ (цитат по Джефри Б. Ръсел, „Сатаната: възприемане на злото в ранната християнска традиция“, 1981 г.).

За нас не е важно кой именно, Исус или Таомуз, е облякъл „багреницата“; как конкретно се е наричал богът, който е предложил пръв да ядат месото му и да пият кръвта му за магическо свързване с него; кое от божествата, финикийско, тракийско или фригийско, е въвело традицията за задължително ходене по водата.

Естествено, всяко от споменатите божества също не е било самостоятелно и оригинално. Атис, Адонис, Митра, Озирис и прочее са на свой ред „сглобени“ от елементи на свои предшественици, още по-ранни богове, и вероятно още по-примитивни, чието родословие води началото си от духовете на неолита.

Разбира се, всяко божество има свой „срок на годност“. Понякога той свършва заедно с особеностите на времето, което го е създало и култивирало, понякога божеството губи по естествен начин кредита на доверие и бива анулирано.

А новата епоха разкъсва просрочените богове на парчета, за да ушие от тях нещо модно и ново.

Евангелията в този смисъл са прекрасен материал за доброжелателен и безпристрастен анализ, защото точно в окончателното име (на И. Христос) е затворена цялата религиозна система на една огромната и много важна епоха.

Между другото. Не ни е оставен избор. Ранните християни така усърдно са замитали следите от произхода на своя култ, че са унищожили почти всичките дохристиянски източници. Разбира се, нещо е останало. Това позволява да пресъздадем днес общата картина на античната мистика, но да работим с доста дребни и разкъсани свидетелства за Дионис, Атис, Митра и т. н. би било много сложно.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

четвъртък, октомври 25, 2018

История на японското кино: Дейността на Шодзо Макино

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

3. Дейността на Шодзо Макино

Често наричат Шодзо Макино „баща на японската кинематография“. Наистина, Макино изпъквал с изключителните си способности в първоначалния период от развитието на киното в Япония. Но той по-скоро би трябвало да бъде наречен не „баща“ на японската кинематография, а посредник, свързал младото кино със стария театър кабуки.

Шодзо Макино е роден през 1878 година в град Киото, района Нисидзин Сенбон. В дома му имало театър и Шодзо от ученическите си години събирал своите връстници, за които организирал детски спектакли. Още тогава той проявил способностите си на „директор на трупа“ и на режисьор. Макино се занимавал сам с всичко, като се започне от декорите и се завърши с постановката на танците. Попил от детството атмосферата на театъра, познаващ прекрасно както външната, така и задкулисната негова страна, Макино се превърнал в този незаменим човек, от когото се нуждаело зараждащото се в Япония кино, и е напълно естествено, че той и японското кино са се намерили взаимно. Макино притежавал опита и интуицията на организатор, а също така художествено въображение. Разбира се, неговото художествено въображение не може да се нарече изтънчено, било е по-скоро банално. Но вкусът му се съчетавал прекрасно с баналността на току-що родилото се японско кино. И в това била причината за успеха на Макино.

Шодзо Макино бил на тридесет години, когато създал за Оное Мацуносуке филма „Битката край Хоноджи“. Оттогава до кончината на Шодзо Макино през 1929 година името му в продължение на 21 години ту изчезвало, ту се появявало по историческите страници на японското кино. През това време той създал много филми, няколко пъти основавал и ликвидирал кинокомпании, открил и възпитал безкрайно множество кинозвезди и режисьори и накрая дал на японското киноизкуство в лицето на своите синове Масахиро и Мицуо първокласни режисьор и първокласен продуцент.

През лятото на 1909 година, по време на пътуване по префектурата Окаяма, Макино попаднал на скитаща тълпа и забелязал в нея Оное, когото „заради лекотата му“ наричали „Мацу Водното конче“. По-късно Оное станал най-популярният киноактьор в Япония. През целия си живот той създал повече от хиляда филма, в които сам изпълнявал главната роля. Първият филм, създаден от Макино заедно с Мацуносуке, бил „Майсторът на го Таданобу“ („Гобан Таданобу“), сниман по пиеса от театъра кабуки. След това в течение на около три години те създали близо 170 най-различни филма (за невидими хора, дуели с мечове, благородни бандити, самураи, предани на господаря си, кървави отмъщения и т. н.), които станали, може да се каже, канони за филмите в жанр „джидайгеки“. Така Макино и Оное фиксирали формата на игралните филми „джидайгеки“ и им преправили път към бъдещето. По-късно дейците на японското кино, снимащи филми „джидйгеки“, полагали огромни усилия да се освободят от каноните, установени от Шодзо Макино, но и до ден днешен не може да се смята, че усилията им са се увенчали с пълен успех.

Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“

2. „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

сряда, октомври 24, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 10

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Божила и Велча при очна ставка

– Божиле, ето, ние разпитахме Велча. На въпросите, които му зададохме, той ни отговори, че във вторник те бил срещнал пред външната къщна врата и ти казал: „Ще занеса хляб на хайдутите. Те ще нападнат хазната и ще дадат и на нас дял. Ела с мен да им занесем хляб!“ Ти си се съгласил. Купили сте хляб и заедно сте им го занесли. Това ти казва Велчо в очите и ти чуваш, тъй ли е?

– Велчо ме намери във вторник и ми каза: „В балкана има хайдути, да им занесем хляб“, а аз му отговорих: „Ще дойда.“ Купихме хляб и като излязохме вън от града, Велчо ми каза: „Тия хайдути ще нападнат хазната, ще задигнат парите ѝ и ще дадат и на нас дял. И аз зная за това.“ [1]

– Много хубаво. Елате с подпис или отпечатък от пръст да потвърдите показанията си при очната ставка!

– Да го сторим.

Подписал: Велчо [2]. [Знак за отпечатък от пръст на]: Божил

Нови въпроси към Велча

21 октомври 1872 (1 рамазан 1289)

– Хей, Велчо, от коя фурна купи хляба за хайдутите?

– Купих на два пъти по за три гроша хляб от хлебаря Христо и от другия хлебар – Боньо. Понеже първия път, когато купувах хляба, се беше мръкнало, във фурните се беше свършил, затуй купих от двете фурни по за 60 пари. И втория път купих хляба по същия начин. Тъй е, господине!

– Защо първия път купи от двете фурни по за 60 пари хляб, а и втория път направи така? Коя е причината за това? Или ти купи хляба от двете фурни, за да не се забележи?

– Когато купувах първия път, във фурната нямаше достатъчно хляб, затуй купих по за 60 пари от двете фурни. После купих пак от двете фурни по за 60 пари хляб, за да не се забележи. Това е причината.

– Хлебарите, от които купи хляба, знаят ли за тая работа [готвеното нападение], беше ли им съобщил?

– Те не знаят нищо по тая работа. Дори тях ги нямаше във фурната, когато купувах хляба. Хляба купих от чираците им.

– Някой даде ли ти пари за хляба, що купи, или го купи със собствени пари?

– Парите даде Васил. [3]

– Васил кога ти даде парите, дали след като ти купи хляба и всичко беше вече свършено, или преди това?

– И двата пъти, когато купувах хляба, той ми даде по три гроша, и аз ги взех. Първият път го срещнах на улицата и там ми даде три гроша. Вторият път Васил дойде у нас и ми даде три гроша. Така беше.

– Ти имаш баща, жена и деца. Знаят ли те, че на два пъти си носил хляб на хайдутите? И не те ли запитаха къде носиш тоя хляб?

– Живея отделно от баща си и братята си, а на жена си не казах. Тя се занимава с детето си, па и казват ли се такива неща на жена, та и аз да ѝ кажа? Не съм ѝ казвал, тя не знае за тая работа.

– Много хубаво. Казваш, че Васил ти бил дал 6 гроша да купиш хляба. Но, кой ти даде парите, за да купиш ракия, сирене и праз?

– Имах едно ракиено буре. Бях го дал под наем на кръчмаря Дишо [?] за две и половина оки ракия и понеже бях взел наема предварително, имах си у дома ракия. Взех от къщи малко сирене и праз и ги занесох. Никой не ми е дал пари за тях.

– Много хубаво. Като взе от къщи ракия, сирене и праз, не те ли запита жена ти къде ще ги носиш?

– Не ме пита, а и аз не ѝ казах. Тъй като постоянно продавам сирене, взех и заминах.

– Васил има баща. Той знае ли нещо по тая работа?

– Не, господине.

– Освен теб, Божила и Васила, други някои от града знаят ли нещо по тая работа?

– Не, господине. Освен нас тримата, никой друг не знае.

– Сигурно и някой друг трябва да знае, защото виж, след като сте научили, че хазната се опакова в конака и ще замине за София, те [нападателите] отишли на балкана. Вие ли се научихте от конака или някой друг ви каза? Кажи право, как стана това?

– Никой не знае. Обаче, те се научили, че от Тетевен се изпращат много пари за Орхание и затуй отишли да нападнат хазната и да я оберат, щом тръгне за София.

