Нобелови лауреати – 1953 година

Уинстън Чърчил (Winston Churchill)

30 ноември 1874 г. – 24 януари 1965 г.

Нобелова награда за литература

(За високото майсторство на произведенията му с исторически и биографичен характер, както и за блестящото му ораторско изкуство, с помощта на което отстоява висши човешки ценности.)

Уинстън Ленърд Спенсър Чърчил, английски държавен деец, историк и биограф, е роден в двореца Блемън, близо до Уудсток, в графство Оксфордшир. Той е най-големият син на Джени Джеръм, дъщеря на американски финансист, и лорд Рандълф Чърчил, потомък на Джон Чърчил, първи херцог Малборо. Известен политик, Чърчил старши скъсва през 1886 г. с Консервативната партия, като се отказва от постовете лидер на камарата на общините и министър на финансите, грешно предполагайки, че ще може да диктува на парламента своите условия. Внезапният край на политическата кариера на баща му, пише английският историк Хю Тревър-Ропър, е обида, която „Чърчил младши никога не забравил и не простил“.

След като завършва началното си образование в Аскът и Брайтън, през 1888 г. Чърчил постъпва в привилегированото училище „Хароу“, а след това във Военното училище на сухопътните войски в Сандхърст, което завършва дванадесети по успех при общ брой на завършилите 130 души. През 1895 г., скоро след смъртта на баща си, Чърчил заминава за Четвърти държавен полк, но след време си взема отпуск и отива в Куба (където се води война с Испания) като военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли график“ („Daily Graphic“). По-късно, по време на службата си на северната граница на Индия (1896 - 1897 г.), Чърчил пише доклади, които стават основа на книгата му „История на Малакандските полеви части“ („The Story of the Malakand Field Force“), публикувана през 1898 г. В Индия Чърчил пише своето първо и единствено художествено произведение „Саврола, история на революцията в Лауриния“ („Savrola, a Tale of the Revolution in Laurania“, 1900 г.). На двойна служба - като военен и като кореспондент на лондонския вестник „Морнинг поуст“ („Morning Post“) - Чърчил участва в Нилската експедиция на лорд Кичинър в Судан; опитът си от тази кампания описва в „Речната война. История на новото завоюване на Судан“ („The River War, an Account of the Reconquest of the Sudan“, 1899 г.) През 1899 г. Чърчил напуска военната служба и като се връща в Англия, се кандидатира за парламента от името на Консервативната партия. Но губи изборите и се заема отново с журналистика - заминава като кореспондент на „Морнинтг поуст“ за отразяване на Англо-бурската война. След главозамайващи приключения - плен, затвор, бягство с товарен вагон - през 1900 г. Чърчил се връща в Англия като герой, кандидатира се отново на парламентарните избори, този път печели и на 26 години става член на парламента от името на Консервативната партия. След шест години в знак на протест срещу тарифните законопроекти на правителството Чърчил напуска Консервативната партия и става член на Либералната.

След победа на Либералната партия Чърчил е назначен за заместник-министър по въпросите на колониите и заема този пост до 1908 г., призовавайки за мир с Южна Африка. Две години по-късно преминава към министерството на търговията, където защитава прогресивни мерки като намаляване на работния ден, установяване на минимална заплата и застраховане срещу безработица. През 1908 г. Чърчил се жени за Клементин Хозиър, от брака с която има син и три дъщери.

През 1910 г. Чърчил става министър на вътрешните работи, прокарва реформи в областта на пенитенциарната система, но към женското избирателно право продължава да се отнася негативно. Като става през 1911 г. първи лорд на Адмиралтейството, той защитава увеличаването на военноморския бюджет заради възможна война с Германия. Скоро след началото на Първата световна война подготвя и оглавява военна експедиция за защита на Антверпен. Въпреки че градът е завзет от немските войски, антверпенската операция дава възможност да се спаси белгийската армия и да се удържат няколко важни английски пристанища на Ламанша. Но през следващата година Чърчил е обвинен за неуспеха на широкомащабната дарданелска операция срещу Турция, предприета с цел да се завземат проливите с изхода към руската граница, и е принуден да подаде оставка.

Като се връща отново в армията, Чърчил участва в бойните действия в състава на Втори гренадирски гвардейски полк и с чин полковник командва батальон от Кралския шотландски полк. Година след завръщането си в Англия (1916 г.) е назначен за министър на амунициите (военните доставки) в коалиционното правителство на Дейвид Лойд Джордж, където се занимава активно с производството и внедряването на новия вид въоръжение – танковете.

След войната Чърчил е преместен в министерството на отбраната, където завежда демобилизацията, призовава за съкращаване на военния бюджет и в същото време изразява тревогата си във връзка със завземането на властта от болшевиките в Русия.