– Кой ти каза, Васил ли или Стоян пандурът, че от Тетевен са дошли много пари?

– Васил ме изпрати да отида и да съобщя на разбойниците като им кажа, че от Тетевен са дошли пари, които тия дни ще бъдат изпратени за София. Те да чакат там, друго известие няма да им се праща. Аз отидох и съобщих на хайдутина Стоян пандура.

– Значи, ако хазната беше заминала за София след 10 дни и ако хайдутите бяха стоели все там, вие щяхте да им носите хляб. Така се разбира от казаното.

– Без съмнение, Васил е знаел, че хазната ще потегли скоро за София, защото като му казах, че повече от два пъти няма да им нося хляб, той ми отговори: „Занеси им два пъти, па после недей носи!“ Може би той е знаел кога ще тръгне хазната.

– Кой ви научи да им посочите мястото за засада, Васил ли или Стоян? Как стои тоя въпрос?

– Точно над прохода срещу мястото, дето предадохме хляба на хайдутите, има височина. Стоян запита може ли да се отиде там, и ние му отговорихме, че може. „Хайде тогава да ни покажете пътя и да ни заведете там“, каза той. А аз му отвърнах: „Божил да ви заведе!“ И Божил ги заведе на височината. Ето, така беше.

– Много хубаво. Верни ли са показанията, които даде?

– Верни са.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписал: Велчо

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Тук Божил се съгласява с показанието на Велча, че първи път са носили хляб във „втор- ник“, докато при първия си разпит той твърдеше, без да е напълно сигурен, че трябва да беше сряда вечер на около 2 часа“. В разпита си на 21 октомври той отново потвърждава, че хлябът е бил занесен във вторник вечерта.

2. Интересно е, че при първия си разпит Велчо е отпечатал пръста си като неграмотен, а тук,както и в следващите случаи,се е подписал.

3. Васил е Васил Петров.

вторник, октомври 23, 2018

Излъгаха ме на бензиностанцията. Ами сега?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Константин Сакаян, студент по право в юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От известно време зареждам от две различни бензиностанции. Забелязал съм, че като заредя от първата няма проблем, но след зареждане от втората изминатото разстояние е значително по – малко. Подозирам, че нещо не е наред…

Какво трябва да знам за течните горива?

Течните горива, с които бензиностанцията търгува, са стоки. На първо място, за да се предлагат, те трябва да са безопасни за мен. Нещо повече, те не трябва да са проблем за околната среда, както и за изправността на превознoто ми средство. Търговецът/ производителят има за задължение не само да предоставят информация за предлаганите горива на потребителите, но също така и да удостоверят качеството с декларация.

Каква информация са длъжни да ми предоставят търговецът/ производителят?

На съответната бензиностанция следва да има информация за търговеца, обекта и служителите.

На територията на търговския обект задължително трябва да има обстойна информация за горивата. Тя включва:

  • Вида на горивото, качеството и годността на всяка партида.
  • Обозначения върху дозиращата помпа или съд – маркировка и търговска марка на горивото, съдържание на биоетанол (за бензина), биодизел (за дизела), както и етикет за съдържание на метална добавка MMT. Информацията трябва да е ясна и отчетливо изложена.
  • Информация за горивата като потенциално опасни стоки.

Имам съмнения, че горивото ми е некачествено. Към кого да се обърна?

Мога да подам сигнал до Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН). Тя е основен контролен орган, който следи за качеството на горивата чрез Главна дирекция “Контрол на качеството на течните горива” (ГД “ККТГ”). Контролните органи имат за задължение да приемат сигнала ми и да предприемат съответните действия. Повече информация за забранените вече продукти мога да намеря тук.

Важно! Пряк отговорник за установяване и оценка на качеството на горивата е лицето, което ги пуска на пазара. Възможно е производителят, дистрибуторът или/и търговецът да носят заедно отговорност за некачествено състояние на стоката. Независимо от обстоятелствата, при установяване на несъответствие имам право на рекламация пред производителя/търговеца. Оплакването мога да подам устно или писмено, като посоча от какво се оплаквам, обезщетение в каква форма желая да получа, както и адрес/телефон за контакт. Задължение на производителя/търговеца е да не ме игнорира, ако съм подал оплакването си в срок (който е две години) Мое задължение е да докажа основателността на претенцията си. Имам право на пълно възстановяване на заплатената сума, намаление в цената, както и безплатен ремонт за претърпените от некачественото гориво вреди.

Важно! В никакъв случай лицето, което ми е продало некачествено гориво, не се освобождава от отговорност за вредите, причинени на автомобила ми. Ако производителят не може да бъде установен, отговорността носи дистрибуторът или търговецът.

Друг начин да защитя своите права е чрез подаване на жалба до Комисията за защита на потребителите.

Сигнал мога да подам и до Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН). Сигналът мога да изпратя писмено или устно, лично или чрез упълномощено от мен лице, по телефон, факс или електронна поща. Решението задължително е мотивирано и в писмена форма. Важно е да знам, че ако изпратя анонимен сигнал, той няма да бъде разгледан. Повторен сигнал по конкретния случай – също. Веднъж взето, решението по сигнала ми не подлежи на обжалване.

Ако все пак желая, мога да отнеса случая до съответния граждански съд. В този случай е възможно да предявя иск за обезщетение за нанесените от некачественото гориво щети до три години от датата, на която съм узнал за вредата, дефекта на стоката или/и самоличността на производителя.

понеделник, октомври 22, 2018

Новите „грузински плашила“ на Кремъл

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ричард Лугар е американски сенатор, на чието име е наречен грузинският изследователски център за обществено здраве, чиито задачи са откриването на опасни за човека и животните вируси, научни изследвания и мониторинг на епидемиологични ситуации. След 14 години съществуване на центъра руските чиновници отново заявяват, че в селцето Алексеевка край Тбилиси се произвежда биологическо оръжие.

Историята на руските обвинения не е нова – пропагандата разказва периодично трогателни приказки как лабораторно заразени диви свине навличат в територията на Русия, разпространявайки африканска чума. Сега, както съобщават руските средства за масова информация, в Грузия „се произвежда сибирска язва, чума и свински грип“, а също така още куп болести, чиито преносители са комарите и „мраморните дървеници“, унищожаващи растителността в Абхазия. Ако се вярва на тези разказчета на руската пропаганда, край Тбилиси има място, където живеят чудовища от серията филми „Пришелецът“.

Наистина, ако се съберат всичките преекспонирани истории, измислени от руската пропаганда, възниква представата за някакво подобно на космическа станция здание, където хората ходят само със скафандри, а на десетки километри по периметъра на зданието има танкове и друга бронирана техника, която ограничава достъпа на скитащи без работа хора. В действителност центърът се намира на няколко километра от Тбилиси, до международното летище, откъдето на всеки 15-20 минути излитат самолети за различни страни на Европа и Азия, а наоколо живее многобройно население.

Но страстите около лабораторията не стихват нито за ден – руската пропаганда ще намери винаги повод за обвинения, както например преди няколко месеца след отравянето на експолковника от военното разузнаване Сергей Скрипал. Официалният представител на руското външно министерство Мария Захарова спомена лабораторията в контекста на отравянето във Великобритания на бившия офицер от разузнаването и на дъщеря му: „Ясно е, че в такива центрове могат да се правят изследвания не само в интерес на санитарно-епидемиологичното благополучие на населението в съседните ни държави. Затова фактът на мащабна медико-биологическа дейност на Пентагона именно до границите с Русия предизвиква у нас особено безпокойство“. След като британските специални служби откриха производителя на „Новичок“ и изпълнителите на отравянето, в Москва се успокоиха за няколко месеца. Сега обаче се появи още един повод.

На 11 септември ексминистърът на държавната сигурност на Грузия Игор Гиоргадзе даде в Москва пресконференция, на която заяви, че разполага с документи, свидетелстващи за провеждането на опасни опити с населението от страна на Центъра за контрол на заболяванията и общественото здраве на Грузия. Като кадрови сътрудник на КГБ на СССР, той не настоя категорично, че „попадналите в ръцете му“ документи са автентични, а направи уговорката, че „документите може и да са подхвърлени“. Документите, както заяви Гиоргадзе, са списък на „30 починали лица, 24 от които са починали в един и също ден“, но причината за смъртта не е посочена. Най-загадъчният елемент в предявените от Гиоргадзе „доказателства“ е този, че не са посочени никакви имена, става въпрос само за поредни номера. Според думите на чекиста, в лабораторията има патент на „система за заразяване на комари“. Неизвестно защо на пресконференцията не беше казано нито дума за бягащите от Грузия в Русия диви свине, а също така и за „Новичок“, за който доскоро разказваше Мария Захарова.