Назначен за втори път за министър на колониите (1921 г.), Чърчил поддържа по всички възможни начини правителството на получилата независимост Ирландия. Основна негова грижа остават мандатните територии на Великобритания в Близкия изток: по негова инициатива през 1922 г. Палестина получава статут на еврейска национална територия при условие, че се спазват правата на арабите, а също така е създаден мандатният емират Трансйордания. Заедно с това нетърпимото отношение на Чърчил към Турция по въпроса за Дарданелите разцепва и без това крехкото коалиционно правителство. В новия министерски кабинет Чърчил не участва.

През същото време Чърчил започва работа над книгата си „Световната криза“ („World Crisis“, 1923-1929 г.) – според Тревър-Ропър „най-блестящите военни мемоари в историята“. С хонорара, получен за четирите тома на „Световната криза“, Чърчил си купува имение в Чартуел. През 1924 г. е избран отново в парламента и е назначен за министър на финансите в правителството на Стенли Болдуин, новия министър-председател от Консервативната партия. За четири години, докато Чърчил е на този пост, правителството успява да възстанови златния стандарт, което довежда до икономическа дефлация, ръст на безработицата и обща стачка (1926 г.).

След две години, на изборите през 1929 г., консерваторите претърпяват поражение и Чърчил се оказва отново без работа. По време на десетте години, когато е в оставка, той се противи на идеята да бъдат дадени повече свободи на Индия, подкрепя крал Едуард VIII в желанието му да се ожени за разведена американка, предупреждава нацията за нарастващата опасност от страна на хитлеристка Германия и пише читиатомно изследване за своя знаменит прародител: „Малборо: неговият живот и неговото време“ („Marlborough: His Life and Times“, 1933-1938 г.). След като министър-председателят Неивл Чембърлейн се връща през 1938 г. от Мюнхен и заявява, че е осигурил „мир за дълго“, Чърчил отговаря с пророческото предупреждение: „Европа потъва в тъмнина“.

Когато започва Втората световна война, Чърчил е назначен отново за лорд на Адмиралтейството и веднага предприема мерки за борба с немските подводници, а половин година по-късно, след оставката на правителството на Чембърлейн, става министър-председател и министър на отбраната в коалиционно правителство. След като Великобритания започва неравна борба със завзелите почти цяла Европа германски и италиански войски, Чърчил вижда своята задача в отблъскването на немските военни атаки, в привличането на американците за съюзници и в поддържането на моралния дух на нацията с помощта на твърд политически курс и блестящо красноречие. В този момент той се обръща към британците със станалите днес знаменити думи: „Ще защитаваме нашия остров на всяка цена. Ще се сражаваме по крайбрежието. Ще се сражаваме по летищата. Ще се сражаваме по полетата и по улиците. Ще се сражаваме в планините. Ние никога няма да се предадем“.

Огромна роля за получаването на ленд лиза (март 1941 г.) изиграва дружбата на Чърчил с американския президент Франклин Рузвелт; когато Съединените щати влизат във войната срещу Германия, отношението между ръководителите на двете държави стават още по-близки. По време на войната Чърчил прави всичко необходимо да укрепи единството на съюзниците; прекрасен военен стратег, той осъществява командването на британските войски в Европа, Северна Африка и Азия. Когато войната е към края си, Чърчил препоръчва отначало на Рузвелт, а след това на Хари С. Труман срещата с руснаците да стане „колкото се може по на изток“, за да се ограничат съветските претенции в Централна Европа. Но предупрежденията на британския премиер са пренебрегнати.

Макар че след победата над Германия Чърчил е почитан като национален герой, на изборите през 1945 г. Консервативната партия претърпява поражение и министър-председател става лейбъристът Клемент Атли. Но Чърчил не напуска политиката; в речта си във Фултън (1946 г.) той въвежда в политическия речник термина „желязна завеса“, а през същата година предлага в Цюрих идеята за създаване на Съединени европейски щати, в които за влиза и Германия. От 1948 до 1954 г. Чърчил работи над шесттомната история „Втората световна война“ („The Second World War“) – мащабно и в същото време основано на личния му опит произведение с историческо-мемоарен характер.

През 1951 г. Чърчил се завръща отново в политиката и става министър-председател, но четири години по-късно е принуден да подаде оставка по здравословни причини.

Чърчил се занимава не само с политическа дейност и литература, той е също така талантлив художник-любител и изкусен зидар. През дългия си живот получава много награди, сред които Ордена на жартиерата (1953 г.), наградата „Карл Велики“ (1965 г.), званието почетен гражданин на САЩ (1963 г.) и почетни степени от над двадесет университета. Като се оттегля от обществения живот, той издава четиритомното изследване „История на англоезичните народи“ („A History of the English-Speaking Peoples“, 1956-1958 г.).

Умира в Лондон и е погребан с държавни почести. Смъртта му бележи край на цяла ера в британската история.

Превод от руски:Павел Б. Николов