68-годишният Игор Гиоргадзе, завършил висшата школа на КГБ на СССР, е добре известна в Грузия личност, включително и заради баща си, генерал в оставка от съветската армия, който седемнадесет години до смъртта си през 2009 година оглавяваше Обединената комунистическа партия на Грузия. Самият Игор Гиоргадзе беше от 1973 до 1991 година щатен служител на КГБ на Грузинската ССР, като успя в началото на 80-те и да повоюва в Афганистан. През 1993 година беше назначен за министър на държавната сигурност на Грузия в правителството на Едуард Шаварнадзе, а само след една година, по негови думи, стигнал до „политически разногласия“ с ръководството на страната заради активно провеждания курс на конфронтация с Русия и интеграция на Грузия в НАТО. След покушението срещу Шаварнадзе на 23 август 1995 година Гиоргадзе беше освободен от длъжността си и замина за Москва. Съдебен процес в негово отсъствие го обяви за международно издирване по линия на Интерпол: всички знаеха прекрасно, че живее в Русия, но Кремъл пазеше старателно спокойствието на своя подопечен, който след избирането на Михеил Саакашвили за президент на Грузия започна да се бори и с него. Сега, ако се съди по всичко, се е заел с „Грузинската мечта“, която така и не оправда надеждите на Путин.

Пресконференцията на Гиоргадзе възбуди руската пропаганда, която се зае с невероятна активност да разказва все по-нови трогателни истории. Например полковникът от медицинските служби в оставка, кандидатът на медицинските науки Алексей Комратов разкри как става заразяването на териториите с комари: „Най-обикновен дрон. С кутийка, в която са сложени комари. В нужния момент кутийката се отваря, заразените комари излитат и поразяват населението или личния състав на войските. Зависи над кого се е отворила кутийката“. Кандидатът на биологическите науки и полковник от медицинските служби в оставка Михаил Супотницкий представи още една страшна история: „През 2013 година подозираха лабораторията, че произвежда компоненти за течен хероин, така наречените „сълзи на Аллах“. Този забранен препарат, по данни на правозащитните органи, движението „Талибан“ транспортира с тонове от Афганистан за Европа транзитно през Грузия“.

Биологически проблем не е само за Грузия, но и за много постсъветски страни, беше създаден по времето на КПСС заради голямото количество лаборатории, които след разпадането на СССР станаха „безстопанствени“, а намиращите се в тях щамове бяха все така необходими за предотвратяване на епидемии. Грузия тръгна по пътя на сътрудничеството със САЩ още при Едуард Шаварнадзе, когато след 2001 година специалистите активизираха работата си за установяване на контрол върху дейностите и върху местата за съхраняване на щамове и вируси, така че за предотвратяване на биологическата заплаха през 1991 година беше създадена международна програма на Съединените щати под ръководството на сенатора Ричард Лугар. През 2002 година между министерството на отбраната на САЩ и Грузия беше подписано съглашение „За сътрудничество в областта на технологиите и патогените“. САЩ предостави финансова помощ за съсредоточаване на щамовете, пазещи се на територията на Грузия, в едно хранилище и за подобряване на условията за безопасното им съхранение. През септември 2004 година беше постигната договореност за създаване на „Реферална лаборатория за обществено здравеопазване“ в селцето Алексеевка до Тбилиси. Строителството на лабораторията беше завършено през декември 2006 година, а на 12 август 2012 година Грузия беше посетена от сенатора Ричард Лугар.

През 2013 година лабораторията беше поставена под юрисдикцията на грузинския център за контрол на заболяванията, а от 2018 година се финансира изцяло от грузинска страна. Като една от основните цели на обекта се сочи неутрализирането на опасни биологически материали в постсъветската област и безопасното им съхраняване. Сътрудникът на лабораторията Джошуа Баст разказва за колегите от проекта Радио Свобода „Ехото на Кавказ“: „До построяването на центъра „Лугар“ цяла колекция патогени се пазеха години наред в много грузински лаборатории. Сега вирусите и бактериите се пазят по най-безопасен начин. Със създаването на центъра „Лугар“ на учените са осигурени безопасни условия за работа с патогените“. Лабораторията, която е партньор на Световната организация за здравеопазване, приема постоянно учени и студенти. Не липсват и любопитни наблюдатели. Лабораторията има стъклени врати и прозорци, а в двора на ливадата пасат мирно съседските крави.

Но тези крави, ако следваме логиката на руската пропаганда, са вероятно сътрудници на специалните части, които наблюдават територията. След многобройни опровержения и разяснения, в началото на октомври 2018 година ръководството на лабораторията разпространи официално заявление, в което опроверга категорично твърденията на началника на войските за радиационна, химическа и биологическа защита на Русия генерал-майор Игор Кирилов, че „в центъра „Лугар“ в Тбилиси се пазят патенти за боеприпаси за химическо и биологическо оръжие“, и покани руски експерти да участват в международния тренинг в лабораторията „Лугар“, който ще се проведе с участието на учени от 20 страни. На тази покана руските им колеги отговориха с отказ. В заявление на външното министерство на Русия за това е казано: „Що се отнася до посещението на лабораторията в Алексеевка от международни представители, натовските куратори на Грузия наистина са планирали подобно мероприятие на 14-15 ноември тази година. То се подготвя с цел да се заблуди международната общност за истинския статут на обекта“. Както винаги – „искате да ни пуснете и да ни покажете, за да ни заблудите“.

Какво се случи, че отдавна вече работещата лаборатория предизвика отново парещия интерес на руската пропаганда? Обективните причини като че ли са само две. Първата е банална – превключване на вниманието от продължаващата не за първи месец история с отравянето на Сергей Скрипал, за да се обясни на руския гражданин „лицемерието“ на Запада, който също разработва нещо, което безпокои чекистите. Втората причина е прагматична – както в миналото, така и сега руските политически технолози се опитват да влияят върху вътрешните политически процеси, като „вадят котката от чувала“ („използват стари трикове“ – бел. П. Н.). В миналото руската власт „отваряше очите“ на грузинците за лошия Саакашвили, който беше виновен за това, че Кремъл забранява доставките на вино, или за това, че натиска Москва да депортира етническите грузинци от Русия. Сега в Грузия тече активна предизборна кампания, в която с явно предимство води привърженик на Саакашвили, и ако не бъде спрян, гражданите на Грузия отново „ще умират от неизвестни вируси, които американската лаборатория произвежда“.

Да се търси логика в руската пропаганда е безсмислено занимание, но Кремъл не се тревожи от това, необходимо е постигането на временен ефект – да се замислят преди президентските избори хората за „разлагащата“ проамериканска политика. Нали и подкрепяната от „Грузинска мечта“ Саломе Зурабишвили вече заяви през 2008 година, че за проблемите на „Южна Осетия“ наред с Русия са виновни и Съединените щати. „Ако наистина стане ясно, че грузинското ръководство е допуснало грешки в периода преди днешния въоръжен конфликт, Съединените щати ще трябва да понесат също част от тази отговорност, защото бяха много близки с ръководството на Грузия, но в този случай явно не са координирали достатъчно неговите действия“ – заяви Саломе Зурабишвили в интервю за AFP. На Игор Гиоргадзе и руските генерали им остана само да допълнят тази позиция с нови „плашила“.

неделя, октомври 21, 2018

Нобелови лауреати – 1954 година

Макс Борн (Max Born)

11 декември 1882 г. – 5 януари 1970 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Валтер Боте)

(За фундаменталните му изследвания по квантова механика, особено за неговата статистическа интерпретация на вълновата функция.)

Германският физик Макс Борн е роден в Бреслау (днес Вроцлав, Полша) и е най-голямото от двете деца на Густав Борн, професор по анатомия в Бреслауския университет, и Маргарете (Кауфман) Борн, талантлива пианистка, по произход от известно семейство на силезийски индустриалци. Макс е на четири години, когато умира майка му, а четири години по-късно баща му се жени за Берта Лихтейнщайн, която му ражда син. Тъй като семейството му е свързано с водещи интелектуални и артистични кръгове в Бреслау, Борн расте в атмосфера, благоприятна за неговото развитие. Начално образование получава в гимназията „Кайзер Вилхелм“ в Бреслау.

Макар че иска да стане инженер, баща му го съветва да слуша различни лекционни курсове в Бреслауския университет, където Борн постъпва през 1901 г., скоро след неговата смърт. В университета Борн учи много предмети, но скоро е увлечен от математиката и физиката. Два летни семестъра прекарва в университетите в Хайделберг и Цюрих. През 1904 г. постъпва в Гьотингенсикя университет, където се занимава под ръководството на известни математици – Давид Хилберт и Феликс Клайн, а също така Херман Минковски. Хилберт, като оценява интелектуалните способности на Борн, го прави през 1905 г. свой асистент. Освен това Борн учи в Гьотинген астрономия. По времето, когато получава своята докторска степен (1907 г.) за дисертация, свързана с теорията за устойчивостта на еластичните тела, интересите му се пренасочват към електродинамиката и теорията за относителността.

След завършването на университета Борн е призован за една година военна служба в кавалерийски полк в Берлин, но скоро, след няколко месеца, е демобилизиран заради астмата си. Този кратък казармен опит укрепва ненавистта му към войната и милитаризма, която запазва за цял живот.

Следващите шест месеца Борн работи в Кеймбриджкия университет, където посещава лекциите на Дж. Дж. Томсън. След като се връща в Бреслау, той започва да прави експериментални изследвания, а след това пристъпва към теоретична работа върху теорията за относителността, развита от Алберт Айнщайн през 1905 г. Като обединява идеите на Айнщайн с математическия подход на Минковски, Борн открива нов опростен метод за изчисляване на масата на електрона. Оценявайки работата му, Минковски кани Борн да се върне в Гьотинген и да стане негов асистент. Но Борн работи с него само няколко седмици заради внезапната кончина на Минковски в началото на 1909 г.

Като завършва през същата година теоретичното си проучване на теорията за относителността, Борн става лектор в Гьотинген. Там той изследва свойствата на кристалите в зависимост от разположението на атомите. Заедно с Теодор фон Карман Борн разработва точна теория за зависимостта на специфичния топлинен капацитет от температурата – теория, която и до ден днешен лежи в основата на изучаването на кристалите. Кристалната структура остава главна изследователска област на Борн до средата на 20-те години.

През 1915 г. Борн става асистент-професор по теоретична физика на Макс Планк в Берлинския университет. По време на Първата световна война, въпреки ненавистта си към войната, Борн прави изследвания по звукометрия и дава оценка за новите изобретения в областта на артилерията. Именно през военните години започва дружбата му с Айнщайн. Освен физиката, двамата ги свързва любовта им към музиката и те с удоволствие изпълняват заедно сонати – Айнщайн на цигулка, а Борн на фортепиано.

След войната Борн продължава своите изследвания, свързани с теорията за кристалите, като работи заедно с Фриц Хабер за установяване на връзката между физическите свойства на кристалите и химическата енергия на съставящия ги компонент. В резултат от усилията на двамата учени е създадена аналитична техника, известна под името цикъл на Борн-Хабер.

Когато Макс фон Лауе пожелава да работи с Планк, Борн се съгласява да се сменят временно на постовете си и отива през 1919 г. във Франкфуртския университет, за да заеме мястото професор по физика и директор на Института по теоретична физика. Като се връща след две години в Гьотинген, той става директор на университетския Физически институт, като поставя условие неговият стар приятел и колега Джеймс Франк да бъде назначен в института като ръководител на експерименталните дейности. Под ръководството на Борн Физическият институт става водещ център по теоретична физика и математика.

Отначало Борн продължава в Гьотинген своите изследвания, свързани с теорията за кристалите, но скоро започва да разработва математическите основи на квантовата теория. Макар че изследванията му за кристалите са крайно важни и помагат да се положат основите на съвременната физика на твърдото тяло, именно приносът на Борн за квантовата теория му донася Нобелова награда.

Квантовата теория, която се занимава с поведението на атомите и със субатомните системи, се свежда до предположението, изказано от Макс Планк през 1900 г., че енергията на колебаещите се системи, взаимодействащи с излъчването, може да приема само дискретни значения. Обобщавайки тази идея, Айнщайн описва светлината като поток от частици, които нарича кванти. По-късно Нилс Бор използва квантовата теория, за да обясни строежа на атома и спектрите на някои елементи. Към 20-те години повечето физици са убедени, че всяка енергия се квантува, но първоначалната квантова теория оставя нерешени множество въпроси. Борн иска да създаде обща теория, която да обхваща всички квантови ефекти.

През 1925 г. асистентът на Борн Вернер Хайзенберг прави важна крачка за решаването на тази задача, като предполага, че в основата на всички атомни явления лежат определени математически принципи. Макар че Хайзенберг не може да се справи с математическите основи на откритите от него съотношения, Борн разбира, че той използва матрични операции (математически преобразувания, извършвани по определени правила с таблици от числа или променливи). Заедно с един от своите студенти, Паскуал Йордан, Борн формулира подхода на Хайзенберг и публикува резултатите в статия, озаглавена „За квантовата механика“ („Zur Quantenmechanik“). Терминът квантова механика, въведен от Борн, трябва да назове новата квантова теория, развита в края на 20-те години. През зимата на 1925/1926 г. Борн е поканен за лектор в Масачузетския технологичен институт.

През 1926 г. Ервин Шрьодингер решава да развие вълновата механика, съдържаща формулировки, алтернативни на квантовата механика, която на свой ред, както той доказва, е еквивалентна на формулировките на матричната механика. Връщайки се към някои методи на класическата физика, вълновата механика разглежда субатомните частици като вълни, описвани от вълнова функция. Използвайки принципите на вълновата механика и на матричната механика в теорията за атомното разсейване (отклонението на една частица под въздействието на друга при сблъсък или при преминаването ѝ на близко разстояние), Борн прави извода, че квадратът на вълновата функция, изчислен в някоя точка на пространството, изразява вероятността, че съответната частица се намира именно на това място. Ето защо, твърди той, квантовата механика дава само вероятностно описание на положението на частиците. Описанието на Борн за разсейването на частиците, което става известно като апроксимация на Борн, се оказва крайно важно за изчисленията във физиката на високите енергии. Скоро след публикуването на апроксимацията на Борн Хайзенберг обнародва своя знаменит принцип за неопределеността, който казва, че не е възможно да се определи едновременно точното положение на частицата и нейният импулс. В случая отново е възможно само статистическо предсказание.

Статистическата интерпретация на квантовата механика се развива по-нататък от Борн, Хайзенберг и Бор; тъй като Бор, който живее в Копенхаген, извършва по-голямата работа около интерпретацията, тя става известна като копенхагенска интерпретация. Макар че редица основатели на квантовата теория, сред които Планк, Айнщайн и Шрьодингер, не са съгласни с този подход, защото отхвърля причинността, повечето физици приемат копенхагенската интерпретация като най-плодотворна. Борн и Айнщайн водят деликатен епистоларен спор по този въпрос, макар че фундаменталните научни различия никога не помрачават тяхната дружба. Известността на Борн като реформатор на квантовата механика, която ляга в основата на новите представи за строежа на атома и на по-нататъшното развитие на физиката и химията, привлича много млади надарени физици при него в Гьотинген.

След участието на Борн във физическата конференция в Ленинград през 1928 г. здравето му се влошава, напомнят за себе си физическите натоварвания, и той е принуден да прекара една година в санаториум. Там не губи напразно времето си и написва учебник по оптика, забранен по-късно от нацистите, но използван широко в англоезичните страни. Това е един от няколкото учебника и популярни произведения, написани от Борн по различни общи физически проблеми; той публикува голям брой и специализирани съчинения.

Борн става през 1932 г. декан на научния факултет в Гьотинген, но след като нацистите идват на власт и са обнародвани антисемитските граждански закони, е изгонен от поста си. Като напуска Германия и се прехвърля във Великобритания, той е през следващите три години лектор в Кеймбридж. Прекарвайки шест месеца в Индийския физически институт в Бангалор, където работи с индийския физик Венката Раман, Борн заема през 1936 г. поста професор по натурфилософия в Единбургския университет. Там преподава и експериментира до оставката си през 1953 г., когато получава титлата почетен професор в оставка на Единбург.

Борн се жени през 1913 г. за Хедвиг Еренберг, дъщеря на гьотингенски професор по право. Семейството има син, който оглавява по-късно фармакологичния факултет в Кеймбридж, и две дъщери.

Скоро след оставката си Борн и съпругата му се заселват в Бад Пирмонт, малко градче близо до Гьотинген, пенсионните им права и конфискуваната им собственост са възстановени от следвоенното правителство. Там Борн продължава научната си работа, готви нови издания на своите публикации, пише и изнася лекции за социалната отговорност на учените, особено във връзка с използването на ядреното оръжие. През 1955 г. той е един от шестнадесетте нобелови лауреати, които се събират на остров Майнау, разположен в езерото Констанс, Швейцария, за да съставят изявление, осъждащо по-нататъшното разработване и използване на ядреното оръжие. Като общо декларацията е подписана от петдесет и един нобелови лауреати. Две години по-късно Борн е един от осемнадесетте гьотингенци, всичките все известни физици, които дават клетва да не участват в разработването и производството на подобен вид оръжие и които участват в кампанията срещу ядреното въоръжаване на Западна Германия.

Ученият умира в гьотингенска болница.

Макар че Борн е запомнен повече със своята работа в областта на квантовата механика, неговите изследвания и произведения изиграват важна роля за всички области, до които се докосват. „Никога не съм харесвал да бъда тесен специалист – пише Борн в своята автобиография. – Не бих бил много подходящ за съвременния маниер да се правят научни изследвания от големи групи специалисти. Философската основа на науката – ето какво винаги ме е интересувало повече от конкретните резултати“.

Многобройните награди на Борн, освен Нобеловата награда, включват медала Стоукс на Кеймбриджкия университет (1936 г.), медала Макс Планк на Германското физическо дружество (1948 г.) и медала Хюз на Лондонското кралско дружество (1950 г.). Той получава девет почетни докторски степени и е член на много научни дружества и академии, сред които Лондонското кралско дружество и американската Национална академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов